Фридрих Незнански
Първата версия (15)

4.
Всички ми дават съвети

1 август 1994 година

Позволих си да се наспя добре и се появих на работа чак в десет часа. Верочка май си беше сменила прическата и се виждаха кокетно подстриганите й слепоочия вместо обичайната прическа на черта.

— Добро утро, Вера Игоревна! Новата прическа много ви отива — поздравих галантно.

— Благодаря… — Верочка чак се изчерви от удоволствие.

М-да, трябва да правя по-често комплименти на жените, и особено на подчинените.

— Защо не сте почернели, Александър Борисович?

— Къпахме се само през нощта. През свободното от работа време — казах аз с престорена строгост.

— А в кабинета ви стават такива неща! — Верочка се хвана картинно за главата.

— Какво има? — попитах още по-строго.

Верочка се засмя:

— Влезте и ще видите.

Струва ми се, че обърканото изражение на лицето ми й достави голямо удоволствие. Куче ли е домъкнала? Или заек? Или питон? В това, че Ломанов вече е там, изобщо не се съмнявах.

Така… Това вече не го очаквах! В моя кабинет разсъбличаха жена…

При това двама — Ломанов и Грязнов, при всичките си недостатъци все пак хора възпитани. Бяха я разсъблекли почти напълно. Само тънките дантелени бикини още се държаха на бедрата й…

Единственото, което поне донякъде оправдаваше колегите ми, беше това, че жената губеше. Не само това, беше съвсем съгласна да залага подробностите от тоалета си вместо пари.

Играеха покер.

— Какво сте направили с горката жена? — възмутих се аз.

— Обиждаш ни, господин началник, тя сама поиска — без сянка смущение заяви Слава Грязнов. И добави: — Тя като ни сваляше саката и часовниците, нещо нямаше кой да ни защити от нейния произвол. А когато ние почнахме да печелим, веднага се намериха адвокати един след друг. Хуманисти, разбираш ли. Ту Верочка се хвана да защитава съратницата си по полов признак, ту, разбирате ли, лично блюстителят на закона господин Турецки цъфна.

— Добре, добре, стига си мърморил, ами по-добре изключи компютъра. Че ако мине някой — срамота, с какво се занимаваме в работното си време.

Ломанов със съжаление изключи компютърния си стрийп покер. По лицето на Грязнов известно време останаха следите на неравна борба във вид на пламенни погледи, хвърляни от време на време към потъмнелия екран.

— А сега, Слава, докладвай какво си научил, докато ние се излежавахме по севастополските плажове.

— Да, добре ви е на вас. Море, жени. Истински. А Грязнов остава да търчи по Москва в жегата и да съблича компютърни мадами…

— Стига, Слава, стига самосъжаление. Дай по въпроса, както е казвал Мопасан.

— Значи, с две думи. — Грязнов стана почти сериозен. Той окончателно обърна гръб на компютъра. По този начин се обърна с лице към Турецки и съответно с гръб към гората. — По отпечатъка от пръст, намерен върху телефона на убитата балерина, успяхме вече да изясним някои работи. Поискахме централната картотека. Поровихме се и открихме собственика на пръста. Попадал е само един път в обсега на интересите ни като заподозрян в убийство. Нещата стоят така. — Грязнов се намести по-удобно върху стола. Вече бе съвсем сериозен. — Леонид Волобуев е минавал при нас като заподозрян в убийството на гражданина Сергей Петрович Сеничкин в град Владимир. Този Сеничкин се е връщал вкъщи след работа. Когато влязъл в безистена на съседния до неговия блок, някой го нападнал. Ударили го по главата с нещо тежко. Самата травма не е била смъртоносна, но е станало на глухо място и късно. Освен това е било и много студено! Както се казва. Мраз войвода отгоре обхожда сам своите земи^[1].

 

 

Днес Валерия Петровна изглеждаше на трийсет и седем години. Хубаво време с променлива облачност, отбелязах си по навик.

— Заповядайте, Александър Борисович, при Константин Дмитриевич няма никой.

— А той поне там ли е? — пошегувах се неловко.

Тя се усмихна, явно шегата и хареса.

— Привет на курортистите! — Костя направи съответното движение с ръка, като че ли посрещаше на летището чуждестранен гост. — Как беше почивката?

— Ето, изложил съм всичко в официален рапорт. — Подадох му бумагите.

Той им хвърли един поглед и ги остави настрана.

— Добре де, а няма ли да ми разкажеш с две думи?

— Ще ти разкажа точно с две думи. Всички мълчат като морски риби, а един майор от специалния отдел ме посъветва да търся уликите в Москва. Доколкото разбрах, всички материали от яхтата на Кларк са прибрани от момчетата от външното разузнаване.

— В Москва, в Москва, в Москва… — замислено проточи Меркулов и си помислих, че Костя тази година май така и няма да успее да излезе в отпуска.

Както всъщност и миналата. И това не минава безнаказано — Костя имаше уморен вид. Но познавах невероятното му умение в случай на необходимост или опасност мигновено и дейно да мобилизира всички сили на организма. Тогава от човек, който няколко години не си е почивал, той като с махването на опитен вълшебник можеше моментално да се превърне в бодър и внимателен оперативник.

— Да, в Москва — продължих кратката си реч, — те, струва ми се, спират с всички сили достъпа до каквато и да е информация. Освен това имам чувството, че пак те имат пръст и в двете севастополски убийства, тоест това на Сотников и на някой си „Вася“. Виж колко мило и домашно излиза — отначало Вася убива Сотников от втория път, после премахват Вася от първия. И май нашите, а не украинците.

