Фридрих Незнански
Първата версия (16)

5.
Денят на убиеца

2 август 1994 година

— Добро утро, Александър Борисович. — Както винаги, Верочка вече си е на мястото.

Понякога ми се струва, че тя по принцип си нощува в прокуратурата. Колкото и рано да дойда, тя вече е тук.

— Добро утро, Верочка! Ломанов, разбира се, още го няма?

Верочка се усмихна.

— Той току-що се обади. Но не от къщи, а от библиотеката. Каза, че заради него са променили летния режим на работа на библиотеката на зимен.

— Добре би било и заради мен да променят поне нещо — казах аз и влязох в кабинета си.

Там вече телефонът се скъсваше да звъни. Само дето не подскачаше от нетърпение, заливайки се в механичните си трели. Кой можеше да бъде, толкова делови, толкова настойчив, пък и толкова рано?

Оказа се Рути Спиър. Машинално опипах главата си, която още ме болеше.

— Господин Турецки! Надявам се, че не е прекалено рано? Много се извинявам, че не можах да се срещна вчера с вас. За днес по което време ви е удобно.

Много интересно какво имаше предвид — да си избера по кое време да ме удрят по главата ли?

— По-удобно ми е вечерта. Осем-девет часа, ако не ви е прекалено късно.

— Прекрасно. Ще ви чакам в апартамента си точно по това време. Този път няма да има никой. Само Семьон Филин, с когото прекрасно се познавате. Гласът ви е уморен — добави тя съчувствено.

— Главата ме боли. След вчера — прямо и открито отвърнах аз. Все пак съм честно момче. Просто и без всякакви там двусмислици.

— Знаете ли, сигурно чистият въздух ви действа така. Когато след града прекарам дори няколко часа на вилата, също ме наболява главата. Аспиринът помага, опитахте ли аспирин?

— Непременно ще опитам. Следващия път.

— Все пак се пазете. — Гласът на Рути беше пределно искрен и също толкова сладък. Като натурален елден мед. Или по-скоро липов. Липов и в пряк, и в преносен смисъл^[1].

— Непременно — също така искрено обещах аз.

Удивително трогателна загриженост. Първо те удрят по главата, после те съветват да взимаш аспирин. Какво пък, във всеки случай ми даде да разбера, че не само се досеща, но и със сигурност знае за неканеното ми посещение на вилата на Филин.

Е, а винаги ще се намерят желаещи да ударят някого по главата. Особено такъв доверчив и простодушен клиент като специалния следовател. Това ще да е бил някой от охраната на Филиновата вила, изпълняващ ролята на градинар.

Добре, и това ще им го припомня, въпреки че не съм злопаметен. Но не безкрайно, все пак и моето ангелско търпение си има граници.

— Верочка!

Тя веднага се появи в кабинета, като че ли само чакаше да я извикам.

— Намерете ми, моля ви, списъка на картините, изчезнали от колекцията на Кулчински. Доколкото си спомням, там трябваше да има и фотографии.

Всичко се случва, помислих си.

Верочка ми донесе дебела папка с лентичка, кокетно завързана на панделка. Задълбочих се в изучаването на колекцията. В списъка нямаше нито една работа на Кандински. Но какъв изкуствовед съм аз? Затова реших да прегледам всички снимки. Веднага оставих настрана фотографиите на скулптури, статуетки и всякакъв друг антиквариат. Затова пък честно и внимателно прегледах всички снимки на картини до една.

Картината, която видях през прозореца във вилата на Филин, липсваше.

Тогава ме осени. Може би има връзка с изчезналата колекция на Норман Кларк? Ако изведнъж се окаже така, ще трябва да запаля свещ за прекалено лекото си нараняване. Спокойно можеха и да ме очистят. И сигурно щяха да са прави.

Изобщо тези любители на живописта съвсем се разпасаха — ту една колекция изчезва, ту друга. Бях възмутен не на шега.

Още веднъж повиках Верочка, този път по-официално.

— Вера Игоревна!

Тя отново изникна пред мен на мига. Вероятно това е онзи професионализъм от висша класа, присъщ само на жените — способността да се появяват едва ли не преди началството да ги повика.

— Моля ви, свържете се с Музея на частните колекции. Може би имат списък на работите от колекцията на Кларк и снимки. Доколкото знам, водени са предварителни преговори за предаването на колекцията на музея.

— Добре, Александър Борисович. Ще бъде изпълнено.

В това време се появи Ломанов. Носеше нова книга с материали за Норман Кларк. И двамата потънахме в поредното изучаване.

По-голямата част от работата естествено вършеше Сергей, предоставяйки ми само най-интересните факти. Но някои документи преглеждах и сам — кой знае, понякога незначителната на вид хартийка може да хвърли светлина върху това, което се опитва да се скрие в най-дълбок мрак.

Колкото до Ломанов, понякога ми се струваше, че в мислите си той се намира по-често в Америка през следвоенните години, отколкото в Москва в средата на деветдесетте…

Необикновената личност на Норман Кларк наистина пленяваше и омагьосваше със своеобразното си обаяние. А се занимавахме само с мъртвите документи. Какво ли е било истинското му, реално въздействие върху хората, които са работили и са се сблъсквали с него?

 

 

В офиса на фирмата „Амалгама“ протичаше подписването на мащабен договор с представителите на акционерното дружество „Лайма“, което се занимаваше с крупни доставки на нефт от Башкирия. Дългокраки девойки с къси поли сервираха шампанско във високи чаши и минерална вода за трезвениците и язваджиите.

Шефът на „Амалгама“ Пьотър Владимирович Нестеров, младолик, с вид на преуспяващ бивш комсомолски вожд, подаваше ръка на председателя на управителния съвет на „Лайма“ Венедикт Василиевич Файбисович, чийто баща Василий Файбисович беше известен навремето естраден куплетист, за който из Москва се носеха множество истории.

