Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Братя Мазурови

„Е, дръж се сега, миличка!“ — помисли си Игнат и „Харковчанка“ рухна с дрънчене и грохот от цял метър височина.

— Отклоняваш се наляво! — подвикна му Гаврилов и се настани по-удобно на щурманската седалка. — Дръж по курса!

Оставаха им триста и седемдесет километра, от тях двеста и петдесет — снежни навеи! Чудо на природата, неописуема красота — да ги снемеш за кино, да им се любуваш! Учените казват, че това е аеродинамика, закономерно явление: ветровете, идващи от Южния полюс, тук духат постоянно в едно и също направление и като скулптор с резец извайват снежни навеи, насочени с острия си край към Мирни. Дебелите моржови туловища на навеите достигат шест-седем метра дължина и метър и половина височина. И не можеш да ги избегнеш, не можеш да ги заобиколиш: целият купол е в навеи, сякаш осеян с противотанкови укрепления. Щеш не щеш, трябва да се покатериш на тях, да строшиш острата предна част и да се сгромолясаш надолу.

Влекачът пада така, че душата ти се изтърсва от тялото, а после го догонва седемтонната шейна и те блъска още веднъж. Зъбите тракат, главата се откъсва от шията, не я ли удържиш — прас! — с брадата в собствените колене и такива искри ти излизат от очите, че не ти трябват бенгалски огньове.

Уж всичко предвидиха, всичко закрепиха, а като се стовариха от високата метър и половина пряспа, куфарът излетя изпод наровете и заскача като жив. Усмириха куфара, китарата се откачи от стената и запя звънкогласно…

Водачите са добре: виждат кога и къде падат, а какво да кажат тия в салона или във фургона — радистът, докторът, готвачът?

На чакъла му е по-удобно в каменотрошачката, отколкото на тях. Около час Валера и Алексей се придържаха с ръце и с крака за полиците, а после докторът зави хубавичко болния и мина заедно с него в кабината при Давид. И Петя също не предизвиква дълго съдбата, отиде при Сомов. Тошка и Льонка се тръскаха заедно в кабината на Валериевия влекач и само Борис мъжествено остана на мястото си.

Никъде по целия леден купол машините не страдат толкова много, както в тази злощастна зона: късат се гъсенични ленти и изскачат болтове, трещят стоманени тегличи и се гърчат от конвулсии прикачни куки. И влекачът страда, когато го подмятат, и той има нервна система, която протестира срещу издевателствата: това не е безсловесно парче метал, а умен, жив механизъм — артилерийски тежък влекач, АТТ[1]. И затова се налага с часове да стоят, да го придумват, утешават и лекуват — никъде това не трае толкова дълго, както в зоната на снежните навеи.

Още по-неприятна е тази зона, защото трябва да се върви бавно, не на втора, а само на първа скорост.

vlekachi.png

Четири-пет километра на час е добре, а трийсет километра на ден — просто голям успех.

Понякога на около двеста метра няма навеи, но най-често те се срещат през всеки десет-петнадесет метра. Или дори един след друг, като морски вълни.

Най-зле е „Харковчанка“: тя първа притъпява острия им ръб, останалите влекачи вървят един след друг зад флагмана и затова малко по-леко падат. Душата ги боли походниците за „Харковчанка“. По-добре щеше да е, ако вървеше накрая, но не може; щурманска машина е, проправя пътя.

А Игнат се радваше на навеите не защото изпитваше удоволствие от лудешкия танц, който преобръщаше наопаки ставите и на колите, и на хората, а защото се отлагаше неизбежният, изключително неприятен разговор с тате. За какъв разговор може да става дума сега, когато не можеш да отвориш уста!

Срам го беше Игнат: изложи се. За какъв дявол му е да се самозалъгва — заради него, Игнат, съсипаха влекача! Забрави най-простата работа: да провери, да попита Приходко, Синициновия оксиженист: „Направи ли отвори?“ Тогава нямаше да захвърлят нова машина, на която още боята не е олющена.