— Защо, какво общо имат украинците? — заинтересува се Меркулов.

— Ами те ми окачиха опашка. Пухкава, лисича, но толкова непрофесионална, че се наложи популярно да обясня на момчетата, че не са прави.

— Надявам се, че не си си позволил нищо излишно? Няма да стане международен скандал, нали? — поусмихна се Меркулов и ме заплаши с пръст като момченце, което не за пръв път, но не и за последен е направило пакост.

— Не, Костя, не съм. Просто прищипах носа на един. В буквалния смисъл. Тъй че нещата са покрити с мрак. Сега трябва да опитаме друг подход. Ломанов се занимава с историята на Кларк, а и аз се зачитам по малко. Загадъчна личност, страшно загадъчна! Почнал например да учи руски език по време на войната. За какво? Точно днес трябва да се срещна със сътрудника на американското посолство Стивън Броуди. Изглежда, човекът е от тамошната кантора. Ще си поговорим, ще обядваме.

— Сигурно в „Метропол“, а?

— Не бе, той май си пада естет. В Дома на литераторите… А за утре съм се уговорил да се срещна с това американско момиче. Внучката на Спиър. Чувствам, че трябва да се приближаваме в гръб, откъм Америка. Костя, напълно е възможно да се наложи да отскочим дотам, отвъд океана. Нашето ведомство може ли да си позволи такива разходи?

— Е, ако не смяташ да ходиш в Лас Вегас да играеш на рулетка, а самото работа и обратно, може — уверено отвърна Меркулов.

— Благодаря. Още нещо. Имаме ли някакви възможности за въздействие върху Службата за външно разузнаване? Неформални. И много внимателни. Чрез Филин направо ме предупредиха да не си навирам носа в техните работи.

— Ако трябва, ще намерим — твърдо каза Меркулов.

Той излезе иззад монументалното си бюро и закрачи из обляния в светлина монументален кабинет. Сянката му ту се удължаваше, ту ставаше съвсем незабележима. Поне имаше къде да крачи. В безкрайния му кабинет спокойно можеше да се играят народни танци.

— Може да стане чрез Администрацията на президента или Службата за охрана. Отношенията ми с тях са добри. А те не обичат особено СВР. Освен това не забравяй, че съществува забележителното армейско ведомство, наречено ГРУ. Имам стари връзки там. Слушай, Саша, може би си заслужава да снабдим вашата следствена бригада с охрана и прикритие?

Меркулов най-после спря да крачи и застана заедно със своята трансформираща се сянка до широкия перваз. Гледаше през прозореца и замислено опипваше пръстта в саксията. Отстрани изглеждаше, че от всичко на света в момента най-много го интересуват проблемите по отглеждането на стайни растения. А за охраната ме пита ей така, между другото. Абе взела, че изпаднала свободна минутка, що ли не се погрижим за Турецки.

— Ти представяш ли си картинката — нашето волво, отпред катаджийски форд с лампа, а отзад автобус барети. Пътуваме, плашим хората, а по пътя разкриваме тайни. Една след друга. Люпиме ги като семки.

— Добре де, Саша, стига си се ежил, аз за всеки случай. Работата е сериозна.

— Някога да не е била? — усмихнах се криво.

Меркулов кимна, продължавайки да изучава все същия кактус на перваза си. Какво толкова го впечатляваше този бодил!

— Друг е въпросът, че някак си всичко се свежда до геополитиката. Филин цяла лекция ми прочете на тази тема. Но това ти го разказвах…

— Да, да, аз също започнах да се образовам, следвайки примера ти. Пет часа разговарях с един помощник на президента. Само на тази тема. Обясни ми всичко буквално като на малоумен.

О, най-после! Меркулов се откъсна от пустинното си растение, след като явно се убеди, че поне тук, в света на зелените насаждения, всичко е тихо, спокойно и подредено по поличките. Фикусът не се стреми да стане роза, а кактусът не се преструва на момина сълза. Все пак цветята са по-честни и откровени от повечето хора… Особено такива като кактусите. Те винаги са готови за защита и не го крият.

— С две думи, нещата стоят горе-долу така. Доколкото разбрах. Когато в края на осемдесетте — началото на деветдесетте Източният блок рухна, в целия свят по този повод настана радостна еуфория. На всички им се струваше, че студената война е свършила и че Западът е спечелил. Но излиза, че не е съвсем така. По-точно съвсем не е така. Северноатлантическият блок, или иначе казано НАТО, се оказа единствената фундаментална сила, на която се държи Европа. Но той не може да се справи с това натоварване в горда самота.

Явно съвсем незабелязано беше влязла Валерия Петровна с чайния поднос. Иначе откъде се бяха появили чашите с чай и чинийките с апетитни кифлички на масата пред нас?

— Излиза, че заедно с Източния блок бяха разрушени основите на европейската и дори световната структура. Сега НАТО ухажва Полша и другите източноевропейски страни. Но естествено Русия не може да се примири с това.

— А какво й беше хубавото на ситуацията, когато Западът и ние бяхме от противоположните страни на барикадата?

— Въпросът е в това, че при цялото идеологическо противопоставяне след войната светът беше удивително стабилен. Всички договори между държавите — победителки бяха формулирани ясно и работеха добре. Нямаше двусмисленост, всичко беше достатъчно ясно. СССР, САЩ, Франция и Великобритания заедно бяха гаранти на стабилността в света.

