Филип Шелби
Дни на убийства (3)

2.

Убиецът ги чу още когато стъпиха на пътеката, покрита с чакъл. После гласовете се приближиха, той различи женския и мъжкия, разбра дори някои думи.

Последва тишина, сетне нещо цопна във водата. Убиецът се досети, че е камък, подскачащ по езерото, след това изпука радиостанция. Който и да бе хвърлил камъка, му бе направил, без да иска услуга, бе издал местоположението на патрула, който до този момент не се беше отделял от вилата. Сега беше доста далеч.

Убиецът отброи трийсет секунди, после вдигна бавно покрива на къщичката си. Мъжът и жената бяха стигнали до къщата и тъкмо влизаха вътре. Значи заседанието започваше и му оставаха три и половина, може би четири часа. Не му се налагаше да бърза, можеше дори да се позабавлява, щом се добереше до момичето във вилата.

Само с едно плавно движение се изтърколи от къщата за патици и затвори портичката. Щяха, разбира се, да открият скривалището му, той обаче нямаше как да махне насмоления брезент. Но покритието му беше от грапава гума, наподобяваше едра шкурка, надали щяха да останат отпечатъци. Найлоновата грейка не пускаше влакна. След като къщичката останеше отново в тръстиките, застоялата вода щеше да отмие следите от кожата и косата му. Той не се притесняваше от кучетата. Дори и да бяха наблизо, нямаше да го надушат през езерото.

Нагазил до кръста във водата, убиецът си пробиваше път през тръстиката предпазливо, сякаш търсеше изгубило се дете. Изпълзя на четири крака върху брега, за да разпредели равномерно тежестта си и ботушите му да не жвакат в тинята, и се запромъква към вилата за гости, отстояща на двайсет и пет метра.

Сега бе на открито, ако не се брои самотният клен при сградата. Човекът надигна глава и дочу от другата страна на езерото гласове. Затича се с всички сили, прасците и бедрата го боляха от подгизналите тежки дрехи. Поспря за малко при дървото — нищо не се изпречваше на пътя му, и след броени секунди той се озова зад вилата и коленичи до дървена кофа за боклук.

Задната врата се намираше на една ръка разстояние вляво, месинговата ръкохватка лъщеше в светлината на декоративна лампа. В кухнята беше тъмно, а от предната част, вероятно голямата спалня, долиташе тиха музика.

Ключалката беше сложена по-скоро за красота, отколкото за сигурност, беше от бравите, използвани от богатите, които влагаха скъпи и надеждни средства за защита. Тази вечер на убиеца му беше лесно, понеже се бе погрижил предварително за ключалката. Влезе за по-малко от осем секунди.

Ципът на армейската униформа също беше пластмасов и почти не издаде звук, когато убиецът го смъкна, после той съблече грейката и я скри в ъгъла, където мивката опираше в машината за съдове. Подът беше от борово дюшеме, ухаеше на лимон и приятно затопляше стъпалата му.

Той застана в тъмното, като внимаваше да не хвърля сянка по пердетата на цветчета върху прозорците. От отдушника на тавана го облъхваше топъл въздух, както стоеше гол, той си пое дълбоко въздух — и да стопли дробовете си, и за да усети миризмата на момичето. Вдигна ръце и почти докосна отдушника. Не искаше да пипа момичето със студени пръсти.

Беше очаквал да чуе оглушителен хардрок, защото девойчето бе съвсем младичко. Вместо това от плейъра се разнасяше приятна фолк мелодия. Мъжът си представи ноти, носещи се около нея като капещи листа.

Първо съгледа сянката й, после и самата нея — влезе нечуто от антрето в дневната. Беше само по мъжка спортна риза, изпод която се показваше здравото й, добре оформено тяло. Едва ли имаше и двайсет и една, бе от опулените дойни крави от Уисконсин, дошли във Вашингтон с куп розови мечти, колкото да се озоват в леглото на някой конгресмен. Когато се изправи на пръсти пред библиотечния шкаф и ризата се вдигна над задника й, се видяха косъмчетата по венериния й хълм. Бе естествено червенокоса.

