Фридрих Незнански
Първата версия (12)

1.
Севастополски хроники

30 юли 1994, денят и вечерта

Добре, че успях да се обадя на Люба от Внуково — в Симферопол ни посрещна Лушников и, естествено, веднага ни завъртя, замота ни главите. За нас му бе съобщил с телефонограма Меркулов.

Люба реагира удивително спокойно на обаждането ми от летището. Очаквах обиди, въпроси и прочее, но явно руските жени най-после са се научили да ценят свободата и независимостта на мъжете. Този процес обаче не протече безпроблемно — самите те станаха изключително независими. Честна дума, Люба можеше и да се поразвълнува от това, че заминавам за далечния Севастопол, оставяйки й в залог само чашка изстинало кафе…

Моят стар познайник, бивш състудент и адаш Саня Лушников, с когото сме изпили не едно буре студентска бира и сме изяли безбройно количество сандвичи със салам и майонеза по тринайсет копейки (наричахме този сбор от радости „студентски спасителен комплект“), беше невероятно енергичен човек. Хората наоколо се просмукваха, заразяваха се от неговата енергия. Лушников винаги се намираше сред бурен океан от шумни гласове, смях, възбудени и светещи очи. Човек-вулкан, той можеше с такъв патос да разкаже за някой мизерен есенен дъждец, изтръсквайки косата си от капчиците вода, че половината курс незабавно изскачаше от сухата аудитория, за да опита „супер“ дъжда.

Той беше от Крим, така че след университета се върна с удоволствие, без да предполага, че един ден ще се окаже в друга държава.

Мисля, че и сега следователят от Кримската републиканска (или все пак областна?) прокуратура служеше не на „новата родина Украйна“, а на закона, охранявайки покоя на мирните граждани от всякаква паплач, която е еднаква навсякъде — независимо дали в Москва, Киев, Севастопол или Ню Йорк.

Когато двамата с Марина се появихме във Внуково, Ломанов — истински интелигентен човек — се направи, че наистина я е взел за съдебен лекар. Във всеки случай не й задаваше никакви професионални въпроси. Жалко. Много би ми се искало да видя как щеше да се измъква.

Лушников не би трябвало да има никакви основания да не приеме Марина в ролята, в която я представихме. Само че той ми намигна и многозначително ме стисна за лакътя. Иначе се държа джентълменски.

На Площада пред Симферополското летище ни чакаше изстрадала черна волга, чийто шофьор с бял платнен каскет носеше странното име Герберт. Очевидно родителите му прекалено са си падали по фантастиката, предположих аз.

— Слушай, Саня — попитах Лушников, когато ни задмина разкошен мерцедес шестстотин, — как преследвате мафиотите с тази, извинявай за израза, барака?

— Защо — отвърна на въпроса ми с въпрос Саня, — да не би вие вече да сте минали всичките на ролс-ройси?

— Е, не съвсем — казах с неочаквана за мен самия гордост, — ние в прокуратурата например се возим на волво, а доблестната ни милиция се сдоби с бели полицейски фордове. Не цялата, разбира се, но прогресът е налицето.

Дружно се разсмяхме — точно така, „налицето“, казваше преподавателят ни по гражданска отбрана, един симпатичен глух подполковник от запаса.

— Разбираш ли, Саша — натъжи се Лушников, — оня тъпанар Хрушчов бих го удушил със собствените си ръце. За това, че даде Крим на украинците. Добре поне, че засега се държим криво-ляво, на първо място, защото флотът е руски, пък и президентът ни, слава богу, се опитва да поддържа нормални отношения с Русия. Всъщност не това е основният проблем. В момента се води такава ожесточена подялба на кримската собственост между най-едрите бандитски кланове, че куршумите свирят над главите на мирните граждани неведнъж на ден. Бедните граждани едва смогват да си запушват ушите. За взривовете изобщо няма да говоря. Отчасти бандитите сами ни помагат — унищожават се едни други с всички сили. Ето, наскоро очистиха знаменитите братя Башмакови. Сигурно си чул?

Кимнах. Отдавна бяхме излезли извън града и се носехме по лъкатушещия кримски път. Все пак волгата не е толкова лоша кола, макар и стара, помислих си аз. От двете страни на шосето се простираше южната растителност, толкова различна от подмосковската. Буйните цветове вече бяха приглушени от изгарящото слънце, екзотичните храсти изглеждаха по-скоро сиви, отколкото зелени. Лятото беше прекалено горещо дори за Крим.        — Представяте ли си — обърна се към трима ни Лушников, — наскоро водихме истински военни действия, с използване на армейски части, гранатомети, димни шашки и така нататък…

— Да, голяма работа беше — басово се обади мълчалият до момента Герберт.

