Фридрих Незнански
Първата версия (14)

3.
Норман Кларк

Когато на 11 декември 1941 САЩ обявяват война на Германия и Италия, Норман Кларк не чака да получи повиквателна, а сам се явява в окръжието с искане да бъде взет на служба. Буквално след няколко дни се заклева и го изпращат в Норфолк в интендантската служба, обезпечаваща лендлизните^[1] доставки в Европа.

Разбира се, Кларк не е мечтал точно за това. Сред задълженията му е да следи за правилната и качествена опаковка на кашоните и контейнерите, които след това се натоварват в корабните трюмове и се изпращат във воюваща Европа. Енергията и честолюбието на Кларк изискват повече — бойни действия, военни операции, стремителни схватки с врага и, разбира се, победни шествия, където момичетата да хвърлят цветя на мъжествените освободители.

Опаковайки кашон след кашон, той пише рапорт след рапорт. В крайна сметка го изпращат в офицерската школа в Чарлстън. Излизайки от нея, получава звание лейтенант, но е принуден доста дълго време да се занимава с обучението на новобранци в същата тази школа.

Едва в началото на есента на четиридесет и втора година Кларк е прехвърлен в Пенсилванския пехотен полк, който скоро взима участие и десанта на англо-американските войски в Северна Африка. А по-късно, през лятото на четиридесет и трета, Кларк участва в знаменитата операция, в хода на която англичаните и американците завземат Сицилия. По това време той вече е врял и кипял войник.

След сицилийската операция, където Кларк е ранен за пръв път, той бива изпратен отново в Америка. Заточен, както се изразява той впоследствие. Опитът му потрябвал отново за подготовката на новобранци, с която се занимава в Уилмингтън. Съединените щати започнат сериозна подготовка за откриването на втори фронт.

Но именно благодарение на преместванията си Кларк успява да вземе участие едва ли не във всички най-значителни операции на англо-американските войски. В това число и в знаменития десант в Нормандия, ознаменувал откриването на дългоочаквания втори фронт.

Кларк стъпва на територията на Франция в състава на Хартфордския полк. Командирът на трети батальон, в който служи Кларк, капитан Мерит, разказва впоследствие, че най-яркият му спомен от онези дни във Франция е битката за плацдарма до моста през река Орн в близост до Грембоската гора. Всъщност тази операция на батальона е само отвличаща маневра.

Срещу батальона излизат части от немската двеста седемдесет и пета пехотна дивизия. Този плацдарм се превръща буквално в гробище за батальона. Самият Кларк по-късно признава, че в продължение на четиридесет и осем часа е бил напълно убеден, че е дошъл краят му.

Естествено, след като мине известно време, бившите войници разказват множество истории, които са се случили по време на бойните действия. Понякога тези разкази приличат на рибарските раздувки кой каква огромна риба е хванал. Или ловджийските истории, където убитият язовец се превръща в разярена мечка, а скромната, почти домашна патица — в ято диви пъдпъдъци. Но все пак, когато много хора разказват тези истории за един и същ човек, се създава впечатлението, че има поне някакви основания за подобно митотворчество.

За Норман Кларк има много такива истории. Един бивш редник от неговия взвод например си спомня, как Кларк с няколко войници се отскубнал напред, възседнал трофеен мотоциклет и залегнал на края на гората. Абсолютно неочаквано пред тях се появил огромен немски „Тигър“. Кларк обаче не изпитал прекалено силен ужас. Тоест изобщо не изпитал ужас. Но по съвсем тривиална причина.

Работата е там, че той от детството си не пиел. Веднъж като малък опитал и бил жестоко набит от баща си. А сега ординарецът на капитан Мерит, виждайки, че лицето на Кларк придобива прекалено бледен оттенък, му пъхнал в ръцете бутилка уиски. След като отчаяно отпил от нея, Кларк вече не се страхувал от нищо. Не само това, той изобщо не знаел как се кара мотоциклет. Наложило се да го усвоява в движение. А на всичкото отгоре и този немски танк!

За щастие, той имал противотанкова пушка. Прицелил се, стрелял два пъти и улучил два пъти.