Убиецът въздъхна тежко. Изчака момичето да си избере книга, която погледна свъсено, и се запъти обратно към спалнята. Мъжът понаведе глава и разшири ноздри, сякаш парфюмът й го притегляше. Направи една крачка, после още една, като пътьом долепи острието на ножа до бузата си, за да го стопли — самото въплъщение на внимателен любовник.

 

 

Някой беше изнесъл във фоайето стол с облегалки за ръцете и го бе сложил до входната врата, където щеше да дежури. Тя прие дружеския жест и напъха дамската си чанта под стола. Никой не тълкуваше буквално израза „да стоиш на пост“, освен на обществени места. Агентите пред затворената врата на библиотеката също седяха и дори единият прелистваше списание за коли. Щяха да се сменят през час.

Холанд не си носеше нищо за четене. Притежаваше невероятно търпение, настройваше част от съзнанието си към обстановката и го пускаше като хрътка по дюшемето и потайните кътчета, та да надуши, ако нещо не е наред. Останалата част от съзнанието й си почиваше. На това бяха способни най-издръжливите войници, които заспиват по команда или изминават в снежна буря петдесет километра.

Холанд знаеше няколко номера, та мускулите й да не се схващат. Правеше упражненията два пъти на час, като внимаваше да не заема положения, при които оръжието е извън обсега й. Тази вечер отново си припомни операцията в Атланта, отсявайки полезното, за да го използва и в бъдеще.

Флеминг направи проверка в десет и половина. Размени тихо няколко думи с един от двамата мъже пред вратата на библиотеката. Човекът се изправи, заметна се с канадката си и се скри в кухнята. После Флеминг спря при Холанд.

— Време е да глътнеш малко чист въздух и да се разтъпчеш.

— Няма нужда, чувствам се добре.

— Не се и съмнявам. Но го направи за мое успокоение.

Нямаше да се съгласи, ако не беше видяла как другият агент напусна поста си. Сега знаеше, че Флеминг просто проявява загриженост за тях. А и не искаше агентите в къщата да губят бдителност, което често се случваше в топли уютни помещения.

— Пет минути, Тайло. Ще предупредя, че си ти.

Младата жена усети студения въздух върху лицето си и й стана приятно. Изчака на най-горното стъпало патрулиращите да чуят от Флеминг, че пред входната врата е тя. Пое по кръглата алея, подвоуми се дали да се разходи край езерото и тръгна да обиколи къщата.

Пътеката бе тясна и ярко осветена. Холанд ускори крачка, зави зад къщата и се насочи към беседката в края на моравата. Щом влезе в нея, дъските изскърцаха и се чуха тихо изръмжаване и пъшкане. Холанд застина, докато й извикаха:

— Всичко е наред.

Това премеждие й стигаше за тази нощ. Холанд се върна при къщата и зави покрай стената към езерото. Отляво, на равнището на гърдите й, имаше каменна тераса само с две мраморни пейки. Светлината в библиотеката се отразяваше в тънкия скреж.

— Бива ли такова нещо, Чарлс! Та това е чудовищно!

Холанд се закова на място. Гласът беше женски, писклив и истеричен от гняв. Познаваше го… Говореше Барбара Зентнър от Калифорния.

— Може и да се избегне — продължи Зентнър. — Винаги има изход. Нима очакваш от нас да легнем по гръб…

— Пак не разбираш, Барбара. Нямате друг избор, освен да приемете. Може да е тежко, и леко, както си го направите, но проумей едно: искате да си говорим за етика ли? Вече ви показах докъде ще ни доведе това.

Гласът на Уестборн беше благ и сговорлив. Досущ като на учител, заел се с изоставащ ученик. Думите му постепенно заглъхнаха и Холанд си помисли, че той сигурно е прав и се разхожда.

Беше им основно правило, повтаряно им в службата още от първия ден: докато си на пост, каквото и да чуеш, ако то не е свързано с безопасността на човека, когото охраняваш, все едно изобщо не си го чул.

Холанд пак закрачи, като се опитваше да заличи чутото и да се съсредоточи върху онова, което бе важно. Остъклените врати на библиотеката бяха открехнати — сантиметър-два, но и това бе много. Мерките за сигурност бяха нарушени и Флеминг трябваше да бъде уведомен.

