Фридрих Незнански
Първата версия (8)

7.
Под контрол

28 юли 1994 година

Теймур Мурмедов много се гордееше с това, че родният му чичо бе сменил навремето Гайдар Алиев на поста председател на азербайджанския КГБ. Никакви перестройки не бяха променили таблицата на чиновете. Знаменитата фраза „последните ще станат първи“ е казана просто така. Първите ще си останат първи. Никакви смени в парадния списък на ръководството не са попречили на сериозните хора да се занимават със собствените си работи.

През съветските времена намазваха всякакви официални благини, печелеха и от нефта.

През постсъветските в нефтения бизнес настъпи пълна слободия до такава степен, че се наложи да се въвежда ред. Случваше се една и съща партида нефт да бъде продадена няколко пъти, като и продавачите, и купувачите всеки път бяха различни. Ничие — значи общо. Но парите не могат да бъдат общи.

Кланът, към който принадлежеше Теймур, се опита да вземе нещата в свои ръце и това почти му се удаде. Той се състоеше предимно от бивши сътрудници на комитета, родом от южната част на републиката, които имаха отдавнашни стабилни връзки с Турция. Противостоеше им друг бакински клан, в който влизаха главно бивши партийни дейци и хора от МВР.

Клановете се опитваха да се споразумеят, за да разграничат сферите си на влияние. Силен коз за бившите кагебисти бяха московските им връзки. По поръчение на колегите си с тях се занимаваше Теймур, чиито лични връзки в Москва също не бяха лоши. Бившите му състуденти от Института по международни отношения заемаха различни стъпала на обществената стълбица. Някои ръководеха собствени едри фирми, други — скромни подразделения в Министерството на външноикономическите връзки.

Разбира се, нефтът можеше да се изнася направо от Азербайджан за Турция или Иран, но много по-изгодно беше това да става през Москва. Още повече че в Москва се доставяха само книжа, а не многотонни цистерни.

Напоследък Теймур постоянно усещаше нечий чужд поглед — явно го следяха, при това доста професионално. Тъй като освен този поглед нямаше други признаци, той подозираше конкуренцията и за всеки случай нареди да се засили охраната.

Белият линкълн на Теймур меко се доближи до офиса на фирмата „Лонг“ на улица „Бутлеров“. Вчерашният телефонен разговор с шефа на фирмата господин Левашов, братовчед на негов състудент, окончателно реши въпроса за подписването на сериозен и дългосрочен договор, много по-изгоден от този, който предлагаше Буцков на вчерашната среща. За всеки случай той не отказа на Буцков, но си помисли, че е по-добре човек да си няма работа с него. Буцков бе по-опасен и от „родните“ кагебисти.

Телохранителят Мамед излезе пръв и огледа улицата. Беше тихо и спокойно, ако не се смятат стариците, тълпящи се до магазина за хранителни стоки, в който по стар навик още подхранваха пенсионерите, ветераните и инвалидите. След него се измъкна, придържайки полите на сакото си, вторият бодигард, подобният на гардероб Саша, когото всички наричаха Алекс. Той кимна на Теймур — всичко е наред, излизай. Челюстите му непрекъснато се движеха — Алекс постоянно дъвчеше дъвка. Теймур излезе от разкошната си кола.

До вратата на офиса имаше не повече от петнайсет крачки, но Теймур успя да измине само осем — професионалният снайперист вече гледаше хладно и безпощадно през окуляра на оптическия мерник.

Теймур падна с лице напред, Мамед успя да подхване шефа, макар че това вече не беше шефът, а неговият труп. Челюстите на Алекс замръзнаха. Той извади пистолета си и се заоглежда. От офиса се изсипа местната охрана.

Никой не можеше да разбере откъде е стреляно — отсреща, от другата страна на улицата имаше голям брой сгради — някакъв институт, складове. Различните по цвят и брой на етажите здания стояха в плътна редица и понякога само по цвета на фасадите можеше да се определи къде свършва едното и къде започва другото. Явно изстрелът бе дошъл от тази страна. Нямаше смисъл да търсят стрелеца, въпреки че няколко души от местната охрана хукнаха към складовете.

Естествено, не откриха никого.

Теймур умря в ръцете на Мамед, без да дойде в съзнание — куршумът бе попаднал точно в тила.

Срещу смъртта всички московски връзки са безсилни, понякога те дори я ускоряват.

 

 

Бръснех се, внимателно разглеждайки лицето си в огледалото. Не бих казал, че предметът на бръснене ми харесваше кой знае колко. Кръгове под очите…

Колко пъти съм си казвал — „Турецки, откажи се от последната чашка!“ Интересно колко души по всички кътчета на земното кълбо си повтарят всяка сутрин тези укоризнени слова? Всеки би се отказал, ама ето къде е проблемът — най-трудното, практически невъзможното е определянето на предпоследната чашка. Няма да е зле да се учреди награда за този гений, който измисли „определител на предпоследната чашка“. Би звучало добре — наградата „Турецки“!

Странно, нали през нощта се събудих с абсолютно бистра глава, бях способен да мисля и да разсъждавам. После съм се унесъл за няколко часа и гледай какво стана. Това е ефектът на последната чашка.

„И тъй, какво имам за днес?“ — мислех си аз, докато се движех из сутрешна Москва.

Жегата бе поспаднала и хората по тротоарите веднага започнаха да се движат по-бързо. Ветрецът в отворения прозорец приятно разхлаждаше слепоочието ми. Навън беше толкова хубаво, че усетих как кръговете под очите ми изчезват от само себе си.

Та какво все пак имаме за днес? Ломанов не само изкопа някакви материали за Буцков, който фигурираше в телефоните на Ричмънд, но и се свърза с журналиста от „Днес“, който беше ходил в Севастопол и бе написал статията за смъртта на Кларк. Оказа се, че Пьотър Зотов е служил в Афганистан в ротата на самия Буцков. Хубав възел се връзва. Тези бивши „афганци“ се държат здраво един за друг. Още вчера наредих да изготвят пропуск и мисля, че не закъснявам.

Не, все пак закъснях.

Явно не скучаеха. Ломанов очевидно не бе посмял да приеме Зотов в кабинета ми, докато ме няма. А може би им беше по-приятно да общуват с Верочка? Тя просто цъфтеше днес. Вместо един, двама поклонници, един от друг по-хубави. Тримата пиеха чай, безмилостно разкарвайки пакетчетата с алуминиеви лъжици из огромните чаши.

Аз се извиних, разбира се, но си придадох максимално строг вид, като че ли бяха закъснели те, а не аз. Но те не обърнаха никакво внимание на строгостта ми. У днешната младеж няма никакво страхопочитание към по-възрастните. Е, като няма — няма, голяма работа.