Но Саня никога и на никого не отстъпваше инициативата на занимателното повествование. Това противоречеше на бурния му темперамент, който му помагаше винаги да е в центъра на вниманието.

— Стана все едно те са партизаните, а ние — швабите. Нали си спомняте историята от войната за Керченските каменоломни?

Спомняхме си, защото от деца ни тъпчеха с истории за пионери герои, на които трябваше да подражаваме. Даже по-младите Серьожа и Марина бяха успели да минат през лагерите (пионерските, естествено), където задължително имаше алея на същите тези героични пионери с техните портрети — или изрисувани от полупрофесионални мазачи, или изваяни от гипс от пенсионирани скулптори. В Крим кой знае защо особено процъфтяваше култът към пионерите герои. Може би заради обилното количество лагери на територията му? За да могат съветските деца да не се отпускат и през лятото, а постоянно да ценят щастливото си детство, за което са дали живота си техните легендарни връстници.

Покрай бреговете на Крим от моето детство, юношество и младост непрекъснато сновяха малки бързоходни катери с имената на Витя Коробков, Володя Дубинин, Павлик Морозов… Някога като пионер дори видях майката на същия този Павлик Морозов. Между другото това също беше в Крим.

След седми клас група ученици от нашето училище тръгнахме на поход из Крим. Ръководителят ни, преподавателят по физкултура Борис Фьодорович Тряпкин, голям веселяк и шегаджия, ми беше възложил да пиша дневник на похода. Наричаше го „дневник на бойната слава“. После трябваше да го предадем в училищния музей, за да могат да се гордеят с нас, ако това внезапно се стори необходимо на някого. Дневникът, как да го кажем по-деликатно, леко изопачаваше заобикалящата ни действителност.

Така например, след като си шепна известно време с билетаджията и пъхна нещо в ръката му, Борис Фьодорович ни вкара на прожекцията на забележителния френски филм „Един мъж и една жена“. Този филм беше забранен под шестнайсет, затова му се наложи да подкупва билетаджията. В дневника пишеше: Бяхме на прожекцията на филма „Залпът на Аврора“. И досега не знам дали въобще съществува филм с такова име, но звучеше много идеологически вярно.

Имаше и съвсем реални срещи около огъня в „Артек“, където ни пускаха с палатките ни срещу тематична беседа. Спомням си как Льошка Агеев с умопомрачително сериозен вид разказваше, че нашето училище носи името на Лариса Райснер, първата жена-комисар, и че сами сме дошли в Крим със средствата от продажбата на собственоръчно отгледани ябълки. Ако се вземе предвид, че в двора на училището ни растяха само брези, то събраната реколта придобиваше някакви невероятни форми, граничещи със световните открития в най-добрите мичурински традиции. В дневника бе разказано за всичко това с размяна на местата на събираемите, от които сборът въобще не се промени — всъщност на нас, московските ученици, младите артековци ни разказали и за Райснер, и за ябълките.

Особена гордост за дневника ни представляваше едно реално събитие — посещението при майката на Павлик Морозов. Тя беше древна старица със сив кок и треперещи ръце. Седеше на гладко рендосана дървена скамейка в стаичка със спретнати тюлени перденца и портрет на Павлик в тромава рамка на стената. Разглеждайки възлестите си ръце, тя монотонно, за милиарден път разказваше съдържанието на официалния мит. Изглежда, вече не разбираше съвсем защо убитият й син предизвиква такова възхищение сред разсеяните, шумни и равнодушни деца. Тя излежаваше присъдата си — така определих впоследствие ролята й на пазач на музея, където Павлик никога не е бил, — премествайки се в Крим няколко години след смъртта му.

Саня Лушников междувременно продължаваше:

— С две думи, досаждаха ни почти половин година. Най-важното е, че не знаехме от коя страна и как да ги хванем. Всички членове на бандата бяха местни, от Керч, и познаваха от детството си каменоломните като петте си пръста. После стана ясно, че всичките са били от едно училище и едва ли не от един клас. Ядрото на бандата се състоеше от петима мъже и три жени. Бяха си оборудвали леговище навътре в лабиринтите, всичко беше по последната дума на техниката…

— Имаха даже сини тоалетни чинии — вметна Герберт и бибипна на някакъв почернял от слънцето минувач.

