Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
varnam (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Владимир Санин. 72 градуса под нулата

Руска. Първо издание

ИК „Народна младеж“, София, 1977

Редактор: Ана Сталева

Художник: Димитър Донев

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Люба Манолова

История

  1. — Добавяне

Снежна буря

Случи се онова, от което Гаврилов най-много се страхуваше: фъртуна връхлетя колоната.

В този район на континента виелиците са чести и обикновено се придружават от резки температурни промени. За първи път, откакто поеха обратно, беше толкова топло — петдесет и един градуса под нулата. Скрити от вятъра зад стоманените хълбоци на машината, хората дишаха овлажнения и сякаш стоплен въздух.

— Потекоха ручеи, тате! — жизнерадостно докладва Тошка. — Птички пеят!

А Льонка откачи от стената на салона отдавна захвърлената китара и като докосваше леко струните й, забоботи развълнувано: „Размразява се планетата, размразява се душата…“

„Ех, вие, телета! — мрачно си мислеше Гаврилов, като гледаше изпод вежди младите водачи. — С какво ще ги храните размразените си души? Като подуха две-три седмици — ще останете на такава диета, че насън ще обядвате и с песни ще вечеряте.“

Колоната не се движеше. Нахалост — без придвижване напред — се изразходваха оскъдните запаси храна и само за огрев отиваше горивото.

Но не само с това им навреди виелицата. На Пионерска има още една цистерна, а човек може да натъпче стомаха си и с чай и сухари.

Горивото бе нищо! Слънцето си отиваше!

През март походниците не си спомняха за щурмана Попов. Е, Гаврилов даде свобода на избора и Серьога си избра самолета. Всичко правилно, законно. Ако имаше заповед всички до един да се връщат с тракторната колона, друга работа: щеш не щеш, ще се качиш на влекача. А щом като нямаше заповед, Серьога се възползува от законното си право да оцелее и спокойно излетя за Мирни, спокойно, защото Гаврилов и Маслов познаваха щурманската работа и сами можеха да водят колоната. Така че никой не можеше да предяви служебни претенции към Попов.

По пътя от Восток до Комсомолска щурман изобщо не беше необходим: през цялото разстояние от 500 километра коловозът се виждаше отчетливо и колоната се движеше по него без риск да се заблуди. Коловозът се различаваше, макар и по-слабо, и стотина километра след Комсомолска. При това тук често се срещаха гурии — наредени като пирамиди празни бурета от масло и гориво. Когато при спиране пълнеха гориво, походниците от различни експедиции правеха тези гурии и ги нанасяха на картите като ориентири.

А по-нататък, чак до Мирни, нямаше коловоз, тъй като тук, върху твърдата като камък повърхност на пресования сняг, многотонните влекачи оставяха само едва забележима следа, която още първата виелица затрупваше. И това обстоятелство веднага превръщаше щурмана в главна фигура при похода. „От войник в генерал!“ — шегуваха се водачите.

Ако Гаврилов знаеше, че вместо месец и нещо, както обикновено, обратният път ще се проточи двойно повече, за нищо на света не би се разделил с Попов. Чудесен щурман е Сергей Попов, не станция, ами игла може да ти намери в Антарктида! При него именно се бяха обучили Гаврилов и Маслов на щурманския занаят — за всеки случай; при поход всеки специалист трябва да има дубльор. Гаврилов пусна Попов, уверен, че може да мине и без него. Пусна го, без да помисли, че всички предишни негови походи ставаха през полярния ден, когато едва ли не цяло денонощие свети слънце и щурманът няма нужда да пита за курса звездното небе. И наум не му идваше, че през втората половина на април колоната още няма да се е приближила до Пионерска.

Звездите, най-точните ориентири на света, не говореха нищо на учениците на щурман Попов, които не разбираха великия смисъл на небесната механика.

