Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (26)

26.

В края на адриатическото лято вятърът беше по-предсказуем, отколкото във всеки друг сезон — сутрин духаше от запад, а около пладне идеше от северозапад, като набираше все повече сила с обръщането си към север.

Октавиан и Агрипа не бяха пропуснали знаците на предстоящата битка, макар че нито един съгледвач не съобщи за товаренето на платната, водата и храната на транспортните кораби. Ако знаеха и това, те щяха да предприемат контрамерки и да осуетят бягството. При създалото се положение просто приеха, че противникът се е уморил да стои на едно място и най-сетне е решил да заложи всичко и да се помъчи да разбие Агрипа по море.

— Стратегията на Антоний е проста — каза Агрипа на Октавиан в командирската шатра. — Ще трябва да пробие моята линия в северния край и да принуди корабите да отстъпят на юг или надалеч от твоя лагер на сушата и моята база в Комарския залив. Сухопътната му армия ще атакува твоя лагер и морската база, при това с добри изгледи за успех. Моята стратегия е също толкова проста. Трябва да му попреча да огъне строя. Който спечели надпреварата на северния фланг, печели и битката.

— В такъв случай вятърът е по-скоро на наша страна, отколкото на негова — рече Октавиан, който едва стоеше на едно място от вълнение.

— Да. На моя страна е и размерът, Цезаре. Чудовищните пентери на Антоний са твърде бавни. Той е великанът Антей, а ние — като Херкулес, същинско джудже в сравнение с него — ухили се Агрипа. — Антоний явно е забравил, че Херкулес вдигнал Антей от майка му Гея. Е, Антей няма да може да черпи сили от земята в една морска битка.

— Дай ми да командвам южния фланг — каза Октавиан. — Отказвам да остана на сушата и всички да ме наричат страхливец. А ако съм достатъчно далеч от центъра на сражението, няма да попреча на тактиката ти, дори и да направя някоя неволна грешка. Колко легионери смяташ да използваш, Агрипа? Като се има предвид, че в случай на успех Антоний ще нападне лагера и пристанището ни?

— Трийсет и пет хиляди. Всеки кораб ще има харпакс, за да може да придърпа онези чудовища отдалеч, както и колкото се може повече подвижни мостове. Имаме предимството, че войниците ни са обучени като морски пехотинци — а Антоний така и не си направи този труд за своите. Цезаре, няма смисъл да стоиш на южния край. По-добре ела като втори командващ на борда на моята либурна. Надявам се, че няма да се противопоставяш на заповедите ми.

— О, благодаря за комплимента! Кога ще бъде сражението?

— По всичко личи, че утре. Ще бъдем готови.

 

 

На втория ден на септември Марк Антоний изведе корабите си от Амбракия, разделени на шест ескадри, като лично водеше най-северната от тях. Десният му (северен) фланг се състоеше от три от шестте ескадри, във всяка от които имаше по петдесет и пет масивни пентери. Втори командващ му бе Попликола. Агрипа беше подредил корабите си по-далеч от брега, отколкото очакваше Антоний, затова му се наложи да гребе повече, отколкото му се искаше. Към средата на сутринта той достигна нужното разстояние и даде почивка на гребците. Битката можеше да започне едва по пладне, когато вятърът започваше да се променя и да духа от север-северозапад.

Клеопатра с транспортните кораби използва предимството от разстоянието и се придвижи в устието на залива, сякаш за да послужи като резерва. Тя се надяваше, че поради неочаквано голямото разстояние от брега Агрипа няма да забележи, че на корабите са натоварени войници.

Вятърът започна да се променя. И двете страни наблегнаха на веслата и загребаха отчаяно на север. Корабите в северния край се разтеглиха в линия, в която между тежките пентери на Антоний имаше по-големи интервали, отколкото между либурните на Агрипа.

