Фридрих Незнански
Първата версия (9)

8.
Тайнственият двойник

29 юли 1994 година

Сърдитият лодкар се усмихна, дали заради щастливия им вид, дали заради едрата банкнота, която приличаше на петдесет хиляди, но кой знае защо беше с портрета на някакъв американски президент.

— Това са новите руско-американски пари — сериозно обясни Дейвид на лодкаря, той съгласно и радостно закима.

На Чертановското езеро нямаше никой, освен тях тримата. Всички лодки и водни колела се поклащаха до брега.

— Вземете което искате — широко махна с ръка лодкарят, — но аз бих ви посъветвал да вземете ето онова, зеленото. То е най-бързо.

Олга и Дейвид церемониално се поклониха на пазителя на лодките и последваха съвета му.

Завъртяха педалите на водното колело и мигновено се оказаха в центъра на езерото. Огромните блокове на Северно Чертаново заобикаляха езерото от всички страни. Те приличаха на манхатънските небостъргачи, както си ги представяше Олга.

— Олга, виж! Ето Чейз Манхатън Банк, а ето това е едно от най-високите здания — Емпайър Стейт Билдинг. От него се открива великолепна гледка към Ню Йорк.

Лицето на Дейвид светеше от радост, че най-после може да й покаже тези знаменити сгради, за които преди само й беше разказвал.

Дейвид се обърна с лице към Олга. Той се навеждаше все по-близо към устните й, тя усмихнато протегна устни насреща…

Така и се събуди — с нежна усмивка на устните си. И веднага безмилостната действителност се стовари върху нея, както всяка сутрин от смъртта на Дейвид насам. Всяка нощ го сънуваше толкова влюбен и толкова жив! Смъртта и Дейвид… Тя категорично не искаше да приеме зловещото съчетание, затова и сънуваше щастливи сънища. Когато се събудеше, започваше да ги мрази заради лъжата, но лягайки да спи, всеки път очакваше да се срещне с Дейвид.

Тя се изми набързо, като се стараеше да не се поглежда в огледалото. Застави се да разтреби жилището. В девет часа трябваше да дойде следователят Турецки. Когато вчера се върна от спектакъл, чу съобщението му, записано на телефонния секретар. Турецки се извини за прегракналия си глас, позовавайки се на неочаквана настинка. Каза, че има важно съобщение, отнасящо се за Дейвид.

Все пак е симпатичен този Турецки. Разбира се, по-добре е да си нямаш работа със следователи, но щом се налага, Турецки не е най-лошият вариант. От него извира такава вътрешна увереност… Искрено съчувствие… При това той се сблъсква с човешката мъка едва ли не всеки ден…

Добре, че му разказа за онзи полковник с вълчите уши. Прекалено й беше гадно след посещението му… За Олга беше много важно да се посъветва с Турецки. Разбира се, за това можеше да поговорят в прокуратурата, където я бе поканил да дойде в дванайсет часа, за да види някакви снимки. Но явно действително бе научил нещо спешно или нещо, за което е по-добре да се говори в неформална обстановка. Що се отнася до Олга, то неформалната обстановка напълно я устройваше за собствения й разговор с Турецки.

Олга най-много желаеше да замине някъде. Страхуваше се. Страхуваше се от спомените и от този ужасен полковник.

В края на краищата тя е само една слаба жена. Имаше възможност да замине. В чекмеджето на бюрото отдавна лежеше поканата от италианския град Бергамо, от ръководителя на местната балетна школа господин Каручи. Каручи й предлагаше да води клас. Наистина, това не беше кой знае какво ниво. При други обстоятелства би отказала, без да се замисля. Но за щастие не бе успяла да откаже. Чакаха я по всяко време.

Знаейки обстоятелствата, от театъра щяха да я пуснат и дори да й помогнат с визата. Това можеше да стане буквално за един ден. Но трябва да поговори с Турецки, за да разбере доколко присъствието й ще помогне на разследването на убийството на Дейвид.

Ако Турецки й каже, че може да замине, ще отлети още след ден — два. Адресът и телефонът би доверила само на Турецки. В крайна сметка не е толкова важна личност, че разни полковници от службите за сигурност да я търсят по цяла Италия.

На вратата се позвъни. Олга автоматично поправи един кичур пред огледалото в антрето и отвори вратата, без дори да погледне преди това в шпионката. Но и да беше погледнала, нямаше да види нищо. Върху шпионката предвидливо бе залепено парченце лейкопласт.

Тя не разбра веднага каква беше силата, която буквално я блъсна в противоположната стена на антрето. Вратата се затръшна. Пред нея стояха двама с черни чорапи на главите. Чорапът на единия имаше шев, който се виеше по лявата му буза. Олга се опита да извика, но веднага върху главата й се стовари тежък юмрук.

— Млъквай, кучко. Бързо в стаята.

Онзи с шева каза с глух глас:

— Покажи къде са книжата на американския ти приятел.

Олга отрицателно заклати глава, без да е в състояние да каже и дума. Беше в шок от изненадата и удара. Мина й през ума мигновената и спасителна мисъл, че сега ще дойде Турецки и ще я спаси. Но веднага разбра, че вчера изобщо не се е обаждал простуденият Турецки. Обхвана я отчаяние.

Хвърлиха Олга в креслото.

— Да не си гъкнала, тъпачко. Успокой се. От теб ни трябват само две неща. Книжата на твоя американец и къса памет — каза онзи с шева. Явно той беше главният.

— Вече взехте всички книжа — отвърна Олга с тънък глас, който самата тя не можа да познае.

— Кога?

— Когато се върнах от турнето, всички чекмеджета на бюрото бяха преровени. Документите и дискетите на Дейвид бяха изчезнали.