Срамота! Преди три дни, по време на виелицата, когато Гаврилов имаше нов пристъп, той го извика и като си пое въздух, рече: „Слушай и добре помни. Ако се случи нещо, ще ме заместиш. Валера е в течение. Пази Борка, прашинките издухвай от него, защото в неговите ръце е съдбата на похода. Излезеш ли на стотния километър, стой ден, седмица, докато определиш курса и намериш входа с гурия. Там има дванайсет бъчви хубаво гориво, разбра ли? Сигурен съм. С него ще стигнеш до края. Ако стане нещо с влекачите, обърни се към Сомов. Без него нито крачка. Хайде, горе главата, ще издаяниш, време ти е да се изправиш на крака, сине!“

Хубаво се изправи на крака!… Срам го е да гледа момчетата в очите, в тях има упрек и присмех. Само Давид криви попуканите си устни в усмивка, подмигва му ободрително. Но Давид не само за влекач, ами и за смъртен грях би го оправдал.

Нали му е роден брат…

През студената зима на четиридесет и първа година немски автоматчици с овчарски кучета караха през градчето колона измъчени хора. Хванати един за друг, с последни сили се влачеха старци, притискайки до себе си деца, вървяха жени, юноши мъкнеха на гръб оскъдна покъщнина. Охраната подканяше с ритници и приклади изоставащите и подвикваше на наизлезлите жители, които мълчаливо наблюдаваха страшното шествие.

„Семейства на комунисти“ — чу се в тълпата. Някои се опитваха да хвърлят към колоната парчета хляб, но немците насъскваха кучетата срещу арестуваните, които понечваха да вдигнат подаянието.

Обречените се извъртаха от ударите, викаха, че ги карат от Минск — повече от петдесет километра, казваха фамилните си имена, дано някой ги запомни, а жените протягаха с безумна надежда децата си на жителите на градчето. Но охраната зорко следеше за реда и само веднъж можаха да отвлекат вниманието й — дали беше уговорено предварително, или стана случайно, никой не можа да разбере. Неочаквано три момичета от колоната започнаха да скандират „Смърт на фашистите, другари, братя, дръжте се, нашите ще се върнат, смърт на фашистите!“ Охраната се хвърли към тях и в този момент от другата страна на колоната една от жените хвърли в тълпата загърнато с одеяло дете.

Немците направиха пропуск, не забелязаха и това спаси живота на годиначето, осъдено от Хитлер на смърт. Мъжки ръце уловиха вързопа и Трофим Мазур се измъкна с издут кожух от тълпата и си тръгна към къщи. Изкачи се на стълбището и не се сдържа — обърна се, видя две протегнати към него в безмълвна молитва ръце, кимна и се скри зад вратата.

— Е, Клавдия — каза той на жена си, която кърмеше сина му, — и да ме съдиш, и да не ме съдиш, работата е свършена… — Разгърна одеялото, внимателно вдигна ококорилия млечносини очи младенец и го сложи на коленете на жена си.

Така Игнат Мазур се сдоби с брат близнак — на име Давид. На пелената беше надраскано с молив и фамилното име, но не можаха да разчетат.

След няколко дни, късно вечерта, в къщата на Мазурови нахълтаха двама полицаи. Трофим ги познаваше, по-рано работеха в спиртозавода. Сърцето го заболя — полицаите се насочиха право към люлката.

— Кое е чифутчето?

— Я не се майтапи! — намръщи се Трофим. — Една рускиня ми го остави, бежанка от Минск.

— Християнин, на икона да го изографисаш! — Ухилен, Гришка чукна спящото дете по носа. Давид изхлипа, заплака. — Не знаеш ли заповедта, или искаш да те разстрелят за укриване?

— Няма да го дам! — Трофим блъсна полицая, прегради с тялото си люлката. — Я го виж колкаво е, нищо не разбира.

Полицаите щракнаха със затворите на пушките.

— Гришенка, Пахом, няма ли да пиете нещо в тоя студ? — засуети се Клавдия. — Ей сега ще донеса едно шишенце, ще дам и краставички!

— Най-напред ще заведем мъжа ти на едно място, а после ще пием — засмя се Пахом. И рече на Клавдия, която с вой се хвърли в краката му: — Не скимти, няма да оставим такава булка да скучае.

