Фридрих Незнански
Първата версия (18)

7.
„Бостънският удушвач“

3 август 1994 година

Този път Люба направи сутрешното кафе.

Миналата вечер дойдох при нея, след като сигурно цял час седях в колата, събирайки мислите си по повод писналия ми Кларк. Когато в крайна сметка си погледнах часовника и видях, че вече е почти един през нощта, аз все пак рискувах да се обадя на Люба от най-близкия автомат. Вече беше направо неприлично да отлагаме срещата си.

Явно и тя смяташе така.

— Идвай — прошепна тя в слушалката.

Събуди ме, както я помолих, точно в осем и половина. След онзи паметен удар по горката ми тиква смятах, че е необходимо да се наспя. Иначе главата ми няма да издържи напрежението и ще се сцепи не от удар, ами от обикновено чукване по челото.

Люба пърхаше като пеперудка и цъфтеше като августовска роза. Май започвам да говоря пошлости, усмихнах се сам на себе си.

— На какво се смеете, господин Турецки?

— На себе си, все повече на себе си, госпожо Спирина.

Ега ти! Пак Спиър. Как не ми е дошло наум досега? Може би Люба също е някаква роднина на бившия американски посланик? Леко порусена. Дали да не я питам? Но не я попитах от страх да не ме вземе за пълен идиот. Освен това щеше да се наложи да обяснявам прекалено много неща, а нямах желание.

Но игривото настроение, в което се събудих, все пак не ме напускаше и ме провокираше към самохвалство и идиотски постъпки.

— Представяш ли си, излиза, че младите момичета още ме харесват.

— Какво? Доколкото разбирам, нямаш мен предвид?

— Във всеки случай не само теб. Вчера се срещах с една младичка американка. Представяш ли си, струва ми се, че тя се влюби в мен. Даже си уговорихме среща. Така че днес в шест часа отивам.

„Какви ги дрънкам?“ — мислено се хванах за безумната глава.

— Като ти е паднало, Турецки — доста спокойно реагира Люба.

— Охо! Май ревнуваме? — ухилих се много доволно.

Люба мълчаливо ме млясна по бузата, давайки ми да разбера, че разговорът за други момичета е приключен.

Пиехме по семейному кафе със сандвичи със сирене, които Люба успя да изпече в микровълновата печка. Сиренето се беше разтопило апетитно и тук-там се беше зачервило.

— Храната на боговете — казах, за да загладя мнимата си вина.

Сандвичите наистина бяха невероятно вкусни и топли. Което според моя нечревоугоднически вкус е най-важното нещо в храната. Защо в нашия стол изобщо не могат да го разберат?

А по принцип от Люба сигурно би станала добра съпруга. Въпреки че е артистка. Несправедливо твърдят, че всички артистки са нехайни. Според мен Люба е много грижлива домакиня, дори малко прекалено. В кухнята й, както си спомнях още от първото си посещение, всичко светеше от белота.

Когато на снежнобялата мушама се появи тъмно петно (от разлятото от Турецки кафе), Люба моментално измъкна отнякъде от снежнобелите шкафчета специално меко снежнобяло парцалче и попи петното. Покривката отново стана снежнобяла. Възхитих се от бързината на реакцията й. Още повече че оскверненото от кафето парцалче моментално потъна в недрата на снежнобялата машина за миене.

— През зимата сигурно в кухнята ти е особено красиво.

— Защо? — искрено се учуди Люба.

— Как защо? Тук всичко е бяло, навън всичко е бяло… — Успявах едновременно и да се усмихвам, достатъчно глупаво, струва ми се, и да дъвча сандвича.

— Философ си ти, Турецки, и ушите са ти студени — добродушно ме подръпна Люба за ухото.

Люба беше направила кафето дори по-хубаво, отколкото аз си го правя сутрин. Все пак е приятно, когато жената става първа, за да нахрани мъжа си. Патриархатът е архиразумно нещо, както казваше вождът на световния пролетариат. Или не го е казвал, но представката „архи“ със сигурност е от неговия речник. Знаем, правили сме конспекти. Цялата огромна и необятна страна е правила конспекти. Като си помисли човек колко хартия е отишла за това за седемдесет години! Ето че пак ме изби на политика. Дали да не направя комплимент на Люба?

— Ъъъ…

— Още кафе ли искаш?

— Не бе, опитвам се да измисля какъв специален комплимент да ти направя — съобразих аз най-после.

Този път Люба ме целуна точно по носа.

 

 

Андрей Леонидович Буцков изслушваше в кабинета си на „Селиверстова“ традиционния сутрешен доклад на своя референт Евгений Степашин.

Импозантният референт на Буцков всъщност беше само съименник на директора на ФСК. Наистина, татенцето навремето също заемаше немалкия пост на заместник-председател на Госплан. Затова кариерата на Степашин започна по традиция в Московския институт по международни отношения, където се подготвяха предимно кадри за международна дейност и очевидно за бъдещото управление на държавата сред децата на високопоставените съветски чиновници.

След завършването на института Евгений естествено не беше изпратен в някоя затънтена африканска държава. Той замина направо за Ню Йорк, в ООН. Всичко вървеше като по мед и масло, само че веднъж се издъни. Карайки в нетрезво състояние, той отнесе една автобусна спирка. За щастие не пострада никой, нито самият виновник, нито някой друг. Тогава успяха да замажат инцидента.

