Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Льонка Савостиков

Никога Льонка нямаше да стъпи на Антарктида, ако за него не се беше молила със сълзи на очи леля му Катя. Никак не му се искаше на Гаврилов да го взема, но можеше ли да откаже нещо на жена си? Даде си вид, че се противи, промърмори и отстъпи. Полина, сестрата на Катюша, плачеше с глас, молеше зет си да направи там сина й човек. Гаврилов се сърдеше — да не би Антарктида да е трудово-възпитателна колония! — но дълбоко в душата си беше поласкан. Обеща, че ще го държи под око, ще му помогне да избие щуротиите от вятърничавата си глава. Сестрите му дадоха извънредни пълномощия, а Льонка ги слушаше и се подсмиваше. Впрочем той не възразяваше срещу Антарктида: слава, почетна значка и пари, и то доста, както разправят. Великодушно позволи да му оформят документите и замина накрай света да става човек, както съобщи на приятелите си при изпращането.

А пък Гаврилов не искаше да го взема, защото според него племенникът на жена му имаше два големи недостатъка. Първо, беше голям хубавец, а към този род хора Гаврилов изобщо се отнасяше с подозрение; второ, до неотдавна беше боксьор, дори майстор на спорта. А Гаврилов не уважаваше много-много спортистите — особено прочутите. Макар че самият той с доста голямо удоволствие гледаше мачове по телевизията и дори малко симпатизираше на „Зенит“, не можеше да разбере спортистите, които губят сума енергия така безсмислено според него. Когато му доказваха, че спортните зрелища създават за хиляди хора необходимото им отпрягане, той не спореше, но шеговито се позоваваше на „селското си възпитание“: сиреч, от детинство съм свикнал да уважавам само хора, които вършат работа. За такива консервативни възгледи Васютка нарече татко си „допотопен мамонт“, което разсмя Гаврилов до сълзи.

Впрочем той беше готов да прости всичко на десетгодишния си първороден син.

А „подвизите“ на Льонка, станали легендарни в семейството, не безпокояха твърде Гаврилов. Като слушаше оплакванията на сестрите, той се подхилкваше, а когато Катя го упрекваше за несериозното му отношение, мигом признаваше, че греши. И си мислеше, че преди четвърт век би направил от това момче безстрашен танкист. Впрочем и в Антарктида стават такива промени, че човек се отърсва от всичкия си прах и показва истинската си същност. А колкото до „подвизите“ на Льонка, то там няма жени, със свещ да ги търсиш, не можеш да намериш компания от пиячи и няма пред кого да си вириш носа. Тогава ще стане ясно мъж ли си или отрепка.

Така, след като преодоля твърде сериозните си съмнения, Гаврилов взе Льонка със себе си. Реши да го настани в Мирни, да не го взема веднага на поход. Но точно преди да тръгнат, оперираха Мишка Седов от апандисит и, ще не ще, Гаврилов трябваше да сложи на влекача вместо надеждния механик водач своя племенник.

А Льонка Савостиков беше изключително красив: към метър и деветдесет висок, с фигура, която на плажа приковаваше като магнит женските погледи, с шия, която можеше да удържи без усилие цял грозд девойчета, с буйни руси коси, бели зъби и игриви сини очи. В присъствие на Льонка младежите нервничеха и инстинктивно гледаха да отдалечат приятелките си. И навярно правилно постъпваха, защото у него имаше нещо, което му даваше непонятна власт над жените.

На седемнадесет години Льонка беше шампион по бокс между юношите, печатеха негови снимки във вестниците, по улиците хората го познаваха. Спортните журналисти възторжено описваха играта на краката, ескиважите и съкрушителните крошета на шампиона, а няколко треньора развеселяваха публиката със споровете си кой бил открил Савостиков. В училище директорът почтително се ръкуваше с него, по улиците момчетата го молеха за автограф, а момичетата, които допреди година не обръщаха никакво внимание на дългия като върлина хлапак, сега пускаха в ход цялото си простичко изкуство, за да се похвалят с такъв поклонник. Една година слава го направи завършен егоцентрик; той четеше във вестниците само бележките за себе си, засягаше се, когато пишеха малко, и се съгласяваше с онези, които го смятаха за изключително явление.

