Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (24)

24.

— Чух интересен слух — каза Меценат на Октавиан след завръщането му в Рим през април.

Октавиан знаеше, че Ахенобарб и Сосий са твърди поддръжници на Антоний и смятат да изкарат цял мандат на постовете си, и затова бе счел за уместно да напусне Рим веднага след Нова година и да стои настрана, докато разбере дали сърцатата двойка ще съумее да спечели на своя страна Сената. Досега не се бяха радвали на успех и силно развитите инстинкти на Октавиан му подсказваха, че и този път ще стане същото. Рим беше и щеше да продължи да бъде безопасен за него.

— Какъв слух?

— Ахенобарб и Сосий били докарани до безсилие от господарката си в Александрия. Антоний наредил на Ахенобарб да прочете някакво изменническо писмо в Сената, но той не посмял.

— Разполагаш ли с писмото?

— Не. Ахенобарб го изгорил и вместо това държал реч. После говорил и Сосий, след като поел фасциите през февруари. Нескопосан оратор.

— Нескопосан? Аз пък чух прилагателното „пламенен“!

— И то не би могло да спечели Сената. По стрехите на Курия Хостилия имаше ледени висулки, а Сосий се потеше. Всъщност и двамата консули са опаки и нервни като затворени мулета, надушили дим.

— Опаки и нервни?

— Да. За да запазим мулешката метафора — опиташ ли се да ги изведеш, ще се запънат. Опаки. Но пък и не могат да стоят на едно място. Нервни. Обяснявам си поведението на консулите и с още един слух — че смятат да отидат в изгнание, като вземат Сената със себе си.

— И да ме оставят да управлявам Рим и Италия без законно основание — същото направи Помпей Велики, когато Божественият Юлий прекоси Рубикон. Не бих го нарекъл оригинално. — Октавиан сви рамене. — Е, този път няма да се получи. Ще имам кворум в Сената и ще мога да назнача консули по съвместителство. Как мислиш, колко сенатори е успяла да подлъже нашата хубава двойка?

— Не повече от триста, макар че повечето претори ще заминат — тази година правителството поддържа Антоний.

— Значи ще имам още сто заклети негови поддръжници в Рим, които да забият камите си в гърба ми.

— Всички щяха да заминат, доста от неутралните — също, ако не беше Клеопатра. Трябва да благодариш на госпожата, че ти осигури кворум. Докато тя се върти като зловоние около Антоний, ти винаги ще имаш около себе си заклети негови поддръжници, готови да те наръгат в гърба — защото не биха се задържали около нея.

— Вярно ли е, че Антоний прехвърля легионите и корабите си в Ефес?

— Да. По настояване на Клеопатра. Тя е с него.

— Което означава, че най-накрая е развързала кесията си. Колко ли е щастлив Антоний! — Клепачите с дългите мигли се спуснаха над очите на Октавиан. — И колко глупав! Наистина ли смята да започне гражданска война, или просто иска да ме принуди да прехвърля легионите си източно от Дрина?

— Честно казано, не мисля, че Антоний има някакво значение в случая. Клеопатра е тръгнала на война.

— Тя е чужденка. Ако можех да премахна Антоний от уравнението, щяхме да имаме война срещу чужда страна, която се готви да нападне Италия и да разграби Рим. Особено ако силите на Антоний започнат да се прехвърлят от Ефес на запад към Гърция или Македония.

— Война срещу чужда страна е далеч по-приемлива. Само че към Ефес, а вероятно след това и към Гърция, се придвижва римска армия. Клеопатра няма собствени войски, а само кораби, при това не са много. Шест огромни пентери и шейсет триреми и биреми от общо петстотин бойни кораби.

— Трябва да разбера какво е пишело в онова писмо на Антоний, Меценате! Мътните го взели Ахенобарб! Защо трябваше да става консул тази година? Той е умен. Един глупак би прочел писмото въпреки изменническото му съдържание.

— Сосий също не е глупак, Цезаре.

— Тогава е по-добре да бъдат далеч от Рим и Италия. В Ефес са по-безопасни.

— Искаш да кажеш, че няма да им попречиш да напуснат страната?

— Определено. Ако са тук, ще ми стъжнят живота. Само че откъде да намеря пари за война? И кой би оправдал граждански сблъсък?

— Никой — отвърна Меценат.

— Именно. Всички ще го приемат като борба за надмощие между двама римляни, а ние знаем, че противникът всъщност е Царицата на зверовете. Но не можем да го докажем! Каквото и да кажем за Антоний, ще прозвучи като предлог за гражданска война. Хората ще се усъмнят в репутацията ми! Твърде често повтарях, че никога няма да започна война срещу Антоний. И сега ще изглеждам като лицемер.

Намеси се Агрипа, който досега само седеше и слушаше.

— Знам, че една гражданска война не може да бъде оправдана, Цезаре, и ти съчувствам. Надявам се обаче да разбираш, че трябва да започнеш да се готвиш за нея още сега. Както вървят нещата на Изток, войната ще избухне догодина. Това означава, че не можеш да разпуснеш илирийските легиони. Освен това трябва да събереш флот.

— Но как ще платя на легионите? И с какво да построя още кораби? Цялата хазна отиде за закупуване на земя за над сто хиляди ветерани! — извика Октавиан.

— Вземи заем от плутократите. Правил си го и преди — рече Агрипа.

— И Рим отново да затъне до гуша в дългове? Почти половината от парите на Секст Помпей изобщо не влязоха в хазната, а отидоха за погасяване на заемите и лихвите. Не мога да го направя пак. Просто не мога. Така конниците получават силно влияние върху държавата.

— Тогава вдигни данъците — обади се Меценат.

— Не бих посмял! Не и до тези размери, които са необходими.

— Да не би вече да си направил сметките? — учуди се Меценат.

— Разбира се, че съм ги направил. Една от най-убедителните насмешки на Антоний е, че повече ме бива за счетоводител, отколкото за военачалник. Ако искам да поддържам на бойна нога трийсет легиона и общо четиристотин кораба, ще трябва да обложа и най-богатия, и най-бедния римлянин с една четвърт от годишния му доход — каза Октавиан.

Агрипа зяпна.

— Двайсет и пет процента?

— Една четвърт е толкова.

— По улиците ще се лее кръв — каза Меценат.

— Обложи и жените — предложи Агрипа. — Доходът на Атика е двеста таланта годишно. Щом ракът довърши Атик — а това няма да закъснее — тя ще получава по петстотин таланта. Аз пък съм главният му наследник, така че ще можеш да разполагаш с парите му.

— Стига, Агрипа! Не помниш ли какво направиха жените преди единайсет години, когато триумвирите се опитаха да ги обложат? Хортензия си е жива и здрава и като нищо ще поведе още един бунт. Или искаш жените да получат право на глас? Защото ще се наложи да го направим.

— Не виждам разлика между това да ни управлява Клеопатра или собствените ни жени — отвърна Агрипа. — Прав си, Цезаре. Това трябва да си остане само мъжка работа.

 

 

След като вече имаше впечатляващо мнозинство в Сената, Октавиан уреди консули да станат Луций Корнелий Цина и Марк Валерий Корвин, който бе братовчед на Месала Корвин. Вместо да назначава нови претори, той затвори съдилищата. Останалите седемстотин сенатори в никакъв случай не бяха негови, но Октавиан се държеше така, сякаш бе точно така, и обяви, че догодина той ще бъде старши консул с колега Месала Корвин. Ако наистина предстоеше война, щеше да му е нужна цялата власт, до която можеше да се добере.

