Филип Шелби
Дни на убийства (31)

30.

Отоплението в камионетката беше пуснато до дупка, когато Холанд се качи. Духна на пръстите си, внезапно осъзнала колко студено е било в къщата на Зентнър.

— Беше страхотна.

Тя се усмихна на Брайънт, който по микрофона бе слушал всичко, в случай че вътре стане напечено.

— Бързо си схванала за какво става дума — допълни младежът.

— Разбрах, докато гледах телевизионния репортаж за Болдуин. Крофт се е уплашил да не би някой от хората му да се издъни и е решил да унищожи Болдуин, та да им е за урок на останалите. Оная вечер в Оук Фармс Кардиналите са били наясно, че дори ако се спогодят с Уестборн, той ще бъде убит веднага щом се разотидат. При това са имали непоклатимо алиби. Всички са си тръгнали от заседанието, охранявани от наши хора. Излиза, че сме охранявали убийци — каза в заключение Холанд.

— Джонсън твърди, че ще изкараш нещата докрай.

— Да, така е.

— Добре тогава…

Брайънт постави червена сигнална лампа на покрива и я включи заедно със сирената, след като зави по Рок Крийк Паркуей.

Беше седем и нещо. Холанд започна да нервничи от сутрешните задръствания. Брайънт се свърза с дежурния на моторизираното полицейско отделение.

Ескортът ги пое на мястото, където авеню Ню Хампшър се влива в Уошингтън Съркъл. Колите по авеню Пенсилвания отбиваха встрани, щом моторите наближеха, а камионетката се движеше в дирята им. Най-натоварените пресечки в близост до Белия дом бяха отцепени от полицейски патрулни коли, разчистващи пътя покрай Федерал Трайангъл.

Показа се бронзовата статуя на свободата върху купола на Капитолия. Ескортът се отдели от тях, когато завиха към източния вход. Дори в този час пред портика му се бяха струпали туристи с мукавени чаши кафе — очакваха обиколката из Конгреса по време на сесия.

— Трябваше да минем през западния вход — изсумтя Брайънт. — След такава нощ не се сетих за туристите. Добре поне че се обадих на охраната.

Той посочи човека, който изникна при вратата и затика назад туристите. След като спряха встрани от тълпата, Брайънт се протегна за алуминиевото куфарче на картечницата.

— Няма да ни е необходимо — възпря го Холанд.

Колегата й сви рамене и се отправи с бърза крачка към входа. Холанд извади картата.

Охраната ги пусна без въпроси. Вратите зад тях се затръшнаха. С трясък, като от гръмотевица. После се спусна тишината на столетията, която сякаш струеше от високите тавани.

— Ще се справим сами, благодаря — увери Брайънт охраната и двамата с Холанд тръгнаха по коридора със стенописи, рисувани от Константино Брумиди цели двайсет години. — Няма никой друг, нали?

— Поне аз не съм видял — отвърна мъжът. — Но може да се влезе от другаде.

Холанд не чу последната реплика. Вече бе в Мраморната зала с коринтски колони, където сенаторите се пазаряха и спореха. Баща й я беше водил тук като дете. Спомни си как се е изчервявала, когато някой се наведеше да се здрависа с нея или да я потупа по главата. Помнеше и колко се е гордяла с баща си онзи ден.

След като пресече Мраморната зала, се изправи пред лъскавите врати към заседателната зала и хвана бравата. Отзад изщракаха ключалките на куфарчето на Брайънт. Само да тръснеше китка и щеше да извади оръжието.

Холанд дръпна вратите към себе си и застана на прага на празната зала. Направи колеблива крачка, погледна балкона горе, после пътеката и наредените в полукръг банки под подиума на председателя. Възкликна едва чуто.

Вдясно от подиума, частично закрит от големия флаг, стоеше Джеймс Крофт.

 

 

Джонсън слушаше как главната прокурорка Маделин Крофорд разпитва Барбара Зентнър.

Висока и слаба, Крофорд се обличаше главно в копринени дрехи в пастелни тонове и носеше очила, с които съвсем приличаше на достопочтена светска дама. Това бе възможно най-подходящата външност за бивша федерална прокурорка от Лос Анджелис. Опитът й личеше от начина, по който насочваше разпита.

Джонсън тъкмо се пресегна към телефона, когато внезапно забеляза, че разговорът е замрял. Барбара Зентнър излезе от стаята.