— Коя, по дяволите, сте вие?

Холанд беше в края на терасата и държеше радиостанцията, когато гласът я сепна. Тя се обърна точно когато Барбара Зентнър излезе през вратата и се взря в мрака.

— Агент Тайло. Сенаторе, вратата би трябвало да е заключена…

— Навик ли ви е да подслушвате, агент Тайло?

Зентнър бе дребна и слаба, на около петдесет години, а най-отличителната й черта беше къдравата оранжеворуса коса. Тя направи две крачки напред, достатъчни, за да се озове със силно гримираното си лице в светлината на прожекторите.

Холанд понечи да се дръпне, но после застина на място.

— Моля ви, влезте вътре, сенаторе! — отсече тя.

Зентнър я прониза с отровен поглед. В съзнанието на Холанд изникна прякорът, който медиите бяха лепнали на сенаторката — Секирата, заради начина, по който се държеше с всички, от репортери до свидетелите, разпитвани от нейната комисия.

Чуха се и други озадачени гласове. Холанд видя, че Зентнър се колебае какво да стори. Накрая, без да отмества очи от агентката, се върна в библиотеката, затръшна вратата и дръпна рязко пердетата.

Едва сега Холанд осъзна, че е притаила дъх. Обърна се и пое назад към входа на къщата. Усети как неволно я побиват студени тръпки.

 

 

Малко преди полунощ всички шестнайсет агенти бяха уведомени едновременно, че заседанието е приключило. Хеликоптерът се изтегли и закръжи на триста метра над входната алея, по средата между къщата и портала. Агентите с кучета започнаха да се прибират по камионите, а шофьорите — да палят лимузините и патрулните коли. Радиостанциите пращяха като обезумели.

— Четирима се връщат в града — съобщи Флеминг, влизайки във фоайето. — Уестборн остава.

От гласа му Холанд разбра, че не е особено щастлив от подобно развитие на нещата, но не е изненадан.

— Тайло, остани с Уестборн, щом излезе — заповяда Флеминг.

Холанд преметна дамската чанта през рамо и застана в нишата под стълбището. Оттам можеше да наблюдава, без да бие на очи. Не изгаряше от желание отново да бъде взета на мушка от Зентнър.

Сенаторите се изнизаха в мълчание, вече облекли палтата си, без да се усмихват, да се поздравляват и потупват за довиждане по гърба. От застиналите им ядосани лица се виждаше, че не са стигнали до решение и са огорчени. На Холанд й се стори, че под повърхността долавя страх, дори поражение. Мислите й се върнаха към доловените откъслечни фрази.

„Защо ли Комисията по етика ще се нахвърля на Уестборн?“, запита се тя.

Върна се в опразненото фоайе. Чу как навън вратите на колите се затръшват и гумите стържат по чакъла. Гласовете постепенно заглъхнаха. Когато Флеминг се появи, потърквайки ръце, вратата на библиотеката продължаваше да е затворена.

— Не може да бъде. Нима е още вътре?

Холанд кимна.

— Нито звук.

— Иди да си поприказваш с него — подхвърли Флеминг и тръгна по коридора към кухнята. — Трябва да разбера къде смята да нощува — дали да върна групата във вилата за гости.

Холанд отиде при вратата на библиотеката и почука два пъти. Тъкмо се наслаждаваше на уханието на черешовото дърво, когато й се стори, че чува глас. Завъртя топката на бравата. Чарлс Уестборн седеше зад бюро в дъното на помещението, с лице към вратата. Библиотеката бе ярко осветена и Холанд с лекота различи и по-дребните предмети пред него — старинна мастилница, преспапие от цветно стъкло във формата на водно конче, нож за отваряне на писма от масивно сребро и две дискети, сложени една до друга върху тъмночервената кожена попивателна. В левия ъгъл имаше компютър последен модел.

В миг Холанд осъзна, че Уестборн не я е повикал да влезе. Бе свел глава, бе отпуснал пръсти върху дискетите; рязко се изправи на стола и я стрелна ядосано.

— Прощавайте, сенаторе. Почуках… и ми се стори, че ми казахте да вляза.

