Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (21)

21.

Артавазд Арменски нямаше никакви шансове да победи огромната римска армия, която навлезе в земите му, но въпреки това не се предаде веднага и осигури на Антоний няколко прилични битки, колкото да настърви неопитните войници и отново да приведе във върховна форма опитните. Антоний вече изобщо не пиеше, способностите му на бойното поле се възвърнаха, а с тях и самочувствието му. Клеопатра бе права — истинският му враг беше виното. Трезвен и пращящ от здраве, той призна пред себе си, че трябваше поминалата година да остане в Карана с остатъците от войската си и оттук да поиска помощ от Клеопатра. Вместо това бе натоварил хората си с още един тежък преход от петстотин мили, преди някой да се погрижи за тях. Както и да е, станалото — станало. Няма смисъл да задълбавам в миналото, каза си изпълненият с нови сили Антоний.

Тиций управляваше провинция Азия вместо Фурний, Планк бе останал в Сирия, но Ахенобарб участваше в кампанията. Канидий, вярната дясна ръка на Антоний, също бе тук. След като разположи удобно армията в Артаксата, изпълненият с енергия Антоний започна да планира действията си срещу другия Артавазд. Имаше време да нахлуе и да приключи кампанията преди настъпването на зимата. Армения беше рухнала и царят й бе паднал в плен в самото начало на юли.

Преди обаче Антоний да потегли към Мидия Атропатена, в Артаксата пристигна Квинт Делий, следван от огромен керван, в който беше самият Артавазд Мидийски, неговият харем, деца, мебели, внушително количество съкровища, в това число и сто грамадни мидийски коня, както и цялата изгубена от Антоний артилерия и обсадна техника.

Много доволен от себе си, Делий моментално връчи на Антоний черновата на договора, който бе уговорил с мидийския цар.

Антоний го погледна объркано и гневът в гърдите му видимо нарасна.

— Кой ти е дал правото да преговаряш от мое име?

Върху лисичето лице се изписа изненада, светлокафявите очи се разшириха от изумление.

— Че как, ти! Марк Антоний, трябва да си спомниш! Съгласи се с царица Клеопатра, че най-добрият начин да се справите с Мидия Атропатена е да накарате Артавазд да мине на страната на Рим. Така беше, кълна се!

Нещо в поведението му убеди Антоний.

— Не си спомням да съм издавал такава заповед — объркано промърмори той.

— Беше все още болен — рече Делий и изтри потта от челото си. — Сигурно е от това, защото ти наистина даде нареждане.

— Да, бях болен, спомням си. Какво стана в Мидия?

— Убедих цар Артавазд, че единствената му възможност е да сътрудничи на Рим. Отношенията му с царя на партите се влошили, след като Моназес отишъл в Екбатана и казал на Фраат, че мидийците са сложили ръка върху целия ти обоз — Моназес очаквал да получи дял от заграбеното. Освен това Фраат бил заплашван от противници, които били с мидийска кръв по майчина линия. На Артавазд Мидийски не му беше трудно да разбере, че ще покориш Армения, ако не й се притече на помощ. А не можеше да го направи, предвид създалата се ситуация в собствената му страна. Затова приказвах и приказвах, докато не го убедих, че най-добре ще бъде да съюзи царството си с Рим.

Гневът на Антоний утихна. Спомените започнаха да се връщат. Това беше тревожно… не, по-лошо — плашещо. Колко ли още решения, заповеди и разговори не си спомняше?

— Разкажи по-подробно, Делий.

— Артавазд дойде лично, за да засвидетелства искреността си заедно с жените и децата си. Ако си съгласен, желае да ти предложи четиригодишната си дъщеря Йотапа за съпруга на египетския ти син Александър Хелиос. Пет други деца, сред които и син от главната му жена, ще бъдат дадени като заложници. Има и много дарове, от мидийски коне до злато и скъпоценните камъни, добивани в царството му — лазулит, тюркоаз, яспис, халцедон и планински кристал. Цялата ти артилерия е тук, обсадната техника също, дори и дългият осемдесет стъпки таран.

— Излиза, че съм загубил само два легиона и орлите им — каза Антоний с равен глас.

— Не, орлите са тук. Оказва се, че Артавазд не ги е изпратил незабавно в Екбатана, а междувременно Моназес настроил Фраат срещу него.

Настроението на Антоний се оправи и той се засмя.

— Това няма да се хареса на скъпия Октавиан! Голям шум беше вдигнал за четирите изгубени от мен римски орли.

 

 

Срещата с мидийския Артавазд невероятно повдигна духа на Антоний. С малко суетня и без никакви пазарлъци условията на съставения от Делий договор бяха редактирани, одобрени, подписани и подпечатани с печатите на Рим и Мидия Атропатена. Това се случи след като Антоний бе огледал внимателно петдесетте коли с дарове — злато, скъпоценни камъни, ковчежета златни партски монети, няколко сандъчета с изящни бижута. Най-силно обаче го впечатлиха конете, достатъчно високи и силни, за да издържат тежестта на един катафракт. Артилерията и обсадната техника бяха разделени, половината щеше да замине към Карана с Канидий, а другата половина — към Сирия. Канидий щеше да презимува в Артаксата с една трета от армията, преди да потегли към казармите в Карана.

Антоний седна да напише писмо на Клеопатра в Александрия.

Много ми липсваш, мъничка ми съпруго, и с нетърпение очаквам да те видя. Първо обаче трябва да ида в Рим и да отпразнувам триумфа си. Да можеше да видиш плячката! Колкото онази на Помпей Велики след победата му над Митридат. Тези източни царства са заринати със злато и скъпоценности, макар че статуите им не могат да се мерят с произведенията на Фидий или на други гръцки майстори. Висока шест лакти статуя на Анахита от масивно злато ще бъде пратена в храма на Юпитер Добрия и Всемогъщия в Рим, а това е само малка част от заграбеното в Армения.

