Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (27)

27.

Антоний и Клеопатра отплаваха заедно към Паретоний. Марк Антоний още не беше слязъл от „Цезарион“, когато на борда се качи Касий Пармензис и му съобщи, че натъпканите в транспортните кораби войници изпиват водата по-бързо, отколкото бяха първоначалните преценки. Налагаше се целият флот да спре в Паретоний, за да попълни запасите си.

Настроението на Антоний беше по-добро, отколкото бе очаквала Клеопатра. Нямаше и следа от онази сива меланхолия, в която бе изпаднал през последните месеци при Акциум, нито пък мислите му бяха заети с поражението.

— Само почакай, любов моя — каза й жизнерадостно той, докато потегляха от Паретоний. Бъчвите бяха пълни с вода, а търбусите на войниците — с хляб. — Само почакай. Пинарий не може да е много далеч. Щом пристигне Луций Цина, двамата с него ще продължим към Александрия. По море. Пинарий има достатъчно транспортни кораби, за да превози двайсет и четири хиляди души, както и добър флот в добавка към александрийския.

Той я целуна страстно по устата и изчезна, обречен да виси в Паретоний, докато на хоризонта не се появи подкреплението.

Оставаха само двеста мили до Александрия и Цезарион — как само й липсваха! Все още не всичко е изгубено, повтаряше си тя, все още можем да спечелим войната. Вярно, сега виждаше, че Антоний не е роден адмирал, но беше сигурна, че на суша той има шанс да победи. Ще отидат при Пелузиум и ще разгромят Октавиан там, на египетската граница. Заедно с римските войници и египетската й армия те щяха да командват сто хиляди души — повече от достатъчно да смажат Октавиан, който нямаше представа какъв е теренът. Биха могли да разделят войската му на две и да я победят поотделно…

Само че как да потисне броженията сред жителите на Александрия? Макар да бяха по-кротки през последните години, тя знаеше колко избухливи бяха и се боеше от бунт, ако царицата им се промъкне в пристанището като бита жена, съпровождана не от египетския си флот, а от бягаща римска армия. Затова преди да се появи градът, тя извика капитаните и легатите на Антоний и им даде стегнати заповеди, като възлагаше всичките си надежди на факта, че новината за Акциум все още не е стигнала до Александрия.

Украсени и накичени, транспортните кораби влязоха в Голямото пристанище под звуците на победни химни. Мнимите победители се завръщаха. Клеопатра обаче нямаше намерение да рискува. Корабите хвърлиха котва далеч от брега и войниците останаха на борда, докато не бъде издигнат лагер край хиподрума. Тя самата обиколи с „Цезарион“ цялото пристанище, застанала високо на носа в позлатени одежди със скъпоценни камъни. С възторжени викове александрийците се стекоха да я гледат. Краката й се подкосиха от облекчение — беше успяла да ги заблуди.

 

 

Когато доближи Царското пристанище, видя Цезарион и Аполодор да я чакат на кея.

О, той беше пораснал! По-висок от баща си, широкоплещест, слаб, но с добре оформени мускули. Гъстата му коса не бе потъмняла, макар че издълженото му лице с високи скули бе изгубило всяка следа от момчешките очертания. Сякаш гледаше живия Гай Юлий Цезар! Обичта я докара в състояние почти на религиозен транс. Коленете й затрепериха тъй силно, че краката й не можеха да я държат сами. Погледът й се замъгли от внезапно появилите се сълзи. Подкрепяна от Хармия и Ирас, Клеопатра успя някак да се спусне по трапа и да го прегърне.

— Цезарион, Цезарион! — възкликна тя през отделните хлипания. — Синко, не мога да ти опиша колко се радвам да те видя!

— Изгубила си — рече той.

Дъхът й замря.

— Откъде знаеш?

— Изписано е върху теб, мамо. Ако беше спечелила, защо няма нито един боен кораб и защо онези съдове са пълни с римски войници. Освен това, къде е Марк Антоний?

