Фридрих Незнански
Първата версия (5)

4.
Втората приятелка на Жизел

26 юли 1994 година

„До Заместник-генералния прокурор

на Руската федерация по въпросите

на следствието Държавният съветник трети ранг

К. Д. Меркулов

от ръководителя на следствена група специален следовател към Генералната прокуратура на РФ старши съветник

А. Б. Турецки

 

 

РАПОРТ

Докладвам за следното: по Ваше нареждане на 25 юли т.г. следствена бригада в състав специалният следовател към Генералната прокуратура на РФ А. Б. Турецки, старши инспекторът от МУР майорът от милицията В. И. Грязнов, прокурор-криминалистът от Генералната прокуратура на РФ С. С. Мойсеев, стажантът С. В. Ломанов пристъпи към изясняването на оперативно-следствената обстановка по разследваното дело за смъртта на гражданина на САЩ икономическият съветник от посолството на САЩ в РФ Дейвид Ричмънд.

При огледа на местопроизшествието на адрес Кутузовски проспект бл. 7, ап. 28–29 е установено следното:

И. Л. Семьонова, работеща по линия на УПДК^[1] като приходяща чистачка в апартамента на Дейвид Ричмънд, в 8:15 сутринта на 25 юли т.г. отваряйки входната врата с ключа си, открила трупа на Дейвид Ричмънд в креслото пред работещия телевизор. Експертизата, извършена от съдебномедицинския експерт Е. Ю. Сидорова в Главното бюро по съдебномедицинска експертиза към Министерството на здравеопазването на РФ показа, че смъртта е настъпила от пробивна огнестрелна рана в тилната част на главата между 23 и 23:30 часа на 24 юли т.г.

Следствието установи, че изстрелът е бил произведен от пушка «Мазер», белгийско производство (прилагам акта на балистичната експертиза). Изстрелът е бил произведен през капандурата на блок номер 7-а, намиращ се в двора на блок номер 7. В левия прозорец на разстояние 52 см от основата на стъклото, на 25 см от десния край на рамката е открито отверстие, отговарящо по размери на куршумите, използвани в пушките от посочената марка. Следователят от Второ РУ на МВР в Централния район В. Е Степанцов проведе оглед на тавана на блок 7-а, откъдето е бил произведен изстрелът. Открити са веществени доказателства, при анализа на които може да се предположи, че произвелият изстрела е престоял на тавана не по-малко от един час. Начинът на подготовка на убийството на Дейвид Ричмънд показва, че убиецът е професионалист. Проверката показа, че не е регистрирано използването на даденото оръжие в други престъпления, извършени на територията на РФ.

Понастоящем следствената бригада се занимава с изясняването на личните и делови връзки на убития, а също и с разпита на жителите на околните блокове.

Ръководител на следствена група,

специален следовател към Генералната прокуратура на РФ

старши съветник А. Б. Турецки“

Шофьорът на таксито, симпатичен младеж, не само че поиска учудващо малко, но и й помогна да донесе багажа до самия апартамент. И естествено се опита да си уговори среща. Олга благодари, но меко отказа. Умееше да го прави така, че този, на когото са отказали, въпреки това се чувстваше почти облагодетелстван.

Уф, най-после си е вкъщи. Все пак турнетата, дори и най-престижните, са извънредно изтощителни. Наистина, напоследък започнаха да ги настаняват в прилични хотели, с хубав изглед от прозореца. Всъщност беше видяла само това. Въпреки че й беше третото ходене в Амстердам, не би казала, че знае повече за града, отколкото в детството си, когато за пръв път чу за Амстердам като град на лалетата и каналите.

След сутрешния спектакъл трябваше да си почива, за да бъде във форма за вечерния, след вечерния й оставаха сили само колкото да може да се освести за сутрешния.

На двайсет и пет години Олга Лебедева бе успяла да посети много страни благодарение на това, че след като завърши Московското училище по хореография, попадна направо в Болшой театър. За няколко години извървя пътя от глухия кордебалет, където изпълняваше трийсет и втория лебед до самото езеро, до корифейски партии — в тройки, двойки и дори в някои вариации.

Още не я беше напуснала надеждата да пробие като солистка, но с всяка изминала година тази надежда ставаше все по-призрачна. За да се превърне от приятелка на Жизел в самата Жизел бе нужно малко чудо — или удачна роля в телевизионен балет, или прекалено близки отношения с главния. Роля не й беше попаднала, вторият път не я удовлетворяваше.

Никога не се заемаше с каквото и да е, преди да разопакова куфарите. Тя отвори огромния, снабден с колелца куфар на сини и червени квадрати, и започна да подрежда нещата на дивана. Образуваха се три неравни купчинки — чиста купчинка, мръсна купчинка и купчинка с подаръци. Тя целуна по носа смешния плюшен енот, който страшно приличаше на Дейвид. Точно за него го носеше.

Мръсната купчинка беше изпратена в банята, чистата купчинка си намери място в гардероба, а подаръците останаха на дивана.

Олга включи телефонния секретар, за да прослуша последните съобщения. Така, спешно трябва да доплати за квартирата, квадратните метри и топлите литри пак са поскъпнали, мама моли да я навести при първа възможност. Вместо очаквания поздрав от Дейвид (нали знае деня, в който се връща), тя чу студения глас с остър акцент на Рути Спиър, която настойчиво я молеше веднага да й се обади.