Ще се радваш да разбереш, че Делий уреди договора, който ти толкова много искаше — да, Рим и Мидия Атропатена сега са съюзници. Арменският Артавазд е мой пленник и ще върви на триумфа ми. Много отдавна не се е случвало триумфиращ пълководец да покаже истински управляващ монарх от подобни мащаби. Цял Рим ще се възхищава.

До секстилските календи остават само петнадесет дни и скоро ще тръгна за Рим. Веднага след триумфа ще отплавам за Александрия въпреки зимните ветрове и бури. Има много неща за правене, в това число и установяването на голям гарнизон в Артаксата. Ще оставя тук Канидий с една трета от войската. Ще върна другите две трети в Сирия и ще ги разположа на лагер около Антиохия и Дамаск. Девети легион ще отплава с мен за Рим, за да представи армията ми на триумфа. Копията и знамената му ще бъдат украсени с лаврови клонки. Да, бях провъзгласен за император на Наксуанското поле.

Много съм добре, макар че съм малко объркан от някои празнини в паметта ми. Представяш ли си, не си спомням, че съм изпратил Делий при Артавазд Мидийски. Трябва да разчитам на теб да потвърдиш други неща, когато привлекат вниманието ми.

Изпращам ти хиляди целувки, царице моя, и жадувам да прегърна дребното ти като на врабче телце. Добре ли си? Цезарион добре ли е? А нашите деца? Пиши ми в Антиохия. Ще има време, защото пращам това писмо по бърз куриер. Обичам те.

 

 

Публий Канидий бе започнал много пламенна връзка с една арменка и нямаше нищо против да презимува тук. Дамата беше свързана по някакъв начин с царския род, говореше безупречно гръцки, бе изключително начетена и много красива, макар и не в първа младост. Римската му съпруга не беше с добър произход, едва сричаше и не ставаше за компания. Ето защо за Канидий Климене арменката бе същински дар от нейните богове, които бе завладял, специален човек тъкмо и единствено за него.

Антоний и две трети от войската се върнаха през Карана в Сирия. Ахенобарб ги съпроводи до Сирийските порти на Аман, откъдето продължи по суша към Витиния. Само Делий, Цина, Скавър и внукът на убития Крас продължиха с обоза към Антиохия.

Там Антоний намери писмо от Клеопатра.

Какво искаш да кажеш с това „триумф в Рим“? Да не си полудял? Нима си забравил всичко? Добре тогава, позволи ми да ти опресня паметта.

Ти ми се закле, че след арменската кампания ще се върнеш при мен в Александрия заедно с плячката. Закле се, че ще покажеш трофеите си в Александрия. Изобщо не стана дума за триумф в Рим, макар да предполагам, че не бих могла да те спра, ако си решил да го отпразнуваш. Но ти се закле, че Александрия ще бъде преди Рим и че ще дариш трофеите на мен като царица и фараон. Кажи ми, какво дължиш на Рим и Октавиан? Той работи безспирно срещу теб, а мен нарича Царица на зверовете и враг на Рим. Всеки ден го повтаря и всеки ден римският народ трупа все повече гняв. Не съм им сторила нищо, но ако вярваш на Октавиан, ще ме помислиш за Медея и Медуза едновременно. А ти искаш да се върнеш в Рим при Октавия, да се подмазваш на брата на жена си и да дариш с мъка спечелените трофеи на държава, която ще ги използва, за да ме разкъса?

Наистина си мисля, че си луд, Антоний, щом можеш да простиш обидите, които Октавиан непрекъснато отправя към мен, и да искаш да се харесаш на противниците на Египет, като триумфираш сред онова люпило римски змии. Толкова ли си безчестен да изоставиш мен, твоя най-верен съюзник, приятел — и съпруга! — заради хора, които презират и двама ни, които те осмиват като моя марионетка, които вярват, че те обличам в женски дрехи и се перча пред теб в доспехи? Казват, че си като Ахил в харема на цар Ликомед, с гримирано лице и женска пола. Наистина ли искаш да се покажеш пред хора, които говорят подобни неща зад гърба ти?

Закле ми се, че ще дойдеш в Александрия и искам да спазиш клетвата си, съпруже. Да, гражданите на Александрия и египетският народ са виждали Антоний, но не като мой съпруг. Изоставих царството си, за да дойда при теб в Сирия, докарах цял флот удобства за твоите римски войници. Да ти напомня ли, че аз платих тази милосърдна мисия?

Антоний, моля те, не ме разочаровай! Не ме подминавай с презрение, както си подминал толкова много жени. Каза, че ме обичаш, после се ожени за мен. Нима аз, фараон и царица, съм за зарязване?

С треперещи ръце Антоний пусна писмото, сякаш беше опарило болезнено пръстите му. Какофонията на забързания град отвън достигаше до него през отворените прозорци на кабинета. Ужасен и зашеметен, той се взираше в яркия правоъгълник светлина, изпълваща единия от отворите в стената, внезапно измръзнал до кости въпреки горещото сирийско лято.

Наистина ли съм се заклел? Наистина ли? Защо да го казва, ако не съм го направил? Ох, какво става с паметта ми? Нима умът ми е станал на дупки като алпийско сирене? Чувствам го съвсем ясен, също както навремето. Отново съм същият, какъвто бях преди. Да, тези два пропуска са от Левке Коме и Антиохия, докато се възстановявах от пораженията на виното. Какво съм направил, какво съм казал? Какви други клетви съм давал?

Стана и закрачи напред-назад, усещайки как стомахът му се свива. Чувстваше се безпомощен и нямаше към кого да се обърне. В радостния прилив на възвърналото се самочувствие след изчезването на меланхолията и гнева той виждаше с кристална яснота какво трябва да направи и как да възстанови престижа си в Рим. Египет? Александрия? Какво бяха те, освен чужда страна, управлявана от чуждоземна царица? Да, обичаше я достатъчно силно, за да се ожени за нея — но самият той не беше нито египтянин, нито александриец. А римлянин. Всяка фибра от него бе римска. А в Артаксата си беше помислил, че все още е в състояние да изглади различията си с Октавиан. Ахенобарб и Канидий вярваха, че това е възможно. Всъщност Ахенобарб се присмиваше на приказките на Клеопатра, че Октавиан пръска зловредни слухове. Ако е вярно, бе попитал той, защо тогава седемстотин от общо хилядата сенатори продължават да са верни на Антоний? Вярно, действията му на Изток позакъсняха, но сега всичко беше наред и римските търговци извличаха огромни ползи от това. В хазната започнаха да влизат и пари — най-сетне данъците започнаха да се плащат. Ахенобарб и Канидий бяха кимали в знак на съгласие.