— Давам си сметка, че демокрацията е куха дума, докато Клеопатра и покорният й слуга Марк Антоний заплашват Рим — каза Октавиан в Сената, — но се заклевам пред вас, почитаеми сенатори, че веднага щом източната заплаха бъде елиминирана, ще върна управлението на Сената и римския народ. Защото самият Рим е на първо място, преди обикновените хора, независимо какви са имената и политическите им възгледи. В момента управлявам аз, защото някой трябва да го прави! Макар че срокът на триумвирата изтече, Сенатът и народът имат опит във властта едва от няколко години, докато аз не съм излизал от нея цели единайсет години.

Той пое дъх и огледа редиците от двете страни на курулния подиум, върху който бе сложено креслото от слонова кост.

— Тази сутрин искам да подчертая, че не обвинявам Марк Антоний за създалата се ситуация. Обвинявам Клеопатра — нея и единствено нея! Тя поема твърдо на запад, а не Антоний. Той е неин роб, нейна марионетка. Стъпките на неговия танц са египетски! Какво съм сторил аз или какво е сторил Рим, за да заслужим заплахи с армии и кораби? Посветили сме се на задълженията си, без нито веднъж да заплашим Изтока и Антоний! Защо му е тогава на него да заплашва Запада? Отговорът е, че това не го прави той! Това е дело на Клеопатра!

И тъй нататък, и тъй нататък. Октавиан не каза нищо ново и затова не успя да убеди сто от неутралните и още толкова от поддръжниците на Антоний. Не можа да убеди Сената и със заявлението, че ще обложи всички римляни с двадесет и пет процента данък. Залата избухна, яростният изблик се понесе по улиците и за свое най-голямо удоволствие конниците лично поведоха избухналите кървави бунтове. Останал без избор, Октавиан обяви извън закона триста и четиримата членове на анти-Сената в Ефес. Продажбата на имуществото им му осигури достатъчно средства, за да плати на легионите в Илирик.

Атик реши да сложи край на своята болест, като падна върху меча, който никога през живота си не беше докосвал. Внезапно забогателият Агрипа настоя лично да финансира построяването на двеста кораба.

— Но няма да са тромави пентери — каза той на Октавиан. — Ще използвам либурни и само либурни^[1]. Те са малки, маневрени, бързи и евтини. Навлох показа каква чудесна работа могат да свършат.

Дребният на ръст Октавиан не бе особено убеден от доводите му.

— Нима размерът няма значение?

— Никакво — категорично отвърна Агрипа.

 

 

В средата на лятото настъпи лека промяна в трафика на сенатори на изток. Някои се върнаха в Рим и разказваха надълго и нашироко за онази жена и гибелното й влияние върху Антоний. Те помогнаха на Октавиан много повече, отколкото собственото му красноречие. Никой от бегълците обаче не предложи неопровержимо доказателство, че приближаващата война е по идея на Клеопатра. След по-силен натиск всички си признаваха, че Антоний все още заема челното място в командирската шатра. И наистина изглеждаше, сякаш Антоний се кани да започне гражданска война.

После дойде сензационната новина, че той се е развел с римската си съпруга. Октавия незабавно повика брат си.

— Развежда се с мен — каза тя и му подаде кратката бележка. — Трябва да напусна дома му заедно с децата.

В очите й нямаше сълзи, но гледаха като очите на умиращо животно. Октавиан протегна ръка към нея.

— О, мила!

— Получих своите две най-щастливи години от живота си. Единственият ми проблем сега е, че нямам достатъчно пари, за да се настаня другаде, освен ако не се натъпчем в дома на Марцел.

— Ще дойдеш при мен — веднага отвърна той. — Домът ми е достатъчно голям и мога да отделя цяло крило за теб и децата. Освен това Тиберий и Друз ще се радват, че живеят под един покрив с другарчетата си. И тъй като ти си по-майчински настроена от Ливия Друзила и ще можеш да наглеждаш всичките ни деца, май ще прибера и Юлия от Скрибония.

— О! Ааа… ъъъ… ако ще се грижа за Юлия, Тиберий и Друз, ще ми трябва още един чифт майчински ръце — тези на Скрибония.

Октавиан я погледна предпазливо.

— Не ми се вярва Ливия Друзила да одобри това.

Октавия си помисли, че Ливия Друзила би одобрила всяко нововъведение, което ще я освободи от досадата да се занимава с куп малки деца.

— Попитай я, Цезаре, моля те!

Ливия Друзила моментално застана на страната на Октавия.

— Великолепна идея! — каза тя с усмивката на сфинкс. — Октавия не може да се справи сама с този товар, а от мен няма да има особена полза. Боя се, че не съм добра майка. — После го погледна деликатно. — Ъъъ… разбира се, ако не си хвърлил око на Скрибония.

— Да съм й хвърлил око? — изуми се той. — Богове, та какво значение има тя за мен? След Клодия я харесвах. После стана много опърничава, не знам защо. Може да е от възрастта. Виждам я всеки път, когато посещавам Юлия, и се разбираме чудесно.

Ливия Друзила се разсмя.

— Домът на Ливия Друзила май ще заприлича на харем! Като на изток. Клеопатра би одобрила това.

Той се хвърли върху нея и я ухапа игриво по шията, после напълно забрави за Скрибония, Октавия, деца и хареми.

 

 

Катранът в меда се изсипа от съвсем друго място — осемнайсетгодишният Гай Скрибоний Курион заяви, че ще замине на изток при Марк Антоний.

— Трябва ли да го правиш? — смаяно го попита Октавия. — Това страшно ще наскърби чичо Цезар.

— Цезар не ми е никакъв чичо! — презрително отвърна младежът. — Мястото ми е в лагера на Антоний.

— Ако тръгнеш, как да убедя Антил да не те последва?

— Лесно. Той все още не е мъж.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — сподели тя с Гай Фонтей, който бе предложил да й помогне с преместването.

— Антил кога ще стане на шестнайсет?

— След цяла вечност. Роди се в годината, когато Божественият Юлий умря.

— Значи е едва на тринайсет.

— Да. Но е толкова див и импулсивен! Ще избяга.

— Щом е на тринайсет, ще го хванат. Виж, при младия Курион нещата са съвсем различни. Той вече е голям и сам е господар на съдбата си.

— Как да кажа на Цезар?

— Няма нужда да му казваш. Аз ще го сторя — отвърна Фонтей, който беше готов на всичко, за да й спести болката.

Разводът я правеше — поне на теория — потенциална кандидатка за брак, но Фонтей бе достатъчно мъдър, за да не говори за любовта си. Докато си мълчеше, мястото му в живота й бе осигурено. Споделеше ли чувствата си, щеше да бъде отпратен. По-добре беше да изчака времето да излекува страданията й. Стига то да имаше тази сила. Той се съмняваше.

 

 

Измяната на Сатурнин, Арунций, Атратин и други не беше особено голяма загуба за поддръжниците на Антоний, но след дезертьорството на Планк и Тиций празнината зейна.

— Повтаря се същото като в лагера на Помпей Велики — каза Планк на Октавиан, след като пристигна в Рим. — Не съм бил с него, но казват, че там всеки бил на различно мнение и Помпей изгубил контрол. И когато дошло времето за Фарсала, нямал сили да приложи Фабиановата тактика, която предпочитал. Лабиен командва и загуби. Никой не би могъл да победи Божествения Юлий, макар че Лабиен си мислеше друго. А тогавашните кавги и разправии изобщо не могат да се сравнят с тези в лагера на Антоний, повярвай ми. Онази жена настоява да има думата, налага мнението си, сякаш то има по-голяма тежест от мнението на Антоний, и без да се замисля, го осмива пред собствените му легати и сенатори, дори пред центурионите. А той търпи всичко това! Умилква се, тича след нея… тя заема почетното място на кушетката, представи си само! А как я мрази Ахенобарб! Дерат се като две диви котки, фучат, зъбят се — и въпреки това Антоний не я поставя на мястото й. Веднъж на вечеря кракът й се схвана. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че Антоний коленичи пред нея и започна да го масажира? Можеше да чуеш как молец каца на възглавница, такава тишина настана. А после той се върна на мястото си, сякаш не се беше случило нищо! Мисля, че точно това ни накара двамата с Тиций да решим, че е време да се махаме.