Поканих Зотов в кабинета, настаних го в креслото и му разреших да пуши.

Пьотър Зотов се оказа приказлив млад човек, който леко се запъваше на съгласните. Доста висок, слаб, но жилав, с жизнерадостна усмивка и вероятно със същия характер. Кръгли кафяви очи, усмивка до ушите — той по нещо приличаше на поотраснало, вече приличащо на възрастно куче, но все пак още кутре от породата на ерделтериерите. Във всеки случай най-малко приличаше на криминален репортер. Впрочем казват, че ерделите имат идеално обоняние.

— Александър Борисович Турецки.

— Пьотър Сергеевич Зотов, може п-просто Петя. — Той се усмихна широко и двамата си стиснахме ръцете.

Ръката му се оказа суха и твърда.

— С какъв вид спорт се занимавате? — Най-трудното е да започнеш разговора, а нищо неозначаващите въпроси като този са създадени точно за това.

— Едно време се занимавах малко с бокс, сега с у-шу, всяка сутрин тичам, но мисля че в днешно време е най-добре да се ходи в стрелбищата. Или да си държиш трофеен шмайзер под възглавницата, само дето любилите органи няма да разрешат. Обяснете ми, Александър Б-борисович, защо т-тези любими органи са толкова сурови към нашего брата журналистите?

— Но и вие не ги щадите.

— Но в-все пак понякога се създава впечатление, че не престъпниците, а журналистите са г-главните врагове на народа. Но т-това между другото. Разбрах, ч-че с-се интерес-сувате от Б-буцков? — Зотов се развълнува, заговаряйки за Буцков, защото запъването на съгласните рязко се усили.

— Разбира се, знаем някои неща за него — казах, като се стараех да не покажа, че знаем малко. — Но вие го познавате отдавна, като при това сте имали възможността да го наблюдавате в екстремни ситуации.

— Д-да го н-наб-блюдавам… Д-добре г-го к-к-каз-захте — с горчивина отбеляза Петя.

Изглежда, че Петя сериозно се интересуваше от Буцков, защото познаваше достатъчно подробно армейската част от биографията му. Той започна разказа си отдалеч.

Старши лейтенант Андрей Буцков попаднал в Афганистан, може да се каже, по собствено желание. Преди заемал безсмислената, но спокойна длъжност на помощник по комсомолската работа на началника на политотдела на пехотния полк, дислоциран в околностите на тихия Талин. Тогава Талин още беше съветски и не бе успял да добави второто „н“ към окончанието си.

Очаквала го обикновена и спокойна кариера в политотдела — ЗКПЧ на батальона (ротата вече я бил прескочил благополучно, седейки в щаба), заместник-началник на политотдела на полка, Военнополитическата академия „В. И. Ленин“, която е в Москва до театъра на Моссовет и концертната зала „Чайковски“, пък току-виж успял да се уреди и в самата Москва. Да останеш в Москва в генералния щаб, в Главното политическо управление или Министерството на отбраната се смяташе едва ли не за предела на мечтите.

Но с човешкия живот, още повече с живота на един военен често се разпореждат независещи от него обстоятелства. Колкото и да мразел да застъпва наряд като дежурен офицер, все пак веднъж на два месеца не му се удавало да се изплъзне от противното задължение. Войниците били тъпанари, особено тези от Средна Азия, така че се налагало да дежури сериозно — по няколко пъти на нощ да обхожда постовете, да измъква заспалите войници от кабините на автомобилите в автопарка, да спи, ако това може да се нарече спане, в малкото тясно караулно върху твърдия нар, без да си сваля ботушите. И всякакви други прелести.

Онзи последен път той застъпил дежурен вместо запилия се Карасев. Пил Карасев, а лаврите обрал Буцков.

Младото войниче на име Нурмухамедов не му харесало още отначало: наплашен, мръсен, с измъчен поглед — един от тези, които в армията наричат боклуци. Другите войници от караула, а още повече началникът на караула сержант Буздаков, го тормозели, без да се притесняват особено от присъствието на Буцков. Всичко се случило през онази нощ.

Както разказвали после войниците, след като боклукът бил накаран да изчисти снега пред караулното по време на полагащата му се почивка, отчаян и напълно откачил, той изстрелял половин пълнител по другарите си. Крещял високо нещо на неразбираемия си език и сълзи обливали лицето му. Убил двама редници и ранил един ефрейтор. След това избягал с автомата от частта.

Полкът бил вдигнат по тревога.

Но не се наложили никакви особени мерки. Нурмухамедов не смятал да ходи никъде, просто седял сред голите студени храсти срещу частта и виел, стиснал автомата между коленете си. Без да се прикрива, държейки само дясната си ръка над отворения кобур, Буцков се приближил до него и му взел автомата.

После, както винаги, имало показателен съд. Нурмухамедов получил няколко години наказателен батальон, тъй като се взело под внимание, че е бил в състояние на афект. Също в наказателен батальон изгърмял и сержант Буздаков за „неуставни отношения“.

Най-много от всички, ако не се смятат убитите, пострадал самият Буцков. Оставал му само един избор — или да изгние жив в някоя островна рота, или да пише рапорт за Афганистан. Тогава Афганистан опрощаваше всичко.

 

 

— А ти как попадна в Афганистан? — попитах Петя, който пушеше нервно.

Чувствах, че му е необходима малка почивка. В представите ми образът му на весело кутре въобще не се връзваше със страшната война, още повече че момчето беше явно от прилично семейство. Впрочем той не е и чак такова момче.

— К-как? К-като всички. Остригаха ме и ми тикнаха оръжието в ръцете. Тогава следвах журналистика, втори курс. Една гадина ме п-прецака с „Архипелага“. Тогава вече не пращаха в Сибир заради ч-четивото, н-но от университета си м-ме изхвърлиха к-като нищо. „Милите хора“ от П-пето уп-правление предложиха да ми п-помогнат. Но нещо хич н-не ми се искаше. Тогава ми обещаха д-да ме уред-дят в Афганистан. И ме уред-диха…

И Петя продължи разказа си.

 

 

Зотов бил вече трети месец в Афганистан, когато ротата им била поета от старши лейтенант Буцков на мястото на убития по време на патрулиране на пътя за Кабул капитан Елисеев. Историята на Буцков, преквалифицирал се от помощник по комсомола в командир на бойна рота, била разказана на Зотов от закапечето капитан Егоров, свързан със Зотов с приятелски отношения. Първо, когато лежите един до друг под огъня, приятелските отношения се завързват от само себе си. Второ, даже в Афганистан никой не е отменял задължителните комсомолски събрания, и по-точно протоколите им. Събранията като такива практически не съществували, а протоколите били съчинявани от Зотов с изобретателност, която направо потресла Егоров. Зотов оформял и армейския стенвестник и пишел кратки статии за него.