— Оставих го с Луций Цина в Паретоний — отвърна тя, като го хвана подръка и го принуди да тръгне до нея. — Остана да чака Пинарий да пристигне от Киренайка с останалия флот и още четири легиона. Канидий остана в Амбракия. Останалите дезертираха.

Той не отговори нищо, а просто я съпроводи до големия дворец, където я предаде на Хармия и Ирас.

— Изкъпи се и почини, мамо. Ще се срещнем на късна вечеря.

Тя се изкъпа, но набързо. Нямаше да може да почива, макар че късната вечеря беше добре дошла — така имаше време да направи необходимото. Само Аполодор и дворцовите евнуси бяха посветени в тайната, която трябваше да бъде опазена на всяка цена от Цезарион — той никога не би я одобрил. Тълкувателят, Писарят, Командирът на Нощната стража, Счетоводителят, Главният съдия и всички техни роднини, заемащи постове в службите им, бяха намерени и екзекутирани. Водачи на банди изчезнаха от вертепите на Ракотис, последваха ги демагозите на агората. Тя имаше готова версия за Цезарион, когато забележи, че всички бюрократи са нови и започне да задава въпроси. Предишните ги бил обхванал патриотичен порив и отишли да служат в египетската войска. Естествено, той нямаше да й повярва нито за миг, но тъй като не притежаваше такова безсърдечие, за да си представи истината, щеше да предположи, че са избягали, за да се спасят от римската окупация.

 

 

Вечерята беше великолепна. Готвачите бяха толкова въодушевени, колкото и останалите жители на Александрия. Дори и да се питаха защо по-голямата част от храната бе върната недокосната в кухните, никой не ги осветли по въпроса.

След убийствата Клеопатра се чувстваше по-добре и си възвърна самообладанието. Можеше да разказва за Ефес, Атина и Акциум, без да се опитва да прикрива собственото си безразсъдство. Аполодор, Ха’ем и Созиген също слушаха и бяха по-развълнувани от Цезарион, чиято физиономия си остана безстрастна. Той остаря с десет години от ужасната новина, помисли си Созиген, а въпреки това не обвинява никого.

— Римските приятели и легатите на Антоний не отстъпваха пред мен — каза тя. — И докато те не можели да приемат, че съм жена, аз си мислех, че причината за неприязънта им е в това, че съм чужденка. Каква грешка само! Било е заради пола. Не биха се примирили да ги командва жена, независимо колко високо е положението й. Затова не престанаха да говорят на Антоний да ме върне обратно в Египет. А аз отказвах да си тръгна, тъй като не разбирах причината.

— Е, това вече е минало и няма значение — въздъхна Цезарион. — Какво смяташ да правиш сега?

— Ти какво би направил? — внезапно се заинтересува тя.

— Бих пратил Созиген при Октавиан и бих се опитал да сключа мир. Бих му предложил колкото злато иска, за да ни остави нашето ъгълче от Тяхното море. Бих му дал заложници като гаранция и бих позволил на Рим редовно да праща инспектори, които да се уверят, че не се въоръжаваме тайно.

— Октавиан няма да ни остави на мира, можеш да бъдеш напълно сигурен.

— Какво смята Антоний?

— Да се прегрупира и да продължи да се бори.

— Мамо, това е безсмислено! — възкликна младежът. — Антоний вече не е в разцвета на силите си, а аз нямам опит, за да командвам вместо него. Ако това за пола ти е вярно, римските войници в Александрия никога не биха те последвали. Созиген трябва да тръгне с делегация към Рим или където се намира Октавиан и да се опита да сключи мир. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да изчакаме, докато Антоний се върне от Паретоний — примоли се тя и постави длан върху ръката на Цезарион. — Тогава ще решим.

Той стана, клатейки глава.

— Трябва да се действа веднага, мамо.

Тя каза „не“.

