Фридрих Незнански
Първата версия (6)

5.
Ставам Дон Жуан

27 юли 1994 година

Андрей Леонидович Буцков, председателят на Фонда на воините интернационалисти, седеше в своя доста скромен кабинет. Офисът, на който нямаше никаква табелка, се намираше в едно не особено представително здание на улица „Селиверстова“ на две крачки от редакцията на „Литературная газета“. Всички улички наоколо лека-полека се превръщаха в делови център на съвременния бизнес.

„Новите руснаци“, както сполучливо бе наречена нароилата се класа бизнесмени, по правило не се задоволяваха с външната реставрация на старинните здания, от тях на практика оставаха само стените. Вътре се правеха съвсем нови подпори, в отворите за прозорците се слагаха нови вносни рамки, надстрояваха се мансарди. Интериорът се оформяше по последната дума на западния дизайн. По повечето сгради засега имаше скелета, но строителите работеха бързо, доказвайки, че когато плащат добре, и нашите могат това-онова.

Офисът на фонда изглеждаше по-обикновено и не бе подлаган на преустройство. От това нямаше нужда. Още повече, че главният, парадният офис на оглавявания от Андрей Леонидович фонд не отстъпваше по помпозност даже на солидните банкови кантори и скъпите клубове.

Той се намираше недалеч от Патриаршите езера, на улица „Жолтовски“. Там се устройваха презентациите, тържествените връчвания на парични помощи на семействата на загиналите в Афганистан и нуждаещите се бивши воини интернационалисти. Там преминаваха и срещите с различни официални лица, вечерите, спектаклите, благотворителните концерти. Тоест всичко това, с което така се славеше фондът и за което голяма заслуга имаше лично Буцков според средствата за масова информация, или поне тези от тях, в които той поместваше търговските реклами на фирмите си, създадени към фонда и успешно функциониращи благодарение на данъчните облекчения.

Андрей Леонидович обаче предпочиташе да работи на улица „Селиверстова“, в малкия си кабинет на втория етаж. Освен това тук беше по-спокойно. Добре премислена и рафинирана система за охрана предпазваше Буцков от явни и скрити недоброжелатели. На входа бяха монтирани видеокамери, а всеки който влизаше, биваше внимателно проверен от дресираните момчета на Буцков и от специални металотърсачи. Понякога изобщо не се церемоняха и просто обискираха най-подозрителните според тях посетители.

Истинските господари, по-точно господарки на кабинета бяха две загладени котки, които Буцков просто обожаваше. Рижата коварна Клеопатра и черната аристократична Луиза.

Железобетонният, непробиваем суров Буцков направо се разтапяше, когато Клеопатра скочеше на рамото му и започнеше да трие хитрата си муцунка в бузата му. Луиза пък обичаше да спи върху деловите книжа, избирайки с безпогрешния си животински нюх най-важните. Когато бизнес партньорите му получаваха своя екземпляр от договора, силно се учудваха, защото трябваше да издухват от хартията рижи и черни косми. Цялото Буцково войнство усилено и демонстративно изобразяваше гореща любов към животните. Но тайно, когато Буцков го нямаше наоколо, котките си отнасяха по нещо.

Андрей Леонидович псуваше наум в очакване на важно телефонно обаждане. Ако Мурмедов не се обади след половин час, тлъстият нефтен договор ще пропадне.

Буцков започна да се занимава с нефт наскоро, след като онези американци го изпързаляха така долно. Както и да е, справедливостта винаги тържествува. Единия, най-важния, някой го очисти много умело. С другия се оправиха сами. Въпреки че сега Буцков съжаляваше за това, съжаляваше, че се подаде на минутния си порив и не премисли нещата добре.

Първо, този съветник май не беше виновен за нищо конкретно. Второ, да не вземат ченгетата пак да го засекат.

Телефонът най-после се заля в гръмки трели.

 

 

… Слава богу, жегата най-после понамаля. Щото иначе направо ми се разтапяше мозъкът. Какви ти мисли. Всеки момент трябваше да се появи Грязнов, който беше тръгнал по многобройните московски стрелбища с фоторобота в ръце. Предполагаемият ни снайперист излезе страхотен — слаб, с рехава брадичка, остри скули и леко подпухнали клепачи — същински аспирант от хуманитарен факултет.

Разбира се, няма кой знае какъв смисъл да проверяваш стрелбищата.

Първо, поръчковите убийства се осъществяват най-вече от хора от други градове. Бум-бум — и на бързия влак, към затънтените краища.

Второ, ако убиецът принадлежи към някоя мощна групировка, те си имат собствени нелегални стрелбища — в мазето на някоя разкошна вила.

Трето, не е изключено нашият симпатичен аспирант отдавна да е опакован в бетон — домораслите мафиоти напоследък много заобичаха този елегантен начин за погребение, заимстван от американските филми за трийсетте години.

Но професионалисти от такъв ранг като нашия „подопечен“ може би не се отстраняват след всяка успешно проведена операция, а се използват многократно. Като космическата совалка „Буран“. В свободното си време тези типове понякога обичат да се изфукат, да блеснат в стрелбището с умението си да стрелят с двете ръце.

Поръчах на Ломанов в качеството му на най-умен и най-начетен, особено що се отнася до задграничната преса, да се заеме с биографиите на Кларк, Спиър и Рути Спиър, също така с връзките им, а заедно с това и с онзи афганистански благодетел Буцков.

Ах, как не ми харесва този Буцков! Умее гадината друг да му върши работата. Струва ми се, че онзи опасен тип в „Самовара“, за който ми разказваше Олга, е самият господин Буцков.

По наши оперативни данни той напоследък се е ориентирал към нефтения бизнес. Те затова нефтените началници почнаха да ги застрелват. Но това, братле, засега са си само твои предположения и догадки — трезво охлаждам разигралото се въображение.

Не, ти си прав, прав си — чак подскача хитрият мъничък Турецки, който се е настанил много удобно вътре в мен. Скоро сигурно ще вземе да си купи диван с лампион, да му е пълен кефът. Разположил се човекът…

Слава Грязнов ме завари насред препирните с мъничкия Турецки и още от вратата започна да споделя впечатленията си:

— Да знаеш, Саша, какви мутри има по тези стрелбища. Направо ти иде да ги прибереш всичките.

