Фридрих Незнански
Първата версия (22)

1.
Козът на Семюъл Спиър

5 август 1994 година

Щабквартирата на ЦРУ, Ленгли, щата Вирджиния

Директоратът по събирането на разузнавателни сведения и тайните операции заемаше практически целия последен етаж в щабквартирата на Централното разузнавателно управление.

Робърт Уентуърд, сътрудник на Руския отдел, мина през двата поста на охраната и сви в коридора, където се намираше кабинетът на заместник-директора на разузнаването, а също така и кабинетите на началниците на отдели. Там, в малко фоайе, се намираше последният пост. Уентуърд показа картата си и влезе в стаята на секретарката, от която една врата вече водеше в кабинета на Уилям Филдинг, шефът на Руския отдел.

Но, разбира се, никой смъртен (а и безсмъртен, ако такива все още има), не можеше да проникне в кабинета на Филдинг, без да съобщи предварително на неговата секретарка мис Вирджиния Лакс кой е той и за какво се бори. Това на практика беше най-строгият пост в цялата сграда.

Но мис Вирджиния познаваше много добре Робърт Уентуърд и още щом видя високата му фигура, каза по интеркома:

— Шефе! Мистър Уентуърд е тук — и приветливо махна с ръка на Робърт.

Тя натисна копчето на пулта и се обърна към Уентуърд:

— Очаква ви. А когато се освободите, ще ви очаква и истинско кафе. Шефът продължава прекалено да се грижи за здравето си и не пие кафе. Но вие поне ще ми правите компания както винаги, нали?

— Непременно, мис Лакс! — Робърт се разтопи в широка усмивка, която знаеше, че страшно му отива.

— Здрасти, Робърт! — ревна червенобузестият и винаги доволен от живота Филдинг.

Те работеха заедно от доста време и добре познаваха както слабите, така и силните си страни.

Въпреки своята външност на гуляйджия, Уилям Филдинг беше истински аскет по отношение на пиенето и храната. Бе престанал да пуши още преди пет години, тоест много преди цяла Америка в безумно подвижничество да загаси цигарите си.

В този смисъл Филдинг не беше типичен американец, а и многогодишната служба в Руския отдел (чийто началник стана преди четири години) естествено бе наложила отпечатъка си върху него. Нетипично беше и това, че той се придържаше към устойчивото мнение, че Руският отдел е призван не само да координира разузнавателната дейност в Русия и страните от бившия СССР, но и трябва по всякакъв начин да съдейства за контактите със сродните организации в Русия на базата на съвместната борба с международната престъпност и политическия тероризъм.

Робърт Уентуърд беше много по-млад и романтичен. Никога не се лишаваше от някое питие, но не злоупотребяваше особено, дори когато беше в Москва и общуваше с руснаците, които в това отношение си ги биваше. Беше завършил славистика в Колумбийския университет и го очакваше в най-добрия случай кариера на преподавател по руски език и литература.

По-рано славистите до голяма степен формираха политиката по отношение на СССР, или поне така му се струваше. Когато завършваше университета, в Русия перестройката вървеше с пълна пара и политическият аспект на славистиката и съветологията започна да губи актуалността си. Тогава и получи покана за работа в разузнавателната служба.

Предполагаше се, че ще се занимава с анализи и дългосрочни прогнози на политическата ситуация в Русия и с контакти с новата формация от млади, прогресивни и активни дейци на нова Русия.

Но еуфорията по повод отношенията с Кремъл премина доста бързо и всичко като че ли се върна в нормалното си състояние. Само че президентът започна да се доверява повече на съобщенията от ЦРУ, отколкото на тези самодоволни „съветници“ сред бившите съветолози и съветските емигранти. А Робърт Уентуърд, когото Филдинг издигна на поста главен куратор на отдела за връзки с Русия, в крайна сметка беше принуден да се занимава и с обикновена, рутинна шпионска работа.

— Има една работа за тебе, подхвърлена от стария ти московски приятел. — Филдинг го произнесе с такъв тон, като че ли се готвеше да съобщи за голяма парична премия, която е трябвало да дадат за Коледа, но кой знае защо ще я връчат още през август.

— Стивън Броуди ли се е активизирал? Какво има този път? Поредните московски мафиоти се готвят да ни посетят — по-скоро каза, отколкото попита Робърт.

Уентуърд се славеше в отдела с пророческите си способности да отгатва същността на предстоящите задачи.

— Не, този път не позна. Съвсем официални лица. Двама следователи от руската прокуратура. — Филдинг се приближи до прозореца и замислено заразглежда до болка познатия пейзаж, представляващ живописната, обрасла с дървета долина на Потомак.

