Филип Шелби
Дни на убийства (5)

4.

Още нямаше седем сутринта, а Уайът Смит беше в кабинета си вече шест часа. Преди шест часа бе събудил шефа на канцеларията на президента, за да му каже за Оук Фармс. Той беше известен с прякора Цербера, защото бдеше по-зорко и от орлица над своя шеф; беше решил да не буди президента. Каза на Смит, че до час и половина ще е в Белия дом и очаква да завари върху бюрото си възможно най-подробен доклад. Щял да провери програмата на президента и да извика Смит час по-скоро.

В три след полунощ директорът на службата беше получил първото заключение на следователите от Куонтико. Във вилата за гости били открити отпечатъците от пръсти на пет-шест души. Повечето били на Уестборн, Шарлот Лейн, Холанд Тайло, Ламонт Флеминг и двамата агенти, претърсили помещенията, а после стояли на пост. Но не бяха установили на кого принадлежи един от отпечатъците от длани.

Смит остави встрани рапорта.

В четири и четирийсет и пет фото факсът избълва първите моментални снимки на телата и раните. Приложена беше и бележка от патолога на институт „Джонс Хопкинс“ за характера на прорезните рани — с еднакви краища, което идеше да подскаже, че върху използвания нож има ясно различима грапавина или резка.

Дотук нищо неочаквано.

Смит каза на секретарката пет минути да не го свързва с никого. Занесе докладите от Куонтико и „Джонс Хопкинс“ на голата работна маса, сложи листовете един до друг и ги зачете. Без да се помръдва гледа думите, докато не реши, че няма да изтръгне нищо повече от тях.

В Лондон бе единайсет и половина преди обяд, когато Смит успя да се свърже. Чу провлечения акцент на Дики Венъбълс, който го поздрави, и си представи как руменият йоркширец, оглавяващ отдела за борба с тероризма в Скотланд Ярд, се е надвесил над телефонния апарат.

— Съжалявам, че имаш неприятности, Уайът — каза Венъбълс. — Тукашната телевизия само с това се занимава.

— Винаги е така с лошите новини. Слушай, Дики, ще ми направиш ли една услуга, ама бързо? Разполагам с отпечатък и снимки от касапницата. Можеш ли да ги сравниш с твоите досиета?

— Мислиш, че е наш познайник ли? — попита Венъбълс предпазливо.

— Подробност, която ми се е набила от съвещанието през ноември. Възможно е и да избързвам, но…

— Пращай ги.

Смит вече натискаше клавиатурата на компютъра. Сателитът на шестстотин и петдесет километра над Нюфаундленд прие сигнала и го насочи към станцията в Челтнам, откъдето беше препратен към Лондон.

— Отпечатъкът е много качествен — отбеляза Венъбълс. — А и раните са интересни.

— Колко време ти трябва?

— Петнайсет-двайсет минути за отпечатъка. Малко повече за снимките.

— Чакам.

Непрекъснато търсеха Смит по телефона, та той да скучае, но държеше една линия свободна за Венъбълс. Тъкмо говореше с шефа на президентската канцелария, когато секретарката го свърза по свободната линия.

— Бързо се справи, Дики.

— Съжалявам, че се налага да го чуеш от мен, Уайът. Добре си се сетил.

После му съобщи точно каквото Смит очакваше да научи.

— Имаме данни и за острието. Пасва идеално на отпечатъка. Уайът, слушаш ли?

— Да, Дики. Извинявай. Можеш ли да ми дадеш подробности?

Венъбълс вече го бе изпреварил.

— Пуснах ти по факса последното, с което разполагам. — Той заговори с децибел по-тихо. — Най-новото, Уайът. Не съм го споделял нито с умниците на Хувър, нито с онези в Лангли. Още не сме си го изяснили напълно.

— Няма да те правя изкупителна жертва, Дики. Съобщи ми, ако се добереш до нещо.

Смехът на йоркширеца прозвуча като тенекиено издрънчаване.

— Е, не всеки има твоето възпитание. Пази си гърба, Уайът. Хайде!

 

 

Два часа преди срещата на Смит с президента секретарката въведе Джонсън в кабинета на директора.

Смит предложи кафе и неговият заместник забеляза колко сковани са движенията му. Директорът извърташе цялата си ръка и се обръщаше на пръсти и пети, та гръбнакът му да е неподвижен. Сигурно в по-лоши дни усещаше как металът стърже в костния му мозък.

По едно време двамата за малко да се сприятелят. Бяха колеги от академията и започнаха работа в отдела за фалшификации. И двамата кандидатстваха и бяха приети в отдела за високопоставени държавници — там Смит засенчи всички. Нямаше равен да предугажда тактиката на потенциалния убиец и като резултат — да изгради най-ефикасната защитна система. Всички знаеха за двата куршума в тялото му, но това бе само върхът на айсберга. Беше се превърнало в легенда как по време на стажа си е надушил и тихомълком е обезвредил близо трийсет атентатори.

