Филип Шелби
Дни на убийства (17)

16.

— Предупредих те и пак се издъни. Твоят човек съвсем се оля.

Сенаторът Пол Робъртсън опъна краката си върху кожения диван в кабинета на Крофт. Беше в бял поплинов костюм и плантаторска шапка с широка периферия. По-рано същия ден бе приел делегация пенсионери. За срещи като тази винаги се издокарваше като плантатор.

Крофт му сипа още един пръст отлично уиски. Самият той не бе докоснал чашата.

— Акцията мина точно според плана — каза той. — Моят човек си изчисли времето до секундата. Доколкото разбрах, и историята, съчинена за журналистите, ще мине. Колкото до следствието на тайните служби, Тайло се хвана на въдицата. В телефонната централа имат запис с нейно обаждане до Сърес същия следобед; когато е тръгнал към къщата й, той пък е оставил на диспечера нейния адрес. Сега всички я свързват с него. Но най-важното, никой не е забелязал да влиза или излиза трети човек. Просто няма как моят човек да бъде заподозрян, че е участвал в престрелка.

Изрече „моят човек“ така, сякаш говореше за своя прислужник.

— Но като теглим чертата, Тайло пак разполага с дискетата — вметна Робъртсън. — Не е била намерена в къщата й.

Крофт се настани на стола срещу дивана и след като се наведе, опря лакти върху коленете си.

— Слушай, Пол. Бележиш напредък. Тайло е сама и е уплашена. Въпрос е само на време да попадне в ръцете ни.

Робъртсън седна на дивана с едно-единствено плавно движение.

— Другите са доста ядосани, Джеймс. Не знаем къде е дискетата, нито какво смята да прави Тайло с нея.

— Болдуин ми даде да го разбера недвусмислено.

— Този дърт кретен май ти играе по нервите. Не бери грижа за него, дните му са преброени. — Очите на Робъртсън се превърнаха в ледени късчета. — Но да си остане между нас, чу ли? Знам го от лекар, който ми е задължен. Болдуин я живее, я не още шест-седем месеца. Рак. Щом си иде, ще има много места за запълване. Намери Тайло и ние с Барбара ще имаме грижата да ти се отплатим от щедро по-щедро.

Робъртсън се изправи, разклати бърбъна в чашата и го гаврътна.

— Вратата е отворена за теб, Джеймс. Трябва само да платиш входната такса.

Той се усмихна, забелязал, че Крофт е наострил уши и в очите му проблясват алчност и ненаситност.

— Тайло едва ли ще издържи сама повече от две денонощия — каза Крофт.

— Дано. Дръж ни в течение, чу ли?

Крофт тъкмо изпращаше госта си, когато иззвъня телефонът — личната линия, която не минаваше през секретарките. Крофт вдигна слушалката, послуша известно време и прошепна припряно:

— Почакайте, ако обичате. Имам посетител. Нека се отърва от него. — Махна на Робъртсън да се върне, долепил пръст до устата си. — Готово, госпожице Тайло. Вече съм сам.

Робъртсън се отпусна бавно на стола и се вторачи в Крофт.

— Най-напред добре ли сте, госпожице Тайло? Да не сте ранена? Не? Слава богу! Не мога да ви опиша колко бях притеснен… Да, чух какво се е случило с Франк. Обадих ви се от колата, спомняте ли си? Веднага след това получих известие по пейджъра. Не търпеше отлагане. Франк ме остави при кафенето, близо до вас… Точно така, същото. Оттам се свързах с хората, с които трябваше да говоря, и после… Когато дойдох в къщата ви, всичко беше приключило. — Крофт напъха цигара между устните си и я запали. — Най-сериозната ми грижа сте вие. Къде се… Добре, разбирам. Питайте ме, каквото желаете. — Слуша известно време, сетне рече: — Франк ми каза, че разполагате с информация за убийството на Чарлс Уестборн. Според него било истинска сензация, трудно ми е да повярвам, но той изобщо не се съмняваше, че е достоверна. Ще ми кажете ли две-три думи? Не? Слушайте госпожице Тайло. Не знам какво точно се е случило у вас, но Франк е мъртъв, а вие очевидно се криете. Искам да ви помогна с каквото мога, ала трябва да имам за какво да се заловя… Не, не съм говорил с директора Смит. Посочете ми причина и ще… Тогава ще ви питам: можете ли да останете където сте, поне до утре? Ще съм… Повярвайте, разбирам, че сте уплашена. Както казах, искам да ви помогна, но трябва да ми… Не, изслушайте ме. Няма да споменавам пред никого, че сте ми се обадили. Докато се чувствате в безопасност, стойте там. Звъннете ми утре сутринта, да речем, в осем. Тогава можете да ми кажете къде се намирате и аз лично ще дойда да ви взема… Сам. Засега мога да направя единствено това, госпожице Тайло. Повярвайте, ще получите цялата закрила, от която се нуждаете. Не, няма да ни пазят хора на Службата. ФБР. И аз ще бъда с вас, непрекъснато… Добре. Не, почакайте. Запишете си домашния ми телефон, в случай че ви потрябвам през нощта. — Крофт каза бавно числата. — Слушайте, госпожице Тайло… малкото ви име беше Холанд, нали? Холанд, потърпете тази нощ. Утре всичко ще се нареди, обещавам ви… Да, и вие също. Дочуване.