Костя взе четири кифлички от чинийката и ги строи в редица пред себе си. В тази интерпретация кифличките олицетворяваха не друго, а световните велики сили. Мисля, че Валерия Петровна би била доволна от тази употреба на продуктите. Не съвсем по прякото им предназначение, но все пак много, много почетна.

— Отпадането или изключването на една от държавите означаваше нарушение на равновесието. Никой не бе заинтересован от това. Всичко се създаваше за едно поколение напред и закрепваше резултатите от победата в чудовищната война. Ясно бяха определени и сферите на влияние. Всичко бе поделено, нямаше опасност от скорошно ново преразпределение. Затова цялата външна идеология беше само надстройка над тази стабилна основа. Но поради противопоставянето между НАТО и Варшавския договор тази система започна полека-лека да се разпада.

Меркулов разруши равния строй от кифлички, като изолира и нахапа една от тях. Очевидно това беше СССР.

— Блоковете играеха даже не толкова военна, колкото общополитическа роля. НАТО стана структура, в системата на която се подготвяха кадри за целия Запад. Варшавският договор изпълняваше отчасти същата роля, но в него по-рано започнаха да се развиват вътрешни противоречия. Ябълката се оказа червива, а червеят лаком. СССР вече не издържаше по-нататъшното увеличаване на военния потенциал.

Като доказателство за слабостта на СССР и неговата неспособност да търчи колкото му държат краката кой знае накъде, дрънчейки с оръжие, кифличката, която преди беше само нахапана, се оказа повече от наполовина изядена от суровия прокурор и запратена на другия край на масата.

— Икономиката ни беше на ръба на криза. Предполагам, че още не си забравил, това ставаше пред очите ни — цяла Русия идваше в Москва за салам. Всъщност последната капка беше Афганистан, който прекалено явно доказа слабостта на грандиозната ни военна машина. Последната капка се оказа най-мътна и най-смрадлива.

Меркулов отново стана и закрачи по вече познатия маршрут, тоест от кактуса до вратата и обратно. Аз пийнах чай и си отхапах парченце, предполагам от Америка. Тя се оказа приятно запечена с коричка. Костя продължаваше речта си:

— После дойде перестройката, обединението на Германия, пълният отказ и практическото унищожение на съветската зона на влияние в Европа, разпадането на СССР, което довърши нещата. Известно време много се говореше за създаването на нова единна Европа, но както е известно, от това нищо не излезе. Главният парадокс обаче се състоеше в това, че със загубата от страна на СССР, по-точно на Русия, на статута на държава — победител, този статут бе автоматично загубен и от другите партньори в Ялтенската конференция. Особено по отношение на Германия. Всички права на Германия са възстановени. В системата на бундесвера вече възникват структури, достатъчно независими от НАТО. Тук в частност се проявяват възможностите за геополитическо преустройство на света. Ако в Русия нещата се развиват горе-долу нормално, тоест ако не победят фашистите или комунистите, главен партньор на Русия ще стане естествено Европа, и на първо място Германия.

— Слушай, Костя, ти ми говориш почти същите неща, които ми говореше и Филин.

— Но това е обективната реалност, Саша, с нея не може да се спори. Друг въпрос са средствата, които се използват. Ведомството, което представя Филин, е готово да използва всякакви мерки, както те смятат, за добро. Аз в такова „добро“ не вярвам. И никога няма да повярвам. Всичко ще завърши с поредната диктатура. Нали можеш да изнасилиш една жена, за да се роди дете, а можеш и да го заченеш в любов и съгласие. Резултатът е един и същ, средствата са различни.

— Остроумно.

— Слушай, слушай, ще ти е от полза. И още нещо. С тези американци все пак го раздавай по-леко. Сега наистина времената са други, но виждаш ли, интересите ни са се пресекли с тези на Службата за външно разузнаване. Тези момчета често не си подбират средствата. Ако се наложи, като нищо могат да те забъркат в нещо. После ходи се оправяй. Дръж ме постоянно в течение. Като резерва винаги имаме възможността да се свържем със сериозни хора.

На излизане получих още един съвет от Валерия Петровна:

— Александър Борисович, в бюфета има чудесен пресен кефир. Минете…

— Много ви благодаря — казах съвсем искрено.

Жените са удивително проницателни създания. Как разбра, че глътка кефир е именно това, от което най-много имам нужда в момента? Дето се вика, все едно че ми го е предписал докторът.

 

 

Бабичката от първия етаж се оказа единствената свидетелка.

— Като пия чай, винаги седя до прозореца. А сутринта пак ни спряха водата. Е, аз за такива случаи винаги си имам вода. Дъщерята ми донесе пластмасови бутилки, много са удобни. Аз си купувам в тях и наливно олио, то е хубаво, гъсто, мирише на слънчоглед, не като вносното, дето няма нито миризма, нито вкус, а оставям и за цветята да се утаи вода. Пък и си наливам за всеки случай.

Те тази година често ни спират водата, все копаят и копаят. Я търсят нещо, я поправят. А за цветята обезателно трябва да се утаи, те не обичат хлора, вехнат. А пък хората, те всичко ще изтърпят, и хлора, и пестицидите.

Човека го познавам, живее тука вече половин година. Там по-рано живееха едни евреи, в тристайния на петия етаж, ама заминаха за Америка. А този им купи апартамента. Казват, за много милиони. И откъде имат хората толкова пари? Само ги крадат, не може да е другояче. Аз с мойта пенсия не мога и перваз да си купя…

А колите му какви са! По-рано само правителството се возеше в такива. И всичките различни, една от друга по-красиви. Той всяка сутрин излизаше по едно и също време.