Надпреварата беше оспорвана. Нито една от страните не успяваше да накара другата да обърне по посока на вятъра. Вместо това между двете крайни ескадри се завърза сражение. „Антония“ и флагманският кораб на Агрипа „Божественият Юлий“ започнаха първи и само миг по-късно шест пъргави либурни се бяха вкопчили в „Антония“ и го влачеха към себе си. Когато намери време да се огледа, Антоний откри, че десет от корабите му също са в беда, нападнати от либурни. Някои горяха. Нямаше значение, че не могат да бъдат пробити и потопени — огънят можеше да се справи с тях. Войниците от подобните на прилепала либурни започнаха да се изсипват на палубата на „Антония“. Антоний реши да изостави кораба. Видя, че Клеопатра и транспортните съдове са се измъкнали от залива и плават с вдигнати платна на юг, подпомагани от свежия северозападен вятър. Той скочи в катера и полетя с пълна скорост покрай либурните.

Никой на борда на „Божествения Юлий“ не забеляза катера, който се бе отдалечил на половин миля, когато „Антония“ се предаде. Луций Гелий Попликола и другите две ескадри от десния фланг на Антоний се предадоха без бой, а Марк Лурий, който командваше центъра, обърна корабите си и загреба обратно към залива. Южният край бе под командването на Гай Сосий, който последва примера на Лурий.

Това беше пълно поражение, не битка, а посмешище. В нея участваха над седемстотин кораба, но от тях се бяха сражавали по-малко от двадесет.

Всъщност станалото беше толкова невъобразимо, че Агрипа и Октавиан бяха убедени, че това е някакъв трик и че на другия ден срещу тях ще бъде използвана друга тактика. Затова корабите на Агрипа останаха в бойна готовност през цялата нощ и изгубиха всички шансове да настигнат Клеопатра и четиридесетте хиляди римски войници.

Когато на следващия ден не последва нищо хитроумно, Агрипа се върна в Комарския залив и заедно с Октавиан отиде да види пленниците.

От Попликола научиха шокиращата истина — Антоний дезертирал от поста си и последвал бягащата Клеопатра.

— Всичко е заради онази жена! — врещеше Попликола. — Антоний изобщо нямаше намерение да се бие! Веднага след превземането на „Антония“ той скочи в катера и се втурна да настигне Клеопатра.

— Невъзможно! — възкликна Октавиан.

— Казвам ти, видях го с очите си! И тогава си казах — защо да предавам на гибел войниците и екипажа? Да се предадем ми се видя по-почтено. Надявам се да имаш предвид тази проява на здрав разум.

— Ще я напиша на паметника ти — сърдечно обеща Октавиан и се обърна към германците. — Искам да бъде екзекутиран незабавно. Погрижете се.

Единствено Сосий избягна тази участ. Арунций се застъпи за него и Октавиан го послуша.

Оказа се, че Канидий се беше опитал да убеди сухопътната армия да атакува лагера на Октавиан, но никой, освен него не бе пожелал да се бие. Войниците не искаха също така да напуснат лагера и да потеглят на изток. Канидий изчезна, докато представителите на легионите уговаряха примирието. Октавиан изпрати чуждестранните войници по домовете им и намери земя в Гърция и Македония за римляните.

— Няма да позволя на нито един от вас да замърсява Италия с разказите си — каза той на техните представители. — Политиката ми е политика на снизходителност, но вие никога няма да се приберете в родината си. Научете се да обичате Изтока като господаря си Антоний.

Накараха Гай Сосий да положи клетвата за вярност и го предупредиха никога да не противоречи на „официалната“ версия на Октавиан за битката при Акциум.

— Оставям те жив при едно условие — мълчание от този момент до погребалната ти клада. И не забравяй, че мога да я запаля, когато реша.

 

 

— Имам нужда от разходка — каза Октавиан на Агрипа два нундина след Акциум. — Освен това искам компания, така че не си търси извинения. Разчистването върви по график, така че тук няма нужда от теб.

— Ти си винаги преди всеки и всичко, Цезаре. Къде искаш да се разходим?