— И с какво можем да им помогнем? — Уентуърд разбра, че не става дума за нещо тривиално.

— Знаеш ли — запъна се Филдинг, — в дадения случай трябва по-скоро да им попречим. Тоест не кой знае колко да им попречим, а по-скоро да се погрижим да не си врат носа където не им е работа. Изглежда, и без това са надушили доста за Норман Кларк.

— Норман Кларк? Старецът май и в гроба не дава мира на никого! — Робърт като че ли беше искрено възмутен от тази въпиеща безцеремонност от страна на мъртвия Кларк.

— Извика ме главният. Много ясно ми даде да разбера, че един провал с Еймс е повече от достатъчен за ведомството ни. — Не може да се каже, че Уилям Филдинг се беше затъжил особено, но и определено не изглеждаше весел.

Нямаше нужда да се напомня на Уентуърд, че ръководството на ЦРУ и досега изтръпваше само като се сетеше за Олдридж Еймс и жена му. През февруари кадровият сътрудник на ЦРУ и неговата съпруга бяха арестувани по обвинение в шпионаж в полза на Москва. Както писаха вестниците, разобличаването на Еймс, осъден на доживотен затвор, се отрази тежко на ЦРУ. В този смисъл арестът му се превърна в сигурно най-успешната акция на шпионина за чест и слава на руското разузнаване.

Тогава, през февруари, американците предложиха на Службата за външно разузнаване на Русия „доброволно“ да отзове сътрудниците от вашингтонската резидентура, на което руската страна отвърна с отказ. Без много да му мислят, американците обявиха за персона нон грата официалния представител на СВР във Вашингтон Александър Лисенко. В края на февруари като ответна мярка на съветника на посолството на САЩ в Москва Джеймс Морис бе предложено да напусне страната. Руснаците като че ли не знаеха, че главният представител на ЦРУ в американското посолство в Москва изобщо не беше Морис, а Стивън Броуди.

Но най-важното беше това, че скандалът съвпадна с оставката на директора на Федералната служба за контраразузнаване Голушко. И то след като директорът на СВР Евгений Маков не изпадна в немилост. А кой друг, ако не той трябваше да отговаря за провала на Еймс.

Изглежда, руснаците бяха започнали някаква свръхсложна игра.

Колкото до Норман Кларк, както Робърт Уентуърд много добре знаеше, той беше един от най-старите сътрудници на Централното разузнавателно управление, осъществявал най-трудните контакти и реализирал най-фантастичните проекти.

А загина в руски териториални води при загадъчни дори за ЦРУ обстоятелства.

Руснаците несъмнено също знаеха за връзките на Кларк с ЦРУ, но най-вероятно се опитваха да изровят нещо за действията на Кларк в съвсем последно време. Ако наистина научат нещо и са в състояние да предявят доказателства, те ще имат съвсем законен повод да шантажират американците с възможността за изгонване от Москва на почти половината американско посолство.

Разбира се, от своя страна американците няма да им останат длъжни. Ще бъдат изгонени също толкова руснаци. Но президентът Клинтън няма да прости втори, заплашващ да стане още по-грандиозен скандал на директора на ЦРУ Джеймс Улси, чиято кариера и без това висеше на косъм. А след главата на Улси ще хвръкнат и други, много симпатични във всички отношения. Например главата на Филдинг.

— Разбираш ли, Робърт, тук вече става дума за възможен крах на цялото ни управление. Знаеш какви сили се опълчиха срещу нас в Конгреса, А ако веднъж ни отрежат дотациите, после втори път… С две думи, финита ла комедия. Тези идиоти в Конгреса не разбират, че разузнаването е нужно винаги, независимо от състоянието на света в този конкретен момент. Цялата ни резидентура е създавана с десетилетия!

Филдинг удари с длан по масата, като че ли размазвайки с този жест наглите малоумници от Конгреса.

— Извинявай, разчувствах се. Сигурно остарявам. С две думи, задачата ти е да надушат колкото се може по-малко. Особено ако се опитват да установят контакт с наши действащи или пенсионирани сътрудници. Или внезапно се появят в нашия край…

Когато вратата се затвори след Уентуърд, все пак успявайки да пропусне в кабинета на Филдинг мириса на току-що сварено кафе, Филдинг въздъхна. Не толкова защото обичаше кафето, от което беше принуден да се отказва няколко години, колкото защото не обичаше да дава неточни задачи. Но просто нямаше право да разкрива дори на Уентуърд истинската същина на нещата.