— Чувам какви ли не шантави слухове. Толкова са много, че не знам на какво да вярвам — отвърна Октавиан, докато се питаше каква ли ще бъде цената на Планк.

— Повярвай на най-лошите и няма да си много далеч от истината.

— Тогава как да убедя тукашните магарета, че тази война е на Клеопатра, а не на Антоний?

— Да не искаш да кажеш, че те още си мислят, че Антоний командва?

— Да. Просто не могат да асимилират идеята, че една чужденка е способна да се наложи на великия Марк Антоний.

— И аз не можех, докато не го видях с очите си. — Планк се изсмя. — Няма да е зле да организираш за невярващите обиколки до Самос — в момента двамата са там, на път към Атина. Видят ли ги веднъж, никога няма да ги забравят.

— Лекомислието не ти отива, Планк.

— Тогава ще бъда сериозен, Цезаре. Бих могъл евентуално да ти предложа нещо по-добро, но срещу определена цена.

Скъпият безпардонен Планк! Направо на темата, без въртене и сучене.

— Кажи си цената.

— Консулство по съвместителство за племенника ми Тиций догодина.

— Откакто екзекутира Секст, той не е особено популярен в Рим.

— Направи го, така е, но заповедта беше на Антоний.

— Мога да му осигуря поста, но не мога да го защитавам от зложелатели.

— Той може да си позволи телохранители. Значи се споразумяхме?

— Да. А сега ми кажи какво предлагаш в замяна.

— Когато беше в Антиохия и все още се възстановяваше от виното, Антоний написа завещанието си. Не знам дали това е последният му вариант, но Тиций и аз му бяхме свидетели. Предполагам, че го е взел със себе си, когато замина за Александрия — Сосий го е донесъл в Рим.

Октавиан се намръщи.

— Какво общо има завещанието на Антоний?

— Всичко — простичко отвърна Планк.

— Незадоволителен отговор. Изясни се.

— Беше в добро настроение и пусна някои забележки, които ни наведоха на мисълта, че този документ е много подозрителен. Всъщност направо изменнически, ако може да се нарече така документ, който трябва да се отвори едва след смъртта на автора си. Антоний явно не смята, че съществува посмъртно предателство и затова си позволи коментарите.

— Бъди по-конкретен, Планк!

— Не мога. Антоний говореше доста двусмислено. Но с Тиций си мислим, че няма да е зле да хвърлиш едно око на завещанието.

— Че как бих могъл да сторя това? Това е свещен документ.

— Твой проблем, Цезаре.

— Не можеш ли да ми кажеш нещо за съдържанието? Какви точно забележки направи?

Планк вече бе станал и нагласяше тогата си, явно погълнат от съвсем други мисли.

— Наистина трябва да измислим някаква по-удобна за седене дреха… Как обичал Александрия и онази жена… Да, тогите са същинска напаст… Как синът й трябвало да получи правата си… Ох, поврага! Петно! — И се отдалечи, като продължаваше да мърмори.

Явно не беше чак такъв предател. Само дето май наистина смяташе, че завещанието на Антоний би могло да му помогне. До получаването на евентуалния пост от Тиций имаше още месеци и Планк несъмнено си даваше сметка, че племенникът му никога няма да седне на курулния подиум, ако той пусне лъжлива стръв на Октавиан. Но как да получи достъп до завещанието на Антоний? Как?

— Помня как Божественият Юлий веднъж ми каза, че весталките пазят над два милиона завещания — на горния етаж, на долния, в мазето — каза той на Ливия Друзила, единствения човек, с когото можеше да сподели подобна новина. — Имат си система. Завещанията от провинциите и чуждите страни са на едно място, италийските са на друго, а римските — на трето. Но Божественият Юлий не се впусна в подробности, а по онова време изобщо не ми е мина през ума, че темата може да се окаже важна, така че не се заинтересувах от подробности. Ама че съм глупак! — възкликна той и се тупна с юмрук по коляното.

— Спокойно, Цезаре, ще постигнеш своето.

Големите тъмносини очи на Ливия Друзила го загледаха замислено. Тя поседя малко така, след което се засмя.

— Можеш да започнеш, като направиш нещо добро за Октавия — рече тя. — И тъй като съм прословута с ревнивостта си, ще трябва да сториш същото и за мен.

— Нима ме ревнуваш от Октавия? — втрещи се той.

— Хората извън кръга близки приятели не знаят какви са отношенията ни с Октавия, нали? Цял Рим е възмутен от развода — глупав мъж! В никакъв случай не биваше да я гони с децата, това съсипва репутацията му повече от всичките ти измислици за влиянието на Клеопатра върху него. — Прекрасното й лице придоби замечтано изражение. — Би било чудесно, ако агентите ти можеха да разкажат на жителите на Рим и Италия колко много обичаш сестра си и съпругата си, колко грижовен и мил си към тях. Сигурна съм, че ако позволиш на Лепид да се настани в Domus Publica, той ще ти бъде толкова благодарен, че няма да откаже една малка услуга за Октавия и за мен в знак на благодарност.

Октавиан се взря в нея с онзи слисана физиономия, която се появяваше на лицето му всеки път, когато коварството и изтънчеността й надминаваха неговите.

— Иска ми се да знаех накъде биеш, мила, но нямам представа.

— Помисли си за стотиците статуи на Октавия, които издигна из цял Рим и Италия, а също и за моите статуи. Няма ли да бъде прекрасно, ако към надписите им се добави още нещо? Някаква зашеметяваща нова чест?

— Още не разбирам.

— Убеди първожреца Лепид да ни награди за вечни времена със статута на девици весталки.

— Но вие не сте весталки! Всъщност и девици не сте!

— Почетни, Цезаре, почетни! И обяви това с фанфари и тромпети по всички пазари от Медиолан до Тарент! Сестра ти и съпругата ти са пример за всички, така че тяхното целомъдрие и почтеност ги поставя наравно с весталките.

— Давай нататък! — оживи се той.

— Статутът ни на весталки ще ни позволи да влизаме и излизаме в тяхната част на Domus Publica, когато си пожелаем. Не е нужно да участва и Октавия — и сама мога да разбера къде точно се намира завещанието на Антоний. Апулея няма да заподозре мотивите ми — пък и защо да го прави? Майка й е твоя полусестра, редовно идва на вечеря при нас, харесва ме много. Не мога да открадна завещанието, но ако открия къде е, ще можеш бързо да му сложиш ръка.

Прегръдката му едва не я смаза и остави без дъх, но тя нямаше нищо против. Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на Ливия Друзила от това да предложи на Цезар възможност, за която не се е сетил.

— Ливия Друзила, страхотна си! — извика той, след като я пусна.

— Знам — отвърна тя и леко го побутна. — А сега се заемай за работа, любов моя! Ще ни трябват няколко нундина, така че не можем да си позволим да чакаме.

