Филип Шелби
Дни на убийства (6)

5.

Холанд успя да почине няколко часа: събуди се в един следобед, след като дълго се мята в кошмари. Стана и отиде пак в банята. Чак когато излезе оттам, долови мириса на току-що направено кафе.

В дневната седеше Сърес, а на ниската маса със стъклен плот пред него димеше кана кафе върху керамична подставка. Той се изправи, прегърна я безмълвно и прокара пръсти по мократа й коса.

— Кофти положение — промълви Сърес, докосвайки с устни челото й.

— Адски кофти.

Върху ризата му се образува влажно петно, след като Холанд се дръпна.

— Съжалявам — продължи Сърес съчувствено. — Нямаш представа колко съжалявам! Не биваше в никакъв случай да давам зелена светлина на включването ти в операцията, особено пък след Атланта…

Холанд се дръпна още малко.

— Атланта няма нищо общо. Чувствах се добре. Недей да мъчиш себе си, за да ми намираш оправдания. Нищо не ме оправдава. — Тя кимна към кафето. — Мирише прекалено хубаво, за да го хабим. Сипи ми.

Настани се до него на канапето и го остави да й налее от кафето. Телевизорът беше включен без звук.

— Какво дават?

Сърес увеличи звука.

— Нещо, което трябва да видиш.

Излъчваха на живо от вашингтонското студио на Си Ен Ен. Този път жертва на репортерите беше интелигентен младеж с тъжно изражение, експерт от института „Брукингс“, който имаше доста за казване. Холанд трепна, когато от екрана я загледаха братя Макнълти.

Томи и Шон, двайсет и четири годишни, се усмихваха пред камерите, сякаш бяха на купон. Еднаква къдрава коса, пусната до раменете, тънки носове и устни, трепкащи над бялата линия на зъбите. Само Томи, изглежда, се отнасяше с уважение към хигиената им.

Но Холанд настръхна, когато видя очите им. Широко отворени, блеснали от маниакален ентусиазъм, породен не от безстрашие, а от тъпотия. Такива очи ще погледнат право в лицето и самия дявол.

— Те ли са били? — прошепна Холанд. — Да няма някаква грешка?

Сърес поклати глава.

— Намерихме отпечатък от дланта на Томи.

Умникът пелтечеше за класически симптоми и проявления на антагонизъм към обществото, когато Холанд избухна и му отне думата. Нямаше какво да й обяснява надълго и нашироко. Беше чела предостатъчно за кървавите подвизи на близнаците. Щурмоваци на смъртта — убиваха за удоволствие, докато се прикриваха с идеология и пълнеха гушите.

„Кой от тях е бил там? И близо ли съм била до него?“

Изтръпнала от ужас, Холанд разтри енергично китката си.

— Отпечатък от длан — прошепна тя.

— Те стават небрежни, на нас почва да ни върви.

Холанд го погледна в очите.

— Доколко можеш да споделяш с мен?

Сърес й разказа как Смит е направил връзката и как британците са посочили доказателства, от които личи, че зад двойното убийство стоят братя Макнълти. Разказа й повече, отколкото Арлис Джонсън беше разрешил, и за издирването на близнаците, защото правилата вече не важаха за Холанд… макар и тя още да не го знаеше.

Холанд заслуша внимателно — попиваше всеки факт. Дълбоко в нея проблесна лъч на надежда. Трябваше по някакъв начин да убеди директора да я включи в издирването. Само ако й дадяха още една възможност…

С крайчеца на окото забеляза, че Франк се пресяга за дистанционното устройство.

— Не! Остави го.

— Уверявам те, няма да ти хареса.