Становището на сина й беше повече от красноречиво и отвори възприятията и ума й за онова, което трябваше да разбере още преди да замине за Ефес. Цялата й енергия и мисли бяха отишли в планове за бъдещето му, за онова негово блестящо, тържествуващо, славно бъдеще като цар на царете и владетел на света. Сега за първи път тя осъзна, че той не желае нищо такова, че наистина е бил сериозен онези няколко пъти, когато се опита да й каже това. Жаждата за бляскаво бъдеще беше само нейна, а тя си бе въобразила, че никой не би могъл да се противопостави на тази съблазън, най-малко един младеж с божествен произход, царско потекло и ум на гений. Военните упражнения показваха, че той не е страхливец, така че не опасенията за собствената му кожа го спираха. На Цезарион му липсваше амбиция. А без нея той никога нямаше да стане цар на царете по друг начин, освен само по име. Не му достигаше тръпката. Египет и Александрия му бяха достатъчни, не желаеше нищо друго.

„Цезарионе, Цезарионе! Как можеш да постъпиш така с мен? Как можеш да обърнеш гръб на властта? Какво е сбъркано в съчетанието на моята кръв с кръвта на Цезар? Двама от най-амбициозните хора на този свят са създали храбро, но нежно, силно, но лишено от амбиции дете. Всичко е било напразно и дори не мога да намеря утеха от мисълта да заменя първородния си син с Александър Хелиос или Птолемей Филаделф. И двамата са лишени не от амбиция, а от достатъчно интелигентност. Посредствени деца. Именно Цезарион кара Нил да се издига до Лактите на изобилието година след година, именно Цезарион е Хор и Озирис. А той не желае своята съдба. Той, който не е посредствен, мечтае за посредственост. Каква ирония. Не, каква трагедия!“

— Когато казвах, че е дете, което не може да се разглези, не разбирах какво значи това — каза тя на Ха’ем, след като мълчаливата вечеря приключи и пребледнелите Аполодор и Созиген бяха изчезнали.

— Но сега разбираш — с нежен глас рече старецът.

— Да. Цезарион не се стреми към нищо, защото не желае нищо. Ако Амон-Ра го беше поставил в тялото на египетски мелез и му бе отредил да пече хляб или да мете улиците, той щеше да приеме участта си с радост и благодарност, щастлив, че печели достатъчно, за да се нахрани, да живее в мъничка къща в Ракотис, да се ожени и да има деца. Ако някой проницателен хлебар или уличен надзирател видеше достойнствата му и го повишеше мъничко, той щеше да изпадне във възторг, но не заради себе си, а заради децата си.

— Вече виждаш истината.

— А ти, Ха’ем? Видя ли характера и природата на Цезарион онзи път, когато лицето ти стана пепеляво и отказа да споделиш видението си?

— Нещо такова, дъще на Ра. Нещо такова.

 

 

Антоний се върна в Александрия един месец по-късно, малко преди жителите на града да научат за поражението при Акциум. Никой не демонстрираше по улиците, никой не организира тълпата да тръгне към Царския квартал. Хората само плачеха и ридаеха, макар някои да имаха синове, племенници и братовчеди, които бяха служили на египетските кораби. Клеопатра обнародва едикт, в който се обясняваше, че малцина от тях са пожертвани за доброто на мнозинството останали. Ако Октавиан пожелаеше да ги продаде в робство, тя бе готова да ги купи, ако пък Октавиан ги освободеше, тя щеше да ги прибере у дома колкото се може по-скоро.

През този месец тя очакваше Антоний и се притесняваше за него както никога досега. Любовта бе нахлула в сърцето й, а това означаваше страх, съмнения, постоянни тревоги. Добре ли е той? В какво настроение е? Какво става при Паретоний?

Отговор на тези въпроси Клеопатра получи от Луций Цина. Антоний отказа да иде в двореца. Той се спусна през борда на кораба си на плиткото и излезе на един мъничък плаж до Царското пристанище. Не бе разговарял с никого, откакто бяха напуснали Паретоний, обясни Цина.

— Право ви казвам, госпожо, никога не съм го виждал толкова отчаян.

— Какво се е случило?