Двамата се спогледаха, въпреки че това нямаше смисъл, защото не можеха да видят лицата си.

— Да не лъжеш? Къде бяха?

Олга посочи с пръст бюрото.

— Погледни! — нареди човекът с шева на другия.

Той се приближи до бюрото, измъкна горното чекмедже и изсипа съдържанието му на бюрото. Не намери нищо и направи същото с второто и третото. На бюрото растеше безформена купчина снимки, писма, някакви квитанции, кутийки от козметика, обвивки, кламери, програми…

„Всъщност тук, на бюрото, е на практика целият ми живот — внезапно си помисли Олга, — а тази паплач се отнася по такъв начин с нея.“ Олга закри лицето си с ръце.

Човекът с шева се разхождаше от единия до другия край на стаята, без да изпуска Олга от очи.

— И тука няма нищо — каза този, който ровеше в бюрото, хвърляйки на пода планината хартия. — Та кой, казваш, е идвал при тебе?

— Не знам.

— Като почнеме да те печеме на части, ще знаеш — заръмжа главният.

Той старателно отлепваше надутия тапет в ъгъла на стаята, вероятно разчитайки да намери там изкусно скрито скривалище.

— Там минава парното… — опита се тя да обясни.

— Млъквай, кучко, сам ще се оправя.

Планът на Олга съзря мълниеносно. Единият стоеше с гръб към нея и разглеждаше книгите на рафта над бюрото, само дето не ги душеше. Вторият продължаваше да чопли тапета. От Олга го отделяше етажерка с човешки ръст, на която имаше цветя. Вратата към коридора беше буквално на две крачки от нея. Ако успее да фрасне с нещо по главата любителя на книгите, има шанс да стигне до външната врата, която беше затворена само с обикновената брава. Щеше да отнеме половин секунда да я отвори. А след това можеше да вика и да бяга.

Внимателно, уж между другото, хвърли поглед наоколо. Не намери нищо, с което да може да удари някого по главата. Но тогава я осени идея.

Сети се за един анекдотичен случай от балетната история. Великата балерина Фани Елслер, в чиято каюта се беше промъкнал грабител матрос, с такава сила го беше ритнала с тренирания си крак, че той беше паднал в безсъзнание. Олга нямаше желание да убива никого, дори и тази измет. Но този до бюрото стоеше страшно удобно — с гръб към нея, широко разкрачен. Главният тъкмо се беше обърнал към прозореца и гледаше нещо на улицата. Сега или никога!

Олга скочи от креслото и с десния си крак нанесе най-болезнения удар между краката на „библиофила“. Той падна със стон. Олга се хвърли към вратата, но успя само да докосне бравата и веднага бавно се смъкна надолу.

Приятелките на Жизел станаха с една по-малко — острият нож, хвърлен от сигурна ръка, я улучи точно в сърцето.

Човекът с шева замъкна нещастния библиофил на дивана, смъкна от лицето си чорапа и избърса изпотеното си чело. След това свали чорапа и на другия, за да може да диша по-лесно.

— Кучка шибана, сега шефът ще ни откъсне главите. Не ни беше казал да убиваме американската курветина.

Двамата гости си приличаха. Не толкова по чертите на лицето, колкото по общото изражение. И двамата имаха бръснати вратове, мрачен и нагъл поглед на господари на живота, широки скули и тежки брадички.

Убиецът на балерината свали едната си ръкавица и започна да набира някакъв номер. Набираше го отново и отново, но от другата страна не вдигаха слушалката. Веднага щом затвори обаче, телефонът неочаквано зазвъня. Убиецът глухо изпсува и вдигна другаря си, който се беше поосвестил.

— Вземи клекни няколко пъти, не знаеш ли начина…

Другият отначало с мъка, после по-лесно приклекна и се изправи няколко пъти. Болката го отпусна. Дори успя да проговори:

— Слушай, Гноме, изтрий си пръстите от телефона. Да не си мръднал? Куките ще те гепят още днес.

Този, когото нарекоха Гнома, изпсува тихо, сложи си ръкавицата и внимателно избърса телефона с чорапа. После отново почна да натиска копчетата, вече с ръкавицата.

… Кабинетът на Андрей Леонидовпч Буцков бе празен. На пръв поглед. Около непрекъснато звънящия телефон недоволно се разхождаха двете събудени котки.

Особено недоволна изглеждаше рижата Клеопатра. Току-що за малко да хване насън отвратителна дебела мишка с муцуна като на онова куче… Онова де, дето заради него се наложи да седи два часа на вишневото дърво… Черната Луиза докосна с лапа звънящото чудовище и седна да се мие. Чудовището млъкна, но след няколко минути пак започна да звъни. Котките вече не му обръщаха никакво внимание — бяха в онзи чудесен ъгъл, където в две панички ги чакаше ароматична и вкусна закуска.

Охраната, която седеше в съседната стая, никога не се доближаваше до този телефон. Това беше личният номер на Буцков. Използваше го само той и малцината, които имаха право да му звънят директно.

 

 

Исках за всеки случай да се обадя на Олга Лебедева сутринта, да й припомня уговорката ни за дванайсет часа. Реших, че преди девет не е удобно — спектаклите завършват късно и балерините сигурно обичат да поспят на сутринта. Звъннах чак в девет и петнайсет — никой не вдигна, дори и телефонният секретар не отговаряше. Едно от двете — или е отскочила до магазина, или е изключила телефона от вечерта.

Цялата сутрин отиде за полузанемареното от нас дело на колекционера Кулчински. За съжаление никой не ни беше освободил от него. Пък и изплуваха интересни подробности.

