Фридрих Незнански
Първата версия (19)

8.
Наследството на Берия

4 август 1994 година

Бях се заблудил в лабиринт. Изглежда, лабиринтът се намираше под земята. Притискаше ме огромна и тежка маса пръст. Дишах трудно.

През дрезгавата светлина, идваща кой знае откъде, видях нещо тъмно и крилато да лети право в лицето ми… Едва успях да избягна отвратителния прилеп, с големите си кръгли очи той мигновено погледна в дълбините на моите. Сковаваше ме пронизващ студ. Това е най-страшното съчетание за човешкия организъм — задух и студ едновременно.

В далечината се показа още един прилеп, след него още един и още един… Едва успявах да се извърна, но не ми ставаше по-топло. Прилепите ме удряха с криле по лицето, но не чувствах болка. Сигурно от студ.

Разбрах, че ако не искам да замръзна окончателно, трябва веднага да тръгна напред, към източника на светлина. Краката не ме слушаха, всяка крачка ми струваше чудовищен труд, все едно че вървях по дълбок подвижен пясък.

Внезапно видях две жени, които бавно се приближаваха към мен. Вървяха хванати за ръце. Никак не исках да ги срещам, но пътят беше един. И бе невъзможно да се разминем.

Това бяха Марина и Люба. Когато се приближиха и ме забелязаха, те на часа се разтвориха в пространството. Не се учудих на това — зарадвах се.

Светлината ставаше все по-ярка, но въпреки това не приличаше на слънчева, а лунна, бяла и безстрастна. Най-после се появиха звуци. Чувах шумолене на пясък (оказва се, че все пак вървях именно по пясък), тънко свирене, отдалечено напомнящо плач на дете. Накрая се раздаде металическо скърцане, като че ли вятърът клатеше откъснат от покрива железен лист.

Събудих се.

На отворената врата на килията стоеше прапоршчикът надзирател, а зад него — капитан. Прапоршчикът дрънчеше с ключовете.

— Турецки, навън! — каза прапоршчикът.

Капитанът с усмивка, която като че ли се извиняваше, учтиво ми кимна:

— Сега ще ви освободят. Елате, чакат ви при началника на затвора.

Вратата на килията се затвори зад гърба ми със същото скърцане, което ме събуди. Прапоршчикът ме пусна в бокса в края на коридора, където ми върна връзките, колана, часовника и собствените ми рубли.

— Слушай, къде може да се измие човек? — попитах прапоршчика.

Той ме придружи мълчаливо до тоалетната, където дълго плисках студена вода на лицето си.

През цялото време капитанът ме чакаше до входната врата с решетка. После минахме през няколко поста и на всеки пред нас се отваряше подобна врата, после се затваряше зад гърба ни и едва тогава ни пускаха през следващата.

По кабинета на началника човек никога не би се сетил, че е началник на затвор. Отляво до стената върху ниска широка маса имаше голям аквариум. Зад бюрото седеше полковникът, а откъм мен, в креслото, с подпряна на ръката глава — Александра Ивановна Романова.

— Е, появи ли се, главорез такъв? Убиецо недодялан! — Тя явно беше доволна да ме види в добро здраве.

Добре, че успях да се измия, помислих си. В кабинета бе необичайно светло от яркото слънце.

— Александър Борисович — каза началникът на затвора, — свободен сте.

Уж трябваше да ликувам: Свободен! Свободен! Аз съм свободен! Нали за това мечтаех вчера? Но неизвестно защо не изпитвах радост.

Затова пък Александра Ивановна се радваше и за двамата.

— Абе — каза тя, обръщайки се към началника на затвора — дали пък да не си направим такъв басейн в МУР?

Тя с интерес се вглеждаше в пъргавите блестящи рибки, стрелкащи се между гъстите водорасли, в тъмните черупки на охлювите, които бавно се придвижваха по стените на аквариума.

— Но се страхувам, че моите разбойници на бърза ръка ще излапат всичкия дивеч — напълно сериозно предположи тя.

Началникът на затвора се усмихна.

На изхода ни чакаше разкошен бял форд с лампа на покрива.

— Докато мигнеш, те карат, докато мигнеш, те вкарват. Будят те сутрин, не е петел, сержантът те вдига като човек — изпях от Висоцки.

— Добре, шегобиецо, слушай сега.

Движехме се към „Садовое Кольцо“.

— Целият съм в слух, Александра Ивановна.

— Още ли не си закусил със затворническия бълвоч?

— Бог ме пожали.

— Тогава двамата с тебе ей сега ще закусим някъде на открито. И аз не успях да подложа нищо. Ходих тука да освобождавам един. Вася! — обърна се тя към шофьора. — Къде може човек да хапне наблизо?

— На Чистите езера има едно кафене на улицата. Сещате ли се, където преди беше индийският ресторант? Точно до него.

— Ами карай натам.

— Тъй вярно — откликна Вася.

Точно пресичахме „Садовое Кольцо“.

Кафенето се оказа не толкова кафене, колкото просто будка с три бели пластмасови масички до нея. Но затова пък нямаше нито един човек, а продаваха разкошни, горещи и ароматни немски наденички с люта горчица. Кафето също беше горещо и гъсто.

След като Александра Ивановна надникна през прозорчето на будката и нареди да ни приготвят две порции наденички, а към кафето да ни донесат коняче, седнахме на едната маса под раирания платнен навес. След три минути от будката изскочи младеж с южен вид и усмихвайки се непрекъснато, постави всичко поръчано на масата.

