Фридрих Незнански
Първата версия (23)

2.
Гробищна изненада

6 август 1994 година

Бюрото „Смит енд Фрост“ се намираше на седемнадесетия етаж на огромно стъклено здание. По случай съботния ден във вестибюла и коридорите беше празно.

Джон Фрост ни очакваше — Нанси бе изпълнила обещанието си и му се беше обадила. Но май въпреки това той не изглеждаше много радостен от посещението ни.

Смуглото му лице с пухкави мустаци, чието поддържане явно отнемаше по-голямата част от свободното време на Фрост, кой знае защо не излъчваше благоразположение. Макар че безспорно се усмихваше вежливо, при това подчертано вежливо. Целият му студен, съответстващ на името му облик^[1], като че ли казваше на двамата досадни руснаци: „Виждате ли, дошъл съм през почивния си ден в бюрото заради вас, така че какво още искате?“

Но всъщност той каза нещо съвсем друго:

— По принцип нашата фирма не разгласява сведения, събрани по поръчка на клиентите. Но този наш клиент умря и към мен се обърна неговата внучка. Както ми обясни тя, вие се занимавате именно с това, което интересуваше мистър Спиър. В крайна сметка обаче дори не това беше причината все пак да ви разкажа нещо. Признавам си честно, че смятах да се срещна с вас и под някакъв благовиден предлог да откажа да ви предоставя информация.

Това строго официално встъпление напълно обясняваше дистанцираната учтивост на Фрост, също както по-нататъшните му думи обясняваха съвсем своевременното решение все пак да говори.

— Но тази сутрин при мен дойде един лустросан тип. Беше от ЦРУ и кой знае защо смяташе, че има право да ми заповядва, на мен, Джон Фрост! — Фрост възмутено си попипа мустаците.

Съвсем очевидно сутрешният тип от ЦРУ беше гола вода като физиономист. Върху човек с такова украшение на лицето нямаше смисъл да се оказва натиск.

— Освен всичко друго — продължи Фрост, — спомням си, че мистър Спиър си имаше причини да се свърже именно с нас, а не с ЦРУ или ФБР. Вие също, надявам се, представлявате не КГБ или както там сега му викат у вас, а органите за прокурорски надзор? Мразя всички тези шпионски агенции. Всичките отдавна са затънали в мръсна политика и от тях смърди. Значи така. В тази папка са събрани копията от документите, разкриващи каналите на постъпленията и прехвърлянето на пари през фонда „Спиър“.

Фрост ласкаво потупа с ръка папката на бюрото.

— От къде най-вече са постъпвали парите? — попитах аз.

Фрост ме разбра и без помощта на Ломанов:

— Частично това са били собствените пари на Кларк. Но най-големите суми са идвали от различни горещи точки на планетата. Напоследък до голяма степен и от вашата страна. Практически всички тези средства са отивали за закупуването на оръжие. При това се забелязва един интересен детайл — търговските операции явно не са провеждани от Кларк заради печалбите. Във всеки случай не само затова. Страхувам се, че тук отново е замесена мръсната и отвратителна политика. А останалите причини трябва да се търсят при вас, в Русия. Също у вас трябва да се търси и причината за гибелта на мистър Спиър.

— Защо смятате така, нали е загинал тук, в Америка?

Уви, този път Джон Фрост не ме разбра. Но Серьожа бързо преведе. Фрост закима с глава, впрочем доста предпазливо, по съвсем разбираеми причини, пряко свързани с растителната покривка на лицето му.

— След смъртта на Семюъл Спиър се постарах да науча това-онова по собствена инициатива. Той е трябвало да се срещне с някакъв руснак, който му обещал да му предостави някакви сведения за Кларк. По този повод си мисля две неща. Може да са ви от полза. Първо, този руснак трябва или да се е познавал със Спиър, или е трябвало да му съобщи нещо, което е накарало Спиър да забрави всякаква предпазливост. Той и без това разбираше, че се е наврял в гнездото на осите от секретните служби, но не искаше да се спре. Ето че го спряха. И второ. Абсолютно съм сигурен, че със смъртта му непосредствено е свързан Кларк. А кой е Кларк — това е голям въпрос. Пожелавам ви да намерите отговора и все пак да останете живи. Мисля, че това е всичко, което мога да ви кажа.

Стиснахме си здраво ръцете и излязохме от бюрото, като така и не разбрахме кой е Смит и съществува ли въобще. Затова пък имахме папката, натъпкана с документи. Естествено щяхме да се оправяме с тях в Москва.

От сградата на Трийсет и трета улица доброволният ни шофьор ни закара до летището „Ла Гуардиа“. Вече се приближавахме до летището, когато ми се стори, че зад нас се мярна вчерашният бял понтиак с негъра на волана. Но може би само ми се беше сторило. Вече нямаше време да се откъсваме от евентуални опашки. Със самолета ще се откъснем, помислих си аз.