 

 

Болката от изгубването на поста триумвир далеч не бе толкова болезнена, колкото изгнанието от Рим, и затова когато бе посетен от Октавиан и чу какво трябва да стори, ако иска да се върне обратно в Domus Publica, Лепид се съгласи без никакво колебание да даде на Октавия и Ливия Друзила ранга на весталки. Това не беше безсъдържателна чест. Двете жени ставаха свещени и неприкосновени, можеха спокойно да идат навсякъде, тъй като никой, дори и най-голямата отрепка, не би се осмелил да докосне весталка. Посягането на весталка означаваше обреченост за вечни времена — виновникът щеше да бъде обявен за sacer — проклет, щеше да бъде лишен от граждански права, бичуван и обезглавен, а цялото му имущество до най-простото глинено гърне — конфискувано. Жена му и децата му ги очакваше гладна смърт.

Рим и Италия ликуваха и макар възторгът им да бе насочен повече към Октавия, отколкото към Ливия Друзила, последната не се засягаше ни най-малко. Вместо това предпочете да се появи на вечеря в трапезарията на весталките и да се запознае с другите жрици.

Главната весталка Апулея беше братовчедка на Октавиан и добре я познаваше още от времето, когато младата и бременна Ливия Друзила бе подслонена тук преди брака й с Октавиан.

— Знамение — каза й Апулея, докато седемте се настаняваха на столовете си около масата. — Толкова много се тревожех, сега мога да си го призная. Какво облекчение изпитах, когато престоят ти остана без никакви религиозни последици! Било е знамение за днешния ден, сигурна съм.

Апулея не беше особено умна, но голямата почит, на която се радваше, я бе превърнала в това, което се очаква от една главна весталка. Беше облечена в чисто бели дрехи — рокля с дълги ръкави и цепната от двете страни туника и тежък медальон на шията. Косата й беше скрита от корона от седем вълнени пръстена един върху друг и покрита с ефирен воал. Тя управляваше с желязна ръка малкото си ято и нито за миг не забравяше, че късметът на Рим се крие в целомъдрието на весталките. Понякога се случваше някой мъж (като Публий Клодий) да постави под въпрос целомъдрието на някоя весталка и я изправяше пред съда, но подобно нещо никога не би се случило по времето на Апулея!

Всички се настаниха около масата, щедро отрупана с храна и гарафа искрящо бяло вино от Алба Фуцентия. Двете малолетни весталки пиеха вода от кладенеца на Ютурна, а другите три, облечени като Апулея, спокойно вкусваха от виното. Ливия Друзила, която беше седма, не се бе престрашила да се облече като весталка, макар да носеше бели дрехи.

— Съпругът ми спомена, че вие се грижите за завещанията, но ми разказа само най-общи неща — каза тя, когато децата си тръгнаха. — Възможно ли е да ми ги покажете някой път?

Апулея грейна.

— Разбира се! Когато пожелаеш.

— Ами… сега?

— Разбира се, щом искаш.

Така Ливия Друзила направи обиколката, която бе направил и Божественият Юлий при заемането на длъжността първожрец. Показаха й безкрайните лавици с пергаменти, върху които бяха изписани завещанията, качиха я горе да види зашеметяващия брой клетки за документи, после долу в мазето и в хранилищата на приземния етаж. Това беше завладяващо, особено за организирана и педантична жена като нея.

— Имате ли отделно хранилище за сенаторите? — попита тя след дълго ахкане и охкане.

— Да. Тук е, на този етаж.

— А ако са били консули, отделяте ли ги от обикновените сенатори?

— Разбира се.

Ливия Друзила успя да попита едновременно срамежливо и заговорнически:

— Не бих си и помислила да те моля да ми покажеш завещанието на съпруга ми, но страшно бих искала да видя завещанието на някой с неговото положение. Например, къде е завещанието на Марк Антоний?

— О, то е на специално място — веднага отвърна Апулея, без да заподозре каквото и да било. — Консул и триумвир, без обаче да е част от Рим. Ето го там, сам-самичък.

Тя поведе Ливия Друзила към една стойка зад паравана, който отделяше архива от чисто весталската територия, и без колебание измъкна единствения свитък от една от преградките.

— Ето го — каза тя и подаде документа на Ливия Друзила.

Съпругата на Октавиан го претегли на ръка, обърна го и погледна печата — Херкулес, IMP.M.ANT.TRI. Да, това определено беше завещанието на Антоний. Върна го веднага и се разсмя.

— Сигурно има много наставления.

— Като при всички важни хора. Най-късо е завещанието на Божествения Юлий — такава проницателност, такава яснота!

— Значи ги четете?

Апулея я погледна ужасено.

— Не, не! Разбира се, виждаме завещанието след смъртта на автора му, когато изпълнителят дойде да го вземе. Той трябва да го отвори пред нас, защото сме длъжни да сложим „V.V.“ в края на всяка клауза. Това е гаранцията срещу фалшифициране и добавяне на нови неща.

— Блестящо! — възкликна Ливия Друзила. Целуна Апулея по бузата и стисна ръката й. — Трябва да тръгвам, но имам един последен и много важен въпрос — случвало ли се е завещание да бъде отворено преди смъртта на автора?

Отново ужасен поглед.

— Не, никога! Това означава да нарушим клетвите си и никога не бихме го допуснали.

 

 

Ливия се върна у дома и завари съпруга си в кабинета. Един поглед върху лицето й му беше достатъчен да отпрати всички писари и секретари.

— Е? — попита той.

— Държах завещанието на Антоний в ръцете си — каза тя. — И мога да ти кажа къде точно е сложено.

— Значи дотук сме успели. Мислиш ли, че Апулея ще ми позволи да го отворя?

— Не, дори да я осъдиш за нецеломъдрие и да я заровиш жива с кана вода и самун хляб. Боя се, че ще ти се наложи да го изтръгнеш от нея — и от останалите.

— Богове!

— Най-добре ще е да закараш германците си в Дома на весталките посред нощ и да отцепиш целия район извън архива. Трябва да го направиш бързо, защото чух, че Лепид в най-скоро време щял да се настани в покоите на първожреца в Domus Publica. Ще се вдигне врява, а ти едва ли ще искаш да видиш как Лепид се втурва да разбере какво изпуска. Трябва да действаш най-късно утре вечер.

 

 

Октавиан трябваше дълго да блъска по портата, преди тя да се открехне едва-едва и навън да надникне уплашеното лице на икономката. Двама германци избутаха бързо жената и въведоха господаря си сред блясъка на запалените факли. Останалите го следваха плътно.

— Добре! — каза Октавиан на Арминий. — С малко късмет ще приключа, преди да се появят весталките. Ще трябва да се облекат.

Почти успя.

— Какво си мислиш, че правиш? — сурово попита Апулея от вратата, която водеше към личните покои на весталките.

Октавиан тръгна напред със завещанието на Антоний в ръка.

— Конфискувам изменнически документ — високомерно отвърна той.

— Изменнически, как ли пък не! — озъби се главната весталка, като се мъчеше да му препречи пътя. — Дай ми го веднага, Цезар Октавиане!

Вместо отговор той подаде над главата й свитъка на Арминий, който беше толкова висок, че когато вдигна ръка, Апулея не можа да го стигне.

— Ти си безбожник! — задъхано рече тя, а в помещението влязоха още весталки.

— Глупости! Аз съм бивш консул, който изпълнява дълга си.

Апулея нададе смразяващ писък.

— Помощ, помощ, помощ!

— Накарай я да млъкне, Корнел — нареди Октавиан на един друг германец.

Когато и другите три весталки се разпискаха, германците ги уловиха и им запушиха устите.

Октавиан изгледа четирите жени на играещата светлина на факлите. Очите му проблясваха студено като на черна пантера.