— У нас, драги Слава, засега не арестуват заради мутрата ти. И слава богу. Ведомството ми, както знаеш, се занимава между другото и с това. Каква ли не мутра може да има човек. — Всъщност, естествено, бях съгласен с Грязнов. Има лица, по които ти се иска да стреляш без предупреждение. Но все пак… — Ти по-добре вземи го хвани за ръката. И най-добре, преди тази ръка да натисне с кривия си пръст спусъка в някоя тъмна уличка. Или в някоя светла. Сега вече стрелят денонощно. Според последната сводка само тази седмица в Москва са стреляли шейсет и пет пъти. За щастие не всеки път са улучвали. Та какво става по стрелбищата? Някой да е клъвнал на портретчето?

— Това, разбира се, е невероятно, но май ни провървя. Видели са го в спортното стрелбище на „Динамо“, да, Саша, не ме гледай така, именно в нашето, ведомственото, което сега също се дава под наем. Ходи много рядко, не общува почти с никого, но е виртуоз. Точно по това са го запомнили. И освен това по брадичката и очилата. При нас се води без очила, но това не е важно. Може би си ги слага само в определени случаи. Когато стреля по американски съветници например. Както и да е, разбрахме се, че веднага ще ни звъннат, ако има нещо.

— Браво, моите поздравления — казах. — Я сега ми кажи, какво прави твоята началничка?

— Александра Ивановна? Добре е, псува все по-изящно. Пациентите пропяват като славейчета. Сега се занимава с обира на банката „Факел“, но помоли да ти предам, че ще ти помогне както винаги. Точно така каза. Ако пропусна украшенията.

— Слушай, Слава, а Александра Ивановна, като представителка на прекрасната половина от човечеството — многозначително повдигнах пръст, — никога ли не ти е намеквала, че дори и рижите майори от милицията понякога трябва да си подстригват рошавите коси?

Уф, най-после се осмелих да повдигна отдавна наболелия въпрос.

— Защо, вече съвсем ли не става? — разстроено каза Грязнов и направи безполезен опит да се среше с длан.

— Чуй ме внимателно, бягай в бръснарницата. Смятай го за пряка заповед на началника на следствената бригада… Че вече и Верочка се плаши от тебе. — Точно в този момент в кабинета надникна Верочка.

— Аз ли? Аз не се плаша от никого, Александър Борисович, още повече от другаря майор. Той между другото ме черпи със сладолед. В най-голямата жега.

Грязнов смешно се изчерви и побърза да изчезне.

— Току-що се обади Серьожа. В библиотеката е. Ще дойде след двайсет минути.

— Добре. Моля те, поискай от картотеката всички материали за Буцков.

— Но Серьожа вече май проучи всичко за Буцков — съобщи ми със скрита обида в гласа вярната Верочка.

— Нищо, нищо. Две глави мислят по-добре от една — казах примирително. — Какво става, още ли не сте срутили апартамента с приятелите?

— Вие пък, Александър Борисович, аз по принцип съм много прибрана. Между другото правя хубави баници. Искам да ви поканя със Серьожа на баница тези дни. Ще дойдете ли?

— Непременно ще дойда, Вера Игоревна. Благодаря за поканата.

— Но аз съвсем сериозно, Александър Борисович.

— И аз не се шегувам.

 

 

Рути Бродщайн се омъжи за Семюъл Спиър преди пет години. Тя беше на трийсет и осем, той — на шейсет и девет.

Тогава той току-що се беше разделил с първата си жена. Тя не много отдавна се беше развела с мъжа си, актьор без късмет, който се подвизаваше в третостепенни роли, но затова пък в престижни холивудски филми. Въпреки че Рути се беше разделила с мъжа си, по светските мероприятия се появяваха заедно.

Спиър рядко се задържаше в Америка. Цялото му време бе погълнато от тази загадъчна Русия, в която ставаха удивителни промени. Пристигайки за кратко в Щатите, Спиър, който имаше много приятели и познати сред холивудските знаменитости, не можеше да не присъства на връчването на „Оскар“ на филма на Бари Левинсън „Рейнман“.

Именно в този филм се беше снимал бившият мъж на Рути. Той дори таеше надежди, че ще получи „Оскар“ за второстепенна роля. Но не получи. Явно ролята му беше третостепенна, ако не и четвъртостепенна.

Бари Левинсън запозна Рути, която му беше симпатична, със Семюъл. Тогава Рути много се беше запалила по Русия и дори бе започнала да учи руски. С което направо срази изпечения дипломат. Самият той така и не можа да усвои този чудовищно труден език, пълен с шептящи съгласни.

Двамата се влюбиха един в друг толкова стремително, колкото беше възможно на тяхната възраст. Всъщност по-точно Спиър се влюби, а Рути му партнираше успешно. Впрочем Семюъл наистина й беше симпатичен. Освен това беше богат, което премахваше минимум двайсет години от възрастта му в очите на всяка жена.

Веднага след скромната сватба заминаха за Русия. За да не й е скучно, той назначи Рути за съпопечител на фонда, носещ неговото име, който бе създаден специално за да подпомага науката и културата на освободилите се страни от Източна Европа, на първо място Русия.

Благодарение на колосалните си връзки с представителите на едрия бизнес от Америка и Европа той успя да привлече доста значителни средства във фонда. Но мотивите за това не бяха само благотворителни. Тъй като се ползваше с влияние в правителствените кръгове на Русия, Спиър можеше да се окаже полезен при сключването на важни договори, на първо място в областта на суровинните ресурси, с които Русия, тогава още СССР, търгуваше наляво и надясно. Комунистите натрупваха основите на бъдещите си състояния. Постоянен дарител на фонда бе Норман Кларк, с когото Рути скоро се запозна и силно се сприятели.

През деветдесет и трета, една година след като се върнаха от Русия в Америка (с работите на фонда по това време се занимаваше предимно Кларк) и се заселиха в Маями, Спиър загина в автомобилна катастрофа при странни обстоятелства.

Трябваше да се срещне с някакъв човек от Русия, но мерцедесът му катастрофира на почти прав и спокоен път, врязвайки се в тежък камион, който се скри от местопроизшествието. Захвърленият камион — виновникът за трагедията — бе открит впоследствие в покрайнините на градчето Уест Палм Бийч. Той беше в списъка на откраднатите.

Рути тъгуваше искрено. Но тя се огорчи още по-силно, когато научи, че според завещанието почти всички средства на Спиър трябва да отидат във фонда. Според същото завещание за директори попечители на фонда пожизнено се назначаваха Рути Спиър и Норман Кларк.

Тя се върна в Москва с желание — в Русия й харесваше.