На митницата беше задържан господин Терхузен, германски гражданин, известен търговец на картини, който сред московските художници се ползваше с репутацията на мошеник. Никой от сериозните художници отдавна не се занимаваше с него. Може би точно затова бе решил да изкара нещо от антиквариат. Но този път прецаканият беше той — дали за щастие или за нещастие. Немецът се беше опитал сред платната второкачествено съветско изкуство от трийсетте години да изнесе и две картини на руски художници от осемнайсети век. Точно тези две картини, които бяха в списъка на изчезналите от колекцията на Кулчински. Терхузен се бе натъкнал на педантичен митничар, който бе видял сред едрогърдите румени колхозници, замислените Лениновци и искрените стоманолеяри два идилични пейзажа.

Когато картините попаднаха в ръцете на истински експерти, се изясни нещо много любопитно. И двете се оказаха съвременни копия, но с много високо качество. Експертите твърдяха, че са могли да бъдат направени само от оригиналите. Терхузен естествено твърдеше, че е купил двете платна на пазара в Измайлово именно като копия.

Племенникът на Кулчински се оказа съвсем симпатичен. Старицата Дудина, съжителката на покойния Кулчински, явно го клеветеше.

Директорът на антикварния на Якиманка най-вероятно също лъжеше. Създаваше се впечатлението, че дъртата вещица си приготвя зестрата. Днес именно тя, а не Воропаев, щеше да бъде разпитана лично от Романова. Мога да си представя как ще се шашне от лексиката на милата Александра Ивановна старицата, преструваща се на интелигентна овчица.

Племенникът бе най-малко заинтересован от изчезването на част от колекцията. Тъй като Кулчински нямаше преки роднини, само Воропаев можеше да претендира за наследство. Старицата официално не беше съпруга на Кулчински. Нещо повече, оказа се, че тя дори не е регистрирана в жилището на „Садовая“. Жилището принадлежеше на Кулчински, тъй че племенникът можеше да получи всичко наведнъж — и апартамента, и цялата колекция. Но все пак се налагаше да търсим картините. Поръчах на Слава Грязнов да се заеме много подробно с Дудина.

В дванайсет Олга не дойде. Нямаше я нито в кабинета ми, нито у тях. Телефонът й отговаряше с продължителни сигнали. Обхвана ме лошо предчувствие.

Обадих се в театъра. Администраторът пошумоля с някакви бумаги и безстрастно ми съобщи, че днес Лебедева има свободен ден. А и тя самата ми го беше казала, иначе за какво да се разбираме за дванайсет.

Двамата с Ломанов пиехме чай, но в един момент несъзнателна тревога направо ме накара да подскоча в креслото.

— Отиваме при Лебедева — казах на Сергей.

 

 

Чичо Стьопа както винаги беше в добро настроение. Носехме се към Балаклавски.

— Нов виц, Александър Борисович! — Малодушно си замълчах.

Чичо Стьопа усети моята слабост и спокойно заразказва:

— Съдията казва: свободен сте, съветвам ви в бъдеще да избягвате неподходящата компания. А подсъдимият отвръща: бъдете спокоен, вече няма да ме видите.

Чичо Стьопа се разсмя, Ломанов изсумтя. Аз пак си замълчах.

— А ето още един, също е нов…

Вече не издържах:

— Чичо Стьопа, недей…

В слепоочията ми пулсираше идиотската последна фраза от вица: вече няма да ме видите, вече няма да ме видите, вече няма да ме видите…

 

 

У Олга на практика влязохме с взлом заедно с кварталния и две свидетелки, възрастни чистачки от кооперацията. Докато безнадеждно дълго натисках звънеца, Ломанов ги доведе начело с млад отракан и леко подпийнал шлосер. Шлосерът дълго се мота с бравата — някаква последна операция все не му се удаваше. Тогава го отместих настрана и не много силно натиснах вратата с рамо.

Олга лежеше в коридора, буквално на една крачка от вратата. Веднага се виждаше, че е мъртва. Чистачките занареждаха, шлосерът моментално изтрезня. Кварталният, капитан Сидоренко, изохка като жена. Пратих го да повика следствената бригада от „Чертановска“, от местното управление, а Ломанов — да се обади на прокурор-криминалиста Мойсеев. В този случай се нуждаехме от безпогрешните му действия.

Застанах на вратата, до мен стояха изплашените свидетелки, от всички апартаменти надничаха стреснати съседи. За да не губя време, веднага започнах да ги разпитвам.

— … Цяла сутрин си бях вкъщи. Отидох само да купя мляко. Млякото така поскъпна, а го няма навсякъде. Там, в млекарницата, имаше само сметана, отидох в супера. Празно. В смисъл, нямаше мляко. А тези говняни кутийки няма да ги взема и без пари да ми ги дават. Успях да купя чак от другата страна… Колите ли? Абе тука са толкова много, ходи разбери коя чия е… Иначе нищо не съм чула…

— … Обикновено с мъжа ми ставаме рано. Продаваме на Лужники. Но днес решихме да не ходим. Само да не си помислите нещо. Кой би си помислил, че може да стане такова нещо? Просто го хвана радикулитът. Налага му се да носи тежко, затова. Нали знаете какви са ни чантите? Слон можеш да побереш вътре. И ние сме в едностаен, точно под нейния. Тя беше такава една тиха. Само пускаше силно музиката, особено вечер. Късно вечер. Нали знаете, стените… Какво сме чули? Ами като че ли някой ходеше. Ходеше шумно, като че и от единия до другия край. Нещо падаше… Аз бях в кухнята, може би мъжът ми е чул по-добре…

Доста младият мъж по анцуг с увиснали колене и неестествено прав гръб беше по-точен:

— Някой идва при нея. Беше около девет, малко по-рано. Веднага след това бяха новините по радиото, затова си спомням. Не, нямаше викове. Шумоляха като мишки. Но се чуваха крачки. Нея самата почти не я чуваме. Сигурно пантофите й са меки. А сега явно ходеха с обувки — троп-троп, троп-троп. Човекът крачеше бързо. Насам-натам, насам-натам. После като че ли звъня телефонът. Сетне съм задрямал. Направо се скапваш на този пазар и хич не ти е до парите.