Изглежда, му бяха направили непреодолимо впечатление полковнишките милиционерски пагони на Александра Ивановна. А също и милиционерският форд, качен на тротоара. Във форда дремеше Вася, който за разлика от нас вече беше закусвал.

— Виж какво, Сашок, иди днес в църквата и запали две свещички. За Костя Меркулови и най-вече за Сьома Мойсеев. Може да не е християнин, ама щеше да лежиш поне трийсет дена. Пък може би и повече. Ако той не беше прекарал цялата нощ в лабораторията. С две думи, доказа, че Саша Турецки не е очистил никого. Този, който е искал да те натопи и е убил горкото момиче, е действал прекалено грубо.

Седях на масата и внимателно разглеждайки равната му матова повърхност, разрязвах твърдата сочна наденичка. Романова грижовно наблюдаваше действията ми.

— Как се чувстваш? Коняче ще пийнеш ли?

— Непременно. Надявам се, че не е отровен — неловко се пошегувах.

— Е, ако са го отровили, тая будка ще я сравня със земята. — Тя направи страшна физиономия.

Чукнахме се с пластмасовите чашки.

— За наше здраве! — напъти употребата на живителната напитка Александра Ивановна.

Чувствах как конякът се стича по отровените ми жили, възстановявайки живота в тях. Божествената топлина се разливаше вътре в мен, главата ми се проясняваше. Като гледах огрения от слънцето булевард, младите майки с ярки цветни колички, младите момичета, забързани по своите си работи, ми беше трудно да си представя, че съм прекарал нощта в единична килия.

Александра Ивановна викна направо от масата на собственика на будката да повтори конячето. Той бързо донесе две нови чашки.

— С две думи, сипали са ви някакво силно приспивателно с халюциногенни свойства. С такава доза може да се приспи цяло стадо коне. Парчето връв, което е трябвало да служи за главно веществено доказателство, е отрязано от двете си страни с остър нож. Какъвто между другото не беше намерен нито у теб, нито някъде в стаята. А връвта, с която са удушили момичето, е била просто откъсната. Но всички тези хилави доводи нямаше да ти помогнат много сами по себе си.

— Още нещо ли има?

— Има! Медицинската експертиза потвърди логическите изводи на Мойсеев. Той все пак е виртуоз! Семьон Семьонич както винаги беше безупречен. Убиецът се оказа левак.

Да не би Норман Кларк да е излязъл от гроба, за да запази тайната на дневника, помислих си аз. Той също беше левак. Но не вярвах в привидения, а Кларк беше мъртъв достатъчно отдавна и при това стопроцентово.

— Толкова ли не са могли да намерят десняк?

— Може би просто не са имали време. Изобщо целият този спектакъл повече мяза на бездарна импровизация, отколкото на щателно планирана акция.

— Добре, значи с мен всичко е ясно — обречено казах аз.

— Не, Сашок, още не. Очаква те още една неприятна новина. Във вилата на Филин всичко е чисто и благородно като в пансион. Там, разбира се, има картини. Но са малко и акуратно си висят по стените, а не са подредени в редици. И не изобразяват това, което ни интересува. Той има само някакви съвременни мазаници. С момчетата ходиха експерти.

— Къде са се дянали? Видях ги със собствените си очи… Възможно ли е охраната ни да ги е изтървала?

— Изхвърляш се, Сашок. Картините не са копче да си ги изнесеш в джоба. Нещо си се объркал.

— Не може да съм се объркал!

— Фактите са налице. Добре де, успокой се. Ще се проточи. Филин наистина обеща да надраска жалба, правеше се на света вода ненапита. Но ако се връзваш на всеки… Пък и да напише, няма да ни е за първи път, нали? Ще се оправим. Е, ще получиш мъмрене, строго при това. Така че излиза — ще трябва отначало да търсим картините.

— Ще ги намерим — казах мрачно.

Въпреки че изобщо не бях уверен в това.

— Ооо — проточи с разбиране Романова, — нещо се вкисваш. Ей, още коняк — викна тя към будката.

Изглежда, че след изпития коняк Александра Ивановна бе обзета от лирично настроение.

— Ех, Сашок, колко пъти ми се е искало да пратя целия скапан МУР по дяволите! Та аз съм обикновена жена… Какво като имам полковнишки пагони на раменете? Жената си е жена. Слаба и беззащитна…

— Хайде, хайде! Тоест не в смисъл че не си жена, ама не си чак толкова слаба и чак толкова беззащитна. Колко ще изкараш от десет с „Макаров“?

— Е, десет или девет и половина, и какво от това? Майка ми затова ли ме е раждала, да гърмя с патлак по мъжете? Аз мъжете ги обичам. И ми е жал за тях. Дори за нашите клиенти.

— Да бе, да, жал ти е! Виждал съм ги твоите пациенти… И не си ли ти тази, за която се говори, че си отпуска ръцете?

— Злите езици ме клеветят, Саша — кокетно проточи Романова, — въпреки че понякога си заслужава. По-рано беше по-лесно. Клиентите ни бяха ясни. Убиецът беше убиец. Изнасилвачът — изнасилвач. Крадецът — крадец. А сега не можеш да разбереш кой е бизнесмен, кой банкер, а кой чист бандит. Направо коктейл. Идват ми на разпит с мерцедеси и кадилаци.

— Хайде, хайде, и ти се возиш в бял форд като пет пари в кесия.