Научи, че Пинарий се предал на Корнелий Гал в Киренайка. Това бил ужасен удар за Антоний, но последвал и друг, още по-лош. Гал потеглил за Александрия със собствените си четири легиона и четирите на Пинарий. Имал много транспортни кораби и два флота — неговия и на Пинарий. Така че към Александрия приближавали осем легиона и два флота. Антоний искаше да остане в Паретоний и да посрещне Гал там, но…

— Е, сама разбираш защо не би могъл да го стори, твое величество — обясни Цина.

— Не е имал време да доведе войските от Александрия. Затова сега е убеден, че е трябвало да остави легионите си в Паретоний. Но той би трябвало да бъде пророк, за да вземе това решение!

— Всички се опитахме да му го кажем, госпожо, но той не поиска да ни послуша.

— Трябва да ида при него. Обърни се към Аполодор и му кажи да те настани. — Клеопатра потупа Цина по ръката и тръгна към заливчето, където можеше да се види прегърбената фигура на Марк Антоний, седнал с ръце около коленете и подпрял брадичка в дланите си. Безнадежден. Сам.

Всяка поличба е против нас, помисли си тя. Наметалото се развяваше буйно около нея. Денят бе облачен, вятърът — далеч по-студен от обичайния зимен александрийски бриз. Пронизваше до кости. Сивите вълни на Голямото пристанище се увенчаха с бяла пяна, гъстите ниски облаци се носеха от север на юг. В Александрия щеше да вали.

Той вонеше на пот, но, слава на боговете, не и на вино. Брадичката и бузите му бяха покрити с остра дълга четина, косата му бе разпиляна на дълги сплъстени кичури. Никой римлянин не носеше брада или дълга коса, освен при траур или някакво друго голямо нещастие. Марк Антоний беше в траур.

Тя приклекна до него, като трепереше.

— Антоний? Погледни ме, Антоний! Погледни ме!

В отговор той покри глава с плаща си и го дръпна надолу, за да скрие лицето си.

— Антоний, любов моя, говори ми!

Но той не каза нищо, нито разкри лицето си.

Мина може би повече от час. Накрая започна да вали — силен и неотслабващ порой, който ги измокри до кости. Едва тогава той проговори — но тя остана с чувството, че го прави само за да се отърве от нея.

— Виждаш ли малкия нос ей там, оттатък Акро?

— Да, любов моя, разбира се, че го виждам. Нос Сотер.

— Построй ми къща на него само с една стая, тя ще ми бъде достатъчна. Без прислуга. Не искам да се виждам нито с мъже, нито с жени, включително и с теб.

— Искаш да постъпиш като Тимон атинянина ли?

— Да. Новият Марк Антоний мрази и мъжете, и жените, точно като Тимон атинянина. Едностайната къща ще бъде моят Тимониум и никой не бива да приближава до нея. Чуваш ли ме? Никой! Нито ти, нито Цезарион, нито децата ми.

— Ще умреш от студ, преди да я построят — рече тя, доволна, че вали дъжд — скриваше сълзите й.

— Още една причина да побързаш. А сега си върви, Клеопатра! Върви си и ме остави на мира!

— Моля те, нека поне ти пратя храна и нещо за пиене!

— Недей. Нищо не искам.

 

 

Цезарион очакваше с такова нетърпение новините, че отказа да излезе от стаята й. Наложи се Клеопатра да свали мокрите си дрехи зад параван и да говори с него, докато Хармия и Ирас разтриваха премръзналото й тяло с груби ленени кесии, за да я стоплят.

— Кажи ми, мамо! — не преставаше да повтаря гласът му. Чуваше се как крачи нервно напред-назад. — Каква е истината? Кажи ми, кажи!

— Истината е, че се е превърнал в Тимон атинянина — за десети път отговори тя. — Трябва да му построя едностайна къща в края на нос Сотер. Смята да я нарече Тимониум. — Клеопатра се показа зад паравана. — И не, не иска да се вижда нито с теб, нито с мен, не иска храна и вино, не желае дори слуга. — Отново се разплака. — Цезарионе, какво да правя? Войниците му ще научат, че се е върнал, но какво ще си помислят, щом не отива при тях? Щом не иска да ги поведе?

Той избърса сълзите й и я прегърна успокояващо.