Пресметнах времето. Разбира се, преди съдебномедицинските експерти да огледат трупа, е рано да се говори за времето на престъплението, но всички детайли и опитът ми говореха за това, че убийството е било извършено само преди няколко часа. Останалите „свидетели“ не можаха да кажат нищо смислено, а най-близката съседка се оказа напълно глуха. Очевидно ще ми се наложи да отложа основния разпит за вечерта, когато живущите се върнат от работа. Изглежда, всичко е станало малко след девет, когато хората обикновено излизат от къщи. Сигурно някой е видял нещо.

Скоро апартаментът на Олга приличаше на тихо бръмчащ кошер.

Седях в креслото и тъпо гледах през прозореца навън, където кръжеше ято кресливи гарги. Съдебният експерт Клавдия Сергеевна Синицина с прозаичен глас потвърди подозренията ми — смъртта беше настъпила преди не повече от четири часа, между осем и трийсет и девет и трийсет, от прободна рана на гърба в областта на сърцето. Характерът на раната показва, че смъртоносното нараняване е било нанесено с прободно-режещо оръдие, хвърлено от голямо разстояние. По-точни сведения ще има едва след аутопсията.

Семьон Семьонович Мойсеев откри пресен отпечатък от пръст, непринадлежащ на убитата, върху едно от копчетата на телефона.

— Виждате ли, Александър Борисович, изглежда, че са били двама. Следите върху изсипаната пръст от саксията върху етажерката ни дават безкрайно призрачен материал, но все пак може да се стигне до извода, че тук са били двама души. Носели са почти еднакви вносни обувки с грайфери, но различен размер. Изглежда, са действали с ръкавици и са ги свалили само веднъж, докосвайки се до телефона. Защото е обработен само телефонът. Навсякъде има много отпечатъци както на убитата, така и други. Телефонът обаче е внимателно изчистен. Но едно пръстче все пак е останало. Мисля, че точно този отпечатък е това, което ни трябва. Във всеки случай той е единствената горе-долу сериозна находка.

Станах от креслото и заразглеждах телефонния апарат „Панасоник“, все едно че можех да видя с невъоръжено око нещо на сивата му повърхност. Внезапно като че ли нещо ме тласна отвътре и натиснах копчето на телефонния секретар.

Отначало чух нежния глас на Люба: „Оля, обади ми се, когато можем да си кажем по някоя клюка. Чао.“

Следващият запис се оказа повече от неочакван. Дрезгав нисък мъжки глас произнесе припряно: „Олга, добър вечер! Турецки се обажда. Извинете ме за прегракналия глас, нещо съм настинал. Утре ще мина към вас точно в девет. Имам някои важни неща за Дейвид. Лека нощ.“

Върнах лентата и го прослушах още веднъж. Почувствах зад гърба си нечие дишане. Обърнах се — беше Ломанов с оцъклени очи.

— Умело действат гадовете — с мъка произнесе той. — Трябва да предадем записа в акустичната лаборатория. Най-малкото имаме отпечатък и глас…

Той продължи да говори, но вече не го слушах. Пред мен изникна страшна картина — някой се възползва от името ми и убива малката нещастна беззащитна жена…

Но друго ме мъчеше още по-силно. Ако вместо да се правя на джентълмен, се бях обадил на Олга преди девет, тя щеше да остане жива…

 

 

Клиентът живееше в шестнайсететажна кула на булевард „Кавказки“, на осмия етаж, и се отличаваше с особена точност, което в случая бе от полза.

Според наблюденията от последните дни, Евгени Сошников, генерален директор на фирмата „Форум-инвест“, която се бе специализирала в транспорта на нефт и нефтопродукти, отиваше на работа всяка сутрин. В девет без петнайсет пред блока пристигаше синият форд на бизнесмена. Шофьорът, по съвместителство телохранител на Сошников, се качваше с асансьора и звънеше на вратата на апартамента. После вратата се отваряше и практически без никакво забавяне излизаше Сошников. Слизаха с асансьора.

На първия етаж от площадката пред асансьора можеше да се излезе към парадния или към задния вход. Фордът беше паркиран пред главния. Вратата между площадката на асансьора и малкото коридорче, водещо към задния вход, беше остъклена с матово стъкло. От незапомнени времена ъгълчето отдясно бе отчупено. Малко вляво от коридорчето имаше ниша в стената, част от която се заемаше от широката тръба на сметопровода.

Както в повечето случаи, за да се премине от задния вход към пожарната стълба, трябваше да се прекоси едно почти тъмно пространство. При цялото си желание човек, избрал този път, не би могъл да забележи притаилата се в тъмнината до сметопроводната тръба фигура.

Ето че и днес всичко вървеше по план. Фордът дойде и шофьорът вече се качи горе. През отчупеното стъкло не се виждаше цялата площадка, но пространството на нивото на главата на възрастен човек влизаше в полезрението.

Първо дойде големият асансьор. Ръката в пазвата стисна дръжката на магнума със заглушител. Но тревогата се оказа фалшива. Разговаряйки на висок глас, от асансьора излязоха момче и момиче. По-бързо, по-бързо — мислено ги подканяше човекът, когото не можеха да видят.