— Да, ама аз съм началник. Полага ми се по щат. Ех, Сашок, ако знаеш в последно време колко са ми предлагали! Какви ти мерцедеси! Замък сигурно бих могла да си построя. От чисто злато.

— И за какво ти е?

— И аз това викам — за какво й е на мечката колело? И така ми е добре.

Романова си допи коняка и каза:

— Виж какво, гълъбче. Скочи до някоя празна къща. Бих ти дала моите ключове, ама ми е пълна кутийката. Звънни на някой от своите, някой от работата, трябва да дойдеш на себе си. Да си вземеш душ, да си вчешеш мислите. Гледам те, като таралеж си, даже от ушите ти стърчат бодли. Като дойдеш на себе си — веднага тичай при Меркулов. Разбрахме ли се?

— Трябва да помисля… — Вече знаех на кого ще се обадя.

— Добре, мисли бързо, можеш да се обадиш от колата. После ще те хвърля където трябва.

— Благодаря, Шура — казах с чувство и отидох да се обаждам.

Деликатният Вася излезе от колата, предоставяйки ми възможността да говоря насаме.

Верочка ме разбра от две думи й само попита къде да се срещнем.

— Излез на булевард „Страстни“ в този край, който е по-близо до Пушкин, близо до „Тверска“. Ще съм с бял форд — гордо казах аз. — Колко минути ти трябват, за да дойдеш? С Александра Ивановна сме на две крачки. Само да не си помислиш нещо…

— Нищо не си мисля, Александър Борисович. Ще дойда след десет минути.

Имаше още време до срещата и решихме да запалим по цигара. Романова каза замечтано, майсторски пускайки колелца дим в небето:

— Ех, Сашок, някой път и ние ще си починем.

— Дори насън не виждаме покой — отвърнах й с цитат, разглеждайки със завист димните й колелца.

Те бяха равни, кръгли и ловко се нанизваха едно в друго.

 

 

Когато пристигнахме, Верочка вече ни чакаше на уговореното място.

— Нещо хич не изглеждате добре, Александър Борисович — каза ми Верочка вместо поздрав.

— Ох, Вера Игоревна, права сте. — Виновно сведох глава.

— С две думи, Александър Борисович — Верочка взе инициативата в свои ръце, — този жълтият ключ е от горната брава, а този сивият — от долната. Когато излизате, заключвайте само долу два пъти. Горната се затваря сама…

— Ясно — започнах аз, но тя ме прекъсна.

Отстрани човек можеше да си помисли, че аз съм подчиненият, а тя — началникът. В житейските дела жените някак винаги умеят да поемат инициативата.

— В голямата стая отдясно ще видите гардероба. Отваряте дясната врата — на втория рафт отгоре са чистите кърпи. Всичко друго е в банята. В кухнята ще се оправите сам. Чаят и кафето са върху бялото шкафче. В хладилника има много вкусна салата, плодова. Обичате ли?

— Обожавам — отвърнах искрено, въпреки че нямах много ясна представа за какво става дума.

— Да, в хладилника има и бутилка водка на вратичката, а в бялото шкафче, върху което са чаят и кафето, има коняк. Хубав е между другото, арменски. От старите таткови запаси. Не се стеснявайте. А в стаята в бюфета има и вино.

— Верочка, скъпа, нима ви приличам на алкохолик? — строго я попитах.

Тя се смути:

— Не, разбира се, какво говорите, Александър Борисович, просто си помислих… Ако случайно ви потрябва.

— Добре, разбрахме се. Ако ми потрябва — няма да се стеснявам. Така да е — усмихнах се заедно с нея.

Тя тръгна с бързи крачки към подлеза. И изведнъж се сетих, че не си спомням номера на апартамента й.

— Вера! — креснах аз, както ми се стори, през цялата улица. — Апартаментът, апартаментът, кой номер е?

— Петнайсет — весело викна тя и се скри в подлеза.

Е какво пък, казах си, петнайсет е хубаво число. И си подхвърлих ключовете.

 

 

Студеният душ винаги ми е помагал да дойда на себе си. Или поне донякъде. За да подсиля оздравителния процес, пусках ту топлата, ту студената вода, подлагайки лицето си на бодящите струйки. Сигурно съм прекарал не по-малко от един час в банята. И това даде осезаемите си резултати. Докато се разтривах с коравата мъхеста кърпа, която намерих точно в посоченото от Верочка място, вече бях практически предишният, изходният Турецки. Което и трябваше да се докаже.

Също на посоченото място намерих чая и кафето и след кратко колебание извадих бутилката коняк.

Сигурно точно така се чувстват добре подготвените шпиони в чужда страна. Уж виждаш всичко за пръв път, но в същото време всичко ти е познато до най-малките подробности и се намира именно там, където се предполага да бъде.

След като си направих силно кафе и още веднъж погледнах с искрено желание бутилката хубав коняк, аз все пак я прибрах. По-навътре в шкафа, да не ми се мярка пред очите. После се сетих за загадъчната плодова салата.

Тя представляваше нещо необичайно. Доколкото можах да се ориентирам, състоеше се от парченца банан, ябълка, праскова, цариградско грозде, френско грозде и още нещо, не съвсем понятно за мен. Това зеленото с точките вътре май се нарича киви. След като се поборих малко със съвестта си и съвсем лесно я туширах, доядох цялата салата.

Дължа на Верочка торбичка отвъдморски плодове.

Отидох в стаята, разположих се в широкото меко кресло и пуснах телевизора.

И нацелих баш криминалната хроника. Е това е — върви ми като на удавник!