А ето че и двамата не бяха в Антиохия и нямаше към кого да се обърне за подкрепа. Оставаше единствено Делий и групичка по-млади мъже, внуци и праплеменници на отдавна мъртви величия. Можеше ли да разчита на Делий? Не се сещаше за нищо, което да му казва противното, но Делий се водеше от личните си интереси, а не от морала, както много добре си пролича от случая с Вентидий и Самосата. Но все пак… това нямаше нищо общо с онази история. Поне Планк да беше тук! Но той бе заминал за провинция Азия на посещение при Тиций. Не можеше да се обърне към никого, освен към Делий. Той поне знае, че имам един пропуск в паметта, помисли си Антоний. Може да си припомни и други.

— Заклевал ли съм се да отнеса трофеите от кампанията в Александрия? — обърна се Антоний към Делий няколко минути по-късно.

Делий също беше получил писмо от Клеопатра и знаеше много добре какво да отговори.

— Да, Марк Антоний, закле се — излъга той.

— Богове? Защо тогава не ми каза още в Артаксата или по обратния път?

Делий се изкашля извинително.

— До Аман не бях в твоята компания. Гней Ахенобарб не ме харесва.

— А след Аман?

— Признавам, излезе ми от ума.

— И на теб, така ли?

— На всекиго се случва.

— Значи наистина съм се заклел?

— Да.

— В кои богове?

— В Земята, Слънцето и Татко Либер.

Антоний изстена.

— Но откъде Клеопатра може да ги познава?

— Нямам представа, Антоний, освен че е била жена на Цезар няколко години, говори латински като римлянка и е живяла в Рим. Несъмнено е имала предостатъчно възможности да научи в кои римски богове се кълне един римлянин.

— Значи съм обвързан. Ужасно обвързан.

— Боя се, че е така.

— Какво да кажа на другите?

— Нищо не им казвай — твърдо рече Делий. — Разположи Девети легион на хубав лагер в Дамаск — времето там е чудесно — и кажи на легатите си, че тръгваш за Рим през Александрия. Липсва ти жена ти и искаш да й покажеш плячката.

— Това е само отлагане, че и лъжа, освен всичко.

— Повярвай ми, Марк Антоний, това е единствената възможност. Стигнеш ли Александрия, могат да се намерят хиляди причини, поради които да не си в състояние да отпразнуваш триумфа си в Рим — болест, военни кризи и какво ли не още.

— Но защо съм се заклел? — извика със стиснати юмруци Антоний.

— Защото Клеопатра те помоли да го направиш, а ти не бе в състояние да й откажеш.

На ти! — помисли си Делий. Връщам си, доколкото мога, египетска харпия такава.

Антоний въздъхна и плесна с ръце коленете си.

— Щом ще пътувам към Александрия, по-добре да тръгна, преди Планк да се е върнал. Ще започне да ме разпитва по-настоятелно от онези младоци Цина и Скавър.

— По суша ли?

— С цялата тази плячка? Нямам друг избор. Йерусалимският легион може да ме посрещне и да ми послужи за ескорт. — Антоний се ухили гадно. — Тъкмо ще се обадя на Ирод да видя какво става там.

 

 

По десет мили на ден през септември, под безжалостните лъчи на сирийското слънце чак до края на октомври, а може би и по-нататък, проточилата се цели мили колона каруци бавно напредваше на юг от Антиохия и при река Елевтер премина на територия, която вече принадлежеше на Клеопатра. Изминаването на осемстотинте мили отне два и половина месеца. Антоний упорито яздеше или вървеше с темпото на колоната, но не оставаше напълно бездеен. Обиколи всички местни владетели и александрийските служители, назначени от Клеопатра да се грижат за териториите й. Искаше по този начин да покаже на онези, които следяха с учудване одисеята му, че използва пътуването като повод да инспектира Южна Сирия. Етнарсите на Сидон и Тир си казаха болките, след като се оказаха напълно обградени от египетски територии. Клеопатра бе поставила бариери по всички пътища от и към двата големи търговски града и облагаше с данък всяка стока.

Набатейският цар Малх дойде чак до Ако Птолемея, за да се оплаче от действията на Клеопатра край Асфалтовото езеро, след като Антоний й беше предал добива на битум.

— Не ме интересува, че онази жена е твоя съпруга, Марк Антоний, направо е ужасна! — рече кипналият Малх. — След като се убеди, че заради разходите по добива битумът носи съвсем малко печалба, има нахалството да ми предлага собствените ми битумници срещу двеста таланта годишно! Които трябва да събира Ирод! Не, не за себе си. От нейно име. Ужасно, направо ужасно!

— Какво искаш да сторя? — Антоний много добре си даваше сметка, че не може да стори каквото и да било и това го вбесяваше.

— Ти си неин съпруг — и римски триумвир! Заповядай й да ми върне безвъзмездно битумниците! Открай време са принадлежали на Набатея.

— Съжалявам, не мога да ти помогна — отвърна Антоний. — Рим вече няма власт над онези територии.

Ирод, другият участник в тази история, бе привикан в Иопа. Беше го сполетяла същата участ — можел да си получи балсамовите градини (срещу двеста таланта годишно), но само ако събира и онези двеста таланта от цар Малх.

— Отвратително е! — извика той пред Антоний. — Отвратително! Онази жена заслужава да я бичуват! Ти си й мъж — набий я!

— Ако ти беше неин съпруг, със сигурност щеше да я бичуваш — отвърна Антоний, изпълнен с възхищение от коварството на Клеопатра, която така успешно поддържаше враждата между Ирод и Малх. — Боя се обаче, че римляните нямат обичай да бичуват жените си. Предадох балсамовите градини на Йерихон на царица Клеопатра, така че трябва да се обърнеш към нея, не към мен.

