Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Петя Задирако

Поседяха около два часа в салона на „Харковчанка“, пиха, хапнаха бифтеци, а до обяда никой не се и докосна. Сърцето на Петя се обливаше с кръв, когато изсипа на снега гъстия хранителен борш: толкова му беше жал и за напразния му труд, и за момчетата, които, развълнувани, не пожелаха да обядват, а скоро ще усетят, че стомасите им са празни, но ще бъде късно! А пък боршът, като напук, стана чудо: зелето и цвеклото се развариха, поеха бульона и просто се топяха в устата. Никога не би излял такъв борш, но какво да се прави? За такива случаи е необходим голям термос, с каквито, разправят, носели на войниците от предната линия обед, но такъв термос няма, не е предвиден. Не са предвидени и тенджери с херметически капаци, защото по време на движение фургонът се клати като в бурно море и, все едно, не може да се готви без печка със специална конструкция, че тенджерите ще заскачат като живи. Веднъж Петя реши да рискува да сготви по време на движение, но нищо не излезе от това му хрумване: цял се насини и изхаби продуктите — гулашът се разплиска по стените, а зелевата чорба по пода; Алексей Антонов искаше да фотографира забавната сцена, но работата свърши с това, че измъкна с проклятие своята кинокамера от тенджерата с елдова каша. Така че се наложи да готви, както и по-рано, само когато спрат.

Петя се сети, че в суматохата е забравил да съгласува с Алексей менюто за вечерята, и ако колоната продължи да се движи така без спиране, както в началото на нощта, няма да види доктора. Макар че все пак „Харковчанка“ ще спре, като дойде време да правят на Гаврилов инжекции, и тогава ще може да съгласува. Е, в краен случай ще трябва сам да поеме инициативата. Ще стопля месото от борша — реши Петя, — ще сваря макарони и ще опържа яйца. А на тате — кюфтенца от пилешко месо с пържени картофки и парче хубава риба за апетит. Неговото меню Петя го беше измислил от по-рано и още преди да тръгнат, беше сложил една кокошка да се размразява и беше извадил от спалния чувал под наровете шест едри картофа. В чувала бяха останали малко картофи, само пуд и половина, и Петя ги пазеше за първото ядене, но много искаше да достави удоволствие на тате с такова лакомство — пържени картофки. Кюфтенцата трябва да са с повече пиперец, рече си Петя, а картофите ще залее с две разбити яйца. А за десерт мляко с какао — за всички, освен Валера, който не може да гледа какаото, омръзнало му беше от детинство. За Валера, както винаги, кафе или силен чай — почти неразреден.

След като прие тази програма, Петя се замисли с какво да започне. До вечеря има много време, почти четири часа, така че няма защо да бърза. Стана, понамръщи се от болка в краката и сам се нахока, че преди да тръгнат от Комсомолска, го досрамя да напомни на Алексей за превръзка. Свали унтите си — кожени чорапи от овча кожа, внимателно размота смъкналите се бинтове, погледна стъпалата. Преди една седмица го беше страх да ги гледа, а сега — нищо, заздравяват. Намаза дебело марлята с мехлем, забинтова отново едното стъпало, после другото, обу се, поразтъпка се — може да се ходи. Когато се запали фургонът на Савостиков, той изскочи, без да му мисли, по унти на студа, и за десетина минути така го прониза, че едва се дотътра до кухнята. И — пак от глупост — не си призна на Алексей, ами самичък започна да се размразява по някаква си бабешка рецепта: пъхна вдървените си стъпала в студена вода. Алексей го видя и се хвана за главата. Стопли вода — в топла вода трябвало да се натопят премръзнали крака. Разтърка ги, превърза ги със спирт, но все едно, стъпалата се покриха с такива мехури, че крачка не можеше да направи. Алексей махна мехурите, но състоянието му не се подобри много. Да можеше да полежи една седмица, ама кой ще храни хората? През тази нощ готви Алексей и всички се развикаха: толкова беше препържил бифтеците, че не можеха да се дъвчат, а пък вече посолената каша беше посолил още веднъж… Добър доктор е, спаси му краката (с крайчеца на ухото си Петя чу Алексей да споменава за опасност от гангрена), но що се отнася до кулинарното изкуство — хич го няма! И Петя се смъкна от наровете и макар че му идеше да закрещи от болка, се потътра към кухнята. Никой не го спря, не го придумваха да лежи. При поход това не е прието: щом е станал, значи е здрав, и никой няма да вземе да те прави на болен. Навярно на всекиго се иска да го посъжалят, да го погалят, но при експедициите Петя беше отвикнал от тия работи, пък и по-рано, откровено казано, никой не беше го свиквал на галене.

