Фридрих Незнански
Първата версия (4)

3.
Норман Кларк

Каноничната биография на Норман Кларк е написана от известния журналист Роалд Линч — главен редактор на ежедневника „Дейли Ривю“, принадлежащ на Кларк. Книгата е озаглавена непретенциозно — „Парадоксите на Кларк“.

Купих си същата тази книга с гланцова корица и снимка на засмения Кларк от книжарницата на „Профсъюзна“. Най-интересното е, че е била преведена и издадена още преди две години. Но тогава, естествено, дори не съм й обърнал внимание. Като че ли специално ме е чакала тези две години в малката книжарничка.

Любознателният читател би могъл да предположи, че острият и на пръв поглед съвсем не панегиричен стил на книгата далеч не е свидетелство за независимостта на автора. Той по-скоро говори за опит за тънка игра на независимост и обективност. Дори най-непривлекателните страни от характера на Кларк и събитията от живота му са представени в крайна сметка така, че да предизвикат симпатия към героя. Между другото, историята за бълхите, публикувана в „Московски комсомолец“, е взета именно от творбата на Роалд Линч.

Линч видимо симпатизира на героя си и най-вероятно причината не е само че за това му се плаща. Тонът не може да се подправи. Изглежда, че контрастният и непредсказуем характер и поведение на Норман Кларк сами по себе си са благодатна почва за всеки пишещ.

В книгата са цитирани огромно количество свидетелства на хора, по различно време работили с Кларк — в дните на най-големи издигания и на невероятни падения.

„Той е ангел и чудовище — казва бившата секретарка на Кларк Анет Фокс, която е била до него в продължение на десет години. — Уволни ме, щом малко остарях. Мисля, че точно това беше причината за уволнението ми. Той предпочиташе в офиса му всичко да е най-съвременно — мебелите, техниката, дизайнът. Аз вече не се вписвах в този интериор, така че може да се каже, че ме уволни изцяло по естетически съображения. Но ми изплати такава компенсация, че бих могла да не работя никъде през следващите десет години.“

Почти всички разказвачи са единодушни, че първото впечатление при среща с Кларк е грандиозно и едва ли не плашещо. Нищо чудно — ръстът му е около сто и деветдесет сантиметра, а теглото му е достигало на моменти сто и петнайсет — сто и двайсет килограма. Въпреки това телосложение обаче той се е движел достатъчно изящно и леко. Това всъщност обяснява успехите му в тениса — мощността и лекотата.

При първата среща на човека насреща му се струва, че Кларк заема цялото околно пространство, колкото и да е голямо помещението. Гласът му е бил силен, макар и не рязък, като при нужда е могъл да бъде мек и ласкаещ.

Той винаги постигал целта, която си е поставил, колкото и абсурдно да е изглеждала тя на околните и даже на самия него.

Ето какво разказва например Франк Лист, който е работил с Кларк след войната, а сега е мениджър в конкурентната корпорация на Мърдок:

„Някъде през четиридесет и девета се оказахме в Аржентина, в Буенос Айрес. Бяхме подписали няколко прилични договора и имахме пълното право да разпуснем. Седяхме си в ресторанта и внезапно на Норман му хрумна, че трябва незабавно да отлетим за Ню Йорк.

Норман буквално ме измъкна от масата — сдъвках си парчето месо по пътя — и хукнахме към летището. За Ню Йорк излиташе самолет, в който нямаше нито едно свободно място. Норман ме хвана за ръката, замъкна ме нагоре по стълбичката и започна да настоява веднага да ни изпратят в Ню Йорк.

Повиканият от администрацията полицай се опита да вразуми Кларк, който продължаваше да държи на своето. Разгорещеният офицер, запречващ с тялото си входа за салона, измъкна пистолета си и го насочи към корема на Норман, заявявайки, че той ще влезе вътре само като труп. На което Норман отвърна, че тогава самолетът никъде няма да излети.

Препирнята продължи два часа и половина на стълбичката на отдавна готовия за излитане самолет. В крайна сметка и полицаят, и администрацията бяха принудени да отстъпят. Свалиха от самолета двама нещастни аржентински музиканти, които бързаха за концерта си, обявен в Ню Йорк.