Още един асансьор слизаше. Пръв излезе шофьорът. Сошников остана вътре. Шофьорът направи няколко крачки и внимателно огледа пространството пред парадния вход, където дългите тенекиени редици от пощенски кутии заемаха всички стени. После погледна зад вратата със счупеното стъкло. Лъхна го миризма на помия, прах и тишина.

— Всичко е наред, Евгений Иванович! — викна той.

Най-после от асансьора излезе Сошников.

Първият куршум бе за телохранителя. Вторият бе изстрелян веднага след това. Два трупа преградиха площадката пред асансьора.

Този, който беше стрелял, спокойно излезе от укритието си и акуратно произведе два контролни изстрела в тила на всеки, въпреки че спокойно можеше да не го прави — той никога не пропускаше целта.

Само че професионалният дълг изискваше да довежда нещата докрай. Също както добрият художник нанася последната мазка върху вече готовата картина.

 

 

Навремето се предполагаше, че жилището на улица „Южинска“ в блока на артистите ще се използва не само като конспиративна квартира, но че и в нея ще бъде организиран своеобразен салон, в който да се събира каймакът на московското общество. А също така дипломати и други хора, представляващи интерес за разузнаването. Вече бе утвърдена кандидатурата на домакинята на салона, актриса от Театъра на Станиславски. Но след всички перестройки, раздели и преименувания на бившия КГБ на СССР тази идея изгуби своята актуалност. В Москва се появиха множество места, където интересните за разузнаването хора се събираха сами — достатъчно беше само да се установи чувствителна апаратура. Както е известно, от това по-просто няма.

Квартирата на „Южинска“ остана под ведомството на Службата за външно разузнаване. Отчасти за да оправдае съществуването й, отчасти за лично удобство полковник Владимир Петрович Фотиев, началникът на Втори отдел на СВР, практически пренесе В тази квартира работния си кабинет. Разбира се, той си имаше собствен кабинет и в четиринайсети блок в Кунцево, но тук работата му спореше повече. Освен това беше в центъра, а и мястото беше красиво.

В бившата стая за прислугата, дълга, но тясна като кутия за моливи, широка два метра, в която денонощно седяха дежурни, по продължение на стените имаше стелажи, затрупани с папки с различни досиета. Това беше личният архив на полковник Фотиев, който много държеше на него и където можеха да се намерят сведения за всеки повече или по-малко известен човек в Русия, бившия СССР й целия свят.

За особено важни документи в края на „кутията“ бе поставен солиден сейф холандска изработка. Шифърът на сейфа бе известен само на полковник Фотиев.

Една от трите стаи бе приспособена за почивка. В нея имаше широк троен креват, някога получил сред населението крамолното име „Ленин е с нас“. Полилеят с пет крушки напомняше за славните разпределителски времена. Цветята по широките первази, тежките кадифени завеси, цвят бордо, по прозорците, тюлените пердета под тях биха навели случайния посетител (макар че тук нямаше такива) на мисълта, че тази обстановка би съответствала повече на бордей от средна ръка, отколкото на конспиративна квартира на разузнавателните служби. „Разкошът“ бе останал от времената, когато се обсъждаше другото предназначение на апартамента. Просто полковник Фотиев реши да не променя нищо. Не обичаше да харчи напразно народните пари.

Единственото, което беше позволил да се придобие — и то ръководейки се само от държавните интереси, — бяха компютри, факсове, радиотелефони, необходими за работата. Също както и барът в хола, и меките кожени дивани в кабинета. Барът се използваше според прякото си предназначение — за създаването на непринудена обстановка, диваните — различно. Самият Фотиев обичаше да дремва там понякога. Преместваше се в спалнята само в случаите, когато се налагаше да остане цяла нощ.

Холът беше най-просторната стая в апартамента. И тук във всичко се усещаха следите от предишния разкош, макар и леко овехтял. По продължение на цялата лява стена от вратата до прозореца имаше стелаж с множество отделения, лакът му се беше поизтъркал, но все още запазваше следите на предишния блясък. Около овалната маса до прозореца бяха подредени три тежки и неудобни кресла. Най-приятното и комфортно място в хола беше диванът с висока облегалка вдясно от вратата. До него стоеше зелен лампион, а пред дивана — ниска масичка за списания. Веднага зад нея имаше телевизор с необятен екран, последен модел „Панасоник“ с видео. Огромно количество видеокасети заемаше почти всички рафтове на стелажа.

Днешния си гост Фотиев както винаги прие в кабинета си.

— Нещо си пребледнял, Сеня. Май си хабиш всичките сили по жени, а? Недей, нужен си на държавата.

— Какви ти жени бе, Володя. Въпросът е да си запазя паритетните отношения с мойта собствена. Да не почне да кръшка настрани. Прави са хората, не се жени за младичка. Повече проблеми, отколкото удоволствия. Скача насам-натам, в Париж, видите ли, й се наложило да отиде спешно. И какво — захвърляй всичко и тръгвай с нея като преводач. В дамските магазини!

— Сам си си го избрал, ние те предупреждавахме.

— Абе нали знаеш, докато сам не го закъсаш, чуждият акъл няма да ти помогне. Освен това си има положителните страни. Изключително естетически. Естетиката все пак е не на последно място в живота… — Филин се изтегна на мекия кожен диван, личеше си, че тук се чувства като у дома си.

Разбира се, той леко лицемерничеше, оплаквайки се от новата си жена. Просто използваха този леко подигравателен маниер на разговор едва ли не още от първото си запознанство, когато и двамата работеха в Щатите.

— Как е нашият скъп приятел Истанбулски? — осведоми се с интерес Фотиев. Вълчите му заострени уши се напрегнаха в очакване на сериозен отговор, въпреки че лицето му като че ли още участваше в предишния лекомислен разговор. За да внесе по-сериозен елемент, той добави: — Как реагира на предупреждението ни? На нашето толкова меко и ненатрапчиво предупреждение?