— Тихо, мамо, тихо! Няма смисъл да плачеш. Толкова зле ли беше, докато ви нямаше? Знам, че е искал да се самоубие при оттеглянето от Фрааспа и е опитал да се удави във вино. Но не си ми казвала какъв е бил по време на разправиите в командирската шатра. Говореше само за приятелите и легатите му, а това е друго. Разкажи ми за теб и Антоний. Колкото можеш по-честно. Вече не съм момче.

Думите му я изтръгнаха от мъката й и тя го погледна изумена.

— Цезарионе! Да не искаш да кажеш, че си имал жени?

Той се разсмя.

— Да не би да предпочиташ да са били мъже?

— Мъжете са били достатъчно добри за Александър Велики, но в това отношение римляните са много странни. Баща ти би се радвал, ако любовниците ти са жени, можеш да си сигурен.

— Тогава няма от какво да се оплаква. Хайде, седни. — Той я настани в един стол и седна с кръстосани крака пред нея. — Разказвай.

— Той беше с мен от началото до края, синко. Никога не е имало по-верен съпруг от него. О, как само го тормозеха! Ден след ден, без нито миг почивка. Да ме прати в Египет, нямало да търпят жена в командирската шатра, била съм чужденка — хиляди и хиляди причини да не бъда с него. А аз постъпвах като глупачка, Цезарионе. Като последната глупачка. Съпротивлявах се, отказвах да си тръгна. И аз го тормозех. Те просто не могат да бъдат командвани от жена. Но Антоний ме защитаваше, нито веднъж не отстъпи. Накрая, когато дори Канидий се обърна против мен, той пак отказа да ме отпрати.

— Този отказ от вярност ли е бил… или от любов?

— Мисля, че от двете. — Протегна ръце и трескаво хвана неговите. — Но това не беше най-лошото, Цезарионе. Аз… аз… аз не го обичах, и той го знаеше. Това беше най-голямата му мъка. Отнасях се с него като с боклук! Заповядвах му, унижавах го пред легатите, които не го познаваха добре и бидейки римляни, го гледаха с презрение, защото ме оставяше да се държа така с него — аз, някаква си жена! Карах го да коленичи в краката ми пред тях, щраках с пръсти, за да го повикам, измъквах го от събрания, за да ме заведе на пикник. Нищо чудно, че ме мразеха! Но не и той.

— Кога разбра, че го обичаш, мамо?

— В Акциум, докато царете и легатите му масово дезертираха и след няколкото незначителни поражения по суша. Сякаш люспи паднаха от очите ми, не бих могла да го опиша иначе. Погледнах надолу към главата му и видях, че е посивял почти за една нощ. Изведнъж започна да ме боли за него и с него, сякаш бяхме станали едно цяло. И… люспите паднаха. За един миг. Да, сега знам, че любовта е пълзяла бавно към сърцето ми, но тогава ми дойде като гръм. После нещата се развиха тъй бързо, че нямах време да му покажа колко дълбоко го обичам. — Тя изплака тихо. — И може би никога няма да имам тази възможност.

Цезарион я свали от стола, прегърна я и започна да гали гърба й, сякаш бе малко дете.

— Ще дойде, мамо. Ще му мине, ще имаш възможност да му покажеш.

— Как така си станал толкова мъдър, синко?

— Мъдър? Аз? Не, не съм мъдър. Просто мога да виждам. Пред моите очи няма люспи. И никога не е имало. А сега си лягай, мамо. Моя най-мила, най-скъпа мамо. Ще му построя къщата за един ден.

 

 

Цезарион спази обещанието си. Малкият Тимониум на Марк Антоний беше издигнат само за един ден. Някакъв непознат на Антоний мъж му извика от разстояние, че храната и напитките ще бъдат оставяни пред вратата му, след което си отиде.

Разбира се, гладът и жаждата щяха да дойдат, макар че той почти не ги усещаше, когато бутна вратата и спря да огледа затворническата си килия. Защото стаята беше точно това. Не можеше да излезе оттук преди да победи духовните си терзания, а когато влезе, Антоний нямаше представа колко време ще му отнеме това.