 

 

Вестник „Днес“, рубриката „Произшествия“:

„НЕФТЕНА ВОЙНА В МОСКВА

В последно време през Москва премина вълна от взривове и поръчкови убийства, жертви на които станаха едри предприемачи, занимаващи се с нефтения бизнес. Печалната, участ вече постигна господин Сидоров (от концерна «Сибнефт»), господин Феоктистов (от фирмата «Алтаир»), господин Луков (от фирмата «Квантинвест»), и някои други.

Вчерашното произшествие напълно се вписва в тази поредица. На Литовски булевард бе взривен «Мерцедес 500», принадлежащ на шефа на фирмата «Свитнефт» господин Халилов. На волана е бил неговият шофьор господин Диков. Двамата са загинали.

Следствието предполага, че мощното радиоуправляемо взривно устройство е било поставено в купето на автомобила.

Господин Халилов бе известен с това, че осъществяваше крупни доставки на нефтени продукти на цялата територия на Русия, ОНД и зад граница.

Образуващата се верига от събития позволява да се твърди, че в Москва през последните месеци се води ожесточена война за преразпределяне на сферите на влияние в нефтения бизнес. Някои фирми, «курирани» от сериозни престъпни групировки, доколкото ни е известно, са насочили усилията си именно към тази сфера на бизнес, измествайки конкурентите си с тези нецивилизовани методи.

Пьотър Зотов“

Срещнах се с Олга, както се бяхме разбрали, в градинката срещу бившия ЦК, на „нашата“ пейка. Дойдох навреме, но тя вече ме чакаше. Опитвах се да не гледам към тъмните кръгове под очите й, май не беше спала цяла нощ.

— Не изглеждам много добре, нали?

Честно свих рамене.

— Хайде да отидем пеша до Рути.

— Добре, само че първо трябва да оставя колата някъде, иначе ще я вдигнат.

— Нима могат да вдигнат вашата кола?

— На нея все пак не пише, че собственикът й е специален следовател, обременен с висши държавни пълномощия. Още повече че сега, както би трябвало да си спомняте, аз съм само частен детектив от агенция „Аякс“.

— Да, спомням си.

Завихме по „Старосадска“, където паркирах срещу Ивановския манастир. После слязохме към Солянка, аз купих две апетитни вафлени фунийки с шоколадов сладолед. Олга като че ли се поотпусна и лицето й се освежи.

 

 

Най-яркото ми впечатление от вечеринката у Рути бе присъствието на класически шут в лицето на известния поет Александър Кочнев. Искреният му интерес към професията на частния детектив и функционирането на детективските бюра ми отрови цялата вечер, която и без това не беше много весела. Сянката на смъртта на Дейвид и Кларк като че ли витаеше из просторните стаи с белосани стени и скъпа стилна мебел.

Рути излъчваше радушие. Когато Олга ме представи, в погледа й проблесна мигновена подозрителност, но тя веднага бе заличена от традиционната американска усмивка.

Понякога ми се струва, че това е някакво национално заболяване на американците — да се усмихват при всякакви обстоятелства, показвайки прекрасните си, най-често изкуствени зъби. Те обичат да пишат за нас, за впечатленията си от Москва и Русия, че у нас, виждате ли, хората малко се усмихвали в метрото и по улиците. Може и да е така. Но тази изкуствена усмивка на моменти дразни повече от намръщените лица на съотечествениците ми. Тъй като тя не е предназначена за конкретния събеседник, а е просто привично упражнение за мускулите на лицето.

Сега разбрах, че Олга беше права — Рути наистина приличаше на Мая Плисецкая. Същата разкошна коса с риж оттенък, същата горда осанка, от която човек можеше да разбере, че тя не само се грижи за здравето си, но се занимава сериозно с него, посещавайки сауните и залите за фитнес. А може би и тича сутрин като американския президент.

Така тича цялата им страна, с усмивка напред.

Рути явно бе една от тези жени, които биха ме харесали. Това винаги се усеща. Въпросът не е в моята самовлюбеност, а в това, че с този тип жени понякога просто не знам как да се държа. Макар че разбирам тези, които се влюбват безумно в тях. Известната истеричност в характера им, която лично мен ме плаши, на мнозина се струва привлекателна и пикантна. Особено за тези, които си падат по страстите в разкъсани дрехи.

Лично аз предпочитам спокойствието и умереността, разкъсаните дрехи в работата са ми предостатъчни. Наивитет, интимност и уют — това е моят идеал, за съжаление не достижим благодарение на обичната ми работа.

Към любимия ми тип жени принадлежеше Люба Спирина, същата онази приятелка на Олга, която беше поискала да си усъвършенства английския. Тя, изглежда, бе свикнала с този американски дом. Едва ли я привличаше само английският, още повече че тук се говореше предимно на руски.

Аз дори забравих за малко целта на посещението си, когато Рути ме запозна с Люба, а Олга отведе да си шепнат в другата стая. Още не бяха дошли нито поетът, нито другите гости и, волю-неволю, ни се наложи да общуваме насаме.

Какво бих могъл да попитам една балерина в светски разговор? Разбира се, нещо свързано с балета. За кой балет можех да заговоря, без да се изложа? Естествено за „Жизел“, сюжета на който поне малко си спомнях!

— И вие ли танцувате в „Жизел“? Бях на последния спектакъл.

— Олга ли ви покани? — усмихна се Люба.

— Не, дойдох сам — отвърнах гордо и честно.

— И често ли идвате при нас в Болшой? — попита тя без всякаква задна мисъл.

Разбрах, че не мога да излъжа.

— Ако трябва да бъда честен, за трети път през живота си.

Не споменах, че първите два бяха тържествени съветски годишнини, на които отначало се държат дълги речи, а след това излизат артистите. По правило в този момент половината зрители вече са в бюфета. В Болшой винаги е имало хубава бира, а за хората с особено естетична нагласа — шампанско.

— А пък аз всеки ден — непринудено призна Люба — и много го обичам. Когато след училище ме взеха в театъра, бях на седмото небе. Представяте ли си, да танцувам на същата сцена, на която са танцували Уланова, Плисецкая, Максимова… Отначало бях „до езерото“…

— До езерото ли? — попитах.

— Да, така наричат тези, които танцуват в кордебалета, при това в самия край на сцената. Обикновено там, в края, момичетата успяват и да поклюкарстват, и да се посмеят. Затова не ми харесваше в кордебалета. Но сега вече съм корифейка, също като Олга… — Възвишеният й тон изобщо не ме дразнеше.

— А какво означава „корифейка“?