Представям си с какво удоволствие биха изсвирили траурния марш в чест на Норман.“

Непредсказуемостта на Кларк може би се е проявявала най-ярко в начина му да води делови преговори. Когато двете страни ги завършат и си стиснат ръцете, тези, с които Кларк е водил преговорите, внезапно осъзнават, че не знаят какво точно са се споразумели. Често и сътрудниците на Кларк, присъстващи на преговорите, също не разбирали нищо. Но в крайна сметка кой знае защо се оказвало, че подписаните в хода на преговорите контракти са изключително изгодни за Кларк. Най-удивителното е, че те съвсем не ощетявали и отсрещната страна. Единственото, което Кларк винаги изисквал, било безпрекословното изпълнение на „препоръките“ му.

Веднъж Кларк водел преговори с Боб Форман, собственик на две програми на кабелната телевизия в Мелбърн, намиращи се в този момент на границата на банкрута. В два часа на обяд Кларк заявил на Боб, че в шест трябва да знае окончателния му отговор. От продажбата на тези програми на Кларк Форман би спечелил чисти пет милиона долара.

Но виждайки, че Кларк отива на тенис корта, той така и не се уговорил с управителите си за условията на „прехвърлянето“. На пристигналия в шест часа Кларк Форман предложил да обсъдят още някои подробности. Без да каже дума, Кларк си тръгнал от офиса му.

По време на войната Кларк се скарал с командира на ротата си заради отношението му към жените. Капитанът си позволявал прекадени волности в общуването с наплашените немкини. Кларк със сигурност е щял да бъде даден под съд, ако не се наложило веднага да встъпи в бой, след който капитанът бил принуден да подготви документите на Кларк не за даване под съд, а за представяне за награда.

Когато малко по-късно Кларк бил ранен и лежал в болницата във Фонтенбло близо до Париж, за него се грижела млада санитарка на име Силвия Лоурънс. Впоследствие тя получила образование на разноски на Кларк и оглавила психиатрична клиника в Ню Джърси, построена и оборудвана пак с негови средства.

„Той можеше да направи недоволна гримаса само при споменаването на поредната инжекция — спомня си тя, — но лично съм била свидетел колко твърдо понасяше болезнените процедури по обработката на рамото му, изгорено до месото.“

Създал световна комуникационна империя, включваща вестници, списания, книгоиздателства, печатници, радио и телевизионни канали, компютърни мрежи, самият Кларк имал ужасен почерк, който понякога самият той не разбирал. Наистина, с този отвратителен почерк той можел да пише удивително бързо както с дясната, така и с лявата ръка. Това се обяснява с факта, че Кларк бил левак по рождение.

В детството му в Америка вече не отучвали децата от тази вродена особеност, но баща му се придържал към собственото си мнение по въпроса, Кларк твърдял, че старомодният му баща смятал желанието му да пише с лявата ръка за чиста глезотия.

Авторът на „Парадоксите на Кларк“ с упоение разказваше за пътешествията си заедно с Кларк из комунистическия свят. Особено носталгични бяха спомените му от бившия СССР, където Кларк е бил посрещан направо царски. Той и свитата му са били настанявани във вили на Ленинските хълмове^[1], в старинни подмосковски къщи, за тях са били организирани лов и други развлечения.

Особено обичал да ходи на лов заедно с Кларк Леонид Брежнев. За такъв лов в Завидово се събирало цялото Политбюро на ЦК на КПСС. Кларк и Брежнев се състезавали в точна стрелба по глигани. Междувременно в ловджийската хижа се подписвали изключително изгодни за Кларк договори. Веднъж даже станало дума за издаването на вестник „Правда“ в Америка. Но този контракт бил един от малкото, така и останали неподписани. Брежнев искал непременно „Правда“ да излиза в цветен вариант. Тъй като не желаел да става за смях, Кларк доста рязко отказал участието си в това начинание.