Петя обичаше своята кухня. Ако не можеше да ходи, щеше да допълзи до кухнята! Не само защото главното и единствено удоволствие на участниците в похода беше да си хапнат вкусно и до насита, но и защото трябваше да измие позорното петно от себе си. Не можеше да си прости, че поиска да отлети от Восток със самолет. Защо поиска, знаеше само Попов. Той го беше придумал: ако отлетиш ти, Петя, всички други ще отлетят, сиреч накъде в поход без готвач! Така че ще направиш добрина — и момчетата ще спасиш, и сам ти ще останеш жив. Тате тогава само го мярна и заповяда на Алексей да приеме кухнята… По-добре да беше го ударил в муцуната! Разбира се, Петя нямаше намерение да предава кухнята на никакъв доктор, но първите дни ходеше като оплют. Избра момент и се извини: „Прости ми за глупостта, тате.“ А той го потупа по рамото, усмихна се. И момчетата май са му простили: отначало сякаш по принуждение разговаряха с него, а после отново започнаха да се шегуват и да го наричат „майка кърмилница“.

Петя изми ръцете си старателно, разряза кокошката и започна да мели месото с машинката. Топло е в кухнята по време на движение, да вземе да дремне час-два, но много друса. При това още са на равното, а в зоната на ледените навеи е такъв ужас, че и да се връзваш, и да не се връзваш — все едно, подмята те като зърна в дрънкалка. Един приятел моряк му беше разправял, че при буря висящите легла се люлеят като люлки. Но във фургона няма къде да закачиш такова нещо. Печка, полици за съдове, маса, умивалник, два сандъка — това е цялата кухня. Няма къде да се обърнеш, с две крачки можеш да я прекосиш. Истинско наказание, когато се съберат всички: не искат да се хранят на две смени — полуседнали, прави, ама заедно! Само за закуска, преди да тръгнат на път, идват кой когато свари. Докато се загрява моторът, прескочи за минута, хапне каша, салам, сирене, пие кафе — и бегом.

Петя сложи мляното месо в тенджера и я закрепи в гнездото на печката. Да стои, сега да приготви за двадесет минути закуската на Гаврилов, щом докторът му каже, че вече може да яде. Алексей вика: дано няма усложнения в белите дробове и бъбреците, останалото не че е дребна работа, но не е опасно за живота, успяхме да измъкнем тате от оня свят, да можехме да го сложим веднага в топла вана — почти сигурен, че след една седмица ще седи зад лостовете за управление, но откъде да я вземат тая вана? Бедата всякога идва в неподходящо време и неподходящо място… Не беше зле и Валера да полежи, та да престане кашлицата.

Пред Гаврилов Петя благоговееше, но най-много обичаше Валера Никитин. Тоест обичаше и останалите, но не така. Например Игнат понякога можеше да нагруби човека, на Маслов трудно можеше да му се угоди, а пък на Давид, напротив, каквото и да сервираш — всичко ще омете безразборно; Сомов е мълчаливец, а Тошка прекалено бъбрив; пред Алексей някак се стесняваш, тъй или иначе — доктор, а пък Льонка, макар да се старае, да скромничи, ама не може да скрие, че е знаменитост. Те всички са добри момчета, като братя, и все пак няма друг като Валера. „Безупречен и безстрашен човек“ — каза веднъж Алексей с уважение. Петя не завиждаше нито на образованието, нито на ума на доктора, а на това, че с никого Валера не разговаряше така, както с Алексей. Всички обичат Валера — чист и справедлив човек, макар че никога няма да стане голям началник, защото началникът, както каза веднъж тате, трябвало да умее да обижда, а мигар може Валера да обиди някого? Петя разбираше, че у Гаврилов думата „обида“ не бива да се разбира буквално, но в душата си се зарадва за Валера. Няма нужда всички да стават началници!