Новият му треньор, сам известен спортист в миналото, знаеше колко струват подобни хвалебствия, надсмиваше им се и учеше възпитаника си да се отнася с чувство за хумор към заглавия като „Всепобеждаващата усмивка на младия шампион“. Льонка си даваше вид, че тъкмо така се отнася към славата, но когато изучаваше в голямото огледало на гардероба отражението си, си мислеше, че треньорът просто му завижда: никъде, дори и в киното, не беше виждал такова мощно и в същото време пропорционално тяло, такава обаятелна усмивка.

Майка му, работничка тъкачка, загубила мъжа си в края на войната, се гордееше със сина си и с въздишка забелязваше погледите, които зрели жени хвърляха към детето й.

Льонка се събуди за любов късно, на осемнадесет години, когато неговите връстници вече се хвалеха със своите скромни и най-често измислени победи. Но това пробуждане бе толкова бурно, че от този миг майка му забрави какво значи покой.

Тогава той беше в десети клас, преминаваше от единия срок в другия с тройки благодарение на грижите на директора, който, както много хора на умствения труд, се прекланяше пред физическата сила. На учителските съвети учителите протестираха, доказваха, че гастрольорът Савостиков разваля колектива на класа, но директорът им напомняше за престижа на училището и те, щат не щат, поправяха двойките на тройки. Само Татяна Евгениевна, младата, току-що напуснала студентската скамейка учителка по химия, отказа да прави компромиси. И тъкмо тя трябваше да изиграе неочаквано голяма роля в съдбата на Савостиков, който се страхуваше да си признае, че за да види Татяна Евгениевна, беше пропуснал вече няколко тренировки. И ето че веднъж в час по химия Льонка, съвсем захласнат, беше вперил в учителката пламнали очи, а ушите му бръмчаха. Навярно в погледа му имаше нещо нескромно; Татяна Евгениевн кипна, извика на дъската гастрольора и с няколко язвителни въпроса го направи за смях.

— Защо мълчите? — иронизира го тя, докато класът хихикаше. — По-лесно е да се работи с юмруци, отколкото с глава, така ли? Няма какво да кажете, нали?

И в този миг стана скандалът. Никой още не се беше смял безнаказано над Савостиков.

— Защо да няма? — каза весело Льонка, като облиза засъхналите си устни. — Можем и да отговорим.

Приближи се до учителката, с рязко движение я вдигна на ръце, притисна я до гърдите си и я целуна по устните.

За тази дивашка постъпка го изгониха от училище, но той не се шля дълго без работа. Точно тогава дойде време да ходи войник. Наистина оставиха го в Ленинград на служба в спортния клуб. Така че ако животът му се измени, то беше за по-добро. Вечно заобиколен от тълпа приятели и поклоннички, той прекара едва ли не най-приятната в живота си година и половина. Във всичко му вървеше: блестящите победи на ринга вълнуваха пресата, спортистките бяха готови да тръгнат подире му след първия знак.

На тренировките все по-често идваха разплакани момичета, някои съвсем преставаха да идват. Момчетата се мъчеха да бият на съвест, но без особен успех. Така продължи, докато една шампионка по плуване, на която възлагаха големи надежди, не заряза спорта и не замина за друг град. Това беше вече прекалено! Загубил търпение, началникът на клуба съгласува, с когото трябва, наболелия въпрос и веднага изпратиха редник Савостиков — във войската заповедите не се обсъждат! — да служи на далечен северен остров.

На този остров, където нямаше нищо, освен скали, лед и фъртуни, нямаше кой да се очарова от физиономията на Льонка, малцина се интересуваха от значката „майстор на спорта“ и от сутрин до вечер под командуването на невзрачен сержант редникът Савостиков се строяваше, лъскаше автомата, зубреше материалната част и топеше сняг за вода. Затова пък — всяко зло за добро! — научи се да кара трактор и джип, придоби специалност. Впрочем Льонка не ценеше това обстоятелство: беше уверен, че го чака друго поприще. Но понеже не беше глупав момък, гледаше да не говори много-много по този въпрос и се държеше скромно.

Службата свърши. Льонка се върна у дома и без да губи време, се зае да наваксва пропуснатото. Силите му не бяха намалели, бързината и рефлексът се възвърнаха след няколко месеца тренировки и отново заговориха за Савостиков. Със сборния отбор той участвува в няколко задгранични турнета, донесе оттам вестници със снимките си и велурени якета.

Разглезеният от успехите Льонка се носеше по течението. Струваше му се, че този празник няма да има край. Но ето че едно след друго се случиха две събития, които задълго прекъснаха веригата от успехи.