Издърпа дистанционното от ръката му и увеличи звука. Репортажът се прехвърли в залата за пресконференции на Сената. Глутница сенатори с блеснали от ярост погледи на гладни вълци се бяха скупчили зад една от своите — крехка жена с изпити черти и твърде много грим. С пискливия си глас Барбара Зентнър изплюваше думите върху легиона пишещи братя:

— Знам от сигурен източник — каза републиканката от Калифорния, оглавяваща могъщата Финансова комисия, — че секретните служби не са спазили мерките за охрана на сенатора Уестборн. Според източника една млада агентка, едва ли не стажантка, прикрепена към сенатора, не е следвала стриктно правилника…

Холанд потрепери цялата.

— Откъде е научила?

Сърес грабна дистанционното устройство и изключи телевизора. Холанд беше скочила на крака и се разхождаше напред-назад из стаята.

— Как е научила Зентнър, Франк? — повтори тя. — Има два доклада — моят и на Джонсън. И двата са при директора. Нали не допускаш…

Сърес понечи да се изправи, но Холанд се отдалечи.

— И през ум да не ти минава! — отряза я той. — Смит не е човек на ударите в гръб. Има безброй начини Зентнър да се добере до теб.

— Кажи един!

Сърес прехапа устни. Холанд нямаше представа колко бързо плъзва мълвата в секретните служби. Убит ли е някой от хората, които те охраняват, цялата организация се разтриса. Подробностите се разчуваха по-светкавично и от клюка в затънтено градче. Самият Сърес бе научил за трагедията след половин час. И то в леглото, посред нощ.

— Както и да е станало, знай го от мен. Смит няма пръст — рече й предпазливо. — Нищо не можеш да направиш…

— Вика ме в три часа в кабинета си — прекъсна го внезапно Холанд. — Ще ми покаже вратата, нали?

Сърес извърна очи. Сърцето му се сви при мисълта, че младата жена се е досетила и тепърва ще има да пати.

— Нали?

— Ще те прати в принудителен отпуск, докато преразгледат случая.

Холанд почувства как я плисва топла вълна.

— Раздел тринайсети, параграф трети, точка В от Правилника — прошепна тя. — Ще спазят формалностите, но в края на краищата ще ме изхвърлят.

— Не знаеш какво ще решат — възрази Сърес. — Това, че са замесени братя Макнълти, хвърля съвсем различна светлина върху случая.

Младата жена се пресегна и прокара нокти по дланта му.

— Така ли, Франк? Наистина ли го мислиш?

 

 

Холанд не отстъпи пред протестите на Сърес, когато го помоли да си тръгва. Имаше нужда да остане сама, да си възвърне самообладанието за срещата със Смит, да се съсредоточи и пребори с пристъпите на паника и отчаяние.

Припомняше си отново и отново — до минутата, времето, когато е била във вилата за гости, и всеки път се изправяше пред една и съща стена — беше проявила небрежност при изпълнение на задълженията си, не беше осигурила безопасността на спалнята. Всички обяснения, оправдания или самокритика свършваха дотук.

Това обаче не означаваше, че не може да помогне в издирването на братя Макнълти. Точно сега Смит отчаяно се нуждаеше от всеки човек в службите. Холанд искаше само едно: да получи възможност да опита, да направи нещо. Станеше ли дума за Макнълти, бе убедена, че е длъжна да стори поне това.

Отиде в спалнята и облече първите й попаднали в гардероба дрехи. Наложи си да тръгне чак когато до началото на срещата оставаха трийсет минути, но по улиците нямаше задръствания и пак трябваше да чака пред кабинета на Смит. Секретарката я стрелна с поглед и й каза няколко думи, от които пролича, че й е мъчно за нея.

— Вече можеш да влезеш.

Смит седеше не зад бюрото, както бе очаквала Холанд, а на старомодното канапе, тапицирано със зелена кожа, и си играеше с очилата. Младата жена бе стъписана колко грохнал изглежда — приличаше на пациент, чието лечение бавно го убива.

— Добре ли си… предвид обстоятелствата де? — попита Смит и й посочи креслото с тапицерия от напръскан росер.

— При тези обстоятелства, добре.

— Следиш ли събитията?

— Само по Си Ен Ен.

— И това е достатъчно. Там се стараят. Хвана ли изявлението на Зентнър?

