Владимир Санин
72 градуса под нулата (6)

Пожар

Езиците на пламъка, усилвани от страничния ветрец, бяха обхванали цялата лява стена на фургона и се насочваха към покрива. Няколко души гребяха с лопати сняг и хвърляха в огъня рохкави буци, а Гаврилов и Сомов, задъхвайки се от лютия дим, отвинтваха болтовете, с които фургонът беше закрепен за каросерията на влекача.

— Тате, газът ще експлодира! — извика Маслов и хвърли лопатката.

— Въжето, по-бързо! — изкрещя Гаврилов. — Льонка, скачай оттам!

От платформата излетяха един след друг два спални чувала, след тях скочи Льонка Савостиков и започна да се върти бясно в снега, гасейки огъня от омаслените си, изпоцапани с гориво дрехи.

— Въжето… Мигом!…

Братята Мазурови домъкнаха и прикрепиха към челната стена на фургона тежко танково въже. В кабината на влекача на Савостиков вече седеше готов Тошка, зад лостовете за управление на Гавриловия — Никитин.

— Едновременно!

Влекачите дръпнаха въжето в противоположни посоки и пламтящият фургон рухна с грохот в снега.

— Лягай! — изрева Гаврилов. — Накъде?! Назад!

Последното се отнасяше до Льонка, който се втурна с димящата си куртка към преобърнатия настрана фургон и започна трескаво да смъква занитените за покрива му сандъци и чували с продоволствия. Гаврилов притича до Льонка, хвана го за ръката и го помъкна настрана.

— Лягай!

Взрив, буйно лумнали пламъци и хиляди разноцветни звезди прорязаха нощната тъмнина: бяха експлодирали бутилката с пропан и сандъкът с ракетите.

— Хубав фойерверк! — пошегува се скочилият в снега Тошка. Но Сомов го дръпна за крака и Тошка падна.

Още два взрива и над главите на участниците в похода полетяха със свистене парчета дърво и късове експлодирала стомана.

— Глупак! — бавно изрече Сомов, притискайки главата на Тошка в снега.

Още миг — и експлодира и последната бутилка. Повече нямаше какво да избухва.

На мястото, където беше фургонът, сега димеше дълбока черна яма. Около нея се струпаха всички участници в похода. Изпод ескимоските, които предпазваха лицата им, излизаха кълба пара. Постояха, поеха си дъх.

— Да не би да не са изгасили газовата печка? — изказа съмнение Игнат.

— Ние с Тошка излязохме последни от фургона — спомни си Никитин. — Изгасихме я, сигурен съм.

— Какво си направил? — пресипнало запита Сомов Льонка.

Льонка наведе глава.

— Не настоявай, виждаш, че страда — язвително забеляза Игнат. — Бозайниче!

Стиснал юмруци, Льонка тръгна като слепец към Игнат.

— Хайде, хайде, сега пък ще се биете! — ревна Гаврилов. — Ще ви науча аз вас!…

Гаврилов се обърна рязко и се насочи към влекача на Льонка. Запали джобното фенерче, взря се, изпсува.

Всички се приближиха и се наведоха над лявата изпускателна тръба. Тя беше оголена, само отстрани висяха почернели късове от изолацията. Картината беше ясна: бяха прегорели медно-азбестовите уплътнители на изпускателния колектор и от нажежената от отработените газове тръба се бе запалила настилката на фургона.

— Уплътнителите, тате!

Когато тръгваше в поход, Гаврилов винаги слагаше нови уплътнители, за да е сигурен за през целия път. Това беше първата му и най-важна работа! Но преди този поход с ремонта на влекачите се занимаваше Синицин.

Пак Синицин!

И пак виновният е той — Гаврилов. Трябваше един час по-малко да спи, да провери уплътнителите.

— Да се сменят — заповяда той, усещайки тъпа болка в сърцето. — Да се обърнат колите, да се запалят фаровете. Потършувайте наоколо.