— Жени! — успя само да произнесе вбесеният Ирод.

— Което ме подсеща за някои други неща, също свързани с жените — каза Антоний с гласа на римски губернатор. — Научих, че си назначил за първосвещеник на юдеите някакъв садукей на име Ананиил веднага щом си заел престола. А тъща ти, царица Александра, искала поста за сина си, шестнайсетгодишния Аристобул. Така ли е?

— Да! — изсъска злобно Ирод. — И по една случайност кой е най-добрият приятел на Александра? Че как кой, Клеопатра! Двете заговорничиха против мен, тъй като знаят, че съм много отскоро на трона, за да направя онова, което би ми харесало най-много — да убия проклетата дърта свиня Александра! А тя моментално започна да се подмазва на Клеопатра! Гаранция, че така ще си запази живота! Можеш ли да си представиш шестнайсетгодишен първосвещеник? Безумие! Освен това той е хасмоней, а не садукей. Това е първият ход на Александра в опита й да ми отнеме трона и в полза на Аристобул. — Ирод разпери ръце. — Повярвай ми, Марк Антоний, бих направил всичко, за да се помиря с роднините на жена ми!

— Чух обаче, че си изпълнил желанието на тъща си.

— Да, да, миналата година направих Аристобул първосвещеник! Не че това се отрази добре на него или на майка му. — Ирод отново влезе в ролята на несправедливо обвинен затворник. — Александра и Клеопатра подредиха нещата така, че уж животът на Аристобул е в опасност — ама че глупости! Трябваше да избяга от Йерусалим и Юдея и да потърси убежище в Египет. А малко по-късно да се върне с войска и да ме свали от трона — от трона, който ти ми даде!

— Чух нещо такова — предпазливо рече Антоний.

— Е, случи се тъй, че младият Аристобул с радост прие поканата ми да излезем на пикник. — Ирод въздъхна и погледна скръбно. — Цялата рода се събра, заедно с Александра, нейната дъщеря и моя съпруга, четирите ни малки сина, собствената ми любима майка — весела компания, уверявам те. Избрахме си едно чудесно местенце, където реката образува голям вир, на места много дълбок, но безопасен, стига къпещият се да не е твърде склонен към приключения. Аристобул беше твърде склонен към приключения — влезе да плува, без да може да плува. — Тлъстите рамене се повдигнаха и се отпуснаха. — Трябва ли да продължавам? Сигурно е попаднал на някаква дупка, защото изведнъж само главата му се показваше над водата и закрещя за помощ. Неколцина стражи се втурнаха да го спасяват, но твърде късно. Удави се.

Антоний обмисли историята — Клеопатра несъмнено щеше го разпитва, когато стигне при нея. Естествено, много добре знаеше, че Ирод е уредил „случайната“ смърт, но, слава на боговете, нямаше абсолютно никакво доказателство за това. Наистина, жени! Пътуването на юг разкриваше все повече и повече страни на Клеопатра — не като човек, а като монарх. Жадна за разширение, жадна за надмощие, умела във всяването на раздори между враговете си, склонна дори да се сприятели с овдовяла царица, чийто съпруг и синове бяха воювали против Рим. И как хитроумно използваше самия Антоний, за да постигне целите си.

— Не виждам как този нещастен случай може да е по твоя вина, Ироде. Особено ако се е случил пред очите на майката на момъка и пред цялото ти семейство, както сам казваш.

— Клеопатра е поискала да бъда съден и екзекутиран, нали?

— Вярно е, беше недоволна. Пък и двамата с теб… ъъъ… се разминахме в Лаодикея. Ако се бяхме видели тогава, щях да действам по друг начин. Както и да е, не виждам нищо, което да подсказва, че това е твоя работа, Ироде. Освен това назначаването на първосвещеник е твоя работа. Можеш да избереш когото си пожелаеш. Мога ли само да те помоля да не правиш длъжността пожизнена?

— Чудесно! — грейна Ирод. — Всъщност ще направя дори нещо повече. Ще задържа свещените регалии и ще ги заемам на първосвещеника, когато законът изисква да ги носи. Твърди се, че били магически, така че не мога да му позволя да се разхожда с тях сред народа и да създава проблеми. Кълна ти се, Антоний, няма да отстъпя трона си! Кажи това на Клеопатра, когато я видиш.

— Имаш моите уверения, че Рим няма да одобри каквото и да било съживяване на хасмонейски тенденции в Юдея — рече Антоний. — Хасмонейската династия създаваше единствено неприятности, питай, когото си поискаш, от покойния Авъл Габиний насам.

 

 

Пътуването на юг бе особено отегчително за Антоний, след като Газа остана назад. По-нататък пътят продължаваше през пустинята, което превърна водопоя на стотиците волове в ужасна задача. Да се придържат край брега бе невъзможно заради Делтата — широко сто и петдесет мили ветрило от непроходими тресавища и разклонения на реката, през които не минаваше никакъв път. По суша до Александрия можеше да се стигне единствено от Мемфис в началото на Делтата и оттам на север по Канопиевия ръкав на реката.

В края на ноември пътуването най-сетне приключи. Антоний влезе в най-големия град на света през Портата на Слънцето в източния край на Канопиевия булевард, където цяла орда припрени чиновници се заеха с колите и ги поведоха към заградените участъци край езерото Мареотида. Самият Антоний продължи към Царския квартал. Йерусалимският легион вече бе потеглил обратно към Юдея, Антоний трябваше да се надява, че страхът от Клеопатра ще държи крадливите пръсти по-далеч от съкровищата в колите.

Тя не беше дошла да го посрещне на Портата на Слънцето — факт, който несъмнено означаваше, че е раздразнена. Единственият човек с повече агенти от Октавиан е Клеопатра, помисли си Антоний, докато приближаваше главния дворец. Тя несъмнено знаеше всичко, което той беше направил.

— Аполодоре, стари ми скопецо — поздрави той, когато пред него застана главният дворцов управител. — Къде е нейно раздразнено величество?