Олга не обичаше Рути, смяташе я за високомерна и, общо взето, глупава, но не можеше да не й бъде благодарна ако не за друго, то поне за това, че именно Рути я запозна с Дейвид.

Рути, вдовицата на бившия посланик на САЩ в СССР Семюъл Спиър, предпоследните няколко години живееше предимно в Москва, занимавайки се с фонда на покойния си съпруг. На приема в американското посолство в чест на балетната трупа на Болшой театър двете се сприятелиха, ако това може да се нарече приятелство.

На моменти Олга подозираше, че Рути е просто прикрита лесбийка. Прекалено настойчиво я канеше на гости в апартамента си във високия блок на „Котелниковска“. На Олга дори й беше интересно от чисто спортно любопитство кога и как Рути ще започне да й досажда. Затова силно се учуди, срещайки веднъж у Рути красив белозъб американец, новият икономически съветник на посолството на САЩ. Може би близкият интерес към нея от страна на госпожа Спиър се дължеше просто на самотата на Рути.

Дейвид се оказа неочаквано старомоден. Това бе просто невероятно и толкова необичайно! Още повече че Олга го хареса от пръв поглед. Мъжете трябва да го чувстват. Дори след като я изпращаше след спектаклите и се отбиваше у тях на чашка вечерен чай с ликьор, той се държеше почти като неопитен юноша. Хвърляше й влюбени погледи, говореше й нежни думи. Нещата не стигаха по-далеч.

Но Олга не насилваше събитията, от една страна, наслаждавайки се на атмосферата на влюбеност, а от друга, усещайки, че май самата тя се е влюбила. Много се страхуваше, че повечето чужденци имат доста превратна представа за руските жени, които като че ли си мечтаят да се омъжат ако ще и за дърт етиопец, само и само да се махнат от тази откачена страна. Смущаваха я и понякога я дразнеха немислимите според руските представи разходи на Дейвид за развлечения и подаръци.

Когато Дейвид ни в клин, ни в ръкав й домъкна телефонен секретар, тя дълго отказваше, дори едва не се скараха. Дейвид доказваше с вид на обидено момченце, че й прави този подарък по-скоро заради себе си, защото мрази дългите сигнали на телефона й. Даже обикновено лекият му акцент в този момент стана по-явен.

Сега Олга обикна телефонния секретар. Именно денят, в който Дейвид й го подари и за малко не се скараха, стана първият ден от тяхната истинска любов, запълваща цялото й съществуване. Тогава, преди два месеца, подадоха заявление в бюрото на „Грибоедов“. Олга настоя да изберат най-дългия възможен срок преди регистрацията — три месеца, за да има Дейвид време, както му заяви тя, още веднъж да си помисли както трябва.

Не пожела да се премести при него преди официалната сватба. Първо, за да се предпази от уроки и, второ, за да чувства по-рядко двусмисления поглед на портиерката във входа на Дейвид. Затова се срещаха предимно в нейното едностайно жилище, а Дейвид използваше апартамента си само за офис. Въпреки че там в банята висеше подарената й от Дейвид пухкава розова хавлия, а в спалнята до огледалото имаше най-необходимата козметика. Дейвид понякога успяваше да я убеди да остане на „Кутузовски“. Тогава сутрин я закарваше на репетиция с червения си форд.

Преди да изпълни настойчивата молба на Рути, Олга набра номера на Дейвид. Телефонът бе превключен на факс и противно, направо гадно свиреше.

Рути вдигна веднага, като че ли специално беше седяла до телефона.

— Добър ден, Рути! Току-що се върнах. Представяте ли си, в една амстердамска лавка на Ватерлоплейн открих такова чудно животно! Копие на Дейвид — радостно забърбори Олга. — … Какво?… Какво?!

Тя изпусна слушалката. От дивана с мъртви стъклени очи я гледаше плюшеният енот.

 

 

В бирарията на Якиманка на една маса в ъгъла до прозореца седяха двама.

Единият беше едър, с кръгло простодушно лице, почетно място върху което заемаше сплесканият нос, издаващ бившия боксьор. На китката на лявата му ръка, малко под златната верижка на часовника, бе татуирано с разкривени букви „Льоха“. С удоволствието на истински любител на бирата той ежеминутно отпиваше от половинлитровия кристален бокал.

Другарят му, който седеше срещу него, пиеше оранжев портокалов сок във висока тясна чаша. Той бе пълна противоположност на Льоха. Неестественият блясък на светлокафявите му очи и постоянното движение на показалеца по носа му издаваха човек, сменил наскоро очилата си с контактни лещи. Някаква растителност, която трудно можеше да се нарече брада, вяло обкръжаваше долната част на тясното му лице. Тесните устни, които като че ли никога не се усмихваха, едва се разтваряха при разговор, което придаваше на речта му особен сарказъм.

— Слушайте, сър Петухов, да не се бяхте наливали с бира, а?

— Разкарай се, Доля. Писна ми от тебе, ега ти. Ако ти вкарам една, ще ти изпадат лещите през ушите.

Обстановката на ресторантчето рязко контрастираше с високоинтелектуалната беседа на младите хора. Това беше една от тези немски бирарии, които напоследък наизникнаха като гъби в Москва. Но не приличаха на отечествените мухоморки, а по-скоро на изкуствени и неестествено чистички печурки. Високите цени не позволяваха на обикновените безделници да идват тук, а „новите руснаци“ с натъпкани портфейли и бандитски физиономии в подобни заведения се опитваха да се държат съобразно обстановката, доколкото им беше възможно.