Трофим наметна мълчаливо кожуха на рамената си, нахлупи ушанката и излезе в пруста, а полицаите подир него. Клавдия се хвърли с вик към вратата, но в този момент се чуха глухи удари, нечий предсмъртен стон и в стаята нахълта Трофим. Облегна се на рамката на вратата, хвърли на пода окървавената брадва.

— Стягай се, трябва да се махаме.

Сложиха децата на шейната, с която возеха дърва, на друга шейна туриха едно-друго за ядене, дрехи и през нощта тръгнаха към гората за село Вихичи, където разправяха, че били партизаните. Призори се натъкнаха на патрули.

В лагера срещнаха познати, които гарантираха за тях, и две години и половина живяха като партизани. През пролетта на четиридесет и четвърта, точно преди освобождението, Трофим хвърли във въздуха немски ешелон с боеприпаси, но не можа да се опази от едно парче и загуби крака си — хирургът го отряза до коляното: разви се гангрена. Но и четиримата Мазурови оцеляха и се върнаха в родната къща.

За всичко това Игнат и Давид узнаха много по-късно не толкова от родителите си, колкото от съседите, и много се гордееха с необикновеното си минало. Растяха като близнаци, ядяха, спяха, учеха се все заедно. Трофим и Клавдия не можеха да се нарадват на синовете си: момчетата носеха от гората опадали клони, мъкнеха вода, помагаха да косят сено и дояха кравата, миеха дъските в къщи по-хубаво от момиче. А когато се появиха породените им сестрички — не ти трябва бавачка и нощем ставаха да ги наглеждат, жалеха майка си.

От една страна радост, от друга — безпокойство: младите Мазурови се прочуха като най-големите немирници в околността. Без тях не минаваше нито едно по-сериозно сбиване. Връстниците им се стараеха да не си развалят отношенията с тях, знаеха: ако обидиш Игнат, и двамата обиждаш; ако удариш Давид, и двамата удряш, ако кажеш на единия пряка дума, и двамата мигом ще се хвърлят като тигри, гърлото ти ще прегризат, но също така знаеха, че е интересно да се дружи с братята, защото много ги бива да измислят различни лудории.

Игнат и Давид си спомняха с удоволствие детинството си и неведнъж веселяха походниците със своите истории. Например такава.

Председателят на потребителската кооперация имал една от малкото оцелели през войната градини, която привличала като магнит хлапетата със своите круши, вишни и вкусни ябълки „белфльор“. Градината се пазела от огромно и много зло куче, което при едно неудачно нападение така ухапало Давид за крака, че цяла неделя останал на легло. Братята разработили план за отмъщение, който свидетелствувал за рядката им изобретателност. Собственикът на градината много се гордеел с чистокръвното си овчарско куче, донесено от Кавказ още като паленце, и съжалявал, че не може да му намери подходящо куче за разплод. Братята нацепили два кубически метра дърва на машинописката на изпълкома и с нейна помощ съчинили и написали на машина писмо:

„Уважаеми, гражданино Ковалчук. Научих, че притежавате мъжко куче кавказка порода, каквито липсват в Минск, където живея. Имам кучка от споменатата порода, така че Ви моля да доведете кучето. Ако всичко мине благополучно, Ви гарантирам кученце.

С уважение: Прошкин“

Запечатали вероломното писмо в плик и срещу една кутия „Беломор“ придумали кондуктора на влака да пусне писмото в пощенската кутия на Минската гара. След няколко дни хитрите интриганти, които най-усърдно следели дома на председателя на кооперацията, вече тържествували, защото видели как, прегърнал кучето си, се качва на служебната кола. Тайфата момчетии едва дочакала да се стъмни и се заловила за работа. Когато гражданинът Ковалчук, побеснял от гнусната измама, се върнал в къщи, най-хубавите дървета в градината му били обрани до едно. Пострадавшият вдигнал на крак милицията, закарали заподозрените престъпници в участъка, но участъковият сметнал за недостатъчна улика подутите им кореми и не дал ход на делото.

Другата случка, за която Игнат и Давид пазеха най-хубави спомени, беше станала пет-шест години по-късно.

