Филип Шелби
Дни на убийства (28)

27.

— Извади страхотен късмет, Арлис. Сантиметър по-насам или натам и…

Лекарят ги беше изчакал в стаята на Холанд в центъра „Стюарт“. Казваше се Хупър, наскоро беше навършил петдесет, бе висок като върлина, със сиви кичури, прехвърлени през плешивото теме, и претръпналия поглед на военен хирург.

Отвори пластмасова кутийка успокоителни и почука по нея с показалец.

— Това ще притъпи болката.

— И ще ме извади от строя.

— Да не смяташ да ходиш на танци довечера? — Докторът си погледна часовника и се поправи: — Сутринта де.

Беше половин час след полунощ, пети април.

— Дай ми нещо, само колкото да ме разсее.

Хупър знаеше какво иска Джонсън. Като хирург във Виетнам се бе натъквал на хапчета и настойки, притъпяващи болката от раните дотолкова, че хората скачаха и се сражаваха до края на битката с настъпващия враг.

Огледа присъстващите, познати му вече по име: Мариън и Коб пушеха цигара след цигара в кухненския бокс и издухваха дима през открехнатия прозорец. Оная канара — Брайънт, и Клеър Кранстън, която Хупър познаваше от години, седяха на столовете срещу леглото и наблюдаваха доктора и пациента. Само третата жена, Холанд Тайло, стоеше права, макар и да личеше от сто километра, че всеки момент ще се строполи. Не сваляше очи от превързаното рамо и гръден кош на Джонсън. Бе гледала вторачено какво върши лекарят. Не вярваше, че раненият ще умре, и сякаш искаше да му даде малкото останали й сили.

Хупър разкъса друга опаковка с дванайсет хапчета.

— Доста силно е. По едно на шест часа, нито грам повече.

— Истински вълшебник си — каза Джонсън и смръщен се протегна към лекарството.

Хупър прибра нещата си в лекарската чанта и я затвори. Когато се накани да тръгва, Клеър се приближи до него и го докосна по лицето. Стара любов.

— Арън!

Хупър я погледна нежно.

— Благодаря.

— Дано хванеш когото си подгонил! — Докторът направи знака на победителя. — Късмет, Арлис.

Клеър излезе да изпрати Хупър, а Брайънт кимна на Мариън и Коб да тръгват.

— Холанд…

— Тя остава, Томи.

Брайънт познаваше този тон — беше безпредметно да спори. Джонсън се подпря на възглавниците, взе един от хаповете и го глътна без вода.

— С какво разполагаме?

Брайънт подбра думите си внимателно: бойното кръщение беше едно, но информацията можеше и да не е за нейните уши.

— Изпратиха справката за Проповедника. От Лос Анджелис, Сан Франциско и Сиатъл — нищо. Но във Ванкувър ударихме в десетката. Канадците разполагат с нова система за регистриране на американските паспорти. Твърдят, че им трябвала за данъчните. Проповедника е използвал различно име, но за снимката не е положил особени усилия да се дегизира. Изпратиха ни я по факса.

Брайънт подаде на Джонсън листа така, че да е с празната страна към Холанд. Номерът на паспорта беше подчертан с червено.

— Как се сдобихме с това? — попита Джонсън спокойно.

Брайънт кимна към факс апарата върху бюрото.

— Линията е безопасна, нали? Оставих номера в твоя кабинет, в случай че имат да ни съобщят нещо важно.

— Канадците гарантират ли за номера?

— Напълно.

Напрежението върху лицето на Джонсън се стопи и то се отпусна, сякаш той бе издъхнал или бе претърпял непосилна загуба.

— Добре. Проследи пътя на паспорта. Знаеш подписа, който ни интересува. — Джонсън върна факса на Брайънт. — Тръгвай по кабинетите. Обади ми се веднага щом получиш потвърждение. Мариън и Коб достатъчно бодри ли са, за да се включат?

— Бодри са, но…

— Гледай връзката помежду ви да е добра. Можеш да ми се обадиш и чрез тях.

Брайънт сгъна внимателно листа и го пъхна в джоба на якето си. Прокашля се и каза със служебен тон:

— Бих предпочел да съм при теб.

Джонсън знаеше какво го мъчи: не можеше да си прости, че не е бил до шефа си, когато Проповедника се е опитал да го убие. Имаше сметки за разчистване.

