Филип Шелби
Дни на убийства (24)

23.

След като Джонсън и Брайънт си тръгнаха, Холанд се опита да поспи. Беше капнала от умора. Горещата баня я стопли, но не разсея напрежението в мускулите й. Младата жена не можеше да прогони с нищо мислите си, които избухваха в главата й като фойерверки.

Лежеше с отворени очи, когато влезе Клеър Кранстън — стъпваше толкова тихо, че Холанд я усети първо по парфюма.

— Да ви дам ли нещо за успокояване?

Холанд седна на леглото и се протегна да докосне голите пръсти на краката си.

— Не, благодаря. Вече ме отпусна.

Забеляза, че сивата коса на Клеър, оформена в стилна прическа, е влажна.

— Вали ли?

Клеър остави две пазарски торби до леглото.

— Само ръми. Палтото, което ви донесох, е с голяма яка. Ще ви е от полза.

Холанд заизважда покупките: бельо, дънки, пуловери и кадифени панталони. Подплатеният шлифер беше най-добро качество и като маскировка щеше да свърши отлична работа. Тя се учуди защо не вижда и чадър, но се сети, че от опит Клеър знае: по време на акция и двете ръце на професионалиста трябва да са свободни.

— Не знам защо го споменавам, но съм се срещала няколко пъти с баща ви — каза жената тихо. — Два пъти в Колумбия, докато работех в агенцията. Издирваше факти за сенатско разследване.

Холанд не се помръдваше — беше се вторачила в нея.

— Искам да знаете какво невероятно впечатление ми направи. На мен и на всички в мисията. Беше един от най-достойните американци, които съм познавала. Още си мисля за смъртта му. Никога няма да разбера какво и защо се случи.

Холанд кимна. Очевидно Клеър не чакаше отговор, но думите заседнаха на гърлото на младата жена както всеки път, щом някой споменеше Робърт Бомонт, и тя като дисциплиниран войник ги преглъщаше.

— И аз си мисля за това. По същата причина. Така и не заловиха човека, стрелял по него. Не се разбра и кой го е наел. А комисията, разследвала случая, си бе пълна подигравка. Мислим си за това заради духовете, не намерили покой.

Клеър я докосна по рамото.

— Истината е все още сред нас. Винаги ме е озадачавал стремежът на хората да описват проявленията на злото. То е непрозрачно и с това ни привлича. Ако вярваш в това, ще повярваш и че истината за злото рано или късно ще излезе наяве.

Холанд се сепна от звъна на телефона върху нощното шкафче. Обаждаше се Джонсън, беше в кабинета си.

— Името Брад Норман говори ли ти нещо? — попита я бързо.

Известно време Холанд се опитваше да си спомни. Пред очите й изплува лице с хлапашка усмивка — бе на мъж, който искаше на всяка цена да й помогне.

— Беше на погребението на Уестборн. Снимаше присъстващите.

— Аха. Пратил е нещо на Сърес.

— Помолих го за копие от записа. Бях отстранена от служба и му дадох данните на Франк.

— И момчето си е удържало на обещанието. Виждаме обичайните хора: вдовицата, роднините. Но и един тип на заден план. Първоначално реших, че халюцинирам, от лабораторията обаче потвърдиха, че си виждам съвсем нормално. — Джонсън си пое дълбоко въздух. — На цялото погребение Проповедника е стоял на десет крачки от Синтия Палмър. На някои от кадрите ви оглежда двамата с Норман.

— Трябва да видя записа — едва успя да произнесе Холанд. — В суров и обработен вид. — Тя погледна часовника си. — Веднага!

— И защо?

— Не мога да кажа със сигурност, докато не видя материала. Моля те, Арлис.

— Трийсет минути — отсече Джонсън.

— И още нещо. За колко време могат да ми изготвят нови документи за самоличност?

— Прайс ще се справи и за два часа.

— Тогава имай грижата! Моля те.

Холанд затвори и се вгледа в новите дрехи. Личеше си, че току-що са донесени от магазин, и това я притесняваше.

— Имам и няколко по-специални поръчки — каза тя на Клеър.

Възрастната жена кимна с разбиране.

 

 

На Джонсън не му се щеше да се вясва в Службата. По всяка вероятност щеше да налети на Уайът Смит. Той щеше да го попита как върви издирването на Тайло и Джонсън щеше да е принуден да лъже.