 

 

В Чикаго си купихме кола. Тоест отначало искахме да я вземем под наем, но буквално на две крачки от летището имаше две бюра — едното даваше коли под наем, а другото продаваше употребявани, но още съвсем здрави на вид коли. Мисля, че в Москва тези старци и старици биха се радвали на невероятен успех, особено при цената, на която се продаваха тук.

Избрахме си зелен форд модел хиляда деветстотин и някоя. Ломанов прояви неподражаемо умение да се пазари на английски със собственика турчин. Това предизвика истински възторг у турчина, който явно по-рано беше търгувал на истанбулския пазар, където пазарлъкът е също такъв задължителен елемент от процеса на покупко-продажбата, както и парите. Артистично-икономическите дарби на Ломанов доведоха до това, че разчувстваният турчин за нула време ни свали цената от осемстотин на четиристотин.

На най-близката бензиностанция напълнихме резервоара догоре и си купихме автомобилна карта, на която всички пътища бяха грижливо номерирани. Нашата магистрала номер 78 минаваше почти точно на север от Чикаго покрай брега на езерото Мичиган.

Огромният град с високи здания оставаше отляво, обхващайки езерото като гигантски октопод. Човек добиваше впечатление, че той никога няма да свърши. Просто ставаше все по-нисък и по-нисък, докато от двете страни на пътя започнаха да се мяркат индивидуални спретнати вили, повечето от които според мен бяха доста безвкусни.

Караше Ломанов, така че можех да си въртя главата на всички страни. Понякога между къщите се мярваше синята вода на Мичиган, едно от Великите езера, на бреговете на които се развиваше действието на толкова обичаните в детството ни романи на Фенимор Купър. Сигурно тогава знаех повече за Мичиган, отколкото, да кажем, за Байкал.

— Блу Бей — каза Ломанов.

— Какво? — не разбрах аз.

— Блу Бей. Пристигнахме. Къде отиваме първо? На гробищата?

— Абе май ни е рано да умираме — пошегувах се аз, — отиваме първо при Харолд Локман. Евънстън авеню 199. Виж си в картата.

Това беше същата тази едноетажна Америка, за която бяха писали Илф и Петров. Много чисто, много зеленина, къщички с керемидени покриви, църква, магазинчета, улични кафенета. Направо не градче, а идилия. Сигурно хората на възраст от една до петнайсет години и тези от седемдесет до безкрайност живеят много приятно и спокойно тук — неуловимият дух на скуката като че ли се носеше из въздуха. Нещо от типа на някой руски Новохоперск, само че по-цивилизован.

Номер 199 на Евънстън авеню за щастие се оказа не морга или крематориум, а просто старчески дом, който се намираше навътре в малък парк, заобиколен с декоративна ограда и акациеви храсти.

Изглежда, бяхме избрали удачен ден за визитата си — не изпъквахме особено на фона на посетителите.

Ломанов меко ме посъветва да играя ролята на ням, аз не пожелах да споря. Макар че лично на мен произношението ми не ми се струваше чак толкова ужасяващо.

Строгата управителка в строг, въпреки жегата костюм, на въпроса ни за Харолд Локман отвърна, че той е в градината зад дома и можем да го намерим на третата пейка в дясната алея.

— Знаете ли, нашите подопечни са толкова консервативни в навиците си, че на практика винаги знаем къде се намира в дадения момент всеки от тях. — Строгата управителка се усмихна. Не ни попита нито кои сме, нито защо сме дошли. Очевидно в това заведение уважаваха правата на настанените в него.

— Слушай, Серьожа — тихо казах на Ломанов, — а как ще му се представим — кои сме ние? Нещо не помислихме за това.

— Защо да не сме? Аз помислих. Ние сме родственици на Норман Кларк. От Австралия. Далечната загадъчна Австралия.

— Защо пък от Австралия? — едва сдържах съвсем неуместно напиращия смях.

— Колкото е по-абсурдна ситуацията, толкова е по-лесно хората да повярват в нея. Ако сме от Америка, защо не сме идвали по-рано? А Австралия — тя е далече, знаете ли, почти като луната. И освен това там има кенгурута и всякакви торбести. А това вече е тема за разговор.

Ломанов явно беше в добро настроение. Не можех да разбера само на какво се дължеше. И до какво щеше да доведе.

Открихме Харолд Локман точно на посоченото място. Наистина, отначало ни се стори, че на третата пейка седи Зиновий Герт, прекрасният московски актьор, известен на зрителите най-вече от ролята на Паниковски в „Златният телец“.

