Филип Шелби
Дни на убийства (18)

17.

Точно преди разсъмване на 4 април демоните, преследващи Холанд в съня й, биха отбой. Само измачканите, мокри от потта й чаршафи издаваха преживяната мъчителна нощ.

В съня си тя бягаше от висок мургав непознат, чийто глас изстискваше цялата й воля за съпротива. Сърес също присъстваше, загледан в нея тъжно, с объркано изражение, а пръстите му разтъркваха две червени петна върху челото му.

Но кошмарите бяха свършили, отнасяйки със себе си и страховете й, и сърцето й заби по-спокойно.

Пистолетът още лежеше до корема й. Като майка, обгърнала невръстната си рожба, Холанд знаеше къде точно се намира. Никога не лягаше върху него, а от време на време милваше топлата му цев.

Дълбоко в себе си знаеше, че някъде в мрака я търсят под дърво и камък. Ако имаше ясновидска дарба, сигурно щеше да усети, че сега Проповедника се намира в телефонната централа на квартал Бел Атлантик. От горния джоб на сакото му висеше ламинираната карта на агент на ФБР, осигурена от Крофт. Наведен над клавиатурата на компютъра, дежурният нощна смяна издирваше на кого е номерът, даден му от Проповедника. Принтерът изписа само един ред. Проповедника го откъсна и се усмихна, когато видя името на яхтата, последвано от имената на собственика на яхтклуба и шифъра на охраната.

 

 

Арлис Джонсън разбра колко часът е, понеже вятърът смени посоката си и изпълни кабинета му с уханието на розови храсти, окъпани в роса. Още не бяха цъфнали. Не даваха плод и мислите, измъчвали го цяла нощ.

Облечен в стар вълнен халат, той седна зад бюрото. Дървеният плот се огъваше под тежестта на папки, пристегнати с ластик, писма, натъпкани в кутии от обувки, и клюмналата купчина албуми със снимки. Част от тях бе извадил от килерите, но повечето беше донесъл в един през нощта от трезора в Мериленд.

Писма, снимки, досиета — това си имаше Джонсън вместо семейство. Те му говореха като живи хора и по същия начин понякога проявяваха упорито нежелание да му съдействат.

Тъй като се съмваше, Джонсън намали осветлението и включи касетофона.

„Здрасти. Получих съобщението ти. Обади се на дружката си.“

Непознатият глас беше на млада жена, развълнувана, явно силна, но притеснена, объркана от обстоятелствата.

Линията изпука, от което Джонсън се досети, че жената се обажда отдалеч. „Дружка“ — очевидно беше близка приятелка. Изреченията бяха накъсани, сякаш стенографирани. Изглежда, Холанд й се беше обаждала наскоро. Но не от къщи. Джонсън вече бе прослушал записите.

„Обадила се е пътьом. Отнякъде, където е спряла да си почине. Не е използвала фонокарта, но въпреки това разговорът е с провинцията, значи е разполагала с монети…“

Джонсън пусна записа още веднъж. Смяташе, че по различни поводи се е запознал с малкото приятели на Холанд.

Разчисти бюрото, за да сложи последната кутия, която бе донесъл от трезора. Нарочно я беше оставил за накрая, а и сега не беше особено уверен, че постъпва разумно, като я отваря. Беше пълна с болка. В нея се съхраняваха официалните резултати от разследванията на френското и американското разузнаване за убийството на сенатор Бомонт. Бащата на Холанд. Повечето материали бяха строго засекретени. Докато разлистваше пожълтелите страници, в съзнанието му отново изникнаха въпросите, преследвали го през последните години. Помнеше колко възмутен е бил, как е плакал горчиво за стария си приятел и за осиротялата му дъщеричка. Видя и краха на обещанието да издири убиеца и да изтръгне от него истината. Така и не го бе намерил. В месеците след смъртта на Бомонт Джонсън беше научил една ужасна истина. Близките на жертвата свикват да живеят в примирение. И да узнаеха нещо, и да решаха, че са се добрали до истината, тъкмо да проговорят, и от мрака изникваше някой, който им запушваше устата. След гнева и възклицанията семейството и приятелите на загиналия трябваше да понесат и примирението. Никой не разбираше защо мълчат като онемели, защо със стиснати устни отговарят уклончиво на въпросите или ги пренебрегват. След време другите от уважение преставаха да ги подпитват.