Но когато малко по-късно, в разгара на перестройката, Едуард Шеварднадзе оглави МВнР и започна да прочиства от връзкари задграничните кадри от горе до долу, тежката ръка не подмина и Степашин. Той нямаше никакви преки родственици в системата на МВнР, а баща му благополучно се беше пенсионирал. Но затова пък на сина бе припомнена онази пиянска катастрофа, изплуваха и други неприятни подробности и го махнаха от системата.

От друга страна, тогава кярът вече не беше толкова голям. Човек можеше да пътува където си поиска, ако ще на Хаваите. Стига да имаше пари.

От парите и започна всичко.

Заедно с няколко приятели състуденти, също останали без работа, но с връзки, организираха една от никнещите като гъби борси, чрез които се препродаваха по „пазарни“ цени стоки, все още дефицитни в страната. Наистина, тези стоки се получаваха по държавни цени. За съжаление доста бързо им спряха кранчето.

Степашин опита да поиграе самостоятелно на борсата, но не спечели големи капитали. Точно тогава съдбата го срещна с Андрей Леонидович Буцков и неговия фонд.

Запознаха се в Централната клинична болница. Татенцето все още имаше достатъчно връзки, за да може Женя да си лекува язвата в човешки условия. Буцков лекуваше черния си дроб. Съседи по отделение, те бързо се сближиха покрай любовта си към криминалните романи. Буцков харесваше Чейс, Степашин предпочиташе Гарднър, но не отричаше, че и Чейс има определени качества. Те си разменяха книгите, които им носеха.

Но всъщност двамата най-много обичаха да обсъждат несъобразностите и грешките в чуждестранните текстове. Най-смешните грешки се срещаха в тези западни романи, в които действието се развиваше в Русия. Наистина, Степашин, който познаваше Запада достатъчно добре, бе принуден да констатира, че същото е и с отечествените книги, когато действието в тях се пренася в някоя европейска страна или в Америка.

Евгений обаче интересуваше Андрей Леонидович не като любител на криминалните романи, а като опитен юрист-международник. Тогава той му предложи работа във фонда.

Официално заемайки скромната длъжност на референт на Буцков, всъщност Степашин беше мозъчният център на фонда и дясна ръка на неговия шеф. По интелектуалните въпроси. За другите си имаше достатъчно хора.

Буцков седеше на бюрото си, галейки сладко спящата на коленете му Клеопатра. Тя от време на време потръпваше в съня си и тогава Буцков я галеше още по-нежно, като че ли я приспиваше. Черната Луиза седеше на високия шкаф и се преструваше, че се мие. Всъщност следеше Степашин и размишляваше сега ли да скочи на рамото му или след малко.

Степашин седеше в креслото до малката масичка срещу Буцков и държеше в ръце солидна кожена папка, в каквито обикновено носят за подпис важни документи на големия началник. В папката на Степашин обаче имаше само едно листче с къси нечетливи думи. Степашин обикновено съхраняваше всички въпроси в главата си, а папката служеше по-скоро за да му придава солиден вид — Андрей Леонидович Буцков обичаше канторската сериозност.

Въпреки че спецификата на работата им изискваше известна конфиденциалност, все пак се съставяха и пазеха някакви документи.

Самият Буцков си водеше дневник, който наричаше кондуит^[1]. Дневникът се съхраняваше в сейфа и представляваше неголяма книжка със златен обрез в скъпа подвързия от червена щампована кожа. Никой освен Буцков никога не поглеждаше вътре в дневника. Там бяха записани предимно някакви букви и имена с плюсчета, минусчета, отметки и кръгчета.

Но във всеки случай Буцков не без удоволствие попълваше всеки ден дневника си и дори обичаше да прелиства предишните страници.

Степашин имаше право да се обръща към Буцков на „ти“, но по време на работа дори и насаме се обръщаше към него на име и бащино, като че ли подчертавайки още веднъж изключителната сериозност на това, с което се занимаваха вече няколко години. За тази педантичност, акуратност и школовка, които се постигат само чрез дълго и сериозно възпитание още от детството, много от сътрудниците на Буцков не обичаха Евгений Степашин. Но Буцков високо ценеше своя референт. И му се доверяваше почти стопроцентово.

— И тъй, Андрей Леонидович, за днес имаме седем подписани договора. Двама категорично отказаха. Предупрежденията нямаха въздействие. Наложи се да използваме способ номер пет.

— Надявам се, без големи последствия?

— Никой от благонамерените граждани не пострада.

Буцков постави две кръстчета в дневника си, а Степашин продължи:

— Сега се водят преговори с деветима потенциални партньори. Струва ми се, че почти всички са готови да сътрудничат. Безпокойство предизвиква само позицията на господин Антонюк, който засега все още има честта да оглавява фирмата КБС. Отрязахме почти всички техни партньори, но те въпреки това продължават да се инатят. Сигурно разчитат на южните си канали.

— А ние погрижихме ли се да ги запушим?

— На практика вече са запушени.

— Как стоят нещата относно Естония?

— Тук има непредвидени неприятности. Товарът, пристигнал в Москва, е задържан.

— Защо?

— Фатална случайност. Никой не е виновен пряко.

— Щетите?