— Томи, разбираш колко важен е за нас този подпис. Ти си единственият, на когото имам доверие, че ще се справи.

След като Брайънт излезе, Джонсън бавно свали крака от леглото. Хапчето действаше.

— Сигурно искаш да знаеш за какво си говорехме — обърна се той към Холанд. — Серийният номер спадаше към номерата, запазени за ЦРУ, Външно министерство, Министерството на финансите, за онези, които осигуряват прикритие. В по-деликатна ситуация издаваме паспорти с такива и на чужденци, за да ги измъкнем от собствените им държави. Бройката е малка — неколкостотин, но Брайънт вероятно ще се позабави. Понякога не е лесно да се проследи по документите кой е издал паспорта. Но щом приключи, ще знаем кой е наел Проповедника.

— Дали на Крофт му стиска да издаде такъв паспорт? Или да се разпореди да го направи друг?

— Май не съм ти благодарил, че ми спаси живота.

Холанд се извърна. Не че не знаеше какво е направила, но не можеше да се отърси от спомена за Синтия Палмър, за кървавите картини, които сякаш я преследваха и й се подиграваха.

— Ще ти мине след време — обади се Джонсън. — Аз съм виновен, че оставих Палмър без охрана. А бомбата беше за теб, Холанд. Проповедника е очаквал да последваш вдовицата у дома й. Изчислил е много точно колко време му трябва, колко ще я мъчи, та да е сигурен, че му казва истината. После си се появила ти — малко по-рано, но Проповедника вече е бил готов за бягство. Знаел е как ще реагираш при вида на Палмър. Разчитал е, че няма да я зарежеш.

— Имахме късмет — обобщи Холанд.

— Да.

— И научихме някои неща.

— Какво ти каза Палмър? — прошепна Джонсън.

— Само едно име. Даниъл Уебстър.

 

 

Проповедника веднага спря такси. Беше бял, добре облечен, с оцъкления поглед на пийнал турист.

За щастие шофьорът се оказа арабин с ограничен запас английски думи, който му пречеше да води дълги разговори. На Проповедника изобщо не му се обсъждаше пожара, избухнал в Ривървю Тауърс.

Арабинът се ориентираше добре в града и не се свенеше да минава на червено. Изпълненото с емоции пътуване завърши пред проснатия звяр, носещ названието хотел „Хилтън“ — Вашингтон.

След като бе отседнал във „Фор Сийзънс“, Проповедника се бе регистрирал и тук под второто фалшиво име — Андрю Макгий, разполагащ с пълен набор от документи, включително с шофьорска книжка, издадена в Калифорния, и карта на авторитетен член на Асоциацията на американските брокери на недвижими имоти.

В хотела се провеждаше годишната конференция на асоциацията. Хиляда и четиристотин хищници си разменяха бизнес информация, хвалебствия и сърдечни потупвания по гърба. Никой не можеше да открие сред тях Проповедника. Пикантен привкус внасяше и фактът, че преди години наблизо беше стреляно по Рейгън.

В един след полунощ просторното фоайе кипеше от живот. Проповедника си проправи път през групичките брокери, които излизаха на тумби от баровете, бъбреха си или гонеха скъпите проститутки по етажа. Джонсън го познаваше твърде добре, за да рискува да пусне ченгета да обикалят хотелите. Звярът върши най-големи поразии, когато го притиснат в ъгъл.

Проповедника огледа коридора, водещ към стаята му. Натъкна се на камериер, който събираше обувките, оставени пред вратите за лъскане. Поговори малко с младия гватемалец и по очите му разбра веднага, че няма засада.

Вече в стаята махна опаковката на шоколада, оставен върху възглавницата, и го остави да се разтопи бавно върху езика му. Отвори дрешника и набра кода на сейфа за гости на хотела — от гледна точка на сигурността беше детска залъгалка, но Проповедника го бе „усъвършенствал“. Отвори вратата много внимателно, на сантиметър-два. Напипа тънката като косъм жичка, свързваща деветволтовата батерия с парчето експлозив колкото топка за голф. Обикновеният обирджия щеше да отвори рязко сейфа и щеше да остане без ръце или лице.

Проповедника обезвреди експлозива и извади комплекта документи, за които почитаемият сенатор Крофт не знаеше нищо. Умираше от яд, че се налага да замине, без да посети повторно Арлис Джонсън. И Холанд Тайло.