Колата идва да го вземе, шофьорът слиза, качва се горе, никога не задържа вратата във входа, тръшва я със страшна сила, чак стъклата се тресат. Никога, специално гледах. Хем специално сложих обява: „Уважаеми съседи! Не блъскайте вратата!“ Никаква полза — пак блъска. Като че ли не е написано на руски или не се отнася за него.

Жена му, не на шофьора, на съседа, тя наистина е учтива, винаги поздравява. Имат дъщеря на осем години. Ходи на училище, също я карат с кола. Друга. Сега семейството му го няма. Май са на курорт или на вилата.

Не видях как е дошла колата, първо бях в стаята, после се мих с канчето. После си пържих филийки. Като седнах на масата и погледнах през прозореца, колата вече беше там. Той, шофьорът, винаги така я оставя — точно пред входа, човек не може да мине. Даже на тротоара се качва.

Срещу входа ни има кофи за боклук, нали виждате, точно отсреща. Колко пъти сме се оплаквали, писахме, дъщерята звъня в изпълкома, и в кметството значи целият вход се подписвахме, а те си седят. Та убиецът точно там се криеше.

Двамата, шофьорът и нашият, излязоха от входа, искаха да се качат в колата. И изведнъж нашият падна, а след него и шофьорът. А изстрели не се чуха. Шофьорът размаха ръце, а нашият падна веднага като сноп. Даже отначало не разбрах какво стана.

После гледам, онзи хукна от кофите наляво. Оттам се излиза на Ленински проспект, през безистена. Да, и още. Имаме си тука едно куче в двора. Не е ничие, всички му дават по нещо от съжаление. Бяло такова, къдраво, викат му Белчо. На мравката път прави, ама обича да поджафка. Та Белчо се хвърли върху оня зад кофите, а той както бягаше, почти без да се обръща, го застреля. Какво му пречеше кучето?

Ох, какво говоря! Та нали хора са убити! Веднага излязох, а не знам какво да правя. Хукнах обратно да звъня в милицията. От уплаха забравих номера — нула едно ли беше или нула две… Сетих се, след като първо набрах пожарната. А в милицията момичето беше много учтиво. Изслуша ме, къде, казва, да идваме, бабо… Е, адреса й го казах, не съм толкова глупава.

Как изглеждаше? Ами слабичък такъв, не много висок, ама кога да го видиш? Хора лежат мъртви, пък и той вървеше бързо, почти тичаше. Само за минутка се спря, когато застреля Белчо. Май не беше нито блондин, нито брюнет, шарен такъв. С късо светло яке. Сиво или бежово…

Така Клавдия Степановна Семьонова разказа за убийството на председателя на управителния съвет на акционерното общество „Руски нефт“ Лев Адолфович Константинов и неговия шофьор-телохранител.

Нефтената война в Москва беше в разгара си.

Броят на жертвите й до август 1994 година наброяваше вече не единици, а десетки. Поръчковите убийства сред върхушката на нефтения бизнес се превърнаха от извънредни случаи в почти обикновени и всекидневни.

 

 

Пристигнах пред Централния дом на литераторите откъм улица „Херцен“. Сега тя отново се казва „Голяма Никитска“, но по стар навик, а и за по-кратко продължават да я наричат „Херцен“. Разбира се, в Херцен няма нищо лошо, освен че когато декабристите го разбудили, започнал революционна пропаганда и агитация, но „Голяма Никитска“ звучи някак повече московски, патриархално и традиционно.

На входа ме посрещна много строга служителка, която ми поиска писателска карта. Нямах такава, но удостоверението от прокуратурата я задоволи напълно.

Знаменитата писателска сграда, както и много други по-раншни места, не беше избягнала новите влияния. В будката до часовника наистина продължаваха да продават книги. Но до входа имаше чейндж бюро, а във фоайето отдясно — будка с шарени кърпи и всякакви джунджурии и дрънкулки.

В просторното фоайе пред ресторанта продаваха едновременно картини и офисна мебел. Докато бях там, никой не купи нито едното, нито другото. Пък и е трудно да си представиш, че някой отива в Дома на литераторите, за да си купува мебели.

Изобщо търговията от подобен род безкрайно ме учудва, не мога да разбера защо в хлебарницата трябва да се продават дамски ботуши, във фризьорския салон да се прави чейндж бюро, а в уличните будки, макар и разкошни, да се търгува със скъпа апаратура, дрехи и обувки. На улицата трябва да се продават сладолед и дъвка, а в пекарната — хляб. Може би прекалено придирям, но ми се струва, че в разсъжденията ми все пак има макар и минимална логика. Напълно липсваща в необузданата търговия с всичко възможно.

Минах през бюфета, чиито стени бяха нашарени с автографите на известни личности. По масите седяха явно живи писатели. Не забелязах известни сред тях. Поета Кочнев за щастие също го нямаше. Иначе имаше шанс да бъда увенчан с титлата „мис Марпъл“. Неизвестните писатели явно бяха успели вече здраво да дръпнат въпреки ранния час — Стивън Броуди ме очакваше в четири.

В Дъбовата зала хората изглеждаха по-добре. Явно това бяха читатели.

Стивън Броуди вече седеше на сервираната за двама маса до стената. Той стана, за да ме поздрави. Усмихваше се лъчезарно, демонстрирайки с цялата си фигура радостта от срещата с мен. Аз се разтопих в насрещна усмивка, надявам се също толкова светла, искрена и трогателна и също толкова лъчезарна. Направо коледна картинка, наречена „Стари приятели най-после се срещат след дълга раздяла“.