И стана така, че когато коловозът изчезна, те можеха да определят своето местоположение в пространството само по слънцето. Засега то още не беше напуснало окончателно континента, но с всеки ден все повече съкращаваше визитите си, като честно и благородно предупреждаваше хората, че трябва да побързат, защото след броени седмици над Антарктида ще се спусне полярната нощ.

И всеки ден скриващата слънцето фъртуна намаляваше изгледите за благополучно връщане у дома.

 

 

Бурята фуча четири дни. Откъм обърнатата към вятъра страна затрупа влекачите чак до покрива на кабините, задръсти със сняг силовите отделения, затрупа шейните. Но хората си отспаха и починаха и това беше добре. А и студовете станаха поносими за човека; малко над петдесет — щедър подарък от природата.

Когато най-сетне виелицата стихна, всички работиха цяла нощ, разчистваха от снега редукторите на нагревателите, комините, шейните — една не толкова тежка, колкото отегчителна и досадна работа, която всички водачи ненавиждаха.

Много бели беше направила тази фъртуна!

Първата и главната беля — четирите безвъзвратно загубени дни, през които Гаврилов беше планирал да напуснат Пионерска и да преминат част от зоната на ледените преспи. Но той добре си спомняше как през един от походите виелица прикова колоната цели шестнайсет дни и затова дори беше доволен, че се е отървал така евтино.

Другата беля се заключаваше в това, че трябваше приблизително с една пета част да намалят количеството месо и масло, което слагаха в котела, а и без това те бяха под нормата и основната храна на хората сега стана каша от елда, подправена със задушено говеждо. А при поход, както е известно, хората трябва да ядат особено много тлъстини и месо, за да запазят работоспособността си и да компенсират увеличения разход на мускулна енергия.

Третата беда можеше и да не се нарича беда, тъй като, щом хората се смеят над неуспеха си, той не е твърде страшен. През време на виелица дежурните се качваха по няколко пъти на денонощието на покрива на фургона, да чистят от снега комина — едно не твърде приятно занятие, когато вятърът те пронизва до костите. Едновременно трябваше да откъртват от стените на комина саждите, за да ги отвее топлият въздух навън, но както стана ясно, не бяха го правили, защото бяха разчитали един на друг. А малко преди да свърши виелицата, когато Петя разтвори широко вратата на преддверието, силното течение издуха от комина на фургона всичките натрупали се сажди. Помещението, личните вещи, леглата мигом се покриха със слой сажди и обитателите на фургона, изпоплескани като дяволи, се юрнаха стремглаво на чист въздух. Пошегуваха се, посмяха се, после се заеха да привеждат в ред себе си и фургона.

И още една голяма беля направи бурята, но за нея узнаха след едно денонощие.

— Ах, ти, кучи сине — мърмореше Гаврилов, докато вдигаше тирантите на панталоните си. — Ах, ти, келява мършо…

Започна да навлича унтите и се учуди, че пръстите му треперят, а сърцето му бясно бие. Уловил неодобрителния поглед на Валера, той си пое дъх и се засмя.

— Спомних си как избягах от болницата — обясни той, защото Валера го погледна въпросително. — За цялата стая имахме един комплект дрехи и го криехме под дюшеците. На когото беше ред, се спускаше вечер по пожарната стълба право от прозореца. Сега погледни, шкембето ми е спаднало, можем двамата да се пъхнем в панталоните, ама тогава вечно ругаеха: каквото и да облека, все се пукаше по шевовете.

— Ти не ме залъгвай, тате — неодобрително каза Валера. — Докторът позволи ли ти да ставаш?

— Има да чакаш позволение от тях, тунеядците! — измърмори Гаврилов, като закопчаваше ципа на връхната си дреха. — Всички гледат да се презастраховат, слушай ги, ако си нямаш работа. „Кокоше бульонче със сухарчета!“ — имитира той някого.

— Тогава и аз ставам. — Валера почна да се измъква от чувала.

— Лежи! — викна Гаврилов. — Много си смел за чина си, сержанте. Как се разговаря с началство?