Естествено, случваше се и да се стреля, но не много често. Още повече, че по-голямата част от московските ресторанти отдавна бяха поделени между различните мафиотски групировки. Собствениците им, които се возеха на мерцедеси и кадилаци, най-много от всички бяха заинтересовани от външното благоприличие.

— Все пак, Льоша, ти си много груб човек — каза Доля, поправяйки несъществуващите си очила. — Ненапразно все те тегли към мокрото…

— Че как — разтопи се в усмивка Льоха и отпи от бирата.

— Кажи ми честно, Льоша, за какво са ти пари? За бира и мадами? Пошло е. Още повече че мадамите и така те обичат.

— Е, ти пък, Игорьок! На кой не му трябват кинти? Особено пък зелени. Обичам да си живея нашироко, да поя гаджетата с шампанско. Те след него стават едни такива добрички…

— Да бе, ти не различаваш френското от нижнегородско…

— Ами за какво са етикетите бе?! — Льоха за малко не се просълзи от удачната си шега.

Даже Доля докара подобие на усмивка на тънките устни.

— Ти по-добре ми кажи на тебе за какво са ти пари? Да пиеш — не пиеш, колкото за сок можеш да изкараш и като инженер. Мадамите рядко те интересуват…

— Няма да разбереш, Льоха. Ето, наскоро си купих „Британика“.

— Каква е тая британия? Нова пушка ли, кво?

— Не е пушка, Льоша. Енциклопедия. Най-добрата в света. Английска.

— И така си четеш направо не на руски?

— Да, чаткам малко погански, както е казвал поетът Клюев, приятел на твоя любим Есенин между другото.

Доля извика келнера и поиска жива роза във висока чаша.

Обученият келнер само кимна.

— Брей, Игорьок, страшен си — с искрено възхищение каза Льоша и подаде на събеседника си огромната си лапа за приятелско ръкостискане. — Слушай, що не снесеш нещо подобно на Бук? Той си пада по такива работи.

— Бук ти мой опадал, бук заледенял^[2] — с нарочно скърцащ глас пропя Доля по мелодията на известната Есенинова песен.

— На Бук, драги, двамата с теб, взети заедно, барабар с всичките ни таланти, сме му интересни само до една определена степен. Изобщо бих те посъветвал да не се шегуваш с него и да не приказваш повече, отколкото трябва. Прекалено добре го помня от Афганистан.

— Добре бе, майната му на Бук. Ти по-добре ми кажи друго. Виждаш ли там кранчето на буренцето с бира? От тук ще го уцелиш ли с „Макаров“?

— Като нищо — отвърна Доля и „си оправи очилата“.

— Ами я пробвай, че глей ква е скука. — Льоха тръгна да бърка с дясната си ръка в задния джоб на дънките си.

— Вземи се в ръце, Льоша. Нещо пикнята от бирата те е ударила в главата. Иди да източиш и да си ходим.

— Ти ходи да източиш, ега ти — нацупи се обидено Льоша, напъха фирмената картонена подставка от бирата в джоба на малиновото си сако и стана.

— Пфу, Льоша, ама че плебейщина! Остави го на място — изкриви лице Доля.

— Колекционирам ги бе. От Германия си донесох цяла купчина.

— Добре, да тръгваме, че Бук не обича да чака. Днес аз плащам. — Доля извади спретнат кожен портфейл и остави на масата няколко едри банкноти.

Келнерът, който влизаше в залата с абсолютно неуместната роза в чаша, видя само гърбовете им.

 

 

… Седя си в кабинета, прелиствам книгата на Роалд Линч „Парадоксите на Кларк“. Все повече ми се струва, че хитрият мъничък Турецки не се е лъгал относно морските бани. А за такива бани човек трябва да се готви. Прекрасно виждам всички хитрини и шикалкавения на ловкия биограф, но засега не мога да разбера на какво се дължат. Или просто при тях, в Америка, жанрът е такъв…

Днес Верочка вече е с оранжево червило, но надниквайки в кабинета ми, тя казва същото, както и вчера — вика ме Меркулов. Днес май се досещам защо. И за всеки случай взимам със себе си същата тази биография с портрета на жизнерадостно усмихнатия Кларк на гланцовата корица.

Кимам на Валерия Петровна и влизам в кабинета. Меркулов става от бюрото, а аз като играч на покер слагам на масата „Парадоксите на Кларк“.

— Досетлив си — искрено се възхищава Меркулов.

— Това ни крепи — отвръщам скромно.

Нищо не краси така специалния следовател, както скромността.

— Интересно, каква е първата ти версия относно господин Кларк? Само че — пу, — без да мислиш!

Меркулов явно се е сетил за собствените си разсъждения за така наречената „първа версия“, за това, че изтърсеното напосоки най-невероятно предположение понякога внезапно се оказва попадение в единствено вярната точка. Главното е да говориш, без да мислиш. Аз и не мислих:

— Кларк… Кларк е съветски шпионин!

Честна дума, ако стъклата не изхвръкнаха от рамките от смеха ни, това се дължи само на щастливата случайност. От нелепостта на моята „първа версия“ Меркулов се просълзи.