— Където и да е, само че по-далеч. Пфу! Вонята на лайна, пикня и толкова много мъже е направо непоносима. Поне да имаше и малко привкус на кръв, но няма. Безкръвната битка при Акциум!

— Тогава нека първо да пояздим на север, докато се отдалечим достатъчно от Амбракия, за да можем да дишаме.

— Чудесна идея!

Яздиха два часа и оставиха зад себе си набраздения от вълнички Комарски залив. Когато навсякъде около тях се виждаше вече само гора, Агрипа спря край един поток, който проблясваше на шарената сянка. Водата се спускаше по скалите и се разбиваше на пяна, от покритите с мъх брегове се носеше сладката миризма на пръст.

— Ето тук — каза Агрипа.

— Но тук не става за разходки.

— Знам, но я виж онези две чудни скали ето там. Можем да седнем един срещу друг и да поговорим. Да поговорим, не да вървим. Нали това искаш всъщност!

— Безстрашният Агрипа! — разсмя се Октавиан и седна. — Прав си, както винаги. Тук е спокойно, уединено, предразполага към размисъл. Единственият шум е от потока, но и той е като мелодия.

— Взех мях разредено вино. От фалернското, което така ти харесва.

— Верният Агрипа! — Октавиан отпи и подаде мяха на приятеля си. — Идеално е!

— Изплюй какво те мъчи, Цезаре.

— Поне в последно време нямам пристъпи на астма. — Той въздъхна и опъна крака. — Безкръвната битка при Акциум — участваха десет вражески кораба от общо четиристотин, като само два бяха подпалени и потопени. Най-много стотина загинали, ако има и толкова. И заради това обложих жителите на Рим и Италия с двайсет и пет процента, че дори в момента събираме предварително данъка за догодина! Ще ме проклинат и може би дори ще ме разкъсат на парчета, когато им кажа, че парите им са отишли за битка, която всъщност не се е състояла. Дори не мога да им покажа Марк Антоний или Клеопатра! Откраднаха ми победата, отплаваха. А аз като пълен глупак надцених Антоний и останах тук да го победя, вместо да хукна да го гоня.

— Стига, Цезаре, всичко е свършено. Познавам те — ще успееш да превърнеш Акциум в триумф.

— Тормозя се дни наред и искам да споделя идеите си с теб, защото ще ми отговориш честно. — Той взе няколко камъчета и започна да ги подрежда на скалата. — Не виждам друга възможност, освен да раздуем Акциум в нещо достойно за Омиров химн. Двата флота се сблъскали като титани от северния край до южния, заради това загинали Попликола, Лурий и останалите. Само Сосий оцелял. Нека Арунций си мисли, че застъпничеството му го е спасило — ти вече знаеш как стоят нещата. Антоний се сражавал геройски на борда на „Антония“ и бил на път да победи в своя край, когато с периферното си зрение забелязал как Клеопатра предателски напуска битката — и него самия. Все още бил тъй упоен, че внезапно изпаднал в паника, скочил в катера и полетял след нея като пес след разгонена кучка. Много от адмиралите му го видели как я гони с викове — гласът на Октавиан мина във фалцет: — „Клеопатра, не ме изоставяй! Моля те, не ме изоставяй!“. Навсякъде във водата се носели трупове, морето почервеняло от кръв, копия и стрели разпенвали водата, но катерът с Марк Антоний преминал през клането по дирите на Клеопатра. След това адмиралите му изгубили кураж. И ти, несравними Агрипа, си смазал враговете.

— Дотук добре — каза Агрипа и надигна отново мяха. — А по-нататък?

— Антоний настига кораба на Клеопатра и се качва на борда. Извинявай, че минавам в сегашно време — винаги ми е по-лесно, когато съшивам нещо, истината за което никога няма да стане известна — каза майсторът на бродериите. — Внезапно обаче идва на себе си, спомня си катастрофата, която напуснал като последния страхливец… ще го науча аз него, да ме обвинява в страхливост при Филипи! Сега е негов ред — спомня си катастрофата, от която избягал, вие от мъка, покрива глава с плаща си и три дни седи на палубата, без да помръдне. Клеопатра му дава противоотрови, умолява го да слезе долу в покоите й, но той не помръдва, напълно съсипан от страхливостта си. Хиляди жертви, при това по негова вина!

