Филип Шелби
Дни на убийства (32)

31.

На път към северозападния вход на Белия дом Уайът Смит изслуша в колата сводката на Службата за престрелката в заседателната зала на Сената.

На Капитолия вече бяха пристигнали подкрепления и заедно с тамошната охрана отцепваха целия район. Вътре имаше медицински екипи. Според първоначалните сведения двама агенти били ранени, но не сериозно. Смит хвърли поглед — от Белия дом към авеню Пенсилвания. След като онзи умопобъркан пилот кацна на Южната морава и неколцина души стреляха откъм авеню Пенсилвания, системата на охрана на Белия дом бе изцяло реорганизирана. Смит видя повече униформени патрули по улицата, а сред тълпата туристи, които се снимаха пред желязната ограда, се мяркаха мъже в колежански сака и дълги палта, които не бяха нито студенти, нито бизнесмени. От другата страна на улицата, пред парка Лафайет дежуреха бронирани и специално оборудвани коли в пълна готовност да се впуснат в преследване или да отцепят подстъпите. Макар и да не ги виждаше, Смит знаеше, че има и снайперисти.

Дежурният офицер на портала му изложи сбито какво е положението.

— Добре — каза Смит. — Искам лично да се уверя, че президентът е в безопасност. С изключение на наши служители, не пускайте никого, каквито и документи да ви показва, докато не отменя заповедта. Разбрано?

Портата се затвори след него.

На километър в източна посока Холанд се провираше през сутрешното задръстване по авеню Индипендънс. Беше предпочела този път, а не авеню Пенсилвания, и бе сбъркала: пред Музея на космоса и авиацията имаше самосвали и бетонобъркачки, а хора в оранжеви жилетки размахваха предупредителни флагчета.

Тя пътуваше с колата на Джонсън. Сирената и бурканът бяха включени, но шофьорите във Вашингтон бяха свикнали със сирените и не им вярваха.

Холанд мярна пролука в лявото платно, натисна газта и се мушна, без да обръща внимание на обидните жестове и клаксоните. Отчаяна, зачака пак да се появи празно пространство, шмугна се и влезе в насрещното движение.

По предното стъкло забарабаниха камъчета, когато колите отсреща завиваха рязко, за да не я блъснат. По чудо се отърва само с драскотини по калниците. Зави рязко по Седма улица, профуча покрай Скълпчър Гардън и отпраши на червено по Конститюшън. Излезе на Пенсилвания с шеметна скорост. Гумите й пушеха, когато мина покрай колоната таксита пред хотел „Уилорд“. Оставаше й половин пресечка, когато налетя на ограден с въжета паркинг и изкърти две маркировъчни колчета, за да не се сблъска с лимузината, която летеше право към нея.

Изскочи от колата и хукна по широките стъпала пред Министерството на финансите, като внимаваше да не се подхлъзне и да не се строполи. Вътре, под голямата ротонда спря рязко, за да си поеме дъх. Можеше да си позволи само десет секунди, през които да дойде на себе си и да не бъде спряна от охраната във фоайето.

Пое си дълбоко въздух и застана зад ранобудните секретарки. Вдигна картата до лицето си, та охраната по-бързо да сравни снимката.

— Малко сме закъснели, а?

Холанд дори успя да се усмихне на закачката.

Зави наляво и се отдалечи от служителите, струпали се пред асансьорите. Два етажа по-надолу се изправи пред масивна стоманена врата. Цивилният агент пред нея се оказа по-усърден от колегата си на входа. Прегледа внимателно документите и й махна.

— Със сладко от боровинки ли бяха палачинките тази сутрин?

Холанд докосна тъмното, лепкаво петно.

— Днес не съм във форма.

— Знаеш ли за какво е гюрултията на Капитолия?

Тя поклати глава.

— И мен ме извикаха по обща тревога. Трябва да вляза, за да се преоблека, преди да застъпя на пост.

Агентът сви рамене и натисна копчето под бюрото. Металната врата се отвори. Холанд се спусна по спираловидната стълба и се озова в сякаш безкраен коридор. Облицован с бели плочки и осветен от дълги флуоресцентни тръби в метални решетки, това бе тунелът, дълъг триста и петдесет метра, който свързваше Министерството на финансите с Белия дом.

Холанд стъпи на подвижната пътека, каквито има по летищата, и се затича по гуменото покритие, което я изхвърляше нагоре като батут.

Сладко от боровинки…

Отначало не можеше, не искаше да повярва в онова, което й бе казал Крофт. Приличаше й на последна, предсмъртна гавра със самата нея. Въпреки това продължи да го слуша, да се мъчи да улови всяка негова дума през стоновете на ранените и виковете на пристигащата охрана. Дори пред лицето на смъртта Крофт не се разкая и продължи да повтаря едно и също име.

Щом той издъхна, Холанд погледна Джонсън и видя, че той е допълзял при нея и маха на лекарите да идат при Брайънт. Когато пак извърна очи към нея, Холанд си даде сметка, че е чул почти цялата изповед на Крофт: имаше вид на човек, смазан от ужасната истина.

Джонсън я сграбчи за китката.

— Сега разбираш ли? — попита я настойчиво.

Тя поклати глава.

— Ама толкова ли не виждаш? — подвикна троснато шефът й.

— Да, да, виждам. Само че…

— Това още не е краят. Запомни го!

Когато стигна средата на тунела, Холанд си спомни какво още й е казал Джонсън, щом се е уверил, че го е разбрала: за подозренията си, за капаните, които е заложил, и до какви истини се е добрал. После я изтласка грубо и й заповяда да тръгва, да тича колкото сили има.