Най-напред го би жестоко млад боксьор — първоразредник, новоизгряваща звезда, както го нарекоха репортерите. И по-рано Льонка беше губил мачове, но не така позорно и безусловно. През втория рунд на два пъти той беше в нокдаун и едва изчака гонга — както стана ясно, напразно, защото в началото на третия рунд допусна много силен удар в корема и дойде на себе си чак зад въжетата. Поражението имаше тъжни последствия: една година нокаутираният боксьор няма право да участвува в състезания; и затова отчислиха Льонка от сборния отбор. „Приятели“ не устояха на удоволствието да му изпратят изрезки от вестниците, в които заклеймяваха „перспективния в миналото!“, „неспазващ спортния режим“, „вирнал нос“ и „пет пари недаващ за честта на колектива“ Савостиков.

Отстранен от състезания и свързаните с тях пътувания, Льонка ставаше сега в шест часа сутрин при звъна на будилника, пътуваше в препълнения трамвай до строежа при Нарвската застава, където се бе хванал на работа, и бачкаше зад ръчките за управление на булдозера цели осем часа: от единия звънец до другия.

След такъв работен ден бе трудно и безинтересно да се тренира, Льонка губеше форма, рефлекси, краката му натежаха. Някои му съчувствуваха, други злорадствуваха, а треньорът все по-често гледаше своята бивша „звезда“ с открито съжаление. „Изпя си песента“ — чу веднъж да казват зад гърба му. Гордостта му страдаше и той заряза спорта.

В това време стана и второто събитие. На тяхната площадка живееше в едностаен апартамент Вика, студентка медичка. Родителите й — инженери геолози, бяха подписали договор за три години и бяха заминали на Север да търсят злато. В кооперацията обичаха скромната и приветлива Вика и дори на вечно заетите от пенсионерите пейки доброто й име не се поставяше под съмнение. Не беше нито хубава, нито грозна. Дребна, спретната, с големи и сериозни кафяви очи, тя би могла може би да заинтересува някои момчета, не твърде разглезени от женско внимание, ако не ги отблъскваше със строгостта си.

Макар че Льонка срещаше Вика почти всеки ден, той не я забелязваше, поздравяваше я и отминаваше. Това момиче не съществуваше за него, то просто беше част от къщата, както вечно мърморещата портиерка Кириловна: прекалено голяма беше разликата между хубавиците, които продължаваха да се домогват до вниманието му, и тази „кокошчица“, както снизходително я наричаше Льонка. Навярно би се разсмял, ако знаеше, че майка му, която се отнасяше със симпатии към съседката и честичко я гощаваше със сладкиши, тайно мечтае Вика да й стане снаха. Впрочем майка му беше достатъчно далновидна и не разправяше за женитбените си планове.

Една вечер тя помоли сина си да помогне на Вика за хладилника, докаран от магазина. Льонка отиде при съседката, мигом изгони двамата носачи, които й дрънкаха „за бутилка“ срещу вече платената работа, и без усилие вкара зила в кухнята. Льонка беше по жилетка без ръкави, мускулите му играеха и той не без удоволствие улови възхитения поглед на момичето.

— Много сте силен! — каза Вика и се намръщи, защото Льонка се усмихна закачливо. — Много благодаря, всичко най-хубаво!

Вика пристъпи към вратата, пеньоарът й се разтвори и Льонка мигом забеляза, че „кокошчицата“ има стройни крачета.

— С едно „благодаря“ не става, ако обичате, дайте „бакшиш“ — пошегува се той.

Вика се смути.

— Имам предвид натурална почерпка — засмя се Льонка. — Чай или кафе.

След няколко минути Льонка съжали, че се самопокани. Вика слушаше дърдоренето му за бокс и киноартистки учтиво, но без любопитство и дори, както му се стори, със спотаен присмех. Неприятно засегнат, Льонка пусна в ход целия си арсенал: усмихваше се, хвърляше очароващи погледи, уж случайно докосваше ръката на момичето, но всички тези изпитани средства не й действуваха. Нещо повече — очите й станаха студени и враждебни, а когато Льонка се опита да я прегърне, тя го попита направо:

— Вие наистина ли се смятате за неотразим?

Льонка се смути и отговори глупаво нещо в този дух, че досега не е имал несполуки…

— Е, тогава просто ви е вървяло — отсече Вика и стана. — Съседите ми проглушиха ушите за вас и си мислех, че наистина ще се запозная с интересен човек, а вие, извинете за израза, сте грубо животно!