Разказваше се, че през трийсетте години, когато Непът беше свършил и народът вече започваше да гладува по малко, но както винаги си мълчеше, Файбисович-баща излязъл веднъж на сцената с накачени по себе си картонени колбаси, бутове и сирена. Излиза, стои и мълчи. Мълчи минута, две, три. Накрая някой от публиката не издържа и виква:

— Файбисович! Защо мълчите?

— Аз защо мълча — ясно. А защо мълчите вие? — тъжно запитал Василий Файбисович.

Отношенията на Венедикт Файбисович с властта бяха още по-напрегнати, но не толкова в идеологически, колкото в криминален аспект. По съветско време беше осъждан два пъти за валутни операции. По удивително стечение на обстоятелствата днешният му събеседник Пьотър Владимирович Нестеров точно тогава работеше в отдела на ЦК на Комсомола, който се занимаваше с административните органи. Тоест в онези отдавнашни дни сегашните колеги се намираха от двете страни на барикадата.

Това обаче не им попречи да намерят допирни точки в постсъветските времена. Тъй като и двамата бяха на мнението, че парите не миришат. А колкото до миналото си, и двамата обичаха да го иронизират. Наистина, без да допускат ирония от страна на други.

Вчера, преди подписването на договора, някой се обади на Файбисович и му предложи да подпише същия договор, но с друг партньор, някаква фирма „Лотона“. Предложението бе направено в мека форма, но с намека, че такива предложения не се отказват. Само че Файбисович не беше от хората със слаби нерви и неведнъж го бяха плашили с подобни обаждания.

Както всъщност и Нестеров, когото Файбисович уведоми за това „предложение“. Изглежда, че Нестеров никога не беше чувал за фирмата „Лотона“. Той само му препоръча провереният способ — да усили охраната си.

— Вече е направено. — Файбисович се разтопи в усмивка.

Той беше изключително доволен от договора, от себе си, от шампанското и въобще от живота.

Колегите по бизнес си стиснаха ръцете и се уговориха непременно да се срещнат в най-скоро време в неофициална и непринудена обстановка. Нестеров посочи с очи минаващата дългокрака красавица и многозначително намигна:

— Разбира се, без съпругите, господин Файбисович?

— Точно в момента нямам съпруга. Едната свърши, другата още не е почнала — по бащина традиция Файбисович завърши разговора с шега.

Съпровождан от трима бабаити главорези, както ласкаво ги наричаше самият той, Файбисович тръгна към колата си.

По проспект „Вернадски“, където се намираше офисът на „Амалгама“, не се виждаше нищо подозрително. Фордът на Файбисович потегли.

Само човекът от охраната на фирмата, който остана да изпуши една цигара пред вратата, видя как след като мина двеста метра по булеварда, фордът неочаквано излетя във въздуха, като че ли беше решил да стане самолет, и вече във въздуха се взриви на множество парченца горящо желязо. Взривът разтърси околността. Стъклата на няколко блока изхвърчаха от рамките. Пострада и паркираният отстрани стар москвич. За щастие други жертви нямаше.

Така завърши земния си път Венедикт Файбисович, синът на Василий Файбисович…

Нестеров незабавно утрои охраната си, тъй като и на него му бяха звъняли от тайнствената „Лотона“, за което той пропусна да уведоми Файбисович по стара комсомолска привичка да си мълчи.

Не счете за нужно. Или необходимо. Или в крайна сметка изгодно.

 

 

На Стария площад, в бившия ЦК на КПСС, където сега се намира Администрацията на президента, се провеждаше станалото вече традиционно съвещание по борбата с организираната престъпност.

Константин Дмитриевич Меркулов, заместник генерален прокурор на Русия, седеше в залата за конференции и внимателно слушаше докладите на представителите на различните ведомства за състоянието на нещата в столицата. Естествено, повечето цифри му бяха известни от ежедневните сводки, донасяни на бюрото му. Но едно е да прелистваш сухи хартии и съвсем друго — да слушаш живи хора.

Макар че всеки от изказващите се не за пръв път се отчиташе пред толкова сериозно събрание, присъствието на президента караше говорещите да бъдат по-откровени и самокритични. Резкият характер на президента бе известен на всички.

А и нямаше кой знае с какво да се оправдават — ситуацията наистина беше почти ужасяваща. На съвещанието присъстваха всички началници на административни ведомства. Макар че често се изказваха не те, а заместниците им.

В президиума седяха министърът на вътрешните работи Виктор Ерин, началникът на Федералната служба за контраразузнаване Сергей Степашин, началникът на Меркулов, станалият вечен и.д. Илюшенко, прокурорът на Москва Генадий Пономарьов, заместник-министърът на правосъдието Евгений Сидоренко, началникът на столичното управление за борба с организираната престъпност Владимир Рушайло и началникът на МУР Александра Романова.

В първия ред отдясно Меркулов забеляза едрата глава на директора на Службата за външно разузнаване Евгений Маков и плешивия му заместник Митирьов. Разузнавачите както винаги седяха отделно и настрана.

Главата на Меркулов като добър компютър пресяваше информацията, отхвърляше подробностите и се концентрираше върху главното. По традиция именно той информираше сътрудниците на генералната прокуратура за тези съвещания на високо равнище. Затова като че ли предварително съставяше съобщението си за хората, непосредствено свързани с разследването на реални конкретни престъпления и с надзора за съблюдаването на законността.

Меркулов беше убеден противник на драконовите мерки, защото съдейки по опита, тези мерки само външно водят до сдържането на престъпността, пораждайки всъщност неописуема правна анархия.

Следователят е длъжен строго да се придържа към буквата на закона. Дори и да е единственият. Но понякога и сам воинът е воин.

Престъпникът трябва да лежи в затвора, както казваше героят на Висоцки от известния филм „Мястото на срещата да не се променя“. Да, трябва да лежи, на всяка цена, само не и с цената на нарушаването на закона от страна на органите на реда. Снежната топка започва от една снежинка. И после се чудим на лавината от корупция и престъпления, стоварила се върху „кристалночистите“ ни органи. Меркулов горчиво се усмихна на размислите си и се заслуша в изказването на министър Виктор Ерин.

