Филип Шелби
Дни на убийства (9)

8.

3 април

Два дни след убийствата в Оук Фармс държавните флагове в хиляди селища из страната бяха спуснати. Губернаторът на Ню Хампшир — щата, представляван от Чарлс Уестборн в продължение на двайсет години, обяви ден на траур. Триста представители на висшия ешелон, включително президентът, министрите и предприемачи, изпълниха за погребението параклиса на Джорджтаунския университет.

И при други обстоятелства Холанд нямаше да дойде на панихидата. Докато се обличаше, тя гледаше прякото излъчване на Си Ен Ен. Приглушената пищност и обстановката отваряха стари рани. Тя изключи телевизора и излезе. За нея съществуваше друг начин да потърси прошка от човека, чието доверие беше излъгала.

Мерките за сигурност във и около Джорджтаун бяха най-строгите, които беше виждала: на всеки ъгъл имаше униформени полицаи. В тълпата начаса различи преднамерено анонимни мъже с шарещи погледи.

Докато си пробиваше път през движението, което ту биваше спирано, ту отново тръгваше, Холанд се опита да си представи къде е сега Франк Сърес. Сигурно се разхождаше припряно между посланици и консули с ръка на сантиметри от оръжието.

Стомахът я присви от познато усещане — както всеки път, когато Франк се излагаше на куршумите. Бяха разговаряли за това и Холанд знаеше, че и той преживява по същия начин нейните дежурства. Опасността правеше връзката им някак нервна, те жадуваха за близостта си и не можеха да й се наситят, когато бяха заедно. Веднъж Франк й бе казал, че при тях страстта е изместила тревогата. Любеха ли се, сякаш се присмиваха на смъртта. После, щом станеше време за работа, бяха добри, внимателни и нежни и винаги намираха няколко секунди за последна прегръдка. За всеки случай.

„Трябва сега да съм там, с него. Където ми е мястото. Единственото място, с което наистина съм свързана.“

Клаксонът на колата отзад изсвири. Холанд се мушна в пролуката в потока коли, но само след няколко метра й се наложи да закове на място. Разтърка с длан очите си. Щом погледна, видя, че шофьорът отдясно се е вторачил в нея. Кимаше й състрадателно и се усмихваше окуражаващо…

От другата страна на Потомак вятърът се бе усилил и брулеше огромното гробище „Арлингтън“. Холанд пристигна доста преди кортежа, спря при парцела, отреден за загиналите в Корея, и се изкачи на площадка с каменни пейки, наредени в кръг, едно от многото „тихи кътчета“, пръснати из гробището, където опечалените се усамотяваха в спомени и размисъл.

Вестниците бяха писали, че по молба на семейството на погребението ще присъстват само най-близките. Зад катафалката имаше едва четири лимузини, заобиколени от охраната. Холанд загледа как опечалените се събират зад ковчега и го следват до гроба. От групата се отдели свещеник, който започна да чете двайсет и трети псалм.

Застанала върху възвишението на петдесетина метра, Холанд сведе глава в молитва. Устните й се движеха беззвучно, от време на време тя усещаше солените сълзи, които вятърът не беше успял да изсуши.

Вдигна глава, когато свещеникът започна опелото. За първи път огледа по-внимателно опечалените. Цялата в черно, с воалетка, пред отрупания с цветя ковчег седеше Синтия Палмър. Беше сама, защото нямаха деца.

Зад нея в полукръг се бяха наредили тримата братя и двете сестри на покойния, чиито лица Холанд разпозна от досието на Уестборн. Всички те бяха изявени в своята сфера — имената им красяха фирмените бланки на прочути адвокатски кантори и огромни корпорации. Сред тях стоеше и по-млад брадат мъж, вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от вятъра. Бе застанал зад братята, вероятно бе нечий помощник, доведен да отпраща натрапниците.

Имаше и още една жена — около трийсетгодишна, с изпито слабо лице. От вятъра по бузите й бяха избили червени петна, нашарени от следите на изсъхнали сълзи, в ръката си мачкаше носна кърпа. Дори отдалеч Холанд виждаше, че тя трепери. Полите на черното й широко палто се вееха от вятъра.