Красивата говорителка с безстрастен глас, ту вдигайки огромните си светли очи към зрителя, ту сваляйки ги към текста, разказваше такива страшни неща, че чак се учудих защо са поверили воденето на тези новини на едно толкова младо и крехко създание.

Мъж с внушителен белег на бузата, откъснато ухо и изтекло око би изглеждал много по на място.

Говорителката съобщаваше:

— Оперативните работници от РУОП^[1] на Московското главно управление на вътрешните работи откриха при обиск в апартамент в подмосковския Калининград скривалище с четири кутии от вносна бира и подозрителни предмети, които дават възможност на милицията да предположи, че става дума за изкусно замаскирани бомби.

Камерата показа в едър план бирените консерви с различен размер, от които стърчаха като сламки за коктейли електропроводници.

Момичето продължаваше с такъв нежен и трогателно-невинен глас, като чели разказваше за посещението на любимата си стара баба.

— С успех завърши съвместната операция на сътрудниците на РУОП и ФСК. В Балашиха оперативните работници задържаха трийсетгодишен местен жител. По оперативни данни той системно се е занимавал с присвояване и продажба на огнестрелно оръжие и боеприпаси. При огледа на жилището на задържания са открити сачмен пистолет „Колт-Питон“, нерегистриран пистолет „Валтер“ и пушка-помпа „Мозберг“ дванадесети калибър с пистолетна дръжка. Източникът на оръжието се изяснява.

Наместих се по-удобно в креслото.

Говорителката прошумоля с явно току-що донесените й листа:

— Току-що получихме нови сведения за продължаващата в Москва „нефтена“ война. Тази сутрин нейна жертва стана господин Виктор Антонюк, оглавяващ фирмата КБС. Линкълнът на бизнесмена, в който се е намирал самият Виктор Антонюк, шофьорът и двама телохранители, се е движел по Ленинградско шосе към Речната гара. В района на моста, недалеч от станцията на метрото „Войковска“, автомобилът на бизнесмена е бил задминат от вишнев джип чероки. Хората в джипа открили ураганен автоматен огън по колата на бизнесмена. Господин Антонюк е починал преди идването на „Бърза помощ“, двамата телохранители и водачът се намират в болница в тежко състояние. Престъпниците са успели да избягат. Операцията по залавянето им засега не е дала резултати.

Камерата показа Ленинградското шосе и красивия бял линкълн на банкета. Външно колата не беше пострадала много, само едрият план показваше множеството дупки от куршуми по прозорците и вратите. Явно, както винаги в подобни случаи, бяха действали професионалисти.

Изключих телевизора. Пушеше ми се, но си помислих, че сигурно в стаите не се пуши. Затова отидох в кухнята и гледайки навън, някак си автоматично изпуших две цигари, палейки една от друга.

Главата ми най-после работеше точно и ясно. Дори май успях да си спомня нещо.

… Резките карамелни шарки внезапно започнаха да избледняват, придобивайки оттенъците на опадали листа, военна униформа и есенна кафяво-жълта кал…

Две лица са сведени над мен. Опитвам се да различа чертите им, но те са размити, като нарисувани върху подвижен пясък…

Затова пък виждам очертания, силуети… Кръгла глава със стърчаща на темето коса и внезапно възникнала ръка, която автоматично я приглажда…

Първият силует изчезва и на негово място напред излиза вторият, той се навежда по-близо, по-близо…

Ето сега ще разгледам това лице…

Но не — вместо лицето виждам сиво петно… Човекът се дръпва и виждам контурите на главата и раменете му тясна глава със странни уши, стеснени и заострени към върха…

Някак животински уши…

И отново есенната кафяво-жълта кал забулва всичко…

Й така, бяха двама. Не си спомних много, но все пак… Изглежда, че все пак нямах основание да подозирам жените. Очевидно са могли да ме следят и най-вероятно в този случай бяха следили не толкова мен, колкото Баби. Спомних си фелдфебелския поглед на портиерката. А колко народ се мотаеше там освен нея? Сигурно нощта, прекарана в килията, ме беше направила мнителен. Честна дума на следовател, крайно вредно е за душевното здраве на един невинен човек да лежи в затвора.

Но това, което разбирах повече от ясно, беше, че спешно трябва да летя за Америка.

Вече имах план за днешните си действия. Както и да го въртиш, съветското възпитание все пак дава определени плодове. Бяхме научени, че светът е строго материален, че няма и не може да има нищо свръхестествено, затова не можех да повярвам, че предметите, които съм видял със собствените си очи, могат просто да изчезнат.

В края на краищата, ако легалните начини са изчерпани, трябва да се прибегне до нелегални. Най-важното е да не посвещаваш никого предварително в тях. Както е известно, победителите не ги съдят. А в случай на неуспех не е необходимо всеки да знае.

Време беше да отида при Меркулов. Вече бях събрал разсипаните си парченца в едно единно цяло и бях готов за боен полет.

 

 

Отдавна познавах удивителното свойство на Меркулов. Когато умората му преминаваше всички мислими граници, у него като че ли се появяваше второ дишане.

Сигурно така става с бегача на дълги разстояния — изглежда, че той вече няма сили и просто трябва да рухне като подкосен пред очите на жадната за зрелища публика. Но не — в един кратък неуловим миг страните му порозовяват, дишането се изравнява и ето го, свеж като парникова краставичка, зелен и целия на пъпчици, носи се към финала и никой не може да го спре.