Изведнъж Меркулов за малко не подскочи в креслото — нещо остро го сръга в ребрата. Нещото се оказа лакътят на греещата от радост от неочакваната среща Александра Ивановна Романова. Меркулов машинално погледна към президиума — мястото на Романова зееше празно. Как не беше забелязал измъкването й?

— Какво ще кажеш за цифрите, впечатляват, а? — шепнешком се осведоми Романова.

— Аха — усмихна се Меркулов и приятелски я стисна за лакътя.

Последен се изказа директорът на Федералната служба за контраразузнаване Сергей Степашин. Той мина без цифри, което напълно логично обясни с това, че и без това са били приведени достатъчно цифри и проценти. И наистина съвещанието явно се проточи.

Той разказа за последните и много полезни контакти със съответните служби от други страни.

Както винаги напоследък, изказването му в крайна сметка се сведе до това, че ФСК трябва да получи отново следствените си функции, без които ръцете на хората му направо са вързани.

Доколкото Меркулов знаеше, този въпрос отдавна се обсъждаше по върховете. И дори беше близо до положително решение. Честно казано, Меркулов не можеше да определи с пълна сигурност дали е за или против такова решение. От една страна, Степашин е прав, че ако органите се занимават с борба с престъпността, те трябва да имат възможността за официално разследване на фактите. От друга страна, всички, и не на последно място работниците от прокуратурата, много добре си спомняха времената, в които бившият КГБ не се отчиташе практически пред никого. И дори и да се обръщаха към органите за прокурорски надзор за получаването на една или друга санкция, това беше чиста формалност. Въпросът, както го разбираше Меркулов, не беше в честта на мундира, а в уважението към закона. Наистина, в сегашния момент органите на контраразузнаването нямаха реална възможност сериозно да повлияят на политическата ситуация в страната. Но ако на власт дойдат други хора?

Ето че и със Службата за външно разузнаване прокуратурата често не може да се разбере в рамките на закона, те все повече предпочитат да разговарят „приятелски“. Меркулов не се сети случайно за СВР — за кой ли път към него се насочваха погледите на директора на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков и на неговия заместник генерал-лейтенант Игор Евгениевич Митирьов, който впрочем като началника си беше цивилен.

Накрая се очакваше изказване на президента. Но той се беше върнал наскоро от отпуската си и явно не искаше да говори общи приказки, а засега не можеше да каже или обещае нищо конкретно.

След съвещанието към Меркулов се приближи Митирьов.

— Здравей, Константин Дмитриевич! — Меркулов кимна и мълчаливо стисна подадената му ръка, предпочитайки първо да чуе какво ще му каже представителят на службата, с която пак имаха някакви тайни търкания.

Освен всичко друго Меркулов не обичаше това безцеремонно-фамилиарно обръщение на „ти“, кой знае защо прието сред висшите чиновници. Между другото това беше и една от причините, поради които се отказа от държавна вила в Усово. Като си представеше, че ще се наложи всяка сутрин, всеки ден и всяка вечер да се сблъсква по поддържаните паркови алеи с тези хора. И всички ще му говорят на „ти“…

Митирьов междувременно мина направо на въпроса.

— Абе нещо се разминаваме с тебе и твоите джигити. Толкова сили хвърлихме по случая на оня Кларк, а сътрудниците ти не само че не искат да ни помогнат, ами нещо повече — активно ни пречат. Нали разбираш за кого говоря?

— Да приемем, че в известен смисъл разбирам.

— А значи в известен не разбираш, така ли?

Меркулов кимна утвърдително в очакване на по-нататъшни обяснения.

— Ние, разбираш ли, задействахме огромни сили, разбрахме се с онези упорити украинци и какво! Идват твоите, направо нападат украинските разузнавачи, а после ние да се оправяме. Международен скандал, разбираш ли, да потушаваме…

— Международен скандал заради един прищипан нос?

Меркулов изглеждаше искрено изумен от тази перспектива.

— Не само — отвърна Митирьов. — Да беше само прищипаният нос! Някой е побързал да отстрани свидетел. Нищо не искам да кажа против твоя Турецки, но грубо, грубо работи. Знаеш ли какво, дай да се разберем. Този случай ни го оставяте. Ако се справим акуратно и успешно, непременно ще си поделим лаврите. Ако се провалим, никой копче не може да ви каже. Цялата вина остава върху нас. Става ли? — Митирьов се усмихваше приятелски. Прекалено приятелски.

— А може би да обединим усилията си, Игор Евгениевич? Да ни дадете материалите от яхтата и сведенията си за дейността на Дейвид Ричмънд, а? — направи своя ход Меркулов.

— Абе бихме могли… Но работата е там, разбираш ли, че тук са задействани такива тайни, които практически не влизат нито в твойта, нито в мойта компетенция. А твоят Турецки изобщо няма работа там… — Митирьов съжалително разпери ръце.

— Само че президентът възложи този случай на нас — премина на окончателно официален тон Меркулов и погледът му стана твърд. — Ако искате, идете с началника си при президента, ето го, още не си е тръгнал. Ще се подчиня безпрекословно на личното му разпореждане.

— Добре, добре, Константин Дмитрич, не се горещи. Ще ти кажа като на приятел, че сме много, много силно заинтересовани от този случай. Тъй че имай предвид, ако твоят Турецки има някакви неприятности, да не се оплаква от нас. Пък и ти недей. По-добре да се вслушва в съветите ни, отколкото да хваща украинците за носовете и да си пие водката с разни от ЦРУ

Изглежда, Митирьов изобщо не беше разочарован от неудачния завършек на разговора, а така, просто от непреодолима дружеска симпатия предупреждава добрия си приятел за заплашващата го дребна неприятност. Мъничка такава една, даже симпатична донякъде. На Меркулов му стана малко жал да го разочарова.

— Получили сте дезинформация, Игор Евгениевич. На обяда със сътрудник от американското посолство специалният следовател Александър Борисович Турецки е пил изключително минерална вода. Обърнете внимание на вашите информатори. Всичко добро.