— Ами проведох с него политинформация на тема геополитика. Прави впечатление на интелигентен и разбран човек. Има умни очи. Според нашите данни е следовател с достатъчно висока квалификация. На сметката си има разкрити немалко сериозни случаи. По думите на наши колеги, които са си имали работа с него, лесно се поддава на контакт, но всеки път се отскубва от кукичката. В това отношение е упорит като муле. Използвали са каква ли не стръв… Виж, обича жените, пък и те не му отказват. Надявам се, че не сте пропуснали този вариант?

— Обиждаш ме, приятелю. Това на първо място. С него работи самата Линда. Пазим я специално за такива случаи. Да не си изгуби блясъка преждевременно. Нека съчетава полезното с приятното. — Фотиев се разсмя, собствената му шега му хареса.

— Слушай, Кардинале… — Филин нарече Фотиев с отдавнашното му прозвище, което отначало беше агентурно име, а с течение на времето се лепна здраво на хитрия и късметлия Владимир Петрович.

Дълбоко в себе си Фотиев много обичаше да го наричат така — това име съответстваше на самоусещането му, а отчасти и на положението му — не толкова служебното, колкото реалното — в Службата за външно разузнаване. Следователно и в йерархията на държавната власт.

— Слушай, Кардинале — повтори Филин, — какво се чува по върховете за нашия проект?

— Шефът е представил подготвения от нас доклад на президента. Изглежда, е бил приет съвсем адекватно. Напоследък президентът започна да ми харесва повече. Като че ли му минава демократичното опиянение, все по-малко влияние му оказват Шумейковци, Гайдаровци, Шахраевци. Във всеки случай, откакто премахнахме онаглелия Бурбулис, вече никой от новите хора не е бил толкова близък с президента. Промени се и отношението му към разузнаването. Той много внимателно оценява аналитичните данни, представяни от нас.

Фотиев се разхождаше из стаята, това беше обичайният му маниер на разговор.

— При такава приятна беседа не е зле и да се причестим, а, Кардинале? — Без да чака отговор, Филин наля в микроскопичните сребърни чашки фирмената напитка на Фотиев — калинова настойка на конячна основа. — Божествена напитка! — хвалеше я той, както винаги.

Фотиев пи и продължи да измерва с крачки стаята по диагонал:

— Докладът беше подготвен в драматичен стил. Първата му част е посветена на активизацията на действията на западните разузнавания, протичаща в момента на територията на СССР.

Фотиев се усмихна криво.

— Така и не се научих да произнасям думата „бивш“, а и не мисля, че ще се наложи. Разбира се, названието на новата държава, която ще създадем, ще бъде по-благозвучно, но на практика това ще е възраждане на великата ни страна. Още е рано да броим президента за поддръжник на този модел за развитие на Русия, но не е безнадеждно.

В стаята стана малко задушно. Фотиев дръпна пердето, отвори прозореца и отново пусна пердето.

— Втора година без отпуска — оплака се той на Филин. Но гласът му звучеше по-скоро гордо, отколкото уморено. Явно му харесваше да играе ролята на свръхугрижен от държавните работи човек. — И тъй, да продължим игрите — върна се той към основната тема на разговора. — Общественото мнение в републиките чрез контролираните от нашите хора средства за масова информация е напълно подготвено за обсъждането на темата за възстановяването на нашата държава. Ето, Украйна вече няма нужда нито от морета, нито от кораби. Има нужда от салам. Ще им дадем салам. Всъщност именно на „салама“ беше посветена основната част от доклада. Засега е рано да се ръкопляска и да се говори за реално възстановяване, но предлагаме в рамките на ОНД да бъдат създадени не оперетни, а напълно сериозни наддържавни структури. На външно равнище всички републики остават „суверенни“ — халал да им е суверенитетът. Но наддържавните структури, нещо като правителство на ОНД, през първия етап ще се заемат с координацията на функционирането на общото икономическо пространство. Печатането на пари ще се съсредоточи изключително в ръцете на Централната банка на Русия. Всичко това трябва да се прави поетапно, подготвяйки за всяка нова крачка общественото мнение, а на Запада трябва да се плюе. — Фотиев картинно се изплю през прозореца.

— Трябва да се плюе на Запада — повтори той с видимо удоволствие. — Въпреки че те, естествено, постоянно ще ни пречат. На кого му трябва силна Русия? Особено при втория етап, когато ще бъдат създадени, по-точно възстановени, единните въоръжени сили, предназначени за охрана на общите външни граници.

— Виж, виж — прекъсна го Филин, сочейки към прозореца, — гълъбите се целуват!

Наистина навън два проскубани гълъба нежно гукаха и докосваха клюновете си. Фотиев махна с ръка, за да ги изгони.

— Гадини такива! Осрали са целия прозорец!

Птиците се стрелнаха към небето, оставяйки на стъклото дълга бяла ивица…

— В бъдещето, в което вярвам — върна се Фотиев към по-важни неща от лова на птици, — ще бъде създаден мощен Евразийски съюз, в който главната роля естествено ще играе Русия. Но преди това е необходимо да се консолидираме в рамките на изконните ни територии. Имам предвид територията на Руската империя приблизително в границите преди седемнадесета година. При първия етап трябва да преминем от ефимерната ОНД към конфедерация.

— Не е ли по-добре да се говори за федеративно бъдеще за страната ни? — поинтересува се Филин.