Льонка си отиде унизен и победен, както след нокаута. Нещо се прекърши в него. Той се озлоби, започна да пие и — което не бе правил по-рано — предизвика няколко безобразни сбивания. За щастие началникът на районното управление на милицията, където го водиха няколко пъти, се оказа негов стар поклонник и не състави протоколи, ограничи се с бащински съвети, но рано или късно търпението му можеше да се изчерпа.

Льонка не се чувствуваше добре. Работата с булдозера не му носеше удовлетворение, все не намираше време да се яви и на зрелостен изпит, бъдещето му се струваше безперспективно. Всичко оставаше в миналото: славата, младежкото обаяние, успехът. Той си спомняше рязкото, като удар с ръкавица: „… Вие, извинете за израза, сте грубо животно!“ — и с горчивина си мислеше, че никой досега не е бил така силно сразен.

Потискаше го и чувството на вина пред майка му, която понасяше много тежко падението му. Здравето й забележимо се разклати и Льонка страдаше. Затова именно така лесно се съгласи да отиде в Антарктида, още повече че връщането от такова почетно зимуване щеше отново да привлече вниманието към него — в това Льонка не се съмняваше.

* * *

Влекачът пълзеше по трамбования коловоз, ревът му разтърсваше тъпанчетата и поради това човек някак забравяше, че се намира в най-тихото и пусто кътче на планетата. В кабината беше горещо, над трийсет градуса. Льонка смъкна калпака си, спусна малко стъклото на лявата вратичка и се загледа втренчено, както го съветваха водачите, в „Антарктида“, за да не се отклони от коловоза.

Отначало лостовете за управление не му се подчиняваха и влекачът час по час се плъзгаше встрани. Ако буксираше в пръхкавия сняг или затъваше до шасито в някоя рохкава пряспа, Гаврилов го измъкваше на буксир. Но след като измина разстоянието до Восток, новакът набра опит и започна да манипулира с лостовете не по-зле от другите.

И изобщо, преди да тръгнат обратно, Льонка не се оплакваше от живота. Четиридесетте дни пътешествие по море до бреговете на Ледовития континент с комфортния кораб „Професор Визе“ бяха като хубава отпуска. През декември, когато ленинградчаните мръзнат дори с палта, Льонка правеше слънчеви бани на тропиците, къпеше се в басейна, разхождаше се с бели джинси из Лас Палмас и със замах пръскаше валута за ледена бира и кока-кола.

Другарите го приеха добре, и то не само новаците като него, но и старите полярници, които не допускаха всекиго и веднага в затворената си каста. Когато искаше, Льонка можеше да направи впечатление: той бързо намери правилния тон и определи своята линия на поведение. Разбра, че полярниците смятат за истински мъж не онзи, който има най-силни мускули, а който е доказал с работа, че е „достоен да носи панталони“: летецът Ананин, който тежеше малко повече от петдесет килограма и смело можеше да кацне на дебел леден блок, колкото половин футболно игрище, да излети, прескачайки пукнатините, и на „честна дума“ да доведе до летището заледен самолет; братята Мазурови, които едва ли можеха да имат някаква цена в очите на приятелките му, но без които Гаврилов не тръгваше на поход; скромният, влизащ винаги последен Семьонов, загорял от вятъра и фъртуните на Далечния север и закален от мразовете на три зими на Восток. Те бяха истински мъже, достойни за уважение; такива имаше петнайсетина на „Визе“ и представляваха „полярният елит“. Те именно приеха Льонка. Разбира се, до голяма степен благодарение на роднинството му с Гаврилов, но не само затова: великан, с истинска мъжка красота, открит и общителен, известен от фотографиите и нито с една дума ненамекващ за известността си, Льонка много допадна на новите си другари. Това, от което се страхуваше Гаврилов, не стана. Племенникът му се държеше тактично, не хвърляше прах в очите на никого и за четиридесетте дни плаване се провини само веднъж, когато се опита да ухажва бюфетчийката на каюткомпанията. Гаврилов го изруга жестоко и Льонка се отказа от толкова опасното на кораба изкушение.