Впрочем според многобройните свидетелства Кларк още тогава възхищавал другарите си от полка със знанието на чужди езици. С французите говорел на френски. В познанията му по немски другарите му се убедили за пръв път, когато позициите на батальона се намирали в непосредствена близост до немските окопи. До тях долитали яки немски псувни по техен адрес. Намигвайки на съседите си от окопа, Норман изкарал такива гръмки тиради на немски, че немците млъкнали сащисани. Когато Норман превел думите си на своите другари, те дълго и весело се заливали от смях.

Един от другарите на Кларк си спомнял впоследствие, че веднъж го попитал какъв ще стане след войната. Кларк му отвърнал с абсолютна сигурност, че ще стане милионер.

Друг негов другар от полка, капрал Портър, казал за Норман Кларк в интервю за вестник „Ивнинг Поуст“ загадъчната на пръв поглед фраза, че този човек би могъл да продаде и пясък на арабите.

След изпращането на батальона за реорганизация по заповед на командира на полка генерал-майор Бел Кларк известно време служи като преводач в щаба, а също така и в лагера за военнопленници в Амиен. След което заминава с остатъците от батальона си в Белгия и там получава отпуска, която използва за пътуване до Париж.

Тук, както признава по-късно, страшно му провървява. Първо, среща се с генерал Фрост, който по време на Сицилийската кампания командва полка, в който служи Кларк. Тогава Фрост бил още само полковник. С Кларк, който командвал взвод, ги сближила общата любов към шаха.

Срещата в Париж е особено удачна шахматна комбинация, като че ли скроена от самия живот. В Париж генерал Фрост ръководи армейската разузнавателна служба. Оттогава до края на войната Кларк служи в това ведомство. Той получава право да носи както военна униформа, така и цивилно облекло по свое усмотрение.

Този вид служба, знанието на езици и съсредоточаването в европейския театър на военните действия на множество хора, още тогава имащи влияние в политиката, а също и на такива, на които тепърва предстои да играят значителна роля в близките следвоенни години, дават на Кларк възможността да се запознае с хората, с които впоследствие дълго време ще поддържа контакти.

С тези, чрез които ще се приближи към светая светих на американското общество. Нищо не сближава хората така, както общите военни спомени.

Даже след продължителната фашистка окупация Париж си остава Париж, най-романтичният град в света, където дори военните заприличват на художници. Тук, в едно френско семейство, което като много други с огромно удоволствие и обич приема победителите, Норман Кларк се запознава с Коко Шанел. Неочаквано те се сприятеляват — двамата имат нещо общо. Авантюристична жилка, екстравагантност от най-добър тип, любов към свободата и независимостта, а също и към красивите предмети и хора.

Великата Мадмоазел е широко известна в целия свят. Тя е фантастична жена, не просто признат моделиер. Коко Шанел създава не само нов облик, но и нов тип на жена. Неслучайно в течение на много години тя е един вид притегателен център за няколко поколения жени. Тя сваля корсета от жените, дава им усещане за самостоятелност и независимост.

Самата Шанел казва, че победата й се дължи на здравия разум и някои много прости неща.

С каквото и да се заеме, Шанел внася нови мотиви. Знаменитият й парфюм „Шанел №5“ става едва ли не най-важното събитие в историята на парфюмерията на двадесети век. Шанел се отказва от традиционните цветни аромати и изобретява състав, в който влизат осемдесет елемента. Това е свежестта на цяла градина, но в нея не може да се различи мирисът на нито едно конкретно цвете. Тази подробност особено възхитила младия Норман Кларк.

Шанел първа смесва скъпоценните камъни с фалшиви, въвеждайки бижутерията в ежедневието на всяка жена. Това съвпада с идеята на Кларк за създаването на нов тип вестник, съчетаващ всичко, което се смята за несъчетаемо — от борсовите новини и литературата до светските клюки и криминалната хроника.

Размахвайки ръце, Кларк разказвал на Коко за новата си идея, в която Коко не видяла нищо кой знае колко ново, но решила, че просто тя нещо не разбира и че този американец тепърва ще завоюва света, включително и света на модата. Но всичко това ще стане след войната.

Тя никога не е уточнявала какво точно е правела по време на окупацията според инструкциите на някакъв английски полковник.

В Париж се говорело, че Шанел се измъкнала с помощта на парите. Казвали също, че това е станало благодарение на покровителството на Уестминстър, личният приятел на Чърчил, който се бил застъпил за нея.

