Филип Шелби
Дни на убийства (21)

20.

Крофт провери дали дебелият кашмирен шал не се е смъкнал от врата му и закопча палтото си. Беше болнав и се пазеше особено в началото на пролетта, когато времето бе променливо и неприятно.

Първо огледа опашката пред касата, после кафенето. Надникна в сувенирния магазин, няколко минути чете разписанието на корабчетата, без да изпуска от поглед вратата на дамската тоалетна.

„Къде ли е?“

Излезе да посрещне следващия автобус. Очите му се насълзиха от изгорелите газове. Но Тайло я нямаше сред слизащите. Крофт обиколи бавно кафенето, отиде през паркинга на кея и се върна. И слепец би го забелязал.

На втората обиколка усети, че краката му се схващат от студа. Лицето му с изключително чувствителна кожа замръзна. Огледа се вече за Проповедника.

„Отвлякъл я е. Нещо се е объркало и е нямал друг избор.“

С отмерена крачка се върна при колата. Пусна до дупка отоплението и се отправи към мястото на втората среща.

 

 

— Така. Не идва насам. Качва се на колата. Потегля.

Холанд не позна гласа. Очите й рефлекторно се затвориха при запалването на непоносимо яркото осветление. Някой я прегърна и я премести възможно най-внимателно в тясната каравана. Младата жена бе стиснала очи. Не искаше да видят страха й.

— Погледни ме, Холанд!

Тя замига втрещено срещу Арлис Джонсън. Опитваше се да се усмихва, ала лицето му бе сбърчено в гримаса.

— Ти ли си бил?…

Помъчи се да изрече още думи, но гласните й струни отказаха. Джонсън премери кръвното й налягане.

— Ще се оправиш. — Повдигна главата й и поднесе до устните й пластмасова чаша със сламка. — Вода с малко сол, нищо друго. На вкус не е от най-приятните, но ще ти помогне. Жабуркай и ако можеш, прави гаргара.

Холанд отпи и повъртя течността в устата си. Накрая преглътна повечето.

— Най-слабата разновидност на синтетично кураре. Парализира мускулите, без да засяга нервната система. Въздействието е краткотрайно, като на новокаина. — Джонсън се обърна към Брайънт: — Дай преднина на Крофт, но не го изпускай. Още не сме научили всичко от него.

Холанд раздвижи тялото си — първо пръстите на ходилата, сетне краката, пръстите на ръцете и челюстта.

— Защо го направи? — смотолеви неясно.

Джонсън й помогна да седне. Камионетката бе пригодена за полицейско патрулиране, вътре имаше въртящи се столове. Холанд отблъсна ръката му и седна на кожения стол.

Мъжът приклекна пред нея. Погледна я, сякаш я молеше да го разбере. Но в очите му проблесна и още нещо — гняв.

— Бягаше от мен. Когато те открих, не исках да рискувам пак да хукнеш нанякъде. Съжалявам, че те спрях така, но не можех да допусна да се срещнеш с Крофт.

Холанд погледна през тъмните стъкла и видя дървета и поляни. Камионетката се движеше плавно срещу потока от коли и автобуси, отправили се към пристана.

— Мег ви е казала къде да ме намерите.

Сега гласът й бе ясен и силен. Тя завъртя глава, за да раздвижи мускулите на врата си.

— Не те е предала — възрази Джонсън. — Показах й някои неща.

Холанд чу шумолене на листове, извърна се и видя портрета. Сърцето й се сви. Джонсън кимна.

— Да, мъжът, който те нападна у вас.

Сложи плика с досието в скута й и разказа припряно за бившия агент от Службата по прякор Проповедника, предпочел да усъвършенства уменията си в насилието върху млади жени. Изпечен убиец, спец в преследването, много самоуверен и кадърен.

„Много самоуверен…“ Холанд тръсна глава.

— Къде отиваме?

— Крофт дойде за срещата. Изчака, не те откри и си тръгна.

— Спира — обади се Брайънт. — Какво правим?