Племенникът му не го подведе и с работата си; когато „Визе“ се приближи до Мирни по прокарания от „Об“ канал и спря до крайбрежния лед, Льонка работи за четирима при разтоварването, цели денонощия караше трактора по несигурния лед и дори Макаров, от когото можеше да се чуе похвала веднъж на година, и то високосна — се пошегува благосклонно, че имал „гавриловска кръв“. Макар че нямаше кръвно родство между чичото и племенника, доволният Гаврилов не поправи началника на експедицията и изпрати на майката на Льонка телеграма, която я зарадва повече от цялата популярност, извоювана от сина й на ринга.

И в похода към Восток Льонка се прояви добре. Наистина слабо познаваше техниката и веднъж за малко не разтопи лагерите на коляновия вал, защото беше забравил да прибави масло от допълнителния резервоар в работния. За щастие влекачът затъна в метър дебели заледени преспи и Льонка загаси двигателя; още малко и трябваше да изхвърлят машината: щеше да бъде невъзможно да я ремонтират при походни условия. От този ден нататък Льонка не забравяше да следи манометъра и при всяко спиране проверяваше със сондата колко масло е останало в работния резервоар и за болтовете на гъсеничната лента се грижеше, както някога за прическата си, и потегляше само на първа скорост. Постепенно свикна, аклиматизира се. И макар че не можа да усвои секретите по ремонта на двигателя, физическата му сила се оказа много полезна при похода. Льонка преместваше без усилие бурета с масло, неуморно размахваше тежкия ръчен чук и без да чака да го молят, извършваше други работи, изискващи голяма сила.

Той се издигна в собствените си очи, самоутвърди се, защото придоби нещо, което му липсваше в последно време. Май по-трудно е да заслужиш уважението на тези момчета, мислеше си той, отколкото възхвалите на репортерите.

Льонка се хващаше, че започва да цени хората другояче. Например Гаврилов, своя паралия чичо, който неведнъж помагаше на майка му да свързва двата края, той смяташе по-рано за чудак: има вила, кола, жена и деца, директорът на Кировския завод лично му се обажда по телефона, предлага му хубава работа, а чичо Ваня заминава на стари години с полярна експедиция. Сега, когато видя Гаврилов в работата му, ориентира се, разбра какъв човек е той. Преоцени и бившите си приятели — твърде ниско. Не че съвсем не го теглеше към тях и не искаше отново да се потопи в празничната атмосфера на големия спорт. За потапяне би се потопил, но предпазливо: със съзнанието, че в живота има по-сериозни неща…

Но най-много го учудваше, че бавно и сигурно завладяваше душата му дребната и не твърде ефектна девойка, „кокошчицата“, възгрозничка в сравнение с онези, които считаха за чест да вървят подръка с него. Спомняше си за нея със срам и нарастваща, непозната за него нежност и понякога си мислеше, че като се върне, ще се постарае да й докаже, че не е чак толкова пропаднал…

В такова настроение Льонка дойде на Восток.

В станцията нямаше достатъчно места за спане и участниците в похода трябваше да нощуват във фургоните си. На съседния нар до Льонка спеше Василий Сомов — не най-добрият съсед, който човек можеше да си пожелае, защото Василий беше сух, затворен и пословично стиснат — качество, което полярниците, свикнали първи да изваждат портфейла си, ужасно презираха. В Лас Палмас, докато момчетата се угощаваха с бира и шишчета, Сомов ядеше сухия салам, който носеше със себе си. Пушеше главно чужди цигари, харчеше за радиограми само в празник — с една дума, истински скръндза. Ако не беше толкова незаменим, едва ли не най-добрият в отряда механик водач, кой знае дали Гаврилов би го вземал в походите си.

Именно Сомов смути душата на Льонка с няколко случайно изтървани думи.

Това стана през последната нощ на Восток, когато цялата станция беше замряла в очакване на двата последни самолета. Нея нощ спаха лошо. Във фургона на горните нарове Тошка Жмуркин и Валера Никитин едва чуто си шушукаха, Льонка не можеше да долови смисъла на откъслечните фрази, но чувствуваше смътна тревога и от това и на самия него изведнъж му стана някак тежко. Завря глава в спалния чувал и се опита да заспи, но сънят не идваше. Измъкна се от чувала и с неудоволствие усети тютюнев дим; Сомов пушеше, макар че от самото начало обитателите на фургона бяха решили да не пушат там. И без това нафтовата печка миришеше и не им достигаше въздух.

— Собствени ли? — попита го възможно най-саркастично Льонка.

— Собствени — въздъхна Сомов.

— Не се ли напуши през деня?

— А теб какво ти влиза в работата?