При това Петя не можеше да забрави, че именно Валера го намери и отличи между многото.

То стана така. Гаврилов беше изпратил Никитин в една шивашка фабрика да благодари от името на участниците в похода за хубавите дрехи. Валера говори в клуба, разказа за антарктическите студове, за пингвините, походите, а когато свърши беседата, до него се приближи слабичък юноша с ясни очи и изчервен като момиче от смущение, му се представи:

— Извинявайте, аз съм готвач. Казвам се Петя Задирако.

— Извинявам… — великодушно каза Валера. — Е, и какво?

— Вие разправяхте, че участниците в походите изяждали на обяд голяма паница чорба с месо, по две порции бифтек с гарнитура, две порции компот. Защо толкова много?

— Ами който е силен на трапезата, той и инак е силен — пошегува се Валера.

— Разбира се, това е вярно, но не винаги — възрази юношата, след като поразмисли. — И аристократите са яли по много, особено дивеч и месо, но са работили малко.

— Ти да не си аристократ по произход? — с усмивка запита Валера.

— Не — чистосърдечно си призна момчето. — Израсъл съм в детски дом.

Обезоръженият Валера дълго разговаря с Петя, задоволявайки неговата любознателност, а когато се срещна с Гаврилов, му доложи, че е намерил готвач за следващия поход. Гаврилов отиде във фабриката и обядва в стола — хареса му. Срещна се с Петя, поприказва с него и поразен от прибързаното си решение, му предложи да замине с експедицията. Петя много се зарадва и се хвърли да го прегръща, но изведнъж помръкна.

— Ами дали няма да ми се разсърдят?

— За какво?

— Задето зарязвам стола.

— Напротив, ще се гордеят — увери го Гаврилов, на когото юношата ставаше все по-симпатичен. — Не всеки стол, приятелю, може да изпрати своя готвач в Антарктида.

От този разговор бяха изминали пет години и два похода. И макар че Задирако се смяташе вече за опитен полярник, и най-зелените новаци го гледаха отвисоко — толкова безобидно и беззащитно им изглеждаше това високо и невероятно доверчиво момче.

Малко преди да тръгнат в първия поход, Давид го попита:

— Получи ли гулфик?

— Какъв гулфик?

— Туйто! — разтревожи се Давид. — Ами специална кожена торбичка, дето си го слагаш, за да не премръзне. Тичай в склада и поискай от Спиридонич, на всички участници в похода им се полага.

Степан Спиридонич, началникът на склада, дълго не можа да разбере какво иска от него готвачът, а след като съобрази, заръча да донесе заявление с резолюция от заместник-началника на експедицията Рогов. Петя написа, което му продиктува: „Моля да ми се даде полагаемия ми се гулфик с пухена подплата. Задирако“ — и поднесе на Рогов заявлението за подпис. Той веднага се сети и каза, че се били свършили, та му препоръча да си направи сам. Целият Мирни се изниза в съседната до медпункта стаичка, където живееха готвачите, да види със собствените си очи как Петя си шие гулфик. Радистите съобщиха по морза и из другите станции за този чудак и за един ден историята обиколи цяла Антарктида.

Когато се завърнаха от Восток, в присъствие на Петя заговориха, че уж отсега нататък се въвежда нов ред: в шест и половина сутринта всеки трябва да се явява в кабинета на Рогов и да му докладва за самочувствието си. Повъзмущаваха се от бюрократизма, но заповедта си е заповед, трябва да се явяват. На другата сутрин в шест и тридесет Петя почука в кабинета на заместник-началника на експедицията. Рогов още спеше и Петя почука по-силно, а като получи разрешение, влезе и доложи, че се чувствува добре и е готов да пристъпи към изпълнение на задълженията си. Още съненият Рогов реши, че това е продължение на съня, и промуча нещо. Но когато и на другата сутрин готвачът го събуди, за да му доложи за доброто си самочувствие, Рогов го замери с една възглавница.

Наистина скоро престанаха да го вземат на подбив, защото той тъй лесно вярваше на всичко, че играта губеше спортния си интерес.