Крофт се отпусна на стола. Цигарата му беше паднала от пепелника и бе прегорила гумената подложка върху бюрото. Сенаторът хвърли в кошчето овъглената угарка.

— Добре че беше тук, за да чуеш.

— Не ти каза къде се е скрила — каза раздразнено Робъртсън. — Трябваше да я притиснеш…

— И тя да ни духне — поклати глава Крофт. — Сега си дава сметка, че не е чак толкова печена, както си е мислела. Отърва кожата и след случилото се не иска да се доверява на никого. Освен ако не се наложи. Това е единствената причина да се обади. Сама е, уплашена е и търси за какво да се хване. Ако се бях опитал да измъкна повече, втори път нямаше да ме потърси — подсмихна се той. — Утре пак ще се обади, Пол. Няма да умува дълго. Каква по-добра закрила от това да има сенатор до себе си? Сама ще ми каже къде да я намеря.

— Не попита за дискетата.

— Само това оставаше! Достатъчно умна е да знае, че това е единствената й разменна монета. И не е ли най-добре да я повери на човека, който може да я използва, за да й помогне?

Робъртсън се замисли.

— Така си е — каза накрая.

— Ама че работа! — промълви Крофт. — Агнето вика вълка на помощ.

 

 

След като Робъртсън си тръгна, Крофт изля недокоснатия бърбън и отвори бутилка хубаво отлежало бордо. Докато се наслаждаваше на аромата му, се замисли дали не е трябвало да каже на Робъртсън за Майкъл У. Не, разбира се. Под лъскавата му фасада се криеше мрачен, лишен от чувство за хумор неандерталец, който не разбираше от нюанси и тънка ирония. От друга страна, Крофт злорадстваше при мисълта колко се е доближил до тайната на Уестборн, как тя е била само на хвърлей от него и му се е изплъзнала. Сам си беше виновен — от предпазливост не спомена на Майкъл У за Тайло. Но може би беше за добро, че Тайло се е отървала на косъм след случайната среща с У. Ако У я беше хванал тогава, Сърес и досега щеше да обикаля и да подпитва.

Крофт вдигна бутилката и напълни бавно чашата. Меката светлина на лампата върху бюрото подсилваше рубинения оттенък на виното. Той отпи и доволно се усмихна.

Вкусът към вината беше само един от скъпите навици на сенатора, за които плащаха лобистите и хората, търсещи го да им свърши нещо. За разлика от парите в брой материалните вещи не оставяха следи: консумираш ги и хвърляш опаковката. Това важеше и за жените.

Крофт знаеше правилата на играта и я играеше добре. Никога не се перчеше с трофеите си, за разлика от някои свои колеги. Забавляваше се далеч от хорските очи, вкусваше от удоволствията внимателно, както грънчарят върти грънчарското колело, та после да запази тръпчиво сладостния спомен. Чудо голямо, че го смятаха за сухар и човек на принципите. Отдавна се беше примирил, че няма да бъде обичан от красива жена или да бъде приет там, където посрещаха човека по родословно дърво и лъскава външност.

Постоянен спътник на Крофт беше горчивата истина, че грозните и уродливите получават само съжаление, а в света на политиката — презрение. Беше го научил от последната президентска кампания на партията.