— Близо четиристотин и петдесет хиляди.

— Да отработят тази фатална случайност. Този път могат да минат и без печалба. Така, а какво докладва нашият човек от съвещанието на Стария площад?

— Общо взето, празни приказки, както винаги. Бил е споменат износът на оръжие от Прибалтика и са се разнасяли всякакви „ох“ и „ах“ относно нефтената война.

— Все пак правителството ни е скапано…

— Не мога да не се съглася с вас, Андрей Леонидович.

— А нашите главорези? Наказаха ли ги?

— Гнома има да дава още, Къртицата плати.

— Какво изяснихте относно оня рижия?

— Майор от милицията Грязнов, МУР.

— Ах, как ми писнаха! Вместо да се борят с черните, които са плъзнали навсякъде, те само се занимават с нас. Идиоти — злобно добави Буцков, нежно галейки Клеопатра. — Това ли е всичко?

— Засега, да — каза Степашин и трепна — на рамото му неочаквано бе скочила Луиза.

— Тогава можеш да се занимаваш с твоите работи, а при мен, ако обичаш, покани Доля и Петухов. Назначих им среща за тази сутрин. Сигурно вече им е омръзнало да чакат.

 

 

На бюрото ме чакаше списък на картините от изчезналата колекция на Кларк с хубави цветни снимки. Още преди да прелистя списъка, заразглеждах снимките.

Ето я, милинката! „Композиция номер седем, вариант“. Любувах се на картината. Дори и в този ненатурален вид тя беше магически красива.

Набрах номера на Меркулов и набързо му изложих ситуацията.

— Кога искаш да прибереш Филин?

— Искам да възложа това на Слава Грязнов. Днес имам среща с тази американка. Внучката на Спиър, тя има важни документи, свързани с Кларк.

— Саша, сигурен ли си? Да не загазим с този Филин, „полицейски произвол“, нали знаеш. Той ще си намери солидни защитници.

— Костя, нали тази картина я видях с очите си. Нашите момчета дежурят неотлъчно. Оттам не може да се изнесе нищо.

— Добре. Тогава смятай, че сме се разбрали.

В този момент в кабинета се вмъкна рижата глава на Грязнов.

— Влизай, влизай, Слава. Точно за теб говорехме. Ще забогатееш.

— Май вече никога няма да забогатея. — Грязнов се прегърби, лицето му доби жален вид. Той малко неловко протегна напред дясната си ръка, като че ли просеше милостиня и занарежда с тънък гъгнив глас на професионален просяк:

— Граждани — другари — господа! В семейството ми — голяма мъка. Аз съм милиционер; синът ми е милиционер, дъщеря ми е милиционер. И даже тъща ми и тя е милиционер. Дайте ми кой колкото може по муцуната.

На вратата на кабинета Верочка се задавяше от смях. Явно цялото представление се разиграваше заради нея.

— Добре, стига си се правил на малоумен, седни. Трябва да поговорим.

— Ушите ми са настроени на приемане като първокласни локатори. Приемам! Приемам!

Грязнов залепи длани за главата, изобразявайки нещо средно между пеленгатор и Чебурашка.

— Днес отиваш да спасяваш колекцията на Кларк. На вилата на Филин. Имаме санкция.

Грязнов моментално стана сериозен.

— И аз имам изненада за теб. Момчетата ни намериха Волобуев. По оперативна информация утре отива с приятели в сауната на завод „Орджоникидзе“. Винаги там се мият. С момичета между другото. Ще ги приберем голи и топли-топли. Между другото, изглежда, че и Волобуев, и всичките му приятели имат пряко отношение към фонда на Буцков. Ще приберем всички. Надявам се, че ходят в сауната без патлаци. Въпреки че обикновено оръжието винаги им под ръка. Е, на нас това ни е от полза. Ще ги приберем за по трийсет дни. После ще видим.

— Все пак внимавайте. Тези типове стрелят, без да мислят.

— Добре. Ще направим всичко както трябва.

— Как стоят нещата с Дудина?

— Наталия Юриевна Дудина, а също Наталия Юриевна Юдина, а също Сара Абрамовна Лисинска, а всъщност наистина Наталия Юриевна, но Личко. По баща. Дудина е по последния си мъж, Юдина — по първия. Лисинска — по промеждутъчен и краткотраен.

— А откъде пък Сара Абрамовна?

— Нямам представа! Сигурно е смятала да емигрира в някой момент. Два пъти е минавала по член сто четиридесет и седем. Мамила доверчивите граждани. Веднъж продала дванайсет пъти колата на „покойния“ си съпруг. За това се иска талант! Иначе е художничка по образование. Завършила е художественото училище „1905 година“.

— Художничка? Интересно. А онези копия на картините от колекцията на Кулчински да принадлежат случайно на нейната вдъхновена четка?

— Не, тя не работи на такова равнище. И изобщо, изглежда, е забравила как се държи четката. Защото предпочита да държи в ръцете си само пари. А между другото ти беше прав — не е никаква старица. Няма още петдесет. Не е лоша жената, когато не се прави на бабишкер.