Петя не умееше да разправя. Заобиколен бе от умни хора, които знаеха много повече от него и можеха интересно да излагат знанията си. Петя ги слушаше с уважение, научаваше много нови неща и се радваше, че има такъв късмет. Когато се върна след първата експедиция, изложи объркано и заплетено своите впечатления, от които ставаше ясно, че не е видял нищо особено. И приятелите, които отначало го гледаха със зяпнали уста, бързо осъзнаха превъзходството си и му разправиха наистина интересни неща: за разни събития от стола, за новия директор на фабриката, който хич не може да се мери с Рибкин, и прочее.

Когато случеше свободна минутка и можеше да поседи безгрижно в каюткомпанията, Петя изпитваше понякога желание да разправя на другарите си за главните събития в своя живот. Но се страхуваше, че те ще им се сторят много незначителни, че ще го слушат от учтивост, и затова мълчеше. А когато те се интересуваха и го питаха, усмихваше се безпомощно и бърбореше нещо неразбираемо. И постепенно всички разбраха, че в биографията на готвача няма нищо що-годе важно и интересно, за което си заслужава да се говори.

А пък според Петя такива събития имаше най-малко три. Във всеки случай за тях той си спомняше най-често и понякога, когато се опитваше да ги проумее, дори прибягваше към доброжелателната помощ на Валера.

Петя не си спомняше нито родителите си, нито как е попаднал в детския дом. Някъде в паметта му се мяркаха смътни спомени за една жена на легло, за стая, пълна с хора — и толкоз. Детският дом беше хубав и хората там бяха добри и все пак, когато си лягаше, винаги Петя лежеше дълго със затворени очи и мечтаеше, че ей сега ще притичат и ще му кажат, че са го намерили. Такива случаи имаше, той си спомняше как намериха двама. Може и да не са били истинските им родители, но децата смятаха, че са истинските, и се радваха на късмета си, защото, както е известно, най-голямото щастие за човека е да живее в семейство.

И все пак Петя си спомняше с гордост и любов за своя детски дом, с гореща благодарност към хората, които бяха го възпитали. Защото всеки питомец, дори ако не са го намерили близките му, гледаше уверено към бъдещето и знаеше, че ще има работа, дом и семейство.

Преди много години, още преди войната, назначиха за директор на голямата шивашка фабрика до детския дом Григорий Сергеевич Рибкин, млад човек, бивш работник. Той беше забележителна личност. Старите питомци на детския дом си спомняха как дошъл и рекъл: „Кой ви каза, че нямате родители? Малко е да му се откъсне главата на този дурак. Ние, шивачите, сме ваши родители, а вие сте наши синове и дъщери!“

И оттогава фабриката стана за децата втори дом. Всичкото си свободно време те прекарваха в цеховете, заедно с работниците празнуваха празниците и манифестираха в една колона с тях, прекарваха ваканциите си в лагера на фабриката и така от поколение на поколение. Живееха с живота на фабриката, готови бяха да издухат праха от стените й, познаваха всяка машина и всеки човек. Когато стана нещастие в котелното и трима работници пострадаха, всички се строиха на опашка да предложат кожа за присаждане и кръв и страшно завиждаха на по-големите, от които взеха. За да помогнат за изпълнението на плана, работиха в неделни дни в цеховете, превърнаха цялата територия в цветуща градина, поеха шефство над пенсионерите, занимаваха се с малчуганите от фабричната детска градина.

В края на всяка учебна година на тържествено събрание във фабричния клуб директорът връчваше на завършилите училището трудови книжки, а после отвеждаха новаците в общежитието, даваха на всекиго костюм, палто, обувки и пари до първата заплата, а на момичетата, които се нуждаеха от повече пари, отколкото момчетата — двойно. Бившите питомци на детския дом живееха в общежитие; за отделни стаи беше трудно и Григорий Сергеич молеше — не настояваше и не заповядваше, а именно молеше — да се женят и омъжват в своя си колектив, за да се реши по-лесно проблемът с жилището. Разбира се, случваше се и да се оженят за някой външен човек, но и тогава сватбата се организираше от фабричния профкомитет. А Григорий Сергеич поднасяше на младоженците скъп подарък — сервиз за ядене, ако и двамата са техни, или нещо по-малко — ако само единият е техен. А когато се раждаше дете, директорът донасяше количка с пелени и дрешки за бебето, а от свое име подаряваше на новороденото лъжичка и му ставаше кръстник. И макар че се смееше, разтваряше ръце, разубеждаваше, че не му било модерно името, но щом се родеше момченце — кръщаваха го Гришка и в яслите, а после в детската градина се объркаха — едва ли не половината деца бяха Гришовци.