— В дневната, Марк Антоний. Радвам се да те видя!

Антоний се ухили, захвърли плаща си на пода и тръгна към леговището на лъвицата.

— Как си позволяваш да проверяваш сатрапите ми и да преглеждаш територии, които вече не представляват интерес за Рим? — започна тя.

— Ама че мило посрещане — отвърна той и се отпусна в един стол. — Изпълнявам собствените си заповеди, придържам се към клетвата си и ти нося плячката си в Александрия, а в замяна на това получавам гадни въпроси. Внимавай, Клеопатра, може да прекалиш. Осемстотин мили бях свидетел на машинациите ти и властта ти над хора, които не са египтяни — екзекутираш, затваряш в тъмници, събираш пътни такси, без да имаш право, настройваш царете един срещу друг, сееш вражди. Май е време да ти напомня, че се нуждаеш от мен повече, отколкото аз от теб.

Тя замръзна, в очите й за миг се прочете ужас. Дълго не успя да каже нищо и се мъчеше да изпише на лицето си изражение, което да го умилостиви.

— Трезвен съм — каза той, преди тя да успее да отвори уста. — И нямам нищо общо с онзи лигав и раболепен слуга, в който се превръщам, щом виното ми отнеме способността да мисля. Не съм вкусвал вино, откакто те видях за последен път. Проведох успешна война против коварен противник. Възвърнах си самочувствието и самоувереността. И в качеството си на триумвир на Изтока и върховен представител на Рим открих много причини да осъждам действията на Египет в района. Намесваш се в работите на римски владения и на служещи на Рим царе клиенти. Перчиш се като някой миниатюрен Зевс и парадираш със сила, сякаш разполагаш с армия от четвърт милион и с гения на Гай Юлий Цезар в най-добрите му моменти. — Антоний пое дъх и червените му очи проблеснаха гневно. — А истината е, че без мен си нищо. Нямаш армия. Не си гений. Всъщност почти не виждам разлика между теб и Ирод Юдейски. И двамата сте диви, алчни и коварни като плъхове. А точно сега, Клеопатра, изпитвам повече симпатии и уважение към Ирод, отколкото към теб. Защото Ирод е безсрамен дивак, който не си прави труда да се прикрива. А ти един ден се преструваш на прелъстителка, на следващия ставаш милосърдна богиня, после тиранин, лакомница, крадла, а накрая — хоп! — отново надяваш милата маска. Това свършва тук и сега, чуваш ли ме?

Тя вече беше успяла да намери правилното изражение — злощастие. Безмълвни сълзи потекоха по лицето й, прекрасните й малки ръце се вкопчиха една в друга.

Той се разсмя. Смехът му прозвуча искрено.

— Стига, Клеопатра! Не можеш ли да измислиш нещо по-добро от сълзите? Имал съм четири съпруги преди теб, така че сълзите не са нещо ново за мен. Най-ефективното оръжие на жената, както сами си вярвате. Е, на трезвения Марк Антоний сълзите могат да въздействат толкова, колко водата на гранит — и за най-малката следа ще са нужни хиляди години, а дори и на родените на земята богини не им е писано да живеят толкова. Известявам те, че ще върнеш балсамовите градини на Ирод и битума на Малх безусловно и безвъзмездно. Ще махнеш бариерите пред Тир и Сидон, а чиновниците в териториите, които ти продадох, ще престанат да въдворяват египетския закон. Казано им беше, че нямат право да екзекутират и затварят без присъдата на римски префект. Ще плащаш данък на Рим като всички останали царе клиенти и ще ограничаваш бъдещите си действия в рамките на Египет. Ясно ли се изразих, госпожо?

Тя беше престанала да плаче и вече бе обхваната от гняв. Но не можеше да го покаже пред този Марк Антоний.

— Какво, опитваш се да измислиш как да ме убедиш да изпия чаша вино ли? — подигра й той. След като бе намерил кураж да се изправи срещу Клеопатра, Антоний имаше чувството, че може да покори целия свят. — Убеждавай ме колкото си искаш, скъпа. Няма да успееш. Подобно на хората на Одисей, аз съм си запушил ушите и не мога да чуя омайната ти песен. Или ако повече ти харесва ролята на Кирка, не ще успееш да ме превърнеш отново в прасе, въргалящо се в кочината ти!

— Радвам се да те видя — прошепна тя. Гневът й се бе изпарил. — Обичам те, Антоний. Страшно много те обичам. Прав си, прекалих с правомощията си. Всичко ще стане както пожелаеш, кълна се тържествено.

— В Земята, Слънцето и Татко Либер ли?

— Не, в скърбящата за мъртвия Озирис Изида.

Той протегна ръце.

— Тогава ела да ме целунеш.

Тя стана да се подчини, но преди да стигне до стола на Антоний, в стаята влетя Цезарион.

— Марк Антоний! — викна момъкът и тръгна да го прегърне. — Марк Антоний, страхотно! Никой не ми беше казал, че идваш. Случайно срещнах Аполодор в коридора.

Антоний отдръпна Цезарион от себе си и го огледа поразен.

— Богове, та ти си цял Цезар! — възкликна той и го целуна по бузите. — Станал си истински мъж.

— Радвам се, че някой го забелязва. Майка ми отказва да го види.

— Е, майките не обичат да виждат, че синовете им са пораснали. Просто трябва да им простиш, Цезарионе. Добре си, личи ти отдалеч. Повече ли управляваш напоследък?

— Малко повече, да. Работя върху логистиката на безплатната дажба зърно за бедните в Александрия. А след това ще се заема със субсидираната месечна медимна.

— Отлично! Покажи ми.

И двамата тръгнаха един до друг. Цезарион беше станал толкова висок, че почти се изравняваше с Антоний. Никога нямаше да има херкулесовата му фигура, но определено щеше да бъде по-висок, помисли си изоставената Клеопатра, докато гледаше след тях.