— Изваждам това завещание от вашата опека и с нищо не можете да ми попречите — каза той. — За ваша лична безопасност ви предлагам да не казвате на никого нито дума за случилото се тук. Направите ли го, не мога да отговарям за германците, които нямат уважение към весталки и обичат да дефлорират всякакви девственици. Мълчете си, дами. Казвам ви го съвсем сериозно.

И си тръгна, оставяйки късмета на Рим да стене и плаче.

 

 

Свика Сената още в първия възможен ден със самодоволен и тържествуващ вид. Луций Гелий Попликола, който бе предпочел да остане в Рим и да досажда на Октавиан, усети как косъмчетата на ръцете и врата му настръхват, а по гърба му преминаха ледени тръпки. Какво е намислил дребният червей? И защо Планк и Тиций щяха да се пръснат от радост?

— Вече две години говоря на членовете на това събрание за Марк Антоний и зависимостта му от Царицата на зверовете — започна Октавиан, застанал пред курулното си кресло с дебел свитък в дясната си ръка. — Нищо от това, което казах, не можа да ви убеди, че говоря истината. „Дай ни доказателства!“, крещяхте вие отново и отново. Добре, ето ви доказателства! — Той вдигна свитъка. — Държа в ръката си последната воля и завещанието на Марк Антоний и в него се съдържат всички доказателства, които ще убедят и най-заклетите му последователи.

— Последна воля и завещание ли? — скочи от мястото си Попликола.

— Да, последната воля и завещание.

— Завещанието е свещено, Октавиане! Никой не може да го отваря, докато авторът му е жив!

— Освен ако то не съдържа изменнически заявления.

— Дори и тогава! Нима някой трябва да бъде наричан предател заради това, което е казал след смъртта си?

— И още как, Луций Гелий. Определено.

— Това е незаконно! Няма да ти позволя да продължиш!

— И как смяташ да ме спреш? Ако продължиш да ме прекъсваш, ще заповядам на ликторите да те изхвърлят. А сега си седни на мястото и слушай!

Попликола се огледа, видя любопитните лица около себе си и се призна за победен. Засега. Нека младото чудовище да се изкаже, а после… Той седна, като се мръщеше.

Октавиан разви свитъка, но не започна да чете. Нямаше нужда, беше го научил наизуст.

— Чувал съм някои от вас да наричат Марк Антоний най-големия римлянин от всички римляни. Посветен на възхода на Рим, храбър, дързък, напълно способен да разшири римската власт върху целия Изток. Поради което той поиска — и получи! — Изтокът като своя територия след Филипи. Това беше само преди десет години. Оттогава Рим почти не го видя, толкова ревностно той се посвети на задачата си. Или така би казал някой като Луций Гелий Попликола. Но дори и Антоний да е заминал на изток с най-добри намерения, те не се запазиха задълго. Защо? Какво се е случило? Мога да обобщя отговора с една-единствена дума — Клеопатра. Клеопатра, Царицата на зверовете. Могъща магьосница, посветена в тайни култове и в изкуствата на любовта и отровата. Помните ли цар Митридат Велики, който се тровел със сто отрови на ден и вземал сто противоотрови? Когато накрая опитал да се самоубие с отрова, тя не подействала. Наложило се един от телохранителите му да го наръга с меча си. Само ще ви напомня, че Митридат е дядо на Клеопатра. Кръвта във вените й естествено е враждебна към Рим.

Първата им среща била в Тарс, където тя използвала магията си — но не съвсем успешно. Макар че му родила близнаци, Антоний останал свободен от нея до зимата на онази година, когато се готвел да нахлуе в царството на партите. Извикал я в Антиохия и тя отишла там. И останала, за да тръгне след войската като всяка друга евтина източна проститутка. Да, тръгнала заедно с Антоний и гигантската му армия към Горен Ефрат! После той дошъл на себе си и й наредил да се прибере у дома — и това била последната проява на независимост от негова страна! Защо нашият храбър Антоний не е намерил сили да й се противопостави? — Октавиан сви рамене. — Това е въпрос, на който нямам отговор.

Попликола се беше свлякъл на мястото си със скръстени на гърдите ръце. Октавиан забеляза, че Планк на предния ред и Тиций на средния не ги свърта на едно място. Продължи декламацията си пред притихналия Сенат.

— Не е нужно да се спирам на катастрофалната кампания срещу Партска Мидия, защото периодът след ужасното му оттегляне би трябвало да ни интересува повече от загубата на една трета от римската армия. Антоний направил това, което му се удава най-добре — започнал да се налива с вино, докато не повредил ума си. Подлудял и безпомощен, той се обърнал за помощ към… Клеопатра. Не към Рим, а към Клеопатра. Която дошла в Левке Коме с невъобразими дарове — пари, храна, оръжия, лекарства, хиляди слуги и безброй лекари. От Левке Коме двамата се преместили в Антиохия, където Антоний най-сетне написал завещанието си. Едно негово копие е депозирано тук, а друго — в Александрия, където той се установил миналата зима. Междувременно обаче бил напълно под властта на Клеопатра, упоен и покорен. Вече нямало нужда да пие вино — имал подобри неща за поглъщане — отварите на Клеопатра и ласкателствата й. В резултат на това в края на тази пролет той прехвърли цялата си армия и флот не другаде, а в Ефес. В Ефес! На хиляда мили западно от мястото, където би трябвало да бъде — по линията от Малка Армения до Южна Сирия, за да пази земите от партски нашествия. Защо е преместил войската и корабите си в Ефес? И защо след това започна да се прехвърля към Гърция? Може би Рим е заплаха за него? Или Италия? Да не би някои армии и флотилии западно от Дрина да са го провокирали по някакъв начин? Не, не са! И не е нужно да вярвате само на думата ми — това е ясно и за най-младшите сред вас!

Погледът му обходи задния ред, където седяха младшите сенатори, които нямаха право да се обаждат. След това бавно и отмерено слезе от курулния подиум и застана в средата на залата.

— Нито за миг не съм си помислял, че Марк Антоний доброволно предприема тези враждебни действия срещу родината си. Никой римлянин не би го направил, освен несправедливо обявените извън закона, които желаят да се върнат — като Гай Марий, Луций Корнелий Сула и Божествения Юлий. Но да не би Марк Антоний да е обявен за държавен враг? Не, разбира се! И до ден-днешен положението му е такова, каквото е било винаги — той е римлянин, последният от многото поколения Антонии, служили на страната си. Невинаги мъдро, но неизменно с плам и вярност.

— Тогава какво е станало с Марк Антоний? — попита със звънлив глас Октавиан, макар че речта му не бе от онези, които караха сенаторите да задремят. Всички бяха напълно будни и слушаха с интерес. — Отговорът отново е в една дума — Клеопатра. Той е нейна играчка, нейна марионетка — да, всички можете да повторите списъка заедно с мен, знам това! Но повечето от вас никога не са ми вярвали, това също го знам. Днес мога да ви предложа доказателство, че казаното от мен е дори олекотена версия на предателството на Антоний, извършено под диктата на Клеопатра. На една чужденка, жена, поклонница на зверове! И могъща чародейка, способна да омагьоса един от най-силните и най-истински римляни.

Знаете, че тази жена, чужденката, има по-голям син, за когото твърди, че е от Божествения Юлий. Младеж, който в момента е на петнайсет и седи до нея на египетския трон като Птолемей Петнайсети Цезар, моля ви се! За всеки римлянин той е копеле без римско гражданство. За онези от вас, които го смятат за син на Божествения Юлий, мога да предложа доказателство, че това не е вярно. Той е син на един роб, използван за забавление от Клеопатра. Тя е много чувствена жена, има безброй любовници, винаги е имала. Отначало ги използва като играчки в леглото, а после като жертви за отровите си — да, прави опити с тях, докато не умрат! Както умрял и робът, от когото е и най-големият й син.

