Владимир Санин
72 градуса под нулата (8)

Валера Никитин

Трийсетте километра до Комсомолска изминаха за три денонощия. На шега момчетата упрекваха Гаврилов, че е станало така заради необмислената му реплика по време на обеда, че оставали пет-шест часа път до станцията. Нямал никакво право да говори така. Да си го помисли може, но да произнесе такова нещо гласно нито един истински полярник не си разрешава, тъй като човешките сметки оскърбяват Антарктида, карат я да посочи на човека къде му е мястото. Полярниците са хора по своему суеверни; прекалено зависими са от Антарктида, за да пренебрегват външните форми на уважение към нейните възможности. Според шеговития ритуал, ако някой се изтърве, както стана с Гаврилов, другите трябва веднага да го поправят, да чукнат на дърво и три пъти да плюнат през рамо. Тогава може би Антарктида ще прости на провинилия се дързостта.

Но никой не поправи Гаврилов и ето че към студовете, които надхвърляха седемдесет градуса, се прибави вятър — десет метра в секунда. Такива съвпадения се случват извънредно рядко, защото природата, която е хармонична, се старае да разпределя повече или по-малко равномерно най-жестоките си наказания. Затова в централна Антарктида, със свръхниските й температури, почти няма силни ветрове, а в Мирни и изобщо по крайбрежието, където виелиците достигат мощта на урагани, студовете са много по-малки.

Валера Никитин малко упрекваше Гаврилов, но не за необмислените думи, разбира се, а задето беше принуден да отстъпи на Давид своя стажант. Тошка поемаше върху себе си главното бреме на ремонтите.

Сега Валера трябваше сам да се справя с дребните повреди. А се чувствуваше зле: дали си беше простудил белите дробове, или всичко беше от височината, но го мъчеше тежка кашлица с червени жилки в храчките. Десетината инжекции пеницилин не му донесоха облекчение досега.

— Като се върнем — обеща докторът, — ще те заведа да се напариш в банята, лично ще те нашибам с метличка, а после ще те настаня да полежиш в лазарета — на чист чаршаф, ще ти дам чай с малини и сутринта ще станеш като кукуряк!

Като в приказка. Нима съществува някъде такъв живот?

— Ама че го каза! Приказки от „Хиляда и една нощ“ — отвърна му Валера. — Баня, чист чаршаф, чай в леглото… Ей, стража! Откъснете коварния език на този лъжец!

Преди петнайсетина години, спомни си Валера, при двадесетградусов студ майка му не го пускаше на училище. Какво ли би казала, ако видеше сина си да излиза от кабината на вятър, който режеше тялото като оксижен? Навярно би припаднала. Макар че сега едва ли…

„Харковчанка“ спря, май нещо е сполетяло Игнат. Колоната също спря, ще трябва да се излиза. Голямо изкушение е, разбира се, да си остане в топлата кабина: дори да си подремне, докато Игнат поправя повредата, но трябва да провери болтовете. Проклети да са тия оси, съединяващи звената на гъсеничната лента. Половинметрови, а се чупят като кибритени клечки. Не забележиш ли, болтът ще изскочи и гъсеничната лента ще се размотае като змия.

Валера навлече ескимоската, за по-сигурно уви лицето си с шал, вдигна качулката на каешката^[1], както полярниците наричат своите топли връхни дрехи с подплата от камилска кожа, и излезе от кабината. Веднага обърна гръб на вятъра, но студът, все едно, стигна чак до очите и едва не слепи клепките, промъкна се до китките (колкото и да се оплакват от ръкавиците, все едно, шият ги къси) и скова дъха му. Валера постоя, изчака да се успокои лудешкото сърцебиене; взе чукчето и започна да преглежда лентата. Точно така, измъкнали са се главичките на два болта. Да е жив Игнат, че навреме спря. Сега трябва хубавичко да си помисли как по-сръчно да ги смени. За миг му се мярна примамливата мисъл да вкара предпазливо главичките обратно — дано издържат до следващото спиране, а тогава вече да сложи нови болтове. Понякога момчетата правеха така, когато бяха много изморени. Но това беше рисковано, а и „таткото“, ако се досетеше, не им прощаваше такива „волности“.

