Фридрих Незнански
Първата версия (29)

8.
Подземният капан

10 август 1994 година. Денят и вечерта

Когато вече почти бяхме пристигнали в Жуковка, ни се наложи да пропуснем на завоя две пожарни коли с виещи сирени. Обзе ме лошо предчувствие. И не ме излъга.

Гореше вила номер двайсет и едно. Вилата на господин Фотиев. Затова пък прибрахме господин Филин направо на улицата. На прага на вилата му, откъдето наблюдаваше пожара.

Трябва да отбележа, че той беше изключително учуден от това, че имам заповед за арестуването му. Филин вдигна високо вежди и попита обидено:

— Надявам се, че това недоразумение ще се изясни? Веднъж вече претърсвахте вилата ми.

— Саша — Грязнов тичаше към мен, — тукашният пазач казва, че полковник Фотиев и неговият шофьор Перов не са излизали от вилата. Нашите момчета твърдят, че полковникът и шофьорът му са пристигнали сутринта. И синият мерцедес на Фотиев си е на паркинга.

— Левак ли е шофьорът на Фотиев? — рязко се обърнах аз към Семьон Филин.

— Левак е — объркано отвърна той и веднага разбра, че е казал нещо, което не е трябвало, че съм го хванал.

Но вече се беше изтървал — там, в горящата вила, бяха убийците на Баби Спиър.

— Вилата е пламнала преди половин час — продължи Грязнов, почти без да обръща внимание на мигновения ни диалог с Филин. — Веднага са извикали пожарната. Но изглежда, че къщата е била подпалена. Тъй като е пламнало едновременно от всички страни.

— Палеж? — изумих се аз. — Отвътре?

Знаех какво да правя.

Буквално натиках сащисания Филин в собствената му вила и отидох направо в хола, последван от самия Филин, Грязнов и придружаващите ни двама омоновци.

Пред очите на изумената публика (като естествено най-изумен беше самият собственик на вилата), измъкнах плочката с бригантината от облицовката на камината, пъхнах ръка в отвора, дръпнах към себе си лостчето. А после, също както някога моят приятел Серьога Полуян, натиснах с рамо нужната страна на камината, като не забравих да преместя пистолета си в дясната ръка.

Разнесе се познатото скърцане и камината се отмести встрани.

В бетонната кутийка на мазето силно миришеше на дим. Явно подземният проход от вилата на Фотиев бе изиграл в случая ролята на комин.

Подадох глава навън и поисках от Филин ключовете от вратата на подземния проход. Филин заклати отрицателно глава.

— За пръв път в живота си виждам това подземие на Аладин. За мен това е голяма изненада.

Ако не друго, то поне самообладанието не му беше изменило.

Махнах на омоновците и взех от единия късия му автомат. Притиснах се плътно за всеки случай до бетонната стена, за да не ме улучи някой рикоширал куршум, и дадох няколко къси откоса в процепа между стената и вратата, където трябваше да се намира езичето на бравата.

Изглежда, вече бях разбил езичето, но въпреки това нещо пречеше на вратата да се отвори. Като че ли някой я държеше от другата страна.

Слава Грязнов беше лош помощник с още незаздравялото си рамо. Сетих се за Ломанов, но веднага си забраних да мисля за него, както преди за Марина.

На помощ ми дойде омоновецът, чийто автомат още държах в ръце.

Двамата натиснахме вратата и тя започна да се отваря бавно, измествайки нещото, което я подпираше от другата страна. Процепът вече беше достатъчен, но не можахме да влезем — отвътре, от подземния проход започна да излиза такъв дим, че рискувахме да се задушим…

Пожарникарите извадиха от мазето задушилите се Фотиев и Перов…

Приближих се към носилките, на които, покрити с чаршафи, лежаха труповете им. Първо отметнах чаршафа от левия — ето ги, знаменитите вълчи уши. Вълчите уши на мъртвия звяр. После погледнах лицето на шофьора. Въпреки че не ми беше познат дори по описание, познах силуета му от своя полусън — полубълнуване — кръгла глава със стърчаща на темето коса.

Признанието на Филин окончателно приключи въпроса.