Когато се приближихме към него и обяснихме, че сме дошли от Австралия и сме роднини на Норман Кларк, Локман повдигна косматите си вежди точно като Герт-Паниковски, когато го хващаха да краде поредната гъска. Налагаше ми се да напрегна всички сили, за да разбера за какво става дума.

— От Австралия? Преди идваха само от Америка, и за какво им е притрябвал на всички Норман Кларк след толкова години? Пък и Харолд Локман на стари години…

По всичко личеше, че старецът не знае за смъртта на Кларк на яхтата „Глория“. Иначе нямаше да задава такива въпроси. Какво толкова, пристигнали са роднините за наследството, търсят потвърждение на роднинските си връзки.

— Рядко излизаме извън нашия континент, а баба ми преди смъртта си помоли непременно да посетим родината на братовчед й, който беше толкова известен в целия свят. — Светлите очи на Ломанов излъчваха трепетна и нежна любов към непознатия, но толкова близък прачичо.

Направо се просълзих, толкова искрено и трогателно Ломанов разказваше за предсмъртните желания на австралийската си баба. Честна дума, ако не знаех паспортните му данни, щях да повярвам, че наистина е роднина на Кларк.

— Известен в целия свят? — изуми се Локман.

— Естествено, за него са чували не само в Америка.

— И с какво толкова се е прославил? — язвително се осведоми старецът.

— Как с какво? — Искреността на Ломанов не знаеше граници. — Той можеше да стане дори президент на Америка, ако решеше.

— Как? Вместо президента Хувър? — Старецът се разсмя сухо.

Сега беше наш ред да се удивим.

— Защо, имало ли е такъв президент? — попита Ломанов.

— Как да не е имало? В края на двайсетте — началото на трийсетте… Голямата депресия… Но Норман все пак нямаше да успее да бие Хувър. За да станеш президент, юноши, трябва поне да си пълнолетен! — Старецът назидателно вдигна пръст.

— Не, това е ясно. Тогава е бил прекалено млад, но по-късно… Вече след войната…

Старецът се разсмя още по-язвително.

— За ваше сведение Норман Кларк загина в автомобилна катастрофа заедно с родителите си. Мисля, че беше през трийсета година… Вашият роднина и потенциален президент нямаше и четиринайсет.

Е, старецът можеше да бъде доволен от постигнатия ефект. Виждайки, че съм толкова смаян, че даже май не разбрах съвсем, Ломанов бавно повтори последните фрази на стареца, като че ли го питаше.

— А-а, кажете ми — изключително учтиво се обърна Ломанов към Локман, — а може би това е някой друг Кларк? Друго семейство например…

Старецът май се разсърди не на шега.

— Норман ми беше приятел от училище и в града ни нямаше никакви други Кларк! И въобще не ми разправяйте врели-некипели!

Той стана рязко от пейката и тръгна понакуцвайки към сградата. Погледнахме след него, после се спогледахме. Вече ни беше ясно каква изненада може да ни очаква на гробищата…

 

 

Робърт Уентуърд седеше в колата и тъжно гледаше през прозореца. Честно казано, искаше му се да прати всичко и всички по дяволите. Смяташе идиотската задача да следи двамата руснаци най-малкото недостойна за него. Все пак беше агент със стаж, на когото се поверяваха напоследък далеч по-важни дела. Но шефът кой знае защо настояваше да взима лично участие във всичко това. Що за важни птици са тези руснаци?

Освен всичко друго силно го дразнеха тези двамата, дето му ги бяха дали — черният шофьор Чарли, който вечно носеше тъпите си черни очила, и сукалчето Джими, на когото службата му приличаше на нещо средно между безкраен сериал и екшън.

Уентуърд вдигна слушалката на телефона. Естествено, обаждаше се Филдинг.

— На гробищата са — докладва той, стараейки се да бъде колкото се може по-язвителен, но все пак без да преминава границата на приличието.

Нов отговор чу нещо съвсем неочаквано.

— Пристъпете към ликвидация. И всичко да е абсолютно изпипано.

— Ликвидация? — попита Уентуърд.

— Изпълнявайте, Робърт. Само че без излишен шум. Това е разпореждане отгоре.

Гласът на шефа звучеше тихо, но уверено.

 

 

Дълго, мълчаливо и тъпо гледахме надгробния камък. Тоест вече очаквахме да видим точно това, но едно е да очакваш, а друго да го съзерцаваш със собствените си очи.

Надписът на надгробния камък не оставяше повече място за съмнения: „Робърт Кларк 1890–1930, Джулия Кларк 1892–1930, Норман Кларк 1917-1930“.

Гробът не беше поддържан, така че за да прочетем този сакраментален надпис, ни се наложи доста да се потрудим, изчиствайки го от високата трева.