Гърмят фанфари, приветствайки победителя. Момичета се хвърлят на врата му, предварително обсипвайки шампиона с цветя с невероятна хубост.

Цялата разлика между Костя и този бегач е, че, общо взето, не се предвижда никакъв финал. В най-добрия случай има междинни. Няма и зрители, нито пък аплодисменти и цветя. Макар че Меркулов си има цветя — кактусът на перваза.

— Влизай, влизай, затворнико лефортовски. — Меркулов бе станал от бюрото си и ми подаваше ръка.

— Зад мрачни решетки чело съм привел, закърмен в неволя един млад орел^[2] — с патос изрецитирах училищното стихче.

— Едва сме те измъкнали от същите тези мрачни решетки. Наложи се да задействаме нашия и.д. и да проведем поверителна беседа с директора на СВР Маков. Те ме предупреждаваха…

— За какво са те предупреждавали?

— Абе на съвещанието в Администрацията на президента. Седяха там в сплотена група — цялото им началство. След края при мен дойде заместникът на Маков, Игор Евгениевич Митирьов, и съвсем прозрачно започна да намеква да не си пъхаме носа в този случай. Припомни ми и прищипания от теб нос на украинския разузнавач. Демек всичко знаят и всичко разбират. Наистина, на едно място се издъни. Съветваше те да не пиеш водка с разни от ЦРУ.

— Ама аз не съм пил! — Бях искрено възмутен.

— Точно това му отговорих. А той ме посъветва да не се сърдя, ако ти, а следователно и аз, имаме малки неприятности. Почти съм сигурен, че тази история с американката е скроена от тях. Защо трябваше да убиват момичето?

— У нея беше дневникът на Семюъл Спиър, в който, доколкото успя да ми каже, се разкривала някаква тайна на Норман Кларк. Не, представяш ли си, Костя, онзи американец от ЦРУ също ме съветваше да не се занимавам с Кларк. Какъв е бил този човек, че от запазването на тайните му са заинтересовани и нашите, и американците? И дявол знае кой още.

— Ясно, че тази провокация е била грубо изработена, но целта им е била да те изолират поне за известно време. Затова и са те тикнали в Лефортово, все пак това е тяхна територия, каквото и да си говорим. Значи, казваш, дневник?

— И дневник, и превод на дневника. Точно затова отидох у Баби Спиър.

— Там не беше открит никакъв дневник. Нито дневник, нито превод.

— Не се и съмнявам. Виж, Костя, с две думи. Трябва спешно да заминем за Щатите. Аз и Ломанов. Първо, знам, че отговорът на загадката е скрит в град Блу Бей до Чикаго. Освен това трябва да намеря сестрата на Баби, може би тя си спомня някакви важни подробности от дневника. А и около смъртта на Спиър не всичко е ясно. Ще се постарая да намеря частната детективска агенция, която е работела за Спиър, когато той се е опитвал да разузнае финансовите машинации на Рути и Кларк във фонда.

— Добре, добре, убеди ме. Кога искате да заминете?

— Веднага щом бъдат готови документите.

— Мисля, че ако няма особени препятствия от страна на американците, визите ви ще са готови утре. Ако изведнъж възникнат усложнения, ще се свържа с МВнР. Надали онзи от ЦРУ може да попречи кой знае колко. Надявам се, че утре вечер вече ще сте в самолета. Занимавай си се с твоята работа, аз ще се разпоредя. Ако всичко е наред, елате утре. Да си получите паспортите, визите и командировъчните.

— Благодаря, Костя.

Стиснахме си ръцете. В погледа на Меркулов проблесна съчувствие.

 

 

Първо на първо трябваше да се погрижа за кола.

Тъй като осъществяването на плана ми се пазеше в строга тайна, в която бе посветен само един човек, тоест аз, не можех да се възползвам от услугите на чичо Стьопа. Моята кола остана в Беляево пред входа. Ако ме следят, тя е като визитна картичка. Освен това, макар да бях решил, че нито Марина, нито Люба са виновни за неприятностите ми, все пак не бях напълно сигурен.

Не можех да рискувам — просто нямах време.

Дори не рискувах да се обадя по телефона от прокуратурата. Може би беше глупаво, но се боях и от собствената си сянка.

Така че се изтърсих на Сергей Полуян съвсем ненадейно. Серьога работеше в шлосерската работилница на „Пятницка“. Беше майстор от най-висока класа, можеше от най-обикновено парче желязо да направи инструмент, който да задоволи и най-взискателния вкус.

Познавах го толкова отдавна, че вече не си спомнях точно къде се бяхме запознали — дали на хокеен мач в Лужники, или в бирарията на „Столешников“. Но че бирата беше помогнала за запознанството ни, помнех със сигурност.

Избрах доста хитър маршрут. Вместо да пътувам до „Новокузнецка“ или „Третяковска“, първо се добрах до „Полянка“. За профилактика смених няколко влака, като се качвах и слизах точно в този момент, когато вратите вече се затваряха. Изглежда, никой не ме следеше.

Прекосих „Полянка“ и се забих в уличките и дворовете от другата страна на Москва река, припомняйки си по пътя препоръките на В. И. Ленин за това, как се бяга през дворовете от царските копои.

За съжаление любимият на Илич вариант с използването на различни кожени калпаци и каскети беше неприемлив. Времето беше прекалено неподходящо.

По дяволите! Едва не подскочих, забравяйки, че трябва да изглеждам пределно незабележим. Точно на проклетата „Пятницка“ живее Люба.