Отначало Буцков се опитвал да въведе ред, под което разбирал на първо място забрана на тревата. Но това негово желание срещнало такова невиждано упорство у подчинените му, че скоро разбрал — ако настоява прекалено много, може в някоя престрелка с духовете да получи целенасочен „случаен“ куршум в тила. С течение на времето и той се пристрастил към тревата, но винаги имал мярка.

Тогава по онези места царяло относително затишие. Основните бойни действия били изместени на юг. Задачата на ротата на Буцков се състояла в постоянно патрулиране на пътя и понякога конвоиране на товари за Кабул. Както и при всяко затишие по време на война, последствията били най-неочаквани.

Ротата била дислоцирана в чисто място — големи армейски палатки, автопарк, складове за ГСМ^[1], рехава бодлива тел наоколо, пет караулни поста. Най-близкото селище, в което според слуховете редовно се отбивали духовете, се намирало на шест километра на изток от разположението на ротата.

Черният ден или по-точно черната нощ била нощта на събота срещу неделя. Така се получило, че в събота докарали цистерна вода за банята, а от познати шофьори от големия керван войниците си купили спирт. До вечерта се отцепили здраво.

Буцков вкарвал войниците в палатките под дулото на пистолета си. Предишната вечер замполитът заминал за Кабул, а Буцков трябвало непременно да отиде до щаба на полка. Телефонистките му били обещали почти стопроцентов разговор с Иваново, където живеели възрастните му родители, тъй като баща му бил тежко болен. За свой заместник той оставил лейтенант Доля.

Доля бил забележителна личност. Завършил Московския институт по съобщенията с отличие, а в армията влязъл като обикновен наборник. За голямо учудване на началниците на свързочния възел на Генералния щаб, където в качеството си на първокласен специалист по радиооборудване бил взет Игор Доля, лейтенантът написал рапорт с молба да бъде изпратен в Афганистан. Там станал командир на свързочен взвод — цялата свръзка се състояла от една и половина радиостанции.

Другите офицери мъкнели от пазарите на Кабул каквото им попадне и го изпращали в Съюза (без да се гнусят и от „трофеи“). Доля носел от Кабул книги, купени от магазините за военнослужещи, и хубав одеколон.

Но основната страст на Доля било оръжието.

Той разбирал от всички модели и модификации. Знаел наизуст дори това, което никога не било попадало в ръцете му. Освен това Доля бил великолепен стрелец и ако не бил наряд, се упражнявал по два часа на ден в стрелба по учебни мишени.

Буцков можел да разчита на Доля. Първо, лейтенантът не пиел, второ, макар и да не го уважавали, от него се бояли.

Веднъж се опитвал да вкара в палатката напушилия се бикоподобен украинец Лебядко. Лебядко се дървел, крещял гадости по адрес на московците (не съвсем на място, тъй като Доля бил украинец по произход), не спял и пречел на другите. Веселял се, с две думи. Слабичкият Доля измъкнал пистолета си и стрелял три пъти в земята.

Единият куршум се забил точно между подметките на огромните ботуши на Лебядко, вторият отдясно, третия отляво — на сантиметър от крака му. Всички глупости моментално се изпарили от главата на Лебядко. На следващия ден идвал да се извинява, явно бая се е бил стреснал.

Когато Буцков заминал, а цялата рота, чиста и блага, се разсредоточила по палатките и по-скришните места, с удоволствие пийвайки водка, Доля седял в командирската палатка с два пистолета на масата пред себе си и четял „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Точно на сцената на първия разговор на Расколников със следователя Порфирий Петрович дотичал началникът на караула сержант Ерменин:

— Другарю лейтенант, там дойдоха двама аборигени. Искат лекарства. Или да плюскат. Не разбрахме.

Оказало се, че изнемощелият сивобрад старец и дванайсетгодишното момче молели за бинтове. Майката на момчето, дъщерята на стареца, си била порязала ръката.

— Можеха да я превържат и с парцал — промърморил Доля и наредил да им дадат два пакета.

Очите на неканените гости се стрелкали по цялата територия на лагера, но за това се сетили чак впоследствие.

През нощта Доля се събудил от автоматен откос. Изскочил от палатката — слънцето вече изгрявало — и видял точно пред себе си бялото лице на Ерменин. Сержантът бил изстрелял във въздуха вече сигурно половин пълнител. От всички палатки изскачали полуоблечени войници с калашници в ръце. Но нямало по кого да стрелят.

Духовете били дошли рано сутринта. Били са най-вероятно трима-четирима. След като безшумно удушили часовия, те се промъкнали в най-близката до рехавата тел палатка и прерязали гърлата на десетима сладко спящи бойци. Тогава се сетили за момчето и стареца.

Войниците горели от желание да нападнат селището. Всеки си представял себе си на мястото на закланите. Тази смърт изисквала незабавно отмъщение, тъй като била прекалено унизителна. Съветските войници били изклани като овце. Доля едва успял да сдържи порива им. Трябвало да реши Буцков.

Пристигайки в лагера, Буцков не забелязал веднага нездравата суета в поверената му част — ридаейки, неговата майка му съобщила по телефона, че преди два дни са погребали баща му.

Зилът на командира влязъл в разтворените врати. Буцков изслушал краткия рапорт на Доля от стъпенката. Той пребледнял и стиснал челюсти. Изскърцал със зъби и отривисто наредил:

— Автомат. Лейтенант Доля и дванайсет души с мен!

Посочил с пръст поред като че ли съвсем случайни войници, но още след няколко секунди станало ясно, че изборът му не е бил случаен. С него тръгнали само стари пушки, нееднократно участвали в бой.

Зотов, по когото, се плъзнал погледът на командира, все пак не бил избран — той бил от младите.

Никой не разказвал подробности за станалото в селото. Създавало се впечатлението, че участниците са дали обет за мълчание. Само украинецът Лебядко веднъж се изтървал на пияна глава, че са разстреляли едва ли не всички — и старците, и децата, и жените.

След седмица голям отряд душмани извършил нападение над частта. Първо обстреляли ротата с гранатомети, после преминали в атака. Такова нещо никога не се било случвало — обикновено действали през нощта, на тъмно. Доля, стреляйки с единични изстрели, свалил петима и се смеел, непрекъснато се смеел. Това правело зловещо впечатление.