Смъртта на убийците бе страшна. Смърт от задушаване. Надявам се, че поне преди да умрат, се бяха сетили как със собствените си ръце бяха удушили младото момиче.

Не ми беше жал за тях, но не открих у себе си и радостно чувство при вида на мъртвите врагове. Душата ми бе пуста.

До тях бе намерена чанта със запаси от ядене и пиене. В джобовете им имаше паспорти на имената на баща й син Куприянови с естонски и финландски визи. Явно инсценирайки пожара и собствената си смърт, те са смятали да прекарат няколко дни в подземния проход, докато нещата наоколо утихнат, а после тихо да се скатаят през сухопътната граница.

Надали щяха да успеят да ги задържат. Още повече че в дипломатическото куфарче, открито малко по-късно навътре в прохода, имаше няколко пачки долари, които биха успокоили и най-придирчивия контрольор. А да не забравяме и професионалните връзки на Фотиев.

Най-вероятно Фотиев се беше погрижил предварително да им бъде приготвен чист коридор. На някой спокоен участък от границата.

Не бяха предвидили само едно — че димът от подпалената къща ще се устреми след тях като в комин и ще ги настигне, преди да успеят да отворят вратата, водеща ако не към свободата, то поне към живота.

И че ще се задушат като плъхове, притиснати в ъгъла, откъдето няма изход. В такива случаи плъховете се хвърлят срещу този, който ги е притиснал. Те се бяха притиснали сами…

 

 

Като начало двамата с Грязнов решихме да отидем на „Петровка“. Трябваше да се изяснят всички обстоятелства, свързани със задържането на тира в Нарва.

Грязнов се обади в Нарва и началникът на местното управление на вътрешните работи Макшаков, с когото още през нощта бяха обсъдили всички подробности, съобщи, че тирът чака на митницата и че редът му ще дойде около четири часа. Нарочно не се мотаели около митницата, за да не изпуснат ценния товар. В кабината на тира са шофьорът и жена на около четиридесет години. Веднага щом приключат митническият оглед на товара, ще се включат сътрудниците на милицията, които имат заповед за обиск.

Майор Макшаков призна, че биха могли да арестуват тира с цялото му съдържание и по-рано. Но много му се иска да хване началника на митницата Пронин, на когото отдавна има зъб. Тъй като на нарвската митница нещата отдавна не са както трябва. Но досега не е имало възможност да го хванат на местопрестъплението.

Естествено, не можехме да го лишим от това удоволствие. Тирът и без това няма къде да ходи. В крайна сметка още е на наша, родна територия. А че картините са там, бях абсолютно сигурен.

Главата си режех, че Степашин не лъже.

Оставих Грязнов да държи постоянна връзка с Нарва и набрах номера на Рути Спиър.

Тя вдигна веднага, като че ли седеше до телефона. Сигурно чакаше вести от същите краища, откъдето с нетърпение ги очакваше и Грязнов.

— Госпожа Спиър? Турецки ви безпокои.

Рути мълчеше, така че продължих:

— Трябва да ви видя веднага.

— Заета съм — каза Рути прегракнало.

— Принуден съм да настоявам. Ще дойда след половин час. Или предпочитате да ви извикам с призовка?

— Добре, елате. — Тя затвори.

 

 

Когато влязох, Рути ме покани в хола и ми предложи да седна. Благодарих и седнах. И веднага си погледнах часовника. Беше точно четири.

— Е, каква спешна работа имате с мен, господин Турецки?

— Точно в този момент — казах й аз, почуквайки с пръст по циферблата на ръчния ми часовник — в далечния град Нарва… Чувала ли сте за този град?

Тя кимна напрегнато.

— Та значи в град Нарва е задържан тир с декорациите на митичен театър, а сред тези декорации…

— Не продължавайте — рязко ме прекъсна Рути. — Какво точно ви интересува? Само че не забравяйте, че съм американска гражданка. И че разговаряме конфиденциално. Ако това е разпит, отказвам да отговарям в отсъствието на адвокат.

Така си и мислех, че ще размахва гражданството си като звездно-раиран флаг. Знам, знам, че не мога да те ухапя много, ама като си богата и красива, от какъв зор си крала картини и си се свързвала с бандити, а, глупачко?