— Добре, посмяхме се, стига толкова. — Той избърса очите си с опакото на дланта. — Слушай, Саша. Акциите ти се покачват просто пред очите ми. Този път за теб се е сетил вече не заместник-министърът, а самият президент. Наистина, не ти е пращал много поздрави. Освен нашия и.д.^[3] да си го е запазил за себе си.

— Целият съм в слух, Константин Дмитриевич.

Меркулов сложи пред себе си тънка гланцова папчица с гриф „Президент на Руската федерация“. Забелязах, че Костя съвсем е посивял и изглежда уморен. Като че ли пикникът ни отново се отлага за неопределено време.

— Общо взето, нещата стоят така. Президентът чрез нашия и.д. генерален прокурор възлага именно на теб делото на Кларк. То е доста тъмно, трябва да ти кажа. Даже ми се струва, че щяха да го прекратят, но се намесиха някои допълнителни обстоятелства.

В кабинета влезе Валерия Петровна с традиционния чай и топли кифлички в чинийка.

— От новата сладкарница на „Петровка“, по австралийска рецепта — гордо каза Валерия Петрова, като че ли се радваше за Австралия.

Днес тя изглеждаше малко над четиридесетте. Значи времето се променя.

Меркулов отпи от чая и продължи:

— Работата е там, че в момента в Москва в Института по руски език на стаж е някоя си Баби Спиър, внучка на бившия американски посланик, умрял наскоро в САЩ. Чрез сегашния посланик тя се е обърнала непосредствено към президента на Русия с личната молба за разследване на обстоятелствата около смъртта на Норман Кларк, личен приятел на дядо й и един от попечителите на фонда „Семюъл Спиър“. Тя смята, че смъртта на Кларк и смъртта на Семюъл Спиър в резултат на автомобилна катастрофа са свързани помежду си. — Меркулов си допи чая, без да се докосне до кифличките. — Нещо повече, тя твърди, че с работите на фонда, с които в последно време са се разпореждали Кларк и втората жена, по-точно вдовицата на Спиър, Рути Спиър, нещо явно не е чисто. — Костя се поусмихна, демек — досега, Турецки, се занимавахме само със стерилни дела, а сега — гледай ти! Не е чисто!

— Освен всичко друго изчезнала е принадлежащата на Кларк колекция картини на руски художници авангардисти, която смятал да дари на открития неотдавна музей на частните колекции. Колекцията се е намирала в московския апартамент на Кларк на „Плотников“. Такива ми ти работи — философски завърши Меркулов.

Взех папката и биографията на Кларк и се оттеглих. Грязнов и Ломанов сигурно вече са се появили.

 

 

По сиянието на очите на Верочка човек и без да е детектив, би се сетил, че Ломанов си е на мястото.

Така си и знаех! Седи си и играе шах с компютъра, а рошавият риж Грязнов е здраво за компютъра. Побеждава дружбата — при появата на страховития началник стажантът прекъсва партията.

— Докладвайте поред, момчета — казвам аз, сядайки на бюрото си. — Давай първо ти, Слава.

Грязнов се опитва с разперена длан да приведе в ред буйната си коса, но без особен успех.

— Загубих си гребена — недоволно казва той и преминава на въпроса.

Грязнов успял да огледа не само блок 7-а, от тавана на който е бил произведен изстрелът, но и като че ли е обходил цялата околност. Резултатът за съжаление не е кой знае какъв. Все пак кофти е да си имаш работа с дипломатическите блокове, където липсват вездесъщите любопитни бабички пред входа. Работата е там, че входовете на обикновения блок 7-а са от обратната страна на дипломатическия двор. Никой не е видял между 22 и 24 часа непознат човек с чанта или куфарче.

Може би все пак имаше нещо. Живущият в трети вход — входът, от който може да се излезе на тавана — Евгений Гералдович Поливанов по това време се занимавал с двигателя на колата си. Ладата му била паркирана точно срещу входа. Било вече тъмно, но над входа светела ярка лампа. Поливанов забелязал среден на ръст слаб човек на около 25–30 години, който излязъл от входа с голям пълен полиетиленов плик в ръце, жълт на цвят.

Поливанов му обърнал внимание, откъсвайки се от любимата си кола за миг, защото „установил самоличността“ на плика с надпис „SEE. BUY. FLY.“. Такива пликове получават всички, които пазаруват във фришопа на амстердамското летище „Шифол“, а Евгений Гералдович често го посещава по служебна линия.

— Той в момента е при Толик, правят фоторобот. — Грязнов отново се опита да се вчеше, но май отдавна му беше време не да се сресва, а да се подстриже.

Аз обаче не му го казах. Не е малък, ще се сети. Веднъж Слава Грязнов извърши необмислена постъпка — пусна си брада. Какво ли не би направил човек, за да завоюва капризното женско сърце! Добре, че брадата на Грязнов просъществува кратко върху лицето му — гледката не беше за хора със слаби нерви. Камилите в зоопарка — и те се обръщаха след Грязнов. Явно смятаха рижите бодливи храсталаци на лицето му за родната пустинна растителност…

— А ти, Серьожа?