Валера отстъпи вляво от коловоза, погледна: всичките водачи се въртяха около лентите, при всички беше все същото… А пък като напук се бяха счупили болтовете под второто и третото колело. Трябваше да помръдне влекача малко напред, така че счупеният болт да падне в увисналата част на гъсеницата, между водещото зъбно колело и предното колело. Наведе се, полекичка изби с чукчето главичката. Сега му предстоеше най-трудното: да вкара в дупката новия болт и да го набие с ръчния чук, изкарвайки остатъка от счупения.

Преди такава работа е добре да си поотпочине, защото чукът тежи половин пуд и я се опитай да помахаш с него на височина 3500 метра! Валера се окашля, регулира дишането си и три пъти удари по главичката! Толкоз! Сега спри и изчакай, докато сърцето престане да играе степ. Още три пъти — и пак спри и чакай. Още два, още веднъж… Чукът, се измъкна от омекналите му ръце, оранжева пелена застла очите, а разреденият въздух не можеше да насити белите дробове.

За двайсетина минути вкара болта, покатери се като някой старец в кабината и рухна на седалката. Полежа, дойде на себе си. Сетне се пъхна под влекача, постави в жлеба на болта две „вложки“, закрепи ги с шайба и шплинт. С голи ръце, защото „вложките“ са съвсем мънички, едва три милиметра дебели, и ръкавицата не може да ги усети.

При седемдесетградусов студ — с голи ръце!

Момчетата откъсваха ръцете си от желязото с живо месо. Докторът мажеше разкъсаната кожа с мехлем, бинтоваше я, ала както се изрази Тошка, това помагаше не повече, отколкото витамини на умряло куче.

Зашплинтува — и по-скоро в кабината! Стопли се, отново отмести влекача и отиде да сменя втория гъсеничен болт. Пъхна оста, вдигна ръчния чук, който сега тежеше сякаш цял центнер^[2], удари — не улучи… И толкова му стана обидно за този неуспех, като че ли беше извършил трагична и непоправима грешка. Изруга се жестоко, прицели се, удари — пак не улучи… Безсилен се облегна на влекача, а в главата му — рой малодушни мисли. Отново се нахока, посъвзе се, клекна, за да вдигне тежкия чук, и… се съвзе от чести равномерни удари по метала — Льонка вкарваше втория болт!… Седем… Десет… петнайсет удара подред! Вкара го, пъхна се под влекача, зашплинтува, кимна на Валера и отиде да помага на Сомов.

Благодаря ти, Льонка, добро момче си, отърва ме! Не бих те молил, то се знае, но благодаря! Днес ти, утре аз, няма да си останем длъжни. Да си кажа правото, не ми харесваше твърде, но всеки човек се лъже, може и аз да съм сбъркал за теб.

В кабината беше топло, караше насън. Жалко, че ще трябва да отвори прозореца, иначе можеш да полудееш. Ръцете — като от памук; краката — от памук, главата от чугун… На тате му е още по-зле. Мисли си, че не знаем, че взема от аптечката валидол. През време на миналия поход бързо се оправяше с болтовете, цели бъчви търкаляше и при топенето на снега си служеше с ножовката като с дисков трион. Съвсем се е променил тате. Петдесет години и три дупки в гърдите са много за един човек, дори ако е такъв юначага като него.

„Харковчанка“ тръгна, подир нея потеглиха и влекачите. „Ех, пътища! — спомни си той песента. — Никой не си знае ориста…“

Май по-добре, че не я знаем, помисли си Валера.

Човек е твърде малък и крехък, тресчица във водовъртежа на живота. Кой е казал, че човек е господар на съдбините си? Извинете, скъпи другарю, но със същото основание аз мога да твърдя, че господар на моята съдба е Синицин. Ако е подготвил гориво в цистерната на Комсомолска — с песен ще тръгнем за Мирни, не е ли приготвил — ще се помъкнем, тананикайки наум жизнеутвърждаващата мелодия на Шопен.

Впрочем — възрази си Валера, — ако се размотае кълбото, той сам бе определил съдбата си. Разни обстоятелства имаше, то се знае, но последната дума беше казал той.

Валера беше зажаднял да си поговори със самия себе си и затова престана да съжалява, че го няма до него Тошка. С него е весело и леко при поход, но понякога на човек му се иска малко самота, макар и за един-два часа. Да си помечтае за прекрасното бъдеще, за срещата с Машенка, с баща си, с близначетата… Господи, та в други ден те стават на осем години, за малко не забрави! Още при първото спиране трябва да изпрати радиограма!