— Подмини го, направи обратен завой и спри така, че да не ни вижда, но да ни е под око.

Движеха се по двупосочния асфалтиран път, виещ се през парка между канала и Уотър стрийт. Беше сенчест, с отбивки за почитателите на пикници. Сред зелените площи бяха наслагани маси, големи кофи за отпадъци и тухлени огнища с ръждясали грилове за барбекю.

Крофт зави в една от отбивките. Камионетката го подмина, Брайънт изчака платното да се изчисти, даде газ и завъртя волана. Холанд беше отхвърлена към облегалката на стола. По покрива задраскаха клони.

Брайънт изскочи навън. Отвори задната врата и грабна чантата с инструменти. Чу се изщракване и камионетката се наклони. Сложеният крик беше ясен знак за минаващите шофьори, пък и за всеки друг: спукана е гума, но Брайънт разполага с всичко необходимо да се справи сам. Нямаше да ги притесняват.

— Крофт на пикник ли отива? — пророни Джонсън. — Едва ли. Ти как мислиш, Холанд?

Тя взе бинокъла от него и го насочи. Пейките бяха пусти. Само дърветата хвърляха сенки, в храстите не проблясваше нищо. Крофт се разхождаше със залитаща походка, сякаш студът беше сковал коленете му. Потупваше ръце, на които бе сложил ръкавици, и изобщо не криеше гнева си.

До неговата спря друга кола — бежова, взета под наем, ставаше само за вторични суровини. Мъжът спря с предницата към пътя — сякаш готов всеки момент да отпраши.

— Сър! — каза Брайънт, който се бе върнал на шофьорското място. — Разполагаме с „Найтингейл“, стациониран в базата Андрюс. За дванайсет минути ще бъде тук. Групата за бързо реагиране в Бъзард Пойнт може да се придвижи…

Джонсън махна с ръка да му покаже да мълчи. Холанд знаеше, че „Найтингейл“ е клас хеликоптери, които за нула време можеха да стигнат до всяка точка. Бяха двуместни, използвани най-вече за разузнаване и наблюдение. „Найтингейл“ можеше да изникне зад гърба ти и да се спусне още преди да си го усетил.

— Така ще хванеш всеки друг, но не и Проповедника — възрази Джонсън. — Той е наясно с тези неща. Дори сега, когато няма причина, е нащрек. Ще забележи хеликоптера. Моментално ще вземе Крофт за заложник. Каква по-добра защита от един сенатор! Не успее ли, ще се хвърли на първата кола. Едва ли… Холанд, недей!

Стисна я като с менгеме над лакътя, защото тя се пресегна да отвори вратата.

— Хайде без глупости!

Джонсън охлаби хватката си и Холанд пак се отпусна на стола. Не сваляше поглед от двамата мъже, които разговаряха отвън.

— Дай ми го! — прошепна тя.

Ако я беше попитал кого има предвид, нямаше да може да отговори. Дали така наречения Проповедник, застрелял Франк, или Крофт, на когото се беше доверила дотам, че да остави живота си в ръцете му.

Холанд погледна с широко отворени очи Джонсън. Той вече разговаряше по телефона с дежурния в Бъзард Пойнт. По негова заповед мъже с бронирани жилетки и черни бойни костюми, натежали от запалителни бомби, от гранати със сълзотворен газ и резервни боеприпаси, в миг се качиха на камионетки, отстрани с надписи на цветарници и фурни. Джонсън даде описание на колата, шофьора и единствения маршрут, по който Проповедника би могъл да излезе на Югоизточната магистрала. Само ако го обкръжаха отвсякъде, имаше шанс да го заловят. Поеха и оперативни групи от отдела на подчинение на Джонсън. Той погледна Брайънт, който говореше по втората линия.

— Обектът е изключително опасен — завърши инструкциите си Джонсън. — Да се стреля без предупреждение. Целете се в крайниците. Ако е възможно, го искам жив. Трябва да го поразпитам… Холанд, какво става навън?