Ще ме попитате какво общо има това ли? Има, защото тя е прилъгала горкия Антоний да обяви копелето за цар на царете и тръгва на война срещу Рим, защото иска да го настани на Капитолия! Сред вас, почитаеми сенатори, има хора, които могат да свидетелстват под клетва, че любимата й заплаха била, че ще страдат, когато тя седне на трона на Капитолий и започне да раздава правосъдие от името на сина си! Да, тя очаква армията на Антоний да завладее Рим и да го превърне в царство на Птолемей Петнайсети Цезар!

Прочисти гърлото си.

— Но дали Рим ще продължи да бъде най-великият град на света, център на законността, справедливостта, търговията и висшето общество? Не! Столицата на света ще бъде преместена в Александрия! А Рим ще бъде оставен да помръкне.

Свитъкът се разви и се спусна от вдигнатата високо ръка на Октавиан чак до черните и белите плочки на пода. Неколцина сенатори подскочиха от изненада, но Октавиан не им обърна внимание и продължи нататък.

— Доказателството е в този документ, в последната воля и завещание на Антоний! Той оставя цялото си имущество, в това число имотите в Рим и Италия, всичките си инвестиции и пари на царица Клеопатра. За която се кълне, че обича, обича, обича, обича! Тя е единствената му съпруга, центърът на цялото му същество. Той твърди, че Птолемей Петнайсети Цезар е законен син на Божествения Юлий и наследник на всичко, което Божественият Юлий остави на мен, неговия римски син! Настоява, че прочутите му Дарения трябва да бъдат почетени, което прави Птолемей Петнайсети Цезар цар на Рим! На Рим, който няма цар!

Мърморенето започна. Завещанието беше отворено и всеки, който искаше да провери думите на Октавиан, можеше да го прочете.

— Какво, почитаеми сенатори, вбесени ли сте? Така и трябва! Но не това е най-лошото в завещанието на Антоний! Най-лошото е в клаузата за неговото погребение, в която се казва, че независимо от причините за смъртта, тялото му трябва да се предаде на египетските мумификатори, които го съпровождат навсякъде, и да бъде балсамирано според египетските обичаи. След това той повелява да бъде положен в гробница в любимата му Александрия! Редом до любимата му съпруга Клеопатра!

Избухна истинска буря. Сенаторите наскачаха от местата си, крещяха и размахваха юмруци.

Попликола изчака страстите да се успокоят.

— Не вярвам на нито една дума! — извика той. — Това е фалшификат! Как иначе би могъл да се добереш до него, Октавиане?

— Изтръгнах го от весталките, които го защитаваха самоотвержено — спокойно отвърна Октавиан и метна завещанието на Попликола, който го улови и се опита да го навие. — Не се занимавай с началото и средата, Луций Гелий. Виж направо края. Разгледай печата.

С треперещи ръце Попликола докосна печата, който беше непокътнат, защото Октавиан го бе изрязал внимателно. После прочете клаузата за третирането и погребването на тялото на Антоний. Преглътна, затрепери и захвърли дългия свитък.

— Трябва да ида при него и да го вразумя — каза той и се изправи тромаво на крака. Заплака открито, обърна се към редиците и протегна напред треперещи ръце. — Кой ще дойде с мен?

Желаещите бяха малцина. Излезлите с Попликола напуснаха под съскането и ругатните на останалите. Сенатът най-сетне бе убеден, че Марк Антоний вече не е римлянин, че е омагьосан от Клеопатра и че се готви да нахлуе в родината си заради нея.

 

 

— Какъв триумф само! — възкликна Октавиан пред Ливия Друзила, когато се прибра у дома, яхнал раменете на Агрипа и Корнелий Гал. Пред входа обаче ги отпрати с Меценат и Статилий Таурус, като ги покани на вечеря на следващия ден. Сладки неща като победата трябваше да бъдат споделени първо със съпругата, чийто лукав замисъл бе направил задачата далеч по-лесна. Октавиан нямаше да успее да принуди Апулея и останалите весталки да му покажат къде точно се намира завещанието, а не би посмял да преобърне цялото хранилище. Трябваше предварително да знае къде точно се намира свитъкът.

— Никога не съм се съмнявала в резултата, Цезаре — каза Ливия и се притисна в него. — Ти винаги ще контролираш Рим.

Той изсумтя и умърлушено отпусна рамене.

— Това е все още под въпрос, мила моя. Новината за предателството на Антоний ще ми помогне да събера данъците, но те ще си останат непопулярни, докато не успея да убедя цялата страна, че алтернативата е Рим да бъде превърнат в египетско владение, управлявано според египетските закони. Което ще означава край на безплатната зърнена дажба, на цирковете, на търговията, на римската автономия за всички класи. Римляните още не са разбрали това и се боя, че няма да успея да им го обясня, преди отгоре им да се стовари египетската брадва, размахвана от умелите ръце на Антоний. Трябва да накарам хората да разберат, че това не е гражданска война! А война с чужденец, който се представя за римлянин.

— Накарай агентите си да го повтарят до призляване, Цезаре. Разкрий им действията на Антоний с най-прости думи — хората се нуждаят от тях за да разберат — рече Ливия Друзила. — Но това не е всичко, нали?

— Да. Вече не съм триумвир и ако в началото на войната нещата тръгнат против мен, някой амбициозен властолюбец от първия ред ще ме свали… Ливия Друзила, едва успявам да задържа властта! Ами ако Полион реши отново да влезе в играта заедно с Публий Вентидий?

— Цезаре, стига с тези мрачни мисли! Трябва да покажеш на всички, че това ще бъде война с чужденец. Има ли начин да го направиш?

— Има един, но не е достатъчен — рече той. — Когато републиката е била съвсем млада, за уреждане на въпросите на войната и мира при агресора се изпращали фециали^[2]. Старейшината им бил следван от вербенарий^[3] и носел треви и пръст от Капитолий. Те осигурявали магическа закрила на жреците. После обаче този обичай станал много тромав и вместо него започнали да провеждат голяма церемония пред храма на Белона. Смятам да я съживя и да събера колкото се може повече зрители. Това ще бъде поне някакво начало, но далеч не и край.

— Откъде знаеш всичко това? — полюбопитства Ливия.

— Божественият Юлий ми го разказа. Той беше голям познавач на старите религиозни обичаи. Цяла група се интересуваше от тази тема — Божественият Юлий, Цицерон, Нигидий Фигул, вероятно и Апий Клавдий Пулхер. Божественият Юлий ми сподели уж на шега, че винаги го е сърбяло да отслужи церемонията, но все не намирал време.

— В такъв случай ти трябва да го направиш вместо него, Цезаре.

— Ще го направя.

— Добре! Какво друго? — попита тя.

— Не се сещам за нищо, освен за повсеместна пропаганда. Тя обаче няма да направи положението ми по-сигурно.

Очите й се разшириха и погледът й се впери в пространството, после тя си пое дъх.

— Цезаре, аз съм внучка на Марк Ливий Друз — народния трибун, който почти предотвратил Италийската война, като предложил закон, даващ римско гражданство на всички италийци. Само убийството му попречило това да стане. Спомням си, че ми показаха ножа — противно, гадно острие, използвано за рязане на кожа. Друз умирал дни наред и крещял от болка.

Той се взираше напрегнато в лицето й. Не беше сигурен накъде бие тя, но вътрешно усещаше, че това, което предстоеше, щеше да бъде от огромно значение. Понякога неговата Ливия Друзила имаше моменти на ясновидство, но дори и да не беше ясновидство, пак беше нещо плашещо, неземно.