Меркулов се отдалечи вежливо усмихнат. Митирьов остана на предишното си място, без да намери думи за остроумен отговор. Чак след минута той се усмихна и тихо каза на сбогуване:

— Късмет, Константин Дмитрич!

 

 

С Баби Спиър се срещнахме пред станция „Беляево“, познах я веднага. Изглеждаше като истинска чужденка — с избеляла синя фланелка и черни дънкови шорти, разпусната тъмна коса и шарена раничка на гърба. Беше обута в някакви неописуемо грамадни високи обувки, още по-странни на фона на тънките й крака, особено на тази жега.

А беше наистина горещо. Около три часа асфалтът се нагряваше почти до температурата на топене. От непрекъснато напичащото слънце всичкият магданоз и копър на бабичките, които продаваха зеленчуци до станцията на метрото, беше увехнал въпреки постоянните водни процедури — бабичките периодично поливаха стоката си с топла вода от самоделните пръскалки. В детството си използвахме такива пръскалки като оръжие. Това беше безкрайно просто изобретение — в капачката на шише от шампоан се правеше дупка и се получаваше прекрасно средство за борба с вътрешни и външни врагове.

Баби предложи да се разходим в гората до общежитията на университета „Патрис Лумумба“. Точно в този момент дойде автобусът, който ни закара за пет минути точно насред общежитията.

Разказах на Баби забавната история за това как един африкански принц учил в този университет. А за да не му е трудно да учи и за да не се отказва от кралските си навици, заедно с него бил изпратен и слуга. Така двамата учели в един курс. Като според слуховете слугата се справял по-добре с учението.

— Да, забелязах, че при вас в Русия расизмът е много развит, дори повече отколкото при нас в Америка. Имам предвид на битово ниво — май съвсем не на място ми заяви Баби.

Струва ми се, че не съм й давал никакъв повод за подобни умозаключения. Нали не й разказах, при това съвсем умишлено, как когато тези общежития се заселваха за пръв път, местните хулигани се събираха на глутници и ходеха през гората да бият африканци. Наричаха го операция „Вакса“.

Не й разказах и за скорошния инцидент, за който сигурно беше чула и без това, когато по време на сбиване между обитателите на общежитието и милицията загина един от чернокожите студенти. Може би тези проблеми й бяха близки и защото Институтът по руски език, където преминаваше стажът й, се намираше в непосредствена близост до студентското градче на университета.

А може би всички в Америка са побъркани по проблемите на расизма, феминизма и хомосексуализма.

Даже четох някъде, че в някакъв щат иззели от училищните библиотеки „Хъкълбери Фин“ и „Чичо Томовата колиба“, книги, които всички сме чели в детството си. Оказа се, че това е издействано от негърското движение, защото, виждате ли, образите на бедните негри в тези книги не са описани с особено уважение. Наистина, и това не казах на Баби.

А тамошните феминистки до такава степен са наплашили местните мъже, че те скоро ще се страхуват да поканят жена на кино, тъй като това просто и обикновено действие ще бъде счетено за „сексуално домогване“. Ето, и президентът им непрекъснато е подложен на подобни нападки. Що се отнася до сексуалните малцинства, понякога имам чувството, че това отдавна не е малцинство, а мнозинството от населението.

Очевидно Америка ще достигне върховете на демокрацията едва когато президент стане чернокожа жена лесбийка, желателно еднокрака, за да не бъдат, не дай боже, засегнати и правата на инвалидите.

Естествено, давам си сметка колко са превратни впечатленията ни за Америка, но и те често ни мислят за загадъчни хора с кожени калпаци, които никога не се усмихват и лениво се носят на фона на снегове, гори и мечки.

Наистина, Баби беше славистка, значи не съвсем американка. На няколко пъти се бях срещал със слависти в компании. Това са съвсем особен вид чужденци. Те наистина обичат страната ни, познават литературата и културата, разбират много, едва ли не по-добре от нас, тъй като могат да гледат отстрани със заинтересовано-доброжелателен поглед. Ние самите сме лишени от такава възможност.

Доколкото можех да преценя, Баби принадлежеше именно към тази категория слависти. Харесах я веднага. Случва се — срещнеш някого и ти е лесно и приятно да общуваш с него, като че ли се познавате от години.

— Със сестра ми имаме специално отношение към дядо ни — каза Баби.

Най-после си избрахме удобна пейка с облегалка сред дърветата и малко встрани от пътеката. И Баби ми разказа за Семюъл Спиър, семейството му и фонда.

 

 

Близначките Баби и Нанси Спиър останали сираци на четири години. Родителите им, Роджър Спиър и жена му Керълайн, загинали в самолетна катастрофа при полет от Маями за Сан Франциско. Бащата на Роджър, Семюъл Спиър, взел момичетата при себе си. По онова време се занимавал с частна адвокатска практика в Далас, Тексас.

Смъртта на единствения му син и снаха му била страшна трагедия за Спиър, още повече че още тогава силно се усложнили отношенията му с жена му Роуз, която се интересувала повече от себе си, от здравето и от тоалетите си, отколкото от мъжа и собствените си деца — двамата със Семюъл имали още две дъщери. Впрочем тогава дъщерите вече живеели напълно самостоятелен живот. И въпреки всичко обичали повече майка си.

За разлика от дъщерите, внучките още отначало се залепили за дядо си. Той им отвръщал с взаимност и просто се разтапял при вида им. А когато се покатерели на коленете му, на практика не можел да им откаже нищо. Децата прекрасно усещали тази негова слабост, но трябва да им се признае, не се възползвали от нея прекалено често.

През същата 1976 година кариерата на Семюъл Спиър тръгнала рязко нагоре. Дотогава той вече имал достатъчно състояние, за да може да си позволи да си поиграе на политика. Още повече че възникнал й удобен повод. Още преди две години, когато Джералд Форд станал президент на САЩ, той предложил на Спиър длъжността посланик в Италия.