Валера разкопча дрехата, измъкна от джоба на коженото яке снимка в твърдо целулоидно калъфче. Машенка, моя нежна сивоока, ненагледни мои незабравчици!… „И се пъхнаха в сърцето тия девойчета като котета в чужд креват!“

Валера нямаше слух и тананикаше любимата си песен само за себе си. Тананикаше я и размотаваше кълбото…

 

 

От двадесет и девет години деветнадесет беше преживял весело и благополучно: беше вкусно ял и на меко спал, а в деня на пълнолетието си получи от майка си нов москвич. Не живот, а път, постлан с рози, по който мама водеше за ръчичка синчето си. Тя бе професор — биолог, директор на научноизследователски институт. Печелеше добре и щедро пръскаше пари за единственото си чедо, като изискваше в замяна синовна любов и послушание — условия, които не тежаха твърде на Валера.

Баща му не играеше никаква роля в семейството. Работеше някъде като младши научен сътрудник и почти цялата си заплата изразходваше за марки — накратко казано, беше чудак и неудачник. Когато идваха гости при жена му, не се показваше пред никого, купуваше си продукти и си готвеше отделно и само рядко се съгласяваше великодушно да пие чай вечер в семеен кръг. След като изпиеше чая си, с явно облекчение казваше „лека нощ“ и се оттегляше при марките си — единственото нещо, което истински обичаше. Към сина си се отнасяше с иронично равнодушие. Майката гледаше на мъжа си с известно съжаление, дълбоко в душата си с презрение, навярно проклинайки минутите, когато като глупава третокурсничка се бе обяснила в любов на красивия дипломант. Какво се беше случило с баща му, защо беше съвсем лишен от честолюбие, равнодушен към успеха, толкова ценен за другите хора, Валера не знаеше точно, само беше чувал, че навремето баща му направил някакво изобретение и — необмислено според мнението на другите — отхвърлил авторитетно предложение за съавторство: това, „лишено от гъвкавост поведение“ му навредило много. Но баща му не говореше по този въпрос, майка му отклоняваше разговора и Валера престана да засяга тази толкова деликатна тема.

Той следваше в химическия факултет на университета, лесно вземаше изпитите си при преподавателите, които се отнасяха с голямо уважение към Мария Фьодоровна Никитина — с една дума, водеше живот, за който мнозина му завиждаха. И самият Валера, и всички околни разбираха, че по-нататък ще следва аспирантура, защита на дисертация. Колкото и да е странно, но Валера нямаше недоброжелатели. Симпатичен и обаятелен, той се държеше просто и естествено и на никого не му минаваше през ум да злослови по негов адрес. Ако на някого е съдено да навлезе в бъдещето, яхнал бял кон — разсъждаваха младежите — то по-добре да е Валерка, отколкото някой друг.

И изведнъж тази весело ромоляща река на живота с грохот се превърна във водопад.

От време на време, когато отиваше при свои колеги на гости, майката вземаше и сина си. Там се събираха не само нейни колеги, учени, но и артисти, писатели. Валера слушаше с доста голям интерес споровете им, при които се изказваха парадоксални мисли, ярки идеи и остроумни хипотези. Тук всеки беше индивидуалност: Иля Петрович беше допълнил Менделеевата таблица, Григорий Иванович стоеше до Корольов, когато Гагарин правеше първата обиколка около земното кълбо, Мария Фьодоровна беше направила уникални опити във връзка със синтеза на белтъка, Сергей Павлович завоюваше награди на международни кинофестивали, а Николай Валентинович съчиняваше стихове, които имаха успех.

След много години Валера трябваше да си признае, че общуването с тези изключителни хора го беше научило да мисли самостоятелно. Но тогава едва ли го ценеше истински, макар да се гордееше, че има достъп до техния кръг. Къде повече го привличаше съседната стая, където се събираха „потомците“ и царуваше веселата младост.

