Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Съсирената кръв

През този поход всичко ставаше наопаки: колоната се движеше нощем, а призори спираше и хората си почиваха. Правеха така, защото нощем е по-студено и е по-добре да запалват моторите следобед, когато температурата е с няколко градуса по-висока. Впрочем полярната нощ вече приближаваше към Централна Антарктида, слънцето напускаше континента за цяла половин година и все по-малко личеше разликата между деня и нощта. Пък и докато хората от Голямата земя не обичат твърде да работят в нощна смяна, на участниците в похода това им е безразлично. Все едно им е: около двайсет хиляди километра ги отделят от жената, децата, телевизора и стадиона, а щом е така, какво значение има кога ще работиш и кога ще почиваш?

И така, колоната се движеше нощем. Пред тях беше Комсомолска, а там е цистерната и мислите на десетте мъже бяха съсредоточени в нея, в цистерната.

Когато участниците в първия поход се движеха от Мирни към Восток, по пътя си те основаваха станции. Така изникнаха Пионерска, Восток-I и Комсомолска. И макар тези станции отдавна да бяха закрити и негодни за живеене, идването до всяка от тях означаваше много за походниците. Каквото и да говорим, но промеждутъчният финиш е етап от големия път. Пионерска беше засипана от многометров дебел сняг още преди години, по времето на първите експедиции; на Восток-I стърчеха само жалони, а в полузатрупаната къщичка на Комсомолска човек дори можеше, ако иска, да влезе и да си представи как е изглеждала, когато хората са й вдъхвали живот. И влизаха, за да се приобщят някак си към човечеството: макар и изоставено, все пак обитавано някога жилище! Не бездушна бяла пустиня.

Докато се движеха към Восток, хората на Гаврилов оставяха на всяка от тези станции цистерни с гориво и бъчви с масло — за себе си, за обратния път. И на Комсомолска беше оставена цистерна. Никъде не можеше да се дене. Само виелицата, срещнала на гладкия купол тази преграда, ще й метне бял кожух; никой не можеше нито да разбие, нито да открадне, нито да скрие цистерната, а хората си мислеха за нея с парещо безпокойство. По-точно — с надежда, смесена с глуха тревога.

Трудно живее човек, когато няма перспектива. Дори ако всичко му е наред, ако не го потискат несгоди и не го гнетят болести. Човек е устроен така, че непременно трябва да се надява на нещо по-добро от онова, което има. В тежки моменти мечтата спасява. Не самоизмамата — безсмислена утеха на слабите, не болната фантазия на просяка, който шари с очи по тротоара да търси претъпкан с пари портфейл, а мечтата, за която трябва и си струва да се бори човек.

За участниците в похода такава пътеводна звезда стана цистерната на Комсомолска.

Преди една седмица радистът Борис Маслов, който беше по съвместителство и метеоролог, измъкна от снега термометъра и възкликна: „Шейсет и два, здравейте, братлета!“ Тошка се покатери на цистерната — те бяха две по четиринадесет кубически метра всяка и „Харковчанката“ ги караше върху шейни — и отвинти капака. Смаяно се взря в съдържанието на цистерната и провъзгласи:

— Кой иска каша? Две копейки черпака.

Шегата му не се прие. Механикът водач се отнася към своята машина като към жив организъм: двигателят-сърце движи по кръвоносните съдове горивото и маслото, водещото зъбно колело и валяците-стави задвижват гъсеничната лента, краката на влекача. Както на живия организъм, всяка част е необходима на влекача. Но най-главното е сърцето. Ако се чупят болтовете на гъсеничните ленти, ако се повреждат дюзите на маслопроводите или се случват други обикновени дребни аварии, водачът на колата само проклина. Но когато сърцето почне да прескача — няма място за шега.

Хората се приближиха до цистерната и мълчаливо загледаха как Тошка се опитва да излее горивото от черпака. То не се изливаше. Течността беше изгубила основното си свойство — да тече. Гъстата, желирана маса сякаш беше залепнала за черпака. Горивото беше престанало да бъде гориво, кръвта се беше съсирила.

Обитателите на Восток им бяха разказвали за подобни необикновени явления; бяха открили, че при свръхниски температури можеш да пъхнеш горящ факел в кофа с бензин и той ще угасне, че горивото може да се реже като мармелад, а от удар с чук желязната тръба се пръска на парченца, сякаш е от порцелан.

Навярно за науката е наистина много важно и интересно да разбере как се променят свойствата на веществата в условия, близки до космическите. Едно ново стъпало в опознаването на обективния свят! Но мислите на хората, които мълчаливо гледаха черпака в ръката на Тошка, бяха по-земни. Те виждаха, че горивото се е сгъстило, и ясно си представяха причината и следствието на това явление.

В дизеловото гориво след дестилацията остава малко количество парафин. В лятното гориво то е повече, в зимното — по-малко. За да може двигателят да работи при температури по-ниски от 45°, в зимното гориво се добавят 15–20 процента газ. Ако при големи студове се използува недостатъчно разредено гориво, щом влекачът спре и загасне двигателят, в него бързо се образуват парафинови тапи. Тези тапи запушват нафтопровода и помпата и горивото, подобно на кръвта, спряна от някой тромб, престава да се движи.

Синицин!

„Гад, мръсник, кучи син! — помисли си Гаврилов. — Ако се завърна, ще го пречукам.“

„Ако се завърна — бодна го сърцето. — Опитай се да стигнеш донякъде с такъв мармелад…“

Ярост го задушаваше. Той смъкна ескимоската и дълбоко пое въздух — веднъж, дваж. Опари дробовете си, задъха се.