Нищо, ще мина през задния вход, който в работилницата на Серьога обикновено не се заключва. Още повече че работилницата все пак е в началото на „Пятницка“, а блокът на Люба — в самия й край.

От арменските си предци Серьога бе наследил само фамилията. Нито скулестото лице, нито най-обикновеният руски широк нос, нито светлопшеничните вежди и мустаци не напомняха за южната родина на прадядо му. За арменския език и азбука той знаеше не повече от мен.

Затова пък много обичаше да казва в моментите на най-висок бирен ентусиазъм: „Ние, арменците, сме пламенен народ.“ И сините му очи наистина се разгаряха с невероятен южен пламък.

— Хей-брей! Кого виждам! Та това е Саня! — ревна Полуян през цялата работилница.

Каква ти маскировка — възгласите на Серьога се разнесоха звънко не само в работното помещение, но и в приемната и дори, струва ми се, и на улицата. Притиснах пръст към устните си. Серьога веднага ме разбра и ме повика с пръст навътре в работилницата.

— С колата ли си? — веднага хванах бика за рогата.

— Саня, обиждаш ме, кога не съм бил? Работи като часовник.

— Кога ще можеш да се освободиш?

— Ако трябва веднага. Мъртъв сезон. Колян ще изкара до вечерта без мен. А какво се е случило? Къде да те закарам? Или да ти помогна с нещо?

— Да ми помогнеш. И да ме закараш. Ще разбием една вила.

Усмихнах се, за да не изплаша прекалено Серьога. Но говорех чистата истина. Истината и само истината.

Серьога се разтопи в невероятно широка и щастлива усмивка.

— Ще плащаш в бира. А чия е вилата?

— На един политически наблюдател.

— Обичам политическите наблюдатели — с искрено и дълбоко чувство каза Полуян. — А случайно да знаеш какви са бравите?

— На предния вход, струва ми се, са две обикновени. А на задния — просто някаква с голям ключ. Мисля, че основните трудности ще са вътре. Въпреки че и отвън също. Има охрана. Веднъж вече си изпросих удар по тиквата. Но това не е основният проблем, пазачът обхожда близките пет-шест вили, така че ще имаме петнайсетина минути на разположение.

— Е, за петнайсет минути ще ти отворя всеки банков сейф като консервна кутия, да не говорим за вила. Е, за сейфа се изхвърлих, разбира се, но за вилата гарантирам. Ще я отворим като шише с рициново масло в аптеката. — Серьога вдигна ръка в клетвено обещание.

След няколко минути беше вкарал колата си в двора. Седнах на задната седалка толкова ниско, че да не се виждам много отстрани. Страхувам се, че в този момент много приличах на щраус. След като не виждах отражението си в огледалото на шофьора, се надявах че и никой друг няма да ме види. Серьога май хареса хитростите ми.

— Саня, най-добре легни между седалките. Тогава вече със сигурност никой няма да те види. Само че е малко мръсничко. Не, чуй само как работи! Направо като часовник! Сам съм прегледал двигателя до последното винтче.

Най-после седнах като хората.

— Да, двигателя ти си го бива…

— Слушай, Саня, докарай ми някой път твоята. Двамата с тебе ще направим всичко за един ден. Ще стане не кола, ами самолет. Става ли?

— Става. В бира ли плащам?

— Естествено!

Вече се движехме по „Рубльовка“.

— Слушай, Саня! — Серьога говореше уж весело, но в същото време съвсем сериозно. — Доколкото разбирам, нямаш разрешение?

— Не — честно отвърнах аз.

— Ами ако ни изловят?

— Цялата отговорност поемам аз. Освен това защо трябва да ни изловят?

— Абе малко ли…

— Спокойно, Серьога. — Потупах го по рамото.

Естествено, давах си сметка, че леко го излагам на риск. Даже не леко. Но нямах друг изход. От друга страна, естествено ще мога да го измъкна в случай, че стане нещо. Просто такъв случай не трябва да има. Въобще.

Разчитах, че в разгара на работния, макар и летен ден на вилата не трябва да има никой. По оперативни данни жената на Филин беше на курорт в Гърция, а самият Филин по това време обикновено беше в Москва и се връщаше на вилата не по-рано от седем-осем вечерта, а понякога и само през почивните дни.

Оставихме колата на банкета преди завоя за Жуковка. По-нататък пътят ни далеч не водеше към поста, а към оградата, която не беше никак висока.

Селото изглеждаше почти мъртво. Народът се спасяваше от жегата или на реката, или по прохладните домове. Минахме покрай мястото, на което се намираше вила номер шестнайсет. Тази вила и четирите съседни бяха някак встрани от останалите. Създаваше се съвсем определеното впечатление, особено като се вземе предвид сходството в архитектурния им облик, че са строени едновременно и най-вероятно за една организация. Този факт се потвърждаваше и от това, че именно около тази група вили се разхождаше допълнителен пазач, въоръжен минимум с гумена палка.

При спомена за действието на това оръжие машинално потърках тила си.

Но сега пазачът не се виждаше никъде. И помен нямаше от него. Очевидно застъпва на работа само по тъмно. Този приятен факт ни беше само от полза — планирахме да завършим незаконните си действия още преди настъпването на тъмнината.

Разбира се, по принцип това е неприятна работа — да разбиваш чужда вила. Колкото и да са благородни целите, които го оправдават. Но какво друго ми оставаше?

Угризенията са си угризения, но се налагаше да влезем.

Серьога каза, че е по-добре да влезем отзад.