Турецки, да не си изкълчиш ченето от щастие, прошепна ми вътрешният Турецки. Явно прелестната романтична среща на „старите приятели“ не го трогна. Все пак той е малко циничен, помислих за себе си в трето лице и веднага престанах да се усмихвам.

— Какво ще пиете? Вино, бира? Или предпочитате водка?

— Минерална вода. С кола съм.

До масата ни вече бе притичал келнерът с тефтер в ръка. Броуди ми подаде менюто. И започна да ме съветва какво да поръчам. Явно беше редовен посетител.

— Оставям се на вашия вкус — казах му аз накрая.

Броуди много делово изложи желанията си на келнера. Той едва смогваше да запише поръчката в тефтера.

— Обикновено поръчвам много ордьоври. Правят ги доста прилично. Въобще по-рано на практика ходех само тук. После в Москва се появиха доста нови ресторанти. Посетих няколко. Но в крайна сметка пак се оказвам тук. Първо, казвам го отново, тук готвят добре. Второ, няма музика. Трето, бандитите не се срещат толкова често. Все пак е по-приятно да се обядва, когато над главата ти не свирят куршуми.

Броуди се усмихна с най-светлата си усмивка.

— А отдавна ли сте в Москва? — зададох традиционния въпрос, като напразно се опитвах да си спомня дали вече го бях задавал при първата ни среща в жилището на Ричмънд.

Дори и да бях, на Броуди не му мигна окото.

— Постоянно вече трета година.

Келнерът донесе тарталети с пастет, сирене и скариди. Блюдото със салата, маслини и зеленчуци също изглеждаше страшно апетитно. Розовите резенчета кета се редуваха с бели парченца есетра, тук-там жълтееше лимонче. Черен и червен хайвер ни бяха сервирани в дълбоки купички. При гледката на този натюрморт внезапно разбрах, че съм зверски гладен.

Изглежда, Броуди също не беше закусил както трябва. И със сигурност не беше обядвал. С удоволствие похапвайки ордьоврите, оглеждах събеседника си.

Броуди изглеждаше между трийсет и пет и петдесет. Горе-долу същият възрастов интервал като при секретарката на Меркулов. Но ако при жените тази „вилица“ е съвсем обяснима, при мъжете тя създава по-скоро впечатление на изкуственост, отколкото на младоликост.

Все пак е по-близо до петдесетте, произнесох накрая присъдата си. И тъй, господин Броуди, на четиридесет и, да кажем, осем години, гладко лице — и е избръснато гладко, и въобще си е такова, — няма изпъкнали скули или торбички на бузите. Подсмихнах се и обясних на Броуди причината за смеха си:

— Пастетът е много хубав!

Броуди кимна, а аз продължих наум словесния портрет, смятайки, че щом ме е поканил на разговор, редно е той да започне пръв. Значи, няма торбички на бузите, носът му е прав. Тесен, по-скоро дълъг, отколкото къс. Общо взето, неизразителен нос. Светли очи зад стъклата на очилата с тънка, приличаща на истинска златна рамка, студен поглед. Спокойно би могъл да се снима във филм, където да играе самия себе си — сътрудник на американското посолство. И по-точно на Централното разузнавателно управление.

— Опитайте хайвера, Александър Борисович. Съвсем пресен е.

Кимнах точно както Броуди преди пет минути и си помислих: а той ме разглежда също както аз него. Интересно, какъв ли ме вижда? Сигурно за него съм типичен московски следовател — висок, с почти идеално телосложение, мъжествено лице, с мярка почерняло… Веднага се вижда, че жените го обичат. А противниците му го уважават. Мъжествено разкърших рамене.

Или пък му изглеждах съвсем различно: гладно съветско следователче, зле избръснато, с шаващи очи и прекомерни амбиции…

— Уважаеми Александър Борисович, поканих ви далеч не за да ви кажа, че при нас идва ревизор. Струва ми се, така започва знаменитата пиеса на Гогол?

— Горе-долу така, но смисълът е обратният. Ревизорът действително идва.

— Да, исках да кажа, че той вече е дошъл.

Броуди се разсмя, а аз си помислих, че изобщо не разбирам американския хумор. Добре де, може би по-късно ще разбера смисъла на шегата му. Ако, разбира се, тя има смисъл.

— Исках да ви попитам как протича разследването ви по делото на Дейвид Ричмънд. Тоест аз, разбира се, не претендирам за това да ми разкриете всички следствени тайни, но може би можете да ми съобщите поне нещо? Струва ми се, че като представител на посолството имам право на това? Или греша?

Броуди ме погледна за миг право в очите, проблясвайки със стъклата на очилата си, и отново се задълбочи в изучаването и унищожаването на апетитната салата с розичка от моркови на върха, която Броуди, след като помисли за секунда, също изяде. Отдавна съм забелязал, че много чужденци имат слабост към витамините. Те като че ли отначало преценяват всеки ядлив предмет и чак след това му признават правото да бъде употребен в името на здравето или, напротив, отказват това право на апетитното, но абсолютно безполезно за организма ястие.

— За съжаление поръчковите убийства като това на практика са неразкриваеми. От гледна точка на това, че е трудно да се открие непосредственият изпълнител. Затова се налага да търсим този, който го е поръчал. В това има и повече смисъл. Напипахме някои неща. Някои връзки на покойния…

Внимателно следях израза на лицето на Броуди. Както е прието да се казва в такива случаи, нито едно мускулче не трепна на лицето му. Очите му гледаха прямо и твърдо. Изобщо, изглеждаше като че ли всъщност не го интересува никакъв Дейвид Ричмънд. Или отвъдокеанската им школовка е такава?