— Трябва да се проверят всички връзки на Дудина, копистът сигурно ще се окаже сред познатите й. Но ми се струва, че това няма да ни даде кой знае какво. Опитали са се да изнесат тези копия през границата най-вероятно за да изпробват канала. Изглежда, че вече ще избягват да имат нещо общо с митницата на летището. Значи ще използват или дипломатически канали, или за пореден път Прибалтика. Или през морета и океани с някой невинен товар. Въпреки че може да измислят и нещо по-оригинално…

— Ще проверим абсолютно всичко, не се безпокойте, господин началник! — Слава козирува като военен, много напето при това.

След като се сбогувахме, той отиде да се подготвя за вечерната операция, а аз набрах телефона на Марина и я поканих на обяд в наскоро открития при нас в Беляево ресторант „Огледален свят“.

По този начин си подготвях абсолютно райски живот. Закусвам с една жена, обядвам с друга, а вечерям съответно с трета.

 

 

В жилището на Рути Спиър телефонът иззвъня.

В това време при Рути се намираше маникюристката й от салон „Чародейка“, чиито услуги използваше през последните няколко години, когато идваше в Москва.

Това беше още преди появата на всички тези модерни салони по западен образец. А Рути Спиър свикваше с хората, още повече че Елвира толкова искрено се възхищаваше й от самата Рути, и от дребните подаръци, които Рути не забравяше да й прави покрай заплащането за работата й.

Рути се извини на Елвира и отиде в другата стая с радиотелефона в ръце.

— Ало, Рути, вие ли сте? — попита висок и припрян женски глас.

— Да, Наталия Юриевна, аз съм. Веднага ви познах. Как сте?

— Горе-долу, а как вървят работите ви?

— Криво-ляво. Трябва да се бърза.

— Бързата работа — срам за майстора. Това между другото също е от руските народни поговорки. Правим всичко възможно. Може би скоро ще потрябва голяма сума в брой.

— Колко?

— Мисля, че не по-малко от петнайсет.

— Няма проблеми, важното е нещата да вървят. Иначе може да стане късно.

— Разбира се, разбира се. Това е и в мой интерес.

— Кога да чакам да ми се обадите?

— Утре по същото време. Трябва да се срещна с този чиновник и окончателно да се уговоря за сумата.

— Утре сутринта парите ще са налице. Веднага отивам в банката.

— До утре.

— Успех.

Рути се върна в хола, където скучаещата Елвира разлистваше модно списание с гланцови красавици.

Рутинното „веднага“ се проточи до цял час, тя не можеше да отложи нещо толкова важно като маникюра заради някакви си пари.

 

 

— Саш, хайде да отидем на почивка. На морето. — Марина мечтателно погледна отражението ми в огледалото.

— Нали току-що бяхме на море. — Виждах двама аз и четири Марини едновременно.

Салонът на ресторанта бе оформен с цяла каскада огледала. Постоянните посетители се излагаха на сериозната опасност от минимум разтрояване на личността.

— Е това почивка ли беше? Дотам и обратно, три часа на плажа…

В този момент към „огледалната“ ни маса се приближи келнер с излъскан, но въпреки това подозрителен вид. На дясната си вежда имаше залепен лейкопласт.

Колкото и да е срамно, предоставих на Марина да направи поръчката. Но моята липса на джентълменство се обясняваше много просто — още не бях идвал в този ресторант, а Марина беше. Сега измислят такива имена за ястията си, че не можеш да разбереш риба ли поръчваш или месо.

След като направи поръчката, Марина продължи светската беседа за почивката:

— Та какво ще кажеш за морето?

— Имам страшно много работа, но може и да стане нещо… На теб къде ти се ходи?

— Може пак в Крим, но в Гурзуф, там е толкова хубаво през август. Представяш ли си, портвайн от чайник? — Марина се засмя.

Келнерът с лепенката ни донесе яденето.

Двамата с Марина се спогледахме и разбрахме какво ни се иска най-много в момента. Набързо унищожавайки яденето, почти без да усетим вкуса му, ние платихме на келнера.

Само след петнайсет минути вече бяхме у Марина. А ако трябва да бъда съвсем точен — в леглото. Марина има много удобен навик — да не маха чаршафите от дивана, а само да ги покрива с огромно карирано халище…

Погледнах си часовника. Ега ти! За малко да закъснея!

— Къде си се разбързал? При някоя друга ли? — Марина се протегна лениво.

— Трябва да те вземем на работа при нас. Имаш направо кучешки нюх. Отивам именно при жена. Но да не си помислиш нещо. Обикновена работна среща с една млада американка. Тук наблизо. Довечера ще прескоча. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— А къде да бъда? — изуми се Марина. — Само ти да не изчезнеш някъде както обикновено. В краен случай поне се обади.

Вече на излизане си помислих — защо се хваля на любимите си поред с това, че се срещам s младо момиче? Да не би да остарявам?

 

 

Полковник Владимир Петрович Фотиев не дремеше.

Само съвсем страничен наблюдател, ако се намереше такъв, би могъл да си помисли, че Фотиев си е позволил да се отпусне. Той седеше със затворени очи на коженото канапе и чакаше позвъняването на Филин. Той все не се обаждаше. Накрая се разнесе дългоочакваният звън. Фотиев по-скоро грабна, отколкото вдигна слушалката.

— Слушам ви.

— Аз съм.

— Е?

— Всичко е наред. Всичко е чисто и прозрачно като сълза на младенец.