В главата й цареше смут. Отиде до прозореца, който гледаше към морето — Тяхното море. И най-вероятно щеше да си остане Тяхно море, ако зависеше от съпруга й. Сега разбираше, че бе действала твърде прибързано, но пък беше приела, че Антоний отново ще посегне към виното. Ала той не показваше никакви подобни наклонности. Ако не беше видял с очите си действията й в Южна Сирия, може би щеше да го подлъже по-лесно. Обаче видяното го беше разгневило и бе събудило мъжкото му желание да бъде доминиращата страна в брака. Проклетият тлъст мърляч Ирод! Какво ли беше наговорил на Антоний? Ами Малх, а двата финикийски града? Докладите на агентите й не бяха точни, защото в никой от тях не се споменаваха нарежданията на Антоний относно собствените й владения. И явно никой не бе успял да подслуша разговорите му с Малх, Ирод, Сидон и Тир.

Колко прав беше той! Без него тя бе едно нищо. Нямаше армия, не притежаваше гения на пълководец или владетел. По-добре от всеки друг път разбираше, че основната й — а може би и единствена — задача е да накара Антоний да се откаже от верността си към Рим. Всичко друго произтичаше от това.

Закрачи напред-назад. Не съм някакво чудовище с различни лица, както твърди той. Аз съм монарх, на когото съдбата е отредила да има потенциала в удобния момент да върне пълната независимост на Египет, да възвърне изгубените му територии и да бъде велика фигура на световната сцена. Дори амбициите ми не са свързани с мен! А само и единствено със сина ми. Със сина на Цезар. Наследник не само на името на Цезар, вече обезсмъртен като Птолемей Петнадесети Цезар, фараон и цар. Той трябва изпълни обещанието си, но всичко става толкова бързо! Още десет години трябва да се мъча да закрилям него и съдбата му. Нямам време да обичам разни други хора като Марк Антоний. Той го усеща, дългите месеци раздяла са разбили всички окови, с които го държах на своя страна. Какво да правя? Какво да правя?

 

 

Когато Антоний се върна при нея, радостен, изпълнен с любов и изгарящ от желание да си легнат, тя вече бе решила как да действа. Трябваше да разговаря с Антоний, да го накара да разбере, че Октавиан никога не ще му позволи да стане безспорен първенец, така че какъв смисъл имаше да продължава да бъде верен на Рим? Трябваше да го убеди — трезвения, обсебения от самоконтрола си Марк Антоний — че единственият начин да управлява самостоятелно Рим е да започне война срещу пречката Октавиан.

Първата й работа бе да уреди за Антоний парад през Александрия, който да прилича на римски триумф колкото се може повече. Това беше сравнително лесно, защото единственият друг римлянин от спътниците му тук бе Квинт Делий, когото тя бе натоварила със задачата да отклони мислите на Антоний от формата на римския триумф. В края на краищата, той не водеше легиони със себе си, нямаше дори и една кохорта римски войници. Реши, че няма да има грандиозни шествия, а само огромни открити платформи, теглени от украсени с гирлянди волове, върху които щяха да издигнат скелета и рамки за награбеното съкровище. Самият Антоний нямаше да се вози в нещо, наподобяващо дори отдалеч колата с четири колела на римския победител. Вместо това той щеше да облече фараонски доспехи и шлем и да кара самичък фараонска колесница с две колела. Нямаше да има и роб, държащ лавров венец над главата му и шепнещ в ухото му, че е просто един смъртен. Всъщност изобщо нямаше място за лаврови венци, тя го бе убедила, че в Египет не расте истински лавър. Най-трудно й беше да го накара цар Артавазд Арменски да бъде окован в златни вериги и воден зад магаре като пленник, защото при римския триумф пленниците с достатъчно висок статус биваха накичени с най-хубавите си одежди и вървяха като свободни хора. Антоний се съгласи с веригите с мисълта, че това премахва всякакъв намек за римски триумф.

Само че не взе под внимание Квинт Делий, на когото Клеопатра бе поръчала да напише интригантско писмо до Попликола в Рим.

Какъв скандал само, Луций! Царицата на зверовете най-сетне надделя. Марк Антоний триумфира в Александрия вместо в Рим. О, имаше разлики, но не толкова съществени, че да заслужават да се описват. Вместо това съм принуден да пиша за приликите. Колкото и да твърди, че плячката му е по-голяма от заграбеното от Помпей Велики след победата му над Митридат, истината е, че макар наистина да е голяма, не е чак толкова. Освен това тя принадлежи на Рим, а не на Антоний. А в края на своя парад по широките александрийски улици под оглушителните викове на хиляди и хиляди гърла той влезе в храма на Серапис и посвети трофеите на… Серапис! Да, те ще останат в Александрия, като собственост на царицата и на момчето-цар. Между другото, Попликола, Цезарион е истински двойник на Божествения Юлий Цезар, така че не ми се мисли какво би се случило с Октавиан, ако момчето бъде видяно в Италия, а какво остава — в Рим.

Имаше много доказателства, че зад всичко това стои Царицата на зверовете. Арменският цар Артавазд беше окован във вериги, можеш ли да си представиш? А когато парадът свърши, той бе затворен, вместо да го удушат. Нищо общо с римския обичай. Антоний не каза нито дума за веригите и за пощадения му живот. Той е нейна марионетка, Попликола, неин роб. Единственото ми обяснение е, че го упоява с нещо, че жреците й приготвят разни настойки, които аз и ти като прости римляни не можем и да проумеем.

Оставям на теб да решиш каква част от това да стане всеобщо достояние. Боя се, че Октавиан ще го използва в своя полза до степен да обяви война на колегата си.

„Готово! — помисли си Делий, оставяйки тръстиковия писец. — Това ще накара Попликола да се раздрънка поне мъничко — във всеки случай достатъчно, за да научи Октавиан. Новината му дава бойни припаси и същевременно оневинява Антоний. Щом тя иска война, в крайна сметка ще си я получи. Но това трябва да е война, в която Антоний да спечели, да му даде възможност да възвърне положението си в Рим и да му позволи да установи едноличното си управление. Колкото до царицата на Египет… тя ще потъне в забрава. Знам, че Антоний далеч не е неин роб, все още е господар на самия себе си“.

