Фридрих Незнански
Първата версия (17)

6.
Норман Кларк

През първите години след войната се случват три основни събития в живота на Кларк. Сватбата му с Дороти, първият разцвет на „Кларк къмпани“ и новото сближение с генерал Фрост, който става заместник-директор на току-що създаденото в Ленгли близо до Вашингтон Централно разузнавателно управление.

Какво представлява следвоенна Америка?

След войната по волята на обстоятелствата Америка се оказва главната световна държава. Първо, страната на практика не е пострадала, за разлика от Европа на нейната територия не са водени военни действия. Освен това ролята й в освобождението на Европа от фашизма, наистина значителна, чрез мощната пропаганда дотолкова засенчва ролята на останалите страни в съзнанието на масовия американец, че американците се чувстват основни победители в тази война. Всички вярват в скорошното процъфтяване на великата страна.

Издателят на списание „Тайм“ обявява, че е настъпил „векът на Америка“. Този лозунг е подхванат буквално от всички — от президента до обикновения работник на фордовите конвейери.

Мнозинството американци вярват в тази глобална идея в течение на следващите две десетилетия. Те признават необходимостта от противопоставяне на СССР в „студената война“. Отнасят се с разбиране към усилването на държавната власт, подкрепят концепцията за държава на всеобщото благосъстояние, набелязана още в годините на „новия курс“ на президента Рузвелт. Дава плодове следвоенният икономически подем, когато материалното благополучие на САЩ рязко нараства.

Така че студената война среща разбиране у огромно количество редови граждани. В края на войната антагонизмът между Съединените щати и СССР излиза на преден план в световната политика.

Началото на студената война е поставено с официални гръмки политически изказвания и от двете страни.

Сталин заявява през 1946 година, че капитализмът и комунизмът неизбежно ще се сблъскат помежду си и че комунизмът ще победи в целия свят.

Уинстън Чърчил произнася знаменитата си реч във Фултън (щата Мисури) в присъствието лично на президента на САЩ Труман. „От Щетин^[1] на Балтика до Триест на Адриатика — казва Чърчил — се спусна желязна завеса, преградила континента.“ Англоезичните народи, заявява той, трябва съвместно да се противопоставят на съветската опасност.

На практика това дори не е конфликт между различните идеологически системи, а нов кръг от вечното противопоставяне на атлантическата и евразийска доктрина.

Основна политика на САЩ през този период става така нареченото „сдържане“ на СССР.

Принципите на тази концепция са разработени през 1946 година от съветника на посолството на САЩ в Москва Джордж Кенън. Първоначално изложена в телеграма до държавния департамент, той я публикува след завръщането си в САЩ под псевдонима Мистър Хикс в едно от най-солидните списания — „Форийн Афеърс“. Взимайки за основа традиционното според него за Русия чувство на незащитеност от външните врагове, той доказва, че СССР няма да промени позицията си.

Той пише:

„Целият съветски държавен механизъм, включително външнополитическият, неотклонно се движи по зададения маршрут — както автомобилчето с навит механизъм, пуснато в една посока, не завива и спира само ако се натъкне на непреодолимо препятствие. Експанзията на Съветите трябва да бъде сдържана чрез бдителност и изкусна употреба на сила във всяко място, където и да възникне заплахата.“

Във вестник „Дейли Ривю“, който тогава още не принадлежи на Кларк, въпреки че Кларк има значително влияние върху позицията му, се появява статия, подписана „Мистър Игрек“ (авторството й е приписвано по-късно на самия Кларк), в която на концепцията за „сдържане“ се противопоставя възможността за съвсем мирно съществуване с идеологическите противници на икономическа почва. Самият Кларк впоследствие с целия си живот доказва възможността, реалността и полезността за Америка на такъв вариант на развой на събитията.

А тогава тези две статии, противоположни по съдържание, поставят началото на сериозен разкол в американското общество. Особено популярни идеите за сътрудничество със Съветите стават в творческата среда, където Кларк има много приятели. Само на пръв поглед артистите, художниците и писателите не оказват влияние върху политиката. Точно обратното. Близкият приятел на Норман Кларк, актьорът Роналд Рейгън, както е известно, става дори президент на САЩ.

От времето на президента Труман Норман Кларк има достъп до Белия дом. Бидейки постоянен, макар и неофициален сътрудник на генерал Фрост, или иначе казано на ЦРУ оттогава и до края на живота си Кларк никога не се отдалечава от Белия дом. Има периоди, в които влиянието му е по-силно или по-слабо, но самото му участие във всички сериозни мероприятия на американската администрация става едва ли не задължително.

Ако прескочим напред, акциите на Кларк нарастват неимоверно, когато по времето на президента Дуайт Айзенхауер в Америка се развихря маккартизмът.

Най-войнственият антикомунист в сената е сенаторът от щата Уисконсин Джоузеф Р. Маккарти^[2]. През 1950 година той привлича вниманието към себе си със заявлението, че разполага със списък на 205 служители на държавния департамент, които са комунисти. Впоследствие той е принуден да „съкрати“ списъка си, а и не представя сериозни доказателства, но изказванията му буквално разбунват Америка.

Маккарти получава сериозна власт, когато републиканците печелят болшинство в сената. Той оглавява сенатската комисия по правителствените операции и подкомисията по разследването, което му дава възможност да контролира всеки орган на изпълнителната власт във Вашингтон. Той започва буквално кръстоносен поход срещу комунистите. Използвайки радиото и телевизията, той обвинява върхушката на администрацията в измяна, без да пести изразите си.

