Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Звездната минута на Сергей Попов

Тайно като крадец се измъкна от къщи и отиде в кухнята. Хвърли в един чувал няколко хляба, десетина парчета салам, няколко кутии задушено говеждо, метна чувала на рамо и излезе. Огледа се — тихо. Спи Мирни, само прозорците на радиостанцията светят. Температурата е към трийсет под нулата, но няма вятър — това е добре. Свит на две, се запъти към нос Мабус, на пръсти се промъкна край дизеловата електростанция и безпрепятствено стигна до гаража. Отново се озърна като крадец — нямаше никой…

Запали лампата, внимателно огледа всъдехода на Макаров: резервоарът пълен, гъсеничните ленти в ред, сандъкът с резервните части, портативната газова печка са на мястото си. Пъхна в закритата с брезент каросерия чувала с провизии, тубите с бензин, здраво ги завърза. После се чукна по челото: забрави цигарите! Върна се, взе два пакета „Шипка“, взе от кухнята и двулитров термос с кафе. Май че това е всичко. Хубавичко загря всъдехода — в дизеловата станция е толкова шумно, че никой няма да го чуе, седна в кабината и се понесе през Мирни. Видя как от къщата на началника изскочи дежурният и весело му извика: „Гуд бай!“, и включи на трета скорост. Всъдеходът се понесе в мрака по коловоза, оставен за седми километър, направи остър завой наляво при хълма Радио и при паметника на Анатолий Шчеглов пое направо. Попов по навик свали калпака си. Недалече оттук беше пропаднал в една пукнатина Шчеглов…

Да става каквото ще!

На седмия километър коловозът свърши. Попов намали газта, като на стар познат кимна на жалон номер едно, който беше сложен до склада. Познат жалон, неведнъж са го целували, когато са се връщали от Восток. Оттук нататък започва Антарктида.

Трябва да минеш още сто деветдесет и девет жалона и тогава ще стигнеш до входа. Изведи ме, кончето ми, връщане назад няма! Колкото можеш, толкова карай. Ако издържиш до колоната — ще ти благодаря, ще ми поставят паметник като на Толя. Макар че едва ли ще издигнат паметник на дезертьор и злостен нарушител на производствената дисциплина. Само ще напишат на родителите: „С дълбоко прискърбие…“ — и ще потулят работата. Кривиш си душата — няма да я потулят, дълго няма да забравят човека на име Сергей Попов. Кой друг е рискувал да тръгне с всъдеход към стотния километър? Никой. Защото е смъртен риск да се движиш сам по купола, а втори всъдеход няма, тракторите са без кабини. А пък Сергей Попов, страхливец и дезертьор, плю на инструкциите и тръгна на разходка — да подиша чист въздух. Извръщайте се сега от Серьога, тъпчете го с крака!

В „Харковчанки“ ни натикаха

със пелмени във уста.

— На добър час! — след нас извикаха

и ето ни накрай света!…

Пиян, без да е пил, Попов караше с песен всъдехода по коридора. Познаваше го като петте си пръста. Наум минаваше по него със затворени очи — от жалон до жалон. Сега следва малко изкачване, след него спускане и отново малка височинка. От дясно има една пукнатина „до края на географията“ — ето я миличката, но ние ще я заобиколим. Ей тука с-ъ-ъ-всем полекичка, пълзешком, че ей де се е притаила змия усойница… А сега да си поемем дъх с облекчение. Ех, да беше светло — трийсетина километра на час щеше да измине в този отрязък. Скоро, към 8,20 ще се покаже горният край на слънцето — ако не се извие виелица, разбира се. А слънцето плюс фаровете са почти като ден.

Почувствува страшен глад, спря. Отхапа от салама голямо парче, глътна го и пи кафе. Два литра кафе могат да заменят цяло денонощие сън, доказано е от медицината. А повече не ни трябва, за едно денонощие ще обиколим цялото земно кълбо по екватора!

Всъдеходът изрева и запълзя по стръмното и дълго около стотина метра нанагорнище, прокълнато от всички походници — най-тежкото изкачване на купола. По два влекача се впрягаха в една шейна и едва я измъкваха горе до жалона, който беше сложен на двайсет и шестия километър. Там откачваха шейната и слизаха за друга — така наречената „Сизифова операция совалка“. Влекачите стенеха и виеха, понякога губеха два-три дни при това изкачване, а всъдеходът го глътна за половин час!