Двамата с Форд се познавали от следването си в Йелския университет. Форд завършвал университета, а Спиър тъкмо започвал, но и двамата играели в един и същи бейзболен отбор, и двамата били големи поклонници на голфа. Колкото и да е странно, такива спортни интереси сближават хората за дълги години. Ако човек е свикнал да се доверява на някого на игрището, той често му се доверява и за всичко останало.

А по-късно адвокатската кантора на Семюъл Спиър имала общи финансови дела с юридическата фирма на Форд „Бюкен и Форд“.

За второто им сближение спомогнали не само бившите съвместни успехи в спортното поприще, но и Норман Кларк, завършил след войната същия юридически факултет на Йелския университет. Тогава той вече на практика постоянно заема полуофициалната длъжност военен съветник на президента. Президентите се сменят, Кларк остава.

Именно Семюъл Спиър се занимавал навремето с делата на „Кларк Къмпани“ и до голяма степен благодарение на неговия професионализъм и юридически талант Кларк успял да си върне контрола над компанията.

Тогава, още в самото начало на президентството на Форд, Семюъл Спиър деликатно отказал предложението да замине за Италия като посланик на САЩ. Но когато след две години му предложили поста на посланик в Нидерландия, той приел.

Малцина биха се досетили, че не толкова гибелта на сина му го накарала да напусне страната за доста дълъг срок, колкото настойчивото желание на внучките да видят и да се запознаят с истинска жива кралица. Тъй като желанието на момичетата било закон, а и в дадения случай не противоречало на намеренията на Спиър при всички случаи временно да напусне страната, те, тоест Семюъл и внучките, скоро се преселили в резиденцията на американския посланик в Хага.

Роуз Спиър останала в Америка. Това на практика означавало развод. Семюъл оставал съсобственик на юридическата кантора в Далас, също тогава основал и благотворителния фонд, който още не носел името му.

Годините работа в Европа му донесли не само душевно равновесие и славата на мъдър политик, но и помогнали на фонда му сериозно да се закрепи. Парите за фонда се стичали отвсякъде — и благодарение на личното обаяние на Спиър, неговата изключителна порядъчност и грандиозните реализирани проекти на фонда.

Така например за сметка на фонда били организирани няколко значителни художествени мероприятия в Амстердам — изложби на класическа живопис от най-различни световни музеи обиколили не само основните столици, но и градовете на провинциална Европа и Америка.

Естествено, всичко това се осветявало широко в световната преса и създало известно и добро име не само на фонда, но и на самия Спиър. След известно време благотворителният фонд бил наричан само фондът „Спиър“. В крайна сметка това име се затвърдило официално.

От една страна, се увеличавали пожертвованията, от друга — все по-широки сфери на нетърговска дейност получавали реална материална и морална подкрепа — хуманитарни и естественонаучни изследвания, библиотеки, музеи, конкретни учени, художници, писатели.

Но най-големите поклонници на Спиър били художниците. Именно със средства на фонда бил реставриран цял район в Амстердам близо до Централната гара. Бившите складове били превърнати в ателиета, където млади художници от целия свят имали възможност да работят.

Сестрите растели като истински холандки — Семюъл Спиър бил посланик в Нидерландия до 1984 година. Въпреки че през по-голямата част от времето живеели в Хага, истински обичали Амстердам.

Дядо им започнал много рано да води Баби и Нанси по художествените музеи на Амстердам, а после и по други музеи на тази малка, но като че ли просмукана с живопис страна. В Амстердам обичали да ходят в „Рейксмузеум“ и Музея на Ван Гог.

Музеят на съвременното изкуство понякога предизвиквал у тях пристъпи на епичен смях. При това както в самия музей, така и при самото му споменаване.

Възпитани с класическото изкуство, едва по-късно, след като се запознали и се сприятелили с художниците, чиито изложби организирал дядо им, те разбрали, че и съвременното изкуство значи нещо. Тогава започнали да ходят по-често в амстердамските галерии, които според туристическите справочници са около четиристотин.

В по-ранните им години все пак най-силен възторг предизвиквал Етнографският музей, където били изложени предмети на материалната култура от целия свят. Особено поразявали въображението им ярко боядисаните африкански маски, готови да те ухапят всеки момент. За огромно съжаление на момичетата в музея нямало скалпове на техни съотечественици.

Сестрите много обичали да пътуват с дядо си из страната, където градовете преминават един в друг толкова бързо, че невинаги може да се разбере къде свършва единият и къде започва другият. Затова пък между градовете върху полдерите, отвоюваните от морето островчета земя, растели безкрайни поля разноцветни лалета.

Естествено, всяка година момичетата се връщали за малко в Америка, но през по-голямата част от свободното си време дядо им предпочитал да пътешества с тях из Европа. Изобщо той самият, въпреки че бил стопроцентов американец, произхождащ едва ли не от първите заселници, обичал повече Европа, историята й, културата й и в крайна сметка хората й.

Срещнали истинска кралица по коледните празници, когато в двореца в Хага правели елха за децата на представителите на дипломатическия корпус. Кралицата се оказала много симпатична, но съвсем обикновена жена. Кой знае защо Санта Клаус поразил въображението им в по-голяма степен. Още повече че им подарявал точно това, за което го молели в коледните си писма.

Но все пак най-любимият празник, който засенчвал дори Коледа, бил Денят на Кралицата. В този ден в края на април целият Амстердам се превръщал в огромен пазар. Продавали всички и всичко.

Особено усърдни били децата.

От десетгодишна възраст на Баби и Нанси било позволено да вземат участие в този празник. Нанси разучавала нови мелодии за флейта, на която се учела тогава да свири, а Баби перяла старите им дънки, якета и пуловери, готвейки се старателно за празничната разпродажба. Трябва да кажем, че разпродажбата винаги минавала удачно. И благодарение на изключително ниските цени, но най-вече защото флейтата свирела прекалено печални, направо жалостиви мелодии.