— Виноват, другарю капитан от гвардията.

— Тъй, остави шегата, ще ида, сине, да побаеме с Борка. Край на шегите.

В едно им провървя: щом виелицата отмина, изгря слънце. Водачите разчистваха машините от снега, Петя и Алексей шетаха в кухнята, а Борис беше застинал над теодолита. Докато тате боледуваше, радистът се пообучи в щурманската работа и, общо взето, се справяше с нея, но отговорността, която легна на плещите му, много го угнетяваше и той се боеше до смърт да не сбърка: преголяма щеше да е цената на такава грешка, защото е имало случаи, когато заради неопитността на щурмана колоната е блуждала цели часове, че и дни, по купола да търси станцията — разкош, който сега походниците съвсем не можеха да си позволят. И Борис не скри радостта си, когато се появи тате.

Двамата заедно започнаха да свещенодействуват край триножника. Засякоха точно време по Гринуич, изчислиха ъгъла между хоризонталната права и слънцето и по таблицата на астрономическия календар определиха точката, в която се намираше колоната. Но тя беше приблизителна и затова я уточниха два пъти, преди да се скрие слънцето.

Сетне набелязаха курса. В долния десен ъгъл на командното табло на „Харковчанка“ зад стъклено кръгче светеше едно самолетче. Именно то сочеше курса, края на нишката, по която колоната се движеше към Мирни. Щом курсът е даден, водачът на „Харковчанка“ заедно с шурмана трябва да се придържат към него, без да мислят повече за нищо до поредното спиране. А тогава отново трябва да уточнят курса, тъй като по пътя машината се тресе, променя посоката, а отклонението дори и с един градус на преход отбива колоната встрани на няколко километра.

Тръгнаха по определения курс напред. През деня за първи път през последния месец и половина времето се стопли и вече не беше необходимо да палят моторите денем, когато температурата е с няколко градуса по-висока, а да се движат нощем. Пътуваха без почивка шестнадесет часа и рано сутринта стигнаха до Пионерска.

Гаврилов не напусна щурманското място и изведе колоната изключително точно: за малко Игнат не се набоде на един „разкулачен“ влекач, дълбоко хлътнал в пряспа недалеч от входа на къщичката. Този успех и сам по себе си беше приятен, а освен това спечелиха цяло денонощие: няма нужда да дебнеш слънцето — координатите на Пионерска са нанесени на всички карти.

Приближиха се до къщичката и като разчистиха бързо пода, зачакаха добри вести от Борис. Той вече беше идвал в това жилище, изоставено от хората преди много години, и знаеше кое къде е. След като го завързаха с капроново въже, той пропълзя два-три метра по корем, разчисти снега пред вътрешната врата и влезе в кухнята. Светна с фенерчето, огледа се: на полицата имаше десетина замразени гъски — драгоценна находка. Освен тях Борис хвърли в чувала три кутии вкаменени макарони, кутия с витамини на хапчета и много внимателно пъхна в джоба си захвърлен в ъгъла фас „Казбек“. След като се убеди, че няма с какво друго да се облажи, подръпна въжето и предпазливо, за да не се срути снегът върху него, се измъкна обратно.

Очите им се затваряха от умора, но дочакаха падналите от небето гъски — от радост Гаврилов разреши да опекат две от тях. Понамачкаха и изсушиха тютюна от угарката, дръпнаха си по веднъж и легнаха да си починат четири часа.

 

 

До Пионерска стигнаха пет влекача, а я напуснаха четири.

Когато след затоплянето на двигателя Льонка натисна стартера, чу се скърцане на разкъсана стомана. Не ушите, а сърцето му прониза то. Предишният Льонка би натиснал отново, дано да се размине, но не питай старо, а патило: съвсем се беше променил Савостиков. Изскочи от кабината, замаха с ръце, извика другарите си.

Бързо откриха аварията. Гаврилов каза две думи на Игнат, той взе фенерчето и се мушна под влекача. Светна, потършува с ръка, и отново се измъкна.