Но всъщност даже Филдинг не беше напълно в течение на това, какво точно трябва да се пази в тайна от пристигащите днес в Ню Йорк руснаци.

 

 

Не видях никаква Статуя на свободата. Сигурно сме кацнали от някоя друга страна. Или може би просто съм задрямал преди края на полета, въпреки че уж се бях наспал преди това. Това определено е от минералната вода. Трябваше да пийна водка.

Посрещна ни приятелят на Серьожа Иля Ларин, филолог, висок мъжага с гъста руса брада, който приличаше повече на дървосекач или ловец, отколкото на специалист по руска литература. След като ми стисна ръката и дружески удари Ломанов по гърба с такава сила, че би могъл да събори неподготвен човек, той ни настани в огромната си светлосиня кола, чиято марка не знаех.

— Живея в Куинс. Можем веднага да отидем у нас, но ви предлагам, ако имате време, да минем през Бруклин и Манхатън. Наистина, така се заобикаля, но ще видите Ню Йорк поне с крайчеца на окото. Доколкото разбирам, нямате много време?

— Да, времето ни е кът. Но пък си струва да се повозим из града — казах на Иля и добавих, обръщайки се вече към Ломанов: — Особено ако Серьожа се обади сега на една дама и тя се съгласи да се срещне с нас. Къде е най-добре да си уредим среща?

— Александър Борисович! Аз имам грижата — каза Ломанов, слизайки от колата, за да се обади. — Някъде в Манхатън. А ако не си е вкъщи? Все пак трябваше да се обадим от Москва.

— Не трябваше — твърдо казах аз. — Ако я няма, значи не ни е било писано. И без това знаем какво да правим по-нататък.

За щастие Нанси си беше вкъщи. Чакаше ни след час. Тя също живееше в Куинс, но по-близо до Манхатън от Иля, на Хънтърс Пойнт авеню.

Иля си погледна часовника.

— Не се разстройвайте, момчета, от голямото пътешествие с разглеждане на забележителностите нищо няма да излезе, но ще успеем да минем през Манхатън. Така че парченцето класически Ню Йорк ще ви го поднеса на чинийка със синьо по края.

Отначало пътувахме през Бруклин, където не видяхме така очакваните небостъргачи. Наистина, блоковете бяха предимно високи, от червени тухли и с външните пожарни стълби, които си спомнях от американските филми. Естествено всички първи етажи бяха заети от магазини, кафенета, сергии за зеленчуци.

Ломанов ме извади от съзерцанието, докосвайки ме по рамото:

— Александър Борисович, може би страдам от мания за преследване, но ми се струва, че имаме опашка. Вижте онзи белия понтиак. Забелязах го още на летището, беше спрял през три коли от нас. На волана беше негър с тъмни очила. А когато се обаждах, наоколо се мотаеше бял, който после се качи в същата кола. Тя тръгна заедно с нас.

Внимателно се огледах. Зад нас действително се движеше голяма бяла кола.

— Господа, да се откъснем ли трябва? — с удоволствие се поинтересува Иля. Изглежда, тук, в Америка, му беше скучно без приключения.

— Давай, старче, покажи какво можеш! — Ломанов силно тупна приятеля си по рамото.

Това явно им беше нещо като първобитен ритуал — да се налагат един друг в знак на истинска мъжка дружба.

По-нататъшното ни пътешествие приличаше на ускорено преминаване из лабиринт по маршрут, известен само на Иля. Разбрах само, че непрекъснато завиваме от улиците с номера по авенютата, а от авенютата — по номерираните улици. Все пак Ню Йорк и специално Манхатън е идеално приспособен за заличаването на следи — неговата мрежа от улици позволява посоката да се сменя до безкрай. Белият понтиак отдавна вече не се виждаше, а ние криволичехме ли, криволичехме.

Най-после Иля спря.

— Благодаря за доставеното ми удоволствие. — Той церемониално сложи ръка на сърцето си.

Явно се чувстваше като герой от як екшън — ловък, късметлия и неуловим. Като голямо дете с гъста брада.

— Времето ви е съвсем кът, но все пак ще ви покажа Пето авеню.

Дори от колата се виждаше колко са разкошни магазините на тази улица, където казват, че живеят най-богатите хора в Америка.

След това Иля ни посочи с ръка Централния парк, близо до който се извисяваха няколкото най-скъпи небостъргача, в един от които Джон Ленън бе прекарал последните си години.

— А сега под земята — обяви Иля, като че ли се готвеше да ни закара в самия пъкъл.