Не кожата и кръвта си, не времето и силите си, ами и живота си бяха дали за фабриката и за общия си, обичан от всички баща Григорий Сергеич! Когато бяха радостни, тичаха при него, в беда — пак при него, за съвет и помощ — отново при него. Всички го изпратиха, когато замина за фронта, не оставиха жена му и трите й деца да бедствуват: в града не достигаха дървата — те им носеха от техните, от общежитието, събираха помежду си купони за хляб и продукти, разменяха ги и носеха храна от името на колектива, през цялата война топлеха, хранеха, обличаха и обуваха бащиното си семейство.

През четиридесет и пета майор Рибкин се върна жив, макар и без една ръка, а мястото му заето. Три и половина години неговата заместничка Вера Ивановна беше изпълнявала длъжността му, пазила беше директорското кресло, а точно преди края изпратиха нов — нито добър, нито лош, — обикновен, ръководител по професия. Група работнички отидоха при него — във фабриката почти не бяха останали мъже, войната ги беше пръснала — и го помолиха с добро: иди си, Григорий Сергеич се върна. Новият се разкрещя, изгони ги от кабинета си, а те — право при секретаря на градския комитет. Помисли си той и каза, че работата е деликатна, новият директор не се е провинил с нищо и няма за какво да го освобождават, няма повод. А между жените беше и бившата питомка на детския дом — Валя Прохорова, едно отракано и хубаво момиче. „Махайте го, докато не е станала беля, другарю секретар — посъветва го тя, — защото ние такъв повод ще му скроим, че ако не вие, жена му ще го изгони!“ Започна със смях, а свърши делово: колективът върна Григорий Сергеич във фабриката.

И полека-лека всичко си тръгна както преди. Всяка година детският дом даваше випуск — и във фабриката. Отиваха в институти и техникуми, но по-голямата част оставаше в любимите цехове. Когато дойде ред на Петя Задирако, той не се измъчва от съмнения, защото се беше определил отдавна. Започна като ученик, но поради старателността и трудолюбието си бързо получи самостоятелна работа — стана майстор готвач. Във войската служи също като готвач и макар началникът на офицерския стол да му сваляше звезди от небето, не остана на свръхсрочна служба, а се върна във фабричната кухня.

И точно по това време стана едно от важните събития, за които споменахме по-горе. Намери го леля му. Защо не го беше намерила по-рано — Петя не знаеше: неудобно беше да пита, пък и нямаше защо да помрачава с такъв нетактичен въпрос огрялото го щастие. Леля му живееше с двете си дъщери на пет спирки с автобуса от общежитието и веднъж в седмицата, за да не омръзва на неочаквано придобитите си роднини, Петя им отиваше на гости. С вълнение разглеждаше семейния албум и не можеше да откъсне очи от снимката, на която бяха фотографирани съвсем млади, на неговата сегашна възраст, мъж и жена — баща му и майка му… Видя и себе си като бебе на коленете на майка си, баща си с войнишки шинел и така го развълнува непознатото за него минало, че обля със сълзи албума, а после ходеше като лунатик и нищо не можеше да похване. Разбра, че баща му е загинал на фронта преди края на войната, а майка му поживяла още малко и през една студена есен умряла от грип. От тях не беше останало нищо, освен едно килимче, което майка му бе подарила на сестра си за неуморните й грижи и любов. Петя взе пари назаем, купи нов хубав килим, закара го на леля си и я помоли да му подари в замяна онова килимче, което беше вече много изтъркано. Лелята му го подари великодушно и Петя го сложи над леглото си, а върху него — фотографиите на родителите си в рамки.