Донякъде бе виновен и той. Бе пропилял ценно време да се наслаждава на агонията на Джонсън и бе позволил на Тайло да го надхитри. Успокояваше го само, че всичко наоколо е осеяно с трупове. Щеше да се наложи Джонсън да обяснява доста неща, от които кариерата му щеше да пострада.

Проповедника смяташе да направи едно последно посещение. Накрая Синтия Палмър прояви желаното разбиране. Сега на него му оставаше да подреди нещата и да нанесе поредния мъчителен удар, който да тежи върху съвестта на Джонсън.

Увери се, че всички необходими му неща са налице, включително билетът за полета на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон в седем и двайсет сутринта. На рецепцията му връчиха малък кафяв плик с ключ. Какво удоволствие е да работиш с професионалисти като Крофт — винаги изпълняват обещанията си.

Проповедника влезе в бар „Капитъл Ганг“ и се настани в края на плота. Поръча си чист тоник и разгледа обстановката. Нямаше да чака дълго.

 

 

Уайът Смит седеше зад бюрото си срещу Джонсън. Беше два часът след полунощ, прегледът на директора беше приключил час по-рано.

— Как са пробите? — попита Джонсън.

— Няма промяна, ако това те интересува. Освен във времето, с което разполагам.

— Може би лекарите го измерват по различен начин.

Смит се подсмихна едва забележимо.

— А, не, само искат да знаят дали да хващат скалпела. Но не сме се събрали да си говорим за болници, въпреки че, откровено казано, Арлис, мястото ти е там.

От самото начало Смит беше преглътнал всичките си въпроси, зададе само един: „Тежко ли си ранен?“.

— Чул си какво се случи снощи в Ривървю Тауърс — каза Джонсън, без да обръща внимание на думите му за неговото състояние.

— Взрив и пожар. В апартамента на Синтия Палмър, единствената жертва. Друго?

— Трябва да знаеш, че всички, действали в акцията, изпълняваха мои заповеди. Отговорността е изцяло моя.

Смит се огледа, сякаш виждаше кабинета си за пръв път и трябваше да определи цената му.

— Имаш си своите малки тайни, нали, Арлис? Убежище, медицинска помощ… Изстрелял си групата за бързо реагиране на ФБР, после си я отпратил без обяснение. Морисън от ФБР ми наду главата. Какво още не знам?

Джонсън не се впусна в извинения. Описа нещата точно както бе сметнал да го направи, и преведе Смит през всички етапи, включително как е открил Холанд и тя се е споразумяла с Крофт. Щом спомена Проповедника, Смит притаи дъх. И той го познаваше повече от добре.

Преди години двамата с Джонсън нощи наред бяха преглеждали събраните материали, опитвайки се да открият нишка, която да затегне примката около врата на Проповедника.

— Уестборн и приятелката му, японските туристи, и Синтия Палмър — все негова работа — поясни Джонсън.

— Защо? Защо се е върнал след толкова години?

Джонсън започна да разказва за дневниците на Уестборн, как те са ускорили убийствата и Холанд, без да иска, също се е забъркала. Спомена и за видеолентата на ФБР, на която се вижда Синтия Палмър, също привлякла вниманието на Проповедника.

— Тайло направи връзката и това почти й коства живота. Проповедника се бе спотаил в апартамента на Палмър, понеже е знаел, че аз или Тайло — при късмет и двамата, рано или късно ще идем там. Смятал е да ни очисти и така да заличи всички следи, по които бихме могли да стигнем до хората, които са го наели.

Смит мълча близо пет минути, загледан някъде пред себе си.

— Чух за дневниците — произнесе най-сетне. — Едва ли не във всяка втора клюка се споменаваше, че на еди-кой си му подрязали крилата, защото Уестборн му бил взел мярката. Но никога не съм ги възприемал на сериозно. — Погледът му се отклони към нощта навън. — Кои са „те“, Арлис? Ако приемем, че Крофт не е сам.

— Знае единствен Проповедника, затова искам да го заловя жив.

— Тайло не е тук — вметна Смит. — В сградата го няма Брайънт, най-добрата ти хрътка. Притиснал си Проповедника и чакаш да сгреши.

Джонсън си замълча.

— Ами Крофт? Не смяташ ли, че от него ще научиш каквото очакваш да чуеш от Проповедника?