Когато от север пристигнал хеликоптер за огнева поддръжка, духовете вече безпорядъчно отстъпвали. Трасиращите куршуми от хеликоптера доизбили почти всички.

— С-след това не съм с-срещал Б-буцков, преместиха го в Кабул, а след него и Доля. И д-досега не з-знам какво всъщност е с-станало т-там… Но предполагам, ч-че са избили всички. С-само ако н-някой се е скрил, е оцелял. Имаше много такива с-случаи. В-всичко така беше съвпаднало — духовете, с-смъртта на баща му, п-пък и въобще за т-такава с-самодейност не разстрелваха. Голяма работа.

— А след Афганистан не си ли го срещал? — попитах Петя.

Той запали цигара и се замисли, като че ли си спомняше.

— Срещал съм го. Нещо повече, предлагаше ми да стана прессекретар на Фонда на воините интернационалисти. Т-това беше преди т-три години. Фондът в-вече процъфтяваше. През него п-преминаваха колосални суми. Всички, които работеха за Буцков, получаваха з-заплатата си в з-зелени. Впрочем той самият ме беше намерил, тогава се подвизавах в „Московски комсомолец“, така че не е било трудно. П-повъртях се във фонда, но б-бързо разбрах, че всъщност фондът не че е прикритие за д-друга дейност, но е с-само върхът на айсберга. Т-трябва да се отдаде дължимото на Андрей Леонидович, той е изключителен организатор, но не б-бързаше да ме посвещава в тайните неща. Мисля, че това беше така не защото ми нямаше д-доверие, въпреки че сигурно и това е повлияло, н-но по-скоро защото за д-длъжността на официален прессекретар му т-трябваше човек с добра репутация, който н-няма никакви проблеми с органите.

— Отказа ли? — Вече знаех отговора.

— Това беше най-т-трудното. Да откажеш така, че да останеш жив. Н-неговите хора п-пипат здраво. В определени кръгове се с-слави като много опасен ч-човек. Аз специално се с-стараех да не си пъхам носа в неговите работи. Нали разбирате, все пак кожата ми е с-скъпа. Но човек н-не може да избегне съдбата си. Изглежда, тя отново ни с-среща. Според мен Буцков се е заел напоследък с нефт, много глави хвръкнаха. Н-но това е само между н-нас. В моя вестник се преориентирах към мошениците и брачните аферисти — те поне са безопасни. — Зотов се усмихна криво и продължи много сериозно: — С Буцков човек може да се пошегува само веднъж. Наскоро ми се обадиха от негово име и много спокойно ми обясниха, че имам много симпатично синче. Н-не можех да не се съглася, особено след като ми предадоха лични поздрави от Андрей Леонидович. И добавиха, че длъжността във фонда ме чака…

— Е, и какво реши?

— Реших да се спотая.

Какво пък, разбираемо решение. Замислено гледах тъжното лице на Зотов и не смеех да го осъждам. Още повече че Буцков работи така чисто, че не можеш да го засечеш.

Повече ме интересуваше Кларк — бил ли е действително свързан с Буцков. Ако е така, то степента на сериозност на Буцков нараства невероятно. Такива връзки не могат да бъдат случайни. Ще се наложи да повикаме Олга Лебедева, за да погледне снимките на Буцков. Имам силното подозрение, че именно той е говорил в „Самовара“ с Кларк и Ричмънд.

— Дай сега да поговорим за нещо друго — реших аз да придам нова насока на разговора. — Помниш ли статията си по повод смъртта на Норман Кларк?

Петя се развесели.

— Помня всичките си статии. Вас какво, и приятелят на с-съветския народ ли ви интересува?

— Интересува ме, всичко ме интересува. Такава ми е работата. Защо си писал там за търговия с оръжие? Това журналистически фантазии заради сензацията ли са, или си имал сериозни източници?

— Ако полковник Улянов от специалния отдел на щаба на Черноморския флот може да бъде наречен сериозен човек, значи съм имал точно такава информация. Той м-май играеше някаква собствена игра и може би после съжали за това, което ми беше казал. Но е възможно това да е било и организирано изтичане на информация. Нещо прекалено добре и любезно ме приеха. Много се п-постараха да ме убедят, че този с-случай е обикновено престъпление, макар и тежко. В армейските кръгове, доколкото з-знам, сега има няколко едри групировки, които се опитват да монополизират търговията с оръжие. Това са ц-цели кланове, които се състоят от високопоставени военни, директори на военнопромишления комплекс, банкери и големи чиновници. С това са с-свързани много и м-много милиони долари. В ход е голямо преразпределяне на сферите на влияние. Между другото Б-буцков се е опитал да се намъкне там, но май бързо са го разкарали. Все пак т-той е само майор. З-запасен при това — засмя се Зотов.

— А успя ли да изясниш нещо конкретно за смъртта на Кларк?

— Ами на практика нищо освен това, което написах. Само дето журналистическият ми нос надушва, че нещата там никак, ама никак не са чисти. Ако наистина ви интересува Кларк, трябва да разпитате най-близкия му приятел, бившия политически наблюдател Филин. Помните ли го? Все ни говореше за Америка по телевизията.

Ха! Филин! Помнех ли Филин? Прекалено добре помнех Филин.

— Всъщност що за птица е този наблюдател Филин? Какво и за кого наблюдава сега?

— Ако Филин ви интересува с-сериозно, добре е да поговорите с баща ми — едно време са започвали да работят заедно, а и по-късно пътищата им са се пресичали неведнъж. Когато Филин е бил кореспондент на „Правда“ в Ню Йорк, баща ми също е бил там като пратеник на „Литературная газета“. Само че после к-кариерата на Филин вървяла неотклонно нагоре, а тази на баща ми — само надолу.

Дали Филин ме интересуваше сериозно? Ама че въпрос! Интересуваше ме едва ли не повече от смъртта на Дейвид Ричмънд, от която на пръв поглед се отдалечавах все повече и повече.

— Как бих могъл да се видя с баща ви?

— Смятам да ходя вечерта при него на вилата. Тя е от другата страна на Ярославка, в Челюскинска.

В този момент иззвъня телефонът. Обаждаха се по пряката линия. Вдигнах слушалката. Беше Люба Спирина. Брей! Какъв потресаващ успех. Младите жени направо ме разкъсват на части.

Люба каза, че трябва да говори с мен, че днес няма спектакъл и вечерта е напълно свободна.

— Почакай една секунда. — Прикрих слушалката с ръка и попитах Петя дали ще има нещо против, ако с мен дойде едно симпатично момиче.