Така Петя Задирако се сдоби с минало, пусна корени в него…

Второто забележително събитие беше срещата с Никитин и Гаврилов. Тя стана наскоро след смъртта на Григорий Сергеич Рибкин, любимия му втори баща. Седемнадесет години той беше лекувал старите си рани, неведнъж беше лягал смело под ножа, за да продължи живота си, понесъл беше шест операции, но седмата не можа да понесе, умря, когато измъкваха изпод сърцето му парче от снаряд, голямо колкото половин грахово зърно. Изпратиха го в последния му път, осиротяха. Ако Григорий Сергеич беше жив, Петя нямаше да се реши да замине за Антарктида, защото директорът ценеше високо младия готвач и щеше да се огорчи от напускането му. Но Григорий Сергеич умря и връзките някак отслабнаха — не много, но достатъчно, за да се реши Петя да приеме съблазнителното предложение на Гаврилов. Още повече, че семейният съвет горещо одобри такава рядка възможност особено когато разбра, че по време на зимуването Петя ще получава по четиристотин рубли на месец, без да се смятат безплатната храна и дрехите.

Досега парите не бяха играли голяма роля в живота му. Хранеше се в стол, живееше в общежитие, обличаше се скромно — не само защото още не беше свикнал на скъпи дрехи, но главно защото го беше срам да харчи пари за себе си, докато в детския дом липсваха много неща. Бившите питомци, особено ергените, след заплата събираха пари и купуваха за децата кога акордеон, кога училищна униформа и учебни пособия, кога просто цели щайги с ябълки или сладки. Така че Петя нямаше спестявания. Друго нещо са полярните пари, които образуваха такава солидна сума, че авторитетът му в семейството забележимо порасна.

Лелята започна да упреква племенника си, че идва само веднъж в седмицата и обръща малко внимание на братовчедките си, а си харчи парите за чужди хора и изобщо не се отнася към тях като към роднини. Упреците й се сториха на Петя основателни. Наистина другарите му намекваха, че лелята е можела да си спомни за племенника си и преди двадесет години, но Петя се стараеше да не се замисля над това, макар че намеците го смущаваха. И от само себе си стана така, че при зачисляването си в експедицията той си извади спестовна книжка, написа пълномощно на името на леля си и я помоли да не се стеснява при разходите. Лелята се съгласи лесно, заплака и на сбогуване започна да го умолява да се грижи за здравето си.

Веднъж в порив на откровеност Петя възторжено разказа на Валера за роднините си, колко били отзивчиви и грижливи и с трепет му показа шала и чорапите, изплетени собственоръчно и подарени му от сестрите, възхищаваше се от леля си, която е поела върху себе си трудното задължение да се разпорежда със спестовната му книжка. Валера искаше откровено и недвусмислено да му обясни, че наивността трябва да има някакви граници, но погледна синеокото лице на това двадесет и петгодишно дете и се въздържа от нравоучения. Само го посъветва настойчиво веднага да се включи в кооперация, да си купи и обзаведе апартамент.

Обаче Петя сметна, че не е възможно да последва съвета му, защото това би било прекалено егоистично: защо му е на неговата възраст отделен апартамент? Какво ще кажат приятелите, като разберат, че е намислил да се отдели от тях? Впрочем, когато се завърна у дома си, той се убеди, че в спестовната му книжка бяха останали малко пари. Отначало това донякъде го обезкуражи, но като поразмисли, дори се зарадва как умело се е разпоредила леля му с неговия влог: сменила беше едностайната си квартира с двустайна, мебелирала я красиво, издокарала беше с вкус дъщерите си и не бе забравила и племенника си: купила му бе модерен костюм, шлифер, риза и обувки. За щастие Петя имаше в книжката си още шестстотин рубли и без да му мисли много, ги прехвърли на сметката на детския дом за пиано. Щом разбра за тази му постъпка, лелята се разсърди много, почти цяла година разговаря с племенника си с подчертано сух тон и му прости окончателно едва когато дойде време за сериозния разговор.

А този разговор се заключаваше в това, че му е време да стъпи на крака и да се задоми. Леля му заяви, че какво ли не е виждала на тоя свят и добре знае какви опасности дебнат младия човек по трънливия път. Всяка въртиопашка може завчас да замъкне неопитния в гражданското, особено ако той има и слаб характер. И за да не стане такова нещо, тя си е направила труда да се погрижи за съдбата му и да му намери булка.