Но оставаха съмненията, поне на Джонсън му се струваше така. Кой не се е питал защо след смъртта на съпруга си Джаки Кенеди не е възроптала, не е оспорила разследването на атентата срещу президента? Защо се е оттеглила тихомълком в твърдата си лъскава черупка?

Защото и тя спадаше към тесния кръг от хора, към оцелелите, които знаят част, а може би и цялата истина, но до гроб са длъжни да мълчат.

Джонсън разлисти документите и извади голям запечатан плик със снимки. Разряза го с джобното си ножче.

Отвътре като криле на пеперуда изпаднаха четири снимки — на трите двамата с Бомонт се бяха снимали в Рим, а на четвъртата, много по-нова, бяха Холанд и друго момиче: стояха прегърнати на парапета на старинна крепост някъде в Карибите. Джонсън се замисли и я обърна.

„Ние с Мег, Сейнт Томас, 30.IX.1994 година.“

Джонсън въздъхна от облекчение. Вече знаеше второто име на Мег. Холанд му го беше споменала, когато я попита как е изкарала почивката.

След две минути Джонсън вече бе събудил Томи Брайънт, най-добрия си следовател, който го изслуша внимателно. След като Брайънт повтори получените заповеди, Джонсън седна пред компютъра и включи файловете на Националния здравен институт. Появи се личното досие на Мег Даниълс и той моментално набра номера на клиниката в Санта Фе. Сърцето му се сви, когато съненият дежурен обясни, че д-р Даниълс е напуснала Санта Фе същата нощ. Не знаел къде е заминала.

„Къде е отишла? При Холанд?“

Следващия път, когато разговаря с Брайънт, той бе в колата — отиваше да вземе шестимата от групата за бързо реагиране към отдел „Следствен“. Джонсън му каза да иде на Националното летище. Трябвало да вземат един колет. После щял да му съобщи повече подробности.

 

 

Крофт си имаше в апартамента и фитнес зала. Въртеше велоергометъра вече трийсет и седем минути, когато иззвъня телефонът. Той грабна кърпа от мокрия бар и вдигна слушалката.

— Открих я. На яхта е, хвърлила котва в един яхтклуб.

Крофт долови в гласа му нетърпение, сякаш чревоугодник се готвеше да се нахвърли на деликатес.

— Виждаш ли я?

— Ако излезе. Ако ти я накараш да излезе де.

Ускореният пулс на Крофт се нормализираше, за разлика от мислите му, които се въртяха като мушици около лампа.

— Нека изчакаме да ми се обади тя. — Проповедника замълча и той добави: — Ако тръгне нанякъде, проследи я. Едва ли ще ходи надалеч. Най-много да отскочи до някой уличен телефон. Ще ти звънна, щом говоря с нея.

— Ще чакам — каза Проповедника и затвори.

С кърпата, метната през врата, Крофт взе каната с изстуден портокалов сок. Знаеше, че Проповедника се дразни, задето му връзва ръцете, но нямаше как. Неговият човек се изкушаваше да издебне Тайло, когато е капнала, да се погаври с нея и да я прати на онзи свят.

„Ще ми се обади, защото няма на кого друг. И то съвсем скоро, после всичко ще е тип-топ.“

Подобни приятни мисли вдъхваха сили на Крофт и той пак се запъти към уредите.

 

 

Човекът на Джонсън забеляза Мег веднага щом тя се показа от терминала на „Делта“ на Националното летище. Дори без снимката, която Джонсън бе изискал по факса от Националния здравен институт, нямаше как да пропуснеш жена като нея — едра, с велурени боти и скъпа канадка, с накити на племето навахо по ръцете. Модната прическа на червената й коса излъчваше блясък, Брайънт улови миризмата на шампоана, докато тя минаваше покрай него. Дръзките й зелени очи не пропуснаха нищо, но не търсеха конкретно лице.