Естествено, той нямаше нищо против.

Разбрахме се, че Люба ще ни чака в шест часа на станцията на метрото ВДНХ. Май постъпих необмислено, все пак отивахме да вършим работа, а не на пикник. Но искахме само да научим това-онова за известния политически наблюдател. Съвсем простимо любопитство. Още повече че с нас ще има двама младежи, на които за известно време спокойно може да бъде поверена грижата за Люба.

Разбира се, сетих се и за Марина, но… Да откажа на Люба бе непосилна задача.

 

 

На улица „Жолтовски“, близо до Патриаршите езера; в прекрасно ремонтираната розова къща, където се намираше Фондът на воините интернационалисти, в този ден беше многолюдно. Цветя, телевизия, кореспонденти на много издания. Фондът организираше поредната благотворителна акция.

За разлика от много други организации, играещи си на благотворителност, фондът оказваше реална помощ на семействата на загиналите в Афганистан, а в последно време и на семействата на тези, които бяха загинали в горещите точки на бившия СССР. Често, но далеч невинаги последните бяха бивши афганци. Фондът не правеше разлика между тях.

Благотворителността не се свеждаше до еднократни акции, макар че именно те предизвикваха интереса на средствата за масова информация. Майките и съпругите на загиналите получаваха постоянни пенсии освен държавните, помагаха им е покупката на жилище, с построяването на домовете, със строителни материали. Но може би на първо място с това, че не ги забравяха. Във фонда имаше специална служба за работа с писмата и постоянно попълващата се картотека. Не бяха забравени и оцелелите. Предоставяше им се различен вид работа във филиалите и фирмите, принадлежащи на фонда. Това бяха ни повече, ни по-малко ЖСК, тухлен завод и други организации, на първо място със строителен профил.

В просторния хол имаше безплатен бюфет. При това не с купони, а просто така. Всички можеха да се възползват от услугите му. По масите седяха основно жени и деца. Стегнат младеж в тъмен костюм и папийонка учтиво помоли присъстващите да се качат на втория етаж, където щеше да започне тържествената част.

Не много голямата, но великолепно оформена зала събра всички поканени. Тържествена и проникновена реч произнесе председателят на фонда Андрей Леонидович Буцков. Речта му, издържана в спокоен стил, притежаваше едно главно достойнство — бе кратка и делова, въпреки че зад тази краткост се чувстваше искрен интерес към проблемите на присъстващите в залата.

Буцков каза, че е лесно да се ругае правителството, което се грижи зле за малоимотните, затова неговият фонд предпочита да се занимава с конкретни дела, вместо да досажда с молби на притежаващите власт чиновници.

Той приведе няколко конкретни цифри — колко блокове са построени, колко деца са почивали в детски лагери, колко души са получили работа, колко семейства получават пенсии. Всичко това за сметка на фонда.

Буцков каза и че фондът фактически не се стреми към свръхшироко огласяване на благотворителната си дейност. Самият фонд няма нужда от това. В дадения случай се преследват две цели. Първата е да се даде пример на другите. Втората — по-важната — е да се обединят хората, свързани от общото нещастие, да се запознаят помежду си, за да не се чувства никой самотен.

— Този дом е ваш — каза той на присъстващите, подчертавайки думата „ваш“. Направи многозначителна пауза и добави: — На всеки от вас ще бъде издадено удостоверение на участник във фонда. С това удостоверение винаги ще ви пуснат в нашата сграда и внимателно ще ви изслушат. В случай на някакъв проблем можете да се обръщате непосредствено към мен. Фондът е вашата защита.

Очите на женската половина от присъстващите отдавна бяха пълни със сълзи. При последните думи на Буцков сълзите рукнаха като реки, но това бяха сълзи на радост и признателност. Фотокореспондентите усилено снимаха ридаещите жени, които не се стесняваха от сълзите си.

Само един от тях, риж, наскоро подстриган, но въпреки това рошав, снимаше най-вече президиума, където седяха Буцков и сподвижниците му.

В залата се създаде трогателна атмосфера на всеобща любов и безгранично доверие един към друг. Кулминация на срещата бе молебенът в памет на загиналите. След молебена на всички бяха връчени обещаните удостоверения и пликове със значителна еднократна помощ. За тези роднини на загиналите, които не бяха успели да дойдат на тържеството, парите се разпращаха с куриери и по пощата. Никой не трябва да бъде забравен — такова бе кредото на Буцков.

В ресторанта на фонда масите вече бяха сервирани. Започна неформалната част. Буцков остана с гостите по време на целия обяд. Още след първите наздравици, към него се проточи върволица жени с техните жалби, болки, молби. Стоящият зад Буцков младеж внимателно записваше всичко в бележника си.

За този бележник сред облагодетелстваните от фонда се носеха легенди — молбите и проблемите, записани в него, се разрешавали като по вълшебство.

Срещи от този род се провеждаха редовно във фонда.

 

 

… И Люба, и Петя, които не се познаваха помежду си, стояха на изхода на спирка ВДНХ буквално на два метра един от друг. По правия гръб и походката веднага личеше, че Люба е балерина. Само те ходят така изящно на високи токове.

Представих на Люба Сергей и Петя. Въпреки че май й казах по телефона, че няма да съм сам, присъствието на двамата млади хора като че ли я разочарова. Но не за дълго. Скоро вече се смееше на вицовете на чичо Стьопа, които в отсъствието на първоизточника й преразказваше Ломанов:

— „Съдът ви осъжда на десет години затвор“, казва съдията на обвиняемия. „Много ви благодаря за доверието, гражданино съдия! Не се надявах да живея толкова дълго.“

Все пак чичо Стьопа подбира странни вицове за работниците от прокуратурата, тематични, тъй да се каже: тя предпочете смъртта, и двамата умряха, ето сега и този — не се надявах да живея толкова дълго…

Москва остана зад нас. Люба като че ли между другото съобщи, че в Челюскинска живее шефът им. Петя не остана по-назад и каза, че тяхната вила се намира през три къщи, от мястото, принадлежало на легендарния разузнавач Абел, а една част от селото от другата страна на тяхната улица се обитава от потомците на легендарните латвийски стрелци, охранявали Ленин.

— Да го бяха охранявали по-зле — захили се Ломанов и протегна ръка по ленински.

Да, за днешната младеж няма нищо свято. Съвсем като старец си спомних как изпаднах в ужас, когато чух първия в живота ми виц за Ленин. Тогава бях четвърти клас и ми се струваше кощунство не само да разказваш вицове за великия Ленин, но дори и да ги слушаш. Та нали Ленин толкова е обичал децата — уверяваха ни едва ли не от тригодишна възраст.