— Да. „Лоша аматьорска охрана.“ Вече чаках да чуя и името си.

— Споменаха го. — Смит не се впусна в подробности. — Значи знаеш за братя Макнълти. Общо взето, това е новото. Покрай отпечатъка от длан във вилата нещо ми светна. Както и покрай вдлъбнатината в острието на ножа.

Беше припрян. Очевидно бързаше да приключи разговора, но Холанд не смяташе да се дава толкова лесно.

— Сър, как сенатор Зентнър се е добрала до сведенията?

Смит разтърка нос и си сложи очилата.

— Някой се е разбъбрил, Тайло. Ония във ФБР са се разтърчали. Според мен Зентнър ги е подпитала за теб.

— Трябва да знам нещо — каза Холанд бавно. — Моя ли беше грешката? Само аз ли съм виновна?

— Твоята грешка е, че не си се придържала към Правилника. Това ти е вината. Няма как да се отрече. Може би нещата ще се променят, когато попритиснем братя Макнълти.

В последните думи прозвуча едва доловимо съжаление. Сякаш Смит ги бе изрекъл, без да иска. Според Холанд той бе от хората, които не ги бива особено да вдъхват напразни надежди. Все пак й подхвърляше някаква сламка, за която тя му беше благодарна.

— Какво ще стане сега?

Разбра, че ще се опита да й се извини, още преди да е отворил уста.

— След десет дни ще разгледаме случая. Ще председателства Бил Клемънтс, заместник-министър на финансите, в чийто ресор е Службата. Освен него в комисията сме ние с Джонсън. Дотогава ще сме се запознали с всички представени доклади, за да определим твоята роля. Ще имаш възможност да дадеш обяснение, после ще гласуваме дали да напуснеш.

— Общо взето, резултатът от гласуването е ясен, нали? — попита тихо младата жена.

Смит не отклони поглед от нейния.

— Да. Съжалявам.

— А дотогава?

— Засега ще излезеш в отпуск. Можеш да запазиш служебната значка, в случай че се наложи да се представиш. Можеш да не идваш на работа.

Холанд знаеше, че шефът още не е приключил, но нямаше какво да губи, освен този последен шанс.

— Знам, че издирвате братя Макнълти. Всички са хукнали да ги търсят, но ние сме длъжни да се доберем до тях. Нужен ви е всеки агент, който можете да отделите. Ще помогна, ако ми разрешите.

За момент й се стори, че Смит ще я отпрати. Вместо това обаче видя върху лицето му само ужасната тежест на бремето, което му беше стоварила.

— Може и на мен да ми се иска, Тайло — изрече той уморено. — Може дори да съм убеден, че трябва да постъпя точно така. Но нямам право да те допусна до издирването. — Изправи се, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си. — Ще ти бъде ужасно трудно, но те моля да помислиш за бъдещето си. Ти си талантлива и кадърна. Млада си. Не допускай една грешка да те осакати. — Смит замълча. — По-късно, когато решиш по кой път да тръгнеш, ако мога да ти помогна с нещо…

Холанд беше обхваната от неестествено спокойствие. Сега вече знаеше какво точно я очаква. Щеше да го преживее някак си. Щеше да се измъкне.

Разговорът бе приключил, тя усещаше, че директорът търси елегантен начин да я отпрати. Взе дамската си чанта.

— Един последен въпрос.

— Ама разбира се.

— Не съм чела засекретена информация за братя Макнълти, но в медиите никога не се е споменавало, че измъчват жертвите си. Случвало се е да им трошат капачките на коленете, но не и да ги обезобразяват, както са обезобразени Уестборн и Шарлот Лейн. Просто се набива в очи.

— Убеден съм, че си права, Тайло. — Смит вече се бе запътил към вратата. — Ще го възложа на някого.

За пръв път от началото на разговора Холанд бе изненадана. Смит бе реагирал едва ли не грубо, нещо, на което младата жена бе смятала, че не е способен.