Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Первая версия, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Георги Марков, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фридрих Незнански. Първата версия
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1997
История
- — Добавяне
2.
Убийство по Шерлок Холмс
Макар че Костя е заместник-прокурор на страната, отговарящ за следствието, все пак бихме могли да поседнем някоя вечер на бутилка „Смирновска“. Сигурно нямам право да се обиждам. След всички тези постановления на Думата, административните учреждения от нашия строг профил преминаха почти на казармено положение. Свободното време на Костя така се пресова, че в него май няма да има място за чашка, да не говорим за бутилка.
Качвам се и се сещам за онзи идиотски морски бой между Русия и Украйна. Шегата си е шега, но на мен нещо ми е чоглаво.
В приемната на Меркулов, както се полага, има секретарка — новата, солидна Вера Петровна, младееща дама на трийсет — петдесет години. Възрастта й по удивителен начин зависи от осветлението и времето. Преди да вляза при Костя, все едно че пускам монета в игрален автомат — намислям си едно число. И честна дума, ако съвпадне, съм истински щастлив. Ура! Този път съвпадна — трийсет и три, едно към едно. Браво бе, Турецки, какво око, какво чудо.
— Добро утро, Валерия Петровна!
— Добър ден, Александър Борисович. Очакват ви.
Костя седи на огромно бюро на фона на огромна карта на СССР. В кабинета му всичко е монументално, капитално и неуютно. Не може да се сравнява със стария му кабинет на Новокузнецка с ожуления сейф и мушкатото на перваза.
— Викал си ме, Константин Дмитрич?
— Викал съм те, викал съм те. Сядай. — Меркулов излиза иззад необятното си бюро и сяда в креслото срещу мен.
Валерия Петровна донася две чаши чай с тежки метални дръжки. Моят както винаги е с лимон и захар, този на Костя — без захар и много силен. И чайният ритуал, и картата на СССР на стената идеално хармонират с имперската обстановка на кабинета.
— Костя, кога ще смениш картата? Все пак сега…
— Няма да я сменям.
— Да не очакваш животът да се приспособи към картата ти? Може би мислиш, че всичките ни бивши републики ще допълзят на колене с протегнати ръце? Ето моят стажант току-що ми показа една игра на компютъра. Помниш ли морските сражения, които водехме в училище на последните чинове? Та сега тази игра се води между Русия и Украйна. Ако с Украйна и Белорусия имаме проблеми, то какво да кажем за другите?
— Е, до война с братята славяни има време, пък и не всичко е толкова ужасно. Недей толкова да четеш вестник „Утре“… — Меркулов замислено потърка с показалец носа си. — Слушай, Саша, двамата нещо отдавна не сме сядали като хората. Извинявай, но се скапвам от работа. Дай примерно тази събота и неделя да се измъкнем от града, а? Ще си направим шишчета, може и да наловим риба…
— Костя, като идвах към теб, си мислех точно това.
Меркулов най-после завърши масажа на носа си и мина на въпроса:
— Саша, обади ми се зам.-министърът на вътрешните работи и ме помоли да се заема с нещо. Между другото той те помни добре, имай предвид. Прати ти много поздрави.
— Благодаря, ще го имам предвид — отвърнах аз, прогонвайки усмивката от лицето си.
Зам.-министърът по принцип не се обажда за дреболии и за да праща много поздрави.
— Тази сутрин в жилището му в дипломатическото градче на Кутузовски проспект е бил открит трупът на икономическия съветник от посолството на САЩ Дейвид Ричмънд. Явно убийството е по поръчка. Със случая се занимават отделът на милицията, отговарящ за охраната на дипломатическия корпус, ФСК[1] и местното отделение на милицията. Вече пратих там Мойсеев. Старецът все пак е гений на криминалистиката. Въпреки че на пръв поглед всичко е ясно, тоест ясно е как са го убили, не е ясно защо. И кой. Виж, моля те. Не се дърляй с колегите от ФСК, но ако трябва, ги постави на място. Мина им златното време.
На излизане от кабинета на Меркулов забелязах, че Валерия Петровна изглежда вече на трийсет и две. Добър признак. Дъжд явно не се очаква.
Двамата с Ломанов се качваме в служебното волво. На кормилото е милият чичо Стьопа.
— Къде отиваме, Сан Борисич?
— На „Кутузовски“.
Чичо Стьопа е забележителна и оригинална личност. Класическото милиционерско име, известно на всеки от детството му[2], така му се е лепнало, че почти никой не си спомня бащиното му име, макар че чичо Стьопа вече наближава петдесетте. Впрочем той изобщо не прилича на чичо Стьопа от книжката. Нашият шофьор е среден на ръст, доста набит веселяк с умни кафяви очи и леко плешив.