От гнева на Уестборн не остана и следа, лицето му отново стана такова, каквото Холанд го бе виждала по стотици телевизионни интервюта и корици на списания. Красив мъж, изключително фотогеничен, в отлична физическа форма, с меки сиви очи и устни, леко извити в прочутата му усмивка. Дори клеветниците му признаваха, че може да очарова самия дявол, нещо, което не беше казвано и за представител на фамилия Кенеди.

Уестборн се облегна и прокара пръсти през прошарената си коса, падаща върху яката на шарената риза под кашмирената жилетка.

— Агент Тайло! — рече сенаторът и се усмихна още повече. — Бостън. Преди три — три и половина месеца?

— Поласкана съм, че си спомняте, сенаторе.

Холанд усети как пряко волята си върви към него. Малцина политици можеха да се похвалят с рядката, толкова важна дарба да карат и непознат да чувства, че те държат на него и той също участва в живота им.

— Какво мога да направя за вас? — попита Уестборн.

— Трябва да знаем дали ще прекарате нощта тук, или във вилата за гости, сенаторе.

Отговорът беше кратък, но изпълнен с желание за сътрудничество.

— Във вилата за гости, агент Тайло.

— Добре. Ще предам.

— Бихте ли останали за момент?

Уестборн взе плик от кутията за канцеларски принадлежности. Поколеба се за миг, после пусна в него дискетата отляво и го залепи. Дясната сложи в джоба на ризата си и се изправи.

— Ще се връщате ли в града тази нощ или по-точно, като гледам колко е часът, утре сутринта?

— Да, сенаторе.

— Ще ми направите ли услуга? — Той й подаде плика. — Една от моите секретарки чака да свали текста. Става дума за законопроект, който ще бъде разглеждан утре следобед. Бихте ли я оставили? Стига да не ви създавам неудобства, разбира се.

— Няма да е никакво неудобство, сър.

Холанд пое плика и го прегъна така, че дискетата с диаметър пет сантиметра падна в единия ъгъл. Разтвори ципа на дамската си чанта, намери незабележимия джоб, изрязан в подплатата, и пъхна плика.

— Имате добър вкус — отбеляза Уестборн, докато я наблюдаваше.

— Благодаря.

Холанд не сметна за необходимо да уточнява, че чантата на фирмата „Хермес“ е закупена като част от камуфлажа й за операцията в Атланта.

Младата жена все не можеше да си хареса обувки и чанти, но купуваше неща с такова качество само на сезонните разпродажби.

— Ще стоите ли още в библиотеката, сенаторе?

— Не, вече приключих.

Уестборн взе от старовремската дървена закачалка якето от агнешка кожа и я последва навън. Във фоайето ги чакаше Флеминг.

— Сенаторът ще бъде във вилата за гости — осведоми го Холанд.

Шефът й кимна.

— Знаеш пътя.

— Наистина ли се наляга госпожица Тайло да ме придружава?

— Такива са изискванията, сенаторе — отвърна агентът. — Няма как.

Известно време Уестборн сякаш претегляше думите му. После сви рамене, отправи се към вратата и кавалерски я задържа отворена за Холанд.

Наложи й се да крачи енергично, за да не изостава от сенатора. Якето й беше разкопчано, краят му се удряше в пистолета и тя непрекъснато го придърпваше. Оглеждаше трескаво сенките, хвърляни от дърветата и шубрака. Забеляза две фигури в края на пътеката при вилата, но ги подмина без внимание.

— Знаете ли какво е това?

Холанд си мислеше, че в тъмнината не е забелязал вторачения й поглед. С крайчеца на окото бе видяла как той вади ръце от джобовете си и държи твърд лъскав предмет, който започна да върти между пръстите си като броеница.

— Някаква раковина — отвърна агентката.

— Жена ми я извади при едно гмуркане на Фиджи.

Холанд беше чела в светските колони на вестниците за втората госпожа Уестборн. Преди да се ожени повторно, сенаторът беше изкарал петнайсет години като вдовец. После, разбивайки хиляди женски сърца, се беше появила Синтия Палмър. По всеобщо мнение двамата си бяха лика-прилика: един ден той сигурно щеше да стане президент, а Синтия бе наследила голямо богатство, с което да финансира кампанията му. Връзката им придобиваше още повече блясък от петнайсетте години разлика във възрастта.

