Филип Шелби
Дни на убийства (15)

14.

Таксито беше спряло пред „Хикъри Дикъри Док“, хотел, който се помещаваше в ремонтирана внушителна сграда във викториански стил с изглед към парка на Болта Плейс.

Отначало Холанд тичаше задъхано като маратонец, после обаче си наложи да намали темпото, сякаш прави крос. В този квартал често се срещаха жени, които, отметнали глави и вперили поглед право напред, тичаха за здраве. Но по тротоарите имаше все повече забързани минувачи и тя не искаше да привлича вниманието.

Докато чакаше светофарът да превключи на зелено, заподскача на едно място, вторачена в очукания жълт шевролет от другата страна на улицата. Шофьорът беше висок и чернокож — нигериец или сенегалец, кожата му блестеше като лъснат абанос. Стоеше до отворения багажник, след като прилежно беше наредил куфарите на пътника си върху тротоара и го чакаше да прецени какъв бакшиш да му даде. На стъпалата пред хотелчето някаква млада жена, облечена в пролетна рокля на цветя, потрепери и погледна пътеводителя, а сетне недоверчиво и сградата, в която й предстоеше да отседне.

Светна зелено и Холанд хукна като попарена, за да изпревари мъж с вид на учен, който също гледаше таксито. Заобиколи отпред колата и се настани на задната седалка. Вътре ухаеше на мускатово орехче и на нещо непознато.

— Вече приключвам!

Шофьорът, който още стоеше отвън, й замаха, докато с другата ръка си получаваше парите. После автомобилът се разтресе: мъжът бе затръшнал капака на багажника. Пъхна се зад кормилото и пак замаха.

— Удли Парк. Знаете ли как се стига?

— Вече приключвам!

Холанд се наведе напред и тикна банкнота в ръката му.

— Удли Парк!

Чернокожият трепна от тона й. Погледна петдесетте долара и на език, който Холанд не разбираше, заговори на фигурките и талисманите, прикачени върху таблото.

 

 

Знаеше, че все някога ще се доберат до таксиметровия шофьор. Ще почнат да го разпитват, докато не им опише откачалката, натресла му се пред „Хикъри Дикъри Док“, и не им каже къде е слязла.

Кои ли бяха те?

Докато бягаше, Холанд бе разчитала на ушите, а не на очите си, за да определи близо ли са преследвачите й. Още се ослушваше, та да различи в тътена на уличното движение клаксоните на пожарните от виенето на линейка. Сирените на полицейски коли още не се чуваха. С всяко изщракване на таксиметровия брояч през пясъчния часовник на надеждата й се процеждаше още едно зрънце.

Кои бяха те?

Номерата на колите, спрели пред къщата й, бяха на Службата. Значи и хората, стреляли по нея, бяха агенти.

Възможно ли беше да са изпратени по сигнал от Франк? Той да е предупредил някак си Центъра, че е ранен и нападателят му заплашва живота на друг агент?

Холанд потрепери при спомена за мъртвото тяло на Сърес в ръцете й, за двете рани върху челото му и безжизнените очи, вперени в нея.

„Ето я! Въоръжена е!“

Виковете на агентите, преди да открият огън по нея, върнаха Холанд към реалността. Те бяха дошли не защото Сърес е успял да ги предупреди, не защото знаеха, че тя е в опасност. Не преследваха убиец. Бяха дошли да търсят нея, единствено нея…

Кокалчетата на пръстите й побеляха, когато Холанд стисна дръжката на вратата при острия завой на Рок Крийк Драйв. Бяха подминали Дъмбъртън Оукс и се носеха на изток, към Рок Крийк Парк. Холанд не си правеше труда да оглежда движението. Ако знаеха, че е в таксито, щяха да намерят начин да го изкарат от пътя.

„Преследват ме хората, с които работя. Искат да ме убият… Господи, не е възможно!“

Тези въпроси заплашваха да я лишат и от малкото останало й самообладание.

„Още не знам достатъчно, но скоро може би ще науча всичко.“

Беше важно да запомни образа на убиеца. Между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Слабо, но мускулесто яко тяло и жълто-кафяви очи върху лице със силен слънчев тен, като на манекен, готов да бъде сниман за рекламни фотоси на яхта в Карибско море или на фона на белите скали в Егейско море. Глас, принадлежащ на американец, в който сякаш звучеше смъртта, глас на професионалист, в чиято ръка оръжието не трепва и който бе направил две дупки в челото на човек, без изобщо да се прицелва.