— Проверих всички телефони с автоматично набиране. Десет са. Шест от тях са официалните телефони на посолството, МВнР, администрацията на президента. — Ломанов подрежда листчетата като пасианс на бюрото. — Но другите четири са по-интересни. Номер едно — вдовицата на бившия американски посланик Рути Спиър, попечителка на фонда „Спиър“.Номер две — телефонът в московския апартамент на Норман Кларк. — Ломанов ме поглежда многозначително и аз кимам съгласно, за да покажа, че съм разбрал. Той продължава. — Вторият попечител на упоменатия фонд. Номер три — телефонът в Андрей Леонидович Буцков, председател на Фонда на воините интернационалисти. Според различните документи, които измъкнах от компютъра на Ричмънд, фондът „Спиър“ е правел мощни инжекции във фонда на афганците. Самият Буцков, доколкото разбрах, е бивш майор, воювал е в Афганистан, но сега той и организацията му явно се занимават не само с благотворителност.

— Да, спомням си, Буцков се водеше при нас по едно дело за търговия с наркотици. Или него го използваха за прикритие, или той прикриваше някого. Хитра лисица. Измъкна се сух от водата. Ама хубави връзки има американският икономически съветник. А четвъртият?

— Четвъртият явно принадлежи на същата тази тайнствена непозната, следите от присъствието на която открихме в дома на Ричмънд. Олга Афанасиевна Лебедева, двайсет и пет годишна, неомъжена, артистка в балетната трупа на Болшой театър. — Пасиансът като че ли излезе. Ломанов го гледа с горделивия израз на опитна гледачка. Ще имате значи и жена, и дълъг път ви чака.

— Добре, ще почнем от балерината. Аз ще се срещна с нея. Какво дават днеска в Болшой?

— „Жизел“ — отвърна Ломанов с тон на вещ познавач на балетното изкуство. — Лебедева танцува.

 

 

Театърът бе пълен, ложите блестяха. Двамата с Ломанов малко закъсняхме, директорът ни настани в министерската ложа, откъдето сцената се виждаше като на длан. Чувствах се най-малкото като министър на културата в обкръжението на чуждоземни дами във вечерни тоалети с истински диаманти по шиите пушите. Лично аз такива камъчета бих предпочел да си ги съхранявам в служебния сейф.

Ломанов ми обясняваше шепнешком съдържанието на балета. Към нас започнаха да се обръщат, очевидно с надеждата да научат съдбата на героите. За всеки случай допрях пръст до устните си, за да попреча на Ломанов да разкрие всички тайни преждевременно.

Сред изпълнителите фигурираше О. Лебедева в ролята на втората приятелка на Жизел. На сцената преоблеченият като човек от простолюдието Алберт се докарваше пред нищо неподозиращата доверчива селска девойка. Те изящно подсказаха, въртяха се, Жизел късаше листенцата на маргаритка: „обича ме — не ме обича“, укорително клатеше глава към съблазнителя.

Тъкмо се бях увлякъл от простичката история, но — проклета служба! — Ломанов болезнено ме сръга с лакът в ребрата.

Партията на втората приятелка на Жизел не продължаваше във второ действие, така че не успях да догледам спектакъла от разкошната си ложа. Вместо танца на момичето, умряло преди сватбата си от нещастна любов, трябваше да видя момичето, чийто любим бе загинал съвсем наскоро. Реших да оставя Ломанов да догледа танците на коварните самодиви.

Не очаквах особено любезен прием, имайки предвид състоянието на Олга, но когато видя удостоверението ми и ме погледна внимателно в очите, тя направо се зарадва. Помоли ме единствено да не й задавам въпросите в театъра, а да я поизпратя.

Излязохме през служебния вход. Докато сме били в театъра, беше преваляло. Дишаше се по-лесно.

Вървяхме нагоре към „Детски свят“ и Олга ми разказваше за Дейвид, за това какъв чудесен човек е бил. Как не е приличал на практичните американци, с които й се е случвало да общува преди. Но не е приличал и на нашите, които не умеят да подадат палтото на дамата или забравят да подаряват цветя.

Помислих си, че вероятно и аз съм един от „нашите“.

След един месец трябвало да се оженят и да заминат на сватбено пътешествие в Египет. Египет, пирамидите, Кайро, Александрия били детската й мечта. След една травма, получена по време на занятията в училището, дори искала да стане историк. Но травмата се оказала недотам опасна и все пак станала балерина.

Слушах, без да я прекъсвам. Разбирах, че има нужда да говори, а аз се бях оказал наблизо и явно й бях симпатичен с нещо.

Родителите й успели да се прехвърлят в Подмосковието едва преди няколко години. Всичките училищни години прекарала в интерната, а после в общежитието на Болшой театър. Най-тежкото в интернатския живот било постоянното усещане на глад. Тоест хранели ги нормално, разбира се, но все пак, когато с приятелките й имали някоя рубла в повече, хуквали към най-близкия гастроном, купували си малко салам и го изяждали още пред тезгяха. Успявали да се нахранят както трябва само през ваканциите.

След всяко лято преподавателите ги гонели до изнемогване, карали ги да свалят килограми, заплашвайки ги с всякакви наказания до изключване от училището. Страшно било да си го помислят, защото всички били побъркани по голямото изкуство, а освен това Олга си давала сметка, че с полученото в училището общо образование не биха я взели дори в приличен техникум, да не говорим за институт.

Жилището си „изтанцувала“ с изтощителни гастроли на черно през отпуските. Разбира се, родителите също й помогнали с първата вноска. Успяла да си получи апартамента малко преди цените да скочат до невъзможност.

