Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (9)

9.

Замаян от гледката на триумвира Антоний и триумвира Октавиан, вървящи заедно като добри стари приятели, Рим ликуваше през цялата зима и приветстваше идването на Златния век, който всеки момент щеше да почука на вратата. Въодушевлението се подсилваше и от факта, че съпругите на триумвира Антоний и на триумвира Октавиан бяха бременни. Издигнат тъй високо в етера на съзидателните метаморфози, че не знаеше как да слезе обратно на земята, Вергилий написа своята Четвърта еклога и предрече раждането на младенеца, който ще спаси света. По-циничните пък се обзалагаха кой ще е Избраникът — синът на Антоний или синът на Октавиан, никой и за миг не си помисли за дъщери. Началото на Десетата епоха нямаше да бъде поставено от момиче, това беше ясно.

Не че всичко вървеше чак толкова добре. Носеха се слухове за тайния процес срещу Квинт Салвидиен Руфус, макар че единствено сенаторите знаеха какви доказателства са представени и какво са казали Салвидиен и адвокатите му в защита. Присъдата потресе всички. Доста време бе минало, откакто римски гражданин бе осъден на смърт за измяна. Изгнания — колкото искаш, проскрипции — също, но нито един официален процес в Сената не бе завършил със смъртна присъда. Такава не можеше да се наложи на римски гражданин, откъдето идваше и падението — първо трябваше да му се отнеме гражданството, а след това — и главата. С делата за измяна се занимаваше специален съд и макар да не функционираше от години, той все още фигурираше в таблиците. Тогава защо бе цялата тази потайност, защо делото се гледаше от Сената?

Малко след края на Салвидиен Ирод бе видян да разхожда своя костюм в тирски пурпур и злато по улиците на Рим. Той беше отседнал в най-скъпата странноприемница в града (на ъгъла на Кливус Орбиус) и от разкошния си апартамент бе започнал да изпраща щедри дарове за някои нуждаещи се сенатори. Молбата му да бъде обявен за цар на юдеите беше надлежно представена в Сенакулума преди едно съвещание, на което едва се събра кворум благодарение на подаръците и присъствието на Марк Антоний до него. Така или иначе, цялото начинание беше хипотетично, тъй като Антигон бе цар на юдеите с одобрението на партите и нямаше изгледи да бъде детрониран в близко бъдеще, а дори и да ги нямаше партите, огромното мнозинство юдеи подкрепяха Антигон.

— Откъде взе всичките тези пари? — попита го Антоний, докато влизаха в Сенакулума — мъничка постройка, долепена до Храма на съгласието в подножието на Капитолий. Тук Сенатът приемаше чужденците, които не се допускаха в сградата.

— От Клеопатра — отвърна Ирод.

Масивните юмруци се стиснаха.

— Клеопатра ли?

— Да, какво те учудва толкова?

— Тя е прекалено стисната, за да дава пари на когото и да било.

— Но синът й не е, а той я управлява. Освен това трябваше да се съглася да й се отплатя с доходите от йерихонски балсам, когато стана цар.

— О!

Ирод получи своето senatus consultum^[1], с което официално се посочваше като цар на юдеите.

— Сега ти остава само да си извоюваш царството — рече Квинт Делий по време на превъзходната вечеря, готвачите на странноприемницата бяха прочути.

— Знам, знам! — наежено отвърна Ирод.

— Защо си го изкарваш на мен? — учуди се Делий. — Да не би аз да съм оскубал Юдея?

— Защото си под носа ми и тъпчеш търбуха си със свински цици, като че ли някой те гони! Да не мислиш, че Антоний някога ще си вдигне задника да се бие с партите? Дори не споменава за партска кампания.

— Не може. Трябва да бъде наблизо, за да държи под око онова сладко момче, Октавиан.

— Ох, цял свят знае това! — нетърпеливо рече Ирод.

— Като стана въпрос за сладки неща, Ирод, какво стана с надеждите ти за Мариамне? Антигон не я ли е омъжил вече?

— Не може той самият да се ожени за нея, защото й е чичо, а прекалено се страхува от роднините си, за да я даде на някой от тях. — Ирод се ухили, претърколи се по гръб и плесна дундестите си ръце. — Освен това тя не е при него. А при мен.

— При теб ли?

— Да, успях да я изведа и да я скрия малко преди падането на Йерусалим.

— И това ако не е хитро! — Делий си набеляза поредния деликатес. — Май ще си взема и от пълнените орехчета.