Предявени са обвинения на огромен брой държавни служители и частни лица.

В това число и на Норман Кларк, чиито вестници и други средства за масова информация продължават да отстояват идеята за мирно съвместно съществуване със страните от Източния блок и дори са от малкото, които нападат Маккарти, уличавайки го в изопачаване на фактите, голословие, а често и просто в лъжа. Апотеоз на това противопоставяне стават знаменитите сенатски слушания.

Появилата се тогава телевизия дава прекрасна възможност на милионите обикновени американци да видят с очите си дивите прояви на Маккарти и да се убедят в неговата безотговорност. Цяла Америка наблюдава като бейзболен мач схватката в сената между сенатора Джоузеф Маккарти и издателя Норман Кларк.

От едната страна — пръскащият слюнка сенатор, който само дето не обвинява президента на САЩ в членство в комунистическата партия. От другата — спокойният, сдържан Норман Кларк, който лесно разбива обвиненията срещу себе си и обяснява на полуоткачения сенатор като на капризно дете, че и най-страшното животно невинаги е толкова опасно.

Много по-изгодно е този страшен звяр да бъде впрегнат в плуг и с него да се оре земята, отколкото да бъде сложен в здрава кошара, където да го хранят, да го поят и да държат охрана. С парите на данъкоплатците естествено.

Тези сенатски слушания стават край на кариерата на бесния сенатор. А на Кларк донасят невиждани дивиденти. Като най-важното е, че за него научава цяла Америка. И не просто научава, а успява и да обикне този толкова свой човек. Президентът Дуайт Айзенхауер много обича да се появява в компанията на Кларк.

Тук се проявява един от най-големите парадокси на Норман Кларк. На практика той е може би единственият широко известен в Америка човек, който, от една страна, откровено се придържа към леви възгледи, и в същото време е политик с висок ранг, оказващ влияние на решенията на Белия дом. Той успява да се представи по такъв начин, че неговите „леви възгледи“ се възприемат не като интриги срещу американското общество, а като твърда, разумна и полезна за Америка жизнена позиция.

Растат и търговските успехи на Кларк. Заедно с популярността му се увеличава и броят и популярността на неговите издания. През този период той вече е купил вестник „Дейли Ривю“, който скоро става един от най-четените в САЩ.

„Кларк Къмпани“, създадена първоначално за разпространение на немскоезична преса в САЩ, се разраства с невиждани темпове. Заедно с детективските романи на Ърл Фишър и други писатели от развлекателния жанр той едва ли не пръв започва да издава научна литература в огромни мащаби.

Още през годините си в Берлин, когато има възможността да общува с немски учени, Кларк разбира, че за научните работници е много важно да публикуват резултатите от изследванията си. Хонорарите за публикацията практически не ги интересуват. От друга страна, същите тези учени винаги се стремят да се запознаят с резултатите от изследванията на колегите си. Университетските, а и други крупни библиотеки са готови да платят всякаква цена, за да се сдобият с отчетите за провеждани изследвания.

Норман Кларк става точно такъв посредник между всички с издателската си дейност. Въпреки че това носи огромни доходи, Кларк поддържа и репутацията си на меценат. Според твърдо оформилото се мнение научните издания не носят доход. Норман Кларк не разубеждава публиката в това отношение. Освен това той действително жертва големи суми за образование и култура, но не по принцип, а за съвсем конкретни хора, като ги подкрепя и не ги забравя цял живот.

Нужно ли е да се споменава, че преобладаващата част от хората, получили в младостта си финансова и морална подкрепа от Кларк и превърнали се в признати стълбове на американското общество, никога не го забравят? Тъй че вложените пари се връщат стократно.

В края на петдесетте, когато собствено започва да се изгражда комуникационната империя на Кларк, той успява да получи сериозни финансови средства за получаването на нови масмедии чрез мащабен договор с Китай. Подобен договор не би се разминал на никой друг. Доходите на Кларк от него прекалено много се различават от предприетите от него действия по договора.

Той закупува и препраща в Китай стари броеве на американски периодични издания, за които китайците кой знае защо му плащат огромни суми. Работещият тогава при Кларк като счетоводител Джон Флеш си спомня, че „Кларк Къмпани“ непрекъснато няма достатъчно пари за реализирането на безкрайните си проекти. Когато възможностите за банкови кредити се изчерпват до дъно, новите парични суми постъпват от Китай.

„Кларк е велик предприемач. Ако пожелае, ще продаде каквото си иска на когото си иска“, констатира с усмивка Джон Флеш.

Между другото точно за тези китайски пари се хваща Маккарти навремето, но Кларк успява да докаже законността на действията си.

„Ако купуват от мен стара хартия на тази цена, това значи, че мога да я продам на тази цена, а не че съм китайски шпионин например“ — тази фраза се повтаря впоследствие от цяла Америка. Въпреки видимата си с невъоръжено око абсурдност, тя добавя нова популярност на Кларк.

Именно такива доводи обикновено използват обичаните от народа герои от романите на Ърл Фишър. А героите на Ърл Фишър спокойно могат да претендират за званието „национални“.

Така че бизнесът и политиката не само съжителстват в живота на Кларк, не само се допълват взаимно, но са и негови главни компоненти.

В средата на петдесетте Норман Кларк става един от признатите стълбове на американското общество.

Това е една наистина главозамайваща кариера.