Брайънт не очакваше жената да се забави при лентата за багажа и не се излъга. Беше подредил петимата агенти така: един в автобуса на летището, в случай че жената тръгнеше към пиацата за коли под наем, двама предрешени като таксиметрови шофьори, един като диспечер и един в колата за следене. Тя възнагради усилията му, като взе такси.

По радиостанцията, настроена на честотата на апарата в таксито, разбра посоката. Със спокоен, ясен глас жената каза:

— Националният здравен институт.

Брайънт бе изненадан. Да пътуваш от единия до другия край на страната, за да отидеш на работа?

Един от хората му изрази по радиостанцията същото учудване.

— Вероятно Тайло ще я чака там или ще дойде по-късно. Скоро ще разберем — поясни Брайънт.

Кабинетът на Даниълс и телефонът й се подслушваха.

Но го дразнеше и нещо друго, което не можеше да определи и което го тормозеше като парченце пуканка, пъхнало се между зъбите. Шофьорът пое по шосето през три коли от таксито, а Брайънт си припомни с какво впечатление е останал от Мег Даниълс.

Беше съвсем спокойна. Не приличаше на човек, хукнал да помага на приятел. Дали изобщо знаеше какво всъщност става тук?

Брайънт не умува дълго. При всички положения щеше да го отведе при Тайло. Ако Тайло не е била откровена и е съчинила някоя история, достатъчно убедителна, та тя да дойде, но не прекалено страшна, за да не я уплаши, жената скоро щеше да научи горчивата истина.

 

 

На задната седалка на таксито Мег се преструваше, че се е зачела в статия в „Ню Инглънд Джърнъл ъв Медисин“, която бе започнала в самолета. Холанд я беше предупредила, че може да я следят, и това я вбесяваше. Припомни си, че е изпълнила безпрекословно инструкциите на приятелката си и всичко е наред, ако не се брои кръвното й налягане.

Националният здравен институт, малка правоъгълна сграда, строена през шейсетте години, с прозорци като бойници на крепост, не се открояваше със сложна архитектура. Но и тя си имаше своите тайни.

Мег слезе от таксито и се сля с потока служители, поели към централния вход. Показа картата си на охраната и се пъхна в един от асансьорите. Кабинетът й заедно с още двайсет други се намираше на петия етаж — стъклена клетка, скрита от грозни венециански щори. Беше осем и половина и Мег не се учуди, че още няма никой. Кабинетът й беше непокътнат, дори не бе чистен. Тя си каза репликите:

— По дяволите! Не можахте ли поне да сложите кафеника?

Холанд й бе обяснила, че помещението сигурно се подслушва и тя трябва да печели време.

Върна се в коридора и хукна по стълбите: токчетата на ботушите й се хлъзгаха по завоите. Пресече фоайето и се запъти покрай количките със закуски и кафе към задната част на сградата. Стигна до клона на Първа национална спестовна каса тъкмо когато униформеният пазач отключваше вратите.

Мег написа припряно бележката и я подаде с усмивка на младата жена, от която я отделяха пет сантиметра плексиглас.

— Дайте ми сумата в банкноти от двайсет и петдесет долара — добави любезно.

Според нея пет хиляди бяха достатъчни като начало.

 

 

— Слушам ви, момчета и момичета. Къде е?

„Шофьорът на автобус“ беше във фоайето и държеше под око тълпата пред асансьора. Две редици по четири клетки, разположени една срещу друга не го затрудняваха.

— Не е във фоайето. Не е слизала.

Брайънт се напрегна, за да чуе думите му в шумотевицата.

— Мариън, твой ред е.