Тези и различни други инциденти бледнееха пред истинския, все още нерешен проблем, пред който се бе изправил Рим от смъртта на Цезар насам — доставката на зърно. Секст Помпей тържествено обеща да бъде добър, но започна да напада корабите и да прибира товарите им преди още да се е втвърдил восъкът под договора от Брундизиум. Той ставаше все по-дързък и дори започна да напада Италия там, където имаше повече хамбари, и да отмъква зърно, за което никой и не подозираше, че може да бъде изложено на опасност. Когато цената на зърното скочи на четиридесет сестерции за шестдневен порцион, в Рим и в останалите италийски градове започнаха бунтове. За най-бедните имаше безплатни дажби, но Божественият Юлий бе намалил получателите им наполовина (до сто и петдесет хиляди души) с въвеждането на имуществен ценз. Но това, крещяха бесните тълпи, беше когато зърното се продаваше по десет сестерции за модий, а не по четиридесет! Списъкът на получателите на безплатни дажби трябвало да се разшири и да включва хората, които не могат да си позволят да плащат четворна цена. Когато Сенатът отхвърли това искане, броженията станаха толкова сериозни, че започнаха да напомнят за времето на Сатурнин.

Ситуацията беше доста неудобна за Антоний — наложи му се лично да се увери колко болезнен е станал проблемът със зърното, като същевременно си даваше много ясно сметка, че именно той бе оставил ръцете на Секст Помпей развързани.

Потискайки въздишката си, Антоний изостави надеждите да използва скътаните двеста таланта за удоволствия, както беше намислил. Вместо това купи с тях достатъчно зърно, за да нахрани сто и петдесет хиляди души допълнително, като по този начин си спечели незаслужени хвалебствия от страна на простолюдието. Откъде беше дошъл този неочакван късмет? Не от друг, а от Питодор Тралски. Антоний беше предложил на плутократа дъщеря си Антония Младата — грозновата, дебела и умствено недоразвита — в замяна на двеста таланта в брой. Питодор, който все още бе в разцвета на силите си, моментално прие предложението. Врещейки като осиротяло теле, Антония Младата потегли към Трал. Врещейки като осиротяла крава, Антония Хибрида се постара цял Рим да научи какво е сполетяло дъщеря й.

— Каква презряна постъпка! — възкликна Октавиан, който по всякакъв начин се мъчеше да жегне неприятеля си.

— Презряна? Презряна ли? Първо, тя ми е дъщеря и мога да я оженя за когото поискам! — изрева Антоний, изненадан от тази нова проява на дързост от страна на Октавиан. — Второ, с парите за нея купих зърно за два пъти повече граждани за месец и половина! И това ако не е неблагодарност! Ще ме критикуваш, когато си родиш дъщеря, способна да направи за простолюдието и една десета от това, което направи моята!

— Дрън-дрън! — презрително отвърна Октавиан. — Преди да дойдеш тук и лично да видиш какво става, смяташе да задържиш парите и да изплатиш все по-големите си дългове! Горкото момиче нямаше никаква възможност да разбере какво я чака! Можеше поне да пратиш майка й с нея, вместо да я оставиш в Рим да оплаква загубата й пред всеки, който е готов да я изслуша!

— Откога си станал толкова състрадателен? Посрано нищожество!

И докато Октавиан се задъхваше от отвращение от тази обида, Антоний напусна тъй вбесен, че дори на Октавия й бе трудно да го успокои.

Тогава на сцената излезе Гней Азиний Полион, който вече беше пълноправен консул, след като принесе жертва, положи клетва и официално пое длъжността си. Беше се питал как да увековечи двата месеца, които му оставаха, и сега вече имаше решение — като се опита най-сетне да вразуми Секст Помпей. Нещо му подсказваше, че синът на великия пълководец донякъде е прав за себе си. Седемнадесетгодишен, когато баща му бе убит в Египет, на по-малко от двадесет, когато по-големият му брат загина след Мунда, той беше безсилен, а отмъстителният Сенат и римският народ го прокудиха да живее като престъпник и му отнеха възможността да поеме имуществото на фамилията си. Единственото, което бе нужно, за да се избегне сегашната противна ситуация, бе сенаторски декрет, позволяващ му да се върне у дома и да наследи положението и богатството на баща си. Положението му обаче беше нарочно очерняно, за да се укрепи това на враговете му, а богатството бе отдавна погълнато от проточилата се гражданска война.

„Въпреки това — помисли си Полион, когато извика Антоний, Октавиан и Меценат на съвещание в дома си — може би ще успея да накарам триумвирите да разберат, че трябва да се направи нещо“.

— В противен случай — каза той над чашата разредено вино в кабинета си — няма да мине много време и всички в тази стая ще загинем от ръцете на тълпата. И тъй като тълпата няма представа как да управлява, в Рим ще се появят нови господари — хора, чиито имена не мога дори да предположа, които ще се издигнат от дъното до нечувани висоти. Не искам да завърша живота си по този начин. Предпочитам да се оттегля с лавров венец на главата и да пиша историята на бурните ни времена.

— Какъв чудесен подбор на фрази — промърмори Меценат, когато двамата по-високопоставени от него не отговориха.