— Прилича ми на боклучавите епически поеми, които си купуват момичетата — обади се Агрипа.

— Нали? Обаче готов ли си да се обзаложиш, че Рим и Италия няма да се хванат на тази?

— Не съм чак толкова глупав. Ще се хванат, дори ще си купят луксозното издание. Ако и Меценат добави няколко цветисти израза, то ще се превърне в шедьовър.

— Определено би трябвало да намали негодуванието срещу мен заради войната. Хората обичат да виждат за какво са отишли парите им.

— Доста чувствителна тема, Цезаре. Как смяташ да върнеш дълговете си? Клеопатра е победена и нямаш извинения да оставиш данъка. И същевременно докато тя е жива, ти няма да намериш покой. Тя ще се въоръжи и ще направи нов опит, независимо дали Антоний е с нея или не. Желанието й е така нареченият син на Божествения Юлий да управлява света, а не Антоний. Така че — какво става с парите?

— На първо време ще изстискам царете клиенти на Антоний, докато не почервенеят и очите им не изскочат. В краен случай ще нападна Египет.

Агрипа хвърли поглед към слънцето между клоните на дърветата и се изправи.

— Време е да се връщаме, Цезаре. Тъмното ще ни свари. Ако се вярва на Атик, а той би трябвало да е наясно, тези гори са пълни с мечки и вълци.

 

 

Около триста от бойните кораби на Антоний останаха невредими, макар че всички транспортни съдове бяха изчезнали с Клеопатра. Отначало Октавиан смяташе да ги изгори, беше се влюбил в малките смъртоносни либурни и вече бе убеден, че бъдещето принадлежи на тях. Времето на масивните квинквереми бе минало. После реши да запази шейсет от чудовищата като мярка срещу растящото в западната част на Нашето море пиратство. Изпрати ги във Форум Юлии, колонията — пристанище от ветерани на Цезар на границата между Лигурия и провинция Галия. Останалите бяха изкарани на суша в Амбракия и изгорени. Наложи се да изгорят и огромния брой тарани, които носеха. Най-внушителните бяха запазени, за да украсят една колона пред храма на Божествения Юлий на Форума, а останалите — разпратени из цяла Италия, за да напомнят на данъкоплатците, че заплахата е била истинска.

Агрипа трябваше да се върне в Италия и да се заеме с настаняването на ветераните, които на стари години винаги ставаха агресивни след победа. Сенатът също бе пратен в Рим и замина с благодарност. Пътуването през морето означаваше неудобства дори за онези, които участваха в Антониевия анти-Сенат. Снизхождението бе характерният за деня белег на политиката. След екзекутирането на адмиралите безспорният владетел на Рим обяви, че само още трима ще бъдат обезглавени — Канидий, както и Децим Турулий и Касий Пармензис, които бяха последните двама живи убийци на Божествения Юлий.

Самият Октавиан смяташе да продължи с легионите по суша към Египет и по пътя да привика царете клиенти. Това обаче не стана. От Рим долетя тревожната новина, че синът на Лепид Марк крои планове да свали победителя от Акциум. След като подкара легионите на изток под командването на Статилий Таурус, Октавиан се пребори със зимните ветрове на Адриатика и се върна в Италия. Прекосяването й бе най-лошото след онова паметно пътуване непосредствено след убийството на Божествения Юлий, но сега поне астмата беше престанала да го измъчва, така че той се чувстваше сравнително добре.

От Брундизиум продължи по Апиевия път в двуколка, теглена от четири галопиращи мулета, отби по Латинския път при Теанум Сидицинум, за да избегне сеещите треска Помптински блата. Стигна града за един нундин само за да открие, че напразно е бил целия път. Гай Меценат се бе справил със ситуацията по-рано и от пристигането на Агрипа. Марк Лепид и съпругата му Сервилия Вация се бяха самоубили.