Собственикът на вилата, Алексей Сергеевич Зотов, ни посрещна на портата. Висок, леко прегърбен, той бе облечен с вилна елегантност. Светлосиня изтъркана дънкова риза, още по-протрити, направо излинели до бяло дънки и карирано сако, явно купено в много хубав магазин някъде навън, но много отдавна. Той повдигна сламената си шапка за поздрав. Кокетното зелено перце на шапката издаваше алпийския й произход.

— Щастлив съм да ви приветствам в подмосковския ни дом. — В гласа му се чувстваше скрит хумор, издаващ леко недоумение.

Явно по телефона Петя отчасти бе разкрил картите ни, тоест предмета на интересите ни.

— Заповядайте направо на масата. Да пийнем чай за добре дошли. Самоварът всеки момент ще кипне.

Разположихме се на голямата дървена маса под старата ябълка. Клоните й, натежали от доста едри зелени плодове, заплашително висяха над главите ни. Имахме нелош шанс да се почувстваме Нютоновци. Но домакинът ни разочарова:

— Това е антоновка, ще узрее чак наесен, така че няма да ви падне на главите и да ви направи цицини.

Ментовият чай бе удивително вкусен, както и прясното ягодово сладко от собствената реколта. След чая май разочаровах Люба за втори път, като помолих домакина да ми покаже местността. Люба оставях на грижите на младежта.

Преди двамата със Зотов-старши да напуснем компанията на младите, той донесе на Люба маратонки от къщата, за да се преобуе. Люба отказа мъничко по-рязко, отколкото би трябвало.

Алексей Сергеевич предложи да се разходим в посока към Тарасовка. Въздухът бе свеж и невероятно чист. Чувствах как отровените ми московски бели дробове се пълнят с кислород. Все пак трябва да измъкна Костя Меркулов на пикник. Естествено, на него му е по-леко, на вилата в Уделное получава поне някаква порция въздух. Но дивите шишчета на брега на реката не могат да се сравнят с нищо.

— Вече две години живея почти изцяло на вилата. Откакто умря майката на Петя. — Алексей Сергеевич се прокашля леко и продължи: — През зимата тук е необикновено тихо и хубаво. Представяте ли си — всичко това в сняг…

Той махна с ръка, като че ли показваше собствените си владения. Лесно можех да си представя зимното утро, студеното ярко слънце, пълната тишина и самотния човек, разхождащ се между пустите вили.

— Разкажете ми за Филин. Що за птица е той?

Усетих, че на Алексей Сергеевич може да се има доверие. Имаше нещо в него, което предразполагаше. Някакво съчетание на външна сантименталност и добродушие с твърда воля й ясен ум.

— Филин… Навремето го познавах много добре. Бяхме състуденти в журналистическия, дори малко си съперничехме. И двамата ни чакаше бляскаво бъдеще. Остро перо, знание на езици, безупречна биография до седмо коляно. Беше времето на Хрушчовото затопляне, из въздуха се носеха най-радостни надежди. По стадионите четяха стихове, а в кухнята се обсъждаше политиката на партията. Старите кадри се сменяха. Почнаха да пускат зад граница много млади дейци на културата. Ние със Семьон се оказахме тогава най-младите журналисти международници. Пък и самото наименование се появи именно тогава. Може да се каже, че бяхме родоначалници на жанра и имахме право да пишем не само гадости.

По малко мостче пресякохме закрития канал, по който постъпва питейната вода в Москва. Алексей Сергеевич съобщи с усмивка, че по-рано каналът е бил охраняван по-добре. Сега при добро желание някой шпионин би могъл да отрови половин Москва и дълго биха го търсили…

— Да, бяха чудесни години. Със Семьон тогава работехме в Ню Йорк. Той беше пратеник на „Правда“, а аз на „Литературная газета“. Неговият статут, естествено, бе по-висок. Но пък и аз на свой ред имах немалки преимущества — пишех за най-либералния съветски вестник. Тъй че можех да си позволя това-онова… Журналистите международници, мисля, че знаете това, се делят на две основни категории. — Алексей Сергеевич вдигна ръка и започна да сгъва пръсти като дете в предучилищната, което се опитва да пресметне колко ще се получи, ако към едно се прибави едно. — Първата са просто журналисти, втората — разузнавачи, работещи под прикритие. Това, разбира се, не означава, че „просто журналистите“ не се отчитаха пред органите, но все пак… Както разбрах по-късно по много неща, Семьон беше свързан с органите, може би още отпреди да влезе в университета. Затова кариерата му вървеше като по мед и масло. Спомняте си, че по-късно той започна да работи в телевизията, където изпълняваше ролята на главен специалист по САЩ. У него странно съжителстваха искрената любов към Америка и постоянното желание да я залее с малко кал. Струва ми се, че не го правеше само по задължение. Доставяше му удоволствие. Знаете ли, това се усеща. Та така, с неговата кариера всичко беше чудесно, а с моята, нещата далеч не стояха така. Като че ли някой непрекъснато ми пъхаше пръти в колелата, ако мога така да се изразя. — Той се поусмихна и на лицето му, станало внезапно твърдо и напрегнато, се изписа горчивината от отминалите поражения. Помълча малко и продължи: — Втория път, когато бях в дълга командировка в Щатите, беше вече в началото на Брежневите времена като кореспондент на ТАСС. Но след като се върнах в Москва, най-голямата чужбина за мен стана Челюскинска. Нали знаете, тогава не обясняваха нищо — или някой ме беше натопил, или просто искаха да ме заменят със свой човек. Така и си изкарах до пенсия в информационния отдел на ТАСС.

— В днешно време не се ли опитахте да научите с какво е било свързано изпадането ви в немилост?

Алексей Сергеевич помълча замислено.

— Знаете ли, не. Не съм се опитвал. Всичко това е доста противно. Пък и влака отдавна го изтървах. Честно казано, не бих искал сега да науча имената на конкретните хора, заради чиито действия съм пострадал. Каквото и да става в този най-хубав от всички светове, е за добро. Всичко това ми даде възможност да живея спокойно на стари години. На една определена възраст започваш особено остро да осъзнаваш колко е важна чистата съвест. По-важна от всичко друго. От парите, от славата, от чужбина… Освен това все пак знам някои неща… Просто се промени политиката. В онези времена, доколкото знам, се водеше сериозна борба между чисто идеологическите ведомства и органите, по-точно разузнаването, тоест между Първо главно управление на комитета и идеологическия отдел на ЦК. Естествено, тези ведомства се стремяха да използват задграничните кореспонденти по различен начин. Наистина, аз не удовлетворявах нито едната, нито другата страна. Към края на шейсетте явно лобито на разузнаването спечели победа. Много скоро отвсякъде бяха отзовани „чистите“ журналисти. Местата им заеха кадрови разузнавачи. Е, и аз естествено бях засегнат от това съкращение. А Филин… Филин още отначало заемаше мястото си.