— Е? — попита Гаврилов.

Игнат изруга.

— Какво се е случило? — засуети се Льонка и погледна гузно като виновно куче.

Гаврилов се качи в кабината, натисна стартера, вслуша се.

— Край! На боклука! — Игнат пусна долната част на ескимоската, плю и отново изруга. — Ти, Жмуркин, още не се пъхай.

— Защо? — учуди се Тошка.

— За сто! — грубо отвърна Игнат. — Венецът закопава делото[1]. Нали така, Савостиков?

— Без намеци — повиши глас Льонка. — Без намеци, разбра ли?

— Остави, Игнате — намеси се Давид.

— Какви са тия намеци? — не мирясваше Льонка. — Какво се е заял?

— Затова, че където си ти, там провал!

— Млък, кутрета такива! — ревна им Гаврилов, като слезе. — Да не се е пъхнал вече Тошка?

— Още не съм, тате — спусна се към него Тошка.

— Късмет имаш, че не си успял.

— Пак говориш, тате — упрекна го Алексей. — Нали ни обеща?

— Поболедувах, стига толкова! — Гаврилов разтърси юмруци. — У, влечуго! Сигурно сега си глади костюма, мръсникът, окачва си ордените, за да слезе по-наперен на пристанището!…

— Не се вълнувай, тате — тихо продума Алексей. — Я да влезем на топло.

— Сам върви!… — изкрещя Гаврилов. — Игнат, каза ли на Синицин за отворите?

— Казах му, тате, заедно с Валера бяхме, не се съмнявай.

— Ама каква полза, че си му казал. Провери ли?

— Не съм проверил, тате…

— Защо не провери?… Мълчиш?… — Гаврилов си пое въздух. — Добре, мълчи, няма да те утешавам. Какво зяпате, защо губите време? На работа! Вася, огледайте с Тошка „Бърза помощ“! Давид, закачи за теб шейната. Игнат, откачи влекача, не забравяй акумулаторите, а горивото и маслото прелей. Завий го хубавичко с брезент, през септември ще се върнем. Ще го ремонтираме или ще го вземем на буксир. Ясно ли е всичко?

И се потътри към „Харковчанка“.

А ето каква бе историята с влекача на Льонка. При буря е невъзможно да се опази от снега силовото отделение; колкото и да го закриваш, през невидима за окото дупчица ще натрупа цяла пряспа. И затова на дъното на влекача, откъдето не може да се изгребе с метличка, походниците пробиват с оксижен отвор за изтичане на водата. Ако няма такъв отвор, снегът, след като се стопи от топлината на работещия двигател, при спирането замръзва и сковава венеца на маховика като бетон. И тогава е достатъчно водачът да натисне стартера и от венеца почват да хвърчат зъбци. Така стана и с влекача на Льонка.

Когато Гаврилов и Игнат подкараха по крайбрежния лед в Мирни новите влекачи, Синицин трябваше да заповяда на оксижениста да направи отвори. Не беше заповядал и ето че влекачът се превърна в никому ненужна вехтория. За да се смени венецът, трябва да се разглоби и свали двигателят, да се откачи скоростната кутия от планетарния въртящ се механизъм и т.н. — с една дума, да се разглоби и отново да се сглоби едва ли не половината машина.

За цяло денонощие не можеш да се справиш с такава работа.

Добре, че Тошка се позабави, та не успя да запали „Бързата помощ“ на Валера, че инак щяха да напуснат Пионерска с три влекача.

Изкопаха траншея, Давид се пъхна под дъното и прогори с газова горелка отвор за изтичане на водата.

Сбогуваха се с Пионерска, последната станция по пътя за Мирни, и поеха напред към прокълнатата от бога и хората зона на снежните навеи.

Бележки

[1] Перифраза на пословицата „Конец делу венец“, т.е. краят увенчава делото. Тук става дума за венец на маховика. — Б.пр.