— Продължавай — подкани я той.

— Убийството на Друз нямало да бъде наложително, ако той не бил направил нещо необичайно, нещо, което го издигнало толкова високо, че само смъртта била в състояние да го свали оттам. Той тайно положил свещена клетва за лична вярност към всички италийци без гражданство. Ако бяха приели законопроекта му, цяла Италия щяла да му бъде клиент и той щял да стане толкова силен, че би могъл да управлява като пожизнен диктатор, стига да пожелае. Никога няма да разберем дали е имал подобно намерение. — Тя прехапа устни с погледа си на ясновидка. — Чудя се… възможно ли е да поискаш жителите на Рим и Италия да се закълнат в лична вярност към теб?

Октавиан беше замръзнал, а сега започна да трепери. На челото му изби пот, която влезе в очите му и го опари като киселина.

— Ливия Друзила! Как ти хрумна това?

— Сигурно фактът, че съм му внучка, въпреки че баща ми е бил негов осиновен син. Нали разбираш, това винаги е било част от семейната история. Друз, най-храбрият от храбрите.

— Полион… Салустий… някой би трябвало да е запазил думите на клетвата в историята си за онова време.

Тя се усмихна.

— Не е нужно да оставяме нещата в ръцете на хора като тях. Мога да ти я кажа, знам я наизуст.

— Недей! Още не. Напиши ми я, после ми помогни да я преправя така, че да отговаря на моите нужди, те са различни от тези на Друз. Ще уредя церемонията с фециалите колкото се може по-скоро и ще пусна агентите да приказват. Ще удрям непрекъснато по Царицата на зверовете, ще накарам Меценат да измисли какви ли не поквари, да състави списък на любовници и ужасни престъпления. И когато тя върви на триумфа ми, никой няма да изпитва съжаление към нея. Клеопатра е толкова дребна и крехка, че всеки, който я види би изпитал жалост към нея, освен ако предварително не я познава като чудовище — съчетание от харпия, фурия, сирена и горгона. Ще кача Антоний на магаре с лице към задника му и ще сложа рога на главата му. Ще го лиша от възможността да изглежда благороден — или римлянин.

— Отклоняваш се от темата — нежно се обади тя.

— О! Да, вярно. На Нова година ставам старши консул, така че към края на декември ще разлепя афиши във всеки град, градче и село от Алпите до свода, носа и петата на ботуша. Ще обявя клетвата и смирено ще помоля всеки, който желае, да я положи. Никакви увещания, никакви награди. Трябва да бъде чисто и напълно доброволно действие. Ако искат да се освободят от заплахата на Клеопатра, хората трябва да се закълнат да ме подкрепят, докато не си свърша работата. А ако се закълнат достатъчно много, никой няма да посмее да ме свали, да ме лиши от правомощията ми. Ако хора като Полион откажат, няма да ги наказвам — нито сега, нито в бъдеще.

— Ти винаги трябва да си над отмъщението, Цезаре.

— Много добре знам това. — Той се разсмя. — Веднага след Филипи се замислих сериозно за Сула и божествения ми баща, опитах се да разбера къде е била тяхната грешка. И осъзнах, че те обичаха да живеят пищно, екстравагантно и да управляват с желязна ръка Сената и народните събрания. Затова реших да бъда тих и кротък и да управлявам Рим като един скъп и обичан от всички баща.

 

 

Белона беше първото римско божество на войната още от времето, когато боговете на Рим били чисти сили без облик и пол. Другото й име било Нерион, още по-загадъчна същност, тясно преплетена с по-късния бог на войната Марс. Когато й посветил храм, за да спечели Белона на своя страна по време на Етруските и Самнитските войни, Апий Клавдий Слепия поставил статуя в сградата. И статуята, и постройката бяха хубави и добре поддържани, боядисани в живи цветове, които се обновяваха най-редовно. Тъй като в рамките на померия за война не можеше да се говори, храмът на Белона и прилежащата му площ се намираше на Марсово поле, извън свещената граница. Подобно на всички римски храмове, този също се издигаше върху висок подиум. За да влезе вътре, човек трябваше да изкачи двадесет стъпала, разделени на две части по десет. Върху широката ивица между двете стълбища, точно по средата, се издигаше правоъгълен стълб от червен мрамор с височина четири стъпки. Долу пред стълбите имаше цял югер калдъръм. Границите му се очертаваха от фалически плинти^[4], върху които бяха поставени статуите на велики римски военачалници — Фабий Максим Кунктатор, Апий Клавдий Цекус, Сципион Африкански, Емилий Павел, Сципион Емилиан, Гай Марий, Божествения Юлий Цезар и много други, всички изрисувани и оцветени като живи.

Двайсетте фециали се събраха на стъпалата на храма, наблюдавани от сенатори, конници, представители на Третата, Четвъртата и Петата класи и неколцина от простолюдието. Не се беше събрал целият Сенат, но Меценат бе подбрал внимателно присъстващите и се бе погрижил да бъдат достатъчно, за да разпространят вестта из всички слоеве на обществото. Така жителите на Субура и Есквилин бяха представени толкова добре, колкото и живеещите на Палатин и Карини.

Присъстваха и жреческите колегии, и ликторите в Рим, така че налице беше една пъстра навалица от тоги с червени и пурпурни ивици, кръгли шапки и бели заострени шлемове, а някои понтифици и авгури бяха забулили главите си с тогите.

Фециалите носеха еднакви червени тоги на голо според древния обичай, главите им също бяха непокрити. Вербенарият държеше тревите и пръстта от Капитолий и стоеше редом до старейшината, чиято роля беше в самия край на ритуала. В по-голямата си част дългата церемония се състоеше в декламации на език, който беше толкова стар, че вече никой не го разбираше. Декламиращият жрец определено бе усъвършенствал неразбираемото бърборене — никой не искаше да допусне грешка, тъй като и най-малкото объркване означаваше, че всичко трябва да започне отначало. Жертвеното животно беше дребно диво прасе, убито от четвърти жрец с кремъчен нож, по-древен и от Египет.

Накрая старейшината влезе в храма и се появи с копие във формата на лист с почерняла от времето дръжка. Слезе по горните десет стъпала и застана пред малкия стълб, вдигнал копието за мятане. Сребърният му връх проблясваше в мразовития ярък ден.

— Рим, ти си в опасност! — извика той. — Ето пред мен вражеската територия, пазена от римски пълководци! Обявявам името на тази вражеска територия — Египет! С хвърлянето на копието ние, Сенатът и римският народ, обявяваме свещена война на Египет в лицето на неговите цар и царица!

Копието се отдели от ръката му, прелетя над стълба и падна посред откритото пространство, обявено за вражеска територия. Там се вееше знаме и старейшината се показа като великолепен воин — копието се заби в пръстта непосредствено под него. Надигна се радостен рев и присъстващите започнаха да хвърлят по копието мънички дървени кукли.

Октавиан стоеше отстрани с другите жреци и гледаше представлението със задоволство. То беше старо, внушително, изцяло в духа на древните обичаи. Сега Рим бе официално във война, но не срещу римлянин. Враговете бяха Царицата на зверовете и Птолемей XV Цезар, владетели на Египет. Да, да! Какъв късмет, че бе успял да направи Агрипа старейшина на фециалите! А нима от Меценат не стана добър, макар и малко кекав вербенарий?