С тези думи леля му излезе от стаята и се върна за ръка с по-голямата си дъщеря Светлана, която беше свела очи засрамено.

Както си седеше, Петя просто се вдърви на стола си. Никак не му се искаше да се жени за Светлана. Макар и втора братовчедка, все пак тя му беше братовчедка, и при това беше много грозна и с пет години по-възрастна от него. Пък и изобщо нямаше намерение да се жени за която и да било.

Но без да обръща внимание, че племенникът й бе онемял, лелята пъхна безжизнената му ръка в ръката на дъщеря си и пожела на младите много щастие. После тя каза още нещо и Петя каза нещо, по нейно искане вяло целуна годеницата си по бузата, поседя като зашеметен около половин час и си тръгна за в къщи крайно объркан.

След като приведе в ред мислите си, разбра, че лелиният му план никак не му харесва. А от друга страна не бива да засяга роднината си, която така искрено му желае доброто. Забъркан от тези противоречия, Петя реши, че сам не може да се оправи, и отиде при Валера Никитин. Разправи му всичко, както си беше.

— Значи ти не я обичаш? — попита Валера.

— Как да не я обичам? — учуди се Петя. — Нали ми е роднина?

Валера едва скри усмивката си.

— А като жена харесва ли ти?… Извинявай за откровеността, но… да речем, искаш ли да я притиснеш до гърдите си?

Петя се изчерви и врътна отрицателно глава.

— Ами защо тогава ще се жениш за нея?

— И аз не знам — въздъхна Петя.

— Неудобно ти е пред леля ти ли?

— Ъхъ… — зарадвано си призна Петя.

— Ясно — разбра най-после Валера. — Даваш ли дума, че ще направиш, както ти кажа? Добре. Обади се по телефона на Светлана, именно на Светлана, а не на леля си, и й предложи да се срещнете някъде, в сладкарница, да речем. И й признай честно, че не я обичаш…

— Но аз я обичам — възрази Петя.

— А, забравих… Кажи й, че я обичаш само като братовчедка, не повече, и затова не можеш да се ожениш за нея. И се позови на мен: Никитин, кажи, се е консултирал с учени биолози и те категорично възразяват против такъв брак, тъй като смесената роднинска кръв ще се отрази вредно на потомството. Запомни ли?

Петя кимна унило и си тръгна.

Светлана дойде на срещата заедно с майка си, което веднага преобърна наопаки хитрия план на Валера. Когато Петя изброи заплетено аргументите, леля му се престори, че припада, и уплашеният до смърт племенник прекрати всякаква съпротива. Беше решено да отпразнуват сватбата есента, за да икономисат при изпращането на годеника в експедицията.

Валера се обади на Гаврилов и го помоли веднага да дойде да спасява Петя. Той пристигна със самолет, разбра каква е работата и под предлог, че оформя документите, взе паспорта му. Напразно лелята ходи при разни началници и се оплаква от Гаврилов, който произволно разрушавал едно младо щастливо семейство — онзи остана непреклонен. Изтерзан, раздвоен, Петя замина за експедицията неженен. Наистина, остави пълномощно за парите и обеща да се ожени след завръщането си. По пътя малко се посъвзе, и изтормозен, отстъпи пред доводите на Валера и изпрати две радиограми, които той му продиктува. С първата освобождаваше Светлана от дадената дума да се омъжи за него, а с втората променяше пълномощното и възлагаше на дирекцията на фабриката да оформи включването му в жилищна кооперация. Радиограмите, с които лелята отговори, Валера престъпно получаваше, но не ги показваше на Петя.

Така че при идването в Мирни третото много важно събитие в живота му престана да бъде злободневно. При това готвачът нямаше и време да си спомня за него, така го завъртя въртележката преди похода. Не е шега работа да подготвиш храна за единадесет души за няколко месеца. Да се вземат продуктите от склада е стотна част от работата; трябваше да ги превърне в полуфабрикати. Опитай се да свариш месо по време на похода, когато водата там възвира при температура осемдесет и няколко градуса. Пет часа ще се вари и няма да се свари. А колко газ трябва да изразходва за такова варене?!