— Къде отива? — попита бързо той.

— До тоалетната на горния етаж.

— Предлагам да й изпратиш придружителка.

Крофорд го погледна озадачено, после го разбра и махна на полицайката да се качи горе.

— Боиш се да не посегне на живота си ли? — попита Крофорд. — Вярно има вид на развалина.

— Кой знае какво може да й хрумне. Не искам да го научим, когато вече е късно.

— Едва ли си чул — рече прокурорката и поклати глава.

— Какво?

— За Болдуин. Докопал в Тенеси ловджийска пушка и се заключил в спалнята. Какво ли им минава през главите на останалите, за които си говорим със Зентнър.

— Да хванат първия самолет.

— Нека опитат. Хората ми са завардили Националното летище, летище „Дълес“ и „Балтимор-Вашингтон“. Имената им са в черните списъци на Федералното бюро за гражданско въздухоплаване, в случай че решат да се качат на някой частен чартър. Никой няма да ходи никъде.

Крофорд прекоси помещението да посрещне свой сътрудник, който размахваше получено по факса съобщение, а Джонсън седна до телефона. Изненада се, когато секретарката на директора му съобщи, че Смит не е излизал от кабинета.

— Ще ми направиш ли една услуга, Кати? Надникни и му кажи, че го търся по спешност.

Докато чакаше, Джонсън си помисли, че ако Холанд се окаже права, главната прокурорка няма да може да вдигне глава от работа.

— Съжалявам, Арлис — рече Кати объркано. — Няма го.

— Моля?

— Ами знам, че беше вътре, понеже го видях. Сигурно е изхвърчал по спешност от входа за важни лица.

До кабинета на Смит имаше чакалня за посетители, които не желаеха присъствието им там да се разгласява. Като в кабинет на психоаналитик, откъдето пациентите можеха да си тръгнат, без да минават през чакалнята.

— Някой да му е звънил?

— Не. Но той се обади на някого.

— Провери, моля те.

Всички номера, избрани от апарати в сградата, биваха вписвани в централния компютър.

— Арлис, не мога…

— Известно ти е какви трусове тресат града тая сутрин. Трябва да говоря с него, защото се опасявам да не попадне в капан.

След доста колебания Кати най-сетне прошепна едва чуто номера. После:

— Арлис, там ли си?

Кати нямаше представа, че слушалката от другата страна се клатушкаше върху жицата, а Джонсън е изхвърчал като попарен от къщата, глух за виковете зад гърба си.

 

 

С поглед, прикован в Джеймс Крофт, Холанд отиде вдървено по покритата с килим пътека при първата редица банки.

Куфарчето на Брайънт издрънча на пода. Чу се щракането на вдигнатия предпазител.

Крофт заобиколи знамето с развеселена усмивка върху месестите устни. Разпери ръце, за да покаже на Брайънт добрите си намерения. Спря между бюрата на стенографите и зачака, широко разкрачен.

На по-малко от пет метра от сенатора Холанд застана до една от банките на най-почетна възраст, ако се съди от потъмнялата й издраскана повърхност. Не й беше необходимо да чете плочката с името на сенатора, за да разбере кой е седял на нея.

— Томи!

— Прикривам те.

Тя вдигна капака и се зачете в драсканиците.

Дори тук, в най-достолепната зала на американския Конгрес, почитаемите творци на законите в САЩ си бяха позволили хлапашки лудории. Грубо издялкани, в колонка се мъдреха имената на сенатора Даниъл Уебстър, седял пръв на банката, както и на последния сенатор, който я бе заемал — Чарлс Уестборн.

Холанд прокара пръсти по вдлъбнатините, вече запълнени с мръсотия. Чак на третия път напипа малка дупчица. Натисна краищата и плотът се отмести със скърцане. Под дъното му имаше квадратна кухина със страна дванайсетина сантиметра и дълбочина три сантиметра. Беше празна.

— Браво, Холанд! — възкликна Крофт. — Щях да съм разочарован, ако не беше открила тайника. Да ти покажа ли какво намерих вътре? — преднамерено бавно бръкна в горния джоб на сакото и извади дискета. — Това търсиш, нали?

— Сложете дискетата на бюрото до вас, сенаторе. Бавно.

Дали Крофт бе забелязал, че гласът й трепери? Очите му проблеснаха като гладки светли опалчета върху розов латекс.