Естествено всичко това само си го помислих. Иначе й се усмихнах колкото можех по-учтиво и започнах да задавам простите си въпроси.

— Това не е разпит, така че можете смело да отговаряте… На първо място ме интересува по какъв начин от московския апартамент на Кларк на улица „Плотников“ е изчезнала колекцията картини на руски художници авангардисти, която Кларк, както е било известно на всички, е смятал да предаде в новия Музей на частните колекции?

Тя запали дългата си кафява цигара, рязко щраквайки запалката.

— За смъртта на Норман ми съобщи Семьон Филин на двайсет и четвърти юли в дванайсет часа на обяд. Естествено, тази новина още не беше стигнала до вестниците. Семьон дойде при мен и веднага заговори за колекцията. Каза, че двамата с Фотиев ще организират всичко. Аз трябваше само да изнеса картините с колата си от апартамента на Кларк… Имах ключ от него, а на портиерката й платихме добре. Така че никой не ни видя…

С нервно движение на показалеца си Рути изтръска пепелта навън от пепелника. Забелязах колко красиви, изящни и дълги са пръстите й.

— Изглежда, се учудвате, господин Турецки, че така лесно се съгласих да обера апартамента на стария си приятел Норман Кларк?

— По принцип, да. Но сега повече ме интересува кой е този Фотиев.

— Фотиев? Полковник от Службата за външно разузнаване и по съвместителство убиец на моя съпруг Семюъл Спиър.

— Откъде знаете това?

— Кларк ми разказа и ме посъветва да се пазя от този човек.

— Защо Фотиев е убил съпруга ви?

— Разбира се, не го е убил лично, беше организирал автомобилна катастрофа. Семюъл лекомислено проникна в някакви тайни, свързани с интересите на външното разузнаване. Норман го предупреждаваше да прекрати частното разследване, но Семюъл не го послуша. И беше убит.

— А Кларк беше ли замесен в убийството?

— Твърдеше, че не. Но не съм убедена в това.

— Защо тогава се сдушихте с убийците на вашия съпруг?

Лицето й стана сурово.

— Не знаете как умеят да отмъщават жените. А аз имах възможността да отмъстя на всички наведнъж. Напук на Семюъл исках все пак да бъда истински богата — той завеща почти цялото си състояние на фонда, а аз му бях жена. Кларк постоянно ме мамеше — през фонда минаваха огромни пари, от които получавах жалки трохи. С тези картини щях прекрасно да компенсирам причинените ми морални и материални щети.

— А как щяхте да отмъстите на Филин и Фотиев?

— Нямаше да получат нито цент от тази колекция. Картините щяха просто да изчезнат от полезрението им. И аз също. Бях подготвила всичко.

Честна дума, бях поразен от наивността на тази вманиачена жена. Може би Филин и Фотиев действително нямаше да получат нищо, но нейният шанс бе още по-малък. Надали Буцков и Степашин биха изпуснали толкова апетитна хапка.

Така че при всички положения парите й отиваха на кино.

— Кога заминавате от Москва?

— О, давате ми съвет да си замина по живо по здраво?

— Нещо такова…

— Утре урежда ли ви?

— Мисля, че урежда вас.

— Позволете ми тогава на прощаване да направя един красив жест. — Тя говореше вече съвсем спокойно, явно се бе овладяла окончателно.

После отиде в другата стая и след минута се върна, държейки в ръце тънка папка.

— Тук са всички документи, подписани от Норман Кларк и заверени по всички правила. Те се отнасят до предаването на картините на Музея на частните колекции.

— Благодаря — късо казах аз, приемайки документите.

Учудващо е, но не изпитвах лоши чувства към тази жена. Разделихме се едва ли не като приятели.

 

 

Когато пристигнах в прокуратурата, работният ден вече бе приключил. Влязох в непривично празния си кабинет.

Седях на бюрото и машинално прехвърлях документите от едно място на друго. На душата ми бе още по-пусто отпреди. Все пак дори професията ми, покрай която непрекъснато се сблъсквам със смъртта, не ме научи да се отнасям спокойно към нея. Особено когато загиват близки хора…

Би трябвало вече да съм се превърнал в бездушна машина, настроена за разгадаването на заплетени престъпления. Но кой знае защо не бях. И всяка следваща смърт не ме закаляваше, не, по-скоро избиваше почвата изпод краката ми.

