Фридрих Незнански
Първата версия (11)

10.
Дори насън не виждаме покой

30 юли 1994 година, сутринта

Кафето на Люба така и си остана недокоснато — не се реших да я събудя. Само я мляснах по сънената буза, тя промърмори нещо в отговор. Внимателно затворих вратата, бравата тихо щракна, сбогувайки се с мен.

На „Пятницка“ хванах някакъв частник, който доста бързо ме закара чак до нас, обсъждайки по пътя сам със себе си днешната скъпотия. Разбрах прозрачния намек и съдейки по широката му усмивка, се разплатих достатъчно щедро.

Още преди дори да се избръсна, се обадих на Марина. Тя не ме заразпитва къде се губя. Просто не успя — веднага й предложих излет извън града — например в Архангелское или Клязма. Поне в събота имах право на почивка, нали?

Марина обеща да се приготви и да дойде при мен след половин час. Отидох в банята да се бръсна, за да успея също да се приготвя, преди да дойде — ще вземе да звънне телефонът, както често се случва, и вместо към Архангелское ще се наложи да хукна в съвсем друга посока. Годините на работа в прокуратурата ме научиха винаги да вдигам телефона. Но ако ме няма вкъщи… Звъни не звъни, няма го Турецки. И точка. Важното е да се отскубна навреме.

Телефонът е главният ми съюзник и главният ми враг. Не само животът на Кларк се състоеше от парадокси, в това отношение следователят Турецки не се различава кой знае колко от американския милионер. В края на краищата всички хора са еднакви — две ръце, два крака, а по средата обикновено гвоздейче.

В най-близко бъдеще вече няма да има отърване от телефона. При нас в прокуратурата се въвежда клетъчна система за връзка. Скоро на всички ще ни връчат малки апаратчета с личен номер, наричат се пейджфони. Слагаш си го в джоба — ще те задължат с някоя специална инструкция от прокуратурата — и където и да се намираш, той започва да звъни. Естествено, в най-неподходящия момент. Интересно, какво трябва да се прави с този прибор в банята? Да го взимаме ли със себе си, когато се напарваме? А къде ще заповядате да го връзваме? Хусари, мълчете!

Дяволите да го вземат! Звънна, естествено!

— Сигурно смяташе да си починеш? — отдалече започна Меркулов.

Направо виждах добрата усмивка на устните му и реших да му отнема инициативата:

— Ти, Костя, сигурно искаш да ме поканиш на пикник? — поинтересувах се колкото може по-вежливо, отлично разбирайки, че далеч няма да стане дума за пикник.

— Имам грижата. Както знаеш, не си забравям обещанията. Предлагам ти не по-лош вариант. Ще се изкъпеш в морето, ако успееш, разбира се…

— Къде и кога?

— В Севастопол. Днес.

— Смятахме да ходим там следващата седмица. Защо е това бързане?

— Бързането се обяснява с две обективни причини — отмерено, като на първокласник, ми обясни Меркулов. — Първо, обадиха ми се от администрацията на президента. Оказва се, не са забравили за възложената ни задача. Карат ни да бързаме. Втората причина е още по-обективна. Тежко е ранен лейтенант Сотников, командирът на катера, който е открил яхтата на Кларк. В Севастопол нещо става около този случай. Току-виж, ако изпуснем момента, ни остане възможност да разговаряме само с чайките. Твоят Ломанов вече е на път за прокуратурата, той ще вземе командировъчните…

— В рубли или в купони^[1]?

— В рубли, в рубли, там ще ги смениш и веднага ще станеш милионер. Внимавай. Животът на милионерите е тежък и опасен. Ломанов през вас ли да мине, или ще се срещнете на летището?

— А кога заминаваме?

— Има полет в тринайсет и десет.

— Серьожа като дойде, да ми се обади веднага. Има някои допълнителни обстоятелства.

— От женски пол, надявам се? — подсмихна се Меркулов, доволен от прокурорската си проницателност.

— Тъй вярно, ваше превъзходителство. — Тракнах несъществуващите токове на пантофите си и се изпънах.

— Какво превъзходителство съм аз? — заскромничи Костя.

— Че как? Не преувеличавам. Нали сега възраждаме старите руски гербове и знамена. Чух, че скоро пак ще въведат таблицата на чиновете. Ти ще си някъде на ниво таен съветник, не по-малко, а към него нисшестоящите чинове са длъжни да се обръщат само с превъзходителство.

— Добре, обръщай се — любезно ми разреши Меркулов.

Марина дойде облечена като за поход — светли протрити дънки с басмена кръпка на лявото коляно, синя тениска с малко зелено крокодилче на гърдите и кожена раница на едното рамо.

— Паспортът ти с тебе ли е? — поинтересувах се вместо поздрав и я мляснах по твърдата буза.

— Защо, да не смяташ да ме поканиш в брачното по пътя? — със забележителна непосредственост отвърна тя на въпроса ми с въпрос.

Е, нормална женска реакция — простичко, с вкус и ненатрапчиво. Надявах се, че се шегува.

Тя като че ли прочете мислите ми и добави:

— Шегувам се, шегувам се…

— Ако говорим сериозно, има възможност да се изкъпем в морето. За целта ти трябват само паспорт, бански и два-три свободни дни.

— Паспортът винаги е в мен, банският днес също, а свободно време имам колкото искаш! — Тя грееше като дете, което вземат на вечерна прожекция, с лимонада, пасти и филм за възрастни за капак.

Точно в този момент се обади Ломанов.

— Серьожа, звънни на летището и запази три билета. Да, за мен, за теб и за… Как ти е фамилията? — прошепнах на Марина, затискайки слушалката с ръка.

— Волкова Марина Генадиевна…

— … И за Волкова Марина Генадиевна. Да, да, това е новата ни сътрудничка. Съдебен лекар. — С удоволствие гледах издълженото лице на Марина. Най-после успях да я смутя поне малко.

— Разбрах — отвърна съобразителният Серьожа. — Среща пред гишето за регистрация на полетите.