— Все едно да искам да стисна в шепата си вода. Крофт е сенатор, ще ми се изплъзне. Няма да го позволя, Уайът. Само Проповедника ще ми го поднесе на тепсия. А след Крофт ще пипна и другите.

— Да не възнамеряваш да издействаш свидетелски имунитет за Проповедника?

Джонсън го погледна тъжно.

— Дано не ти се наложи сам да си отговаряш на въпроса, ако те призоват пред Комисията по вътрешни работи.

 

 

Джудишъри Скуеър обхваща две внушителни постройки, разделени от Паметника на служителите на закона — гранитен мемориал, гледащ към „И“ стрийт. Както може да се очаква, вашингтонската полиция патрулира из района най-съвестно. Скитниците и наркопласьорите, които биха могли да се изкушат от ниските наеми по Трета и Четвърта улица, благоразумно не припарват в квартала.

Сградите в жилищния комплекс Капитъл Хил са средно по шест етажа и са отделени от улицата с тревна площ. Едностайните и двустайните апартаменти са доста просторни. Отвътре са еднакви: малки антрета, вляво — кухня с трапезария, откъдето се влиза в дневната, вдясно — спалните и баня, отделени със сервизно помещение.

По джоба са на секретарките и младшите служители от екипите на политическия елит. Наемите са поносими и се контролират, така че заплатите им позволяват да направят някои подобрения. Свободни жилища рядко се намират.

Апартаментът, където се намираше Холанд, беше уютен. Гравюрите на големите океански лайнери от трийсетте години бяха в месингови рамки. Върху паркета имаше машинно тъкан килим с индиански мотиви. Лампионите с бледорозови абажури бяха изместили традиционните флуоресцентни лампи по тавана.

Холанд наблюдаваше от трапезарията как Джудит Траск шета из кухнята. Свиреше кафеник, тракаха лъжички в чашите за кафе. Домакинята беше от романтичните жени: носеше навсякъде със себе си кашоните с фотоалбуми, обяви от гимназията и покани за абитуриентски балове отпреди петнайсет години, кутиите от обувки, натъпкани с писма на приятелки, пръснали се из цялата страна, или още по-свидните писма от момчета, които днес не биха я познали.

Джудит Траск беше висока и слаба, към трийсет и пет годишна. Кестенявата й права коса стигаше до раменете, лицето и очите й бяха подпухнали от съня, а долнището на анцуга бе леко издуто над корема.

— Сметана и захар? — извика Джудит от кухнята.

— Не, благодаря.

— Бисквити?

— Само кафе.

— Аз пък ям, когато съм нервна. Знам, че няма причина, но…

— Никой няма да ви стори нищо лошо — каза Холанд, гледайки я в очите. — Няма да го допуснем.

— А, не ме е страх — отвърна Джудит. — Просто съм объркана.

Холанд отпи от кафето. Ципът на якето й беше смъкнат почти до долу и се виждаше оръжието — като потвърждение на думите, за допълнително успокоение.

— Нали разбирате, обаждате ми се посред нощ, а после идвате и ми говорите за… госпожа Уестборн.

— Щях да изчакам, ако разполагах с време. Но има неща, които вие може би знаете, че трябва да науча.

— Не ми е известно много за нея — пророни Джудит. — Това, което й се е случило, е ужасно.

— Виждали ли сте някога този мъж?

Холанд й подаде снимка на Проповедника с компютърни поправки върху оригинала отпреди десет години.

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Никога. Той ли?… — поколеба се Джудит.

— Той е убил госпожа Уестборн. Както и сенатора. И Шарлот Лейн, жената, намерена с него.

Лицето на домакинята трепна, щом чу последното име.

— Много ли обичахте Чарлс? За вас той е бил всичко на този свят.

Очите на Джудит се навлажниха и тя извърна глава.

— Нищо ново под слънцето, нали? Любовна история между сенатор и помощничката му. — Горчивината я задави. — Но клише или не, за нас си беше красиво. Можеше да има всяка жена, която пожелае. Наслушала съм се за завоеванията му. Но бяхме заедно всеки ден, прекарвах с него часове наред и ми се струваше, че хората само злословят. Виждала съм и знам за него неща, които не знае никой друг. Наблюдавала съм хиляди пъти как се променя изражението му и съм знаела за какво точно си мисли, какво иска и от какво се изненадва. Аз му бях най-близкият човек. Убедена съм в това. И Чарлс не се разделяше с мен, понеже го знаеше. Не можех да го изкуша с красота. Идваше при мен, защото знаеше, че никой не го обича повече.