— Крофт се върна в колата. Проповедника… и той се качи. Потегля пръв.

Джонсън потупа Брайънт по рамото. Със скърцане на метал камионетката се откачи от крика и тупна тежко на земята. Брайънт изправи волана, натисна газта и направи като по учебник обратен завой. Зад тях ядно засвириха клаксони.

— Тръгваме след Крофт — каза Джонсън, — при първа възможност ще го задминем и ще застанем между него и Проповедника. Как си? — обърна се той към Холанд.

— Всичко е наред.

— Повече няма да буйстваш, нали?

Тя кимна мълчаливо.

— Добре тогава. Току-виж сме извадили късмет.

— Крофт…

— Засега той не ни интересува. Знаем къде да го намерим. Там ще пипа ФБР, ясно? Виждала си Проповедника на живо и отблизо, но аз го познавам по-добре. С него ще имаме само един шанс.

Холанд преглътна тежко, но въпреки това ръцете й не трепереха.

 

 

Проповедника се движеше по Уотър стрийт, без да надвишава шейсет километра в час. Дори при тази скорост Крофт не го изпреварваше, сякаш вчера беше седнал за първи път зад волана.

Сенаторът беше вбесен, че Тайло го е изиграла. Не пропусна да излее гнева си върху своя съучастник, задето така безотговорно я е изтървал. Наложи се Проповедника да му припомни собствените му инструкции — да не залавя момичето, а само да го проследи до мястото на срещата. Но Крофт не понасяше да го критикуват.

Не проумяваше и как в последния момент Тайло им се е измъкнала на косъм. Сигурно нещо я бе подплашило, например Проповедника, които я е следял прекалено непредпазливо.

Проповедника не си прави труда да го разубеждава. Не сметна за необходимо и да съобщава на Крофт, че Арлис Джонсън е идвал на „Лебед“, както и да споделя, че противно на предчувствията на сенатора не смята, че Тайло ще се върне на яхтата.

Дали Джонсън не се бе докопал пръв до нея?

Проповедника не бе сигурен. Беше видял, че старият му враг се насочва към града. Никой не беше проследил Тайло до пристана. Ако Джонсън дори подозираше, че тя още е в района, нямаше да си тръгне.

Отначало това, че е изгубил от поглед Тайло, не го притесни. И той като Крофт смяташе, че тя ще се хване на въдицата. Но когато научи, че не се е явила и на срещата, увереността му се изпари.

Първо чу клаксона — две резки изсвирвания на шофьор, изгубил търпение. Видя в страничното огледало камионетката с надписа „Екскурзии Мот“. Тя задмина Крофт и леко се разклати, после се шмугна пред автомобила на сенатора.

Проповедника се подсмихна. От начина, по който човекът караше, разбра, че няма пътници. Връщаше се в града, за да вземе от хотелите поредните поклонници на красивите гледки.

Или може би не.

Разгледа в огледалото за обратно виждане шофьора. Не носеше шапка с името на компанията. Беше облечен в спортно яке и риза, а не в обичайните тениска и анорак. От време на време устните му се движеха, все едно говореше с някой, но не отделяше поглед от пътя. Не беше никакъв шофьор на туристически микробус.

Проповедника сви в първата отбивка надясно. Пресече бавно авеню Мейн и видя как Крофт завива по Седма улица. Камионетката продължи след Проповедника.

Сега вече той знаеше, че Джонсън го е надушил. Значи и момичето беше с него. И му бе описало Проповедника. Или Джонсън е разбрал за рома, запален в кръчмата, и носеше със себе си портрета му, нарисуван по описанието на бармана.

Джонсън не беше сам. Пътуваше в камионетката с шофьора и момичето. Сигурно бе повикал и частите за бързо реагиране. Но не бе очаквал да открие Тайло, затова бе тръгнал сам. Сега следваше Проповедника с надеждата групата за бързо реагиране да ги настигне.

Но Проповедника нямаше намерение да се предава толкова лесно.