— Едно време из Москва се носеха слухове, че той е кадрови полковник от органите, вярно ли е това? — заинтересувах се аз.

Зотов се разсмя.

— Сега би трябвало да е поне генерал. Но тогава са били само слухове. Дори и да са му присвоявали звания за специални заслуги и прослужени години, то за това са знаели само председателят на КГБ, началникът на отдел „Кадри“ и няколко членове на Политбюро начело с генералния секретар. Виждате ли, Филин не играеше точно тази роля, която обикновено приписваме на разузнавачите. Никакви контейнери, шифровани поздравления за Седми ноември, безцветни мастила и капсули с цианкалий в мъдреца… Той работеше на по-високо равнище. Нещо повече, момчетата от ЦРУ чудесно знаеха кой е той. Както и нашите момчета в Москва познават американците — ху из ху наистина. — Той отново се усмихна. — Знаете, разбира се, какво е агент за влияние, нали? Напоследък много се писа за тях.

Знаех.

— Но те също се делят, грубо казано, на две категории. Скрити и явни. Скритите — ясно. Човек го подготвят дълго, после той се прави на невинна богата овчица, живее според хубавата легенда, прави добра кариера, с две думи, става по американец от Чичо Сам. Вторият тип — това е точно Филин. Нощна птица, така да се каже, но всички знаят за това. Тяхната роля далеч не е в това да крадат чертежи за подводници или тайните на новите технологии, задачата им е да осъществяват посредническа мисия между нашите и тамошните управляващи. Цялото това противопоставяне на идеологиите е само за населението. Всъщност силните на деня прекрасно се споразумяват винаги и за всичко. Именно такива деликатни мисии се поверяват на хора като Филин.

— Какъв род мисии според вас е трябвало да изпълнява Филин?

— Не знам много, но мога да предположа. През него минаваха практически всички неофициални контакти между Щатите, Фидел и нас. При това Филин бе едва ли не най-добрият приятел на самия Фидел и едновременно с това прекрасно се разбираше с лидерите на кубинската опозиция в Маями.

Приближихме се към църквата, до която имаше обрасло с трева, но все пак спретнато гробище. Алексей Сергеевич предложи да влезем в храма.

— Имаме хубав хор — каза той с тон на познавач и неловко се прекръсти пред входа. Добави: — Само че за да го чуете, елате някоя неделя или на някой църковен празник. Днес има проста вечерня, пеят три старици.

Влязохме. Наистина три древни старици с треперливи гласове пригласяха на мощния напев на отеца. Отеца си го биваше — млад, здрав, розовобузест, което не скриваше даже широката руса брада. Имаше хубав глас.

На излизане от църквата към нас се протегнаха сухите ръце на две чистички старици. Дадохме по петстотин рубли на всяка. Те ни благодариха толкова горещо, че ми стана неудобно. Не обичам да ми благодарят. Алексей Сергеевич каза, че в това гробище е погребан известният московски художник Виктор Попков, застрелян по глупост от инкасаторите.

— Казват, че оттогава — добави Зотов, когато вече се бяхме отдалечили от красивия издялан надгробен паметник — художниците люто ненавиждат инкасаторите, а инкасаторите съответно мразят художниците. Такива ми ти средновековни страсти. А вие ми говорите за Филин!

По пътя към вилата Алексей Сергеевич ми разказваше за книгата, която пишеше вече втора година:

— Познавах много интересни хора. Сред тях имаше и знаменити, и никому неизвестни до едно време. Познавах Корольов, академик Там, взимал съм интервю от Джон Кенеди и съм бил на приемите на жена му… Между другото познавах и всички американски посланици през последните двайсет години.

— Какво можете да кажете за Семюъл Спиър?

— Много мил човек. Загина при странни обстоятелства преди една година. Четох за това в „Ню Йорк Таймс“. Сега, слава богу, може да си го купиш спокойно и синът ми го носи от време на време. Разбира се, не бях близък със Спиър. По това време бях несериозна фигура. Пешка, на която не й е писано да се превърне в царица.

На две крачки от пътя в храстите се бе разположила уютна компания местни. Когато ни забелязаха, един от тях приветливо замаха с ръка, в която имаше празна чаша:

— Сергеич! Искаш ли да му удариш едно?

— Благодаря, Коля, вкъщи ни чакат гости.

Продължихме, а „Сергеич“ ми обясни, че Коля му помага да поддържа къщата срещу символична сума и че въобще е много свестен. Нямах основания да не му вярвам.

— Алексей Сергеевич — реших да опитам щастието си в тази насока, — а с Норман Кларк пътищата ви не са ли се пресичали?

— Значи ви интересува и Кларк? Какъв любознателен младеж! — усмихна се той и ме хвана за лакътя. Но веднага отново стана сериозен. — Извинете ме за неудачната шега. Разбирам, че интересът ви не е празно любопитство. Виждате ли, аз самият на практика, не ви казах нищо интересно, пък и не бих могъл. Това са малко по-различни сфери, до които нямах достъп. Но… Знаете ли, дойде ми една разумна мисъл. Имам един познат, може да се каже приятел, запасен полковник от ГРУ. Запознахме се в Щатите. Той работеше тогава в съветското посолство във Вашингтон. Виждаме се рядко, но изпитваме голяма симпатия един към друг. Неговата вила е също тук, в Челюскинска, на другия край на селото, но той сега е на юг, в Крим, заведе внуците да се лекуват. В Гурзуф, струва ми се. Когато се върне, ще говоря с него, може да ви бъде от полза. Не се безпокойте, да си държи езика зад зъбите е негово професионално задължение. Хайде да отидем при младежта, че иначе тези двамата гвардейци ще ви измъкнат момичето под носа.

Проницателен е старецът, помислих си. Беше ми приятно, че Алексей Сергеевич е разбрал с кого е дошла Люба и кой е главната й слабост. Чак разкърших рамене.

„Сигурно така се държи петелът в кокошарника“, ехидно изсъска моят вътрешен малък Турецки.

Люба все пак бе сменила гнева с милост и обувките с маратонки. Двамата с Ломанов играеха бадминтон на пътечката, водеща от оградата към къщата. От отворения прозорец на кухнята се носеше мирис на печено месо.