Норман Кларк, който вече бил близък с американското разузнаване, тясно сътрудничещо си тогава с английското, знаел, че въпросът изобщо не е в покровителството на високопоставени любовници и в парите, а в това, че Коко Шанел действително е играела известна роля в действията на англичаните на окупираната от немците френска територия.

Норман за цял живот запомнил думите на Шанел, казани от нея при една от първите им срещи: „На двайсет години вашето лице ви го дава природата. На трийсет го вае животът. Но на петдесет трябва да го заслужите сам.“

Тогава, през 1944 година Коко Шанел е вече на около шейсет, Кларк — на двайсет и седем. Нито той, нито тя не предполагат, че приятелството им ще продължи дълги години и че именно Норман Кларк ще бъде онзи американец, който ще възроди името й през 1954 година.

Цялата дейност на Кларк в Париж е обкръжена от ореола на тайнственост. Може би и Коко Шанел отначало е привлечена точно от този аромат на тайна. Но тази загадъчност е забележима не само за нея. Кларк обича да показва пропуска си, издаден от американската военна администрация: „Приносителят на горното, №12947511, лейтенант Норман Кларк, е американски военнослужещ и има право да се намира в Париж и да носи всякаква военна униформа, а също така и цивилно облекло.“

Във връзка с успехите на руснаците на Източния фронт и с проточилото се откриване на втория фронт съюзниците се опасяват не без основание от комунистическо въстание в редиците си. Норман Кларк е натоварен със задачата да проучи доколко е реален подобен нежелателен развой на събитията.

Кларк се облича ту в морска униформа, ту в униформа на майор-десантчик, ту в работнически комбинезон. Освен всичко друго този маскарад му доставя истинско удоволствие. Колкото до възможността за комунистическо въстание, в донесенията си до командването Кларк е принуден да констатира, че слуховете и измислиците по този повод са, меко казано, силно преувеличени.

Съществува дори план да бъде спуснат с парашут в тила на немците, за да събере и предаде сведения за подготовката на Вермахта за отбрана. Но кой знае по какви причини този план не е осъществен.

Малко по-късно Кларк получава назначение в четвърти батальон на Норфолкския полк, който трябва да вземе участие в грандиозната операция „Плъндър“. Тази операция представлява последният сериозен напън, благодарение на който съюзниците трябва да се окажат на другия бряг на Рейн.

Вече е пролетта на 1945 година. Бойните полета се превръщат в кална каша и операцията се проточва в рамките на цели пет седмици. Пет мръсни дълги седмици.

Но на Кларк не му било писано да вземе участие в завършването й. Той е ранен при атаката на село Рид по пътя към Бремен и е изпратен във Фонтенбло, където се намира военната болница.

След раняването му дават отпуска — дори има право да се върне в Щатите. Той обаче предпочита да прекара отпуската си в Париж.

Париж е беден, но както винаги прекрасен.

Вечер Кларк ходи в клубовете и малките театри, така многочислени в района на Елисейските полета, а през деня започва да изучава руски език „от нямане какво да прави“, както обяснява на всички. Войната е завършена, но с цялата си сериозност възниква въпросът за следвоенния световен ред.

През юни четиридесет и пета Кларк е командирован в Берлин в състава на челен отряд, изпратен да приеме американския сектор на Берлин от Съветската армия. В задачата на Кларк влиза да разквартирува батальона си в Берлин. Както си спомня впоследствие, налага му се да работи денонощно, за да приведе казармите в приличен вид. Преди това в тях са настанени съветските войски, които ги оставят „в отвратително състояние“.

Знанието на езици му е от полза и тук. Скоро е назначен за адютант към военната администрация, разположена в берлинския затвор Шпандау. Това е отговорна работа, но му се налага прекалено много да си седи в кабинета, което не съответства на бурния му темперамент.

Западният свят, развълнуван от победата, се отдава на безграничен възторг, за който според Кларк няма никакви основания, във всеки случай той пише точно това на приятелите си в Америка. Той смята, че в Потсдам е достигнато много малко. Скоро след това е хвърлена бомбата над Хирошима. Малцина осъзнават, че Парадът на победата на съюзниците в Берлин на 7 септември се провежда вече в различна епоха — настъпил е ядреният век.