Делий не беше достатъчно умен, за да надуши най-тайната амбиция на Клеопатра, нито да усети дълбините на Октавиановото коварство. Като платен слуга на Двойната корона, той направи каквото му бе заповядано, без да задава въпроси.

Преди да успее да намери пратеник и кораб, по които да прати кратката си бележка в Рим на Попликола, той вече пишеше, обезпокоителния послепис:

Попликола, става от лошо по-лошо! Абсолютно заблуден, Антоний току-що участва в церемония в александрийския гимназион, който след възстановяването на града е по-голям от агората и там се провеждат всички обществени събирания. В него беше издигнат огромен подиум с пет трона на различни нива. Най-горе — един трон. Под него — втори. Отдолу — три детски трона. На най-високия седна Цезарион, облечен в пълни фараонски регалии. Често съм ги виждал, но ще ти ги опиша съвсем накратко — нещо от две части в червено и бяло на главата, много голямо и тежко, наричат го Двойната корона. Плисирана бяла ленена дреха, широка огърлица от скъпоценни камъни и злато на шията и раменете, широк златен колан със скъпоценни камъни, много гривни за китките, ръцете и глезените, пръстени за пръстите на ръцете и краката. Изумително. Жената фараон Клеопатра седеше на трона отдолу. Същите регалии, с изключение на това, че дрехата й бе златотъкана и прикриваше гърдите й. На третото стъпало седяха трите деца, които е родила от Антоний. Птолемей Александър Хелиос бе облечен като цар на партите — тиара, златни пръстени около врата, накъдрен, с обсипана със скъпоценности блуза и пола. Сестра му Клеопатра Селена беше в нещо средно между фараонско и гръцко. Тя седеше в средата. А от другата й страна бе настанено малко момченце на няма и три години, нагиздено като цар на Македония — пурпурна шапка с широка периферия и диадема, пурпурна хламида, пурпурна туника и пурпурни ботуши.

Тълпата беше огромна и изпълваше целия гимназион, а той уж побирал сто хиляди души — в което се съмнявам, като знам размерите на Големия цирк. Имаше монтирани скамейки, но те се прекъсваха от атлетическите съоръжения. Клеопатра и четирите й деца отначало стояха в основата на подиума, докато не друг, а самият Марк Антоний пристигна на великолепен мидийски кон, сив на петна и с черна муцуна, грива и опашка. Сбруята му бе от боядисана в пурпур кожа, щампована и украсена със злато. Антоний слезе от коня и закрачи към подиума. Беше облечен в пурпурна туника и пурпурно наметало, но поне златните му доспехи бяха римски по стил. Ще добавя, че аз, като негов легат, бях настанен недалеч и можех добре да наблюдавам случващото се. Антоний взе Цезарион за ръката, поведе го нагоре по стъпалата до трона и го настани на него. Тълпата нададе радостни викове. После Антоний целуна момчето по бузите, изправи се и изрева, че от името на Рим обявява Цезарион за цар на царете и владетел на света. Тълпата полудя. После той отведе Клеопатра до нейния трон и я сложи да седне. Тя бе обявена за царица на царете, владетелка на Египет, Сирия, островите на Егейско море, Крит, Родос, цяла Киликия и Кападокия. Александър Хелиос (мъничката му годеница бе поставена на стъпалото до него) беше представен като цар на Изтока — на всички земи източно от Ефрат и южно от Кавказ. Клеопатра Селена — за царица на Киренайка и Кипър, а малкият Птолемей Филаделф бе провъзгласен за цар на Македония, Гърция, Тракия и земите около Евксинския Понт. Споменах ли Епир? И на него също.

През цялото време Антоний беше напълно сериозен, сякаш наистина вярваше в това, което се случва, но по-късно сподели, че го е направил просто за да накара досадната Клеопатра да млъкне. Много от споменатите земи принадлежат на Рим или на партите и бе смайващо, че тези петимата се обявяват за господари на земи, които не владеят — и не биха могли да владеят.

За александрийците обаче това беше прекрасно! Рядко съм чувал такива възторжени викове. След като церемонията по коронясването приключи, петимата монарси слязоха от подиума и се качиха в нещо като кола — просто платформа с пет трона върху нея. Добавям, че египтяните сигурно са затрупани със злато, защото и десетте трона бяха целите от този метал и инкрустирани с толкова много скъпоценни камъни, че блестяха повече от римска проститутка, обсипана със стъклени мъниста. Колата, теглена от десет бели мидийски коня (и достатъчно лек товар, за да не се напрягат), пое по Царския булевард, след което продължи по Канопиевия булевард и спря пред Серапеума, където върховният жрец, мъж на име Ха’ем, извърши някакъв религиозен ритуал. Народът се угощаваше на десет хиляди огромни маси, които стенеха от храна — нещо, което не е било правено никога преди, доколкото разбрах, и организирано по искане на Антоний. Беше по-диво и от римско всеобщо пиршество.

Двете събития — „триумфът“ на Антоний и даряването на света на Клеопатра и децата й — ме оставиха без дъх, Попликола. Нарекох второто Даренията. Горкият Антоний! Много бързо попадна в клопката на онази жена, кълна се.

Отново оставям на теб да решиш колко от това да разкажеш, но Октавиан несъмнено ще получи съобщения от шпионите си, така че едва ли ще си в състояние да криеш дълго новината. Ако знаеш какво се крои, изгледите ти винаги са по-добри.

Писмото замина за Рим. Делий се настани удобно в разкошния си малък дворец в Царския квартал, за да прекара зимата с Антоний, Клеопатра и децата й.

 

 

Антоний и Цезарион бяха големи приятели и решиха да правят всичко заедно, било то лов на крокодили и хипопотами по Нил, военни упражнения, състезания с колесници на хиподрума или плуване в морето. Колкото и да се опитваше, Клеопатра не успя да прилъже Антоний отново да се върне към виното. Той отказваше да изпие дори една глътка и честно си признаваше, че опита ли веднъж, ще започне безкраен гуляй. Фактът, че не й вярваше и знаеше много добре намеренията й, се проявяваше в начина, по който душеше съдържанието в чашата си, за да се увери, че е чиста вода.