— Ама че странно — каза Октавиан на Меценат и Агрипа. — Сервилия Вация навремето беше сгодена за мен.

Верни на себе си, ветераните бяха неспокойни и се бунтуваха. Октавиан се справи с тях, като излезе безстрашно сред огромните лагери около Капуа, облечен с тога и лавров венец на главата. Усмихваше се, махаше с ръце, на висок глас хвалеше доблестта и верността им пред всички, които можеха да го чуят, като междувременно намери подходящите хора и успя да се спазари с тях. Тъй като представителите на легионите винаги бяха най-незадоволителните войници, колкото мързеливи, толкова и алчни, с тях можеше да говори за пари и земя.

— След седем-осем години освободените ветерани няма да получават земя, така че бъдете благодарни, че всички вие днес ще получите добри парцели — рече им той. — Учредявам нова военна хазна, отделна от хазната под храма на Сатурн в Рим. Сенатът ще вкарва пари в нея с лихва от десет процента. Войниците също ще влагат средства. В този момент секретарите ми изчисляват колко пари ще са нужни, за да бъде тя платежоспособна, дори докато плаща пенсии. Самите пенсии ще бъдат щедри и към тях ще има допълнителна сума, която ще зависи от служебното досие на войника. За земя обаче не може да става и дума.

— Майната му на бъдещето — с типичната си простащина се обади Торнаций, който бе главният в групата. — Ние сме тук за земя и за големи парични премии — и то веднага, Цезаре.

— Знам за какво сте тук, но нямам възможност да изпълня исканията ви, докато не стигна до Египет и не победя Царицата на зверовете. Именно там е плячката, която може да ви осигури онова, което желаете — сърдечно каза Октавиан и вдигна ръка. — Не, Торнаций, не! Няма смисъл да спориш, още по-малко — да се държиш агресивно. В момента и Рим, и аз нямаме нито една сестерция за вас. Докато сте в лагера, ще имате храна и удобен подслон, но започнете ли да предизвиквате неприятности, ще бъдете обвинени в предателство. Чакайте! Търпение! Ще си получите наградите, но не сега.

— Това не е достатъчно — каза Торнаций.

— Трябва да бъде. Издадох укази до всеки град и градче в Кампания, че ако войници направят опит да ги разграбят, Сенатът и римският народ позволява срещу тях да бъдат използвани всякакви мерки. Никой няма да търпи разбунтували се войници и се съмнявам, че ти, Торнаций, имаш достатъчно влияние сред всичките ми легионери, за да поведеш всеобщо въстание.

— Блъфираш — промърмори Торнаций.

— Не блъфирам. Точно в този момент мои укази пътуват към всеки лагер около Капуа. С тях обяснявам на хората затрудненото си положение и ги моля за търпение. Като цяло повечето от войниците имат здрав разум. И ще ме разберат.

Торнаций и колегите му се свиха и си затраяха, след като осъзнаха, че повечето от войниците са готови да изчакат двете години, за които ги молеше Октавиан.

— Записа ли имената им? — попита той Агрипа.

— Разбира се, Цезаре. Ще изчезнат тихомълком.

 

 

— Надявах се, че ще можеш да останеш — каза Ливия Друзила на съпруга си.

— Не мога, мила моя, и дума не може да става. Не мога да позволя на Клеопатра да започне да се въоръжава. Въпреки че Сенатът отново е тук, няма опасност за метеж. Щом войниците в Капуа си дадат сметка, че никога повече няма да видят представителите си, ще започнат да се държат, както подобава. А и Агрипа ще се отбива редовно там, така че никой амбициозен сенатор няма да успее да събере армия.