В самото начало на „перестройката“ отношенията на Кларк с болшевиките си оставали топли и делови. Но колкото по-бързо се освобождава Русия от комунистическите илюзии, толкова по-сложни стават взаимоотношенията на Кларк с лидерите й. Макар че през 1987 година все пак е избран за почетен доктор на Московския университет.

В онези времена той редовно се е срещал с Горбачов. След август 1991 година е започнало ново затопляне, сменящо се на моменти с охлаждане. Именно тогава, в края на деветдесет и първа, Норман Кларк, заедно с вдовицата на бившия американски посланик в СССР милиардера Семюъл Спиър, оглавил фонда „Спиър“.

Тежко изпитание за Кларк е била загубата на контрол върху основната му рожба — „Кларк Къмпани“. Всеки друг би бил съсипан от такава катастрофа и принуден завинаги да се откаже не само от грандиозните проекти, но и може би от бизнеса въобще. Хората, преживели такова нещо, обикновено завършват живота си в най-добрия случай като чиновници или пенсионери. В най-лошия — бързат да се простят с живота си.

Кларк обаче нито за минута не се съмнявал, че случилото се е просто незначителен епизод. Като че ли за подобна увереност не е имало никакви основания. „Планината не може да рухне от случайна атака на зайци, дори ако зайците имат стоманени зъби“ — заявил Норман Кларк в отговор на въпроса на язвителния кореспондент от „Дейли Мирър“, дали не смята да се заеме с полезен физически труд.

Жената на Кларк, очарователна англичанка, подарила му четирима синове и две дъщери, винаги е била главната му опора. Двамата се оженили веднага след войната, когато Дороти дошла в Америка, търсейки материали за дисертацията си на тема Едгар По. А намерила Кларк.

Запознали се у Ърл Фишър, чиито криминални романи тогава четяла цяла Америка. Самият Фишер, красавец естет на преклонна възраст и тънък познавач на френските вина се отнасял към криминалните си шедьоври с голяма ирония и постоянно иронизирал Кларк, който ги издавал. Въпреки това Кларк печелел доста добре от тях.

С доходите от издаването на Фишър Кларк основал две научни списания — по проблемите на програмирането, от което тогава малцина имали представа, и специализирано списание по медиавистика.

Дороти признавала впоследствие, че се е влюбила в него от пръв поглед, а когато чула с каква лекота борави с такива сложни думи като „медиавистика“ и „програмиране“, вече съвсем си загубила ума.

За разлика от загубата на компанията, загубата на Дороти през деветдесета година била непоправима. Тогава Кларк напълно потънал в работата си. Годината на смъртта на жена му станала година на раждане за няколко нови компании в най-различни краища на света. „За мен работата е и наркотик, и единственото спасение“ — казва Кларк.

Той прекарал цялата година извън Америка. По платените сметки е лесно да се пресметне, че в течение на една година той е живял в повече от шестдесет хотела от Лондон до Тайван.

И шестте деца на Кларк са завършили Харвард. И шестимата по различно време са работили за по няколко години в различни негови компании. Нито един от тях не само че не е достигнал високо административно положение в компаниите на баща си, но и не е успял да се задържи повече от пет години.

Обяснението е просто. Ако изискванията на Кларк към сътрудниците му са били много високи, то към собствените му деца са били прекомерни. Това, че са били прекалено завишени, доказва самостоятелната дейност на всяко от децата му. Техните търговски и обществени успехи в собствените им поприща напълно доказват способностите им. Които впрочем Кларк е поддържал всячески. На първо място вероятно с това, че съвсем рано заявил на децата си, че не могат да разчитат на някакво сериозно наследство.

При целия суперпрофесионализъм на придворния биограф Роалд Линч в „Парадоксите на Кларк“ има внушителни празноти, запълнени само с общи приказки и анекдоти. Когато на Линч му става трудно да хронометрира един или друг период от живота на Кларк, той поднася на читателя истории като тази за пуснатите в шахтата бълхи или задълбочено започва да пресмята броя на произведенията на изкуството, купени от Кларк. Или пък описва благотворителните му акции.