— Петя не ми се довери за приготвянето на вечерята, каза, че истинското месо трябва да го пекат истински мъже.

— Е, може би Петя не е справедлив към жените, но приготвя месото първокласно. Ще приемете ли свидетелското ми показание? — хитро примижа към мен Зотов старши.

Приех го веднага, както съветваше незабравимият Веничка Ерофеев. Още повече, че запотената водка от хладилника и редицата бутилки с ликьори домашно производство предразполагаха към подобни асоциации. Жалко, много жалко, че съм с кола. Ще се наложи да се огранича само с чашка ликьор. Главното е да избера какъв точно.

— Този е вишнев, този — от касис, — говореше гордият и развеселен Зотов старши, — а този е малинов, гордостта на фирмата. Силно ви го препоръчвам.

— Стабилна препоръка — казах аз, сядайки на масата.

Люба малко кокетничеше, начинът, по който бе сервирана масата, показваше, че не е играла само бадминтон, а и че е помогнала за организирането на вечерята на открито.

Тя бе изключително красива в този момент. Косата й, обикновено гладко прибрана, с малък кок, като че ли готова да бъде скрита под театралната перука, сега бе разпусната и стигаше до раменете й. В здрача изглеждаше черна, макар да знаех, че този цвят по-скоро може да се нарече тъмнорус. Очите й, светлосини на слънце, бяха дълбоки и тъмни, в тях блещукаше тайна, когато ме гледаше, в центъра на зениците й като че ли се разгаряха златни пламъчета. Какво става? Направо силфида. Само да не отлети в нощта като лека тропическа пеперуда.

Поглъщах я с поглед. Може би постъпих невъзпитано, като седнах пръв на масата, но тук явно ме смятаха за старши. Люба седна срещу мен, сигурно искаше да потъна, да се удавя в дълбините на прекрасните й очи.

Люба изведнъж се разсмя, като че ли без никаква причина. Нямаше сили да каже и дума, само сочеше с ръка някъде зад гърба ми. Аз естествено с известна доза самоувереност си помислих дали не са ми поникнали криле. Но ставаше дума просто за едно куче. Риж кокер шпаньол.

Когато го огледах по-добре, разбрах причината за смеха на Люба — на главата на кучето имаше парче от найлонов чорап.

— Направо е като някой терорист — казах аз.

— По-скоро стопаните му са терористи — откликна Алексей Сергеевич. — Това с чорапа го измислиха, за да не си цапа Теди дългите рижи уши. Обича да идва при нас, даваме му да яде по малко. Стопаните му откачиха на тема суровоядство и вегетарианство и смятат, че кучето трябва да откачи заедно с тях. Къде се е чуло и видяло ловджийско куче да се храни с моркови?

Той погали кучето зад ушите.

— С Теди се сприятелихме, когато позорно и неумело се опитваше да ми отмъкне парче месо. Разделихме си го поравно.

Беше прекрасна лятна вечер. Въздухът бе наситен с небивал покой и ми беше трудно да повярвам, че хората могат да се убиват един друг и изобщо да си желаят злото.

С голямо съжаление си тръгвахме от тази мила уютна вила. С домакина си разменихме телефоните, но след нашия разговор не вярвах да ми се обади. А дори и да се обади, надали ще излезе нещо. Разбира се, не съжалявах за пътуването. Емоционален заряд като този ще ми стигне за дълго. Освен това въздухът поне малко прочисти опушените ми дробове на жител на мегаполис. А усещането за покой! Чувствах, че то няма скоро да навести отново специалния следовател Александър Борисович Турецки.

Люба седеше до мен, отново бе събрала косата си в балеринска прическа, но въпреки това ми се струваше необикновено близка и трогателна.

Оставихме Ломанов на проспект „Мир“. Люба живееше на „Пятницка“.

— Слушай — попитах я с подчертано сериозен, следователски глас, — скъпа, за какво искаше да поговорим? Какво е толкова важно?

Тя виновно наведе глава и замълча. Изведнъж ми хвърли изпод вежди същия огнен поглед, изгарящ годините, и се усмихна ослепително. И тогава… отново (или най-после?) се сетих за Марина. По дяволите! Тя ме чака отдавна!

Пристигнахме пред огромния жълт блок, който се намираше почти точно срещу разкошния, осветен като през деня офис на „Столична банка“. Завихме в двора. Ето и входа на Люба. Третият. Седяхме срещу входа й в колата ми и се целувахме. Все пак не се сдържах, дърт женкар!

— Ще гледам да те взема утре след спектакъла — произнесох много бързо, откъсвайки се от устните й.

Люба се дръпна и ме погледна с недоумение. В очите й се появи същото мигновено изражение, както когато й предложиха да се преобуе. Явно бе готова да ме покани на кафе, но трябва да й се отдаде дължимото — бързо се взе в ръце. Целуна ме по слепоочието, изскочи от колата и ми подвикна:

— До утре! — Ръката й изящно се вдигна и тя изчезна във входа.

„Столична банка“ блестеше с всичките си светлини. Точно до нея открих работещ телефон и набрах номера:

— Ало! Марина? Аз съм. Идвам.

Тя не ме порица за късното обаждане — беше дванайсет без двайсет, — само ме помоли да купя отнякъде портокалов сок. Много й се пиело. На мен, разбира се, също.

 

 

Полковник Фотиев бе предупредил всички свои сътрудници, щатни и нещатни, че през тази седмица чака донесенията им на служебния си телефон до един през нощта. За най-спешните неща беше разрешено да му се обаждат дори вкъщи. Часовникът в кабинета му показваше дванайсет без петнайсет. Почти всички обаждания, които очакваше, вече бяха факт. Освен едно.

Хората, които звъняха на този телефон, никога не споменаваха истинските си имена, а Владимир Петрович Фотиев, началник на Втори специален отдел към СВР, наричаха Олег Вадимович. Този кабинет, по-точно разкошно мебелираната конспиративна квартира на „Южинска“, се използваше за срещи с многобройните агенти. Тук се стичаше всичката информация, която се фиксираше от момичетата, дежурещи денонощно в неугледната стаичка, служила някога за стая за прислугата.

С ценните си агенти Владимир Петрович предпочиташе да работи лично. Най-после се чу дългоочакваното позвъняване:

— Олег Вадимович! Добър вечер! Линда се обажда…

— Е, как вървят нещата при теб? — с бащински нотки в гласа се поинтересува Фотиев.

Харесваше агент Линда, и гласчето й е приятно.

— Той е под контрол, Олег Вадимович — каза Линда. Гласът й кой знае защо се стори тъжен на Фотиев.