— Хората започват да свикват ти да стоиш начело на Рим — усмихнато рече тя. — Дори чувам някои да казват, че носиш късмет на града и че си успял въпреки всичко да ги опазиш — от Секст Помпей, а сега и от Клеопатра. Почти никой не споменава Антоний.

— Нямам представа къде се намира той. Не е в Александрия при онази жена.

 

 

Загадката се реши няколко дни по-късно, когато от Киренайка пристигна писмо от Гай Корнелий Гал.

Щом пристигнах в Киренайка, Пинарий предаде флота и четирите си легиона — пишеше Гал. — Беше получил заповед от Антоний да тръгне на изток през Либия към Паретоний, но явно не му е харесало да подражава на Катон Утикенски и да измине стотици мили покрай пустинния бряг. Затова си останал на мястото. Когато ми показа заповедта на Антоний, разбрах защо не е потеглил. Антоний иска една последна битка, с него още не е свършено. Повиках транспортни кораби и когато пристигнат, ще натоваря легионите и ще продължа към Александрия, ескортиран от флота на Пинарий. Това обаче няма да стане преди пролетта и преди да съм получил вест от теб. А, забравих да спомена, че самият Антоний смятал да се срещне с Пинарий и войските му в Паретоний.

— Типичен поет — изсумтя Агрипа. — Много думи без капка логика.

— Как е Атика? — смени темата Октавиан.

— Зле, откакто татко й сложи край на живота си. Странна работа. Държи се повече като негова вдовица, отколкото като дъщеря. Не яде, пие прекалено много, не обръща внимание на малката Випсания, сякаш не харесва детето. Наредил съм да я следят, защото не искам да си пререже китките в банята. Парите й ще станат мои. Опитах се да я убедя да ги припише на Випсания — винаги може да се намери изключение според закона за унаследяването от жени — но тя отказа. Ако обаче се случи нещо с нея, ще прехвърля състоянието на Випсания.

Така Октавия се сдоби с още едно дете. Атика взе отрова и умря в агония три дни след разговора между Агрипа и Октавиан. Верен на думата си, Агрипа прехвърли всички нейни средства на името на детето, което направи Випсания изключително добра партия за брак.

Октавиан откри у самия себе си любов към децата. Макар да не можеше да се мери с чувството на Октавия, неговото също бе силно и покровителствено. Когато Антил се опита да избяга и беше върнат, не получи наказание. Всеки път, когато Октавиан бе у дома за вечеря, цялата детска участваше в угощението. Заедно с Випсания децата ставаха дванадесет — Октавия определено не преувеличаваше, когато каза на брат си, че се нуждае от втори чифт майчински ръце.

 

 

За Ливия Друзила настана време да реши кое дете за кое ще се ожени. Тя хвана Октавиан натясно и го принуди да слуша.

— Разбира се, Антил и Юл ще трябва да си намерят жени някъде другаде — каза тя с онази компетентна и категорична физиономия, която казваше на Октавиан, че всякакви спорове са излишни. — Тиберий може да се ожени за Випсания. Състоянието й е огромно, а и той я харесва.

— А Друз?

— За Тонила. И те се харесват един друг. — Тя прочисти гърлото си и го изгледа сериозно. — Марцел трябва да се ожени за Юлия.

Октавиан се намръщи.

— Но те са първи братовчеди, Ливия Друзила. Божественият Юлий не одобряваше браковете между първи братовчеди.

— Твоята дъщеря, Цезаре, е некоронована царица. Който и да се ожени за нея, ако не е член на фамилията, ще представлява заплаха за теб. Онзи, който се ожени за дъщерята на Цезар, ще бъде твой наследник.

— Права си, както винаги. — Той въздъхна. — Добре тогава, да бъдат Марцел и Юлия.

— При Антония нещата са ясни — Луций Ахенобарб. Не че аз бих избрала точно тази двойка, но тя се намираше под опеката на баща си при сключването на годежа, а ти обеща да го почетеш.

— А Марция, дъщерята на Атия? — Октавиан все още не понасяше мисълта за нея и за предателството на майка си.