Малко работи намериха. Освен изхвърлените в последната минута от Льонка два чувала с хляб и три сандъка с полуфабрикати, намериха деформираната нафтова печка, експлодиралите бутилки с пропан, обгорелия скелет на запасната радиостанция и по чудо останал невредим голям сандък с брикети от замразен бульон. Изгорял беше целият личен багаж на обитателите на вагончето — Савостиков, Сомов, Никитин и Жмуркин, фотоапаратите и кинокамерите и най-важното — картонената кутия с „Беломор“ и „Шипка“. Нея я търсиха особено дълго: беше страшно да останат без тютюн. Не я намериха.

По време на обеда пресметнаха: на осем души пушачи се падаха трийсет и няколко цигари и една неотворена кутия „Беломор“. Целият запас повериха на Задирако и решиха да пушат по една на трима след обяд.

Хлябът щеше да стигне — като се вземат под внимание и няколкото чувала в кухнята, а за полуфабрикатите и газа Гаврилов нареди да се икономисват. Освен това заповяда на Борис Маслов да пази радиостанцията в „Харковчанка“ като зеницата на окото си, а на Задирако — да не казва, че взривът е пръснал единствения чувал със сол. След пет-шест часа път е Комсомолска, може би там ще има сол.

В кухнята беше студено, но си отдъхваха: никому не се искаше да се тътре по студа към влекачите и да опъва каиша до сутринта сам зад лостовете.

— Като се върна — започна да мечтае Тошка, — ще отида на гости у Синицин. Такъв човек като мен той ще приеме с уважение (Тошка представи с мимика уважението, с което Синицин ще се отнесе към него), а аз ще му река: „Сваляй гащите!“. А той: „Какви гащи?“. Аз: „Твоите, вместо ония, дето ми изгоряха заради теб!“. Няма накъде, ще смъкне гащите, а пък аз ще му кажа: „Дяволите те взели, навличай ги как ще излезеш навън с гол задник!“

— Палячо! — измърмори Сомов, който гледаше неодобрително развеселените си другари.

— Валера, дай ми за тази част от пътя Тошка! — без да обръща внимание на Сомов, помоли Давид. — Като се върнем, цял месец ще те черпя с бира!

— Как така „дай“? — заважничи Тошка. — Аз, драги, да не съм ти тука някакъв Фигаро? Така всеки ще почне да дрънка: „Дай ми Тошка!“ Я глей колко сте много вие, а Тошка е само един.

— Добре, карай до Комсомолска с Давид — ласкаво му каза Гаврилов. — Само гледай да не му замаеш главата с приказки, че ще сбърка пътя и ще откара колата на Южния полюс. А ти, племеннико — обърна се той към мълчаливия Льонка, — не клюмай нос, инак ще си помисля, че ти е жал за партакешите ти. Засега няма да те кастря, още повече че Петя няма да разреши, щом си му спасил брашното и бифтеците. Е, синчетата ми, сега на конете!

— Благодаря, майко кърмилнице! — поклони се Валера на готвача.

— Пак заповядайте, скъпи гости, не се стеснявайте — заусмихва се Петя.

— Какво да запиша в дневника, тате? — запита Маслов.

— За уплътнителите — навъсено отвърна Гаврилов, без да откъсва поглед от угарката, която след него досмукваше радистът. — Запиши, че Плевако не ги е сменил, а Гаврилов, кучият му син, не е проверил. И за изпотрошените грънци — за загубите ни — запиши, да направим удоволствие на главния счетоводител.

— Ти, приятелю, не се обиждай — каза Игнат на Льонка, докато навличаше на главата си ескимоската. — Изтърсих го в яда си.

— Че аз не се обиждам! — предизвикателно отговори Льонка. — Само че мисли, когато говориш, ясно ли е?

— Добре, добре — дружелюбно каза Игнат.

И всички се разотидоха по колите си.