— Добре, Сьома, отивай си у вас. Днес май ще ти се изтърсят за обиск. Бъди строг с тях. Викай, размахвай юмруци, тропай с крака. И веднага напиши жалба до прокуратурата. Ние от наша страна също ще раздухаме този случай.

— Все пак другарят Берия е бил предвидлив човек… Всичко това е по негов личен проект. Ето че потрябва. — Филин бе явно доволен от себе си.

— Добро е всичко, което свършва добре. Така че, Сьома, недей да се кокошиниш предварително. Като отидем с тебе в Париж, тогава ще се нагуляем здравата. Помниш ли, като тогава в Хамбург?

— Такова нещо не се забравя — изкиска се в слушалката възбуденият Филин.

Фотиев още не беше оставил слушалката, когато зазвъня другият телефон, по който получаваше устни донесения от агентите си.

— Олег Вадимович?

— Да, да, скъпа моя Линда. Познах те. Има ли добри новини?

— Той — приятният женски глас наблегна на думата „той“, — тази вечер се среща със своята американка.

— Така. Разбрах. Благодаря. Обаждай се.

След като приключи разговора, Фотиев вдигна слушалката на третия телефон.

 

 

Баби ме чакаше на стъпалата пред общежитието на Института за руски език. Днес бе облечена в невероятно пъстра пола с огромни джобове и бяла тениска. Очаквах да видя на краката й същите огромни обувки, но ме очакваше дълбоко разочарование. Тя беше боса.

Баби улови погледа ми, усмихна се и обясни:

— Много обичам да ходя така. Разбирате ли, аз съм дюстабанлийка и това е много полезно.

Минахме покрай суровата портиерка, приличаща, както е прието в подобни заведения, на надзирател в затвор. Тя внимателно проучи еднократния пропуск, който ми беше написала Баби, но кой знае защо не ми провери документите.

Пред асансьора имаше шумна разноцветна тълпа и Баби ми предложи да тръгнем пеша, още повече че живееше само на третия етаж.

В стаята й беше невероятно тясно.

— Това сигурно е най-малката стая в общежитието. Но затова пък живея сама. Големи връзки, както казват у вас в Русия.

— Защо, в Америка не съществуват ли връзки?

Тя се засмя.

— Естествено, съществуват. Но не в такива мащаби.

— Баби, извинете ме за нескромния въпрос — казах аз, сядайки на ръба на леглото, — вие сте от богато семейство, доколкото разбирам. Защо тогава живеете тук, в това общежитие, а не в приличен хотел например? Разберете ме правилно, това наистина ми е интересно.

Тя се замисли за момент и отвърна много сериозно:

— Разбирате ли, в хотела клиентите са обект на прекалено внимание. А аз не обичам да бъда център на вниманието… Освен това всички студенти и стажанти живеят тук, защо трябва да съм изключение? Само защото имам пари? Това не е много честно. По-точно, не е много справедливо. Между другото още навремето никак не обичах валутните ви магазини.

— Защо?

— Как така защо? Аз мога да купувам там, а вие не. Вие трябва да пиете чай, който прилича на трева, а аз хубав…

— И какво, Баби, да не би през цялото време, докато сте живели в Русия, да сте пили нашата трева?

Тя се засмя.

— Не, чак до такова себеотрицание не успях да стигна. Сега за щастие не съществуват такива морални проблеми. Навсякъде всичко се продава за рубли.

Оказа се, че ни очаква приготвената от Баби вечеря. Честно казано, не разчитах на такова солидно угощение. Баби донесе от кухнята тиган с огромно парче свинско и ми сложи по-голямата част на бяла плоска чиния, която повече приличаше на поднос за салата. Опитах се да протестирам.

Но Баби категорично не приемаше каквито и да било възражения.

— Мъжете трябва да ядат месо. Освен това имам френско червено вино към месото.

Виното беше приятно и тръпчиво. Пихме за международната дружба. И се заехме с месото. Не съжалих, че съм се оставил да ме убедят, огромното парче месо някак против желанието ми стремително намаляваше и доста скоро върху бялата чиния остана само кокалът.

— Баби, нахранихте ме чудесно. Невероятно месо!

— Благодаря, Александър. Радвам се, че ви хареса.

— Баби, а в какво отношение стажувате тук в Института за руски език? Знаете руски много добре. Във всеки случай словесният ви запас е по-богат, отколкото на много мои съотечественици.

— Ами, първо, съвършенството няма граници, струва ми се, че така се казва, нали? А второ, специалността ми е руска литература. Занимавам се с Гончаров и пиша дисертация за романа „Обломов“.

— Знам, знам, класическият руски човек, който лежи на дивана и мечтае за идеалния свят.

— Извинете ме, Александър, но това е много училищна представа. Препрочитали ли сте този роман, след като сте завършили училище?

— Честно казано, не. Защо, трябвало ли е?

— Ами в един момент човек изобщо трябва да започне не да чете, а да препрочита книгите. Още не съм дорасла до това време, но знам, че точно това ще правя. А колкото до Гончаров и неговия Обломов, според мен това е един от най-великите романи в световната литература.

— Чак толкова?