Но само способностите му ли го отличаваха?

Освен че му липсваше страх, той се открояваше с още нещо в поведението. Начинът, по който говореше, сякаш му принадлежеше цялото време на света. Увереността, че е невъзможно да сгреши, ето защо тя да гледала встрани, да си мислела за любимия или за някакъв приятен спомен. Сякаш бе с ореол, излъчваше магия, която го предпазва и няма да позволи на никого да го спре.

Предпазва го…

 

 

Кой си ти? Откъде се появи? Не, не, грешна посока. Това, което знам, е, че си дошъл за дискетата. Усмихна се, каза, че си намерил, каквото търсиш, после пъхна дискетата в джоба си. Значи си бил онази нощ и в Оук Фармс. Още няколко крачки и щях да те видя… в мига, преди да ме застреляш.

Ти си убил Уестборн. Но преди това си го измъчвал. Защо? Пак заради дискетата, нали? Не е била у него. Не. Пак греша. Уестборн не е носел дискетата, която си търсел.

Тази, за която си бил изпратен.

Наясно си бил с всички детайли по охраната. Разполагал си с всичко необходимо. Имал си укритие. Било ти е студено и неудобно, но това не те е плашело. Бил си на сигурно място. Дори кучетата не са могли да те надушат. Знаел си, че ще има кучета.

Изпилил си ключалката на задната врата, защото си смятал да проникнеш оттам. Чул си как Флеминг хвърля камъка в езерото и отговора на патрула. Знаел си, че тъкмо тогава е безопасно да влезеш във вилата.

Знаел си и че вътре е любовницата на Уестборн. Чрез нея си искал да го сплашиш и той да ти даде дискетата. Преди да го разпориш като парцалена кукла…

 

 

Намираха се на авеню Кънектикът, съвсем наблизо до Удли Роуд. Входът на зоологическата градина се падаше вдясно, от другата страна на улицата, но Холанд не гледаше натам.

— Спрете!

Отвори вратата още преди таксито да спре рязко и пресече тичешком на жълто авеню Кънектикът. Студеният вятър струпваше над главата й буреносни облаци. Холанд си запроправя път с рамо през случайните минувачи и просяците, скупчени около вентилационните решетки пред спирката на метрото. Монетите за билета, които стискаше в дланта си, вече бяха топли. Последната, най-ужасна мисъл, която й мина през главата, докато се носеше с ескалатора, беше: „Кой те е изпратил да обезобразяваш и убиваш? Кой стои зад гърба ти?“.

Догони потеглящия влак на метрото и се мушна между затварящите се врати. Линията се оказа къса, имаше още пет-шест спирки до станция Фарагът Норт в центъра.

За първи път, откакто бе избягала от къщата, се почувства в безопасност. Докато бе в тълпата, никой не знаеше коя е. Сигурно бяха предвидили, че ще се запъти към метрото, но нямаше как толкова бързо да пратят хора по всички станции, камо ли във всеки отделен влак.

На Фарагът Норт Холанд се сля с навалицата, насочила се към линията на юг. След миг се озова във влака за Уотърфрънт, докъдето стигна едва след петнайсет минути.

С бърза крачка и наведена глава пресече Мейн стрийт и пое към парка, граничещ с канал Вашингтон. Отляво бяха кейовете на вашингтонските речни линии с туристическите корабчета. В далечината се виждаха светлините на Форт Лесли Макнеър, а по-нататък — на Бъзард Пойнт, където бяха разквартирувани частите на ФБР, обучени да спасяват заложници.

Холанд зави наляво и ускори крачка. Крайбрежната алея бе почти безлюдна, вятърът, духащ откъм канала, развяваше памучното яке на младата жена. Тя се чувстваше уязвима. Студът само засилваше страховете й, умората подклаждаше нейните подозрения и Холанд си повтаряше, че само се заблуждава. Но усещаше едва ли не физически как самообладанието я напуска.

Светлините на моста Франсис Кейс Мемориал се отразяваха в нагънатата от вълнички вода. В сянката на моста Холанд се загледа в червените, зелените и сините огънчета, танцуващи в мрака. Чу изпищяването на корабна сирена, поскърцването на дърво и стона на опънатото въже.