Знаех, че и този път ще го преживея, разбира се. Всичко ще преживея. Но белезите в сърцето остават завинаги.

Честно казано, в този момент вече не ме вълнуваше дори загадката на смъртта на Норман Кларк-Бородкин. Така или иначе беше малко абстрактен за мен, нещо като герой на грандиозен шпионски роман. Гланцовата му усмивка от обложката на „Парадоксите на Кларк“ така и не се превърна в усмивката на реален човек.

Горе-долу по същия начин четем съобщенията от светската хроника, историите за сложните отношения между принцове и принцеси, сензационните статии за тайните на пиратските съкровища и тайнствените нюанси на голямата политика. Всичко това уж се случва в същия свят, в който живеем и ние, но да се докоснеш с ръка до този свят, за да се убедиш в реалността му, е на практика невъзможно.

Дълбокоумните ми размисли, с които се спасявах от прекалено тежките спомени за смъртта на Марина и Серьожа, бяха прекъснати от звъненето на телефона.

Ако звънеше другият телефон, щях да се направя, че ме няма. Но това беше телефонът за пряка връзка с Меркулов.

— Оказва се, че си на работа значи — разнесе се сериозният глас на Костя. — А аз те търся навсякъде.

— Да, Костя, седя си и размишлявам. Исках утре сутринта да ти докладвам за всички обстоятелства…

— Вече говорих и с Романова, и с Грязнов. Така че съм в течение на събитията. Въпреки че коментарът ти, естествено, не би бил излишен. Но сега ти се обаждам за друго. Събери, моля те, всички материали по делото Норман Кларк и се качи при мен.

— Случило ли се е нещо?

— По лично разпореждане на президента сме длъжни да предадем материалите на Службата за външно разузнаване и да приключим случая. Намесиха се държавни интереси.

— Добре, Костя, сега идвам.

Ето, от трън, та на глог. Ние, разбираш ли, по цели нощи не спим, търчим насам-натам като разгонени кози, а после се обажда някакъв солиден чичко и казва: бу-бу-бу, по лично разпореждане… И цялата работа се покрива.

Държавни интереси, мамка им!

 

 

— Влизай, влизай — махна с ръка Меркулов.

Той говореше с някого по телефона.

— Да, да… „Южинска“? Знам, естествено… Ще дойдем след половин час… Добре.

— Знаеш ли кой беше? — попита Костя, след като затвори.

— Президентът? — предположих.

— Почти — засмя се Костя. — Директорът на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков. Лично. Виждаш ли, те все пак послушаха съвета ми и се обърнаха към президента.

— Е, майната му на този Кларк. Сами да се оправят с шпионите си. На мене ми втръсна. Сигурно ми е време да напускам прокуратурата. Ще се хвана да охранявам някоя банка. Едно денонощие на работа, три вкъщи. И вечна пролет.

— Стига, стига, по-кротко. Сега отиваме на „Южинска“. Може да се каже, че сме поканени в светая светих, в конспиративната квартира, принадлежала до последния момент на познай кого?

— Фотиев?

— Той самият.

— Да взимам ли оръжие? — попитах мрачно и без ирония.

— Няма нужда, викат ни на мирни преговори.

— Сприятелил се вълкът с овцата — резюмирах аз.

— Е, най-малко приличаш на овца — усмихна се Костя. — Взе ли всички материали?

— Обиждаш ме, началник.

 

 

… Евгений Анатолиевич Маков беше самото радушие. Толкова се радваше на посещението ни, като че ли цял живот си беше мечтал да пообщува с представители на прокуратурата на своя територия и в неофициална обстановка.

С това и започна, след като ни покани да седнем:

— Съгласете се, уважаеми приятели, че в нова Русия мнимите противоречия между нашите ведомства трябва да останат в миналото. В крайна сметка ние се занимаваме с една и съща работа. А именно — със сигурността на нашата родина. Какво ще пием?

— Водка — мрачно казах аз.

