Филип Шелби
Дни на убийства (11)

10.

Арлис Джонсън живееше в двустаен апартамент при Университета на Джорджтаун на последния етаж на хотел „Уиндзор Армс“. Намираше се и спадаше към вида, описван в пътеводителите като „старомоден“ или „уютен“. Джонсън бе наел апартамент преди цели двайсет и две години и лете дори отглеждаше рози на терасата на покрива.

Беше три следобед, когато се измъкна от леглото. Цяла нощ не бе мигнал, беше водил разговори с хора в различни часови пояси. За сън му бяха останали едва четири часа. Отиде през всекидневната в банята, взе си душ и се облече набързо. Минути по-късно пресичаше фоайето. Администраторът на дневната смяна му кимна и се усмихна, но си замълча. В хотела се знаеше къде работи и не го закачаха.

Откъм Потомак подухваше освежаващ вятър. Джонсън зави по улица Оу стрийт и през северозападната част на университетското градче се насочи към параклиса, който се виждаше отдалеч с часовниковата си кула. Подбираше пътя така, че да минава през най-гъстите шубраци. Беше подложил лице на вятъра, сакото му беше разкопчано, а служебното оръжие се люлееше в ритъм с крачките.

Пред кулата имаше градина и фонтани, проектирани от Хенри Мур. От бълбукането на водата беше трудно да се чуе дали някой се приближава. Не че имаше значение. Мъжът, с когото Джонсън имаше среща, вече го очакваше, подръпвайки от миризливата френска цигара в ръката си.

— Здравей, Робърт!

Ирландецът, изникнал от сенките, приличаше на канара. Навремето Робърт Кохран бе участвал с националния отбор на Ирландия за световната купа по футбол. С годините бе натрупал мускулна маса, не бе направил нищо и за да оправи носа си, сплескан на полуфинала с Аржентина.

— Страхотна сутрин, Арлис.

Заради строшената преграда Кохран говореше на нос.

— Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Качих се на конкорда, поредната измишльотина на британците — засмя се Кохран.

Беше се възползвал от спортната си слава, за да се издигне и като политик. Депутат в ирландския парламент, той се числеше към най-отявлените привърженици на обединението със Северна Ирландия. Преди четири години синът му беше арестуван от британските патрули в Белфаст по подозрение в тероризъм. В кафене, посещавано от войници, избухна бомба, и англичаните съвсем се развихриха. Именно Джонсън им представи оневиняващи доказателства и ги насочи към истинските извършители. Кохран не забрави това, въпреки че синът му и досега накуцваше — спомен от четиридневния му престой в замъка Арма.

— Каза, че искаш да знаеш какво смятат да правят нашите палавници Макнълти.

Джонсън замълча. През последните трийсет часа беше прегледал целия материал, събран от Смит за убийството на Уестборн. Изглеждаше непоклатим, особено след помощта на британците.

Но му се изплъзваха подбудите. Много често му се беше налагало да се рови в кирливите ризи на агенти на Службата, полакомили се от лесните пари, които можеха да изкарат от преследваните от тях престъпници. Разбираше хорската алчност, начина, по който душата се предава, ако твърде често е подложена на изкушения. За Джонсън подбудите бяха най-важни, а сега той не ги виждаше.

Уестборн не се числеше към приятелите на ИРА, открити или прикрити. Беше се обявил за по-строги закони срещу контрабандния износ на оръжие от САЩ за Северна Ирландия. Но и днес законите не бяха действени и парите и оръжието продължаваха да прекосяват Атлантическия океан.

Тогава защо ще го убиват? Защо ще си навличат риска да бъдат разкрити с всички неблагоприятни последици?

Въпреки това Смит бе убеден, че са го извършили близнаците, и не търсеше други виновници.

Кохран явно се бе досетил за мислите на Джонсън.

— За нас настъпиха тежки дни, Арлис. Твоите сънародници ни наричат диваци и политиците ви изпадат в бяс само като чуят за ирландци. — Той замълча. — За своето момиченце ли се притесняваш?

Джонсън го погледна. Ирландецът бе задал въпроса тихо и предпазливо, защото знаеше, че във фаталния за сенатора Бомонт ден Джонсън е бил до него. Официално за охраната отговаряха французите. По онова време той бе в посолството и бе тръгнал с Робърт Бомонт, защото бяха стари приятели, познаваха се още от деветнайсетгодишни, когато заедно се бяха нагледали на ужасиите във Виетнам. Онази сутрин в Париж дори не бе взел оръжие.

— Какво ми носиш, Боби?

Ирландецът измъкна плик от гънките на палтото си. Започна да му подава фотографиите една по една. На тях бяха снимани братя Макнълти, гледащи както би могло да се очаква, свъсено. Държаха броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от 30 март. Датата се виждаше ясно. От обстановката личеше, че са в някой средиземноморски курорт.