— Благодаря — каза Броуди.

Но не на мен, а на келнера, който бе донесъл основното ястие. То се оказа великолепни киевски котлети с кокал, обградени в духа на традиционния ресторантски дизайн с хрупкави картофи, червено кисело зеле и керевиз.

Броуди се зае с котлета и като че ли между другото се поинтересува:

— А какво ново научихте за господин Кларк?

— За Кларк ли? — опулих се аз.

— Да, да, господин Турецки. Питам именно за този, за когото си помислихте. За американския гражданин Норман Кларк, известен издател, убит… или по-меко казано, загинал при загадъчни обстоятелства. Струва ми се, че тенът ви е кримски?

Абе защо всички се интересуват от тена ми? Ту е прекалено незабележим, ту прекалено кримски…

— Всъщност тази смърт не влиза в обсега на интересите ми… — Заех се с котлета си.

Все пак е киевски, не нещо усреднено от съседния кулинарен магазин.

— За мен е съвсем разбираема и в известен смисъл приятна професионалната ви скромност. Но ще си позволя да ви дам един съвет в това отношение.

Той се усмихна широко. За малко да се обърна, помислих си, че Броуди неочаквано е видял някой добър стар познат. Приятел от детството например. Но се оказа, че се усмихва на мен. Усърдно се заусмихвах в отговор, като едва не се задавих с великолепния котлет.

— Съвет? Прекрасно. Днес всички ми дават съвети. Направо ден на съветите.

Броуди вече просто се топеше от щастието да си говори с мен и направо се уплаших, че всеки момент ще изчезне, разтваряйки се като захар в мокра чинийка.

— Поласкан съм, че влизам в категорията „всички“. И все пак… Струва ми се, че е най-добре човек да не се увлича прекалено от тази загадъчна история. Кларк е мъртъв, а ние с вас сме живи. И няма да е зле, ако това положение се запази. Поне известно време.

Е как да не се съгласиш с такова предложение? Още повече след като е изложено така изискано и ненатрапчиво-праволинейно. Изглежда, че и американците са в сложни отношения с този покойник.

Ох, ненапразно не ми харесва и той самият, и сладката му биография… Надушва милиционерският ми нос — така обича да се изразява в подобни случаи Вячеслав Грязнов. Именно така.

Останалата част от обяда протече в дружеска беседа за загадъчната страна Русия и още по-загадъчната любов към нея на някои чужди граждани.

Смятайки, че след като ме е поканил на обяд, трябва да го плати, Броуди се опита да направи точно това. Но след като знаех, че не мога да послушам приятелския му съвет, аз все пак настоях да платим по американски. Наполовина. Броуди сви рамене, но беше принуден да се съгласи. Разделихме се почти като добри приятели. След официалните срещи на високо равнище, преминали в подобна тоналност, когато нищо не се казва направо, но страните прекрасно се разбират помежду си, в официалното комюнике обикновено се съобщава, че срещата е преминала в топла приятелска атмосфера, били са обсъдени широк кръг проблеми.

Стиснахме си ръцете и се разделихме. В буквалния смисъл — Броуди тръгна за изхода към „Поварска“, а аз — през Пъстрата зала и фоайето към „Никитска“.

В Пъстрата зала гуляеха с пълна сила, май че това все пак бяха писатели. Вече на излизане от залата за малко не се сблъсках с една елегантна дама. Погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че сме се виждали някъде. Прекалено бързо отмести очи. Именно погледът й ми беше познат — много светли зелени очи, като че ли очертани с по-тъмно по контурите на ириса… Такива очи не се срещат често. Но така и не успях да си спомня коя е дамата — тя вече беше влязла в ресторанта.

Седнах във фоайето и запалих цигара. Трябваше да си събера мислите. Не бях сигурен дали настъпва времето за решителни действия, или продължава проточилото се време за изчакване.

И така, с какво разполагаме? Какво имаме от гъската? Мас, както се казваше в древния анекдот. Остава да определим какво трябва да се счита за гъска и какво за мас.

В Москва са убити Дейвид Ричмънд и годеницата му Олга Лебедева. Няма да се учудя, ако към този списък се наложи да добавим още някой. Кой точно, засега е обвито в мрак.

Изчезнаха документите на Ричмънд. Сред най-необходимите телефони на Ричмънд фигурираха тези на Норман Кларк и Андрей Буцков.

Буцков има Фонда на воините интернационалисти. Сред „бойните“ му другари е някой си Волобуев, чийто отпечатък е намерен в жилището на убитата балерина.

От разказа на балерината за ресторант „Самовар“ може да се предположи, че Ричмънд и Кларк са се срещали с Буцков най-малко веднъж. И срещата не е протекла в най-топлата възможна обстановка.

Кларк е убит на яхтата си близо до Севастопол, На онзи свят го последват (без да смятаме екипажа на яхтата, явно пострадал заради „компанията“ си) още двама — лейтенант Сотников и някой си „Вася“, който вероятно е убил Сотников. Приятно комплектче.

Представителите на спецслужбите, при това и нашите, и американците, усърдно ме съветват да си пазя здравето. Нямат си друга работа, разбирате ли, освен да се грижат за здравето на следователя Турецки.