Холанд не успя веднага да я свърже с конкретен спомен. А, да, Бостън, когато беше прикрепена към Уестборн. Жената непрекъснато влизаше и излизаше от апартамента на сенатора. Коса с миши сив цвят, непретенциозна външност, незабележимо присъствие, привлякло вниманието на Холанд. Джудит Траск, сътрудничката, която правеше справките на Уестборн и му пишеше речите. Още тогава Холанд я бе причислила — без да злорадства, към прочутото племе на черноработниците, вечно тънещи в неизвестност, без обаче да се оплакват от съдбата си, неизменната дясна ръка на силните на деня.

Това, че Джудит Траск е тук, бе съвсем в реда на нещата. Но Холанд пак изпита чувството, че има нещо гнило. Въпреки мъката си жената нервничеше. Току пристъпваше и се озърташе.

— Извинете, госпожо. Мога ли да видя документа ви за самоличност?

Холанд се бе съсредоточила толкова върху Джудит Траск, че не бе чула кога мъжът се е приближил отзад. Беше млад, сигурно двайсет и пет годишен, стъпваше леко. Беше облечен в дънки, яке и бейзболна шапка.

Щеше да мине за някой бачкатор, ако от якето му не се подаваше дръжката на пистолет, в дланта му нямаше миниатюрна видеокамера и на врата му не висеше карта на ФБР с яркосин надпис.

— Служба за охрана — отвърна дрезгаво Холанд. — Документите ми са в чантата.

Лявата му ръка вече бе върху оръжието, ето защо младата жена смъкна рязко чантата от рамото си и остави да се отвори сама. Бавно и плавно бръкна вътре и извади с връхчетата на пръстите си ламинираната карта.

Агентът от ФБР сравни лицето й със снимката от картата и й я върна.

— Прощавайте, агент Тайло — каза й и й протегна ръка. — Агент за специални поръчения Брад Норман.

— Мислех, че всичко живо е в Джорджтаун — отвърна Холанд.

Усмивката стопи десет от годините му. Говореше провлечено.

— Е, все някой трябва да върши и черната работа.

— Изпратиха ме да наблюдавам дали няма да се появи някой, когото не чакат — започна да импровизира Холанд. — Познавате ли всички в лице?

— Разбира се.

— Кой е онзи с брадата?

Норман надигна глава като ловджийска хрътка, бръчиците, останали под очите му от слънцето, проличаха по-ясно.

— Не мога да твърдя, че лицето ми е познато. Реших, че са го включили в последната минута. Нещо като резерва за носене на ковчега.

— Имате ли го на касета?

Норман потупа камерата.

— И още как!

— Възможно ли е да ми изпратите копие?

— Няма проблем. Ако желаете, ще извадя и диапозитиви.

Холанд се усмихна. Брадатият не я вълнуваше, тя говореше каквото й хрумне, за да поддържа разговора. Всъщност я интересуваше Джудит Траск.

— Ако искате, ще ви я донеса още днес — каза обнадежден младежът.

Тогава тя се сети, че вече няма работно място.

— По-добре ги изпратете направо на шефа ми. Аз съм непрекъснато в движение.

Извади листче от чантата си и надраска името и отдела на Франк Сърес. Но и Норман не се предаваше лесно. Бръкна в джоба си и подаде визитната си картичка.

— В случай че по касетата трябва да се свърши още нещо — каза й и я озари с лъчезарна усмивка. — Например да я направим по-контрастна.

Видя се на Холанд голям симпатяга. Тя пъхна картичката в дамската си чанта и тъкмо умуваше как да се изплъзне елегантно, когато внезапно усети остра режеща болка. От върха на десния й показалец потече кръв.

— Боли ли? — попита Норман едва ли не мелодраматично.

— Нищо ми няма — отвърна припряно младата жена. — Сигурно е някоя карфица…

Но не беше карфица. Опипа внимателно с лявата ръка ципа, стигна до тайното джобче и намери острия предмет, на който се беше набола. Плик?

„Ами да, плик. С дискетата на Уестборн.“

Норман надничаше над рамото й като любопитна сврака.

— Вижте какво, трябва да тръгвам — поде Холанд и се изправи, — нали няма да забравите да изпратите записа?

— Можете да разчитате на мен.

Младата жена му махна, без да се обръща. Докато слизаше с бърза стъпка по пътеката и почти не виждаше гробището с простички кръстове, тя се изруга наум за недоглеждането. Чак когато се качи в колата, проумя очевидното: по думите на Уестборн дискетата съдържала проект за закон. Преди три дни той безспорно е бил важен. Днес обаче представляваше поредната дребна несвършена работа.