Чичо Стьопа е забележителен и с това, че активно се снима в киното. Ролите му предимно съвпадат с професионалната принадлежност. Той е всепризнат шофьор на милиционерски и полицейски коли в отечественото кино. Кинаджиите го обожават за сговорчивия му по отношение на хонорарите характер. И естествено най-вече за това, че когато във филма е задействан чичо Стьопа, от каскадьори практически няма нужда.
Аз самият веднъж — не на кино — бях свидетел и един от участниците в невъзможно изпълнение. Когато прекалено настоятелно искахме да си побеседваме с господин Варсанидзе, по-известен като Гога, за предимствата на здравословния начин на живот, Гога не разбра благите ни намерения и започна рязко да се откъсва от нас с мерцедеса си. Тогава чичо Стьопа още караше волта, а действието се развиваше извън града, в района на Загорянка. Та чичо Стьопа изстиска от волгата скорост, на която тя принципно не е способна, и на всичкото отгоре сряза ъгъла, след което прелетяхме реката по полуразглобен мост.
Гога не рискува да стреля, когато весело и щастливо изскочихме пред него. Предпочете да изслуша всичко, което имахме да му кажем.
Освен гореизброените достойнства чичо Стьопа има още едно неоспоримо преимущество пред мрачните шофьори от нашето ведомство. Той е веселяк и майтапчия. Готов съм да се закълна, че навреме пуснатият лаф не само повишава настроението, но понякога помага да се измъкнеш от абсолютно идиотски ситуации или да разредиш взривоопасната обстановка.
Наистина напоследък чичо Стьопа прекомерно се увлича от взетия назаем хумор. Купува си всички сборници с вицове, като предпочита тези на Никулин. Веднъж ми показа книга с гола лелка на обложката и огромна встъпителна статия, в която авторът, доктор на някакви технически науки, напълно сериозно, с графики и таблици изследваше вица, историята му, месторождението и сферите на разпространение. Двамата с чичо Стьопа решихме, че точно това е най-големият виц в книгата.
— Сан Борисич! — обърна се на първото кръстовище чичо Стьопа. — Искате ли да чуете някой нов?
— Давай — съгласих се аз. И без това ще ми го разкаже рано или късно.
— Значи. Телефонът звъни. „Ало!“ — „Прощавайте, Рабинович?“ — „Кой, младият или старият?“ — „Старият“. — „И двамата умряха.“ — Чичо Стьопа цвили от смях, като че ли той го е измислил, и натиска газта.
Двамата с Ломанов се споглеждаме сериозно, но не издържаме и също започваме да се смеем. Даже и чичо Стьопа да разкаже пълна глупост, сам по себе си заразителният му смях е достатъчен да разсмее и мъртвец.
Така и пристигнахме, разправяйки си вицове. От лявата страна в началото на Кутузовски проспект е разположено цяло дипломатическо градче от осеметажни тухлени блокове с просторни паркинги на двора и будки на охраната. По-рано си имаха дори собствени магазини, нашите не смееха да си покажат носа там. Момчетата от целия квартал се събираха да гледат чудноватите коли през решетката на оградата.
Сега от такива коли се чудиш къде да се денеш. Чичо Стьопа е патриот, разбира се, но даже той е принуден да признае, че волвото е кола, как да го кажем… Абе не е лоша.
Нарушавайки дипломатическия покой и равномерността на живота, напряко на пътя пред третия вход е спрял жълт милиционерски ГАЗ. Някакъв солиден арабин не може да паркира заради него, но не излиза с арабските си псувни, а си седи кротко и чака кога колата без шофьор ще му освободи пътя.
… Вратата на апартамент 28–29 не беше заключена, пък и едва ли и най-хитрият крадец би се намъкнал в жилище, фрашкано със сътрудници на милицията и ФСК, а ако броим и нас — и с представители на прокуратурата.
Двойният номер на вратата показваше, че в типичния, макар и хубав съветски апартамент е направена реконструкция. Два двустайни апартамента бяха съединени в един, в резултат на което се бе получило жилище по западен образец, където не пет семейства ходят в една тоалетна, а едно-единствено се разполага в две такива.
Две стаи по двайсет метра бяха обединени в една огромна гостна. Само височината на тавана малко не пасваше и затова гостната, въпреки красивите бели мебели, изглеждаше малко странно, като че ли я бяха сплескали. Още по-странно изглеждаше, когато в нея се бяха наблъскали толкова хора, облечени явно неподходящо за вечерен коктейл. И на всичкото отгоре начело с трупа на домакина.