Виждаше грешките си като озарени с ярка светлина, но въпреки това трябваше да разгледа в ума си всяка отделна стъпка.

Горката глупава Клеопатра! Вкопчи се в него като в спасител, когато всеки от неговия свят със сигурност е виждал, че Марк Антоний не би могъл да спаси никого. Щом не можеше да спаси себе си, какви са шансовете да спаси другите?

Цезар — истинският Цезар, а не онова момче позьор в Рим — винаги е знаел това, разбира се. Защо иначе беше подминал Антоний, след като всички други смятаха, че той ще бъде негов наследник? Всичко започна тогава, с отхвърляне от Цезар. Реакцията му беше предсказуема — той щеше да иде на изток да се бие с партите, да свърши онова, което Цезар не бе доживял да направи. Да спечели безсмъртие като равен на Цезар.

Но планът на Антоний се провали, подкопан от собствените му недостатъци. Някак си му се струваше, че винаги има достатъчно време за гуляи, и той гуляеше. А време не бе имало. Не и при положение че противно на всичко, Октавиан се справяше добре в Италия. Октавиан, винаги Октавиан! Взирайки се в неизмазаните стени на своя Тимониум, Антоний най-сетне разбра защо плановете му се бяха провалили. Трябваше да игнорира Октавиан и да се посвети на партската си кампания, вместо да дебне наследника на Цезар. Пропиля цели години! Пропиля! Интриги, целящи рухването на Октавиан, сезон след сезон окуражаване на Секст Помпей в безполезните му кроежи. Не беше останал в Гърция, за да я пази. Ако Октавиан успееше да победи Секст, присъствието му нямаше да попречи на това. И в крайна сметка не попречи. Октавиан го бе изпреварил, беше победил въпреки него. А в същото време годините минаваха и партите набираха сила.

Грешки, една след друга, вечно грешки! Делий го беше подвел, Моназес го беше подвел. И Клеопатра. Да, Клеопатра…

Защо бе отишъл в Атина, вместо да остане в Сирия онази пролет, когато нахлуха партите? Страхуваше се от Октавиан повече, отколкото от истинския, естествения враг. Застраши собствените си позиции в Рим, започна да разяжда основата на силата и духа си. И сега, единайсет години след Филипи, му беше останал единствено срамът.

Как да погледне Канидий в очите? Или Цезарион? Или все още живите си римски приятели? Толкова много мъртви, и то заради него! Ахенобарб, Попликола, Лурий… Мъже като Полион и Вентидий, принудени да се оттеглят заради грешките му… Как би могъл отново да погледне в очите Полион?

Дълго живя с тези мисли, крачейки напред-назад по пода от отъпкана пръст, като се сещаше да яде и пие само когато започваше да залита от изтощение и да се пита що за зъбата твар дъвче корема му. Срам, какъв срам! Той, обектът на толкова възхищение и обич, беше подвел всички, беше се разсипал от усилия да крои заговори и да предизвика упадъка на Октавиан, макар че това нито му бе работа, нито най-добрата стратегия. Срам, какъв срам!

Едва когато необичайно студената зима най-сетне отмина, той се успокои достатъчно, за да може да мисли за Клеопатра.

Но какво толкова имаше за мислене? Горката глупава Клеопатра! Перчеща се в командирската му шатра, имитираща поведението на посивелите римски офицери на бойното поле, смятаща се за равна на тях по храброст само защото плащаше сметката.

И всичко това заради Цезарион, царя на царете, Цезар в ново тяло, кръв от кръвта й. Но как можеше да й се противопостави, когато единственото му желание бе да й достави удоволствие? Нима нещо друго, освен любовта му към Клеопатра го беше накарало да се заеме с това безумно начинание — да покори Рим? В мислите му тя бе изместила партската кампания след оттеглянето му от Фрааспа.