— Идваше, но не се задържаше.

Джудит прехапа устни.

— Така е. Има и колкото щеш клишета за несретници като мен.

— Знаеше ли, че сте бременна?

— Да. Казах му и той отсече да не го занимавам — поясни тя с глас, в който още се долавяше горчивина. — Каза да не го занимавам — повтори Джудит. — Нищо не попита — нито за бебето, нито как се чувствам, имам ли нужда от нещо… Казах му, че няма да му създавам неприятности, ще твърдя, че бащата е от родния ми град, че ще отгледам детето сама. Единственото, за което помолих, беше да ми помогне с малко пари.

— Да не е мислел, че ще го изнудвате?

— Той също ме познаваше. Обеща да ми намери по-добре платена работа. С пенсия и здравно осигуряване. Не беше проблем да ми даде пари. Но не и любовта си. — Джудит изтри бузата си с длан. — Въпросът не беше в детето. Мечтаех си той да остане с мен, дори може би някой ден да се оженим. Няма нищо лошо в това да си помечтаеш… Когато ме отпрати, ме досрамя ужасно. Има разни неща, които ми е правил… нали разбирате, свързани със секса. Понякога водеше други жени и ни гледаше. Понякога минавах поред през него и през тях. Имаше снимки и касети… Разрешавах му го заради моментите, когато бяхме само двамата и се чувствах в безопасност в прегръдките му. Готови сме на всичко, само някой да се държи мило с нас.

— Но вие знаехте тайните му, нали?

— Понякога си мисля, че не съм знаела нищо.

— За работата му, Джудит. Как е работил, къде е държал вещите си.

— В кабинета си не държеше почти нищо, най-малкото лични вещи.

— Нямаше ли сейф в помещението?

— Не. Имаше в Първа Федерална банка. Виждала съм ключовете в чекмеджето, но никога не ме е молил да нося или да взимам нещо оттам.

— Нямаше ли място в кабинета, където да съхранява дискети?

Джудит поклати глава.

— В кабинета му вечно цареше хаос. Налагаше се да подреждам всеки ден, преди да заключи.

— Може да съм на погрешен път — отсъди Холанд. Имаше да задава на Джудит само още един въпрос. — Името Даниъл Уебстър говори ли ви нещо? Обичаше ли Уестборн да го цитира? Имаше ли любим том от съчиненията му, който да е държал подръка?

Джудит стана и се заразхожда по килима.

— Не — каза тя накрая и се обърна. — Чарлс обичаше Медисън и Джеферсън. Пълните им съчинения бяха подредени на лавиците. От честото повтаряне вече и аз мога да ги цитирам. Във всяка от речите на Чарлс имаше по нещо от тях.

Надеждите на Холанд се удавиха в кладенеца на умората. Последният й шанс бе да сподели предсмъртните думи на Синтия Палмър с някого, на когото те да говорят нещо.

Без съмнение зад това име се криеше истината. Издъхващите не лъжат, още повече когато преодоляват нечовешки страдания.

Но каква беше истината?

Отговорът се криеше между двете жени, съсипани от Уестборн…

— Даниъл Уебстър.

Холанд впери поглед в Джудит.

— Да?

— Както казах, Чарлс изобщо не четеше Уебстър. Но притежаваше негова вещ.

Холанд скочи от стола.

— Какво?

— Неговото писалище.

 

 

В два без петнайсет след полунощ сервитьорите в бар „Капитъл Ганг“ в хотел „Хилтън“ вече приемаха последните поръчки.

Проповедника наблюдаваше как барманът размесва коктейлите. Гледаше в огледалото зад гърба му пийналите клиенти и не след дълго съзря каквото търсеше.

— Божичко, каква тарапана! Нали няма да преча, ако поседя тук. Наду ми се главата от тоя ужасен шум.

По протежение на бара имаше осем свободни стола, но блондинката с бяла блуза, черен клин и червено яке се намести точно до Проповедника.

— Здрасти! Казвам се Боби Сю.

— Сигурно. А аз — Андрю. Андрю Макгий.