Месеци преди конгреса за излъчване на кандидат Крофт беше допуснат в самото средоточие на властта и гласът му придоби еднаква тежест с гласа на хора, вече определени за министри. Във влажната тексаска нощ се спореше ожесточено кого да издигнат за вицепрезидент. Крофт бе държан под око. Макар и да не се издаваше, той знаеше, че ФБР го разследва до девето коляно. Погледнеше ли кандидата, усещаше, че и неговото сърце се разтуптява. Толкова съпричастен се чувстваше с този човек, който с обаянието си и сладките обещания си бе спечелил подкрепата на Крофт.

Изобщо не се съмняваше, че с помощта на делегацията от Илинойс той ще изпревари всички свои съперници. Колкото до самия него, смяташе, че е чиста формалност да го издигнат за вицепрезидент.

После, ден преди взимането на решение Крофт бе шкартиран не от друг, а от самия кандидат-президент.

Бе влязъл, без да почука, в апартамента му и бе подслушал неволно разговора между него и жена му с физиономия на кобила.

— Брад, кажи ми, нали не мислиш сериозно да се хващаш с тоя Крофт? Непоносим е!

— Е, не е пръв красавец.

— И е ужасен мазник! Божичко, цялата настръхвам, когато трябва да се ръкувам с него. Освен това си вре носа навсякъде.

— Той ни осигури Илинойс.

— Щеше да спечелиш и без него.

— Може би. Но в едно си права. Сигурно хората сънуват кошмари, като видят Крофт по телевизията. Нещастник. Добре че поне се е докопал до сенаторското кресло.

— Подхвърли му някой кокал след изборите, скъпи. Но в никакъв случай не ти трябва излишен багаж.

Багажът бе зарязан на гарата. Следващата сутрин кандидат-президентът го покани на закуска и му разигра театрото колко трудно бил взел решението и колко съжалявал, че Крофт нямало да бъде издигнат за вицепрезидент.

Крофт се гордееше, че се е показал на висота и се е направил, че влиза в положението на покрусения кандидат, увери го освен това, че и занапред е готов да му служи всячески. Но по време на конгреса на партията, а после и на победоносната ноемврийска кампания остана глух за овациите. Думите се бяха загнездили в душата му като парченца стъкло. И досега го глождеха, напомняха му, че и Робъртсън го лъже. Имаше точно толкова шансове да бъде допуснат в светилището на Кардиналите, колкото и преди три месеца.

После на коледното тържество един пиян сенатор, прехвърлил осемдесетте, му се лепна и почна да си излива душата. Освен брътвежа от старческите му олигавени устни излезе още нещо, и то доста стъписващо. Когато Крофт спомена, че вероятно ще работи с Уестборн, дядката го посъветва да бяга както дяволът — от тамян. Уестборн бил усойница. Бил изровил отнякъде ужасяващи тайни и за политическия, и за личния живот на колегите си. И нямало да се поколебае да използва информацията, за да подкупва и унищожава.

— Знам го — изпелтечи дъртакът и се пипна по носа, — от години му сърбам попарата.

Следващите няколко седмици Крофт се зае да види каква е работата. Обиколи страната и се срещна с хора, креещи в тихо отчаяние, изритани безвъзвратно от обществения живот и докарани до просешка тояга, понеже бяха отказали да играят по свирката на Уестборн.

През цялото време Крофт непрекъснато слушаше за тайните му дневници — съкровищница, където се съхранявали доказателства за прегрешенията и простъпките на колегите му. В съзнанието му веднага изникна мътен план, придобил реални очертания, когато научи със сигурност, че и Кардиналите са сред хората, живеещи в сянката на Уестборн.

Робъртсън, Болдуин и Зентнър реагираха доста сдържано, когато за пръв път им спомена за дневниците. Щом отвори дума и за някои подробности, волю-неволю си признаха, че знаят за дневниците, но не им придават значение. Крофт възкликна, че се радвал да го чуе и че Кардиналите вероятно едва ли ще се заинтересуват как да се сдобият със записките на Уестборн.

Те се хванаха на въдицата точно както бе очаквал. Искали на всяка цена да ги притежават, стига те да не бъдели разгласени. Ето защо Крофт ги излъга, като ги отрупваше с уверения, примесени с обещания, и сега имаше съзаклятници, готови срещу дневниците да го приемат в тесния си затворен кръг.