— Чак толкова. Обломов е олицетворение на Русия, а Щолц — на Запада. И съвсем не в смисъл на лежането върху дивана. Още повече че той лежи предимно в първите глави. А в някои моменти дори е много активен. Само че активността му е съзерцателна. А не практическа като у Щолц. И въобще кой е сигурен, че човек трябва наистина цял живот да се суети, да печели пари, през цялото време да тича нанякъде. Така живеят например практически всички мои сънародници.

Баби тръсна коси. Измъкна от просторите на полата си шнола и събра косата си в някакво подобие на кок.

— Топло е… Да, построили сме развита технократична цивилизация, но ми се струва, че сме загубили много повече. Загубили сме именно способността да съзерцаваме, постоянно се борим. Вече ми се повдига от тази борба.

— Но като че ли и у нас сега животът все повече се превръща в борба за оцеляване. Само че засега без материалните блага на вашата цивилизация. Наистина, и по съветско време непрекъснато се борехме с нещо, но доколкото разбирам, болшевишка Русия далеч не е идеалната Русия. От времето на същия този Гончаров.

— Да, да, точно така. При целия болшевишки терор, опитващ се да промени на първо място съзнанието на хората, според мен не се е получило нищо. Руският човек въпреки това си остава съзерцател, докато днешната ситуация е много по-опасна в този смисъл. Ако тръгнете не по своя път, а по американския, то наистина с течение на времето ще се превърнете в третостепенна колония. Да, животът на хората ще бъде повече или по-малко обезпечен, но едва ли щастлив.

— Смятате ли?

— Сигурна съм. Разбира се, на мен ми е лесно да разсъждавам, когато нямам материални проблеми. Но е много трудно да живееш сред хора, които говорят и мислят само за пари…

Баби се замисли за минута, но почти веднага отново тръсна глава:

— Какво се разхленчих изведнъж? Завърших превода на дневника…

— И какво се оказа там?

— Хайде да излезем да запалим по цигара, а после ще ви го дам. И самия дневник, и превода. Ключът от палатката е в родината на Кларк. Ето, това е дневникът — тя ми показа малка тетрадка в кожена подвързия, — а това е преводът ми.

Тя ми показа тънка пачка изписана хартия, като че ли за да се убедя, че не ме лъже.

— Толкова ли е тъничък?

— Но това не са записките от всеки ден от живота на дядо. Тук е само това, което е научил и е мислел за Кларк.

— А къде се пуши при вас?

— Обикновено всички пушат на стълбите, тези, които не пушат в стаите. — И добави, като че ли се извиняваше: — Ако се пуши тук, всичко после така се напоява с дим, че човек може след това изобщо да не пуши, а само да диша. Едно и също е.

На площадката на стълбището наистина имаше голяма консервна кутия, приспособена за пепелник. Запалихме с удоволствие.

Баби пушеше неумело, като тийнейджър, личеше си, че го прави много рядко. От дима на цигарата й свежо миришеше на ментол.

На традиционно зелената стена точно зад гърба на Баби една хлебарка се беше забързала нанякъде по своите си работи. Инстинктивно докоснах рамото на момичето:

— Баби! Внимателно! Зад вас има диво, неопитомено и хищно животно.

Баби се обърна към стената и се засмя.

— О! Тези животни са си у дома тук. Ние сме чужденците, техни гости, а истинските домакини са те. Добре, че не съм много гнуслива. Иначе щеше да се наложи да последвам съвета ви и да отида да живея в „Метропол“.

— А сигурна ли сте, че там няма хлебарки?

— Ами когато ми се е случвало да живея там, не съм забелязала. Въпреки че не е изключено, разбира се.

— А знаете ли, че в Русия наричат хлебарките прусаци, а в Германия — руснаци? Това сигурно е следствие от горещата и взаимна любов между немци и руснаци? Кой знае защо напоследък много хора ме убеждават, че именно германците са наши основни партньори и приятели в света…

— Знам, че мнозина у нас се боят от набелязаното сближаване между Русия и Германия. Но ми се струва, че и Русия, и Германия, така са се унищожавали сами през този ужасен век, че вече никога няма да пожелаят да се обединят на почвата на омразата към други народи. Но между другото много обичам и Германия. Класическата немска музика и класическата руска литература са близки по някакъв начин.

На стълбищната площадка се чуваше как някъде съвсем близо зад стената асансьорът се движи нагоре-надолу. После спира и с протяжно скърцане отваря врати. В един момент ми заскърца направо в ухото.

— Спря на нашия етаж — констатира Баби. — Единственият недостатък на стаята ми е, че се намира до асансьора. От сутрин до вечер скърца ли, скърца. Впрочем вече почти свикнах. А и освен това, за да уча, имам едни такива неща за ушите…

— Наушници?

— Не, не, с едно такова смешно име…

— Тапи?

— Точно така, само че винаги съм смятала, че ударението е на първата сричка^[2].

— Не смея да настоявам на своята версия, но от малък винаги съм смятал, че това се разшифрова като „пази си ушите“ по аналогия с Гертруда, което в съветския вариант изобщо не е класическо немско име, а Герой на труда — обясних аз на Баби.

Върнахме се в стаята. Налях виното в чашите, в главата ми от само себе си се роди тост. Не свръхоригинален, разбира се, дори бих казал доста банален, но в крайна сметка от какво се състои животът ни, ако не от непрекъснати баналности?