— Мои познати убедиха момчетата да ни съдействат — поясни Кохран. — Не че си умираха от щастие.

Зад предизвикателния им израз Джонсън като че различи още нещо. Да се съпротивляват срещу британците бе едно, да бъдат обвинени в убийството на американски сенатор — съвсем друго. Близнаците знаеха, че няма да им се размине — рано или късно ще ги заловят. И им личеше по лицата.

— Снимките са правени на специален филм, отбелязано е и времето — добави Кохран. — Твоите хора ще ти кажат, че не са фалшификат.

Джонсън кимна. Кохран едва ли щеше да рискува и да му пробутва фалшиви снимки.

— Момчетата нямат пръст, Арлис. Не че са ангелчета, но не са убивали вашия човек.

Застана с гръб към вятъра, за да запали поредната цигара.

— Здравата сме загазили. И ще е така, докато не убедите англичаните да озаптят копоите си. Смит и Венъбълс си бъбрят като стари дружки, което ме изненадва, защото шефът ти би трябвало да е наясно с нещата.

— За какво намекваш, Боби? — попита едва чуто Джонсън.

Имаше чувството, че разговорът се е изместил на друго равнище, досущ тектонична плоча в недрата на земята.

— Имам предвид, че Смит се е вторачил само в братя Макнълти. Защо?

— Нима намекваш, че разполага и с друга информация?

— Би трябвало да е така, по дяволите!

Кохран пое дълбоко от цигарата и заразглежда Джонсън през мъглата от цигарения дим.

— Господи, Арлис, наистина ли не ти е ясно? Приятели сме, но нямаше да бия толкова път колкото да ти донеса снимките. Дойдох да ми обясниш защо твоите хора продължават да държат на мушка братя Макнълти, макар да знаят, че изобщо не са припарвали до Оук Фармс.

— Откъде реши, че го знаем?

Кохран забоде пръст в гърдите му.

— А ти откъде реши, че си първият, с когото го обсъждам?

Джонсън усети, че се изчервява.

— С кого още си разговарял, Боби?

— С Джеймс Крофт. И двамата работим в парламентарни комисии по сигурност. Само че на различни места.

Наближаваше пет часът и Джонсън би трябвало да се намира в кабинета си. Но той седеше на тухления парапет около фонтаните. Духаше вятър и яката на якето му беше вдигната. Стопляше го и кафето, донесено от Франк Сърес. Нямаше да се възпротиви, ако в него беше сложено и малко бренди.

Джонсън се двоумеше доколко може да разчита на съдействието на Сърес. Младият агент нямаше опит в разследването, освен това взимаше прекалено навътре изпитанията, струпали се на Холанд. Джонсън знаеше и за отношенията между двамата, и за недискретните коментари на Сърес за начина, по който се отнасят с нея в Службата. Ако стигнеха до ушите на Смит, директорът щеше да окачи скалпа му в кабинета си. Налагаше се да го държи близо до себе си, за да го предпазва от необуздани прояви на рицарство.

— Джеймс Крофт ли? Кохран вече е говорил с него?

Джонсън беше отишъл на срещата със съответната апаратура. Целият му разговор с Кохран беше записан и прослушан от Сърес.

— И шефът ни е спестил тая информация?

Джонсън долови гнева на младежа, който направо не вярваше на ушите си. При други обстоятелства би трябвало да го предупреди да си мери въпросите, но сега и той не бе наясно колко знае Смит и откога.

— Не ти ли се струва странно? — настоя Сърес.

— Никога не прибързвай с изводите — натърти заместник-директорът.

Според Сърес Джонсън, който ръководеше разследването, трябваше да убеди Смит да остави Холанд на служба поне до пълно доизясняване на случая. Вместо това му се струваше, че всички си измиват ръцете.

— Мислиш ли, че снимките са истински?

— О, да. Той не играе на дребно.

— Значи някой е натопил братя Макнълти и ние налапахме въдицата.

„Уайът сбърка“, помисли си Джонсън. Или Крофт бе премълчал някаква информация.

Сърес лисна останалото кафе в тревата.

— Това май променя всичко, а? Когато директорът чуе за…

— Директорът ще научи, когато реша аз. — Джонсън впери поглед в младежа. — Не по-рано. Разбрахме ли се?

Тонът не беше от най-приятните, но Сърес го преглътна.

— Да, сър.

— Знам колко си вътре в тая история, Франк. Но залогът за Холанд е по-голям, отколкото за двама ни, взети заедно. Трябва да съм преценил абсолютно всичко, преди да направя ход. Разбираш ли?

— Да — отвърна Сърес с половин уста.