Тук Валера се запозна с дъщерята на Иля Петрович, Нина — малко неуравновесена, но пикантна и с остър език двадесетгодишна особа. Дяволчетата, които играеха в очите й, екстравагантните дрехи и интригуващите слухове за нейните съвременни схващания за любовта я правеха твърде привлекателна. Нина позволяваше на драго сърце на поредния поклонник да се присъедини към свитата й, даваше му надежда с бегло хвърлен, но многообещаващ поглед и си играеше с всички, докато зорко избираше бъдещия си мъж. Валера й се видя подходящ кандидат: висок, синеок блондин, явно неглупав, със сговорчив и дори малко „телешки“ характер, от добро семейство… Наистина, разправяха, че се залюбил във факултета с една русичка волжанка, но това не безпокоеше Нина: беше сигурна, че стига да помръдне пръста си, и „теленцето“ ще зареже всичко и ще припне, накъдето тя му посочи. Валера действително идваше, въздишаше и страдаше, когато тя „с възпитателна цел“ отиваше на театър с друг, и цял светваше от радост, когато на сутринта му се обаждаше по телефона и великодушно му позволяваше да я закара до плувния басейн.

Но той не изостави и своето момиче от Волга. Отделяше по-малко време за него, целуваше го по-разсеяно и от съжаление се научи да го лъже, но не го изостави. Лудееше по едната, а не можеше да се отдели от другата. Защо — и сам не можеше да разбере. Разбра го едва по-късно, когато всичко свърши: защото едната обичаше с главата, другата — със сърцето си. Или защото едната го заслепяваше, а другата наивно и предано го обичаше. И още нещо: едната виждаше в него вариант номер едно или две, а на другата бе необходим един-единствен на света Валерка Никитин и никой друг.

„Доброжелатели“ разправиха на майка му за волжанката, но Мария Фьодоровна само се подсмихна. Всичко вече беше уговорено и решено с Иля Петрович, дори бяха им избрали едно уютно апартаментче — сватбен подарък.

Веднъж, когато се прибра у дома по-рано от обикновено, Валера чу гласовете на баща си и майка си. Родителите му общуваха толкова рядко, че учуденият Валера неволно спря и се ослуша. Говореха за него.

— Позволи ми това да решавам аз — високомерно казваше майка му, — защото аз прокарах пътя на сина си.

— Вярно — потвърди баща му, — като булдозер. Твоето парниково отроче ще се спъне в първата купчина пръст. Предполагам, че решава самостоятелно само по коя буза да целуне мамичка… Спомни си за себе си. На времето ти…

— Ние сме друго… — прекъсна го майка му. — Други времена, други песни. Моят син трябва да има всичко, от което съм била лишена аз. Ние с Иля Петрович ще се погрижим да им бъде добре.

— А не ти ли е идвало наум, че ги събирате като породисти кучета за разплод? — с горчив присмех произнесе баща му. — Какво, грубо ли ти се вижда? Е, добре, да оставим кучетата… Да кажем, че правите на строго научна основа брачен експеримент, някакъв „синтез“ от двама „отбрани“ — но дявол да го вземе! — съвсем ненужни един за друг младежи?

— Че какво? — невъзмутимо отвърна майка му. — Любовта е ирационална категория и опитът да се внесе в нея елемент на логика…

Валера не чу нищо повече. Зашеметен, той отиде в стаята си и легна на дивана. Беше казано злобно, но баща му е прав… И поощрителните усмивки на майка му, и добродушните реплики на Иля Петрович, и изтънченото кокетство на Нина му се представиха в нова светлина.

Той стана, приближи се до бюрото, измъкна от чекмеджето две снимки. Ето ги — една до друга: Нина… мургаво лице с момчешки бретон, с усмивка, многократно репетирана до автоматизъм и все пак очарователна, влудяваща… И малката волжанка — простодушна и открита, с душа на длан…

Колкото повече назряваше решението, толкова повече Валера се успокояваше. Да, той ще постъпи така или завинаги ще престане да се уважава.

Сложи снимките на място, измъкна се от апартамента, качи се на колата и отиде в общежитието. Щом го видя така необикновено сериозен, едва сдържащ вълнението си, Маша се досети и пребледня. Значи не е било измислица, че са го видели с друга… Е, което е писано да стане, ще стане… Ей сега ще й го каже, ще я удари, ще я срази. Тя го гледаше с мъка, умоляваше го с поглед: „Недей, нека по-късно, защото още не знаеш, че в мен е твоето дете и ако го кажеш сега, цял живот няма да узнаеш“.

Когато той заговори, не повярва, а като повярва — се вцепени. Поплака си, уми се, облече много пъти праната си рокля и обувките с тънки токчета, заради които цял месец яде чай и хляб, стегна дебелата си руса плитка и тръгна объркана с него да подадат заявление.

На родителите си Валера показа подпечатания си паспорт.