— Абе какви ти тоалетни чинии… Бяха разширили един от изоставените входове за каменоломната и бяха прокарали път навътре. Отвън входът беше добре маскиран, но знаещият човек би могъл да влезе под земята с кола. Имаха и гараж за петнайсетина крадени коли. Най-вероятно ги бяха избирали според личните предпочитания. Сигурно колекцията на Брежнев не е била много по-богата. Няколко мерцедеса различен модел, спортен ягуар, сребристо порше, три джипа (с тях извършваха бандитските си нападения), един кадилак, да не говорим за останалите. А такива като тази, в която се возим сега, просто не са взимали. Така и не успяхме да изясним докрай колко коли са успели да продадат. Схемата им на действие е била гениално проста… — Лушников вдигна палец, отдавайки дължимото на бандитската съобразителност. — Сигурно можете да си представите с какви коли идват сега туристите от Русия, за да се покажат и да се позабавляват. Нашите бандитски девици чудесно играели ролята на примамка. Видях ги — екстра момичета. Запознавали се с младежите, пристигнали с чероки или мерцедес, след ден-два им предлагали да си направят разкошен пикник в някое известно само на тях диво местенце на дивия бряг, където няма никой и можеш, ако щеш, да се разхождаш гол. И не лъжели — клиентите действително се връщали голи. Дори много опасните и въоръжените в крайна сметка се оказвали беззащитни пред приятелите на момичетата, скрити предварително. Никога не насилвали събитията. Пикникът си протичал както трябва, с пиене, голо къпане и страстна любов на брега. Когато човек е гол, няма къде да си държи патлака. Тъй че керченските момчета с калашници, навреме обкръжили веселата компания, не срещали особена съпротива. Първата им работа естествено била да съберат оръжието, ако имало такова, после всички пари и дрехите. Натоварвали плячката в колата и спокойно си тръгвали с нея, „благородно“ оставяйки на ограбените малко пари, за да могат да се доберат до някое по-цивилизовано място. Всички тези истории доставиха много радостни минути на местната милиция. Представете си например как на пътя стоят и стопират трима души с листа от репей вместо бански… Всеки път мястото на пикника естествено се променяло.

— И как ги измъкнахте изпод земята, тези ваши деца на подземието? — осведоми се Ломанов.

— В такива случаи най-важното е да имаш свои хора навсякъде. Керченските следователи прибраха един тип от бандата на Башмаков. Срещу обещанието да му съкратят малко присъдата той ни насочи към мястото на дислокация на конкурентите. Между другото много хора бяха недоволни от тях. Работата е там, че в лапите им често попадаха приятели на местните мафиоти. Сами разбирате кой може да дойде сега от Москва с ягуар. Ето вие например се кандилкате в нашата барака… Горе-долу знаехме в коя част на каменоломните са обзавели убежището си, но там има толкова входове и изходи, че не е никак лесно да ги измъкнеш. Наложи се да използваме армейска част и барети. С насочени взривове и гранатомети затрупаха входовете, които откриха, няколко дни им хвърляха ту димни шашки, ту гранати със сълзотворен газ. На третия ден под земята влязоха баретите. Тогава вече знаехме почти със сигурност къде точно се крият. Никой не избяга. Въпреки че отчаяно се защитаваха. Такива ми ти работи, скъпи мои московчани — завърши Лушников с подчертан московски акцент.

Влизахме в Севастопол.

Докато минавахме през центъра на града, където всичко издаваше присъствието на флота — и множеството моряци в красиви бели униформи, и мирисът на море, и силуетите на корабите в далечината, Лушников ни съобщи, че всъщност отиваме извън града. Оказа се, че Герберт, нашият мълчалив шофьор, ще ни бъде и домакин.

— Разбираш ли, Сашок — доверително ми каза Лушников, — отначало смятаха да ви настанят в хотела на щаба на флота. Но там всеки нов човек бие на очи. А срещу този лейтенант Сотников явно е било извършено преднамерено нападение. Някои хора господ ги пази. Не е ясно какви са в случая интересите на спецслужбите и колегите им. Сега имаме маса „сигурности“ — флотска, руска, украинска. Много баби, хилаво дете, нали знаеш. От една страна. От друга, сега доносниците са три пъти повече. Нали разбирате, интересите са много и различни, а аз отговарям за вас с главата си. Пък и плажът е съвсем наблизо, ще успеете да се изкъпете в свободното си време.

Колата спря на една разцъфнала уличка в покрайнините. Близостта на морето, шумолящо някъде съвсем наблизо, не беше позволила на палещото слънце да изгори местните лозя. Тук те бяха много. В „нашия“ двор вече наливащите се със сок гроздове висяха точно над главите ни. Позволих си да си откъсна едно зрънце, но то се оказа съвсем кисело.

Герберт ни представи на жена си Оксана, пълна, жизнерадостна украинка. След като ни огледа с набито око, тя отдели за Серьожа една съвсем мъничка стая в къщата до кухнята, а нас двамата с Марина придружи навътре в градината до отделна барака, обзаведена като работилница-музей.