Само че напоследък Синтия Палмър беше престанала да се появява заедно с Уестборн. Според клюките във Вашингтон отношенията им вече не били само цветя и рози. Холанд се сети за момичето във вилата и че законодателите, заседавали тук тази вечер, са обсъждали своето поведение. Не беше чувала и една лоша дума за Уестборн и й се щеше да му вярва и занапред. Бе възпитавана от хора, отдаващи голямо значение на доброто име.

— Май искате да ме питате нещо, агент Тайло?

С пъргавия си ум сенаторът отново я бе хванал натясно. В съзнанието й изплуваха намръщените изражения на сенаторите, а тя се зачуди какво ли крие Уестборн зад дежурната си усмивка?

— Не, сър.

Двамата агенти на пост в началото на пътеката се дръпнаха, за да ги пропуснат. Холанд се изненада, когато Уестборн се насочи към задния вход. После видя силуета, очертан на прозореца в спалнята: сякаш бе климнал и бе протегнал ръка за помощ.

— Благодаря ви, че ще занесете материала, госпожице Тайло — каза Уестборн. — Надявам се пак да се видим при подходящ случай.

Пресегна се към топката на бравата, когато Холанд го докосна по рамото.

— Извинете, сенаторе. Но трябва да вляза първа.

— Защо? Аха, не е нужно да ми казвате. Такива са правилата.

Холанд се подсмихна.

— Опасявам се, че е така.

Тъкмо си помисли, че са приключили с въпроса, когато сенаторът рече безизразно:

— Агент Тайло, приятелката ми е в къщата от пет часа следобед. Доведоха я вашите хора, оттогава стоят отпред на пост. Нима наистина смятате, че тя… или аз сме в някаква опасност?

— Сенаторе, длъжна съм да го направя. Моля ви…

Холанд се стрелна покрай него и влезе в кухнята. Звучеше тиха музика, тя знаеше песента. Въздухът бе застинал и просмукан със скъпото ухание на жена, която ще прелъстява, и с едва доловима миризма на горяща дъбова цепеница. Входната врата се затвори и Уестборн застана зад нея.

— Приятелката ми е млада и доста неопитна. Нямам намерение да поставям в неудобно положение и нея, и себе си.

Думите „а и вас“ увиснаха неизречени. Нямаше извинения, срам или угризения. Уестборн я заобиколи така, че да я гледа в лицето, като човек с чиста съвест.

Когато по-късно си мислеше за случилото се, Холанд съжаляваше, че точно в този момент е капитулирала. Ако не бяха силуетът, музиката, пукащият огън… Ако сенаторът си бе изпуснал нервите, вместо да запази достойнство… Ако поне нещичко не си беше на мястото, та да й даде оправданието, което тя търсеше…

По-късно Холанд щеше да се проклина, задето си е пиляла времето и си е позволила лукса да насочва вниманието си към подробности от личен характер. А трябваше да попита защо след толкова минути младата жена не си е сложила халата и не е дошла при тях, защо поне не е извикала на мъжа…

 

 

Той слушаше как Уестборн и жената спорят в кухнята. Позна гласа й — беше минала край езерото заедно с още един агент. Беше млада — личеше не само от тона, но и от думите й. Помисли си, че ако тя порасне отведнъж, това може да й спаси живота.

Спалнята беше просторна, с размерите почти на хотелски апартамент. Освен за двойното легло, нощните шкафчета и тоалетката, в нея се бе намерило място за малко канапе, диван и масичка, разположени пред камината. Мъжът беше поставил трупа на момичето върху канапето — Уестборн и агентката трябваше да прекосят цялата стая, за да го видят. Пистолетът му беше със заглушител. Можеше да застреля и двамата, преди от устата им да е излязъл и звук. Но стореше ли го, щеше да му остане малко време да се позанимава с Уестборн, защото не след дълго щяха да забележат, че жената я няма.