— Това е вече почти солистка, но не съвсем. — Тя отново се усмихна.

Не, честна дума, истинската усмивка доста се различава от задължително-заучената! „Кротко, Турецки — казах си аз. — Прекалено е млада за теб. Спомни си за работата.“ Въздъхнах и си спомних.

— Люба, познавахте ли Дейвид?

Усмивката като че ли се разтвори в трогателното й триъгълно личице.

— Пак ли се превърнахте в детектив?

— Колкото и да е прискърбно, именно с това си изкарвам прехраната. Какво да се прави. Ще трябва да ми простите.

— Да, естествено, разбирам. Предполагам, че ви интересуват хората, с които е контактувал Дейвид. Но не познавам никого. Ако се виждахме някъде не у Рути, бяхме само тримата. Според мен Дейвид беше чудесен човек. И много добър. Личеше си по отношенията им с Олга…

В този момент в стаята се върнаха Рути и Олга с подноси със соленки, бира и вино в ръце. Взех си бира. Все пак трябва да карам колата.

Едва успях да отпия от вкусната немска бира и да посегна към соленките, когато на вратата се позвъни. Това ознаменува появата на поета. С намачкана риза, но затова пък с кърпа на врата и сако на едри карета, той изглеждаше почти пародийно. За капак бе обут в огромни, действително огромни бели кецове с развързани връзки. Той наистина беше знаменит, щом дори и аз го знаех. Но май вече бе преминал пика на шумната си слава, когато цялата страна се вслушваше в гласа му, крещящ за бедите ни, макар и в строго разрешените рамки.

— Приятно е да се запознаеш със съвременния Шерлок Холмс — произнесе той с такъв вид, като че ли казваше нещо изключително остроумно.

Само ако знаеше колко пъти при най-различни обстоятелства съм чувал тази фраза!

Като начало Кочнев ме натика в ъгъла и започна подробно да ме разпитва. Интересуваше го всичко. Къде е кантората ми, колко ми плащат клиентите, пречи ли ни милицията, имаме ли проблеми с данъчната инспекция и даже кой знае защо, откъде успявам да си набавя прах за снемане на отпечатъци. Хващаше ме за ревера на сакото, пречеше ми да си пия бирата и изобщо да живея. Не знаех къде да се дяна от него. Но в един момент той прекъсна разговора, по-точно монолога си, на средата и се хвърли към Люба.

Странно защо това ми беше още по-неприятно от досадното му присламчване към мен. Кочнев сипеше пошли комплименти, оживено жестикулираше, дори има наглостта да заговори за групов секс. Забелязах, че тук Люба го изгледа преценяващо и избухна в смях, прикривайки устата си с ръка. Колкото до Кочнев, той продължаваше да дрънка някакви глупости за приятелите си от Болшой, като ги наричаше фамилиарно Володки и Катки.

Неволно си спомних един виц от съкровищницата на чичо Стьопа: „Вече чели ли сте на някого стиховете си?“ — „Не!“ — „А защо тогава ви е насинено окото?“ Навремето вицът не ми хареса особено, но сега ми се струваше връх на човешкото и нечовешко остроумие.

Гостите пристигаха малко по малко и скоро холът на Рути заприлича на голям, добре организиран мравуняк. Мравката Турецки хич не се чувстваше на място.

Вечерта се разгаряше като огън, в който се подхвърлят нови и нови цепеници, в случая под формата на знаменитости. Едва сколасвах да позная всички лица, които бях виждал преди по телевизията и по киноекраните, на заседанията на Думата и на предизборните плакати.

Тук се отнасяха спокойно към знаменитостите. Никой не търчеше към тях с парченца хартия за автограф, нещо повече — дали хората се правеха, или наистина толкова държаха на себе си, но се запознаваха с известните личности не само без възторг, но и направо хладно. На мен пък наистина ми беше интересно.

Например един известен естраден актьор, който усърдно се правеше на идиот по телевизията, се оказа мил, интелигентен и остроумен човек. Макар че кой знае защо носеше червени панталони.

Двама симпатични актьори от Младежкия театър постоянно си правеха майтап един с друг, забавно имитирайки еврейския и арменския акцент.

Само поетът Кочнев силно ме дразнеше, а струва ми се — и останалите. Той изискваше изключително внимание към себе си, буташе се да чете новите си стихове и вече не ме наричаше Холмс, а Поаро. Така и не разбрах дали това е повишение или понижение.

По едно време Рути ми предложи да се уединим в съседната стая. Тя представляваше нещо като малък хол с електрическа камина, която обаче много приличаше на истинска, и меки кресла.

На мекото осветление Рути изглеждаше необикновено добре — гордият начин, по който държеше главата си, огромните тъмни очи, лебедовата шия, дълбоко изрязаната черна вечерна рокля, подчертаваща запазената й фигура. Тя запали дълга кафява цигара и с характерен американски акцент, но доста правилно съставяйки фразите, започна да ми разказва за Дейвид и Кларк.

— Това, разбира се, е чудовищно съвпадение — каза тя, — едва ли тези два смъртни случая са свързани помежду си. Ако се беше случило преди няколко години, щях да съм сигурна, че и двамата са убити от КГБ. Но сега познавам много хора от КГБ. Те са не по-страшни от сивия вълк от руските детски приказки. — Тя сухо се разсмя. — Може би са сбъркали Дейвид с някого? Норман имаше много врагове. Беше застанал на пътя на прекалено много хора. Освен това притежаваше поразителната способност да превръща бившите си приятели в недоброжелатели. Ясно ли се изразявам?

Кимнах. Какво неясно имаше? И двамата умряха, като във вица на чичо Стьопа.

Рути говори още дълго, обгръщайки ме с ароматичен дим, за Олга и Дейвид, за Дейвид и Кларк, за Семюъл и неговия фонд, за попечители и пак за Кларк… Не ми каза нищо съществено, което би могло да има значение за разкриването на убийството, ловко измъквайки се от моите преки и косвени въпроси. Но поне от гледна точка на количеството наприказва толкова, че в случай на нужда можех да съпоставя това-онова.

Основната мисъл, която успях да отделя от цялата словесна обвивка, се свеждаше до това, че Рути не е особено опечалена от това, че е станала единствен попечител на фонда „Спиър“. Прекалено упорито се опитваше да ме убеди в противното.

Когато започнах да задавам конкретни въпроси за Кларк, тя изведнъж се разбърза да се върне при гостите, като че ли едва сега си спомни задълженията си на домакиня. Но ме обнадежди, усмихвайки се ласкаво, като ми каза, че скоро трябва да дойде един човек, руснак, подчерта тя, който познавал Кларк много години и дори работил с него.