След това пътищата им в Службата се разделиха, но Джонсън не завиждаше на съвипускника си за шеметното издигане. За разлика от други, които често шушукаха, не смяташе и че Смит е склонен да рискува прекалено много и сам си е изпросил куршумите. Джонсън беше разследвал и двата случая, при които Смит бе ранен. Знаеше, че куршумите е щяло да бъдат изстреляни който и да е бил на пост, но че ако не е бил Смит, охраняваният вероятно е щял да загине.

Но Джонсън, по онова време новак в отдел „Вътрешна сигурност“, получи заповед да изготви и втори доклад — дали Смит е в състояние и занапред да си върши работата. За началниците вторият доклад бе чиста формалност след изводите, посочени в експертизата. Джонсън само беше формулирал черно на бяло очевидното — с раните и следоперационното си състояние Смит бе неподходящ за отдел „Охрана“. Още помнеше студения безизразен поглед на Смит, когато след заседанието му изказаха благодарност. Не продума по време на награждаването, а по-късно, щом Джонсън се опита да го заговори, му обърна гръб.

Този миг му напомняше дебела свещ, паднала в локвичката разтопен восък, за да отнесе със себе си последния студен трепкащ отблясък.

Сега Джонсън се питаше дали шефът му ще се възползва от този спомен, когато стане време да му разкаже за Холанд. Какво ли щеше да зърне в очите му?

— Знаеш ли коя дата е днес? — попита Смит.

— Първи април.

— Медиите твърдят, че нашият човек е извършил покушението в деня на лъжата, за да ни натрие носовете.

Джонсън кимна. Гадната шегичка беше пусната от някакъв селяк — дисководещ от Западна Вирджиния, и жълтите издания се надпреварваха да я тиражират.

— Какво е положението там? — поинтересува се директорът.

— Свършили сме каквото трябва. Двете къщи са запечатани. Щатската полиция отпраща почитателите на страхотии. Хората в Куонтико проучват веществените доказателства. В „Джонс Хопкинс“ правят аутопсиите.

Директорът вдигна вежди.

— Успяхме да се свържем със съпругата на Уестборн в Лондон — обясни Джонсън. — Намерихме я на летище „Хийтроу“, чакаше полета. Каза ни да извършим необходимото. Знам, обикновено семейството вдига шум до бога, когато трябва да се прави аутопсия, но тя изобщо не възрази.

— Ами Лейн?

— Най-близката й роднина е сестра й, живее в Уисконсин. Доста беше разстроена, когато говорих с нея. Навлеците от жълтите вестници вече я бяха докопали. Обясних й най-подробно всички варианти — два пъти. Каза да действам, както преценя за добре.

Смит кимна. Джонсън притежаваше дарбата не само да убеждава хората да правят каквото той смята за правилно, но и да му се подчинят на драго сърце. Особено въздействащ беше по телефона, когато човек чуваше само мекия му успокояващ глас.

— Близнаците Макнълти — каза Смит.

Отначало Джонсън не разбра за какво му говори.

— Томи и Шон ли?

— Томи. Отпечатъкът е негов. Изкушавам се да си мисля, че Шон е бил с него, понеже винаги действат заедно.

Джонсън се надигна от стола и отиде при прозореца, до чието студено стъкло опря пламтяща буза.

— Ще ми разкажеш ли?

Смит го стори: започна със снимките, подсетили го за подробност, на която се беше натъкнал по време на конференцията на криминалистите в Лондон. Обясни му за Венъбълс, показа му и купчината листове, изпратени по факса от Скотланд Ярд.

— Кой, освен нас е в течение? — попита Джонсън.

— Маршал от ФБР, Питърсън от Държавния департамент, Рейнолдс от ЦРУ.

— Какви мерки са предприети?

— От час насам военните части на изток от Мисисипи са вдигнати под тревога. Митническите и имиграционните служби претърсват пристанищата от Галвестън до Мейн, ФБР се е заело с летищата. Изпратихме снимките по факса на авиокомпании, железници и пощенски служби. Охраната в тях ще се погрижи всички служители да запомнят лицата от фотографиите. Полицаи от Ню Йорк, Бостън и Филаделфия са внедрявани в етническите квартали на ирландците.

— Как, по дяволите, се случи, че никой не ни предупреди? Защо ли? — възкликна внезапно Джонсън.

Смит му предаде накратко какво е получил от Венъбълс. Съвсем младички, двайсет и четири годишни, братя Макнълти почти половината си живот се бяха славили като едни от най-добрите убийци в ИРА. Бяха оцелели толкова дълго, понеже си обичаха „работата“. Британските специални части ги издирваха от години, защото близнаците изпитваха особено удоволствие да избиват патрулиращи войници. Всички знаеха, че заловяха ли ги, братята нямаше да имат лукса да застанат пред съд.

Напоследък обаче шефовете на ИРА се дразнеха, а според Смит — и плашеха, от собствените си чудовища. От свой информатор Венъбълс бе научил, че преди три месеца братята са били изгонени. Но не и обезоръжени. Предложили услугите си на екстремистка групировка, Братството, и то ги приело.

— Информацията на Венъбълс е, че близнаците са се спотаили — продължи Смит. — От месеци Братството не е давало признаци на живот. Недостиг на пари и оръжие.