Октавиан тръгна към дома си, заобиколен от стотици клиенти, страшно доволен от настъпилата промяна. Дори плутократите — нима най-богатите не бяха най-неохотните данъкоплатци? — днес изглеждаха особено благоразположени към него, макар че това щеше да продължи само до първото плащане. Той беше завършил приготовленията по събирането на данъците — имаше списъци, които описваха доходите на всеки гражданин и се обновяваха на всеки пет години. По закон това бе задължение на цензорите, но от няколко десетилетия те бяха занемарили тази си работа. Като триумвир на Запада през последните десет години, Октавиан бе поел задълженията им и се беше погрижил да обнови данните за всеки гражданин. Събирането на новия данък беше сложна работа, която изискваше голяма сграда — Портик Минуция на Марсово поле.

Той смяташе да превърне първия ден на плащане в нещо като фестивал, но без забавления, а с патриотична атмосфера. Колонадите и дворът на Портик Минуция бяха украсени с алени знамена с надписа SPQR, афиши на женска фигура с оголени гърди, глава на чакал и животински лапи, които тъпчеха надписа в безформена маса. На друго знаме бе изобразен безумно грозен младеж с Двойната корона в червено и бяло и надпис ТОВА ЛИ Е СИНЪТ НА БОЖЕСТВЕНИЯ ЮЛИЙ? НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Когато слънцето се издигна над Есквилин, се появи процесия, водена от Октавиан, облечен в тържествената си жреческа тога и лавров венец на главата — символ на триумфиращите генерали. Зад него вървеше Агрипа, също с венец, вдигнал украсената тояга на авгур и облечен в тога в червено и пурпур. Следваха Меценат, Статилий Таурус, Корнелий Гал, Месала Корвин, Калвизий Сабин, Домиций Калвин, банкерите Балбии и Опий и други от най-верните му поддръжници. Това обаче беше недостатъчно за Октавиан и той бе поставил три жени между себе си и Агрипа. Ливия Друзила и Октавия носеха одеждите на весталки, което поставяше третата — Скрибония — в сянка. Октавиан направи голямо представление, като плати своите двадесет и пет процента, възлизащи на повече от двеста таланта, макар че не изнесе торби с монети. Достатъчна беше разписката от банкерите му.

Ливия Друзила пристъпи към масата.

— Аз съм римски гражданин! — силно извика тя. — Като жена не плащам данъци, но сега искам да платя, защото така ще попреча на Клеопатра Египетска да превърне любимия ни Рим в пустиня, в която няма да има нито хора, нито пари! Давам за тази кауза двеста таланта!

Октавия произнесе същата реч и плати същата сума, но Скрибония можеше да си позволи само петдесет таланта. Това нямаше значение. Бързо насъбралата се тълпа вече викаше толкова силно, че напълно заглуши Агрипа, който плати осемстотин таланта.

Добра работа за деня.

Но не така педантична и фина като тази, която Октавиан и съпругата му свършиха при подготвянето на клетвата за вярност.

— О-о-ох! — въздъхна Октавиан, докато четеше оригиналната клетва, положена от Марк Ливий Друз преди шейсет години. — Как да поискам от хората да се закълнат като мои клиенти, както е сторил Друз!

— Италийците не са имали патрони по онова време, защото не са били римски граждани. Днес всеки си има патрон.

— Знам, знам! Колко богове ще ползваме?

— Повече от Слънцето, Земята и Татко Либер. Друз е използвал повече, макар да ми се вижда странно, че сред тях фигурира и Марс — по негово време не е имало военна заплаха.

— Мисля, че той е знаел, че ще се стигне до война — каза Октавиан и вдигна писеца. — Ларите и пенатите, какво ще кажеш?

— Да. А също и Божественият Юлий, Цезаре. Той ще подсили положението ти.

 

 

На Нова година клетвата беше разпратена из цяла Италия, от Алпите до свода, носа и петата на ботуша. В Рим тя се появи на трибуната на Форума, в съдилището на градския претор, на всички кръстовища, където имаше светилища на ларите, на всеки пазар за месо, риба, плодове, зеленчуци, зехтин, зърно и подправки и по големите градски порти от Капена до Квиринал.

Кълна се в Юпитер Добрия и Всемогъщия, в Слънцето, в Земята, в Татко Либер, във Веста на домашното огнище, в ларите и пенатите, в Марс, в Белона и Нерион, в Божествения Юлий, в боговете и героите, основали и помагали на народа на Рим и Италия в техните борби, че ще смятам за свои приятели и врагове онези, които император Гай Юлий Цезар, Синът на Божествения, смята за свои приятели и врагове. Кълна се, че ще работя на страната на император Гай Юлий Цезар, Сина на Божествения, във войната му срещу царица Клеопатра и цар Птолемей Египетски, както и в полза на всички други, положили тази клетва, дори с цената на моя живот, живота на децата и родителите ми, а също и на имуществото ми. Ако благодарение на делото на император Гай Юлий Цезар, Сина на Божествения, Египет бъде победен, кълна се да му бъда верен не като клиент, а като приятел. Полагам тази клетва и ще я предавам на колкото се може повече хора. Кълна се честно и знам, че вярата ми ще ме възнагради. Отрека ли се, нека ми отнемат живота, децата, родителите и имуществото ми. Тъй да бъде. Заклех се.

Обнародването на клетвата предизвика сензация, защото Октавиан не я беше обявил предварително, тя просто се появи. До нея стоеше човек на Меценат или Октавиан, натоварен да отговаря на въпроси и да бъде свидетел на полагането й. Имаше също и писар, който записваше имената на заклелите се. Междувременно мълвата за неволното предателство на Марк Антоний се бе разпространила навсякъде. Хората знаеха, че вината не е негова и че войната е започната от Египет. Антоний беше котешката лапа на Клеопатра, нейното оръжие на унищожението, пазено заключено и упоено, за да служи на плътските й страсти и на бойното поле. Злословията по неин адрес се множаха, докато хората не започнаха да я смятат за нечовешко чудовище, което използва като сексуална играчка дори и сина си Птолемей „Цезар“. За египетските владетели инцестът беше нещо обичайно — за римляните нямаше нещо по-чуждо от това. Ако Марк Антоний приемаше подобно нещо, значи вече не беше римлянин.

Клетвата приличаше на малка вълничка, устремена навътре в морето. Малцина я яхнаха веднага, но започнаха да убеждават и други да сторят като тях — и се надигна огромна вълна. Всички Октавианови легиони се заклеха, екипажите и гребците на корабите му — също. Накрая клетва положиха и всички сенатори, тъй като много добре си даваха сметка, че неполагането й бързо се превръщаше в доказателство за държавна измяна. Единственото изключение бе Полион, той отказа. Верен на думата си, Октавиан не потърси отмъщение. Възраженията срещу данъка престанаха. Вече всички искаха единствено да победят Клеопатра и Птолемей — победата означаваше и отмяна на данъка.

Агрипа, Статилий Таурус, Месала Корвин и останалите генерали и адмирали бяха изпратени при частите си. Октавиан също се приготви да напусне града.

— Меценате, ти ще управляваш Рим и Италия от мое име — каза той, без да осъзнава, че през последните няколко месеца е пораснал и се е променил. Миналият септември той беше навършил тридесет и една и това му личеше — лицето му бе силно и спокойно, все още красиво, но и мъжествено.

— Сенатът никога няма да го допусне — отвърна Меценат.

Октавиан се ухили.

— Сенатът няма да е тук, скъпи ми Меценате. Вземам го със себе си на кампанията.

— Богове! — тихо възкликна Меценат. — Стотици сенатори, та това си е жива рецепта за полудяване!

— Ни най-малко. Имам работа за всички тях и докато са под мой надзор, няма да безделничат в Рим и да замислят поредната пакост.

— Прав си.

— Винаги съм прав.