Коридорът се разклоняваше надясно, но Джонсън й бе обяснил, че трябва да продължи в друга посока. Отне й минута да различи в мрака очертанията на втория изход. От топлината на пръста й кодовото табло се задейства и бутоните по него светнаха. След като Холанд натисна последното число от комбинацията, се чу пиукане и вратата се плъзна тихо.

Удари я миризмата на грес и застоял въздух. Значи вратата не беше отваряна скоро. Въпреки това, когато се заизкачва по следващото стълбище, опря гръб в перилото и насочи пистолета.

Изражението на Джонсън бе като на разгневено шимпанзе, но това никак не смущаваше лекарите. Куршумът беше минал през крака му, без да засегне костта. Превързаха го и му премериха кръвното. Търсеха признаци на шок, но виждаха върху лицето му само необуздан гняв.

Джонсън избра номера на дежурния в контролния център, откъдето след секунда го свързаха с охраната на Белия дом. Той се представи и нареди да пуснат Холанд. Даде същата заповед и на поста в самата президентска резиденция.

Трябваше да спре дотук. Знаеше, че болката и загубата на кръв скоро ще замъглят съзнанието му. Кое да избере: да разчита на бързината на Холанд или да превърне Белия дом в бункер?

Още мислеше, когато иззвъня телефонът. Дежурният съобщи объркано и смутено:

— Постовете в Белия дом докладваха, след разговора с вас са си припомнили, че агент Тайло вече е била пропусната.

Джонсън изпусна апарата на килима и само дето не зави от ужас. Смит просто щеше да я изчака в Овалния кабинет, да й пръсне черепа, след като е застрелял президента, и да пъхне в ръката й своя пистолет. После щеше да пусне охраната, а тя щеше да отсъди, че директорът е очистил агентката, но едва след като тя е убила президента. Никой нямаше да заподозре, че Тайло е докарана до Овалния кабинет нарочно, за да се вмести в плана на Смит.

Със замъглен от сълзите поглед Джонсън напипа копчето на радиостанцията, която щеше да изпрати електронен сигнал до другия апарат, закачен на колана на Холанд. Само така можеше да я предупреди.

Червената лампичка на станцията примига, но не светна, за да покаже, че има добра връзка. Холанд вече прекосяваше подземието, заобиколена от двуметрова непроницаема стоманобетонна стена. Бе откъсната от целия свят.

Уайът Смит нахълта в централния коридор към Овалния кабинет, без да обръща внимание на парещата болка в основата на гръбнака си.

Секретарките и служителите вдигнаха поглед — от очите им личеше, че са чули за стрелбата в Сената. Ето и директорът на Службата за охрана отиваше при президента. Смит бе удвоил охраната, което не остана незабелязано.

Той кимна на хората в преддверието пред Овалния кабинет. Саката им не бяха закопчани, пръстите им бяха върху спусъка на оръжието.

Пред вратите на кабинета бе застанал офицерът от ВВС, който носеше куфарчето с кодовете на ядрените силози. От двете му страни стояха агенти и той приличаше на момченце.

Смит кимна на секретарката на президента, която се помъчи да се усмихне. Отпусна ръка под бюрото и електронната ключалка на вратата изщрака. Смит влезе вътре.

— А, Уайът! Какво има? — Президентът пишеше нещо, навел глава. Щом влезе Смит, го погледна. — Каза, че било спешно.

Президентът… Клетвата да бди над живота му… Болката…

С лявата ръка Смит разкопча сакото и го отметна. Искаше да каже нещо, но думите наподобяваха пепел в устата му.

„И всичко само защото Проповедника, когото възкресих от мъртвите, вече наистина е мъртъв. Защото не убих Крофт още с първия куршум, който изстрелях от балкона на Сената. Защото Тайло реагира моментално и за малко не ме застреля. И защото Джонсън нахълта в заседателната зала и ме принуди да го раня и да пилея време, през което щях да очистя Крофт… А Крофт агонизираше и Тайло допълзя при него… Какво ли е успял да й каже? Достатъчни са и няколко думи, и с мен е свършено. Значи нямам избор… Хайде, идвай, Холанд!“

Смит бързо намери бутона, с който вратите на Овалния кабинет се заключваха отвътре. Почти не обърна внимание на изненаданото изражение на президента. Извади припряно пистолета и разкрачен, насочи от два метра цевта към челото на човека отсреща.

Чу съскане и полъха на въздуха, когато плексигласовият пашкул падна от тавана. Отскочи назад, но пак натисна спусъка и куршумите забарабаниха по десетсантиметровото пластмасово покритие, колкото да се превърнат в безполезни късчета олово, сплескани като монети. По стъклото плъзнаха пукнатини, подобни на паяжина.

Смит загледа мъжа зад преградата. Заговори, без да се обръща, още преди да е чул шума зад себе си:

— Значи успя, Тайло. Само дето подрани…

Холанд изникна иззад вратата, насочила пистолета към гърба на Смит.

— Оръжието на пода. Веднага!

— Нямаш право да ми заповядаш. — Смит кимна към вратата. — Чуваш ли ги как напират да влязат? Е, ще почакат малко, докато ние тук приключим.

На Холанд й идеше да го сграбчи за гърлото и да изтръгне от него отговорите. Но това щеше да е част от неговата игра.

— Пистолетът на пода!

— Не. В тялото си нося куршуми, предназначени за хора, които не могат да стъпят и на малкия пръст на такива като нас с теб.

Горчивината му я вцепени и я превърна в безпомощна свидетелка. Смит вдигна пистолета към нея. В последния момент обаче го обърна към себе си, захапа дулото и се строполи върху плексигласовия похлупак.