При двайсет и шестия километър височината на купола, достигна седемстотин и петдесет метра. По-нататък изкачването беше постепенно: от време на време имаше малки нанадолнища — допълнителни ориентири, много изгодни за щурмана. Безтегловният, лек за управление всъдеход просто сам изискваше максимална скорост, но макар че тясната ивичка слънце превърна нощта в здрач, Попов караше по-предпазливо отпреди. Трескавата възбуда спадна и той дори се упрекваше за малко оправдания риск да кара всъдехода по такива опасни места. След като отмина жалона, започна да се движи едва ли не съвсем бавно и ускоряваше само когато фаровете осветяваха непосредствено следващия ориентир. Нямаше нужда да гледа номерата на жалоните. Онзи с обувката на върха е номер 56, този с развяващата се партенка — номер 60. А надписите на 67 и 70 са работа на Тошка: „Почивна станция Вечен покой“ и „Ако минеш надясно — не забравяй завещанието си!“

Не автомобил, ами лястовичка, при слънчев ден би долетяла за дванайсет часа до входа. Но и четиридесет километра за седем часа съвсем не е зле. Лошото е, че не си е отспал: изгълта половин термос кафе, а все едно, няма сила за пара. На петдесетия километър трябва да си почине, да се поразтъпче малко.

Започна да си спомня какво е забравил да предвиди в бързината. Май че не взе спалния чувал? Да върви по дяволите! Не провери нивото на маслото!… Е, маслото сигурно е в ред, всъдеходът на Макаров винаги е готов, нали всеки ден обхожда владенията си. Само не и днеска, разбира се, днеска сигур бълва огън и жупел, кастри дежурния като кисела краставица…

Тази мисъл така се хареса на Попов, че той се ухили до уши от удоволствие. „Като победим, ще дойда при теб с буен боен кон“ — спомни си песента, която обичаше да си тананика баща му, след като си дойде от фронта. Веднъж само да се върна с тате и с момчетата — тогава съдете ме, ако щете заповядайте не само чинии да мия, ами и клозети да чистя — и пак ще ви се смея в лицето! Ех, живот ще се живее тогава!…

Толкова му беше хубаво да съзнава, че е свършено с кошмарите от последните два месеца, така ликуваше душата му при мисълта, че към края на денонощието ще заеме щурманското място в „Харковчанка“, че изпита желание не просто да запее, а да закрещи с цяло гърло. Никога още човек не беше излизал сам — очи в очи — с ледения купол, той, Попов, е първият! „Нечувано, чудовищно своеволие! — ще викат. — Не ни трябват на нас такива авантюристи!“ Като не ви трябват, и на колене да ме молите, сам повече няма да дойда при вас, ако щете, и с катран да ми пишете характеристиката — дума няма да възразя. Пет пари не давам за характеристиките и за всичко — само да мога да погледна веднъж тате и момчетата в очите. Да им кажа: „Прощавай, тате, прощавайте, братлета, и благодаря за поуката“. Повтори си го наум — хареса му, точно така трябва да им каже. Пречупихте Серьога, избихте му щуротиите от главата, ще си призная пред вас цялата вина. Моя е дъщерята на Варка, като се върна, ще оправя и това. И ще се оженя, ако ми прости. Или ще плащам на детето. И от старците ще поискам прошка: „Налягам си парцалите, ще им река, стига толкова — заживяваме заедно“. Отново ще тръгна с траулера, все някак ще свикна…

Не му провървя с морето. Преди четиринайсет години завърши Херсонското морско училище и започна да плава като щурман с риболовен траулер. Още при учебните плавания повръщаше при нищо и никаква буря, поваляше го морска болест; мислеше си, че след време ще свикне, но не успя. Отначало го съжаляваха, при бури го сменяха за дежурства, а после го посъветваха да напусне кораба. Жалко беше за пропилените години, за хубавата заплата, но „като не беше за неговата уста лъжица…“ — подаде оставка. И по това време срещна в една закусвалня Коля Блинов, бивш съученик. Коля беше четвърти щурман на „Об“ и обеща да говори с началника на полярниците. Свърза го и Серьога се преквалифицира от морски щурман в сухопътен. Зимува в Далечния север, после в Антарктида, участвува в походи, а през другото време помагаше на аеролозите и метеоролозите. От тринадесет години седем и половина прекара в зимуване, получи цял вагон благодарности и накрая, най-високата награда — длъжността мияч на съдове…

Кръв ще повръщам, ама ще се излекувам от морската болест, реши Попов. И веднага си остави вратичка: ако ми се извинят официално и не ме придумат да забравя оскърблението. Серьога не възнамерява да се връща като беден роднина в Мирни и да мие съдове в кухнята!