— Не ме остави да довърша. Конфедерацията е, първо, един отчасти предварителен етап. Второ, изхождайки от днешната обстановка и прогнозата за близкото бъдеще, ако всичко се развие според нашия сценарий, спокойно може да се говори за федеративно устройство, разпространяващо се върху славянския масив на териториите ни. Главното е да не прибързваме, но и да не изпуснем момента. Бързината е необходима само при ловенето на бълхи, но заедно с това който превари, той ще натовари. — Фотиев се засмя отсечено на шегата си. — Именно за възможно закъснение ставаше дума в заключителната част на доклада до президента. Един вид поставяме аргументите на двете блюда на везната. Ако всичко се развива по нашия сценарий, конфронтацията със Запада е неизбежна. На по-дълбоко ниво това ще напомня студената война, но ние ще спечелим. Ако обаче събитията поемат друг ход, ще се превърнем в треторазредна колония, облечена и наконтена, но лишена от всякаква по-сериозна роля в световната политика. Според мен е по-добре както беше преди — с гол задник, но окичени с оръжие…

— Е, ние точно не сме ходили с гол задник… — весело, почти момчешки се разсмя Филин.

Фотиев се усмихна.

— Говоря фигуративно, много добре знаеш. Какво му трябва на нашия народ? Изглежда, че от живота му трябват само ядене, пиене, къща и жена. Но така изглежда само отначало. После ще се опомни, ще почне да вири нос, велика нация, демек, и ние трева не пасем, но ще бъде късно. Народът е глупак, само вторият акъл му е на място. Нашата роля се свежда именно до това, да бъдем този „втори акъл“. Само че навреме.

Звънна телефонът на широкото бюро. Фотиев вдигна слушалката. Той изслуша съобщението, сложи я обратно и мълчаливо закрачи от единия до другия край на стаята.

— Какво става, Кардинале, лоши новини ли? — внимателно попита Филин, отпивайки от чашката.

— Да, неприятност. Убита е балерината Лебедева. В апартамента си тази сутрин. Излиза, че ще се наложи да неутрализираме и още някой освен Турецки. Страхувам се, че това не е просто криминално престъпление. От апартамента не е откраднато нищо, но всичко е преровено. Струва ми се, че са търсили, точно това, което иззехме отдавна. Същите тези копия от договорите, по които под формата на стоки за масово потребление и медикаменти според нашите сведения са правени сделки с оръжие.

— Какво, да не би балерините в днешно време да търгуват с оръжие?

— Не бе, Лебедева в случая е деветата дупка на кавала, както впрочем и убитият Дейвид Ричмънд. Тук са замесени по-едри риби. Аз самият още не знам всичко. Хората ми сега се занимават много детайлно с този случай. И Турецки, скъпият наш Истанбулски, и той рови в тази посока. Нека си рови засега, само да не прекалява. Такива хора няма да ни попречат, макар че ако започнат да пречат… Мисля, че ще трябва да се срещна с него след известно време. Най-важното е да не успее да се доближи до историята с Норман Кларк. Не ни трябват излишни жертви. И от двете страни. Шефът е много загрижен от това, че продължават да се занимават с този случай. Вече се е свързал по своите канали с генералната прокуратура, но те се инатят. От една страна, са отвикнали от силната ни ръка, от друга, се позовават на лично разпореждане на президента. Президентът издава какви ли не разпореждания. И какво сега, всичките ли трябва да се изпълняват? — В гласа му се усещаше искрено недоволство. — Кофти стана с Кларк наистина — продължи той след минутен размисъл. — Издънихме се, така е. Онези от ЦРУ веднага надушиха нещо. Казват, че лично Джеймс Улси контролира случая. Усетиха американците, че не е на добре. Ако стане нещо, всичките ще си изхвърчат от постовете. В този парадоксален случай изведнъж се оказа, или така поне изглежда, че директорът на ЦРУ е наш сътрудник — волен или неволен.

— Абе няма да им е за пръв път да са ни съюзници. Помниш ли как беше по време на Карибската криза? И за тях добре, и за нас добре. — Филин беше много доволен от шегата си. Сега правеше впечатление на бодър господин, не много млад, но и още не съвсем остарял. Младата му жена можеше да бъде съвсем доволна от него в тази минута.

— Така, Семьон, ти ще се заемеш със светските дела, а Турецки го поемам аз.

 

 

Едва не закъснях за края на спектакъла. Добре, че беше Чайковски, спаси ме. Даваха „Спящата красавица“, а това е най-дългият балет в света, както разбрах.

Главата ми беше набъбнала до невероятни размери. Цял ден в кабинета четох изкопаните от Ломанов материали за Норман Кларк. Вечерта ми отиде да разпитвам свидетели. Вътре в мен с различни гласове още звучаха показанията им, прекъсваха се, фъфлеха, съобщаваха маса битови и ненужни подробности, но все пак проблеснаха няколко златни зрънца.

— В девет сутринта? Никого не съм виждала, измих си очите и напред! Родината ни зове, та се къса — майтапеше се отракана младееща лелка в жълти шорти.

— Не, не съм видял никого — обидено тътнеше мъж, хванал едър доберман. — Млъкни бе! Аз не на вас.

„Р-раф, р-раф, р-раф“ — заливаше се доберманът.

„Ех, миличък, ако можеше да говориш, по-добър свидетел от теб нямаше да има“, помислих си тогава.

— Да, около девет, малко преди това, тъкмо вадех пощата от кутията, минаха двама непознати. Не, не им видях лицата, там не е много светло. Какво бих могла да ви кажа? Единият беше по-висок, примерно метър и деветдесет, другият — по-нисък, но също много висок. Здрави такива, мисля, че и двамата бяха с дънки. Да, и освен това късо подстригани. Както сега се стриже младежта. Не, надали бих могла да ги опозная, практически не ги видях — съобщи млада интелигентна на вид жена с тъмни очила.