През 1986 година Семюъл Спиър и неговите внучки се върнали в Съединените щати.

Спиър започвал да се замисля да се заеме само с юридическата си практика и делата на фонда. Но тогава в Източна Европа и Русия започнали да стават смайващи промени.

А през 1988 президентът Рейгън предложил на Семюъл Спиър да оглави американското посолство в Москва. Баби и Нанси живели с дядо си само през първата му година в Москва. След като през 1989 година той се оженил за Рути, момичетата окончателно се върнали в Америка, в Ню Йорк, където живеели роднините им по майчина линия. Още повече че дошло време да помислят за мястото на по-нататъшното си образование.

Баби постъпила в Колумбийския университет, където следвала руски език и литература — посятите в Москва семена в нейния случай дали плод. Нанси пък толкова се увлякла по компютрите, че постъпила в Масачузетския технологически институт в Кеймбридж.

 

 

— Въобще на дядо ни кой знае защо хич не му вървеше с жените. Едната, може да се каже, го изостави. Това е скъпата ни баба. Втората…

— Отношенията ви с Рути не бяха много добри, така ли?

— Меко казано. Просто не можем да се понасяме. Сигурно тук е замесена ревност. И от нейна страна, и от наша. Ние сигурно също сме виновни до голяма степен. Бяхме свикнали дядо да ни принадлежи изцяло. И изведнъж се появява някаква непозната жена…

Баби нарисува с пръчица до пейката, точно до краката си, кръгло смешно лице с голяма коса. След като се полюбува на творението си, тя решително го задраска.

— Рути по свой начин обичаше дядо, не мога да не го призная. Но прекалено по свой начин. Любовта към дядо не й пречеше да има връзка с Кларк.

— Смятате, че Рути и Норман Кларк са имали любовна връзка?

— Не смятам, знам. И мисля, че дядо ако не знаеше, то поне се досещаше. Въпреки че Кларк беше по-възрастен от дядо, той беше много силна личност и винаги се харесваше на жените. Особено на такива като Рути.

— Какви именно?

— Ами такива, екстравагантни, тщеславни може би. Жени хищници. Те чувстваха у Кларк достоен съперник. Лично мен хората от типа на Кларк ме плашат. Те са прекалено напористи, като че ли мачкат под себе си тези, които са поне малко по-слаби от тях. Мисля, че нещо подобно се случи и с дядо ни в отношенията му с Кларк.

— Тоест искате да кажете, че Семюъл Спиър е бил в известен смисъл слаб човек?

— Не, не бих казала. Не беше слаб. Беше просто прекалено добър и прекалено порядъчен за нашето време. Особено когато ставаше дума лично за него. Защото в държавните дела никога не позволяваше да бъде накаран да си промени мнението, ако беше прав. Очевидно чувстваше прекалено голяма отговорност, зад него стоеше огромна държава и отношенията между цели народи. Това, за което говоря, се отнася на първо място за фонда. Дядо прекалено много се доверяваше на Кларк.

— А защо му се доверяваше толкова, имате ли обяснение?

— Работата е там, че дядо дължеше много на Кларк, в това число и дипломатическата си кариера отчасти. Но и Кларк му дължеше не по-малко. Навремето дядо направо го спаси от разорение. Но въпросът не е само в това. Те наистина бяха приятели. Сложностите започнаха само през последните години. Според мен за това има няколко причини. Заплетените отношения и на двамата с Рути — това в крайна сметка не е най-важното. Все пак не бяха на по двайсет години, когато на любовта се отделя голямо внимание.

Баби се усмихна малко снизходително, явно отнасяйки се доста скептично към вероятността за любов на преклонна възраст.

— Най-вероятно причината е друга — продължи тя. — Дядо прекалено се доверяваше на Кларк. Той му предаде някои права по управлението на фонда. И всичко беше наред. Кларк е гениален организатор. На практика всички проекти, свързани с Източна Европа и Русия, по-точно финансовото им обезпечаване, са неговата среда.

— По-скоро неговата стихия, но това между другото, не ми обръщайте внимание.

— Не-не, непременно ме поправяйте, ако употребя неправилна дума. Когато се развълнувам, ми се случва…

— На мен също — успокоих я аз.

— Но в един момент дядо разбра, че Кларк го мами по отношение на фонда. И изглежда, че не без помощта на Рути. За пръв път това стана ясно случайно и се касаеше, общо взето, за дреболии. Бяха отпуснати субсидии за изследванията на една голяма група учени от Академията на науките. И съвсем случайно дядо научи, че всъщност им плащат няколко пъти по-малко, отколкото е било предвидено. Естествено, дядо не можеше да заподозре Кларк, сумите бяха прекалено дребни за него. От една страна, подозираше в нечестност съветските чиновници, работещи във фонда. От друга обаче, това беше повод за по-сериозно безпокойство.

Покрай нас със силен рев притича малчуган на три-четири години, обут в яркочервени гащи. След него тежко се клатеше и се опитваше да тича невероятно дебела баба, натоварена с цял наръч тенекиени кофички, лопатки и формички. Бабата дрънчеше като хиляди консервени кутии, влачени по асфалта от хиляди котешки опашки. На всичкото отгоре изпускаше ту някоя кофичка, ту някоя формичка. Непонятно как при тази дебелина и натовареност се изхитряше и да събира изпуснатото.

— Вовчик! Вовчик! Стой! — викаше тя.

Но червените гащи неумолимо се отдалечаваха и ревът ставаше все по-тих, отеквайки във върховете на боровете. Баби изпрати с поглед тази странна двойка и отново заговори:

— Като се има предвид колко дълбоко вникваше Кларк дори в дребните неща, беше неразбираемо защо става така. Тоест проблемът явно не беше в сумите, утаяващи се в джобовете на малките хора, а в това, че на малките хора им беше позволено да го правят. Дядо започна много внимателно чрез свои доверени хора да изучава ситуацията във фонда. Те скоро се добраха до факта, че през фонда „Спиър“ се преливат огромни средства, отиващи уж за благотворителни цели. Но не пряко, както винаги е било прието в работата на фонда, а другояче. Парите се прехвърляли на сметките на възникналите по това време други благотворителни фондове. От техните сметки — още някъде. Това беше някаква безкрайна верига. Естествено дядо не можеше да се обърне към милицията или прокуратурата тук, в Русия. А не искаше да го прави и в Америка. Така или иначе Кларк му беше приятел, освен това в цялата работа беше забъркана Рути.