Но Смит го нямаше. Докато профучаваше в коридора покрай Джонсън, секретарката задъхано му обясни, че директорът бил привикан в Овалния кабинет. За никого не бе тайна, че Смит е много близък с президента. Косатката обичаше да си похапва задушени миди в компанията на шефа на Службата за охрана, докато той му обясняваше какви мерки за сигурност са взети. Джонсън знаеше, че следващата седмица главата на изпълнителната власт ще прави обиколка по Западното крайбрежие.

Но бе получил съобщение по електронната поща. Смит искал Джонсън да го запознае лично как върви издирването на Тайло. Щял да се върне надвечер.

Джонсън прегледа бегло няколко бележки и съобщения и ги прехвърли на секретарката си с едносрични резолюции, а после отиде два етажа по-долу, в отдел „Документи“.

Първостепенна задача на тайните служби е да брани американските банкноти от фалшифициране. Ето защо в тях работят най-добрите в света специалисти по хартията, отпечатъка, направата на документи, а оттам и по тяхното подправяне. Юджиния Прайс, носителка на трета награда от конкурса „Мис Америка“ отпреди двайсет години, стисна подадената й от Джонсън стандартна снимка между палеца и показалеца си.

— Липсват още някои нещица, Арлис — каза му с гърления си провлачен южняшки акцент. — Не виждам формулярите.

Желязното правило гласеше, че за издаване на нови документи за самоличност се искат пет-шест формуляра. В този случай можеха да минат и с два: единият, подписан от Джонсън, а другият — от директора. Юджиния беше чувала, че преди години, когато иракчаните подготвяли покушение срещу Буш, Джонсън се бил сдобил с нови документи за самоличност само срещу своя подпис. Но тогава положението е било извънредно, пък и Юджиния Прайс не е оглавявала отдел „Документи“.

— Удостоверението е временно — каза Джонсън, гледайки я право в очите. — Можеш да го изготвиш така, че да важи само четирийсет и осем часа.

При временните удостоверения предпазните мерки бяха засилени: снимката се обработваше химически и след определен срок хартията се разпадаше. Това бе въведено, след като някои започнаха да „забравят“, че трябва да върнат новите документи, и ги запазваха за спомен.

Юджиния разглеждаше снимката.

— Момичето ми е познато. Не сме се виждали, но я познавам.

Помнеше като слон. Официалният документ за самоличност на Холанд й беше издаден преди около година. Ако пожелаеше, Юджиния можеше да сравни тази снимка с приложената в досието.

— Ще се подпиша върху нея, ако кажеш. Ако не — имаш думата ми да ти върна хартийката веднага след като приключим.

Юджиния се замисли. Щяха да я смъмрят, ако се разбереше, че е издала документ без необходимото разрешително. Но за да я хванат, трябваше да видят същото това разрешително.

Името изскочи от паметта й: Холанд Тайло. Много приказки бяха изприказвани по неин адрес. Мъжете дори се присмиваха на мечтата й едва ли не да покори света. Но в края на краищата Джонсън рискуваше пенсията си заради момичето. Във всички случаи думата му беше достатъчна гаранция.

— Какво име да сложа?

— Бомонт, така се казва по баща. Използва Тайло по лични причини.

— Добре. Същото първо ли?

— Да.

— Длъжност?

— Пиши я следователка.

Юджиния се усмихна тънко. „Следователка“ можеше да означава всичко. Тоест на момичето му предстоеше да си сложи главата в торбата.

 

 

В четири часа Джонсън се върна в центъра „Стюарт“. В стаята на Холанд се бяха появили малък телевизор и видео.

— Къде е Клеър?

— На пазар. Носиш ли касетата?

Джонсън й подаде пакета. Симптомите му бяха ясни. Холанд се беше затворила в себе си като ловец, попаднал на прясна диря. И той бе изпитвал същото, затова не почна да й додява и да я безпокои с въпроси.

Холанд пъхна касетата в апарата и седна на пода с кръстосани крака. Камерата, заснела погребението, скачаше от човек на човек. Най-напред семейството в едър план: братята и сестрите, вдовицата Синтия Палмър, която изглеждаше царствено с траурните дрехи, перлите и полюшваната от вятъра плитка.

Проповедника с леко издути бузи — явно си бе сложил подплънки, каквито използват актьорите, и с грижливо подрязана брада, която да скрива очертанията на челюстта. Слънчеви очила. Лошо. Холанд би могла да научи доста за него от очите.