— Но вие сигурно го познавате, тук в Русия и кучетата го знаят, мисля, че така казват у вас? Това е известният политически коментатор Филин. Веднага щом се появи, ще ви запозная с него. Можете да поговорите тук, в тази стая. Ще го предупредя за какво става дума.

Разбира се, че познавах Филин! Кой не помни неговите многосерийни филми репортажи за зловещата Америка, които цялата страна следеше не заради политизираните коментари на Филин, а просто за да погледа чуждия живот, толкова различен от нашия. А и Филин като че ли обичаше тази загадъчна Америка. Докато описваше всички ужаси на капитализма, той показваше удивителните американски градове, магистрали, паркове, каньони, къщите, в които живеят обикновените хора.

Неговият доверителен баритон, господарските маниери, внушителността му, очилата му с отвъдморски дизайн на рамките, колкото и да е странно, предизвикваха у зрителите уважение и известна почтителност. Но малко по-интелигентната публика, особено в столиците, го смяташе поне за полковник от добре познатото ведомство. Много е възможно да беше дори и генерал, но е възможно и да се водеше по някаква друга линия.

През последните няколко години той не се появяваше по телевизията, явно за разлика от доста колеги не бе успял да се „преустрои“ навреме. А и най-вероятно просто беше остарял. Бяха дошли млади напористи хора. Но бях чувал, че Филин се подвизава в ролята на високоплатен консултант в най-различни финансови организации и дори като че ли влиза в управителния съвет на някаква голяма банка.

Точно така, сетих се, бях чел интервю с него в „Коммерсанть“. Явно хубави познанства е завързал другарят Филин при отговорната си работа зад граница.

В това време в гостната народът се бе разбил на групи по интереси. Така в детската градина едни малчугани играят на криеница, други с кукли, а трети ровят в пясъка. Рути като идеална възпитателка успяваше да бъде навсякъде. Тя ненатрапчиво кокетничеше с мъжете, възхищаваше се от тоалетите и външността на жените. Пред актьорите благоговееше картинно и усмивката й витаеше навсякъде, също като знаменитата усмивка на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. Рути можеше вече да не е наблизо, но усмивката й още дълго и тайнствено се задържаше във въздуха.

„Очарователна жена“ — помислих си. Но все пак малко прекалено. Тръгнах към Люба, която стоеше до прозореца заедно с клюмналата Олга. Нашият неуморим поет явно за пореден път се опитваше да ги забавлява.

За малко да спася момичетата от стихотворния потоп, когато нечия вежлива и мека ръка ме докосна по рамото.

— Здравейте, господин Турецки — чух смътно познат глас с акцент. — Виждам, че сега работите в частна фирма?

— Ами да, работя допълнително. — Изтърсих първото, което ми дойде наум, практически без да мисля.

Пред мен стоеше и, разбира се, се усмихваше Стивън Броуди, същият този представител на посолството, който присъстваше при огледа на жилището на Дейвид Ричмънд. Автоматично посегнах към сърцето си, но не бе внезапен сърдечен пристъп. Просто в джоба на сакото ми очакваше своя час визитната картичка на моя събеседник.

— Да, зная, на много руснаци им се налага да работят едновременно на няколко места. Но не предполагах, че това важи и за специалните следователи — изрече той, навеждайки се доверително към ухото ми.

Оцених неговата галантност в тази така деликатна ситуация. Представям си какъв простор на неизтощимото остроумие на поета Кочнев щеше да даде разобличението ми. Страхувам се, че от Поаро можеха като нищо да ме дисквалифицират до нивото на майор Пронин.

— Защо не ми позвъните, уважаеми Александър Борисович? С нетърпение очаквам обаждането ви. — Мед капеше от устата и ушите му, стичаше се по дългите пръсти, но се усещаше и капка сярна киселина.

Постарах се да се отърва от него учтиво, но бързо. Засега. Може да ми потрябва, така че засега да не си разваляме отношенията.

Хванах се, че поставям личните си интереси над работата, заради която всъщност бях дошъл. От желание да пообщувам с Люба рискувах да изгубя доброволен, макар и подозрително-доброжелателен източник на информация. Спрях се на половината път към Люба и Олга и се обърнах към американеца, но той вече бе погълнат от разговора с естрадния актьор. Реших, че няма смисъл да им преча, и побързах към първоначалната си цел.

Внимателно, но уверено изтиках поета настрани и прегърнах момичетата през раменете — толкова близки ми се сториха изведнъж в това студено и, честно казано, скучно общество. Те не се дръпнаха, възприеха жеста ми като нещо нормално, като че ли се познавахме от сто години.

— Скучно ли ви е? — поинтересувах се ехидно.

Даже Олга се усмихна, като погледна лепналия се за някой друг Кочнев.

— Как да не ти стане скучно — каза Люба. — Познайте какво ни предлагаше?

— Групов секс на открито?

— Не познахте.

— Ресторант с цигани? — Да, фантазията ми нещо е бедна.

— Пак не познахте. Дава ви се право на трети и последен опит, господин детектив.

— Предавам се — вдигнах ръце.

— Канеше ни на вилата си — тържествено каза Люба, — да ни запознае с Чингиз Айтматов.

Чингиз Айтматов в качеството на примамка за балерини — това предложение ни се стори толкова комично, че двамата с Люба направо зацвилихме, а Олга за момент забрави мъката си. В този момент ме повика Рути.

Отивам да се запознавам с Филин, край на обедната почивка, време е за работа.

— Момичета, не си тръгвайте без мен. Ще ви закарам по домовете.

— Отиваме у Оля, Александър Борисович, в Чертаново.

— Викайте ми просто Саша. Чертаново ми е почти на път.

Люба ми хвърли такъв благодарен поглед, че се подмладих с десет години наведнъж. „Внимавай — завряска вътрешният Турецки, — още няколко такива погледа, и момичетата ще трябва да чакат, докато се появиш на бял свят.“ Наложи се да му шътна.

 

 

Когато Рути ни представи един на друг с Филин и ни изпрати към стаята с камината, от там насреща ни излезе един известен парламентарист почти под ръка с моя стар познат Стивън Броуди. Вероятно това място в апартамента й бе предназначено за различни конфиденциални срещи.