— И какво предприе?

— Частно разследване, нито повече, нито по-малко. Точно тогава свърши срокът му на пребиваване в Москва и двамата с Рути се върнаха вкъщи, в Щатите. Беше принуден да остави делата на фонда на Кларк, защото още не беше сигурен директно в нищо. И Рути, тъй като тя официално се считаше за един от попечителите на фонда, летеше всеки месец до Москва. Не за дълго, но редовно.

— И какво донесе на дядо ви това разследване?

— Удивителни неща. Първо — подозренията на дядо за финансови машинации се потвърдиха стопроцентово. Но за капак парите, откраднати или прекарани през фонда, отиваха за покупка на оръжие. Разбира се, не съм много ориентирана в конкретните неща, но тогава дядо страшно остаря и някак внезапно сдаде багажа.

— А второ?

— Второто се оказа още по-странно. Изясни се нещо нередно и несъответстващо в биографията на самия Норман Кларк. Дядо беше писал за това малко преди смъртта си в своя дневник…

— Дневник?

— Да, буквално преди два дни го получих от сестра си от Америка. Когато научи за смъртта на Кларк, Нанси веднага ми го изпрати. Тя смята, че може да е от полза за разследването.

— Дневникът у вас ли е?

— Не, в общежитието. Но за него не знае никой. Просто няма как да знае. Освен това почеркът на дядо е нечетлив. И да поиска някой да го прочете, надали ще може — засмя се тя.

Поразих се от непробиваемата й наивност. Но от друга страна…

— Вече съм превела по-голямата част на руски. Ако дневникът може да ви потрябва, още тази вечер ще завърша превода, а утре бихте могли да прескочите до нас. За дневника. А и просто на гости. Става ли?

— Става — съгласих се аз.

— Хайде да отидем до езерото — предложи тя. — След това отивам в общежитието да превеждам…

Вървяхме по същата пътека, по която преди нас префучаха малчуганът и дрънчащата му баба. Видяхме ги отново на една голяма слънчева поляна. Червените гащи се мяркаха из купчината пясък, а бабата блажено отмаряше, седнала на сянка върху една повалена бреза в компанията на колегите си — също такива баби.

Подминахме поляната и слязохме по пътеката до изкуственото езеро, разпростряло се като апендикс под нас.

— Не искам да кажа нищо лошо за Кларк, но трябва да ви съобщя, че малко преди смъртта си, буквално две седмици преди това, дядо се срещна с него в Маями. Двамата са водили сериозен разговор. Толкова сериозен, че веднага след него дядо преразгледа завещанието си, а дневника скри в банковия си сейф. С много странна точка в завещанието — че съдържанието на този сейф преминава във владение на Нанси и Баби Спиър едва след смъртта на Норман Кларк. Явно дядо му е казал за подозренията си…

Баби млъкна. Не смеех да я пришпорвам.

Стояхме над езерото като Наполеон над бойното поле. На отсрещната страна московчани се печаха на един покрит с трева хълм. Те кротко лежаха върху постелките и кърпите си, подлагайки на слънцето ту едната, ту другата си страна.

До самото езеро няколко тийнейджъри играеха волейбол, а в езерото плуваха патици, кучета и същите тези тийнейджъри, вадещи топката си от водата. Езерото отдавна цъфтеше, затова само тези безгрижни същества можеха да си позволят такъв разкош като водните процедури.

Най-после Баби наруши мълчанието си:

— След две седмици дядо загина по странен и загадъчен начин. Сигурно знаете — в автомобилна катастрофа на съвсем пуст път. А доколкото знам, е отивал на среща с някакъв руснак… Но с кой — не се знае. Може би това е било просто провокация. За да го измъкнат от къщи и да го убият без свидетели…

Дълго мълчахме, като че ли в памет на Семюъл Спиър. Една патица се издигна над езерото, замря за момент във въздуха и отново се гмурна в топлата зелена вода.

— А и колекцията на Норман Кларк — продължи Баби, след като се поколеба. — Мен, разбира се, това не ме засяга. Но кой знае защо чувствам, че всичко това е свързано до голяма степен помежду си — делата на фонда, смъртта на дядо, смъртта на Кларк…

— И смъртта на Дейвид Ричмънд?

— Да, може би, всъщност аз въобще не го познавах… А за колекцията — по едно време всички в посолството говореха само за нея. Като вече не е ясно дали тя е изчезнала преди или след смъртта на Кларк. Сигурно знаете, че Кларк смяташе да предаде тази колекция от руски художници авангардисти на Музея на частните колекции в Москва. Но не успя. Актът за дарение на практика беше оформен, но в крайна сметка изчезна предметът на дарение. Когато след смъртта на Кларк представителите на посолството дойдоха в дома на Кларк, колекцията я нямаше. Като че ли беше затънала вдън земя.

— Потънала — поправих я аз.

Баби кимна благодарно. Завихме надясно от езерото и минахме по диагонал през гората, излизайки от другата й страна. Блоковете бяха почти на границата й.

— Но какво да се прави — Баби разпери ръце, — правото на частна собственост е свещено. Той може да я е продал или подарил на някого, нали така? Въпреки че такава колекция не е игла, че да изчезне. Там имаше прекалено ценни и редки неща…

— А нямаше ли работи на Василий Кандински?

— Имаше две. Едната е ранен натюрморт, все още съвсем реалистичен, но вече с някои размивания, а другата — късен Кандински, „Вариант на Композиция номер седем“. Изумителна работа на небесносин фон. Ярки цветове, безумни същества, нещо между микроби и сепии. Красиво нещо…

— Благодаря ви, Баби, не можете да си представите колко ми помогнахте.