Баща им старееше и все беше болнав, сестричките се източваха нагоре като слънчогледи и семейството трябваше да се храни и облича, та братята постъпиха като трактористи в горското стопанство. Млади, силни, бели-червени, те имаха сили за всичко: и за работа, и за вечерното образование, и за гуляи чак до зори. Пръв се влюби Давид — в Шурка, русокосата секретарка на директора на спиртния завод, а Игнат, макар и да ревнуваше брат си, всячески му помагаше: предаваше бележки, налагаше съперниците му, съпровождаше Шурка, когато Давид го нямаше, в ролята на телохранител и тактически се извръщаше, когато влюбените се целуваха.

В края на лятото братята заминаха за Алтай да събират реколта, а когато се върнаха, научиха смайващата новина, че Шурка се жени за Стьопка, киномеханик от районния дом на културата. Давид поиска обяснения и му бяха дадени: от него вечно воняло на газ и грес, ноктите му винаги били изчупени и черни, а Стьопка бил чист и миришел на „Шипър“. Но накрая Шурка съжали нещастния и го покани заедно с брат му на сватбата.

Разбира се, Давид не отиде — страдаше мълчаливо в плевнята — и затова Игнат поднесе на младоженците подаръка от двамата братя. А подаръкът не беше евтин: за половин заплата Игнат купи от магазина „Шипър“ и го преля в два буркана. Когато младоженецът и невестата, побледнели от вълнение, седнаха на трапезата и се готвеха да се целунат, се яви Игнат, поздрави ги и като произнесе: „Миришете се със здраве!“ — изля върху всеки от тях по един буркан. После изскочи като млад козел през разтворения прозорец, преди да го спипат. Искаха да го осъдят на петнадесет дни арест за хулиганство, но се ограничиха със строго мъмрене: отърва го почетната грамота за прибирането на реколтата.

Това беше единственият случай, когато братята се охарчиха заради някакъв каприз: изобщо цялата си заплата и всички допълнителни печалби те внасяха в къщи и макар че получаваха доста пари, Игнат и Давид бяха свикнали да се отказват от нови дрехи в полза на сестрите си, за които не жалеха нито пари, нито труд: всяка година им купуваха нови палта и ботуши, рокли и обувки, не ги оставяха да работят тежка работа и ходеха на пръсти из къщи, когато момичетата сядаха да си учат уроците.

Родителите се радваха, като чуваха от всички страни да хвалят децата им, и много се натъжиха, като дойде време и братята отидоха да служат в танкова част, а две години след това богато отпразнуваха връщането им и с гордост, макар и примесена с печал, изпратиха синовете си на първата антарктическа експедиция.

Точно след година и половина по календара Игнат и Давид се завърнаха в бащината къща — вече съвсем възмъжали, силни, уверени в себе си и в своя път хора; починаха си, огледаха се и започнаха да работят в ремонтно-тракторна станция. И родителите тихомълком почнаха да се оглеждат за бъдещи снахи, когато изведнъж пристигна писмо от Гаврилов. Той пишеше, че не настоява, разбира, че всеки си има планове, но ако не са се наситили на Антарктида, много ще се радва пак да тръгне с Мазурови на поход.

И без да му мислят, братята тръгнаха — за последен път, както уверяваха родителите и сестрите си, опечалени от новата раздяла. Но Мазурови старши знаеха вече колко струват тези уверения.

Винаги всеки полярник се кълне и зарича, че отива да зимува за последен път и че вече с кравай не можеш да го калесваш да иде сред ледовете, а щом се върне, започва да сънува бели сънища.

Две семейства има полярникът, и двете много обича: едното е на Голямата земя, а другото в Антарктида и така става, че когато е в едното семейство, тъгува по другото, с цялото си същество се стреми към него, за да мечтае после за първото. Рядко може да се срещне полярник, който да не е изпитвал такава раздвоеност, защото тя не е измислена от любителите на гръмки думи, а наистина съществува.

Къде, ако не в откъснатото от света бяло безмълвие, може да се разбере какъв човек си ти и струваш ли лула тютюн. Къде, ако не тук, ще узнаеш истинската цена на всичко, което си оставил на Голямата земя: родителска и женска любов, аромат на земя и цветя, съботна разходка с деца и безгрижен вечерен чай в кръга на семейството? Но полярникът е отровен навеки от невъзможно трудния, прекрасен живот в очакване на кораба и мъжката дружба, родена в общи мъки и заради това нерушима.