Семьон Владиславович Филин видимо бе остарял и вече не приличаше на онзи солиден бодър чичко от някогашните репортажи. За достигането на поне някаква бодрост му трябваше глътка силно питие. Той собственически отвори огледалния бар вляво от камината и извади бутилка „Абсолют“ и две малки чашки.

— Млади човече, какво предпочитате? Отечествена водка, вносна, коняк или може би грапа?

— Напълно се осланям на избора ви.

— Тогава ще се осмеля да ви предложа „Абсолют“ на пиперена основа. Тази водка е предпочитал великият Уинстън Леонард Спенсър Чърчил и подражавайки му — американският президент Джон Кенеди, който е боготворил Чърчил.

Филин одобрително поклати глава, одобрението му се отнасяше или към двамата президенти, или към мен и водката.

— Не само това, Кенеди даже придобил навика да спи през деня, за да прилича поне по това на своя кумир. Нали знаете знаменитите думи на Чърчил: „Цялата история на света се концентрира като във фокус в следния извод: когато нациите са силни, те невинаги са справедливи, а когато искат да бъдат справедливи, често вече не са силни“? За какво ще пием? За силна или справедлива нация?

— Нека да пием за силната нация, която успява да стане справедлива.

— Какво пък, хубав отговор. С удоволствие се присъединявам.

Пийнахме по съвсем малко. Водката наистина се оказа много добра.

— Съобщиха ми, млади човече, че частните агенции у нас вече се интересуват от въпроси от глобален мащаб, а не от изчезналото бельо от прозореца.

— Да, всичко се променя, уважаеми Семьон Владиславович.

— И тъй, вие се интересувате от Кларк. Норман Кларк. Ще ви разкажа това–онова за него. Но преди това бих желал да се поинтересувам, знаете ли какво е геополитика? Иначе е трудно да говорим за личност като Кларк.

— Само в най-общи линии. Сега много се говори за нея, но никога не съм се занимавал специално с този въпрос.

— В такъв случай ще си позволя да изложа накратко основите на този предмет. — Той приглади с ръка оредяващите си, но непобелели коси, като че ли се готвеше за публична лекция пред многочислена аудитория. Гласът му набираше сила: — През миналия век тази наука се е наричала политическа география. Основните й постулати са разработени от английския учен Хелфорд Макиндър. Думата „геополитика“ е внедрена в науката от шведа Рудолф Челен. Но широко разпространение тази наука получава благодарение на немеца Карл Хаусхофер. Понастоящем именно той се сочи за баща на геополитиката, въпреки че Хелфорд Макиндър повече заслужава това име. Но за нас този въпрос не е от съществено значение. Именно Макиндър успява да създаде фундаментален модел, основаващ се на обективните закони на развитие на политическата, географската и икономическата история на човечеството. Въпреки че самият термин „геополитика“ се е появил сравнително неотдавна, моделът е съществувал винаги. Трябвало е само да се намери думата, за да получи проблемът по-ясни очертания и да завладее съзнанието на широките маси, а не само на кабинетните учени.

Вратата скръцна и някой надникна в стаята, но веднага изчезна, стопи се като ароматния дим на дълга кафява цигара… Филин, изглежда, не забеляза опита за нахлуване.

— За пръв път в световен мащаб това се случва в Германия по времето на Хитлер, който въвежда в политиката идеите на Хаусхофер. Въпросът, касаещ геополитиката, е много сложен, но ако бъде сведен до някои основи, то същността на геополитическата доктрина се свежда до следното. В историята на нашата планета съществуват два напълно различни и конкуриращи се помежду си принципа на овладяване на земното пространство. Всичко зависи от това, към каква ориентация се придържат народите, държавите, нациите в своята външна и вътрешна политика, историческо съзнание, психология, национален манталитет — тези качества в зависимост от ориентацията се формират по съвсем специфични правила. — Филин сухо се изкашля.

Пихме отново. И въпреки че дозите бяха безкрайно малки, усещах, че в главата ми шуми. Или това беше действието на геополитиката в съчетание с алкохола? Филин междувременно продължаваше:

— Ориентациите са две — сухопътна и морска. Сухопътната се нарича още континентална, а морската — островна, океанска или водна. В зависимост от тази ориентация се формира мирогледът на масите. Ще си послужа с един класически пример от човешката история. Към типа морска цивилизация на първо място се отнасят Финикия и Картаген. Сухопътна империя е…

— Рим — казах почти автоматично.

— Да. Отбелязвате видими успехи, млади човече. Знаменитите пунически войни между Рим и Картаген са пример за глобалното противопоставяне между морска и сухопътна цивилизация. В по-близко до нас време главна „островна“ държава става „владетелката на океаните“ — Англия. По-късно — Америка, която представлява един гигантски остров. Принципите си остават същите — морска търговия и колонизация на крайбрежните райони. Този геополитически тип представлява „търговско — капиталистически — пазарен“ моделна цивилизация. Независимо от политическата структура морският тип винаги се основава на превъзходството на икономиката пред политиката.

Неочаквано се чу звън, по-точно звук на зумер. Огледах се, търсейки телефон, но видях, че Филин натиска копчето на разкошния си часовник. Значи той бръмчеше така протяжно и тревожно… Но звънецът не означаваше край на лекцията. Вероятно Филин си бе набелязал нещо за този час, но го беше отложил заради важната личност, частния детектив Турецки.

— Рим със своята войнствено-авторитарна структура, базираща се на административния контрол и обществената религиозност, винаги е поставял политиката над икономиката. Рим е пример за колонизация от сухопътен тип, когато развитието на държавата се осъществява в дълбочината на териториите, включвайки в себе си и асимилирайки народите, попадащи в сферите на интереси на държавата, които с течение на времето влизат в състава на Римската империя и стават римляни. Ако мястото на Картаген заема Англия, а след това Америка, то приемник на Рим става на първо място Русия като класически тип континентална държава. Наред с нея следва да се споменат централноевропейската имперска Австро-Унгария и Германия. Още по едно, Александър Борисович?

— Ами няма да ви откажа.

Пихме. Филин издаде звук на задоволство и се потупа по гърдите, като че ли за да помогне на водката да проникне по-дълбоко в организма.

— Ех, добре влиза! И тъй, да продължим. Обстоятелствата са се стекли така, че в новата история морската ориентация е прерогатив на първо място на Англия и Америка, тоест на англосаксонските страни. Атлантизмът е въплъщение на индивидуализма, „икономическия либерализъм“ и демокрацията от протестантски тип. На атлантизма противостои евразийството, основа на което е авторитаризмът и строгата йерархичност. „Общностните“, национално-държавническите принципи се поставят над чисто човешките, индивидуалистичните и икономическите. Най-ясно изразена евразийска ориентация имат Русия и Германия. Техните геополитически, икономически и което е по-важно, свързаните с мирогледа им интереси не само са отдалечени, но и са диаметрално противоположни на интересите на Англия и САЩ, тоест класическите атлантисти.