Крофт си сипа още вино и включи компютъра. Екранът се изпълни с фотокопия на чекове за депозирани преди четири години от Зентнър суми в банка извън страната: тогава тя се бе борила със зъби и нокти за политическото си оцеляване срещу изненадващо силен противник. От колоната гласът на Уестборн обясни как парите мистериозно са се оказали в личната банкова сметка на съперника в навечерието на изборите. Избухналият след това скандал и потресаващото самоубийство на оклеветения допълваха любопитната история.

Нищо чудно, че на баба Барб й тракаше ченето от страх.

Крофт се подсмихна при мисълта колко лесно Робъртсън се е поддал на лъжата му. И той, и останалите от оная пасмина не заслужаваха да научат радостната новина, че човекът, когото Крофт е пратил при Уестборн, а после и при Сърес и Тайло, вече е доставил първата част от дневниците на сенатора.

Проповедника щеше рано или късно да намери и втората дискета. Крофт изобщо не се съмняваше. Нямаше намерение, разбира се, да споделя и нейното съдържание. Смяташе всичко на всичко да превърне оръжието на Уестборн в свое.

А то се беше оказало много по-страховито, отколкото бе очаквал. Освен на старите си познайници той се бе натъкнал и на друго име — на един омразен жесток човек, отнесъл се с него като с „нещастник“.

Крофт отпи от виното и затвори очи. Представи си, че е в Овалния кабинет. Компютърът жужеше, дискетата се въртеше и въртеше и пиеше кръвта на мъжа начело на нацията.

 

 

Два часови пояса на запад, в Ню Мексико, слънцето започна да обагря в пурпурно планината Сангре де Кристо. Мег Даниълс, епидемиоложка и учен в Националния здравен институт, закова ленд роувъра пред клиниката в предградията на Санта Фе, грабна всичките си багажерии и влезе в сградата. Настръхна от климатичната инсталация, пусната до дупка във фоайето.

— Все едно те е влачил порой.

Бенджамин Зукерман, назначен от университета на Ню Мексико за ръководител на клиниката, зацъка неодобрително. От самото начало Мег го беше кръстила Запека и човекът се стараеше да си оправдае прякора. Животът му се въртеше около бумагите, а при вида на кръв пребледняваше. Когато и да я потърсеше, тя му се изплъзваше с думите, че ще я намери в лабораторията по патология, старателно избягвана от него.

— А пък ти си върхът, Бени — отвърна Мег и изтрополи покрай Зукерман. — Ето ти доклада. Още сме в задънена улица.

— Кажи го на вашингтонците. Опищяха ми ушите за твоя Д-47.

Д-47 беше седмичната сводка, която тя трябваше да попълва за института. Закъсняваше с около месец. Но нямаше какво да съобщава. Индианците пак си лягаха живи и здрави, а ставаха на другата сутрин с температура и гадене. Трима бяха починали, състоянието на още десетина беше критично. Останалите шейсет и трима заболели беряха душа. Даниълс, която се опитваше да определи тайнствената епидемия, разполагаше засега само с един отговор: тя се разпространяваше не заради забавената сводка.

— Ще направя няколко токсикологични проби, Бени. Ела да поговорим там.

— Не мога. Бързам.

Мег го отмина, като му махна за довиждане.

Според нея клиниката наподобяваше сграда, построена от Франк Лойд Райт^[1]: вътре бе пълно с какви ли не чудесии на съвременната медицинска апаратура и с всички удобства на скъп курорт. Това бе едно от малкото щедро финансирани научни начинания, в които бе участвала. Тя влезе в кабинета си, заобиколи на пръсти хартиите, осеяли плочките по пода, и се насочи към банята, смъквайки дрехите си в движение. Цели двайсет минути се търка, за да умие прахоляка и мръсотията на пустинята.

Навлече тенис фланелката на голо и обу отрязани до коленете дънки, доволна, че вече е свалила два килограма. Трябваше да махне още четири. Прокара четката през късата си червена коса, намаза лицето си с хидратантен крем и зашляпа боса към компютъра. Сигналът за получена електронна поща примигваше.