— Няма да го направя. Формално погледнато, тя е собственост на Сената, върху която имам по-големи права от теб.

— Говорим за доказателствен материал, свързан с разследването на убийство.

— Доста развихрено въображение имаш, Холанд. Но при твоята интелигентност друго не може и да се очаква. — Крофт въздъхна. — Щеше да е много по-добре, ако не беше дошла на кея. Доста от нещата, които се случиха, щяха да бъдат избегнати, ако си беше гледала работата. Вярно, Уестборн допусна глупава грешка, като ти даде другата дискета, но ти забърка още по-голяма каша, като не я предаде на хората със съответните правомощия — на сенатската комисия за сигурност например. Или дори на госпожица Траск.

— Вие така или иначе щяхте да я убиете. Или най-малкото да се опитате.

Крофт не й обърна внимание. Холанд си даде сметка, че досега не е казал нищо, с което да опетни името си, камо ли пък да увисне на въжето.

— Уестборн много си падаше по мелодраматичното — започна да размишлява той на глас. — От всички възможни места да скрие дискетата точно тук! Само не проумявам как не съм се сетил досега. Ти какво знаеш за Даниъл Уебстър?

— През трийсетте години на миналия век към банките на сенаторите били добавени писалища. Само Уебстър отказал да променят бюрото му.

— Браво, Холанд! — Крофт даже изръкопляска. — Хубаво е да знаем, че от образователната ни система все има полза. Значи си наясно и че само сенатори от Ню Хампшир имат право да седят на тази банка. Ето защо, когато накрая се запитах кое е най-сигурното място на този свят да скриеш нещо и което да е удобно, но в което никой не би дръзнал да рови, се сетих за господин Уебстър от Ню Хампшир.

В друг момент Холанд щеше да приеме подобно обяснение за разумно и логично. Но нервите й бяха опънати до скъсване, пък й се стори, че нещо не се връзва. Вероятно лицето й се бе променило, защото Крофт я погледна ледено и пак извърна очи към балкона, опасващ залата.

Не беше дошъл сам!

Тази мисъл я разсея за миг и викът й стигна до Брайънт твърде късно.

— Човек! На балкона!

Брайънт се извъртя рязко към полукръглия балкон за посетители, но още не се беше прицелил, когато първият куршум го свали на пода, а оръжието изхвърча от ръцете му. Вторият куршум прониза Крофт в гърдите.

— Холанд!

Беше гласът на Джонсън.

С един скок тя коленичи до Крофт и насочи пистолета към балкона. Джонсън се беше превил на две, опитвайки се да приближи под прикритието на банките.

— Не! — изкрещя Холанд. — Не се откривай откъм балкона…

Току до бузата му се разхвърчаха трески.

Човекът, който стреляше, се местеше… Биваше си го! Едва ли бе очаквал да завари и Джонсън, но не се бе уплашил. Алармените инсталации вече се бяха включили, а той продължаваше да дебне.

Изведнъж в съзнанието на Холанд изникна образът на Проповедника, а заедно с него и мисълта, че той е успял да надхитри и смъртта.

И тогава гневът на младата жена надделя, тя натисна спусъка и застреля в полумесец по ротондата, откъдето се разлетяха големи парчета мазилка.

От стрелбата не чу взрива, повалил Джонсън, видя само как той се хваща за крака и се свлича на пътеката. Холанд смени пълнителя и го изпразни, докато измине разделящото ги разстояние. Една от вратите на балкона се залюля бясно на пантите.

— Томи!

— Нищо ми няма. Уцели ме в задника.

— А мен в крака — каза Джонсън. — Ще се оправя. Ами Крофт?

Холанд свали колана му и го стегна над коляното. После се дотътри до проснатия сенатор, загледан в сентенцията, изписана над главния вход.

— „Бог благослови начинанието ни…“ — изхриптя той. — Не бих казал.

Вкопчи се в ръката на Холанд. Тя едва се сдържа да не се отдръпне при допира на студената бяла плът.

— Не трябваше да съм аз. Защо стреля по мен?

Холанд извърши нещо, на което не смяташе, че е способна. Остави пистолета, пъхна ръка под врата на Крофт и притегли главата му в скута си. Когато се наведе към него, косата й падна върху лицето му. В отговор на молитвата за успокоение на душата му получи неговата последна изповед.