Измъквайки от вътрешния джоб на дънковото си яке хитро приспособление, състоящо се от стоманена тел, сплескана накрая и някакви допълнително запоени към нея щифтчета, той почовърка с него в ключалката. Нещо щракна, изскърца и вратата се отвори.

Веднага зад нея имаше втора врата, с която, независимо от новия вид на бравата, Серьога се справи още по-бързо. Оказахме се в просторната кухня.

Веднага си сложих ръкавиците и измъкнах фенера.

Какво исках да открия в крайна сметка? Още повече след като нашите момчета направиха обиск? Но картините не са игли, а вилата на Филин не е купа сено. Не стига че със собствените си очи видях този нещастен Кандински, усещах, че тук се крие някаква тайна. Много вероятно на вилата да имаше скривалище, прекалено добре замаскирано, за да бъде открито при обикновен обиск.

Кухнята се оказа чиста по отношение на скривалища. Най-тайнственият и зловещ предмет в нея беше просто устроената мишеловка със смазана мъртва мишка.

Следваща поред бе гостната. На стените наистина висяха картини. Но явно не по нашата част. Очевидно именно в тях експертът изкуствовед бе разпознал произведенията на съвременния ъндърграунд.

Прозорците бяха закрити с капаци от външната страна, така че спокойно можех да светна фенера. Все пак не рискувах да запаля лампата. Вдигах всяко платно поред и внимателно оглеждах светлите тапети в търсене на поне някакво несъответствие. Всичко беше наред. Под съвременните московски авангардисти тапетите бяха леко избелели, но абсолютно девствени.

Наврях нос в камината и разрових пепелта с ръжена. Е бива ли! Никакви шифровани документи, никакви тайни знаци! А ти какво очакваше, Турецки, ехидно се осведоми вътрешният ми глас. Мечтаеше да засечеш на вилата на Филин таен бapдaκ? Или склад за оръжие?

Вече смятах да се отправя на втория етаж, честно казано само за да ми е чиста съвестта, но Серьога беше заседнал до камината. Той съсредоточено човъркаше с пръст кахлените плочки, с които бе облицована.

— Ега ти! Саня, погледни само!

Той държеше в ръце плочка с изображение на бригантина, а на мястото, на което току-що беше плочката, зееше дълбока дупка. Още не успях да съобразя какво става, когато Серьога пъхна ръка в дупката.

Нещо изщрака като при отварянето на брава.

— Гледай, гледай — обърна се към мен Серьога.

Очите му светеха като на Аладин от приказката. Той измъкна ръката си от отверстието и натисна с рамо дясната страна на камината. Разнесе се скърцане и камината бавно се отмести встрани…

Стояхме пред съвсем истински подземен проход. Кой би си помислил, че такова нещо може да се случи наяве?

Надолу водеха много стръмни стъпала. Слязохме по тях. Първо аз. После шашнатият Серьога. А и имаше от какво да се шашне човек. Даже аз в професията си на следовател съм се срещал изключително рядко с подземни ходове. Да не говорим за майстора от обикновена шлосерска работилница!

Впрочем подземният проход се оказа доста прозаичен. Никакви ковани сандъци със съкровища, никакви мъртви рицари в железни доспехи. Просто бетонна кутия с врата в стената.

Не открихме дори и един мизерен череп.

А с вратата в стената Серьога се справи също толкова виртуозно и бързо, колкото и с предишните. Доколкото можех да се ориентирам, тесният бетонен коридор водеше към най-близката до оградата вила. Номер двайсет и едно. Целият подземен проход беше дълъг шейсет-седемдесет метра. Свършваше със същата врата като тази, с която започваше.

В подземието беше прашно и задушно. Светлината на фенерчето ми като че ли намаля в спарения въздух на бетонния проход. Виждаше се, че проходът е използван рядко, но все пак е използван.

— Тази врата е отваряна наскоро, при това откъм нашата страна — уверено каза Серьога, разглеждайки пресните драскотини около ключалката.

Зад вратата имаше също такова квадратно помещение, както и на вилата на Филин. Само че тук то бе запълнено с буркани с различни туршии, каси с коняк и лежащи в ъгъла върху грижливо разстланата слама прашни бутилки вино.

Явно от тази страна подземният проход се използваше като обикновено мазе. Естествено не се и опитахме да влезем във втората вила. Щяхме да сме страхотна картина, излизайки от мазето с фенер и шперцове в ръце пред погледите на собствениците.

Освен това можехме да бъдем сигурни, че картините от колекцията на Кларк, след като са извършили този подземен преход до съседската вила, отдавна са я напуснали. Разбира се, не можех да го докажа, но бях твърдо убеден, че всичко е станало точно така.

Изминахме обратния път, заключвайки вратите след себе си. Трябва да отбележа, че те се заключваха по-бавно, отколкото се отключваха. Серьога чак се изпоти.

Затова пък камината също така приказно леко застана на мястото си, макар и с малко скърцане. Серьога тържествено върна плочката с бригантината на изходната й позиция. Повече нямахме работа тук…

Напуснахме вилата без произшествия. Само това оставаше, да ни засекат на излизане като обикновени подмосковски кокошкари. После ходи доказвай, че не си камила.

След като излязохме на асфалтовата пътека, още веднъж се опитахме да се ориентираме. Нямаше съмнение — проходът съединяваше вилата на Филин и вилата с номер двайсет и едно.

— Точка за нас! — тържествено констатира Серьога.

Запалихме по цигара до москвича, за да дойдем поне малко на себе си.