Кларк напуска службата във военната администрация и отново се връща в батальона си. Дните му минават в напрегнати, но не прекалено обременителни грижи за битовото устройство на военнослужещите от батальона.

През септември Кларк е назначен за офицер от разузнаването на батальона. Но скоро става известно, че батальонът ще бъде отзован от Берлин. Налага се Кларк да положи немалко усилия, за да получи назначение в разузнавателната служба на американската зона. Това би му дало възможност да претендира за длъжността чиновник по връзките с разузнаването в Контролната комисия. Длъжността е цивилна, но дава големи пълномощия и солидна заплата. В крайна сметка в късната есен на четиридесет и пета той пристъпва към новата си длъжност в качеството на следовател от разузнаването.

Кларк се занимава с разследване на немски военнопрестъпници, не най-едрите, но все пак достатъчно значителни. По тази линия на негово разположение са и документите, отнасящи се до така нареченото „завещание на Хитлер“. Кларк участва и в издирването и задържането на някои военнопрестъпници.

Но най-важни за бъдещето на Кларк са контактите му с немски учени, занимаващи се с военни проблеми и разработки. Тези контакти с хора на науката поставят основата на бъдещото богатство и благосъстояние на Кларк. Той разбира, че науката е главната движеща сила на прогреса. От това кой дава пари за нея зависи в каква насока ще се развива — дали ще работи за благото на човечеството или против него. През годините Кларк влага огромни средства в най-различни отрасли на науката и това дава потресаващи резултати.

Генерал-майор Фрост му предлага да остане в кадровата армия или да оглави цялото кинопроизводство и прожекции в американската зона. Кларк обаче се отказва и от едното, и от другото. Той не свързва бъдещия си живот и кариера с армията. Цели се по-нависоко. Той има свой собствен път. Път, водещ до самия връх на властта.

През пролетта на четиридесет и шеста година той получава назначение в Берлинския отдел за контрол върху информацията в Контролната комисия за Германия. На практика това означава, че е назначен за главен цензор на възраждащата се свободна берлинска преса.

През есента, когато до уволнението му остават само няколко месеца, кариерата му едва не рухва.

И руснаците, от една страна, и западните държави, от друга, се стремят да установят политическото си господство над Берлин. Руснаците естествено смятат, че Берлин им принадлежи. Западните държави обаче далеч не са съгласни с това.

За двадесети октомври четиридесет и шеста година са насрочени избори за градското събрание, резултатът от които трябва да определи дали Берлин ще премине изцяло в руската зона или ще бъде разделен. Съюзните държави имат право да изпратят свои представители, които да наблюдават свободата на провеждане на изборите в другите зони. Кларк е назначен за американски представител в съветската зона.

Кларк толкова явно помага на социалдемократите, снабдявайки ги с пари и хартия за предизборната им кампания, че предизвиква възмущението не само на берлинските комунисти, но и на съветската страна. Работата обаче е замазана чрез преговори между руснаци и американци. Въпреки че Берлин все пак бива разделен на Източен и Западен.

Но най-странното е, че даже след този случай, когато руснаците би трябвало направо да го мразят, той често ходи в съветската зона, срещайки радушен прием. Естествено, тези чести посещения се налагат и по служба, но самият Кларк ги обяснява най-вече с горещото си желание да усъвършенства руския език. Той бележи значителни успехи.

Пак тогава Кларк се запознава не само с влиятелни политически дейци, които ще играят значителна роля в следвоенната американска политика, но и с немски политици и предприемачи, неопетнени със сътрудничество с Хитлер, и получили възможност да развиват бизнеса си. Един от тях е Юлиус Щрингер, който скоро става най-едрият вестникарски магнат в Германия, а малко по-късно и в целия свят. Отначало Кларк му помага не само благодарение на служебното си положение и личната симпатия, а по-късно Юлиус Щрингер и синът му Аксел полагат немалко усилия по изграждането на империята на Кларк. Първия си договор за разпространението на германска преса в Англия и САЩ те подписват в средата на четиридесет и седма година, буквално месец след като Кларк напуска Контролната комисия.

За тази цел е създадена малка компания, станала знаменита буквално след няколко години. Същата тази „Кларк Къмпани“, главната рожба на непредсказуемия и тайнствен Норман Кларк. Компанията, над която той в един момент губи контрол, но мъжествено успява да я върне под бащинското си крило.