Минахме покрай огромното здание на бившето КГБ, на площада пред който стърчеше празен постамент. Олга ме хвана под ръка и ускори крачка.

— Хайде да отидем до паметника на героите от Плевен, там има градинка, където можем да поседнем. Само нека да си купим отнякъде по кутия бира, много ми се пие.

Купих бира и намерихме свободна пейка. Седяхме точно с лице към бившия ЦК на КПСС.

— Извинете ме, че ви отнемам от времето…

Свих рамене, давайки да се разбере, че и това е част от работата ми.

— Не исках да говоря нито в театъра, нито близо до онези ужасни сгради на „Лубянка“. Много ме е страх. След като… загина Дейвид, мислех, че вече от нищо не ме е страх. Когато Рути ми каза… Мислех си, че също ще умра. Въпреки че дори не плаках. Седях и тъпо гледах бюрото. После някак автоматично издърпах чекмеджето и видях, че са изчезнали писмата на Дейвид и пакета с негови документи.

— А знаете ли какви бяха тези документи?

— Веднъж остави пакета при мен и се пошегува, че в него има важни документи и ужасно секретни дискети. „Нали знаеш, всички американци са агенти на ЦРУ. Сега съм в ръцете ти.“ След това прегледах останалите чекмеджета. — Олга отвори консервата, която засъска недоволно и се изплю.

— Топла е — казах аз.

Олга кимна.

— От другите чекмеджета като че ли не бяха взели нищо, а там имаше някои скъпоценности. Но явно се бяха ровили. При което изглежда, че отначало са ровили акуратно, а след като са взели документите на Дейвид, са разбрали, че ще бъде трудно да прикрият обиска, и са продължили вече безцеремонно. Като че ли усещах отпечатъците от тези мазни противни пръсти и върху снимките си от интерната, и върху рецензиите във вестниците, и върху роклите ми в гардероба…

— У вас имаше ли други вещи на Дейвид?

— Дребни работи. Костюм, още някакви дрехи. Като че ли нищо не е изчезнало… Но… — Олга замълча. След кратко колебание тя внезапно попита: — Да ви се намира цигара?

Подадох й кутията и й поднесох огънче. Олга пушеше неумело. Най-вероятно ме бе помолила да запали просто за да се поуспокои. Тя изхвърли цигарата в кошчето, без да я допуши.

— Вероятно нямам право да ви разказвам това, което ще ви кажа сега. Не съм наясно с взаимоотношенията между всички ваши органи, но нямам с кой друг да го споделя. Посещението на този човек ме изплаши много повече от обиска вкъщи. — Олга видимо беше нервна. Забелязах, че пръстите й треперят… — Обади ми се сутринта, представи се като полковник Фотиев от Службата за разузнаване и каза, че трябва да проведе с мен важен разговор. Появи се буквално няколко минути след това. Надали се беше обадил от уличен телефон — по-скоро от колата си.

— Защо смятате така? — попитах аз.

— Знаете ли, жените са наблюдателни същества. Той не приличаше на човек, който се обажда от уличен телефон. Такъв един внушителен господин, излязъл от холивудски филм. — Олга направи презрителна гримаса. — Скъп костюм, златна карфица на вратовръзката. И миризмата, която излъчваше, беше богата. Не знам как да ви го обясня… Ами, с две думи, такива хора живеят по принцип в четиризвездни хотели, не по-малко. Ако между западняците ги има много, то всички наши подобни типове като че ли носят върху себе си специфичен отпечатък. Пък и тези вълчи уши…

— Вълчи уши ли? — попитах аз.

— Ами да, такива едни заострени отгоре. Ако ги видиш веднъж, ги запомняш завинаги. Особено в съчетание с важност и надутост.

— И какво искаше да научи? Или да ви каже?

— Държеше се много учтиво, дори някак прекалено учтиво. Но в очите му виждах презрение. Той явно ме смяташе за курва. Американец, балерина… Не, не е казвал, че Дейвид е американски шпионин. Напротив, всячески хвалеше Дейвид, с когото уж добре се познавал, хвалеше деловите му качества. Доброто му отношение към нашата страна — общо взето, банални неща… — Олга се намръщи леко. — Изобщо не можех да разбера какво иска от мен. Той не беше от хората, с които бих си позволила да откровенича. В крайна сметка всичко започна лека-полека да се изяснява, когато спомена Рути. Интересуваше се от фонда „Спиър“. Опитваше се да разбере от мен, дали Дейвид се е срещал с Норман Кларк при последното му идване в Москва. Казах му, че се е срещал, и после съжалих. Но вече беше късно и се наложи да му разкажа истината. — Олга въздъхна, помълча и продължи малко по-бавно, като че ли си спомняше: — Работата е там, че онази среща действително беше много странна. С Кларк, който идваше често в Москва, Дейвид се срещаше обикновено у дома си. При едно такова идване Дейвид ме запозна с него. Кларк ме наричаше „миличко“ и усилено ме тъпчеше с пасти. Образът му някак изобщо не се връзваше с образа на милионер. Според мен саката на Дейвид бяха много по-скъпи от неговите. Но Дейвид казваше, че Кларк е многолик и много опасен човек. Но това не го разказах на полковника. Затова пък от уплаха му разказах за последната им среща. Сигурно напразно.