— Андрю… Хубаво име. Харесва ми повече от Анди.

В ярката светлина се виждаха черните корени на изрусената й коса. С грима също се беше справила успешно, макар че под него личеше сбръчканата й кожа. Беше на трийсет и пет — четирийсет.

— Откъде си, Боби Сю?

— О, съвсем наблизо. От Мериленд.

По-скоро беше от Северна Флорида, съдейки от акцента. От някое забутано село.

— В хотела ли си отседнал, Андрю?

— Не. Цял ден се побърквам тук на конгреса. Един стар приятел ми преотстъпи апартамента си, докато отсъства от града.

Той се усмихна леко, забелязал разочарованието, което Боби Сю се опита да прикрие. Сигурно вече бе прекарала тази вечер един-двама, но явно смяташе да поработи още. Не личеше да се е преуморила, явно не бе кой знае каква философия да „обслужва“ пияни бизнесмени.

— Заведението е малко — поде пак Проповедника и взе сметката, която барманът бе пъхнал между чашите, — но е обзаведено с вкус и е уютно.

Извади портфейла и запрехвърля с палец стотачките така, че Боби Сю да ги види добре, после извади банкнота от двайсет долара. Тя го хвана за ръката и впи лекичко нокти в кожата му.

— Разбирам защо не обичаш хотелите — измърка жената. — Сигурно в апартамента на приятеля ти е много по-приятно.

Проповедника издърпа от портфейла три банкноти, така че да се виждат до половина.

— Да, наистина е романтично.

— Харесвам романтичните мъже — пророни задъхано Боби Сю. — Те са най-щедрите…

Проповедника извади четвърта банкнота и жената изпищя. Той загъна парите в салфетка.

— Ако не греша, са твои, Боби Сю.

Тя хвана дланта му с две ръце и го целуна по пръстите, после махна салфетката.

— Не грешиш, миличък. Хайде да вървим и да се потапяме в старомодната романтика.

 

 

Таксито ги остави пред Паметника на служителите на закона. Боби Сю се захласна по светлините, играещи върху каменната фасада, после прочете надписа.

— Един мой приятел беше ченге в Лос Анджелис — заобяснява Проповедника. — Убиха го при изпълнение на служебния дълг. Обичам да се разхождам тук и да си спомням за него.

Жената потрепери и се сгуши в Проповедника.

— Божичко, Андрю, много як си! Да не тренираш?

— Когато имам време.

Проповедника взе в свои ръце разговора и най-подробно запозна компаньонката си какво е да си брокер на недвижими имоти в Лагуна Нигуел. Както бе вдигнал яката си, чертите му бяха неразличими дори със специална техника.

Ако Холанд Тайло беше умряла, както бе предвиждал той, нямаше сега да се налага да се занимава с проститутка.

Беше малко вероятно Палмър да е споделила и с агентката онова, което Проповедника бе изтръгнал от нея, още по-невероятно му се струваше Тайло да е направила логическата връзка и да е убедила тежко ранения Джонсън да действат. Всичко работеше в полза на Проповедника.

Въпреки това той не искаше да рискува. Приближи се към Капитъл Хил откъм „И“ стрийт, защото жилището на Джудит Траск гледаше натам. Ако го пазеха снайперисти, Проповедника щеше да ги забележи. Площадът бе окъпан в ярка светлина, блещукаше дори слюдата в камъка. Нямаше ниши и извивки, където да се скрие въоръжен човек, покривът беше с лек наклон.

Проповедника разроши косата на Боби Сю, докато бавно се извърташе, за да огледа околните покриви, а жената се засмя и го скастри шеговито.

Беше чисто.

На улицата също беше спокойно. Блоковете по Трета и Четвърта улица бяха с подземни гаражи, затова отвън почти нямаше коли. Дори при засилената охрана в квартала жителите му не искаха да рискуват да им счупят прозорците на автомобилите или да им откраднат джантите. Не се виждаха и полицейски камионетки и патрулни коли.

— Става студено, миличък — изскимтя Боби Сю. — Не се ли надиша на чист въздух?

Проповедника я поведе към двойната входна врата. Съдейки от прозорците на втория етаж вляво, Джудит Траск спеше на запалена нощна лампа.

Ключът, който бе получил на рецепцията в „Хилтън“, заседна в бравата, след като той отключи вратата. Наложи се да го вади много внимателно.