Дейвид Ричмънд седеше покрит с чаршаф пред телевизора, още работещ, когато чистачката отворила вратата със своя ключ и открила мъртвия собственик. Чак потръпнах, като си представих как двамата едновременно гледаме сутрешните новини. Аз с чашка кафе в ръка, той — с куршум в тила.
Сетих се за нещастния жив арабин.
— Слушай, капитане — докоснах по рамото възбудения следовател Степанцов от Второ управление, с когото някога се бяхме засичали по арбатските дела. Добре си спомнях името му заради идиотското съвпадение с името на тогавашния ни клиент. — Вашият ГАЗ ли е запречил пътя на дипломатите? Там един арабин не може да мине вече половин час, да не вземе да стане международен конфликт.
— Ясно, Саша. Сега ще се оправим. — Ето, оказва се, че и той не ме е забравил съвсем.
Чух Степанцов да псува в коридора любопитния шофьор, чието място изобщо не беше в жилището.
— Семьон Семьонович — обърнах се към прокурор-криминалиста Мойсеев, който теоретически отдавна трябваше да се е пенсионирал, но не бързаше, а пък и началството не искаше да се лиши от такъв виртуоз. Той беше специалист особено по отношение на балистиката. — Какво имаш да кажеш?
— Някои неща се проясняват, Саша. Убили са го — Семьон Семьонович ми подаде целофаново пликче със сплескан куршум, — изглежда, с белгийска пушка „Мазер“, ако не бъркам, разбира се. Скъпа вещ, ще ти кажа. В колекцията ни има една такава. По пазарните цени е към десет милиона. Ще ти кажа със сигурност след експертизата.
— Капитане, а къде са колегите от контраразузнаването?
— Пука им на тях! Тяхната работа е чистичка. Помотаха се, поогледаха, понагрубиха ни малко и си заминаха. Да ловят шпиони сигурно. Къде ще седнат да се занимават с убийци? Моите момчета бяха тези, които преровиха околните тавани. Домъкнаха оттам тухли и всякакви боклуци. Тоя тип е стрелял е-ей от онази сграда насреща, от капандурата. Явно дълго е лежал и е чакал. Приспособил си две тухлички за опора, пушил — намериха три фаса. Май е бая смел. Не е хвърлил пушката, както правят обикновено. Разглобил я и си я прибрал в спретнатата чантичка. И слязъл по стълбата като бизнесмен, мамка му. Откриха единствено гилзата. Професионалист е гадината — с неочаквано за самия себе си възхищение в гласа каза Степанцов.
— Холмс — побутна ме по рамото Ломанов, за чието присъствие почти бях забравил.
— Какво, Уотсън? — откликнах автоматично. Брей каква младеж се е извъдила, вече Холмс ме наричат.
— Говоря сериозно, Александър Борисович, не се шегувам. Можете да го сметнете за глупост или празни фантазии, но имам чувството, че убиецът явно е чел Конан Дойл — развълнувано произнесе стажантът.
— Какво имаш предвид? — попитах излишно раздразнено. — Какво общо има Конан Дойл?
— Може би си спомняте, Александър Борисович, има един разказ от Конан Дойл, в който хитрият Холмс, когото искаха да застрелят, накара да направят восъчна кукла и я сложи на бюрото си пред прозореца, като от време на време сменяше положението на креслото, за да си помисли този, който го наблюдава отвън, че пред бюрото седи истинският жив Холмс. В края на краищата восъчният манекен получи куршум в челото.
— Нещо са ти много странни литературните асоциации, Серьожа. Няма нищо лошо в това да си падаш по Конан Дойл, но за съжаление в наше време той не ни е от помощ. Освен това не става дума за восъчен манекен. Пък и откакто перестройката се превърна в перестрелка, от прозорец в прозорец и през улицата стрелят едва ли не всеки ден. Дай да се заемем с работата.
В ъгъла на гостната, до белите рафтове с книги, стоеше висок господин с тънки очила. Думата „господин“ напълно съответстваше на този човек. Капитан Степанцов ми прошепна на ухото, че той е представител на американското посолство.
Познанията по английски на моя стажант бяха достатъчни, за да го използвам като преводач. Но рискувах лично да се обърна към американеца.
— Извинете, говорите ли руски?
— Да, говоря. — Американецът инстинктивно се усмихна.
— Специален следовател от Прокуратурата на Руската федерация Александър Борисович Турецки.