Мег извади от хладилника нещо за хапване и се взря напрегнато в екрана. Пруит, шефът й от Вашингтон, изказваше предположението, че вирусът, косящ навахите, е пренесен по въздуха. Открила ли била аномалии във водните проби? Нямало да е зле и да изследва белодробна тъкан от заболели. Беше се сетила преди него. Нито дума за закъснелия Д-47. Браво, Пруит!

Хари Ригс от Медицинския център на Лосанджелиския университет: изпратената от нея белодробна тъкан не показвала отклонения при първите тестове, но той щял да продължи да търси. Не искала ли и да вечерят заедно другата седмица, жена му щяла да заминава някъде? Как пък не!

От секретарката на Андреас Нойман от институт „Джонс Хопкинс“: Мег да проверяла епидемията от така наречената сънна болест, избухнала сред индианците от племето мелати в Перу през 1992 година. Там обяснението било просто — в пролетното нашествие на полски мишки. Имало ли и при навахите повече от обикновено гризачи?

Мег изпъшка. Не се бе сетила за евентуалната връзка с мелатите. Виж я на кого разчита да помни — на седемдесет и шест годишния си научен ръководител.

Помъчи се да се сети какво е чела за епидемията в Перу, когато на екрана проблесна четвъртото, последно съобщение. Беше от телефонистката на клиниката: „Позвъни на Лебеда“. В скоби: „Щяла си да разбереш за какво става дума“.

 

 

Холанд не бе очаквала да се свърже с Джеймс Крофт от първия път и се зарадва, че е успяла. Той й говореше успокояващо, но не и уплашено, бе в течение какво се е случило. Младата жена имаше чувството, че сенаторът сякаш се пресяга да й помогне със силния си глас, и после недоумяваше защо го е отрязала, когато я е попитал къде е и дали да дойде при нея още тази вечер.

Припомни си как изглежда Крофт — беше го видяла да седи на извитата скамейка с още осем сенатори. Заседаваше някаква комисия. Май Комисията за въоръжените сили. Арлис я беше завел да добие впечатление как на Капитолия се борят за всеки долар от бюджета. Когато видя за пръв път Крофт, бе отвратена от вида му и веднага се засрами, особено след като се оказа, че човекът отстоява със зъби и нокти интересите на тайните служби.

Холанд се мушна в кухненския бокс и подтопли консерва със супа. Не й се ядеше, но знаеше, че трябва да хапне. Докато разбъркваше супата върху печката, се замисли дали Крофт ще я защити. Имаше силите да й помогне, да я брани, ако се наложи, и най-важното, разполагаше с показанията на Франк, с които да провери доколко отговаря на истината казаното от нея.

Единственото, което я спираше, бе, че не знае нищо за Крофт. Познаваше го като политическа фигура. Но не и като човек. Беше си въобразявала, че познава Чарлс Уестборн, че мъжът, за когото е чела и когото охранява, са едно и също. Дневниците му бяха променили всичко. В дискетата Крофт не се споменаваше. Нямаше причина да се страхува, че той по някакъв начин е свързан с…

Иззвъня телефонът.

— Здрасти, дружке.

Връзката беше лоша, но гласът не можеше да бъде сбъркан.

— Мег!

„Дружке…“ С това име Мег я бе наричала гальовно и докато учеха заедно. Мег, две години по-голяма и по онова време доста едра, еднакво добре се справяше с малката топчица в игрите на лакрос и с подигравките на момчетата. Само пред Холанд тя се отпускаше да си поплаче, когато жестокостта им станеше непоносима. В колежа направо разцъфтя и някои от същите тези момчета, които я бяха обиждали, започнаха да я ухажват. Но твърде късно, защото очите й се бяха отворили за света.

— Доколкото разбрах, си загазила, моето момиче. Не са те ранили в оная патаклама у Уестборн, нали?

— Не.

— Търсих те, оставих съобщение…

„Когато чух колата на Франк по алеята… Бях се запътила към входната врата, когато телефонът иззвъня…“, помисли си с огромно облекчение Холанд.

— Радвам се да те чуя, Мег — изрече нежно.

— Значи си добре?

— Горе-долу.

— Какво, по дяволите, значи това? Франк с теб ли е?

„Тя не знае.“

— Мег, слушай сега.