За втори, после за трети път отидоха братята в Антарктида, а ако оцелеят и се върнат в къщи, ще отидат и за четвърти път.

Моряка го зове морето, полярника — ледовете и снегът. Само това е разликата.

 

 

Някои искат да отидат на поход, но не ги канят; ако сами си предложат услугите, вежливо им отказват. А на Игнат и Давид не само Гаврилов, но и другите началници „бяха хвърлили око“ и ги викаха да дрейфуват в Арктика в крайбрежните станции. Не защото братята нямаха никакво провинение — такива хора изобщо няма, „без махана“, както казваше тате, а защото им вярваха. Знаеха, че човек смело може да се осланя на тези момчета. Никога Гаврилов не беше имал по-надеждни водачи, освен може би Валера Никитин, близък приятел, но той пък имаше два недостатъка: първо, преди да изпълни заповедта, волно или неволно преценяваше правилността й, обмисляше причините и следствията и, второ, здравето му напоследък не беше твърде добро. А Мазурови при първия знак, без да му мислят, биха се хвърлили в огън и вода — едно качество, което бившият командир на батальон ценеше най-много у танкиста.

Игнат беше честолюбив, със склонност към властолюбие, обичаше да се отличава и се гордееше, че именно нему довериха флагманската машина. При случай Мазур–I, както го наричаха, можеше да избухне, да нагруби човека, но понеже имаше силно развито чувство за справедливост, дълбоко съжаляваше за грешката си и не се стесняваше да се извини. Веднъж завинаги Игнат беше си избрал за образец Гаврилов и му подражаваше във всичко — нещо, което се хвърляше в очи и изглеждаше малко смешно. Но с всеки поход той все повече възмъжаваше и в негово лице Гаврилов виждаше своя приемник.

А Давид беше по-мек по характер, по-рядко проявяваше инициатива и се задоволяваше с ролята на втора цигулка край своя по-волеви брат, но имаше огромно влияние върху него. Братята се разбираха без думи и с един поглед можеха да си кажат толкова, колкото понякога не можеш да изкажеш в цял разговор. Давид никога не повишаваше тон, беше отстъпчив за дребни работи, но много би сгрешил всеки, който би сметнал подобна мекота за слабост. Никому Давид не би оставил да го настъпи и мигом се свиваше като пружина, като тигър пред скок, когато брат му се окажеше в истинска или мнима опасност. Впрочем в това отношение Игнат по нищо не се отличаваше от Давид.

Докато беше заточен в „Харковчанка“, на Валера толкова му домъчня за кормилото, че Давид му отстъпи мястото си. Самият той се облегна на дясната вратичка, вкопча се с две ръце в дръжката и продължи като пътник. Но час по час посягаше да хване несъществуващите лостове за управление. На десетина метра пред тях се премяташе по снежните навеи „Бърза помощ“, а далеч напред, осветен от фаровете на походната кухня, се очертаваше окъсаният от виелици флаг на „Харковчанка“. Той ту се гмуркаше (сега Игнат се е сгромолясал от пряспата надолу, отбелязваше Давид), ту отново се издигаше нагоре. Игнат и тате са най-зле: най-силно се друсат водачите.

При походи Мазурови винаги бяха разделени. Ако влекачите имаха телефонна връзка, можеше да си разменят някоя и друга дума:

— Жив ли си, Игнатушка?

— Сега ще проверя… (Вдишване, издишване.) Засега още дишам!

— Попитай Борис далече ли е още кръчмата.

— Казва, че била на половин час път. На спътник.

— Като поръчваш, не забравяй и мен за мен греяна!

Щяха да си почешат езиците и щеше да им поолекне.

А в този поход се виждаха само по време на ядене и на ремонт, когато с общи усилия отстраняваха сериозна повреда в някой от влекачите.