В яхтклуб „Потомак“ имаше триста хелинга, на които бяха закотвени, общо взето, еднакви по мощност яхти и лодки. Самият клуб се помещаваше в красива постройка в древногръцки стил на възвишение, обляно от светлините на мощните прожектори зад него. Холанд долови музиката на оркестър и откъслечен гърлен женски смях. Едвам устоя на миража с неговия уют и безопасност.

Заобиколи голямата морава и се насочи към будката на охраната: само оттам можеше да мине през желязната ограда между клуба и алеята.

Разбра точно в кой момент е била забелязана от пазача — чу бръмченето на камера, следяща придвижването й в мрака. Извърна се към водата с надеждата, че лицето й ще бъде заснето най-много в профил. С крайчеца на окото видя, че пазачът я наблюдава. Не беше от обикновените ченгета, числеше се към специално подразделение, охраняващо най-големите неправителствени здания. Значи Холанд можеше да разчита, че няма да действа прибързано.

Вече държеше картата, когато стигна входната врата. Пъхна я в процепа на ключалката и бе възнаградена със светването на зелена лампичка. Затаила дъх, натисна петте цифри на кода. За по-голяма сигурност го сменяха всеки месец, а тя не помнеше кога са й съобщили тази комбинация.

Светна втора зелена лампичка и ключалката прищрака. Холанд мина през вратата и я затвори. Обърна се и видя, че вниманието на пазача е насочено към телевизора. Компютърът щеше да отбележи автоматично кога е минал човекът и как се казва. Но името нямаше да бъде нейното. Холанд бе сигурна, че мъжът е свикнал да вижда млади жени, които идват сами. Или някой ги чакаше вътре, или щеше да се появи по-късно. Стига жената да разполагаше с карта и да знаеше кода, охраната не питаше коя е и какво търси тук.

Номерата на хелингите бяха осветени от оранжеви лампи и Холанд вървя покрай тях, докато стигна петнайсетметровата двумачтова яхта „Лебед мореплавател“, ръчно построена във Финландия преди дванайсет години. През летните месеци често беше кръстосвала с нея крайбрежието от Чесапийк до Мейн. Веднъж дори стигна чак до Мексико.

Стъпи на планшира и оттам скочи леко на кърмата. Приклекнала до вратата зад големия хромиран рул, пъхна ключа в ключалката. Влезе в салона, включи генератора, осветлението и отоплението. После отиде в каютата, изу се и се строполи на леглото.

Сви се на кравай, изтощена до крайност, но не смееше да затвори очи. Плашеше я не тъмнината, а образите, които щяха да изплуват от нея. Погледът й падна върху снимката на масичката, прихваната за леглото: тя и Франк, почернели и изрусели от мексиканското слънце и море, застанали в прегръдка на кърмата. После, когато се върнаха във Вашингтон, собственикът на яхтата й даде картата и кода. Принудени да са дискретни в отношенията си, Холанд и Франк я използваха за свое скривалище далеч от клюките и хорските очи. Никой нямаше представа къде изчезват през почивните дни, на обществени места те не се появяваха заедно. „Лебедът“ беше най-свидната им тайна.

Холанд гледа снимката, докато не си спомни последната си среща с Франк — после не намери сили пак да извърне очи към нея. Нямаше право да се отдаде на скръбта си по него, защото вината щеше да я парализира в мъртвата си хватка. Погледна колко е часът и отиде в банята в предната част, където се търка, докато топлата вода не спря. От чекмеджетата под леглото извади бельо, дънки и пуловер, които бе оставила по-рано.

После изнесе портативния телевизор от шкафа и го включи точно навреме за новините в шест часа. Хубава чернокожа говорителка се впусна да чете сензацията на деня — газова експлозия, изравнила със земята жилищна сграда в Ню Джърси.

Крофт беше жив…

Всичко щеше да отстъпи на заден план, ако някой сенатор бе ранен или убит. Холанд се бе опитала да не мисли какво му се е случило, защо не е дошъл в къщата с Франк. Но въпросите отново и отново изплуваха.

Припомни си последния телефонен разговор. Крофт бе казал, че е в колата с Франк и ще дойдат до пет минути. Дали не го бяха повикали спешно и той не бе слязъл от автомобила броени минути преди Франк да бъде нападнат от засада? Нямаше друго разумно обяснение. Сигурно е казал на Франк, че ще го настигне и… не е подозирал, че закъснението ще му спаси живота.