— Тате, сложи я бързо! — втурна се към него Антонов, но Гаврилов го блъсна настрана, покатери се на цистерната, взе от Тошка черпака и поразбърка с него горивото.

Нахлузи ескимоската и се спусна на земята. Обгърна с поглед напрегнато замръзналите по местата си в полумрака момчета.

— Загазихме като муха в сладко — пресипнало промълви Игнат Мазур.

— Да вечеряме! — нареди Гаврилов и всички се упътиха към кухнята.

И от този миг почнаха да се движат нощем и да мечтаят за цистерната, която бяха оставили на Комсомолска; ами ако в нея се окаже зимно гориво? Разбираха, че ако в едната цистерна има желе, най-вероятно е и в останалите да е същото, но все пак се надяваха, принуждаваха се да вярват. Ами ако е така? По едно време искаха да изпратят на Синицин радиограма до „Визе“ и да го запитат, да го накарат да им отговори честно, но Гаврилов забрани. Каза, че не си струва да се унижават, а самият той си помисли, че отрицателният отговор ще отнеме надеждата на момчетата и някой може да падне духом. Надеждата е също гориво и без нея не можеш да стигнеш. Ако нямат късмет на Комсомолска, ще мечтаят за цистерната на Восток-I, ако и там не сполучат — ще се надяват на цистерната на Пионерска. А оттам до Мирни са по-малко от четиристотин километра, всякак ще стигнем!

С всеки ден ставаше все по-студено и скоро температурата достигна седемдесет градуса под нулата.

Всеки следващ етап започваха по един и същ начин. Разтопяваха в един варел на огъня маслото, което беше станало твърдо като смола, и сипваха по шест-седем кофи на влекач. Веднага пускаха нагревателя, стопляха антифриза и маслото. Антифризът се затопляше много по-бързо и тогава прекратяваха загряването, за да може антифризът да предаде излишната топлина на маслото. После отново започваха да нагряват и отново прекъсваха, и така повтаряха много пъти, докато маслото се стопляше до плюс десет градуса, антифризът — до плюс осемдесет. Едновременно във варелите стопляха горивото. Щом маслената помпа задвижваше маслото в системата, наливаха разреденото гориво в резервоара и пускаха двигателя.

Свършеха ли с единия влекач, минаваха към другия. Всичко това отнемаше четири-пет часа, понякога и повече. Веднъж не можаха да пуснат двигателите на две коли и цяло денонощие останаха на едно място.

Бавно, с крайно напрежение се движеха километър след километър. Често спираха: на един влекач изхвърчаха болтовете, на друг дюритите, на трети се пукнала някоя халка от прицепното устройство. Изпомръзнаха от студа, при който нито един човек досега не бе работил, нито един — защото дори восточниците излизат при такива студове навън само за двайсет-трийсет минути. Но все пак се движеха — само с движение можеха да запазят живота си.

Най-отпред — флагманската „Харковчанка“ с двете цистерни върху шейни, най-голямата и най-мощната кола на Антарктида. Високо над нея се развяваше червено знаме. Зад лостовете за управление седеше Игнат Мазур, а Борис Маслов тракаше по морзовата азбука — теглеше от Мирни тънка ефирна нишка. Засега не се нуждаеха от щурман: колоната се движеше по коловоза.

Следващият влекач със спалния фургон караше Давид Мазур, след него с кухнята на борда се движеше Василий Сомов. В кухнята господар беше Петя Задирако, а докторът Алексей Антонов му помагаше.

Влекачът, в чиято кабина седяха Валера Никитин и Тошка Жмуркин, бяха нарекли „Бърза помощ“, защото в неговата каросерия беше монтиран кран със стрела, в сандъците имаше различни резервни части — стартери, генератори, уплътнители, горелки, лагери и прочее. Предпоследният влекач с втория спален фургон се караше от Льонка Савостиков, а в края на колоната беше Гаврилов, който теглеше шейната с домакинския товар.

Общо шест коли и десет души екипаж.

Движеха се един зад друг, като спазваха разстояние десет-петнадесет метра. Коловозът беше половин метър широк, ясно различим. В централните райони на Антарктида рядко има валежи — пада малко сняг и обикновено не засипва коловоза — за щастие, защото тук снегът е рохкав, не сбит и много лесно човек може да затъне: участниците в първия поход, който Алексей Трьошников води по време на втората антарктическа експедиция към Восток, много се измъчиха на този участък.

Според пресмятанията на Гаврилов до Комсомолска оставаха трийсетина километра. Призори ще допълзим, ако не се случи нещо. Походите, мислеше си той, биват сполучливи и несполучливи. Леки походи той не си спомняше, но беше имало сполучливи. Повреди, ремонти, виелица — без това, то се знае, не може, но напредваха весело, с усмивка. А друг път сякаш всичко се опълчваше срещу теб: и природата, и техниката, и походът ставаше мъчителен. Гаврилов си спомни афоризма на своя приятел, полярния летец Костя Михаленко: „При авария винаги е виновен командирът на кораба“. Общо взето, Костя, разбира се, е прав. Виновен е командирът, в дадения случай той, Гаврилов. За всичко е виновен! И за това, че тръгнаха така късно (при разтоварването трябваше да спят по-малко), и за това, че горивото се бе сгъстило (на кого повярва? На Синицин!), и за това…

Гаврилов удари рязко спирачката, отвори вратата и пусна ракета: изпод фургона на влекача на Льонка Савостиков излизаше пламък.