Утре ми предстои среща с внучката на бившия посланик Спиър. Който между другото също е загинал доста странно, макар и отдавна, не тук… Нещата май не искат да се построят в някаква стройна логична версия.

А! За малко да забравя още една загадъчна личност: Рути Спиър, печалната вдовица с ароматните цигари… Дали пък да не й се обадя? А какво имам да й кажа? И какво искам да чуя? Не знаех. Но реших да се вслушам във вътрешния си глас, който настойчиво ме пращаше на телефона.

Е, добре поне че не е някъде по-надалече. Щото в живота на следователя, разбирате ли, всичко може да се случи. Човек не може да предвиди всичко.

 

 

— Госпожа Спиър?

— Да, аз съм.

— Безпокои ви Турецки. Следовател. Същият този частен детектив, който имаше честта да присъства една вечер у вас наскоро.

— Разбира се, разбира се. Спомням си. Нали бяхте с Олга… Каква ужасна история. Още не мога да дойда на себе си след всички тези смъртни случаи.

Акцентът й беше по-забележим, защото говореше много бързо и някак автоматично. Изглежда, искаше по-бързо да завърши практически още незапочнатия разговор.

След фразата за смъртните случаи тя замълча, очаквайки продължение от моя страна. Разбрах, че в дадената ситуация само пряката молба за среща може да бъде уместна.

— Рути, трябва да се срещна с вас. Днес.

— Не, не. Точно днес няма да мога. Отивам на вилата. Хванахте ме на вратата. Извинете.

По тона й разбрах, че трябва непременно да поговоря с нея. Именно днес. Сега. Или в краен случай да я видя. Нея. Или онзи, при когото толкова бърза да отиде.

— Добре, нека да се чуем утре — казах й аз и затворих слушалката колкото се може по-вежливо.

 

 

Чичо Стьопа и аз пристигнахме почти едновременно пред високия блок на „Котелническа“. Наистина, аз бях успял вече да паркирам колата пред кино „Илюзион“.

Входът на Рути беше в двора и тя можеше да мине само през безистена, излизащ на Яуза. Качих се във волвото на чичо Стьопа и застанахме на сто и петдесет метра от безистена.

Предвидливият чичо Стьопа ми подаде старомодни тъмни очила.

— С тях съм точно като американски шпионин — казах аз, поглеждайки се в огледалото.

— Шпионин, шпионин, ама не е Турецки — мъдро разсъди чичо Стьопа.

Бях принуден да се съглася с него.

Както и предполагах, изказването на Рути, че съм я хванал на вратата, беше силно преувеличено. Често жените, смятайки, че вече са готови да излязат, още четиридесет минути след това се „привеждат в ред“.

Точно трийсет-четирийсет минути след разговора ни по телефона синият мерцедес с жълти чуждестранни номера плавно се изтърколи от безистена и зави към крайбрежната на Москва река. Залепихме се на такова разстояние, че да не я изпуснем, но в същото време да не се мяркаме в огледалото на мерцедеса. От друга страна, колите бяха напълно достатъчно, за да може волвото ни да не привлече внимание. А и едва ли Рути би ме заподозряла в такова коварство. Освен нея в мерцедеса нямаше никой.

Минахме Кремълската крайбрежна, излязохме до Манежа и завихме по Нови Арбат. От тук започваше правителственият маршрут, по който почти нямаше светофари. Рути набра солидна скорост. Ние бавно я настигахме. Чичо Стьопа си тананикаше някаква съвременна натрапчива мелодийка. Очевидно ме щадеше, заменяйки с песен задължителната програма вицове.

Рубльовското шосе ни изведе от града през естакадата. Имах чувството, че не сме в Русия, а най-малкото някъде в Европа. Тъй като на практика не срещахме съветски коли. Все повече мерцедеси от последните модели, тежки помпозни америкъни, видяхме един ягуар и един рокфелер, подобен на полиран танк. От двете страни на пътя започнаха да се отклоняват акуратни пътечки със забранителни знаци и постове на ГАИ пред всяка.

Както при болшевиките, така и при демократите този район се използваше за спокоен живот от представителите на управляващата класа. Общо взето, нищо не се беше променило през последните години. Само част от вилите на бившите отговорни работници от ЦК и министерствата сега се даваха под наем на чужденци и бизнесмени.

А малко по-нататък, на Николина Гора, живееше целият московски бомонд. Но не стигнахме дотам. Рути зави близо до Жуковка.

Мръкваше се. Въздухът бе тих и прозрачен. Дори близостта на шосето не можеше да заглуши аромата на вечерните градини. Поседях още двайсетина минути в колата, давайки си сметка, че мерцедесът не е игла дори в Жуковка и че тъмнината е по-важна от загубеното време. „Тъмнината — приятел на Младежта“, мъдро казвахме в горните класове, изключвайки осветлението на училищните вечери. Момичетата пищяха оглушително, но както показа по-нататъшният жизнен опит, се радваха на тъмното едва ли не повече от момчетата.

Бързо показах удостоверението си на младия пазач в петниста униформа и минах през поста. Реших да оставя чичо Стьопа на стража до магазина.

Бързо открих мерцедеса на Рути — до вилата с номер шестнайсет. Колата се виждаше през храстите. За начало се поразходих наоколо с вид на безгрижен виладжия, дори си откъснах някакво цвете и го помирисах. Цветето миришеше на маргаритка. Минавайки покрай вилата, забелязах, че свети само един прозорец на втория етаж. Огледах се, хвърлих ненужната маргаритка и бързо прескочих живия плет.