— Гера сам ги прави — смутено обясни тя присъствието на разкошните модели на кораби в тази работилница.

Тук имаше и старинна фрегата с копринени платна, и крайцер от началото на века, който приличаше на печално известната „Аврора“, и дори атомен ледоразбивач „Ленин“.

— А те плуват ли? — попита Марина с искрено възхищение приближилия се Герберт.

— Извинявам се, но корабите не плуват, а плават. Тези всичките са действащи, а крайцерът „Апостол Андрей“ и ледоразбивачът „Владимир Илич“ дори са радиоуправляеми. Ако имаме време, ще ви ги покажа — обеща Герберт.

Оставяйки Ломанов и Марина на грижите на Оксана и морето, Лушников, Герберт и аз тръгнахме към военната болница.

Сотников лежеше в отделен бокс на системи. При него не пускаха посетители, въпреки че изглеждаше съвсем прилично. Във всеки случай не правеше впечатление на умиращ.

— Сега няма смисъл да се говори с него — обясни ни лекуващият лекар на Сотников капитанът трети ранг Гризун^[2].

Той се представи точно така — Гризун. Ако бях по-млад, сигурно бих се разсмял, но службата ми ме срещаше с хора с толкова екзотични имена, че вече почти бях свикнал.

— Преди половин час на пациента беше дадено силно приспивателно. Много силно, по-точно наркотик. Омнопон. По лично нареждане на главния лекар. Мъчеха го силни болки. — Гризун разпери ръце, като че ли се извиняваше.

В очите му долових някакво странно изражение — нещо като жалост или съчувствие към мен.

Общо взето, лекарят не можа да добави много към това, което Лушников ми беше разказал по пътя към болницата.

Всичко станало в кафене „Марс“, където всяка вечер се събират свободните моряци и още по-свободните цивилни. Пеят, танцуват, веселят се. Естествено, стават скандали, но не много често — повечето посетители се познават ако не по име, то поне по физиономия.

Армейският лейтенант, който започнал боя, дошъл сам. Пиел мрачно на масата в ъгъла. Между другото, както се изяснило впоследствие, пиел не водка, а минерална вода.

Когато дошъл Сотников с някакво момиче на име Галя и своя приятел мичман Петренко, купонът бил в разгара си. Новопристигналата компания седнала на една маса близо до бара. Армейският лейтенант, който като че ли специално ги чакал, се преместил на масата до тях. Според свидетелите нямало никакъв повод за скандал. Дали армейският лейтенант казал нещо тихо на Сотников, или Сотников му казал нещо… Но след като се извинил пред приятелите си, Сотников излязъл навън с лейтенанта.

Приятелите му не се притеснили, още били напълно трезви — малко ли са причините, по които двама лейтенанти могат да излязат навън. Първа се усетила Галя.

Намерили Сотников в задния двор на кафенето с изтичаща кръв. Бил ранен в корема. Никой не чул изстрела — музиката в кафенето била прекалено силна. Загадъчният лейтенант изчезнал безследно.

Пристигналата линейка закарала ранения в болницата…

— Имал е късмет, ако може така да се каже. Куршумът е минал през тялото му, без да засегне жизненоважни органи — определи Гризун състоянието на своя пациент.

Сергей и Марина бяха успели вече да се накъпят до насита и сияеха от младост и здраве като новички монети. За да не им завиждам напразно, реших да последвам примера им. Те се съгласиха да ми правят компания. Оксана ни викна да не се бавим много, защото вече приготвя вечерята.

Всичко отстъпи на заден план пред морето. Огромно, тъмно, с лунна пътека до самия хоризонт, то ме обгърна със сребристи мехурчета. Умората просто физически ме напускаше, изчезваше и неясната тревога — ненавреме даденото приспивателно, точно преди нашето идване, някаква кола, която дали случайно, дали умишлено ни следваше от болницата почти до къщи, лошите предчувствия… Накратко, нещо никак не ми харесваше. Може би просто бях прекалено уморен. Но морето, морето…

За вечеря ни очакваха пелмени с вишни. Разкошно ястие! Особено в съчетание с домашното тъмночервено, леко тръпчиво вино. Дори си помислих (всъщност давайки си сметка за собствената си наивност), че някога, като остарея, ще се преместя на юг, до морето. Ще отглеждам грозде, ще изстисквам сока и ще правя от него такова вино. „Стига си мечтал, детективе, търси крадеца!“ — постави ме на място малкият Турецки вътре…

Нощта ухаеше на прясно рендосано дърво, на лози и вино и, разбира се, на Марина.