От всички комплименти — заслужени и незаслужени — жените най-много ценят незаслужените. Неведнъж бяха хвалили Мария Фьодоровна за рядката й проницателност, какъв тънък психолог била. Ако това беше истина, то, след като погледна лицето на сина си, майката би постъпила другояче. А може би в случая не проявяваше психология, а просто беше изпаднала в състояние на афект.

— Ключовете от колата! — каза тя, като протегна ръка.

Валера й даде ключовете.

— Парите.

Валера измъкна портфейла. Майката остави в него четиридесет рубли и му го върна.

— Май че това ти е стипендията? Като се разведеш, ела. Бъди здрав!

Наближаваше лятото, топли дрехи не му трябваха, Валера съблече скъпия костюм, сложи анцуга, спортната риза и кецовете, с които ходеше на екскурзия, и напусна дома, без да се сбогува.

Забрани на жена си да прави аборт, остави следването и постъпи в таксиметровата служба — отначало като стажант, а сетне като шофьор. Взеха под наем една стаичка. Маша продължаваше да следва в университета, а той печелеше. Криво-ляво караха, стигаше им и за стаята, и за храна, и за нови дрехи.

Веднъж при тях се появи баща му. С привидна ирония се изказа по адрес на измършавелия си син, пошегува се за бъдещия си внук и след като поговориха за това, за онова, предложи съвсем неочаквано на младоженците да се обединят. Наеха заедно две стаи и животът им стана по-лек. Баща му не само умееше да готви, но се оказа умен и интересен събеседник. Тримата бързо се сприятелиха. Бащата решително одобряваше постъпката на сина си.

Веднъж Валера си призна, че неволно е подслушал онзи разговор, изиграл твърде голяма роля в по-нататъшните събития.

— Признание за признание — каза бащата, след като изслуша сина си. — За първи път започнах да те уважавам, когато хлопна вратата. Откровено казано: в къщата, където би се настанил с онази… млада хищница, не бих стъпил… Сигурно си чувал от майка си, че съм неудачник. Неудачник съм, защото не се реших на времето да постъпя като теб. И теб не ми се искаше да зарежа, а и майка ти молеше да не я поставям в неудобно положение. С една дума, проявих нерешителност… А ти… браво! — решил си сам да подреждаш живота си! Купил си диван — твой си е, собствен. Тиган си донесъл днеска — твой си е тиганът, с твои пари купен. Много е важно, братко, че е със свои. Голтаци сте се оженили, ама животът ви ще е по-красив, децата ви ще са по-щастливи.

За бившата си жена той каза следното:

— От природата е отредено на жените да покоряват мъжете с красота и нежност, а не със заповеди от отдел „Кадри“. А жена с такъв характер като твоята майка, че и отгоре на това с власт, е истински бич божи, на нея всяко възражение й се струва възмутителна дързост. Ако забележиш — пошегува се той, — че Машенка се издига стремително, незабавно се развеждай.

Когато се родиха Оля и Катя, майка му им изпрати количка и играчки. Подаръците не бяха приети. Улучила момент, когато мъжете бяха отишли на работа, майката сама дойде. Критично огледа внучките, снаха си. Запита:

— Дълго ли ще ми се цупиш?

— Мен не сте ме обидили, Мария Фьодоровна, аз за вас съм чужд човек. Сина си сте обидили…

— А той, мислиш, че мен не ме е обидил?

— Вие по-добре знаете, Мария Фьодоровна.

— Така… Време е да сложим край на тази история… Като начало, преместете се във вилата, довечера ще изпратя колата… Какво мълчиш?

— Тяхна работа, те може и да се преместят, а на мен и тук ми е добре.

— Ти, адашке, си горделивка… Добре, москвичът на Валерий стои пред входа, шофьорът ми го докара, ето ти ключовете. Кажи му довечера да навести майка си.

— Добре, ще му кажа.

Майката целуна спящите си внучета, кимна студено на снаха си и си отиде. А вечерта заедно с вестниците извади от пощенската кутия ключовете от колата и кратка бележка: „Благодаря, мамо, не се безпокой, ние нямаме нужда от нищо. Когато имаш време, ела ни на гости. Валерий“.

Оскърбена, не му прости. Така и не разбра, че пожъна, каквото бе посяла.