На петдесетия километър спря всъдехода и излезе от кабината. Жалонът едва личеше, за три месеца бяха затрупани две трети от него. И пукнатината, която през лятото тъмнееше на пет крачки вдясно, сега беше покрита със светъл леден мост — истински капан! На времето Льонка Савостиков беше хвърлил в нея на шега счупен болт от гъсенична верига и чак след половин минута се беше чуло глухо тракане — усмивката беше застинала върху лицето на Льонка. А вляво от пукнатината коридорът е по-широк — около десетина метра; само че дишането на Сергей се затрудни, височината беше повече от деветстотин метра, нямаше смисъл да се разтъпква много-много. При поход се качваш на купола бавно, аклиматизираш се постепенно, а когато излиташ изведнъж при ангелчетата, здравата се уморяваш. До седемдесет и петия километър почти няма изкачване, затова пък последните двайсет и пет отново ще се извисят до небесата: при входа височината е хиляда четиристотин двайсет и шест метра, спомни си Попов.

Изведнъж изстина: стори му се, че моторът кихна. Втурна се към всъдехода, ослуша се — май всичко е нормално. Отново седна на кормилото, пое напред и се закле, че повече няма да спира, няма защо да изкушава съдбата. Дълго още се вслушва, не можа да усмири треперенето на колената си. Ако стане нещо с мотора — в кърпа му е вързана регистрацията на остров Буромски: от Мирни не могат да тръгнат с трактор да го търсят, а на колоната не може да разчита. Щом досега не ги срещна, значи или не могат да намерят входа, или…

И една много гадна мисъл: добре, ще се изкача на стотния километър, ще ги потърся — ами ако не ги намеря? После какво? Колко да ги търся — денонощие, две? Ами ако извие вихрушка? Тогава ще трябва да спра и да разчитам само на едно: моторът да не заглъхне. Няма да ти заглъхне във виелицата! Имаш много здраве! Тук действува законът на подлостта…

Уморил съм се, помисли си Попов, и ето че ми минават през ум какви ли не щуротии. Глътна кафе от термоса, запуши. Почувствува, че му се повдига, и хвърли цигарата. Сигурно е от газа, а може да действува и височината. Ама нищо, не е чак толкоз страшно!…

harkovchanka.png

Отдавна слънцето се беше скрило; лек ветрец вдигаше снега и стана по-трудно да се кара. Вече втора нощ Попов не беше спал. Главата му тежеше като олово, сърцето силно биеше и най-неприятното — отново взе да му се повдига. Удари спирачката, открехна вратичката, пъхна пръст в гърлото си — повърна болезнено, конвулсивно. Беше изпил два литра кафе, премного беше пушил. А ако не беше пил, щеше да заспи. Напипа с ръка някакъв парцал, избърса лицето си. Лъхна го остра миризма на бензин и отработено масло и отново му призля. Лошо, ох, колко му е лошо… Потисна гаденето и пое на първа скорост. Трябваше да вземе със себе си и Мишка Седов, сигурно щеше да се съгласи. Ами ако изведнъж доложеше на Макаров? На купола сам воинът не е воин, лошо е да си сам на купола…

Изведнъж всъдеходът се наклони рязко, чу се скърцане на метал и Попов удари силно гърдите си в лостовете. Мигом реагира, спря мотора и цял треперейки от напрежение, се измъкна предпазливо от кабината. От това, че лявата гъсеница висеше над снежната повърхност, разбра, че работата му е спукана. Запали фенерчето и видя опрелия до края на една пукнатина буфер. Ако тя беше с трийсет сантиметра по-широка, щеше да се търколи в нея като ябълка.