— Това, че сме си дали дума. Дадената дума струва повече от парите, ясно ли ти е?

— На оня свят ще събереш глобата — измърмори Сомов.

— Да не си се наканил да умираш?

— Як момък си, ама си глупав. Ако беше поскитал като мен…

— Е и какво?

— Щеше да седнеш да пишеш завещание.

— Че защо? — предизвикателно запита Льонка.

Сомов не отговори, загаси в стената на фургона цигарата си и мушна глава в спалния чувал.

Тошка и Валера, отдавна свършили разговора си, хъркаха горе, Сомов покашляше глухо насън, а Льонка все не можеше да се унесе, обхванат от тревожно предчувствие. Спомни си отделни реплики, които беше чул през последните дни, обедини откъслечните, уж нищо неозначаващи думи и пред него все по-ясно се открои безнадеждността на предстоящия поход. Да, безнадеждност! Макаров няма току-така да изпрати радиограма и Семьонов няма без причина да придумва Гаврилов: „Ваня, връщай се със самолета“. И мисълта, че на двайсет и пет години може да загине, ужаси Льонка. Той си представи мъртвата, затрупана от сняг колона, своя заглъхнал навеки влекач и себе си — сгърчен в последна конвулсия. Пъдеше от себе си това видение, стараеше се да мисли за различни приятни неща, които го чакаха след завръщането му у дома, но страхът, промъкнал се подмолно в душата му, не го напускаше. На какви ли не трудности беше готов Льонка, на какви ли не мъки, само не на незнайна смърт.

През целия си живот бе обичал да бъде на показ, да се перчи пред хората, да извиква завист и възхищение. Можеше да извърши всякакъв подвиг, стига в този момент да го гледат и да се възхищават от мъжеството и геройството му. Докато разтоварваха „Об“, когато от трийсет метра височина полетя към леда един много тежък сандък, Льонка успя да тласне настрана моряка, който след част от секундата щеше да бъде сплескан на пита. Гледаха го! Когато Коля Решетчин се продъни с трактора в леда, Льонка се хвърли, без да му мисли, в ледената вода. Гледаха го! За Льонка това беше най-важното. И в Антарктида беше дошъл, защото щяха да научат за това. Само така. Да му кажеха, че неговата гибел ще бъде показана по телевизията, той мигом би се окуражил. Но да загине неизвестен, да остане завинаги в бялото безмълвие или, ако ги намерят, да го погребат в братското гробище на остров Буромски при Мирни!…

Гордостта не му позволяваше да си каже думата при гласуването и той не се обади. Но от момента, когато отлетяха последните два самолета, увереността го напусна.

През първите дни на похода колоната се движеше доста бързо, изминаваше по трийсетина километра в денонощие и от време на време на Льонка му се струваше, че тревогата му е напразна. Но когато студовете прехвърлиха шестдесет градуса и се разкри тази мръсна история с горивото, Льонка оклюма. Стана мрачен и мълчалив. Очите му хлътнаха дълбоко, железните издути мускули омекнаха, измръзналите бузи го боляха при всяко докосване, пръстите му отекоха и едва се свиваха в ставите. Червеникавата шкиперска брадичка, която според общото мнение много му отиваше, се беше сплъстила и стърчеше безобразно на кичури. Впрочем Льонка не знаеше това, защото отдавна не беше се мил, не беше се оглеждал в огледало и дори го бе загубил някъде.

А до Мирни оставаха повече от хиляда километра път.

Всички се чувствуваха зле. Гаврилов смучеше тайно от всички валидол, Петя Задирако едва тътреше измръзналите си крака, а Валера Никитин храчеше кръв. Всички се чувствуваха зле, но от съзнанието за това на Льонка не му олекваше.

Той караше влекача, отчуждено гледаше пред себе си и с печална покорност очакваше следващата авария. От Восток, дето бе отстъпил пред наплива на чувствата, изпрати на Вика радиограма: „Отговори с една дума, може ли да ти пиша“, и днес на обяд Борис Маслов му пъхна листче с две думи: „Да. Вика“. Ако беше получил отговора й на Восток, сигурно щеше да е щастлив. А сега равнодушно плъзна поглед по листчето и го пъхна в джеба си.

Най-лошият враг на човека е безнадеждността.

Льонка гледаше пред себе си към тъмнеещия влекач на Валера Никитин, към осеяното със студени блестящи звезди черно небе и внезапна жалост към самия него сви сърцето му.

И той заплака.