И тъй, оказа се, че този, който беше загинал наскоро в Черно море на седемдесет и седем годишна възраст, бе умрял за първи път още когато не само Ломанов, но и мен не ме е имало на белия свят…

 

 

Като че ли почувствах нещо. И седнах сам на кормилото.

Всъщност бяхме научили всичко, което можеше да се научи. Време беше да се връщаме у дома. Мислено вече бях в Москва.

Изстисквах всичко от старичката ни кола. Носехме се към Чикаго, откъдето смятахме да заминем за Москва. Там май има директни полети, в най-лошия случай ще вземем някой пред Европа. Или ако ще през Австралия, нашата отдавнашна родина — беше ни все едно.

Червеният форд зад нас никак не ми харесваше. Особено когато тръгна да ни задминава и да ни притиска към банкета.

А още по-малко ми хареса, когато видях, че на волана седи черен шофьор с тъмни очила, а двамата на предната и задната седалка държат по един патлак със сериозен калибър.

Високо изпсувах на руски и креснах на Ломанов:

— Дръж се с ръце и крака!

И рязко натиснах педала на газта, врътвайки волана наляво. Задницата на нашата кола поднесе и стабилно удари отстрани червения форд. Натиснах газта. По всичко личеше, че държат патлаците за краен случай, тъй като не знаеха дали имаме оръжие.

За жалост нямахме. И те го разбраха. И решиха да се възползват изключително от преимуществата на колата си — тя беше по-нова, по-мощна и по-масивна.

Задачата им беше проста — да ни накарат да излетим от естакадата, която продължаваше още няколко километра. Не беше много висока, но достатъчна, за да ни погребе под останките от автомобила ни.

Все пак ни провървя с колата. Тя се оказа удивително здрава. И не се разпадна дори след петия удар, въпреки че по всички правила трябваше вече да го е направила. Шести вече нямаше да издържи.

Но в този момент се появи нашият шанс. Срещу нас се движеше огромен камион, чиито колела бяха по-високи от колата ни. Спомних си отдавнашните уроци на гениалния чичо Стьопа.

Когато до камиона оставаха двеста метра, а червеният форд се носеше на сто метра зад нас, аз рязко извъртях кормилото наляво, изскачайки в насрещното платно. И успях да видя безумните очи на шофьора на камиона. Между него и левия банкет оставаше разстояние, което ни даваше възможност да се проврем. Особено ако камионът свърне надясно и закачи червения форд.

За наше щастие стана точно така. Само в едно отношение сметките ми се оказаха неверни, като разбрах, поглеждайки в огледалото. Изглежда, че камионът не закачи форда с края на бронята, а просто го размаза под себе си. Но в крайна сметка те първи започнаха. Очевидно е, че не сме грабители. Какво може да се вземе от хора, които се движат с кола като нашата.

В този момент ме осени. Спомних си Стивън Броуди и предупреждението му да не се месим в този случай. Е, онези от ЦРУ ако са останали живи, ще оценят по достойнство поздрава на Стивън Броуди.

Трябваше спешно да зарежем колата. Иначе ще ни изловят, преди да отлетим от тази благословена страна. Помислих си, че дори и ако хората от форда са живи, имаме на разположение около час.

Бяхме вече в града. Завихме в някаква уличка и се измъкнахме от смачканата си кола. Ключовете оставих на таблото. Да се вози който иска.

За разлика от Москва такситата тук наистина не са проблем — първата жълта кола се появи в полезрението ни максимум след три минути.

След двайсет минути бяхме на летището. Дори и не погледнахме кога е следващият полет за Москва. Трябваше да се махаме колкото се може по-бързо, все едно за къде. Избрахме Детройт.

И скоро вече бяхме във въздуха.

От Детройт можехме да се доберем до Москва с полет на румънската авиокомпания с две кацания — в Монреал и Букурещ. Нямахме избор. Взехме билетите и побързахме да минем през митницата. Не беше много вероятно да организират нападение срещу нас в строго охраняваната сграда на летището.

Официално също надали ще ни създадат някакви пречки. Онези момчета, изглежда, работеха на своя отговорност. Едно е автомобилна катастрофа, съвсем друго — нападение срещу граждани на чужда държава в присъствието на множество свидетели.

Така че при всички положения американският закон е на наша страна. Поне засега. До време, както се казва. Трябваше да изчезваме.

 

 

— Е, Александър Борисович, летим ли? — кой знае защо на английски се осведоми Ломанов.

— Летим, летим, Серьожа. Само че остави това „Александър Борисович“ най-после. Ще си изкълчиш езика. Просто Саша. И на ти.

— Готово.

Чукнахме се и изпихме по глътка водка на един дъх. Предстоеше ни дълъг полет, но към къщи. Така че имахме законното право не само да пийнем, но дори да се напием. Ако искаме. Искахме.