А има за какво да си поприказват. През лятото Верунчик завършва десетилетката. Влязла й муха в главата да иде в Москва и да кандидатствува за артистка. Някой й направил комплимент, че приличала на Татяна Самойлова, и лековерните момински уши взели, че му повярвали. Мислеха, че ще й мине, ще се опомни, ама не — и баща им ги моли да му помогнат. А Валера казва, че в този институт приемат по едно на няколко хиляди момичета, а другите се пръскат из киностудиите да печелят трудов стаж — като куриерки и чистачки. Трябва да й натракат една по-убедителна радиограма, да й избият от главата щуротиите. В Минск институти много, ще живее с родителите си и с Галка у дома, а няма да се влачи немила-недрага по общежитията. Като се върнем, ще помолим Валера или Алексей да съчини сценарий и ще снемем филм шедьовър с Верунчик в главната роля. Точно така ще й пишем.

Важна грижа е сестричката, но не е единствената, помисли си Давид. Е, в краен случай ще загуби една година, ще си почине. Ако имаше нещо, което го вълнуваше истински, то беше съдбата на Любаша, неутешимата вдовица на Коля Рошчин.

През миналото лято походниците се сбраха с жените и децата си на вилата на тате. Разположиха палатките си на обширната поляна, направиха под навеса временна кухня с газова печка и десетина дни прекараха на лагер. Сутрин рано тръгваха кой за гъби и ягоди, кой да лови риба в езерото, денем се къпеха и печаха на слънце, вечер шумно пируваха под открито небе, въртяха сниманите в Антарктида любителски филми, с една дума, погостуваха весело, самите те си починаха и семействата им се сдружиха.

Освен Любаша и тригодишната си дъщеря, както беше обещал, Коля Рошчин доведе със себе си и сестричката си Валя, на чиято фотография братята се бяха любували неведнъж по време на похода. При зимуването, когато мъжът така силно копнее по жена, дори и някоя невзрачна грозотия изглежда необикновено привлекателна, а Валя съвсем не беше грозна.

„У жената най-важното е фигурата — поучаваше веднъж опитният Попов по-младите си другари, — на второ място характерът и на трето — лицето. Женете се, братлета, за фигура и за характер!“ Макар че критикуваха Серьога за цинизма му, повечето от тях по същество се съгласяваха с него. Разглеждайки Валината снимка, Игнат и Давид единодушно решиха, че Валя не може да се нарече красавица, но е много приятна наглед — просто очи не можеш да откъснеш от нея: с късите шорти крачетата й са дълги и стройни, гърдите високи, ръцете, стиснали тенис ракетата, са силни, хармонично закръглени, а лицето — мило и приветливо. Задочно братята се влюбиха в нея и Коля се надсмиваше над нетърпението им: „Ще организирам съревнование като Пенелопа. Пред всеки ще поставя чувал с картофи, който го очисти по-бързо — вземи я, твоя е Валентина!“

Когато братята видяха Валя, ахнаха — лицето й беше осеяно с лунички, както небето със звезди. В хор я уговаряха да не ходи при козметичка, да не маха такава прелест. През цялото време — десет дни, се въртяха около нея замаяни, но при тази среща нищо не се определи. Валя приемаше на драго сърце шумните ухажвания, но даде да се разбере, че засега няма намерение да се омъжва: от една страна, иска да си завърши спокойно института, а, от друга, жал й е да напуска Любаша и детето, свикнала е с племенничката си.

После отидоха заедно на почивка в Крим, гостуваха у Рошчинови в Горки, после у Мазурови в Минск и двете семейства мълчаливо решиха, че един от братята ще стане Валин мъж подир следващото зимуване. Да се разберат помежду си, пък и Валя да си избере.

Но Коля Рошчин, незабравимият им приятел, загина на крайбрежния лед при разтоварването и веднага въпросът за избор отпадна. Докато стояха край пукнатината в леда със свалени шапки, занемели от мъка, с поглед двамата братя си казаха: „Любаша няма да остане вдовица, а Леночка сираче“. Свързаха се по радиотелефона от Мирни с родителите си, те заминаха за Горки, придумаха злочестите майка и дете и ги взеха със себе си. Обградиха ги с топлина, с много такт им внушиха, че не им са гости, а членове на семейството. А братята пишеха всяка седмица писма на всички домашни и се подписваха: ваши вечно любещи ви Игнат и Давид.