— Стивън Броуди, сътрудник на посолството на САЩ — представи се американецът и ми подаде гланцова визитна картичка, която автоматично сложих в джоба на сакото си и си помислих: много е възможно да е сътрудник не само на посолството. От друга страна, ясно, че в такива случаи с руската страна няма да контактува аташето по селското стопанство. — Готов съм да отговоря на всички ваши въпроси, господин Турецки.
— Въпросите ще задам по-късно, ако позволите.
Американецът радушно разпери ръце, като че ли цял живот си беше мечтал да отговаря на въпросите на руски следовател.
— Засега имам една молба към вас. Бих искал да прегледам книжата на… покойника.
— Действайте, както намерите за необходимо, господин Турецки. Вашите колеги от контраразузнаването не бяха така деликатни. Ние сме крайно заинтересовани от незабавното разследване на този инцидент.
— Благодаря — казах. Къде ли се е научил да праска така руския?
— Учех руски език в Московския университет, ако това ви интересува. — Броуди като че ли беше отгатнал простата ми мисъл.
— Това, разбира се, е интересно, но не влиза в кръга на въпросите, които съм длъжен да ви задам.
— Просто сметнах, че щом колегите ви контраразузнавачи така детайлно се заинтересуваха от този въпрос, той ще има значение и за вас.
— Може и да има — успях да докарам усмивка.
Прекалено е приказлив този американец.
Огромният и непривично устроен апартамент все пак представляваше ергенско жилище, наистина обаче много подредено. Но това беше само първото впечатление. След огледа на спалнята стана ясно, че жените, или по-точно явно една и съща жена, са присъствали тук ако не постоянно, то достатъчно редовно.
Съвсем не мъжки гребен с останали по него дълги руси косми, козметика и парфюми, изящни кутийки с кремове и всякакви женски мазила. В едната баня висяха две хавлии — мъжка раирана и пухкава розова женска. Нямаше нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш, че загиналият американец е имал постоянна приятелка.
В кабинета на бюрото имаше малък компютър, който приличаше на плоска пластмасова кутия. Като го видя, моят стажант чак направи стойка като ловджийско куче.
— Тази кутийка между другото струва пет хиляди долара. Така, свързана е с модем. Може би си струва да прегледаме списъка на постоянните абонати?
— Действай, действай. — Оставих Ломанов да се оправя с компютъра и започнах да преглеждам малкото книжа на бюрото.
Повечето от тях бяха просто чисти фирмени бланки на фонда „Семюъл Спиър“. Точно днес нещо ставаше дума за него по телевизията…
О! А кои са тези двамата на снимката? Усмихват се като щастливи младоженци. Отдясно е американският президент, него поне всички го познаваме по физиономия, нищо че не е нашият. А отляво е някакъв жизнерадостен тип, с половин глава по-висок от Клинтън, не е първа младост, но е много бодър. И лицето като че ли ми е познато.
— Серьожа! Виж, моля те, какво пише на снимката, че не мога да разчета почерка. — Подадох на Ломанов снимката, грижливо сложена в дъбова рамка; покойникът явно я е ценял.
— „На Дейвид Ричмънд от Норман Кларк с най-добри пожелания. Юни 1994 година.“ Солидна личност е бил този Кларк. Интересно, какво ли се е случило с него все пак?
— А какво трябва да се е случило?
— Александър Борисович, още ли не сте чели днешните вестници? Във всички вестници пише.
— Слушай, слушай, сетих се — даваха го по сутрешните новини. Току-виж едното се свърже с другото. Ако вече не се е свързало. Както и да е, за това ще говорим в свободното време. Няма ли някакви бележници?
— Че за какво бележници? — каза Серьожа кой знае защо с идиотски грузински акцент. — Ето я машината, всичко е в нея. Сега ще сваля цялата информация.
Серьожа измъкна от джоба си дискета, пъхна я в процепа на компютъра, натисна няколко копчета:
— Готово.
По обратния път чичо Стьопа, виждайки вкиснатите ни физиономии, се опита да ни ободри с нова порция от неизтощимия си хумор:
— Седят две стари моми на пейката и гледат една кокошка. А кокошката се спасява от петела. Кокошката прави три кръга и я сгазва кола. Едната стара мома произнася с патос: тя предпочете смъртта.
Този път само се усмихнахме, и то повече от учтивост.
— Серьожа, ти се заеми с телефоните на този американец, разучи кой кой е. Свържи се с Романова и Грязнов, нека се заемат със свидетелите. Капитан Степанцов е свестен човек, разбира се, но може да изплаши хората преждевременно. Да, и ми събери каквото можеш за Кларк. За всеки случай…
Хитрият мъничък Турецки вътре в мен ликуваше, предчувствайки морски бани.