Цезарион забелязваше всичко това и страдаше. Самотен сред тях, той виждаше и двете страни. Знаеше, че майка му прави всичко не в своя полза, а заради него, докато Антоний, който бе много влюбен в нея, решително се съпротивляваше на опитите й да го откъсне от Рим. Проблемът е, че не съм сигурен, че искам онова, което майка ми иска за мен, мислеше момъкът. Цезарион нямаше чувство за предопределеност въпреки настроенията на баща му и майка му. Досегашният опит му показваше, че има предостатъчно работа в Александрия и Египет и че нямаше да му стигне цял живот да се справи само с тях, дори и да живееше сто години. По един странен начин той приличаше повече на Октавиан, отколкото на Цезар — стремеше се да изпипа всичко до най-малката подробност и се свиваше при мисълта, че трябва да поеме на раменете си още товар, който неизбежно ще му попречи да направи нещата както трябва. Майка му не страдаше от подобни предразсъдъци — а и как би могла? Родена и отгледана в гнездо на усойници от типа на Птолемей Авлет, нейната представа за власт бе да остави досадната администрация на другите, а въпросните други най-вероятно бяха толкова добри ласкатели, колкото некадърни във всяко друго отношение.

Знаеше много добре какви са ограниченията на майка му. Знаеше също и защо тя се опитва да лиши Антоний от римската му същност, от независимостта и личната му преценка. Единствено властта над целия свят бе в състояние да я задоволи и именно затова тя виждаше в Рим свой враг. И с пълно право. Мощ като римската нямаше да й се покори без война. О, защо не беше по-голям! Тогава можеше да се изправи срещу Клеопатра като наистина равен на нея и твърдо да заяви, че онова, което тя иска за него, няма нищо общо със собствените му желания. Но не беше споделял предпочитанията си с нея — разбираше, че тя няма да му обърне внимание, защото ще си помисли, че това са само детски капризи. А той не беше дете — никога не е бил дете! Надарен с преждевременно развития ум на баща си и царско положение от най-ранна възраст, той се хвърляше към познанието като прегладняло куче към локва кръв, не за друго, а просто от любов към ученето. Всеки факт се приемаше, запомняше се, за да бъде извикан в случай на нужда и анализиран, след като бъдат натрупани достатъчно познания по въпроса. Цезарион обаче не бе влюбен във властта и не знаеше дали същото не се бе отнасяло и за баща му. Понякога подозираше, че е точно така. Цезар се бе издигнал до олимпийски висоти, защото всичко друго щеше да означава за него изгнание и заличаване на името му от римските анали. Участ, с която той никога не би се примирил. И в същото време Цезарион усещаше, че баща му не се е мъчел да оцелее на всяка цена. „Моят татко, когото си спомням така ясно. И сега силното му, високо тяло изниква пред очите ми. Моят татко, от когото отчаяно се нуждая. Антоний е възхитителен мъж, но не е Цезар. Иска ми се татко ми да е тук и да ме съветва, а това е невъзможно“.

Набрал смелост, Цезарион намери Клеопатра и се опита да й каже всичко това, но, както и очакваше, нищо не се получи. Тя се засмя, ощипа бузата му, целуна го нежно и му каза да бяга и да прави каквото правят момчетата на неговата възраст. Засегнат, сам, без никого, към когото да може да се обърне, мислено той се отдръпна още повече от майка си и започна да не идва на вечеря. Изобщо не му хрумна, че би могъл да се обърне към Антоний. Гледаше на него като на жертва на Клеопатра и не смяташе, че реакцията му ще бъде по-различна от тази на майка му. Пропуснатите вечери започнаха да зачестяват в точна пропорция с все по-безмилостния терор на Клеопатра спрямо съпруга й, към когото тя вече се отнасяше по-скоро като към син, отколкото като към партньор в начинанията й.

Имаше обаче и радостни дни, понякога продължаващи по-дълго. През януари царицата извади „Филопатър“ от дока му и отплава по Нил до Първия праг, макар че не беше сезон за проверка на Нилометъра. Цезарион бе възхитен. Беше пътувал по същите места и преди, но като малък. Сега вече беше достатъчно голям да оцени всеки нюанс от изживяното, от собствената си божественост до простотата на живота покрай могъщата река. Фактите бяха запомнени. По-късно, когато станеше истински фараон, щеше да даде на тези хора един по-добър живот. По негово настояване спряха в Коптос и продължиха по керванния път до Миос Хормос на Арабския залив. Искаше му се да се отбият по по-дългия път до Береника надолу по залива, но Клеопатра отказа. Египетските кораби потегляха от Миос Хормос и Береника за Индия и Тапробан, за да се върнат натоварени с подправки, пипер, океански перли, сапфири и рубини. Тук се намираха и корабите, плаващи до Африканския рог. Те докарваха слонова кост, канела, мирта и благовония от африканския бряг около носа. Специални кервани превозваха злато и скъпоценности по суша от Етиопия и Нубия до полуострова. Районът бе твърде скалист, а по Нил имаше твърде много прагове и бързеи, за да се използва реката.

На връщане надолу по течението спряха в Мемфис, влязоха в светилището на Птах и разгледаха тунелите със съкровищата, които се разклоняваха и продължаваха далеч към полетата с пирамидите. Цезарион и Антоний не ги бяха виждали, а Ха’ем, който бе техен водач, се погрижи Антоний да не разбере как и откъде се стига до входа. Той бе със завързани очи и прие всичко като голяма шега, докато превръзката не беше свалена и той не видя богатството на Египет. За Цезарион шокът бе още по-голям. Той нямаше ни най-малка представа какви богатства има тук и през остатъка от пътуването се чудеше на пестеливостта на майка си. Спокойно можеше да нахрани до пръсване цяла Александрия, а мърмореше за някаква си жалка дажба зърно!

— Не мога да разбера това — промърмори той на Антоний, докато „Филопатър“ влизаше в Царското пристанище.

Забележка, от която Антоний избухна в смях.