Бяха стигнали при един от най-известните вашингтонски фонтани. Проповедника го харесваше много и често идваше тук в ранните часове, преди да се насъбере тълпа. Сега край фонтана бяха спрели поне петдесет коли и се бяха струпали обичайните зяпачи и поклонници на фотографията, наредили за снимка намусените и сополиви дечица. Трябваше му… Да, точно симпатичната млада японска двойка с нови еднакви червени якета, излизаща от взетия под наем линкълн.

Проповедника спря до линкълна. Камионетката бе изостанала и търсеше свободно място. После движението я притисна и я понесе напред.

Проповедника бързо си свали якето и си сложи сива канадка и плетена шапка. Изправи се пред японците и им се усмихна дружелюбно.

— Добър ден. Днес е много студено — каза на родния им език.

Младежът го погледна стреснато. Момичето се засмя. Личеше, че и двамата са приятно изненадани да чуят майчиния си език.

С крайчеца на окото Проповедника следеше камионетката, затисната от автомобилите от другата страна на кръглия площад. Междувременно превъзнасяше фотоапарата на японеца — накрая предложи на двамата да им направи снимка.

Мъжът му връчи апарата и обясни кои бутони да натисне. Щом видя гърбовете им, Проповедника го остави върху капака на колата. В ръката му изникна тънко петнайсетсантиметрово острие от стомана, от каквато се правеха самурайските мечове.

Проповедника си помисли колко странно е това съвпадение, когато доближи младия японец, сякаш се канеше да сложи ръка на рамото му.

 

 

— Не го виждам! По дяволите, не го виждам!

Холанд залепи нос до стъклото, но от това не започна да вижда повече. Мяркаше тойотата на Проповедника в пролуките между минаващите коли и пешеходци. Него обаче бе изгубила от поглед. Тъкмо да отвори вратата, когато прокънтя първият писък.

— Холанд! — извика Джонсън.

Но тя вече бе изскочила навън и тичаше на зигзаг през навалицата. Бе свела глава, за да поема с рамене ударите, ако се сблъскаше с някой от тълпата, и изтласкваше онези, които не се дръпваха веднага от пътя й.

Кръвта се стичаше по асфалта през образувалия се полукръг от хора. В средата лежаха ничком двамата японци. Вратът на младежа беше срязан чак до гръбнака. Жената бе толкова обезобразена, че Холанд не помнеше да е виждала такива ужасии и по време на аутопсия. Якето й беше вдигнато над кръста, а пуловерът — изрязан. В зейналата дупка плаваха бъбреците.

Холанд не разбра кога е коленичила сред тълпата, докато някой не я сграбчи отзад за раменете и не я издърпа.

— Трябва да тръгваме — каза Джонсън настоятелно.

— Трябва да им помогнем!

До нея Брайънт разговаряше с телефонната централа на „Бърза помощ“. После набра друг номер.

— ФБР да стои настрана ли? Ами Проповедника?

Джонсън я обърна с лице към спрените коли.

— Тойотата още е там. Но мястото до нея е празно.

Холанд се огледа и видя натрошен фотоапарат и късчета стъкло или кристал по асфалта, които отразяваха светлината.

— Подмамил ги е, свършил си е работата и е отпрашил, преди да бъде забелязан.

В далечината се чуха сирени.

— Ченгетата ще направят каквото могат. Съмнявам се, че ще се намерят свидетели, които да дадат прилично описание — каза Джонсън.

— Но ние знаем!

— А Проповедника пък знае, че ние знаем. Той може да бъде по-нисък от тревата, повярвай ми. А няма как да го обявим за издирване и да пуснем негова снимка, ще се наложи да даваме обяснения. Нямам желание да подплашвам Крофт. А ти?

Холанд отметна глава, за да спре сълзите.

— Проповедника ще иде при Крофт, за да му съобщи, че е разкрит.

— Не, няма да иде — възрази тихо Джонсън. — Случилото се днес няма нищо общо с Крофт. Това е лична работа — стари сметки за разчистване. Предупреждава мен, в случай че не съм разбрал първия път.