— Искам да пия за вас, Баби. За вашето разбиране на Русия, руската литература и особено Обломов, когото тържествено обещавам да препрочета в най-скоро време. Непременно.

— Значи за мен и за Обломов?

— Нека да е така.

Церемониално приближихме чашите си и пихме до дъно.

 

 

Не знам колко време беше минало. Видях само как тесните стени на стаята на Баби се раздалечават. Вече като че ли бяхме в огромна зала. Самата Баби се отдалечаваше от мен едновременно със стените.

Цветовете станаха отначало невероятно ярки, направо бонбонени. Безумният малинов цвят на колониалните парцали, с които са запълнени руските пазари, лимонена режеща светлина от прозореца… Изумрудена зеленина, граничеща с безвкусно-розова обвивка на детска дъвка… Резките карамелни шарки внезапно започнаха да избледняват, придобивайки оттенъците на опадали листа, военна униформа и есенна кафяво-жълта кал…

После стените започнаха да вибрират конвулсивно и цветовете им вече не се различаваха, слети в една обща премрежена сивота… Някакви лица се доближаваха до моето… Неразличими и неразбираеми гласове ту шепнеха, ту крещяха. Ту шептяха, ту крещяха, ту мълчаха…

 

 

Свестих се от студената вода, която ми плиснаха в лицето. Пред мен стоеше млад милиционер. Зад гърба му някакви хора в цивилно облекло. С огромен труд обърнах глава и видях неестествено лежащата Баби.

Веднага разбрах, че е мъртва — лицето й беше зловещо подуто, на шията й имаше връв.

Върху китките ми щракнаха белезници. Не можех да говоря и все още не разбирах напълно какво става. Лейтенантът от милицията рязко хвана белезниците и ме блъсна към стената. Паднах, удряйки силно главата си в стената.

— Слушай, Василиев, по-внимателно. Само втори труп ни липсва — каза дрезгав глас.

Нечии ръце ме подхванаха, вдигнаха ме и ме поставиха с лице към стената. Същите ръце безцеремонно ме потупаха по хълбоците и бедрата и се вмъкнаха в джобовете на дънките.

— Охо! Той бил богат! Така, свидетелите, приближете се. Внесете в протокола. От гражданина Турецки Александър Борисович при задържането му са иззети: удостоверение на специален следовател от Генералната прокуратура на Руската федерация на името на А. Б. Турецки, парична сума, възлизаща на сто трийсет и две хиляди рубли, също така две хиляди двеста и петдесет долара на САЩ, също така кредитна карта „Виза“, също така парче връв, на пръв поглед съответстващо на оръдието на убийството на американската гражданка Спиър.

Какви ги дрънка тоя? — помислих си аз. — Каква връв? Какви долари? Какви карти? Какво се е случило с Баби?

Тогава най-после схванах — Баби е убита, а на мен се опитват да ми лепнат убийството…

И тогава се разсмях.

Сигурно съм изглеждал крайно нелепо — човек, обвинен в убийство, стои до стената с вдигнати ръце и се смее. Но не можех да се спра, смеех се като луд, сигурно продължаваше да действа наркотикът, с който явно ни бяха отровили с Баби.

На всичкото отгоре си спомних идиотския виц, разказан ми някога от чичо Стьопа. Необикновено изящен виц. Май бях намерил най-подходящото място да се насладя на фабулата му. Вицът е следният: „Звъни се, мъжът отваря. На вратата стои млад мъж и казва: добър ден, аз съм бостънският удушвач на жени. Мъжът се обръща и виква: Миличка! Търсят те…“

Но засега не бях в състояние нито да се оправдавам, нито да обясня причините за поведението си. Смеех се и сълзи течаха по лицето ми — знаех, че съм изпълнил ролята на мъжа, позволявайки на бостънския удушвач спокойно да извърши черното си дело. Но какво можех да направя?

После пак загубих съзнание. Свестих се за един кратък миг на задната седалка между двама здрави мъжаги в цивилно облекло.

— Къде отиваме? — успях да произнеса.

Собственият ми глас приличаше на ултразвуков писък на прилеп.

— В Лефортово, гълъбче. Там ще дойдеш на себе си.

… Окончателно дойдох на себе си явно чак късно през нощта в единична килия. Ако не друго, то време за размисъл имах достатъчно.

Нима тези гадове не можеха да ме прецакат по някакъв друг начин? И да не убиват горкото момиче… Буквално бях готов да си заблъскам главата в каменните стени на килията.

Защо не можах да предвидя подобен изход? Изглежда, че тези, които го бяха направили, бяха, от една страна, заинтересовани да организират провокация срещу мен, а от друга — да отстранят Баби Спиър.

Едва ли бяха извършили убийство само за да ме натопят. Много по-лесно би било да ми подхвърлят някакъв наркотик в жилището и да ме заловят с явни улики. Още повече че това е изпитаният им метод.

Освен спецслужбите нямаше кого друг да подозирам. Плюс това Лефортово е изконно тяхно място. Иначе щяха да ме закарат в Бутирка…

Но нея защо са я убили? Значи също им е пречела. Тогава ме осени — дневникът! Дошли са за него. И са убили Баби, защото е знаела за какво става дума в този дневник. А в дневника става дума за Кларк. Що за тип е той, щом и нашите, и американците толкова се страхуват, че може да се доберем до нещо?