Филин отново се поизкашля, извади от барчето бутилка минерална вода, сипа си в една висока чаша и отпи с удоволствие.

— Така че ако разглеждаме човешката история в светлината на геополитическата доктрина, тя изглежда не като следствие от борбата за власт на едни или други политически режими, а като грандиозно противопоставяне на две „идеологии“ от значително по-висок ранг. Влиянието на атлантизма през двадесети век беше много силно. На практика и двете световни войни, в които противници бяха основно Русия и Германия, бяха резултат от изключително мощната работа на „агентите за влияние“ на атлантистите. Ако се абстрахираме от политиката и разглеждаме тези войни в светлината на нашата позиция, то Първата световна война е провокирана от невероятните успехи на Русия в началото на двадесети век. Атлантистите направиха всичко възможно, за да въвлекат Русия във войната, а след това и в революцията. Но времето на Втората световна война, както и да се отнасяме сега към Сталин, руската империя бе възстановена и играеше едва ли не главна роля в света.

— За сметка на милионите трупове на наши съграждани? — Никога не са ми допадали людоедските маниери, дори и в името на възвисяването на Русия.

— Вие, разбира се, сте прав, но сега става дума за друго. Всичко, което стана в Русия през последните години, отново до голяма степен бе резултат от грандиозния замисъл на атлантистите. Дори на външно ниво. Под формата на помощ за зараждащата се „демокрация“, с обещанията за големи парични инжекции за икономиката те провокираха разпадането на СССР, който беше опасен за тях. В еуфорията от свободата, която получиха нашите граждани под формата на свободно пътуване и бъбриви вестници, забравихме, че Русия е велика държава, която носи отговорност не само за своите граждани, но и за страните, включени по естествен път в състава й по различно време. Виждате до какво доведе това. До безкрайни войни по покрайнините на бившата империя. Съществуват няколко варианта за възстановяване на нарушеното статукво в света.

Филин погледна часовника си и явно това, което видя, напълно го задоволи, защото лекцията, продължи:

— Основен наш съюзник е Германия, а далеч не Америка, както дълго се струваше на повечето хора. Сега вече най-после можем да се върнем към Кларк. Норман Кларк беше изключително влиятелен човек, макар че почти никога не е заемал високи постове в американската администрация. Въпреки това той беше съветник на всички американски президенти още от Рузвелт насам. Но което е далеч по-важно за нас, в продължение на целия си дълъг живот Норман Кларк бе убеден евразиец. Тези свои убеждения той поставяше над политическите си пристрастия. Именно затова можеше да сътрудничи с комунистическия режим, който съществуваше в нашата страна. Сега представят този режим в черни краски, отъждествявайки го с личностите на Хрушчов, Брежнев, Андропов, Горбачов. Но това е само върхът на айсберга.

Вратата отново се открехна за секунда, пропускайки струйка ароматен цигарен дим, и отново Филин не обърна внимание на възможното предупреждение.

— Не забравяйте за Главното разузнавателно управление, за Комитета за държавна сигурност, в който не беше само Пето управление, занимаващо се с дисидентските дреболии. Тяхната обширна и важна дейност в сферата на укрепването на евразийските позиции не е оценена истински и досега. В последно време, ако сте забелязали от вестниците, външната политика на Русия диаметрално се промени. Ако само допреди няколко години внимателно чакахме какво ще каже задокеанският „брат“, то сега Русия започва да провежда собствена политика. Подобриха се отношенията ни с Германия. Вероятно точно това е изплашило Кларк или той просто е остарял. Той не разбра новата реалност. Може да се каже, че той измени на нашето евразийско дело. Историята не прощава такива измени.

— И кой изпълни ролята на тази „непрощаваща история“?

— Интересувате се от дреболии, млади човече. Какво значение има кой, какво и как? Важното е защо. Това, струва ми се, вече ви обясних. Ще ви обясня и още нещо.

Интонацията на Филин се промени, а гласът му придоби металически нотки, характерни за човек, свикнал да заповядва:

— Много сериозни хора ме помолиха да ви предам да не се увличате прекалено от делото на Кларк. Занимавайте се с Ричмънд, но и там не прекалявайте. Навлизате в прекалено опасна сфера.

— Тези, които са ви помолили да ми предадете това, знаеха ли, че ще се срещнем тук днес?

— Млади човече, не бъдете толкова наивен. Ние сме длъжни да знаем всичко.

Внезапно Филин заприлича на името си^[1]. Кръглият му нос като че ли се заостри и се изви, затъмнените стъкла на очилата заблестяха като птичи очи в американски филм на ужасите, той като че ли всеки момент щеше да размаха криле, да извади ноктите си и…

Лампата светна. Седях сам в стаята и тъпо гледах бутилката „Абсолют“.

— Саша, време е да тръгваме! — Оказа се, че Люба е надникнала в стаята.

Колко ли време бях седял, след като Филин „отлетя“? Той напълно ме изкара от релси, дори не успях веднага да отвърна на Люба:

— Тръгваме, Люба. А къде е Олга?

 

 

Закарах момичетата на Балаклавски проспект и на сбогуване Люба отново ме дари с поглед, унищожаващ минимум десет години.

Е, отново съм на осемнайсет! Щях да си се чувствам на осемнайсет, ако не беше разговорът ми с Филин, който не ми даваше покой, докато се носех из нощната лятна Москва.

Общо взето, Филин говореше много убедителни неща. Това беше от този тип разговори, когато, слушайки събеседника, волю-неволю, си принуден да се съгласяваш с него. Едва впоследствие като че ли се освобождаваш от магията и започваш да осъзнаваш, че нещата всъщност са доста по-сложни, отколкото току-що убедително са ти били изложени. Изглежда, че наистина е сериозен човек.

А ти, скъпи мой смели Турецки, сега вероятно си наблюдаван от доста високо. Само че от кого ли? От контраразузнаването, от разузнаването или от военните? За какви сериозни хора говореше Филин? От ФСК, СВР или ГРУ?

— Ега ти! Тая пък какво прави! — Рязко натиснах спирачката, която изквича като заклано прасе. Почти изпод колелата изскочи слабичко момиче с пухкава коса, с тъмни панталони и тъмна тениска. Кой се облича така през нощта, а и пресича на непозволено място? Не приличаше на самоубиец.