Изгледа касетата три пъти. Кадрите с Проповедника траеха шест минути — по-малко, отколкото бе очаквала.

Холанд я превъртя отново и изгледа само частта, където Проповедника стоеше зад Синтия Палмър. Накрая сведе интересуващия я отрязък до шестнайсет секунди. Минаха още няколко минути, докато се пресегна за снимките. Прегледа ги бавно, като ги пускаше на пода от дясната си страна. Само една задели вляво.

После превъртя касетата. Този път пусна видеото на забавен ход. Започна да мести очи от екрана към снимката в ръката си. Образите бяха размити, но пак й вършеха работа.

Ето! Холанд натисна стопа.

— Проповедника се е интересувал не от мен — каза тя на Джонсън, без да отделя очи от екрана. — Може би ме е видял, може би е погледнал мен или Норман. Но вниманието му е насочено тук!

Тя посочи върху екрана Синтия Палмър — леко извърната наляво. Бе показала дългите си крака, като бе вдигнала черната пола повече, отколкото позволяваше благоприличието. Крайчетата на устните й бяха извити похотливо.

Проповедника бе хванат в кадъра от рамото нагоре: бе вперил поглед безсрамно в жената и я насърчаваше с усмивка.

— Днес е четвърти април — каза Холанд. — Довечера е годишният бал на Червения кръст. Уестборн ходеше задължително на него. Според мен вдовицата му не е чак толкова сломена от скръб, та да го пропусне. Ще бъде в хотел „Омни Шоръм“.

Джонсън набираше номера, когато влезе Клеър. През ръката й беше преметната великолепна вечерна рокля, носеше и подходящи обувки и чанта.

 

 

Шефът на охраната в „Омни“ — Баркли Халидей, осведоми Джонсън, че наистина за тази вечер е предвиден благотворителен бал. Изръмжа, когато той му поиска списъка на поканените. Не давал такава информация на непознат по телефона.

Джонсън го прилъга да не затваря, докато се свърже с шефа на полицейския участък, в чийто район се намираше хотелът. Стар негов познат, той се съгласи да посредничи с несговорчивия Халидей.

Пет минути по-късно Клеър им донесе списъка, изпратен по факс. Джонсън благодари на Халидей и го подаде на Холанд.

— Палмър е в списъка — каза тя. — Попитай го дали знае нещо за индивидуалната охрана.

Оказа се, че знаел. В по-късия списък на почетните гости била и Синтия Палмър. Шофьорът й за тази вечер работел в охранителната фирма „Боулдър“.

Джонсън познаваше хората в нея, оглавявани от бивш заместник-директор на ФБР. Силата му беше в промишления шпионаж и издирването, но неколцина бивши полицаи се нагърбваха от време на време и с лична охрана. „Боулдър“ рекламираше дейността си главно чрез своите клиенти. Фирмата не се занимаваше с рокзвезди, хора от шоубизнеса или с някой случайно изпаднал чуждестранен политик.

Джонсън увери Халидей, че Службата няма причини да смята, че съществува заплаха за някого от поканените. Обаждал се единствено от загриженост за Синтия Палмър, тъй като убиецът на съпруга й още не бил открит. Само за пред хората щяла да бъде изпратена агентка. Казвала се Бомонт. Тя щяла да се представи на Халидей, щом дойдела. След това нямало да се налага Халидей да се занимава с нея.

— Мислиш ли, че ти повярва? — попита Холанд, щом Джонсън затвори.

— Поласках самолюбието му. Ще бъде нащрек и ще стегне хората си.

— Но не смяташ, че Проповедника ще е там, нали?

Джонсън поклати глава.

— Ако си права… и Проповедника проявява интерес към Палмър… то е заради онова, което тя би могла да знае. Трябва му жива. Според теб ще се размекне ли?

— Чувала съм, че била снежната царица. На мен обаче това не ми пречи, все пак не съм мъж.

— Ще бъдем отвън в камионетката.

— Може и да не свърши в хотела. Може да се наложи да я изпратя до къщи. Както се получи.

— А, без тия! Ще ти сложим скрит микрофон и ако стане напечено, ви прибирам и двете.

Джонсън погледна роклята със семпла кройка, която сигурно струваше хиляда долара, без да се броят аксесоарите.

— Я да видим как ти стои!