„Има човек, който знае за съществуването ми. Крофт се е съгласил да дойде, защото Франк му е разказал за дискетата. Малкото, което знаеше за нея…“

Крехката надежда я топли до края на рекламите, когато започна следващият репортаж. Къщата й, грейнала като снимачна площадка от фаровете на полицейски коли, мъже в палта или маскировъчни дрехи, крачещи с решителен вид по моравата отпред. Задъхана млада жена, стиснала здраво микрофона, обясняваше как агент от Службата за охрана е бил убит при провал в акция срещу фалшификатори. Разказът й бе последван от резюме за наскорошна операция на Службата в Атланта, съдържащо намек за връзка с настоящия провал. Репортерката спомена за изчезването на друга агентка, Холанд Тайло. Не били съобщени никакви подробности, затова журналистката започна да импровизира: възможно било Холанд Тайло да е таен агент с разкрита самоличност.

Холанд не вярваше на ушите си. Превключи на други два канала, но и те даваха подобен коментар. Третият задържа вниманието й. Пак показваха къщата й, но от различен ъгъл. Картината играеше, сякаш операторът е тичал. В близък план — Арлис Джонсън в профил разговаря с двама патрулиращи полицаи.

Холанд не си даваше сметка, че е притаила дъх, чак докато гърдите не я заболяха. Кадърът с Джонсън бе траял към дванайсет секунди, но й се видя много дълъг. Ужасно дълъг. Как Джонсън се бе озовал там толкова бързо? При провал на агент първи се появяваха хората от отдела за бързо реагиране. Не от отдел „Следствен“. Освен ако следователите не са били вече там… Тази мисъл се впи в съзнанието й като рибарска кукичка.

Не й се вярваше Франк да е потърсил в това състояние връзка с тях по радиостанцията. Оставало му е да живее броени секунди, по-вероятно бе да е повикал помощ с бутона за извънредни ситуации.

Времето също не пасваше. Холанд пресметна интервала от стрелбата до пристигането на Джонсън.

Бе невъзможно да е стигнал толкова бързо…

Значи мъжете, стреляли по нея, бяха от отдел „Следствен“. Те първи бяха откликнали на зова, отправен им по някакъв начин от Франк.

Холанд се опита да се отскубне от менгемето на мислите си. Знаеше, че е силно притеснена, на ръба на нервния срив, и трябваше да внимава много. Пред нея изникваха и истински страшилища, но и призраци. Не можеше да пренебрегва логиката и здравия разум, бе длъжна да озапти своите развихрили се чувства.

Дотук нищо не се връзваше, особено по отношение на Арлис Джонсън. Холанд знаеше прекалено много за него, тайните места, където живееше. Втълпяваше си, че дори и да я подозира в най-лошото, той няма да изпрати анонимни убийци по петите й.

Само че се бе случило точно това. Джонсън, а не някой друг стоеше пред вратата й, нали? Искаше й се да вярва, че става въпрос за ужасна бюрократична грешка. Агентите са я видели и заради тревожното обаждане са се престарали.

„Само дето хората на Арлис не правят такива грешки. Идват секунди, след като убиецът е духнал. Колко удобно… Не го преследват. Захващат се да му довършат работата…“

Холанд погледна телефона на конзолата до сателитната навигационна система. Според правилника трябваше да избере номера на дежурния, да се представи, да докладва състоянието и местонахождението си и да поиска помощ при необходимост. Така пишеше в правилника на Службата, така Джонсън я беше учил да оцелява. Някъде отвъд плискащите се солени води, в пронизваната от воя на полицейски сирени нощ той чакаше да му позвъни.

— Съжалявам, Арлис — прошепна тя. — Няма да ти позволя да ме намериш.

Мина й през ума да потърси сенатора Крофт, но се отказа. Можеше да почака до утре. Тази вечер тя се нуждаеше от някой, който няма да задава въпроси, да предлага съвет или да я подтиква към действие. Който ще я прегърне и ще я обвие като в пашкул в любовта си.

Холанд набра някакъв номер в Ню Мексико. Жената, която вдигна, й каза, че д-р Даниълс не е в клиниката и ще се върне след четири часа.

— Бихте ли й предали да се обади на „Лебед“?

— „Лебед“ ли?

— Тя ще се сети — каза тихо Холанд и затвори внимателно.