Скоро Валерий отиде войник и две години служи в танковите войски. Там именно се запозна с Гаврилов, който по молба на генерал-лейтенанта, своя бивш бригаден командир, дойде на гости при танкистите да им разкаже за походите с влекачи и шейни по ледения материк. Гаврилов си избра три момчета, които след беседата поискаха разрешение да останат и го обсипаха с въпроси.

— Запалихте ли се?

— Тъй вярно, другарю капитан от гвардията…

— … от запаса — Гаврилов ги заплаши с пръст. — Не се подмазвайте. Кога се демобилизирате?

— След месец, другарю капитан от гвардията от запаса.

— Иван Тимофеевич… дяволи! Ако не се размислите, елате. — Гаврилов написа на едно листче адреса си. — Та довиждане, а?

— Тъй вярно, довиждане, Иван Тимофеевич!

И след половин година Валера Никитин и братята Мазурови осъществиха мечтата си — тръгнаха на трансатлантически поход.

Така че Валера сам си определи съдбата.

 

 

Този поход му беше трети. Всеки път се получаваше тригодишен цикъл: година и половина в Антарктида (зимуването плюс пътя), година и половина в къщи. Пет-шест месеца отпуска, година — работа в таксиметровата служба. Завърши задочно Института по експлоатация на автомобилни пътища, където се прехвърли от университета, и получи диплома на машинен инженер. В Антарктида спечели добри пари, построи си тристаен апартамент, издокара Машенка, а с полагащата се на всеки полярник валута накупи в Лас Палмас такива играчки на близначетата, че в стаята им дълго не стихваше щастливото цвърчене.

Загрубя, загоря, раменете му се разшириха, походката му стана по-тежка, дланите се покриха с твърди като камък мазоли. От предишния Валерий нищо не остана, освен неизменната доброжелателност към всички, които имат нужда от него.

Миналата година, когато се печеше на плажа в Сочи, видя Нина. Моминската й прелест беше безследно изчезнала. Тя вървеше по плажа, придружена от шумни поклонници; Валера я сравни с Машенка — силна, свежа и красива в своето майчинство — и толкова неизгодно за Нина бе сравнението, че изпита остро съжаление към нея.

Да, Валерий сам взе решението, което преобрази живота му, и се гордееше с това. Той има любима жена, две дъщери и чудесен баща. Ако в живота на всеки човек главното нещо са семейството и работата, то на него му бе провървяло и с едното, и с другото.

Ако ли загине, мнозина ще го поменат с добра дума.

Впрочем човек може навсякъде да загине. Двайсетгодишният Дима Крилов, шофьорът на майка му, загина посред бял ден в Соколники, когато бранел едно уплашено до смърт момиче от пияни хулигани. Карасев, съседът на Валерий, един здравеняк журналист на трийсет и пет години, умря неочаквано за всички от инфаркт.

А Гаврилов беше воювал цялата война, изминал беше двадесет хиляди километра по Антарктида и снощи по време на вечерята се размечта: „Ще намотая на спидометъра трийсетата хилядарка — и ще седна във вилата да пиша мемоари. За вас, готованци!“

Не, Гаврилов не се готви да умира, а и неговите „адски водачи“ не си мислят за задгробния живот.

Още ще поживеем, мислеше си Валерий, ще трябва да си родим с Машенка и син, за продължение на рода. Лошото е само, че си е простудил гърдите — ако е възпаление на белите дробове, навярно — край! Но май не му е много висока температурата, може да е нещо несериозно като бронхит. — Ако е така, то пак ще видим небето, осеяно с елмази.

А кашлицата е с кръв… Ако му се случеше такова нещо през февруари, щяха да разчистят пистата до Комсомолска, в самолета — и в къщи, в Мирни. А при седемдесет градуса самолетът не може да излети, пък и летците вече се пекат при тропиците на горната палуба… Макар че не, според бюлетина — а Макаров не забравя и всеки ден изпраща на колоната бюлетин за работата на цялата експедиция — сега „Об“ наближава станцията Белингсхаузен, чак след две-три седмици ще се излежават на слънце.

Топло, хубаво е в кабината, но ще трябва да излезе — Сомов спря. Братята Мазурови не забелязаха, вървят напред, а пък няма ракети. Нищо, видимостта е добра, няма виелица, рано или късно ще погледнат назад.

Валера се загърна, изкашля се хубавичко и отвори вратата на кабината.

След последното спиране колоната беше изминала три километра.