— Сега вече е по-добре! — възкликна Боби Сю и разтърка енергично ръце.

Проповедника я напъха в тесния асансьор и докато стигнат втория етаж, я целува толкова страстно, че й остави голяма синка на врата под ухото.

— Какъв романтик си само! — изкикоти се Боби Сю.

Той сложи пръст на устата й, за да млъкне.

Апартаментът на Джудит Траск се падаше в дъното на коридора. Проповедника пак се ослуша дали няма нещо нередно: само едва доловимото свистене на вятъра, влизащо през отворен прозорец, жуженето на флуоресцентните лампи по тавана, пухтенето на остарялото парно отопление, приглушен смях.

Точно в дъното на коридора бе стаичката за отпадъци. Проповедника — кавалер докрай, пусна дамата пред себе си. Имаше хубави дълги крака. Боби му беше свършила добра работа, беше го прикрила чудесно. Джонсън би инструктирал хората си да търсят сам мъж, шумните влюбени двойки не влизаха в сметките му.

— Много ми беше приятно, миличка.

— Моля?

Боби Сю се извърна усмихната. Още си мислеше как ще се разположи в хубаво меко легло до мъжа със страхотното тяло и портфейла със стотачките, когато усети как я пронизва нещо нажежено. Проповедника я подхвана, докато се свличаше. Тя усети и дъха му върху бузата си, сякаш я любеше направо тук, в коридора, само дето болеше непоносимо.

Ударът беше нанесен безупречно. Острието мина само през мускули и тъкан, без да засегне ребрата, и върхът му опря сърцето. За всеки случай Проповедника го завъртя лекичко още веднъж.

После отвори вратата на сервизното помещение намести Боби Сю върху пластмасовата кофа за отпадъци. Увери се, че няма да клюмне и да се свлече, преди той да е приключил. Направи пет крачки и се озова пред апартамента на Джудит Траск.

Нямаше ключ за него, затова наостри уши. Почти неразличими гласове… не бяха от телевизор. Някой говореше… бяха двама.

От вентилационната система право във врата му струеше топъл въздух. Той чу отделни думи… откъслечен разговор:

— Това ли ти каза Уестборн? С толкова много изречения…

— Вярно е!… не искаше да знае… когато му казах, че го обичам…

— Не мога да повярвам… друго да си спомняш… трябва да знам…

Проповедника отстъпи крачка назад и въздъхна. Траск не само че не спеше, но и не бе сама. Може би беше с приятелка? И посред нощ си изплакваше душата за своята несподелена любов?

— Друго да си спомняш… Трябва да знам…

Вътре беше Тайло. В ръката на Проповедника изникна пистолет със заглушител.

Отвън нямаше патрул, той бе сигурен. Нима бе дошла без никакво подкрепление? Вече го бе правила веднъж, когато се бе изтърсила у Палмър.

Сега търсеше същата липсваща плочка от мозайката, за която бе дошъл и Проповедника. Явно го бе отписала, нали го бе видяла да бяга. Едва ли очакваше той да се появи толкова скоро. Ако изобщо се появи някога.

Проповедника се успокои, доволен от обяснението, което е намерил. Бе логично и непоклатимо.

С един-единствен изстрел разби евтината брава, сетне изтръгна с рамо предпазната верига.

Стаята бе окъпана в розовата светлина, която беше забелязал от улицата.

— Да?

— Както казах, Чарлс не четеше Уебстър.

Проповедника се втурна през малката трапезария — нещо не се връзваше. Имаше нещо гнило, а той не проумяваше какво.

Защо ли продължаваха да говорят?

Втория път стреля, без да иска, от паника. Куршумът потъна в стената до стереоуредбата.

Гласовете идваха от касета. Червената лампичка на пуснатия касетофон блещукаше насреща му.

Проповедника усети как го залива неземно спокойствие, сякаш плуваше в топла вода. Случвало му се беше колкото да убива времето, да си представя какъв ще бъде неговият край. Но и през ум не му бе минавало, че той ще дойде толкова внезапно.

Отново натисна спусъка и се извъртя. Не чу как огнепръскачката на Брайънт фучи, само усети жегата и ударната вълна, която го залепи за библиотечния шкаф под касетофона. Следващата огнена вълна го лизна над врата, обгори лицето и подпали косата му.