Дървената вила явно беше държавна следвоенна постройка. Но очевидно бе добре поддържана. Стените изглеждаха прясно боядисани, поне на верандата, където светеше лампата. Къщата беше на два етажа; с мансарда. Мястото наоколо бе обрасло с борове и храсти. Точно срещу светещия прозорец много съблазнително растеше не много високо дърво с раздвоен ствол, като че ли специално предназначено за това, следователят Турецки ловко да се покатери по него и да се поинтересува какво става в стаята.

Припомняйки си уроците от младостта, по-точно от детството си, достатъчно лесно се качих на дървото. Половината прозорец беше прикрит от пердето, но през откритата половина добре виждах Рути, която стоеше полуобърната към прозореца и енергично жестикулираше.

Събеседникът й не се виждаше. Гласовете практически не можеха да се различат. Със сигурност можеше да се каже само, че единият е на Рути, а вторият — на някакъв мъж.

Затова пък чудесно се виждаха картините. Платната бяха поставени едно до друго до срещуположната стена. Една картина в обикновена рамка бе обърната с лице към прозореца. На яркосин фон лудуваха някакви странни същества, като видени през микроскоп. Костенурка с кръгло кафяво око и раиран корем, нещо средно между комета и сперматозоид с розови ресници, цветни топчета, пресечени от сиви ивици…

Не разбирам много от живопис, но това ми напомняше Кандински.

Видях по сянката, че събеседникът на Рути излиза от стаята. Рути започна да се обръща с лице към прозореца. С ужас си помислих, че всеки момент погледите ни ще се срещнат. Какво да направя тогава? Да кимна, да се поклоня или да се направя, че не я познавам, а на дървото се намирам съвсем случайно? Просто минавах. Берях си маргаритки.

За щастие Рути не тръгна да отваря прозореца, а, напротив, отдръпна се навътре в стаята. След секунда светлината изгасна.

Побързах да сляза от дървото, за да не се срещна с обитателите на вилата пред осветената врата. Беше ми крайно любопитно кой е тайнственият събеседник на Рути. Клекнах зад цариградското грозде, откъдето осветеният вход се виждаше чудесно.

 

 

Свестих се в колата. Чичо Стьопа мокреше слепоочията ми с носна кърпа. Главата ми бръмчеше като хиляди локомотиви по време на погребението на поредния народен вожд. Чичо Стьопа най-после забеляза, че съм се свестил.

— Слава богу, Сан Борисич!

— Какво стана? Нищо не помня!

— Остава и да помниш! Така са те праснали по тиквата, леле-мале. Радвай се, че си останал жив. — Гласът на чичо Стьопа долиташе като от дълбоко подземие, постепенно се приближаваше и ставаше все по-отчетлив.

Пробвах да си опипам главата.

— Кой ме прасна?

— И питаш! Ако знаех, да съм го убил. Виж ги ти какво замислили, следовател да нападат. И то при изпълнение. Едва те намерих. Гледам, нещо дълго те няма. А после, гледам, мерцедесът си излиза, все едно че нищо не е станало. На кормилото американката, а до нея някакъв шопар с очила. Отивам при охраната. Откъде, питам, е колата, собственичката в коя вила живее? А те казват, че това не е собственичката, а гостенка. Собственикът седял до нея. Филин се казва. Известен човек, казват.

Чичо Стьопа докара смесено изражение на почтителност и насмешка едновременно, изобразявайки наведнъж и себе си, и охраната.

— А тази вила, казват, е номер шестнайсет. Почаках те още малко, а после нещо ми стана подозрително. Викам си, Турецки да не реши да обира вилата, докато ги няма собствениците? Я, викам си, да отида да му помогна.

— А после? — Вече почти бях дошъл на себе си, въпреки че още не си усещах главата.

Даже от време на време докосвах предполагаемото местонахождение на главата си, за да се убедя поне във физическото й съществуване.

— Какво после? Обиколих я тази шестнайсета вила цялата. Гледам, под цариградското грозде лежи Турецки и си почива. Взех те на гръб. Тежък си, Сан Борисич, като камък. Абсолютно паве. Момчетата от охраната предлагаха да викнем милиция. Но ние тук сме инкогнито. Реших, че няма нужда. А, Саш?

— Правилно, чичо Стьопа. Всичко е както трябва. Да се учат глупаците. Имам предвид себе си, естествено. — Кимнах потиснато и веднага съжалих за това толкова несвоевременно действие.

По пътя за Москва, решавайки, че всички действени събития вече са зад гърба ни, чичо Стьопа все пак не се удържа и ми разказа виц от неизтощимия си запас.

— Чуваш ли, Саш? Бабата пита — кой счупи прозореца? Внучката казва — мама. Но татко е виновен, клекна, когато чинията летеше към главата му. Чуваш ли, Саш, клекнал!

— Е, и аз ще гледам да клекна следващия път.

Това май беше най-ценният съвет за целия ден — клякай, Турецки, когато към главата ти лети чиния.

И вече чак пред нас внезапно се сетих коя беше дамата пред ресторанта на Дома на литераторите. Старицата Дудина, съжителката на колекционера Кулчински! При това лично.

Не успях да се сетя веднага, защото на официалните ни срещи Дудина изглеждаше наистина като старица, само не беше успяла да си промени очите. В ресторанта тя се беше превърнала ако не в млада жена, то поне със сигурност не в старица. Такава една изнежена зряла хубавица на постбалзакова възраст.

Брей какви метаморфози! Току-виж ме праснали с още нещо, кой знае какво ще си спомня! Цялата прокуратура няма да се оправи.