„Тя сгреши, аз бях прав. Трябваше първо да смажа партите и едва след това да се насоча към Рим. Това беше най-добрата алтернатива, но тя така и не успя да я види. Обичам я! Колко много грешим, когато излагаме целите си на изпитание! Аз отстъпих пред нея, а не биваше да го правя. Оставих я да се държи като царица с приятелите и колегите ми, когато трябваше да конфискувам военната й каса и да я изпратя в Александрия. Но така и не намерих нужната сила, а това също бе срамно и унизително. Тя ме използваше, защото аз й позволявах. Горката глупава Клеопатра! А колко ли по-нещастен и глупав е Марк Антоний?“

 

 

Когато дойде март и времето в Александрия се оправи, Антоний отвори вратата на своя Тимониум.

Избръснат, с късо подстригана коса — толкова бе побеляла! — той се появи без предупреждение в двореца, като гръмогласно викаше Клеопатра и големия й син.

— Антоний, Антоний! — изписка тя и покри лицето му с целувки. — О, вече мога да се почувствам отново жива!

— Зажаднял съм за теб — прошепна той в ухото й, после я отстрани нежно, за да прегърне изгарящия от радост Цезарион. — Няма да повтарям това, което сигурно всички ти казват, момче, но ти ме караш да се чувствам отново млад, както когато задникът ме болеше от носа на Цезаровия ботуш. Сега съм одъртял, а ти си пораснал.

— Но не достатъчно, за да мога да ти стана старши легат — обаче същото се отнася за Курион и Антил. И двамата са в Александрия, чакаха да излезеш от Тимониевата си черупка.

— Синът на Курион? И моят първороден! Богове, та те също вече са мъже!

Цезарион грейна.

— Всички ще се срещнем на чудна вечеря утре, не по-рано. Най-напред двамата с мама имате нужда да останете сами.

След най-прекрасните любовни часове Клеопатра лежеше до спящия Антоний като мъничко насекомо, опитващо се да обгърне ствола на дърво, както си помисли иронично. Пламнала от любов към него, тя изля себе си в думи, без да спести нищо, погълната от невъобразимите чувства, които бе изпитала за първи път в прегръдките на Цезар. Но това беше предателска мисъл, така че тя я отхвърли и се отдаде с цялото си сърце на Антоний, за да го убеди, че много обича именно него, а не Цезар.

Той й бе казал всичко и беше готов, като преди всичко искаше да я убеди, че не е пиян, че тялото му е във форма, а умът — бистър.

— Чаках небето да се срути — самичък, бездеен, напълно пречупен — завърши той. — И тази сутрин се събудих излекуван. Не знам защо, нито как. Просто се събудих с мисълта, че макар вече да не сме в състояние да спечелим тази война, можем поне да накараме Октавиан да се изпоти за парите си. Казваш, че легионите са още на моя страна и че твоята войска е разположена на лагер край Пелузийския ръкав на Нил. Е, когато Октавиан пристигне, ние ще го посрещнем.

 

 

Хармонията помежду им не продължи дълго. Външният свят се намеси и я разруши.

Най-лошите новини донесе Канидий. Беше изминал сам по суша разстоянието от Епир до Хелеспонта, след това се бе прехвърлил във Витиния, прекосил цяла Кападокия и минал Аман, без да го разпознаят. Дори последната част от пътя през Сирия и Юдея минала без премеждия. Той също бе остарял — бяла коса, избледнели сини очи — но верността му към Антоний бе непокътната, а вече можеше да изтърпи и присъствието на Клеопатра.

— Акциум е раздут до най-колосалната морска битка, водена някога — каза той на вечерята, на която присъстваха младите Курион, Антил и Цезарион. — Много хиляди от твоите римски войници загинали, знаеше ли го? Толкова много, че само шепа попаднали в плен. Ти обаче си се сражавал дори след като „Антония“ пламнала. После си видял как царицата побягва към Египет, скочил си в катера и си се втурнал като обезумял след нея, изоставяйки хората си. Наложило ти се да минеш през стотици умиращи римски войници, без да обръщаш внимание на молбите им да останеш, обхванат единствено от желанието да настигнеш Клеопатра. След като си успял, тя те издърпала на борда на кораба, ти си започнал да виеш като пронизано куче, седнал си на палубата, покрил си главата си и три дни си отказвал да помръднеш. Наложило се царицата да ти отнеме меча и кинжала, до такава степен не си бил на себе си от мъка и чувство за вина, че си изоставил своите хора. Рим и Италия вече са абсолютно убедени, че в най-добрия случай ти си роб на Клеопатра. И най-верните ти поддръжници те изоставиха. Дори и Полион, макар че той няма да се сражава срещу теб.