Двайсет и девет години бяха преживели на този свят и нито веднъж, нито за една минута нищо не беше ги разделяло. А вече три месеца и половина от деня, откакто тракторът на Коля потъна под леда, без да си признават, се радваха, че не могат да останат насаме. И страдаха, защото най-голямата мъка е недоизказаната дума.

С разума си разбираха: един от тях трябва да стане мъж на Любаша. Но със сърцето не можеха да го приемат. Не можеха да си представят Любаша като своя съпруга! Хубава, топла, но все си я представяха в ръцете на Коля, когато със смях я носеше към морето, притискайки я към гърдите си — любима, покорна. Игнат и Давид не можеха да се принудят да мислят за нея като за жена. Чуждо щастие, неприкосновена жена на приятел… Невъзможно беше да свикнат с мисълта, че вече не е съпруга, а вдовица.

А Валините лунички биха целували една по една!

Давид седеше в кабината, вкопчал ръце в дръжките, и мълчаливо размишляваше. Една неотстъпна мисъл го дълбаеше като свредел. Ако полярният закон го задължаваше да не оставя другаря си в беда, то същият закон му повеляваше да протегне ръка на вдовицата. Така са постъпвали много фронтоваци, така постъпват и полярниците.

Веднъж, когато беше в кабинета на Макаров, Давид видя голям портрет на хидролога Тарасов, загинал при една от първите експедиции. После му разправиха, че след като се върнал от тази експедиция, Макаров се оженил за вдовицата на приятеля си и отгледал двамата му синове. Федя Воропаев се ожени за вдовицата на механика водач Вихров, потънал в морето Дейвис. Давид знаеше няколко такива случаи, нямаше полярник, който да не беше слушал за тях и да не беше си помислил тайно, че ако и нему е съдено да остане на остров Буромски, то полярният закон ще доведе в осиротялото семейство мъж и баща.

Нима Коля не бе техен побратим? Нима, ако беше на мястото на кой да е от тях, самият Коля не би постъпил така?! Тъй че въпросът беше един: кой ще предложи ръката си на Любаша. И Давид намери отговор на този въпрос.

Спомни си своя живот от самото му скръбно начало, добре известно нему от разкази, и отново — за кой ли път! — го обзе чувството на безкрайна благодарност към семейството, което бе спасило и отгледало безпомощния младенец.

Време е да почва да плаща дълга си. Парите, заплатата не влизат в сметката, с тях не можеш да се разплатиш за родителска любов и за живот. Да помогне на брат си да намери щастието. Ето как може поне отчасти да се изплати на семейството си. И двамата обичаха Валя, засега тя още не беше направила избора си. Навярно шансовете им бяха равни. Но щом като е съдено някой от тях да се ожени за вдовицата на приятеля, това трябва да стори той, Давид. Дали Любаша ще приеме, или не предложението му — тя сама ще реши, последната дума е нейна. Но Давид се надяваше, че ще приеме. Към него именно Любаша винаги се беше отнасяла с открита симпатия — мнозина знаеха това. Разбира се, между тях нямаше, не можеше да има нищо. Но понякога дори и Коля ревнуваше — на шега, разбира се, но с онази бдителност в погледа, която прави шегата пресилена. Така стоеше работата. И затова той, Давид, трябва да протегне ръка на вдовицата. И да каже на Игнат: „По-рано щеше да ме е срам да ти призная, но сега не ме осъждай, Игнатушка: не знам къде съм, само Любаша е пред очите ми…“ И да настоява. И да вярва, и да не вярва, Валините лунички ще го накарат…

Още веднъж премисли и се убеди, че е решил правилно. Прощавай, Коля, какво да се прави, такава е съдбата, живота ще си дам, за да спестя горчивината на семейството ти. Ще бъда верен мъж и нежен баща.

И освен това Давид видя как Любаша му протяга дъщеря си, усети на желязната си шия гъдела на обгърналите го детски ръчички и сърцето му замря от възвишения смисъл на това видение.

За да не се разчувства, извика на Валера, че е време да го смени, седна зад кормилото и цял се съсредоточи в една мисъл: да не повреди влекача.

Не обсипан с рози, далечен си ти, път към родината…

Бележки

[1] АТТ — артилерийский тяжёлый тягач. — Б.пр.