Още не вярвайки на случилото се, Попов освети коловоза и се убеди, че е взел надясно. Притъпила се е реакцията му, на последните километри закъса! Мигом се разсъни, главата му се проясни. И дума не можеше да става да даде заден ход и да се измъкне от капана. Значи „пеш по танковия път“, както обичаше да казва тате. А снегът на коловоза е дълбок, почти над унтите…

Страшно е да се качи отново на всъдехода, но трябва. Качи се. Пусна на снега чувала с продуктите, взе пистолета за сигнални ракети. Напъха в джобовете патрони и започна да се промъква предпазливо към лявата вратичка. Под дясната гъсеница нещо изпращя и без да му мисли, Попов скочи от кабината. Всъдеходът се наклони още повече: навярно е достатъчен един тласък, за да се хлъзне буферът от несигурната си ледена опора. „Сбогом, конче!“ — тъжно си помисли Попов, метна на рамо чувала — тежък е дяволът, трябва да има към два пуда — и като си светеше с фенерчето, се заизкачва. След няколко крачки се задъха; спря, изхвърли два хляба, пое дъх и продължи. Стигна до жалон номер 196, потюхка се, че току накрая кончето му изневери, и дълго, десетина минути, си почива, седнал на чувала.

Краката му затъваха в снега и едва ги измъкваше. Един след друг захвърли и останалите три хляба. А на върха на следващия жалон набучи пет салама — за да може по-лесно да ги намери, ако стане нужда. Искаше му се да си почине повече, но почувствува, че замръзва, и отново потегли. До жалон 198 не вървеше, а едва ли не пълзеше — падаше, ставаше, едва местеше крака. И без това неравномерното му дишане пресекна от вятъра. И ако не оставаше само един мизерен километър, а два или три, нямаше смисъл да играе тази вече загубена игра. Реши да остави чувала тук — до жалона — и само пъхна в джоба си парче салам и няколко кутии „Шипка“.

Вятърът все повече се усилваше, студът проникна в ръкавиците, проби заледената от пот и сълзи ескимоска и пропълзя чак вътре в него. Затъпелият мозък все по-трудно можеше да управлява натежалото тяло и започна да го обзема равнодушие. Някъде дълбоко в съзнанието му мъждукаше една мисъл: на всяка цена трябва да стигне до входа и тогава всичко ще е наред. Когато падаше в снега, дълго оставаше да лежи и вече не се страхуваше, че ще замръзне, но тази мисъл все пак имаше някаква власт над него, заставяше го да става и да продължава да върви.

При жалон номер 200 излезе почти наслуки, защото загуби фенерчето. С хриптене се облегна на гурия, падна и навярно мигом би заспал, но силно удари главата си в едно буре и се разсъни от болката. Стана, отвори възпалените си очи, вслуша се, но не видя и не чу нищо. Спомни си за ракетния пистолет, измъкна го и заплака: той падна от вдървената му ръка. Започна да удря с ръце по бедрата си, докато почувствува непоносима болка в премъзналите китки и стиснал зъби, вдигна пистолета със сигналните ракети. Пъхна в него патрон и натисна спусъка. Без да гледа пръсналите се в небето светлини, отново зареди пистолета и искаше да стреля, но не можеше да свие пръста си и отново трябваше с всички сили да удря с ръце по бедрата си. Но един удар се оказа несполучлив и по чудовищната нетърпима болка Попов се досети, че навярно си е навехнал пръста. След много опити му се удаде, стисна между коленете пистолета, със здравата си лява ръка го зареди и успя да стреля, после още веднъж и още веднъж, макар че вече почти не съзнаваше какво прави и защо го прави. След като изстреля всички ракети, той се облегна на гурия, седна и впери очи във внезапно появилите се някъде отдясно светлини. Повъртя глава, разтърка лицето си със сняг — ами да! — светлини!

„Харковчанка“, досети се Попов и се учуди, че се движи сама. Защо е сама? Да не забрави да попита къде са се дянали двата влекача. Към него тичаха хора, а той седеше и се мъчеше да си спомни какво още искаше да ги пита. Спомни си! Трябваше да им каже: „Прощавай, тате, прощавайте, братлета…“ И още нещо.

Но вече не можеше да каже нищо и само безпомощно се силеше да отвори уста и хлипаше, когато го вдигнаха на ръце и понесоха нанякъде. И бързо притихна и заспа.

Така че Сергей Попов проспа най-хубавата, звездната минута в своя живот.

 

 

Колоната се движеше по Антарктида.

Край