Вече се приближавахме до Института по руски език.

Уговорихме се да се срещнем утре в шест часа пред входа на общежитието и се разделихме като добри приятели.

 

 

В 23:30 вечерта московско време беше дадена за печат статия със заглавие „Денят на убиеца“, за да могат московчани на сутринта на път за работа да прочетат най-горещите новини в любимия си вестник „Московски комсомолец“.

Текстът на статията беше следният:

„Като че ли нашите съграждани вече почти свикнаха с ежедневните съобщения за убийства, взривове и кървави мафиотски сблъсъци. Но втори август доведе дори врелите и кипели сътрудници на милицията и репортерите от криминалната хроника до състояние на шок.

Такова количество убийства в един и същи ден Москва още не познаваше.

Около 10:45 поредното поръчково убийство бе извършено до ресторант «Минало» на «Петровка» (между другото този разкошен ресторант се намира в сградата на бившата обществена тоалетна). В двора на ресторанта случайни минувачи откриха труп на мъж.

Около обяд в една от московските болници бе докаран с огнестрелна рана в главата пристигналият от Владикавказ господин Ахболатов. Той успял да съобщи на оперативните работници, че раната му е била нанесена от непознати близо до блок номер седем на улица «Шокалски». При огледа на местопроизшествието сътрудниците на милицията откриха пистолет «Браунинг» със заглушител и три гилзи. Но с това бедите на господин Ахболатов не свършиха.

Почти веднага след заминаването на оперативните работници от болницата в приемното отделение нахлули трима неизвестни, явно земляци на ранения. Изглежда, са гонели господин Ахболатов чак от Владикавказ. Гостите го разстреляли направо в стаята. Засега убийците не са намерени.

Около 18 часа на улица «Езерна» наемни убийци проведоха още една старателно планирана кървава акция. Неизвестни застреляха някой си Владимир Пирогов във входа на блока му. Господин Пирогов е закупил жилището си на улица «Езерна» едва преди месец.

По предварителни данни той е оглавявал фирма, специализирала се в търговски операции с нефтопродукти. Престъпниците очевидно са били запознати с графика на бизнесмена и са го чакали пред асансьора на първия етаж. Когато господин Пирогов излязъл от асансьора, смятайки да разходи своя доберман, убийците (или убиецът) открили стрелба с пистолет в упор. И петте куршума са попаднали в гърдите и главата на жертвата, а в апартамента на бизнесмена под възглавницата е открит пистолет «Макаров».

Така че засега не е ясно дали той е станал жертва на престъпници или на неподбиращи средствата си конкуренти.

Милицията засега още не е в състояние да отговори на този въпрос, сякаш игнорирайки отдавна известния на всички факт, че в Москва вече няколко седмици се води истинска нефтена война, в която, изглежда, се унищожават несговорчивите конкуренти.

Пряко потвърждение за тази война са още две убийства, явно свързани помежду си.

Бе взривен фордът на господин Файбисович, известен нефтен предприемач, глава на АД «Лайма», между другото син на популярния естраден конферансие. Взривът е бил толкова мощен, че от господин Файбисович, неговия телохранител и шофьора на практика не е останало нищо.

А късно вечерта в елитния бар «Нощна пеперуда» бе разстрелян от трима неизвестни с автомати директорът на фирмата «Амалгама» господин Нестеров. Престъпниците са избягали от местопрестъплението, ранявайки по пътя си двама бодигардове от бара. Господин Нестеров също така имаше пряко отношение към нефтения бизнес.

Но най-интересното в тази история е, че сутринта господата Файбисович и Нестеров са подписали договор между АД «Лайма» и фирмата «Амалгама» за доставките на големи количества нефт от Башкирия. В дадения случай няма съмнение, че и двете убийства са били поръчкови и старателно планирани. А в известен смисъл дори показни.

Интересно, как ще квалифицират юристите договор, подписан от мъртъвци?

Особена пикантност на гореизброените криминални събития придава фактът, че всички те са станали точно в деня, когато на Стария площад се провеждаше поредното съвещание на тема организираната престъпност в присъствието лично на президента. Впрочем журналистите не бяха допуснати на това съвещание.

Очевидно, за да смогнат да опишат всички извършени през този ден убийства.“

 

 

Беше почти полунощ, когато си тръгнах от Рути. Въпреки раздразнението си, не можех да не призная, че каквато и роля да е играла в цялата история, Рути е фантастична жена. Без да ми даде на практика никаква информация, тя успя да ме изцеди напълно. Вампир, а не жена. Освен това Рути явно се опита да подходи към мен и откъм най-слабата ми страна — а именно като жена.

Обещаният десерт под формата на Семьон Филин липсваше. Рути ми каза, че той има непредвидена спешна работа. Сто процента прехвърля колекцията другаде, помислих си аз. Нищо, голяма работа, там сега постоянно има дежурни наши момчета. И охраната на излизане я сменихме частично. Естествено можехме да получим разрешително за обиск, но по-добре да си поиграем още малко на котка и мишка, току-виж изникнало още нещо.

Мислят си, че са ми дали добър урок. Но на Турецки му е твърда главата. И нямаше смисъл да намеква така прозрачно, че е в течение на постигналата ме неприятност. Обикновено прощавам на жените, но има неща, които не мога да позволя дори и на тях. Дори само с това, което знаех за Рути Спиър и Норман Кларк, можех да й създам маса неприятности и непредвидени грижи. Но нищо, Турецки умее да чака.

Струваше ми се, че дори купето на ладата ми е пропито с аромата на дългите й цигари. Седях в колата и мислех. Но все пак не Рути Спиър беше предметът на задълбочените ми размисли. Отново Кларк, който като че ли беше отстъпил за известно време в сянка, излезе от мрака и зае с монументалната си личност всички мои мисли.

В мен се водеше борба между неприязънта към този загадъчен човек и възхищението пред жизнената му сила.