— Какво точно искаш да кажеш, Полионе? — след дълго мълчание попита Октавиан. — Че след като понасяхме години наред този безотговорен крадец, след като видяхме хазната опразнена заради него, трябва сега да обърнем другия край и да го възхваляваме? Да му кажем, че всичко му е простено и че може да се прибере у дома? Как ли пък не!

— Хайде сега — обади се Антоний, като се мъчеше да се държи държавнически. — Малко грубо подхождаш. Полион е прав, че Секст всъщност не е чак толкова лош. Аз лично винаги съм имал подобно чувство, Октавиане, и именно затова е нежеланието да смачкам хлапето… така де, младия мъж.

— Ах ти, лицемер такъв! — викна Октавиан. Никой не го беше виждал толкова разгневен. — Лесно ти е да бъдеш смирен и състрадателен, инертна буца лой! Прекарваш си зимите в разврат и гуляи, а аз се чудя как да изхраня четири милиона души! И къде са парите, с които да го направя? В съкровищниците на онова жалко, лишено от собственост хлапе, срещу което била извършена невероятна несправедливост! Именно съкровищници, толкова много е изстискал от мен! А когато изстисква от мен, Антоний, той изстисква от Рим и Италия!

Меценат се пресегна и постави ръка върху рамото на Октавиан. Жестът изглеждаше нежен, но пръстите се забиха толкова силно в плътта, че Октавиан трепна и се помъчи да се освободи.

— Не съм ви събрал, за да се занимавам с личните ви разногласия — решително се намеси Полион. — Повиках ви, за да видим дали можем да намерим начин да се справим със Секст Помпей, който да ни излезе по-евтино от една морска война. Отговорът е преговори, а не открит конфликт! Очаквах поне ти да разбереш това, Октавиане.

— По-скоро съм готов да сключа договор с Пакор и да му дам целия Изток — отвърна Октавиан.

— Започваш да говориш така, сякаш не искаш да се намери решение — обади се Антоний.

— Искам да се намери решение! Единственото! И по-точно — да бъдат изгорени всичките му кораби, до последния, да се екзекутират адмиралите, екипажите и войниците му да бъдат продадени в робство, а на него да му се позволи да емигрира в Скития! Защото докато не се съгласим, че трябва да се направи именно това, Секст Помпей ще продължи да измъчва Рим и Италия както му се хареса! Този подлец няма нито душа, нито чест!

— Полионе, предлагам да изпратим някого при Секст и да поискаме среща… може би в Путеоли? Да, Путеоли звучи добре — рече Антоний, излъчвайки доброжелателство.

— Съгласен съм — обади се Октавиан и реакцията му сепна всички, дори Меценат. Значи избухването му е било нарочно, а не спонтанно? Какво е намислил?

Малко след като Октавиан се съгласи без възражения на срещата в Путеоли, Полион реши да смени темата.

— Ти ще имаш грижата, Меценате — рече той. — Аз лично смятам незабавно да замина като проконсул в Македония. Сенатът може да назначи временни консули до края на годината. Един нундин в Рим ми е достатъчен.

— Колко легиона искаш? — попита Антоний, доволен, че може да обсъжда нещо, което безспорно беше по неговата специалност.

— Шест ще бъдат достатъчни.

— Добре! Това означава, че мога да дам единадесет на Вентидий, за да отвоюва Изтока. Засега ще трябва да задържи Пакор и Лабиен, където са. — Антоний се усмихна. — Добрият стар работяга Вентидий.

— Може би дори по-добър, отколкото предполагаш — суховато рече Полион.

— Ха! Ще повярвам, щом го видя с очите си. Не блесна особено, когато брат ми беше заклещен в Перузия.

— Нито пък аз, Антоний! — озъби се Полион. — Може пък бездействието ни да е свързано с определен триумвир, който не отговаряше на писмата ни.

Октавиан стана.

— Тръгвам, ако нямате нищо против. Само споменаването за писма е достатъчно да ми напомни, че имам стотици за писане. В моменти като този ми се иска да имах способността на Божествения Юлий да държи заети четирима секретари едновременно.

След като Октавиан и Меценат си тръгнаха, Полион изгледа свирепо Антоний.

— Проблемът ти, Марк, е че си мързелив и несериозен — заяде го той. — Ако в най-скоро време не си размърдаш задника и не направиш нещо, после може да се окаже късно за каквото и да било.

— А твоят проблем, Полионе, е че си непоносим педант.

— Планк започна да мърмори, а е водач на партия.

— Да си мърмори тогава в Ефес. Може да стане губернатор на провинция Азия. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— А Ахенобарб?

— Да продължи да си управлява Витиния.

— А какво ще правим с клиентските царства? Дейотар е мъртъв и Галатия съвсем рухна.

— Не се безпокой, имам нещо наум — самодоволно рече Антоний и се прозя. — Богове, как само мразя Рим през зимата!