Мариън Дженкинс дежуреше на петия етаж, в отдела, където работеше Даниълс. Бяха дошли само четирима-петима души. Там имаше много стъкло, много празно пространство и тишина. Мариън, която познаваше Тайло още от академията и я ненавиждаше до смърт, не видя нищо обнадеждаващо. Компютърът на Даниълс още бе с прашния калъф. И още по-лошо. Изобщо не миришеше на кафе. Та зави зад ъгъла и видя, че кафемашината не е включена.

Мариън си пое дъх, за да прозвучи гласът й спокойно.

— Няма я. Може и да е в тоалетната, но не очаквайте да я намеря там. Завардете изходите. Веднага!

 

 

Мег излезе, без да бърза, от клона на банката. Входът откъм улицата бе точно от противоположната страна на сградата спрямо главния вход. Никой не я беше проследил и не излезе след нея. Чу съскането на освободени пневматични спирачки и се затича след автобуса, който тъкмо тръгваше. Шофьорът го закова рязко, отвори вратите и Мег скочи вътре. Благодари задъхано и подаде петдоларова банкнота. Шофьорът отвърна с кисел поглед и кимна към надписа: „Давайте точно приготвени пари“.

 

 

Холанд изчака пазачите да се сменят и чак тогава слезе от „Лебед“. Вслуша се в тишината, нарушавана от плисъка на вода, удряща се в дърво, от проскърцването на въжетата и плющенето на платната. Тези звуци й вдъхваха спокойствие, още повече, че не идваха от хора.

Тя огледа кея. Нямаше жив човек.

Излезе, махна на пазача, застъпил на смяна, прозина се и се протегна като ранобудник, на когото не му се прави сутрешна гимнастика.

Във въздуха се носеше монотонното потрепване на гума върху асфалт. Хората, тичащи за здраве, предпочитаха за кросовете си крайбрежната алея и Холанд се зарадва, че са толкова много: така нямаше да бие на очи. Започна да тича на място и се огледа — нямаше нищо тревожно. „Лебед“ продължаваше да е безопасно убежище.

До снекбара имаше километър и Холанд ускори крачка. Пистолетът, закрепен отстрани, й пречеше, но не много. Тя затича след жена в розов анцуг, с гирички в ръцете, за да я използва за прикритие. Отметнала глава, се взря в бегачите, задаващи се към нея. Ослушваше се някой да не дойде и отзад.

След като бе потичала и кръвта й се бе загряла, Холанд усети как и самочувствието й се възвръща. Беше преживяла нощта. Убиецът не я беше открил. Много скоро, ако късметът не й изневереше, щеше да разполага с пари и с този лукс — възможността да избира вариантите, които те предлагаха. Отдавна трябваше да се обади на Крофт, както му бе обещала, но не искаше да говори с него, докато не се убеди напълно, че постъпва правилно. Искаше да мине още малко време и да се посъветва с приятелката си.

Вятърът смени посоката си и Холанд усети миризмата на канела. Продавачът на снекбара познаваше клиентите си. Когато дотам оставаха петнайсетина метра, младата жена видя полиците с кифлички и лъскавата машина за еспресо в снекбара.

Петима-шестима бегачи в скъпи екипи се бяха наредили пред щанда и ръсеха с канела или шоколад капучиното. Холанд се огледа. Трудно беше да определи от разстояние дали под спортните дрехи крият нещо. Повечето бяха с наднормено тегло.

Двама се отправиха към пластмасовите масички и столове. Появиха се трима нови бегачи с тъмни петна под мишниците и по гърбовете. Оплешивяващ чичко с пейджър на кръста излезе от мъжката тоалетна, огледа се и реши, че моментът е удобен да се почеше по слабините.

„Мег закъснява! Защо се бави толкова?“

Изведнъж Холанд се притесни. Стоеше на хвърлей от другите, излезли да потичат, и се чувстваше уязвима, без прикритие. Погледна бързо наляво, където мачтите се полюшваха като огромни клечки за зъби, и се сети колко спокойно й е било на яхтата.

„Още едно кръгче около снекбара и право вкъщи. Недей да я мислиш! Може полетът да е бил отложен, а и уличното движение по това време на деня…“

Пред погледа й първо изплува косата — червеният царствен шлем, с който Мег открай време бе изпъквала. Движеше се по лъкатушещата през парка пътека. Изглеждаше съвсем спокойна, а с огромния кафяв сак на рамото приличаше на студентка.