— Да, и аз ги видях — намеси се дванайсетгодишен хлапак, син на тази жена. — Мама остана да вземе пощата, това винаги е дълго, бравата ни заяжда, а те си оставиха колата пред трети вход, а влязоха в нашия, във втори. Колата ли? Светлосиня. Петица. Не много нова. Номерът? Сега ще се сетя, аз винаги гледам номерата дали са стари или нови. Техният беше стар. Два бала не му стигаха за късмет. Да се получи стотарка. Сега, сега… 82–16 или обратното. Буквите? Как да не ги помня, големите бяха „МК“, а малката — „а“. А ще ги намерите ли?

Бързо открихме колата. Намериха я захвърлена близо до спирка „Варшавска“. Изясни се, че рано тази сутрин е била открадната от мирно спящия собственик — пенсионерът и по една случайност запасен майор от МВР Д. Б. Сухоручко. Той и представа си нямаше за това и не успя нито да се разстрои, нито да се зарадва.

 

 

Люба вече знаеше за смъртта на Олга, но се държеше. Само ме накара да й разкажа всичко с подробности. Наложи ми се да го направя. След разказа ми, докато вървяхме пеша към тях (колата ми съвсем се скапа и се нуждаеше от грижите на Василий Петрович, моят добър вълшебник, или по-точно не мой, а автомобилен вълшебник), Люба каза:

— Слушай, дай да се напием, а? Имам една кокошка, ще я направя бързо, в микровълновата, но трябва да купим водка. И то повечко.

Чувствах, че и двамата имахме нужда точно от това. Близо до станцията „Новокузнецка“ купихме две бутилки „Столичная“. До блока на Люба оставаха петстотин метра, но не издържахме, влязохме в грил-бара срещу австралийската сладкарница и изпихме по сто грама в пластмасови чаши без мезе. Отбелязах си мислено как пие Люба, дори без да направи гримаса. Въпреки че от опит знам: точно така понякога пият абсолютните въздържатели.

Кокошката стана страхотна, само че дотогава вече бяхме съвсем пияни. Като в някаква мъгла виждах златистата кокоша кълка, която напомняше с плавните си и гъвкави очертания някакъв причудлив кораб. Накъде плавахме с този кораб?

Помня как ридаеше Люба, помня лудите й пияни очи с разширени зеници. И нежността, невероятната нежност. Люба като че ли ме обгръщаше, приспиваше ме. Мярна се сянката на Марина, но веднага изчезна. Люба, Люба, Люба, съществуваше само Люба. Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Обичам те. Обичам те. Обичам те. Какво говорех аз, а какво тя? Какво значение имаше? Говорехме НИЕ — единното същество. Добре, пияно същество, и какво от това?

За момент се съвзех посред нощ. Люба седеше в леглото с подгънати крака и втренчено гледаше лицето ми. Взех ръката й и я прокарах върху очите си. Люба шепнеше нещо, но вече не бях до нея. Спях дълбоко.

На сутринта ситуацията беше обратната. Сега спеше Люба. Седях до нея и разглеждах трогателното й триъгълно личице с размазан около очите грим, разпиляната по възглавницата дълга коса изглеждаше абсолютно черна на утринното осветление. „Русалка“, кой знае защо си помислих аз.

Огледах се. Напивайки се снощи, меко казано, като прасе, успях да огледам само домакинята. Сега тя спеше и не ми оставаше нищо друго, освен да действам самостоятелно. За начало отидох да се измия. В банята като артилерийска батарея се бяха строили по ръст флакони, тубички, шишенца с явно скъпа, предимно френска козметика. Помирисах един флакон напосоки. Миришеше си добре, във всеки случай доста по-добре от мен. След като за малко не си измих зъбите с някакъв крем за лице, накрая все пак открих пастата за зъби. Тъпо разгледах плочките, на които платноходи се редуваха с параходи и плаваха нанякъде, също както ние вчера с кокошката, и реших все пак да си взема един душ. Студената вода почти ме накара да дойда на себе си. „Турецки, отивай в кухнята да правиш кафе!“ — нареди седящият вътре в мен Турецки. Той обичаше да пие кафе сутрин. Явно обича и да пийне. Снощи нещо не чувах гръмките му протестиращи възгласи.

В кухнята на Люба на масата имаше някакъв странен снежнобял апарат — я кафеварка, я машина за рязане на моркови.

Можеше да се окаже и съвсем обикновен микроскоп (европейски стандарт! — казва в подобни случаи Ломанов). Реших да не си правя експерименти и издирих — ненапразно съм изслушал толкова лекции по криминалистика! — обикновено джезве нейде из дълбините на белия шкаф. Всичко в кухнята на Люба беше бяло и чисто като в операционна. Кога е успяла да разтреби вчера?

Сложих двете снежнобели чашки с кафето на подноса. По изключение подносът беше черен на едри червени цветя. Стараех се да вървя много внимателно, защото по неизвестни причини ми се струваше изключително важно чашките да не се плъзнат от цветята, върху които ги бях положил старателно.

Люба още спеше. Жал ми беше да я будя. Поставих подноса върху ниската масичка. Посръбвайки от кафето, гледах през прозореца. Мислите ми не искаха да се подредят в стройна редица. Едновременно мислех за Люба, за смъртта на Олга, за случая на Кулчински, за Марина, на която трябва поне да се обадя… Някъде в дебрите на съзнанието ми ме гледаше с изпъкналите си очи-очила Семьон Филин, геополитик-теоретик. Всичко това се плъзна през паметта ми като второстепенно. Норман Кларк, Норман Кларк, ето кой самоволно, без покана, бе заел мислите и чувствата на следователя Турецки.

Странно… Нима вече всеки път, когато се будя до жена, ще мисля за този митичен Норман Кларк?