Изглежда, в квартирата нямаше никой, освен Маков. И да имаше охрана, тя бе много умело маскирана. Във всеки случай Евгений Анатолиевич отиде сам до кухнята и донесе изпотена бутилка „Абсолют“, чашките вече ни чакаха на масичката за списания, също както и мезетата. Сандвичи с хайвер и салам, кисели краставички лежаха в линийките. Като в най-добрите семейства.

— Е — каза Маков след първата чашка, — мога да ви поздравя, Александър Борисович.

— За какво? — осведомих се аз.

— Вие изключително умело изиграхте Службата за външно разузнаване. А това, трябва да ви кажа, се удава на малцина. Внимателно следяхме всички ваши придвижвания. В пространството и времето.

Той внезапно се усмихна, като че ли невероятно оригиналната мисъл за методите на придвижване на следователя Турецки му доставяше истинска, едва ли не чувствена наслада. Ах, как мразех цялото им учреждение с лъжливите им усмивки, престъпни полковници и всемогъщи връзки!

— Казано честно, вашите действия ни причиниха немалко неприятности. Ще разберете защо бяхме толкова заинтересовани от този случай, след като ви съобщя сведенията, които още липсват във вашите документи. Дори не смятам за нужно да ви предупреждавам, че това е предмет на най-строга държавна тайна… — Усмивката изчезна от лицето на Маков също толкова стремително, колкото се беше появила.

„Не смяташ за необходимо, а ни предупреждаваш“, злобно си помислих аз.

— Дълги години Норман Кларк беше наш агент за влияние в Щатите. Най-добрият агент. Велик агент. Нашата страна му беше задължена до голяма степен за относителното равновесие в противопоставянето със Запада. На първо място със САЩ. Мисля, че няма нужда да ви доказвам, че не преувеличавам.

Реших да взема инициативата в свои ръце и налях водка в чашите, което бе възприето като сигнал за съвсем определено действие. Водката разля по жилите ми приятна топлина и почувствах, че злобата ми постепенно утихва, отстъпвайки място на хладно внимание.

— Не знаете само едно, а и не бихте могли да научите — как загина Норман Кларк. Е, в замяна на тези материали — той кимна към папките, които донесохме с Меркулов — ще ви разкрия тази последна тайна от живота, по-точно смъртта на последния велик шпионин…

Разказът на Маков, който бе обещал да бъде напълно откровен, въпреки това бе изпъстрен с доста празноти, които ми се налагаше да запълвам наум със сведенията, за които вездесъщата Служба за външно разузнаване въобще не подозираше, че разполагам. Във всеки случай разбрах, че Маков не знае нищо за срещата с Бугрицки. И естествено няма и да научи.

Тъй както материалите, които му поднасях на тепсия, съдържаха само информацията, която при известно усърдие можеше да се получи от открити източници, с каквито предимно разполагахме Ломанов и аз.

Маков така и не назова истинското име на Норман Кларк, но нямах нужда от това. Знаех името му и без да се налага Маков да ми го казва.

Освен разказа за последния ден от живота на Кларк-Бородкин можах да отделя една интересна подробност от думите на Маков. Не го попитах дали съм разбрал правилно, че през последните години не само отечествените служби са разполагали със сведенията, че Кларк-Бородкин е най-големият агент за влияние на СССР, но и ЦРУ, чийто агент Кларк също е бил по съвместителство.

Последният парадокс на Кларк-Бородкин се състоеше в това, че в света на международното разузнаване бе заел такава уникална ниша, че никой не бе заинтересован от разобличаването му.

Нашата страна, естествено, нямаше за какво да разкрива собствения си шпионин. За ЦРУ пък разобличението му заплашваше с катастрофа. След като случаят на съпрузите шпиони Еймс разтърси из основи цяла Америка, то разкриването на агент от равнището на Кларк, спокойно влизащ в Белия дом при управлението, на който и да е президент, би поставило под въпрос правото на съществуване не само на ЦРУ, но и на цялата система на американските специални служби.

Именно затова ни пречеха и нашите, и американците. Все пак винаги е приятно да разбираш причините, поради които внезапно започват, меко казано, да не те обичат много. От това, разбира се, на човек не му става кой знае колко по-леко, но все пак…

Така или иначе, ние все пак чухме разказа за последния ден на великия шпионин!