— Това оставям на теб.

— В такъв случай нека се ожени за някой неизвестен, за предпочитане от провинциите. Може дори да не е римски гражданин. В края на краищата, Антоний омъжи своя дъщеря за такъв — Питодор Тралски. Остава Марцела.

— Мислех си за Агрипа.

— Агрипа ли? Та той почти може да й бъде баща!

— Знам това, глупачето ми! Но тя е влюбена в него, не си ли забелязал? Луни, въздишки, цял ден съзерцава бюста му, който си купи на пазара.

— Това няма да продължи дълго. Агрипа не става за младо момиче.

— Да, бе! Тя е тъмна, Атика бе кестенява, тя е гальовна, Атика беше чепата, тя е прекрасна, Атика бе… така де, най-обикновена. Освен това така Агрипа ще влезе сред първите фамилии на Рим, където му е мястото. Как иначе би могъл да попадне там?

Знаеше, че е победен.

— Добре, скъпа. Марцела ще се омъжи за Агрипа. Но не и преди да навърши осемнайсет, което означава, че разполага с една година да й мине влюбването. Ако стане така, бракът няма да се състои, така че засега да не споменаваме нищо за него. Ясно ли е?

— Напълно — измърка тя.

 

 

Парите не достигаха, но Октавиан беше сигурен, че ще успее да изцеди известни суми от царете клиенти. Отплава за Ефес и стигна там през май, точно когато пристигнаха легионите и кавалерията.

Всички царе клиенти бяха тук, дори и Ирод, от когото струеше обаяние и добродетелност.

— Знаех си, че ще победиш, Цезаре, и точно затова не се поддадох на придумванията и тормоза на Марк Антоний — каза той.

Беше станал по-тлъст и приличаше на жаба повече от всеки друг път.

Октавиан го изгледа развеселен.

— Никой не може да отрече, че ти сече пипето — рече той. — Предполагам, искаш награди?

— Разбира се, но не такива, от които Рим да няма полза.

— Да ги чуя.

— Балсамовите градини на Йерихон, находищата на битум от Асфалтовото езеро, Галилея, Идумея, двата бряга на Йордан и крайбрежието на Вашето море от Елевтер до Газа.

— С други думи, цяла Южна Сирия.

— Да. Но пък ще си получаваш данъка най-редовно, а синовете и внуците ми ще бъдат пратени в Рим да се образоват като римляни. Никой цар клиент не е по-лоялен от мен, Цезаре.

— Нито пък по-хитър. Добре, Ироде, съгласен съм с условията ти.

Архелай Сисен, чиято подкрепа за Антоний се провали и така и не излезе наяве, запази Кападокия и получи Киликия Трахия, част от дареното на Клеопатра. Аминт си запази Галатия, но Пафлагония се присъедини към римската провинция Витиния, а Писидия и Ликаония отидоха към провинция Азия. Полемон Понтийски, който успешно пазеше източните граници от мидийци и парти, също запази царството си, в което влезе и Армения Парва.

Никой от останалите не изкара такъв късмет, а някои изгубиха и главите си. Цяла Сирия до границите с Юдея беше превърната в провинция, но Тир и Сидон останаха свободни под прякото наблюдение на Рим, като се задължаваха да плащат данък. Малх Набатейски изгуби битума, но нищо повече. В замяна на тази снизходителност от страна на Октавиан той трябваше да държи под око египетския флот в Арабския залив и да вземе мерки при евентуални необичайни действия в района.

Кипър бе присъединен към Сирия, Киренайка — към Гърция, Македония и Крит. Владенията на Клеопатра се свиха в рамките на самия Египет.

През юни Октавиан и Статилий Таурус натовариха армията на транспортни кораби и потеглиха към Пелузиум, входа към Египет. Южният вятър тази година закъсня, така че пътуването беше леко. Корнелий Гал трябваше да наближи Александрия откъм Киренайка. Всичко беше готово за окончателното поражение на Клеопатра, Царицата на зверовете.