Холанд я наблюдаваше как си поръчва кафе и го отнася на масата най-далеч от бара. След нея никой не се появи на пътеката. Дърветата и храстите бяха застинали. Откъм канала се носеше обичайното утринно дрънчене на влекачите.

Холанд изчака снекбарът да се опразни. Собственикът вдигна очи при влизането й, но тя поклати глава усмихнато и човекът продължи да брои парите.

— Мислеше си, че няма да успея, нали?

Мег я притисна в мечешка прегръдка, дръпна се да я огледа и после пак я прегърна.

— Не знам — прошепна Холанд и се отпусна на стола. — Не знаех дали им е стигнало времето да ни свържат. — Тя стисна ръката на приятелката си. — Благодаря ти.

— Да караме поред. — Мег извади от чантата си плик и го хлъзна към Холанд, която веднага го пъхна в джоба си. — Пет хиляди. Има и още, ако ти трябват. — Тя замълча. — А колкото до връзката, направили са я. Които и да са те. — Мег се огледа да се увери, че не ги чуват. — Не съм видяла да ме следят, но непрекъснато чувствах присъствието им. В кабинета ми уж не беше пипано, но може и да са работили чисто. Следвах точно инструкциите ти, отидох в банката и после — дим да ме няма. Очите ми бяха на четири. Едва ли са ме проследили.

— Така е, иначе досега щяха да изникнат отнякъде — съгласи се Холанд. — Добре се справи, дружке.

Мег допи кафето.

— Да вървим! Имаш много да ми обясняваш.

Тръгнаха по пътеката най-близко до парка, следяха накъде духа вятърът и променеше ли посоката си, се озъртаха и понижаваха глас. Холанд говореше почти неспирно, без да си дава сметка колко страх и мъка има в разказа й.

Мег беше достатъчно умна да не задава въпросите, които я глождеха. Любопитството й, желанието да научи всичко най-подробно можеха да почакат.

— Засега не се налага да ходиш при Крофт — каза по едно време тя. — Щом още не са те открили, значи на „Лебед“ си в безопасност.

— Да, но пък Крофт може да реши, че го размотавам. Франк го е убедил да ми има доверие, а доверие бързо се губи.

— Какво ще спечели Крофт, ако ти помогне?

— Смятам, че е честен, иначе Франк не би отишъл при него. Усетът на политик му подсказва, че в тия дискети се крие нещо по-голямо дори от Уотъргейт.

— И ти си в ролята на първата стена, поемаща удара.

— Така е във Вашингтон. Няма значение дали е Крофт, или някой друг.

— Може би. Но на твое място не бих се свързвала с такъв човек.

— Имам ли избор? Колко мога да се крия? А и никога няма да намеря убиеца на Франк.

— Всъщност искаш да му отмъстиш, нали?

— И така може да се каже.

Повървяха в мълчание, после Мег рече:

— Бих могла да помогна…

— Вече го стори. — Холанд бе очаквала тази реплика. — А сега ще се върнеш в Санта Фе. Искам да знам, че си в безопасност.

Забеляза как старата й приятелка стисва вироглаво зъби. Но накрая щеше да го направи, защото я молеше Холанд.

— Оставаш с Крофт — отбеляза безизразно Мег. — В такъв случай ще постоя няколко дни, за да видя накъде ще задуха вятърът. Имам и работа в института. Ще бъда по-ниска от тревата — изпревари тя тревожното възражение. — А сега какво?

— Връщам се и се обаждам на Крофт.

Мег извади монета от четвърт долар.

— Бъди така добра и му се обади от автомата ей там.

Холанд изведнъж осъзна колко тихо е станало на алеята.

— Какво има, Мег?

— Знам ли и аз! Тръпки ме побиват от това място. Звънни и го повикай, докато не ми е дошъл друг ум и не съм те подбрала към Санта Фе.