Затова разни бульони — с месо, с гъби, с риба — Петя готвеше в Мирни. Сипваше бульона в една кофа, замразяваше го на чист въздух, внасяше го обратно и го изтърсваше върху пергаментова хартия, опаковаше го, както трябва, и го отнасяше в хладилния склад. По горния начин приготвяше и месо, кокошки, каша от ориз, от булгур, от елда, бял и черен хляб. Адска работа падаше, и дума не можеше да става за почивка — походът наближаваше. А по време на поход Петя спеше час и половина по-малко от другите — ставаше да приготвя закуска; в общите работи на екипажа участвуваше наравно с другарите си, по време на движение се друсаше във фургона, а когато спираха, готвеше и сервираше. Алексей му помагаше, колкото можеше: вадеше от сандъците над покривите на фургоните брикети бульон, месо и каша, топеше сняг за вода — „колеше шопарчето“, както казваха участниците в похода, заедно с Петя чистеше картофи (докато той очисти един, Петя — десет) и му помагаше да мие съдовете. Но сега не можеше да разчита на Алексей: докато не вдигне на крака тате, крачка няма да се отдели от него…

Скучно е да се седи без работа във фургона… Всичко, което можеше да се върши по време на пътуването, беше свършено: изчистил беше картофите, приготвил бе месото за кюфтенцата, излъскал бе тенджерите. Дали пък да иде в кабината при Сомов? Но Сомов дип не обича да приказва, няма да му даде да покара, без тютюн е станал един зъл!… Петя извади от рафта една кутия от бисквити и преброи цигарите. Оставаха шестнадесет парчета на осем пушачи. Дори ако дава по една на трима след обяд, ще стигнат само за пет дни. А като дойдат да обядват, гълтат, без да дъвчат, само и само по-скоро да запушат — как ще я карат по-нататък?!…

Петя поклати съкрушено глава. Неочаквано си спомни, че в левия ъгъл на сандъка за продукти има голям пакет с небетшекер, който, както е известно, помага на пушачите да отвикнат от вредния си навик. Извади пакета, пресметна: ако дава на всекиго по пет парчета на ден, може и да стигнат. И със съчувствена усмивка си спомни яростния вопъл на Игнат: „От жени отвикнахме, от баня и кино отвикнахме, а сега — и от пушенето отвиквай, да му се не види макар!“ Тежко ще им бъде на момчетата…

Помисли си да не забрави да приготви сок от клюква и попипа с ръка баката. Вече се е стоплила малко. Това е татева идея: бака с херметически капак, завинтен с болтове. При спиране я натъпква със сняг, включва бързовара в бордовата мрежа и получава сто литра вода. Стига и за кухнята, и за миене на съдове, и за сок. На купола въздухът е сух, дере носоглътката като шмиргел, та Петя дава всекиму за по път двулитрова манерка със сок, да я окачи в кабината и да си пие, колкото си ще.

Влекачът рязко спря и Петя си фрасна гърба в печката. Намръщен, зачака нов тласък, но нищо не последва: напротив, Сомов едва-едва заглуши двигателя. Петя си обу унтите, облече се, излезе в преддверието и открехна вратата. Тъмно като в рог и отново ниско над земята бръска фъртуна, да пукне макар! Скочи на снега, старателно притвори вратата на преддверието и се качи в кабината.

— Пак задуха проклетницата, пуста да опустее! — изруга Сомов.

И изведнъж със силно дръпване отвори вратата и закрещя:

— Къде си запрашил, бе?!

На две крачки отляво прогърмя влекачът на Льонка. Явно — Льонка беше излязъл от коловоза и караше някъде встрани. Сомов изскочи от кабината, втурна се след влекача, изчезна в снежната пелена, но след минута се върна, като шареше наоколо с ръце като слепец.

— Казвах му на тате; не го вземай това пале! — произнесе той съкрушено, като седна на мястото си. — Върви сега да търсиш игла в сено. Стой! — подвикна той на Петя, който се канеше да излезе от кабината: — После пък и теб да дирим!

— Но нали трябва да се направи нещо! — задави се от безпокойство Петя. — Непременно трябва да се направи нещо!