Гмурнахме се в огромния ярко осветен тунел, който, както успя да ни съобщи нашият гид, минава под Ийст Ривър.

Пристигнахме пред дома на Нанси точно в уговореното време.

Иля не се нуждаеше от намеци за това, че ни предстои важен разговор. Каза, че от дома му до тук са петнайсет минути с кола и когато решим да си тръгваме, е достатъчно само да му се обадим и той ще отскочи да ни вземе. Стиснах му ръката с искрена благодарност.

Когато Нанси ни отвори, направо се вцепених — толкова приличаше на Баби. Но много по-печална.

Ломанов веднага се нагърби с ролята на преводач, при това така умело, че в общуването ни не възникнаха никакви проблеми.

— Принудена съм да ви вярвам — каза Нанси, след като ни покани в просторната стая, където на дългото бюро до прозореца имаше два компютъра и голямо количество друга техника, в която Ломанов, доколкото разбрах, се опитваше да не се зазяпва. — В последните дни преди… смъртта си Баби ми се обаждаше всеки ден, разказваше ми за вас. Но искам, въпреки че това е тежко и за мен, и за вас, все пак искам да знам как е станало всичко.

Разказах й, доколкото можах за смъртта на сестра й, смекчавайки подробностите. Тя кимна печално, след като изслуша разказа ми.

— Да, така си и мислех, че Баби е умряла от задушаване. Нали знаете, двете сме близначки. И както това често се случва при близнаците, се чувстваме една друга и на разстояние. В деня, когато загина Баби, имах страшен пристъп. Нещо като астматичен пристъп, въпреки че не страдам, от астма… Значи трябвал им е дневникът…

Нанси отиде в съседната стая и се върна почти веднага, носейки папка за документи.

— Ето това е дневникът. По-точно копие от него. За всеки случай дядо ни направи още две копия. Изпратих оригинала на сестра си. Тя беше сигурна, че обстоятелствата около смъртта на дядо ни могат да бъдат разследвани само от Москва, защото всичко така или иначе е свързано с Кларк. Още едно копие се пази в банковия ми сейф.

— Може ли да вземем това? — попитах аз.

— Разбира се — кимна Нанси. — И още нещо, съветвам ви да се обърнете към детективското бюро „Смит енд Фрост“. Намира се на Трийсет и трета улица, номер 75. Дядо ни беше поръчал именно на тях да разследват делата на фонда. Обикновено не дават никакви обяснения на чужди хора, но ще се обадя на Джон Фрост. Може и да ви помогне…

 

 

Докато Иля приготвяше вечерята, двамата с Ломанов изучавахме дневника на Семюъл Спиър. Това звучи малко гръмко, нещо като „ние оряхме“ — дневника изучаваше по-скоро Ломанов. Защото за мен английските думи, написани с такъв наистина нечетлив, макар и посвоему красив почерк със завъртулки, не бяха по-разбираеми от китайски йероглифи.

— Ето, изглежда, за това е говорела Баби! — възкликна Ломанов. — „Тайните на могъщия Кларк приличат на тайните на безсмъртния злодей от руската народна приказка. Там животът на злодея във вид на игла се пази в яйце, яйцето в патица, патицата в сандък, сандъкът под корените на дърво, дървото през девет земи в десета… Иглата на Кларк се намира в Блу Бей близо до Чикаго, където е роден.“ А по-нататък има полузашифровани записки: „Блу Бей, гробището Елмхърст, парцел 19, гроб 82“, и след това: „Блу Бей, Евънстън авеню 199, Харолд Локман“.

— Май точна това ни трябва, Серьожа — казах аз.

Иля ни повика в трапезарията. В крайна сметка това, което се отнасяше до фонда, можехме да разшифроваме и после в Москва. И не със скромните си усилия, а използвайки услугите на професионалисти — в тази част на дневника дори Ломанов не можа да се ориентира.

— Как е най-лесно да се доберем до Чикаго? — попитах Иля.

— Много лесно, от летище „Ла Гуардиа“. Няма нужда да се безпокоите за билетите, билети има винаги. Но надявам се, няма да тръгнете веднага натам? — каза той, посочвайки с широк жест покритата с храна и бутилки маса.

— Не, не веднага, утре сутринта имаме малко работа в Ню Йорк.

— Утре съм свободен, така че можете да разчитате на мен и бричката ми.

Позволихме си малко да се отпуснем и да пийнем, докато говорехме за съдбините на Русия. За какво друго биха могли да си говорят руснаци в Ню Йорк?