 

 

20 юни 1994

Вместо да се обади както обикновено, този път Кларк прати при Дейвид шофьора си предния ден с бележка, в която му определяше среща на двайсети вечерта в ресторанта „Самовар“ на Киевско шосе извън града. Странно защо трябваше да ходят толкова далече, след като в Москва и без това е пълно с прилични ресторанти.

Дейвид помоли Олга да дойде с него, защото след няколко дни тя заминаваше на турне.

— Искам през цялото време да си с мен — каза той.

Ресторантът се оказа много симпатичен, оформен като руска селска къща. Кларк ги чакаше на сервираната маса на откритата веранда. Беше както винаги любезен и усмихнат. По време на ордьовъра се водеше общ учтив разговор. Кларк говореше добре руски, но със забележим акцент, по-силен от този на Дейвид. После Кларк каза на Дейвид нещо на английски и Дейвид помоли Олга за разрешение да поговори с Кларк на родния им език.

— Разговорът ни е чисто делови, ще ти бъде скучно — каза той.

Олга изобщо не разбра за какво ставаше дума. В училище беше учила френски. Дейвид опитваше да се занимават по малко с английски, но явно дарбата й за езици не беше кой знае колко голяма.

Говориха доста дълго, на моменти повишавайки тон. Тогава Дейвид поглеждаше Олга, като че ли се извиняваше, и се опитваше да й се усмихне. На Олга й се струваше, първо, че Кларк се опитва да убеди Дейвид за нещо, а той не се съгласява с него и, второ, че Кларк, изглежда, чакаше още някого. Във всеки случай монументалният Кларк от време на време се оглеждаше наоколо.

Поднесоха им основното ястие, нещо димящо в шарени гърненца. Неочаквано до Олга се приближи оберкелнерът и след като подчертано вежливо се извини, каза, че я търсят по телефона. Олга не се учуди особено — понякога викат балетистите направо на спектакъл, ако спешно се налага да заместят някого.

Чак по-късно съобрази, че днес в Болшой има опера. Освен това не беше предупреждавала администрацията къде отива.

До телефона се наложи да върви по някакви дълги коридори, после и да чака. „Сега трябва да се обадят отново“ — каза оберкелнерът. Но никой не се обади.

Известно време оберкелнерът, къдрав дебел човек на около четиридесет години с маниерите на изпечен женкар, се опитваше да я занимае с разговор, разпитвайки я за театралните клюки и излизайки със собствени версии, доста неприятни, макар и точни на моменти. В края на краищата на Олга й омръзна и тя настоя да я изпратят обратно. Когато се доближиха до верандата, оберкелнерът направи още един опит да я задържи. Той обърна „благосклонното“ й внимание върху огромния аквариум, в който плуваха разноцветни риби и бели жаби, което нещо не се връзваше с руската обстановка на ресторанта. „Остава да си завъдят и крокодил“, помисли си Олга.

На прага на верандата тя се спря сама. До масата, на която седяха Кларк и Дейвид, стоеше и говореше нещо едър, висок почти колкото Кларк здрав човек със синя риза с къси ръкави.

Той изглеждаше като излязъл от гангстерски филм. Широко загоряло лице, едва забележим от разстояние розов белег над лявата вежда. Просто излъчваше опасност, както и двамата младежи от двете му страни, облечени въпреки жегата в тъмни сака, които не успяваха да скрият напомпаните им фигури и широките рамене, над които се извисяваха обръснатите им почти до голо глави.

Единият видя Олга и веднага прошепна нещо на ухото на шефа си. Той й хвърли мигновен пронизващ поглед. Очите им се срещнаха. Човекът се усмихна криво и тримата си тръгнаха.

Олга силно се изплаши от тази сцена. Чувстваше, че случилото се е неприятно и за Дейвид. Вече, без да искат разрешение, двамата с Кларк говореха на английски. По-точно не говореха, а се караха, почти без да се притесняват от присъствието й.

 

 

— Така и не опитахме яденето — каза Олга и сама се прекъсна: — Александър Борисович! Мога ли да ви се доверя?

Кимнах.

— Наистина много ме е страх. Струва се, че точно тогава стана нещо, което може да има отношение към смъртта на Дейвид. Тогава, след като каза нещо остро на Кларк, от което той направо се изчерви, Дейвид ме хвана за ръката и буквално ме измъкна от масата. И си излязохме от ресторанта. На паркинга до червения форд на Дейвид стояха онези двамата с тъмните сака. Не правеха нищо, просто си стояха и нагло ни гледаха. Особено мен. Бях с къса пола и погледите им като че ли лепнеха по краката ми. — Олга машинално дръпна полата си. — Сигурно така зяпат курвите. Дейвид понечи да се спусне към тях, но го удържах, буквално увисвайки на ръката му. Двамата се дръпнаха и ние си тръгнахме. Дейвид ме помоли да не го питам нищо. Само по едно време повтори няколко пъти: „Какъв подлец! Какъв подлец!“

— Ясно — казах аз, въпреки че всъщност не разбирах особено какво значи това.

Но трябваше да изглеждам уверено, защото Олга ме гледаше с надежда.

В градинката, където седяхме, вече почти не бяха останали деца. В детския кът се бе разположила компания тийнейджъри с китара. Те тихо си пееха нещо. Да бяха пробвали да пеят на това място преди няколко години, срещу най-могъщото ведомство в страната, когато в тази градинка на всяка пейка седяха агенти.