Сега тя беше във всекидневната, дъските на пода поскърцваха под гумените подметки на обувките й. Уестборн беше замълчал. Вероятно я наблюдаваше с ръце на гърдите. Убиецът се зачуди дали по-късно сенаторът ще се сети, че агентката е могла да му спаси живота, ако не е бил толкова припрян и възбуден.

Чу как халките на завесата във втората баня изтракват, как Уестборн се смее, как вратата на дрешника се отваря и затваря. Жената проверяваше втората спалня. Убиецът се прикри зад гардероба, изопна бавно ръце и вдигна плавно пистолета. След като бе приключил с любовницата на Уестборн, си бе измил и подсушил старателно ръцете. Което не се отнасяше за други части на тялото му.

Чу Уестборн да казва:

— Доволна ли сте, агент Тайло?

Тя се поколеба, мъжът си представи физиономията й — угрижена, раздвоена между професионален дълг и дискретност. Сигурно се чудеше защо момичето не се е показало и защо е толкова тихо. Убиецът видя как върху кремавия килим пада първата сянка и вдигна цевта на пистолета още няколко сантиметра. После Уестборн наруши тишината.

— Май е време да си кажем лека нощ.

В тона му прозвуча точно премерена доза снизхождение и досада — говореше като човек, проявил достатъчно търпение към свой подчинен, но вече дразнещ се от присъствието му. Ала и агент Тайло не се предаваше лесно. Убиецът преброи до хиляда и пет и чак тогава чу отдалечаващи се стъпки.

Резето на бравата изщрака, после Уестборн се засмя тихо и се върна в спалнята. Вече бе съблякъл жилетката и разкопчаваше карираната риза. Зина, щом видя момичето на канапето, след миг краката му се подкосиха и той се свлече на пода. За нула време убиецът му надяна белезниците. Залепи му устата с прозрачна лепенка, с друго парче му стегна глезените. С подивелия си поглед сенаторът приличаше на животно, вкарано в кланица.

Въпреки усилието убиецът дишаше равномерно. Подпря Уестборн на канапето и опъна краката му. Пред камината имаше решетка от стъкло с мотив в стил сецесион. Сенаторът не се сдържа, погледна го и видя отражението на момичето, онова, което бе останало от гръдния й кош и лицето. Убиецът реши, че това е, за да насърчи Уестборн.

Отново извади ножа и го доближи на сантиметри до очите на сенатора.

— А сега, скъпи Кардинале, ми кажи за какви грехове търсиш опрощение.

 

 

Холанд завари Флеминг сам в кухнята с чаша кафе и кифла. Той й направи знак да седне.

— Всички ли са на топличко в леглата?

Агентката кимна. През целия път от вилата дотук й идеше да се върне и да довърши проверката. После си спомни колко глупаво се е почувствала, докато е отваряла вратите на дрешниците и е дърпала завесата на душа, колко се е забавлявал Уестборн, докато я е наблюдавал, без да продумва. И все пак трябва да не му обръща внимание и да си свърши работата, а не да се предава заради подигравките му. Добре поне че Флеминг не я разпита за подробностите.

— Смяната ще закъснее. Ще дойдат чак след половин час.

Погледна я, прочете нещо върху лицето й и безмълвно стана да й налее кафе. Холанд му благодари и си сложи захар — за повечко енергия.

— Кой ще остане тук?

Флеминг седна отново и се облегна така, че столът се наклони на задните си крака.

— Постът на портала и двамата в къщата. Групата, наблюдаваща вилата за гости, си отива. — Известно време той замълча. — Ако не ти се кара до града, тук има предостатъчно място.

— Предпочитам да се събудя в собственото си легло.

— Аз също.

Заразпитва я за Атланта и двамата прихнаха, щом младата жена му описа физиономията на банкера, разбрал, че мандалото е паднало. Той пък й разказа смешки от Германия, където бе служил като морски пехотинец. Разговорът бавно, но неотклонно като поток отклони Холанд от мислите й за вилата, успокои я и тя си спомни за къщи. Искаше й се да благодари на Флеминг, че й е правил компания, докато дойде смяната. Щом колегите им затрополиха във фоайето, той явно усети желанието й, защото малко припряно й подаде ръка и заяви, че му е било приятно да работят заедно. Виждаше се, че е смутен, но и искрен.