Баби каза, че тайната на Кларк е в родния му град. Добре, за това после…

Така. Какво имаме за днешния ден? По-точно нощ. Баби е убита. Опитват се да ми лепнат убийството. Надявам се, че Меркулов вече знае, че съм тук.

Изглежда, до сутринта няма да ме извикат никъде. Освен това явно нещо не им са връзва, иначе вече щяха да ме разпитват. Веднага, топъл-топъл.

И отново излиза, че по непонятни причини въпросите ми са много повече от отговорите. Странно защо.

Така значи, пъхнали са ми в джоба парче връв, долари и кредитна карта. С картата явно са се изхвърлили — как мога да изтегля пари с поименна карта? Освен това как ще ми обяснят защо спокойно съм заспал, след като съм извършил тежко престъпление, придружено с грабеж? Очевидно са се подготвили зле за тази операция, време ли са нямали, или какво?

А защо, пита се, са имали малко време? Ако са ме следили? А ако не са ме следили, как са разбрали за днешната ми среща?

И тук в размислите ми се вклини разяреният ми малък вътрешен Турецки. Отдавна не го бях виждал да излъчва толкова бурни чувства.

А ти продължавай да се фукаш пред мадамите, дърт козел такъв! — съскаше той, пръскайки слюнка от безсилна ярост.

Стоп! А какво общо имат тук мадамите?

Ами това, че освен тях и Костя Меркулов никой нямаше никаква представа, че смяташ да ходиш на среща с Баби Спиър. Разбира се, можеш да подозираш, че ги е насочил лично Меркулов. Но това толкова прилича на истината, колкото следователят Турецки на Бриджит Бардо.

Най-малко приличах на Бриджит Бардо. Особено сега, когато главата ми продължаваше да се разпада на малки парченца, всяко от които поотделно ми причиняваше непоносима болка.

Относно дневника на Спиър можех да не се съмнявам и да не проверявам. Бях сигурен двеста процента, че при идването на милицията той вече не е бил в стаята.

Както и да го сучех, наложи ми се да се върна в мислите си към двете жени, на които от глупост раздрънках за срещата си.

Марина и ми каза на прощаване: „само да не изчезнеш“. Нима е хукнала да докладва още лежейки в неизстиналото от любовта ни легло?

А Люба? Какво каза Люба? Тя някак си не акцентира вниманието върху моята среща, напротив — смени темата и ми разказа смешната история за това как когато момичетата от балетното училище се влюбели в някое момче, отрязвали в съблекалнята копче от палтото му и го носели като талисман, на връвчица, за да е по-близо до сърцето.

И така, коя от двете — Люба или Марина? Имаше опасност да се объркам като пате в два купа кълчища. Въпреки че може ли това да се счита за опасност след случилото се днес?

Съществуваше и друга, по-приятна вероятност, че всички те просто са идиоти. Ако със случая се занимаваха типове, подобни на украинските кагебисти, на един от които толкова хубаво прищипах носа, не бих се учудил, че просто са се справили зле. Имали са достатъчно време да си откраднат дневника и спешно да изхвърлят Баби от страната, изнамирайки й някакъв „невинен“ компромат. В крайна сметка биха могли да подхвърлят вечното си извинение — наркотиците.

Добре, трябва да мисля за работата. На горкото момиче вече с нищо не мога да му помогна, но съм длъжен първо да отмъстя за нея на всяка цена, като намеря убиеца й и този, който го е насочил. И второ, длъжен съм да разровя историята с Норман Кларк, самата смърт на когото започва да предизвиква някаква смъртна епидемия около себе си. Вече почти бях сигурен, че смъртта и на Дейвид Ричмънд, и на Олга Лебедева, и естествено на Баби Спиър, всички тези случаи на насилствена смърт така или иначе са свързани с този високопоставен американец.

Така значи, още веднъж: Баби успя да ми каже само, че нишката на тайната на Кларк води до родния му град. Значи спешно трябва да отлетя за Америка.

Лесно е да се каже — да отлетя за Америка, пък и спешно, докато седя в единична килия в Лефортово. Във всеки случай историята не е донесла до нас нито един случай на бягство оттук. Но дори и да беше възможно, щеше да е просто чудесно — специален следовател от прокуратурата на Русия бяга от Лефортовския затвор, крие се от правосъдието. Чудесно заглавийце за първите страници на вестниците!

Особено внушително щях да изглеждам на летището, представяйки на паспортния контрол парче връв вместо документи за напускане на страната. На всичкото отгоре ми иззеха дори и това нещастно парченце.

Общо взето, делото ми е съшито с гнили конци. Но може би, даже най-вероятно, те и не разчитат сериозно да ме вкарат в затвора. Просто имат нужда да спечелят време. Изглежда, наистина сме на прав път, щом и руснаци, и американци полагат толкова усилия да ми обяснят, че не трябва да се занимавам с този случай.

Разбрах, че трябва да поспя поне малко, защото утрешният ден при всички положения щеше да е тежък. Или ще ми се наложи да отговарям на въпросите на следователя, или Меркулов ще ме измъкне от тук и ще трябва да работя.

Вече заспивайки, си помислих — трябва по-скоро да се добера до родното градче на Кларк, иначе при пристигането си ще заваря само покойници. Които, както е известно, умеят добре да пазят най-тайните тайни.