Холанд й разказа всичко, започвайки от мига, когато е открила, че дискетата на Уестборн е още в чантата й. Спести й само какво пише на нея — защо да я забърква? Щом свърши, приятелката й продължи да мълчи.

— Ало!

— Тук съм.

Холанд си представи как Мег си гризе ноктите, навик от детството, от който не може да се отърве дори с лютивия кетчуп, с който си мажеше пръстите.

— Какъв ужас, Холанд! Божичко, нямаш представа колко ми е мъчно за Франк, за теб… Как тия идиоти са могли да стрелят по теб?

— Избили са им чивиите. Може би до утре ще знам.

— Не ми харесва, дето се сдушваш с тоя Крофт.

— Той е сенатор…

— И Уестборн беше сенатор.

— Той може да ми помогне, Мег.

— Вероятно. Но май не си помислила достатъчно. Какво друго можеш да направиш? Само не ми казвай, че не знаеш, никога не предприемаш нищо, ако не си си осигурила поне два пътя за отстъпление.

Холанд се поколеба.

— Да изчезна за ден-два.

— По-добре.

— Нямам пари. Не мога да отида в банка. Кредитните ми карти вече са засечени.

— Ще се погрижим за това.

— Мисля си, че един и същ човек е убил и Уестборн, и Франк — пророни Холанд.

— Защо?

— Действаше съвсем хладнокръвно. Абсолютен професионалист. Окото му не мигна, бе обмислил всичко до най-малката подробност. Каква е вероятността двама души да бъдат застреляни от различни професионални убийци в течение на няколко дни?

— Каквато е аз да спечеля от тотото. Холанд, няма да мърдаш, докато не дойда при теб.

— Мег…

— Хич не възразявай. „Делта“ има чартър от Албакърки до Атланта. Във Вашингтон ще бъда в осем, най-късно в девет часа. Ще се отбия само в банката и проблемът ти е решен.

— Не искам да се замесваш — поде Холанд, но после й олекна, че скоро ще бъде с най-добрата си приятелка. — Какво ще кажеш на Зукерман?

— Че трябва да проверя нещо в архива на института. Всъщност си е точно така. Нойман ми изпрати нещо, заради което се налага да прескоча до Вашингтон.

— Какво е положението при теб?

— Хората си мрат, а аз не мога да разбера защо.

— Чуй сега. Искам да те предупредя от какво да се пазиш.

 

 

В единайсет вечерта Крофт крачеше из апартамента си точно срещу зоологическата градина Удли. Тази вечер гледката на осветените върхове на Националната катедрала не го трогваше. Бе чакал прекалено дълго да му позвънят.

— Обажда се Проповедника. — Крофт преглътна раздразнението си.

— Открихме човека, с когото Тайло вероятно ще се свърже. Най-добрата й приятелка, Мег Даниълс, лекарка, изследва в Санта Фе епидемията сред индианците. Оправна дама, работи за Националния здравен институт.

— Защо смяташ, че е най-добрата й приятелка?

— В молбата си за постъпване на работа в тайните служби Тайло е посочила да търсят Даниълс, ако се случи нещо. Пак на нея е завещала и застраховката си „живот“.

— Разговаря ли с госпожицата?

— Опитах. Никой в клиниката не знае къде е изчезнала, след като се е върнала от визитации. Домашният й телефон също не отговаря.

— Тръгнала е насам — каза Проповедника. — Провери разписанията на авиолиниите, включително чартърите. Момичето се изживява като спасителка.

— Няма да успее — отсече Крофт.

Известно време мълчаха, накрая Проповедника попита:

— Нещо друго?

Крофт не отвърна веднага, за да подържи другия в напрежение.

— Ще ти хареса. Получих разпечатка на всички телефонни номера, на които през последната половин година Сърес е посочил да го търсят. Нищо необичайно, освен на някакъв яхтклуб. Сърес не е охранявал никого по вода. Имал е страх от водата, дори е помолил да го сменят, когато по време на посещението си лейди Даяна се разхожда с корабче по Потомак.

— Значи с Тайло са си имали гнезденце?

— Мисля, че са се чукали много дискретно, където никой няма да им налети случайно — поясни Крофт. — Ако решиш да видиш на кого е номерът, дръж ме в течение.

— Прогнозата е за проливен дъжд — отвърна Проповедника. — Времето не е подходящо да се мотаеш в близост до вода.