Изскочих от колата и дотичах до момичето. То се усмихваше. Мислех си, че е изплашена до смърт, а то какво — засмяна до уши.

Тя веднага премина в настъпление.

— За малко да ме сгазите, сега ме закарайте до вкъщи.

Искаше ми се да се разпсувам, при това грубо, знам няколко думи, много подходящи за такива ситуации. Но… определено днес просто ми върви с момичетата. Когато я погледнах по-спокойно, тя се оказа поразително красива. Невинна усмивка… Изразителни кафяви очи, капризни пълни устни, равна редичка зъби, леко вирнат нос — направо фотомодел!

— Къде живеете, прелестно създание, хвърлящо се нощем под колите?

Тя ми каза адреса. Фантастично! Това беше моят блок! Което, неочаквано развеселен, й съобщих веднага.

— Живея там от вчера. Наех си квартира. Родителите ми заминаха в чужбина.

Вече седейки до мен, тя ми разказваше някак припряно:

— Дадох нашия тристаен на „Садовое Кольцо“ на едни познати фирмаджии за голяма-голяма купчина пари, а тази си я наех за съвсем малка купчинка. Аритметиката е в моя полза. — Тя явно се радваше, пресмятайки печалбите.

— Не се ли страхувате да разказвате на първия срещнат за големите си доходи? — усмихнах се аз.

Момичето определено ми харесваше.

— Всъщност аз съм Марина.

— Саша — казах аз.

— Щом не ме сгазихте, когато имахте възможност, значи сега мога да не се страхувам от вас — отвърна ми тя доста нелогично и се засмя. Чак тогава най-после разбрах, че спътницата ми вече доста си е пийнала.

Пристигнахме удивително благополучно. Под колелата на ладата ми повече не се хвърляха красавици. Затова пък една от тях седеше до мен.

Апартаментът й се оказа в съседния вход.

— Искам да ви поканя, Саша, да пийнем за чудотворното ми спасение, което дължа изцяло на вас.

Опитайте да откажете, когато толкова искрено ви кани младо и красиво момиче!

В апартамента на Марина цареше хаос. Но тя не се извиняваше, както обикновено правят жените дори в по-малко нужни случаи, издухвайки несъществуващи прашинки в идеално разтребеното жилище. Навсякъде имаше неразопаковани кашони, флакони и кутийки с козметика се намираха по най-невероятни места — на пода в антрето, върху телевизора и даже върху огромния гардероб. Също толкова огромният неоправен диван бе прикрит с пухкаво карирано халище.

— Седнете, Саша, бега ще донеса нещо за хапване.

След като се подвоумих между един кашон и дивана, все пак седнах на дивана.

Върху една червена пластмасова масичка с колелца Марина докара някакъв натюрморт от асортимента на близкия супермаркет, намиращ се на бившия пазар. Бях се отбивал там веднъж от чист интерес и дори купих кутия френско сирене. Но цените в долари на опаковките изглеждат прекалено големи, като ги обърнеш в рубли, въпреки че не се отличават много от цените в обикновените магазини.

На масичката имаше ядки асорти, прозрачно нарязани шунка и салам, микроскопично бурканче с още по-микроскопични краставички, соленки с кимион и с още нещо. Хлябът обаче си беше съвсем отечествен — черен и малко сух. Картината се завършваше от едва започната бутилка лимонен „Абсолют“ и две красиви ръбести чаши, съвсем различни от тези в младостта ми.

— За неочакваното запознанство — вдигна чаша Марина и направи физиономия.

После пусна огромния двукасетъчен касетофон на перваза.

— Това е любимият ми Елтън Джон.

Аз също си спомнях тази музика, когато беше записана на големите ролки на първия ми магнетофон.

Лека-полека се натаралянквахме. Оказа се, че Марина също няма нищо против да пийне, още повече такава божествена напитка. Водката вървеше толкова леко и така топло се разливаше по жилите, че вече след третия тост двамата с Марина имахме чувството, че се познаваме поне от сто години.

Научих, че е студентка по филология четвърти курс, от романо-германската катедра. Че е страшно влюбчива натура и че й се струва, че вече се е влюбила в мен. Мен също ме изби на откровеност. Наистина, това, че съм специален следовател не влиза в категорията на държавните тайни, но ако не бях толкова уморен и ако бях пил малко по-малко, най-вероятно нямаше веднага да се разприказвам по този въпрос.

Марина обаче не прояви никаква свръхзаинтересованост към нетривиалната ми професия и не се опитваше да изкопчи от мен никакви тайни.

Според мен тя просто искаше да я целуна. Всичко вече беше ясно. Изпълних неизказаното й желание, но не насилвахме събитията, пийнахме още, после още и даже потанцувахме малко.

Когато се върнахме на карирания диван, усетихме, че вече малко ни е хванало, че дрехите ни пречат и че изобщо е време да полегнем, за да не паднем на пода.

Марина се дръпна, отиде до огромния гардероб, извади оттам една кърпа и ме натири в банята, където цареше същият безпорядък. Само че за разлика от стаите тук нямаше толкова предмети, но и наличните бяха на също толкова неподходящи места. В ъгъла имаше комплект за подправки, а до него — сак с някакви кутии за обувки. На табуретката, навити като кълбо отровни змии, се бяха спотаили раирани кухненски кърпи… Влизайки в стаята, намерих леглото вече оправено. Марина бе по раирана хавлия, явно облечена на голо. Тя ме покани да се разполагам и отлетя към банята.

Когато докоснах с глава възглавницата, за малко не заспах, но Марина се върна достатъчно бързо и не успях да се опозоря така…

 

 

Събудих се посред нощ. Марина сладко спеше като измамно невинно дете, подложила двете си длани под бузата. Главата не само че не ме болеше от изпитата водка, но и беше удивително чиста и способна за размисли. От което и се възползвах, защото не ми се спеше повече — навън бе съвсем светло, но крясъците на враните, които се разнасяха наблизо, показваха, че още е много рано.

Първото, за което се сетих, беше Люба, и се почувствах в известен смисъл изменник, въпреки че освен погледите тя не ми беше давала никакъв друг повод за това. После се сетих за разказа на Ломанов за търсенията му в библиотеката. Оказа се, че има доста материали. Ломанов ми подготвяше резюме на различните източници. Вече не съществуваха нито Люба, нито дори Марина — мислех за Кларк.