Времето бе чудесно за разлика от настроението. Олга някак се беше смалила и остаряла пред очите ми. Сигурно си мислеше за Дейвид. Все пак работата ни е скапана. Вместо да разсеем човек от мрачните му мисли, ние го връщаме и го подтикваме към тях. Разравяме всяка раничка поотделно. Но какво да се прави!

— Олга, а какво можете да ми кажете за Рути?

Олга се замисли, като че ли премисляше с какво да почне.

— Рути… Тя е толкова различна… Понякога страшно ме дразни с надменността си. А понякога ми става жал за нея. Разказвала ми е, че след смъртта на мъжа й Кларк много й е помогнал. И по отношение на фонда, и морално. Струва ми се, че ги свързваха не само приятелски отношения…

— Струва ви се или сте сигурна?

— Само така предполагам — съдя по някой погледи, жестове. Само това. Но съм ги виждала заедно само два пъти, и двата в апартамента на Рути. Тя живее в един висок блок на „Котелники“, там, където живеят Уланова, Зикина, изобщо елитът. По-рано живееше там под наем, а сега като че ли го е купила. На няколко пъти ми е казвала, че Москва толкова й харесва, че не би заминала никъде. Тук е нужна на всички, тук е знатна чужденка. А коя е тя в Америка? Просто една богата застаряваща вдовица. Да, ето че се сетих още нещо, може да ви е от полза. Сега в Москва учи руски някакво момиче, нейна роднина по линия на мъжа й. Негова внучка или племенница, нещо такова.

Кимнах отново. Това си е цяла наука — да кимаш навреме, подкрепяйки разказвача. Наука, необходима в следователската професия. Втората след умението да задаваш точните въпроси. Е, кимането, може да се каже, го владея до съвършенство. Ако се наложи, мога да кимам две денонощия без прекъсване. А що се отнася до въпросите — тук има много да тренирам.

— Двамата с Кларк наистина направиха много с този фонд. Наистина стипендиите разпределят не те, а специален съвет. Но доколкото разбирам, това са подробности. С основните неща те, изглежда, се занимават сами.

— А какво отношение имаше Дейвид към фонда?

— Дейвид беше нещо като независим куратор. Може би посредник, така и не разбрах точно. Във всеки случай беше много порядъчен човек. Мисля, че онзи конфликт между него и Кларк възникна именно заради пари на фонда. А Рути… Тя се опитва да създава впечатление, че не разбира много от тези неща. Но ми се струва много практична и умна жена. Между другото тя прилича на Мая…

— На коя Мая? — не разбрах аз.

— Как така на коя? — изуми се Олга. — На Плисецкая, естествено. Дори си приличат и по характер.

— Олга, имам една молба към вас. Как да ви кажа… Бих искал да ме запознаете с Рути Спиър. Но не официално, а като свой… роднина ли, що ли. Или по-добре така: като частен детектив, към когото сте се обърнали конфиденциално, защото не вярвате в способността на руската милиция да разнищи делото по смъртта на Дейвид.

— Добре, Александър Борисович, тъкмо смятах утре вечер да отида при Рути. Обикновено не съм длъжна да я предупреждавам, ако водя някого със себе си. Веднъж отидох с моята приятелка Люба. Люба искаше да пробва английския си върху истински американци. Изобщо Рути държи нещо като литературно-музикален салон. У тях ходят известни писатели, журналисти, художници, политици, актьори…

Написах й телефона си на едно листче и й го подадох.

— Можете да ми се обадите по всяко време на този телефон. Ако ме няма, със сигурност ще ми предадат. Но струва ми се, че съвсем забравихме полковник… Фотиев, ако не греша?

— Да, точно така, полковник Фотиев. Скоро няма да го забравя. Общо взето, не каза нищо особено. След като му разказах за срещата в „Самовара“, между другото далеч не толкова подробно, колкото на вас, той си тръгна почти веднага. Също ми остави телефон. — Олга се усмихна тъжно. — И вие ли ще ми кажете, че ще ме постигне страшна участ, ако кажа на някого за срещата ни?

— Защо, полковник Фотиев това ли каза?

— Мога да гарантирам за смисъла и сериозността на думите му. Явно не беше в настроение за шеги. Като се сетя за него, и ми става тежко на душата… Може ли да ви помоля за нещо? Хванете ми такси, моля ви.

В този момент съжалявах най-много за това, че ладата ми беше повредена. Сутринта я поверих на Василий Петрович от сервиза на „Миклухо-Маклай“. Обеща да я приведе в подобаващ вид за следващия ден.

Хванах такси, качих Олга в него и също седнах до нея. Тя явно ми бе благодарна за това.

Уговорихме се да се видим на следващия ден на същата пейка и се разделихме пред вратата. Тя ме покани на кафе, но явно от учтивост. Отказах, защото разбирах, че сега най-много й се иска да остане сама.

Вървях, към станцията на метрото „Чертановска“ по вечерния Балаклавски проспект с новите блокове, построени от двете страни. Хванах се, че се заглеждам във всяко мъжко лице, с което се разминавам. По-точно дори не в лицата, а в ушите. Струваше ми се, че ушите на всички минувачи са вълчи, тесни и заострени.