— Но не и ножове — вметна Джонсън.

— Запазената марка на Томи. Винаги му е харесвало да пипа отблизо, със същия нож е убивал и английски войници. Затова Венъбълс разбра за нула време за кого става въпрос.

— Но защо Уестборн?

— Мисля, че Братството е искало да направи сечено на ИРА. След убийството на американец с ранга на Уестборн каузата ще спечели червени точки на юг от Ълстър. Вероятно Братството прави първите си опити да измести старците в ИРА. — Смит се замисли. — За каквото и да става дума, скоро ще научим повече. Венъбълс е включил на пълни обороти.

— ЦРУ не е ли в течение?

— Че братя Макнълти са се пренасочили ли? Може би. Че са взели на мушка Уестборн? Дори не искам да си го помисля.

— Какво знае президентът?

— Цербера разполага с всички данни, които имаме и ние.

— Значи знаят и всички в Конгреса — отбеляза Джонсън.

Шефът на канцеларията на президента имаше лошия навик да захранва с любопитни новини сенаторите, към които изпитваше предпочитания.

Известно време Смит мълча.

— Косатката ще иска да разбере дали близнаците — някой от тях или и двамата, са проникнали в имението, преди да го претърсим.

Джонсън го очакваше. Шефът се бе позовал на желанията на президента и той нямаше къде да отстъпва.

— Няма откъде да знаем. Освен ако Томи или Шон не пожелаят да ни го съобщят. В къщичката за патици има място само за един и само една от тях е била използвана. Излиза, че само един от братята е бил наблизо. Ако другият е участвал, е стоял в автомобила, с който са се измъкнали. Експертите смятат, че е прекарал доста време в укритието. Пръстта е утъпкана, има много смачкани листа и тръстика. Но не могат да определят колко часа е стоял — четири или четирийсет.

Джонсън замълча.

— Дали близнаците — единият или двамата, са още в страната?

— Минали са шестнайсет часа. Лангли работи със сродните организации — държат под око „Хийтроу“, „Гатуик“, летището в Дъблин, Мадрид и Рим, „Шарл дьо Гол“ в Париж. Засега нищо.

Смит приседна на края на бюрото и заклатушка леко крак.

— Не мога да очаквам, че ми носиш само добри вести.

Джонсън си пое дъх, внезапно раздразнен, че Смит с такава лекота разчита мислите му.

— Има нарушение на правилника. Дребно, но…

— Хочкис и Сисилиано ли?

— При тях всичко е наред. Записките на Флеминг показват, че са проверили вилата преди пристигането на Лейн, вкарали са я вътре и са наблюдавали района.

— И не са чули и видели нищо?

— Седях на масата срещу тях. Не лъжеха, нито криеха. Изпълнявали са задълженията си според правилника — отговори Джонсън.

Смит отклони поглед.

— Но не и Тайло.

— Не през цялото време.

Смит се пресегна, взе доклада и го отгърна на белязаната страница.

— Тук пише, че Уестборн никак не е бил съгласен тя да влезе във вилата преди него.

— Вярвам й — каза Джонсън. — Съобщи го като факт, без да намеква за нещо скрито или премълчано.

— Значи и тя е оневинена. На Капитолия никой няма да иска да слуша как Уестборн вероятно е допринесъл за собствената си смърт.

Смит се плъзна от бюрото и бръкна дълбоко в джобовете си.

— Това ли е всичко?

Джонсън кимна и се впусна да спасява каквото може. Хич не го интересуваше как ще прозвучи.

— Уайът, не искам да натопят нея. Особено ако сме сигурни, че са замесени братя Макнълти.

Смит го погледна вторачено.

— Телефонът ми вече подгря от обаждания от Капитолия. Хората се интересуват какво се е случило. И не само това — не желаят да повярват, че някой е бил толкова добър, та ни е преметнал, без дори да сме сгрешили. Историята ти е позната, Арлис. Търсят виновен, за предпочитане не труп.

„Като този, който току-що ти сложих в ръцете“ — помисли Джонсън.

И все пак в тона на Смит нямаше злоба. Болката и гневът на директора от провала на негов агент звучаха искрено. Джонсън си припомни, че откакто бе отстранен от оперативни акции, Смит запазва неизменно любезен и делови тон в общуването с него. Възползваше се от искрените си чувства по-добре от всеки друг.

— Предупредил ли си Тайло да се яви днес при мен? — попита Смит.

— В четири.

— Да дойде един час по-рано. Не е зле да си поговорим — Той отряза всякакви по-нататъшни въпроси с поглед. — Не мога да скрия от президента за Тайло. Знаеш, нямам избор, Арлис. Ще иска да му съобщя какво смятам да правя с нея.

Джонсън остави тишината да тегне.

— Ще направя всичко по силите си да разберат при какви обстоятелства е трябвало да изпълни задълженията си — пак поде Смит. — Може и да се окаже от значение. Не знам — пак замълча. — Търсят изкупителна жертва в момента. Тайло е единственото, което мога да им предложа.