— Да, Саня, хич не ти е скучна работата — каза Серьога с искрена завист в гласа.

— Ела при нас — предложих му. — Специалността ти е подходяща…

— А, не, за нищо на света — засмя се Серьога, — ние, арменците, сме пламенен народ, разбира се. Но не чак толкова!

— Именно — назидателно казах аз.

Тъкмо бяхме тръгнали, когато точно под носа ни на пътя изникна дядка с вдигната ръка, който като че ли беше слязъл от страниците на безсмъртното произведение на Некрасов „Кой живее добре в Русия“, а и от всички други произведения на народния поет.

Старчето не беше от тези, на които им е „добре“, но не и от онези, на които им е съвсем „зле“. Типичен сух и малък педя човек лакът брада. С невероятен английски текст на избелялата синя тениска.

Серьога, който е добра душа, се обърна към мен:

— Ще вземем ли дядото?

Кимнах. Серьога спря и педя човек лакът брада много доволно се настани на предната седалка.

— Отивам в Москва — обърна се дядката към мен, — искам да си купя коса в селскостопанския. Да знаете има ли коси?

— Коси ли? — смаяно попитах аз.

— Аха! — хитро каза старецът.

— Не знам — отвърнах честно.

А Серьога бибипна на някого и каза:

— Ще те закарам на „Валовая“, дядо. Ако има коси някъде, там ще е. Мисля, че ще успеем, преди да затворят.

— Ох, благодаря ти, момче, че имам коза, а косата отказа. Вчера се счупи. А каква коза без косата, с брикети ли да я храня? Или с франзели? Ами вие виладжии ли сте?

— Да, дядо, вчера взехме една вила под наем. При вас в Жуковка — казах аз.

— Нещо не приличате на началство — изгледа ни старецът със съмнение.

— Е, първо, сега началството е различно, не е задължително да е с шкембе и чанта. И второ, никой ли не живее тук освен началството?

— Защо да не живее? Ние живеем. И персоналът. А виладжиите те са повече министерски. Вилите ги е строил Министерският съвет още при Сталин. И НКВД при Лаврентий Берия.

— НКВД ли? — попитах аз.

— Аха! Тези вили, дето са вляво от поста, са министерските. А тези, дето са по-встрани вдясно, шестте еднакви, това са бериевските. Тъмни места, тъмни.

— Защо тъмни? — Серьога се откъсна за секунда от пътя и погледна спътника ни.

— Как защо? Нали ведомството е такова, полага им се по щат да всяват страх. По-рано бяха зад отделна ограда. Това сега всички станаха демократи. А по-рано тука беше строго. В бериевските вили ставаха лоши работи. Самият Берия не живееше тука, разбира се, така ги нарекоха заради ведомството. А самият Лаврентий живееше зад Москва река. Близо до мястото, дето сега живее министър-председателят. А иначе при нас много хора са живели. И Хрушчов, и Горбачов, и дявол знае кой още.

— А какво толкова страшно се разказва за тези бериевски вили? — попитах аз.

— Абе какво ли не. И гуляи са правили, и са стреляли, и са се стреляли. Казват, че и мазетата там са специални. Може и да са измъчвали някого? Как да разбереш сега кое е лъжа, а кое истина. Трябва добър писател, за да напише за всичко това. Само че кой ще го чете? — философски забеляза старецът. Поседя малко мълчаливо и добави: — Днешните повече пресмятат…

— Абсолютно си прав, дядо — каза Серьога. — Моят хлапак е само на осем и половина, а знае курсовете на всички валута. За секунда ще ти превърне йена в долар и обратно.

— Точно! — зарадва се дядото. — За тези курсове всеки ден ни говорят по радиото и по телевизията. А виж, колко хиляди струва сега косата? Никой не ти отговаря. Защото това е тайна велика! — Дядката вдигна пръст и доволно се разсмя.

Оставихме го на „Валовая“. До затварянето на магазина оставаха цели трийсет минути. Изпращайки го с поглед, аз най-после успях да се съсредоточа и да си преведа надписа на тениската му: „Те искат да ни купят, но не се продаваме.“ Горд старец, няма спор.

Серьога ме докара до Беляево. Тъкмо се стъмваше.

— Бирата от мен — стиснах му ръката аз.

— Стига бе, началник — разтопи се той в усмивка, — не съм го направил заради бирата…

Стиснах му ръката още веднъж.

— До скоро, старче!

Серьога ми мигна с фаровете на прощаване. Добър човек е той…

 

 

… Набрах домашния телефон на Меркулов.

— Костя! На вилата на Филин има подземен проход… През него са изчезнали нашите картини. Вилите са принадлежали по-рано на НКВД. А сега явно на някакви отломки от КГБ. Моля те, научи по своите канали на кого принадлежи вилата под номер двайсет и едно в село Жуковка.

— Ще научим — кратко отвърна Меркулов.

— А какво става със Слава и неговите афганци?

Отвърна ми мълчание. Тишината — като че ли се сгъсти физически — толкова беше зловеща и дълга.

И после, след цяла вечност, в тази тишина прозвуча отмереният и тих глас на Меркулов:

— Грязнов днес беше тежко ранен…

 

 

Дълго и тъпо седях пред телефона.

Пред мисления ми взор възникна неотдавнашният образ на Слава Грязнов: с протяжния глас на градски просяк, майсторски имитирайки сладникаво-тъжните интонации, той нареждаше, почти пееше — аз съм милиционер, тъща ми е милиционер, дайте ми по муцуната кой колкото може…