Хондата се беше превърнала във фризер, но Холанд включи двигателя и го остави да загрее само минута. Все щеше да изтърпи първите два-три километра, докато отоплението проработи.

Превключи на втора скорост при портала, който вече беше отворен. Фаровете осветиха плетеницата от жици и Холанд тъкмо реши, че гледката е отблъскваща, когато радиостанцията се включи.

Не се чуха писъци или викове, само някой заповтаря през пукота:

— Редрън едно, Редрън едно, Редрън едно…

Холанд дръпна рязко лоста на скоростите и изпод задните гуми се разхвърча чакъл. Младата жена обърна колата в обратна посока, левият калник закачи нещо, сигурно някоя от преградите. Вдигна десен крак от спирачката и го стовари върху педала на газта.

„Редрън едно…“ Холанд беше чувала тези думи само по време на учения. Означаваха, че е обявена тревога, че охраната е пробита и човекът, пазен от нея, е ранен или убит. Агенти ветерани се хвалеха, че са изкарали целия си стаж, без да ги чуят.

Холанд подкара по пътеката към вилата, без да спира при централната сграда. На два пъти гумите затънаха в меката почва по брега на езерото.

Профуча край Флеминг, без да изпуска от поглед вилата — търсеше бързодвижеща се сянка.

Не бе чула взрив, нито стрелба…

Спря рязко пред джипа на новата смяна. Вратите му бяха отворени и докато минаваше край него, Холанд забеляза, че поставките за оръжие са празни. Нахълта във вилата с изваден пистолет, като се представи на висок глас.

Вътре всички лампи бяха запалени, но цареше пълна тишина. Холанд влезе във всекидневната и опряла гръб о стената, тръгна нататък, като продължаваше да говори. От спалнята чу шепот, щом наближи, различи една-единствена дума, повтаряна като молитва:

— Божичко, божичко, божичко…

Единият агент беше коленичил и се бе навел над големия сандък за дърва. Другият стоеше при остъклените врати с гръб към стаята, стиснал носа си. Дишаше шумно, защото си поемаше въздух през найлоновия плат на якето.

Холанд най-сетне усети вонята в топлия от огъня в камината въздух. Отметна рязко глава и си пое дълбоко дъх през устата. Можеше да разгледа, докато й стигнеше въздухът.

Уестборн седеше на килима, опрян на малкото канапе, ръцете му бяха хванати с белезници. Лицето му наподобяваше кървава маска, кожата по бузите му беше смъкната. Дясната очна кухина чернееше като празно отверстие, лявото му око с отрязан клепач се бе вторачило право напред. Под гръдната кост старателно бе направен разрез, оголил вътрешностите. Червата, целите в кръв, лежаха на купчина в скута му. Ако Уестборн е бил още жив, докато са му причинявали всичко това, явно е издъхнал бавно, в неописуеми мъки.

При вида на момичето Холанд усети как й се повдига. Но съумя да се пребори с отвращението и ужаса си и затърси издайнически следи. Момичето бе сложено по корем върху леглото, под трупа му бяха подпъхнати подгизнали от кръв възглавници. Едната ръка беше сложена така, че да опира в нощното шкафче, и дланта лежеше върху нещо, което Холанд първо помисли за будилник. Всъщност беше таблото с двата бутона за тревога: единият беше натиснат.

В стаята се появи и Флеминг — издърпа на крака повръщащия агент и го изтика в антрето. Сграбчи другия мъж за лакътя, отвори с ритник остъклената врата и го избута навън. Холанд си даде сметка колко й е горещо едва когато усети студения нощен въздух върху страните си. Приближи се до вратата и спря на няколко метра от агента, описващ на Флеминг какво са намерили с колегата му, след като е прозвучала алармата.

Флеминг се обади по клетъчния телефон в базата на военноморските сили в Куонтико и заповяда отрядът за бързо реагиране, който бе на учения там, да дойде незабавно. Второто му позвъняване събуди директора на Службата. Чак тогава забеляза, че и Холанд е в стаята.

— Вилата трябваше да бъде проверена — прошепна й дрезгаво. — Какво е станало, за бога?