— Октавиан в Рим ли е? — попита Цезарион, нарушавайки изпълнената с ужас тишина.

— Бил е, но за кратко. В момента пътува с още легиони и кораби към онези, които вече го чакат в Ефес. Чух, че щял да разполага с трийсет легиона, макар че кавалерията му си е от седемнайсет хиляди, колкото е имал винаги. Изглежда ще отплава към Антиохия, а може би и към Пелузиум. Северозападните ветрове няма да духат, но южнякът много закъснява през последните години.

— Кога ще пристигне според теб? — спокойно попита Антоний.

— В Египет — може би през юни. Твърди се, че нямало да прекосява Делтата по море. Смята да продължи по суша от Пелузиум към Мемфис и да подходи към Александрия от юг.

— Към Мемфис ли? Странно — обади се Цезарион.

Канидий сви рамене.

— Предполагам, че иска напълно да изолира Александрия и да не й позволи да събира подкрепления. Разумна стратегия, макар и предпазлива.

— На мен ми се вижда погрешна — не отстъпваше Цезарион. — Агрипа ли е нейният автор?

— Не мисля, че Агрипа изобщо участва в кампанията. Статилий Таурус е вторият командващ, а Корнелий Гал ще настъпи от Киренайка.

— Клещи — обади се Курион, демонстрирайки знанията си.

Антоний и Канидий скриха усмивките си, Цезарион погледна раздразнено! Стига бе! Клещи! Колко проницателно от страна на Курион.

 

 

Антоний вече беше дошъл на себе си и от плещите на Клеопатра падна огромен товар, но тя така и не успя да призове някогашния си дух и енергия. Бучката в гърлото й продължаваше да расте по малко, стъпалата и глезените й се подуваха, не й достигаше въздух и от време на време получаваше пристъпи на объркване. За всичко това Хапд’ефан’е обвиняваше гушата, но не знаеше как да я лекува. Можеше единствено да й препоръча да ляга с вдигнати крака, когато получеше отток — а това обикновено ставаше след като тя се заседяваше твърде дълго зад бюрото си.

Отмъстителността и арогантността й им бяха спечелили двама непримирими врагове на сирийската граница — Ирод и Малх, а Корнелий Гал блокираше Египет от запад. Нямаше накъде да се обърне, за да потърси съюзници. Към царския двор на партите замина пратеничество с много дарове и обещания за подкрепа при следващото нахлуване в Сирия. Какво обаче можеше да стори с Артавазд Мидийски? Мощта му неотклонно растеше и той лека-полека навлизаше в Партска Мидия, използвайки размириците в царския двор. Артавазд Арменски, който бе доведен в Александрия и показан на триумфалния парад на Антоний, още бе зад решетките. Клеопатра го екзекутира и прати главата му в Мидия, като заръча на пратениците да уверят царя, че малката му дъщеря Йотапа си остава сгодена за Александър Хелиос и че Египет разчита на Мидия да удържа римляните по арменските граници. Изпрати и злато в подкрепа на тази политика.

Времето напредваше, докладите съобщаваха, че Октавиан продължава да напредва, и Клеопатра трескаво измисляше все по-чудати планове. През април заповяда пренасянето на малък флот от бързи бойни кораби през пясъците от Пелузиум до Хероонполис в края на Арабския залив. Основната й грижа бе безопасността на Цезарион и тя не виждаше друга възможност, освен да го изпрати до Малабарския бряг на Индия или до големия остров с форма на круша под него, Тапробан. Каквото и да се случеше, Цезарион трябваше да бъде изпратен някъде, докато пораснеше окончателно. Чак като зрял мъж той можеше да се върне и да разбие Октавиан. Но малко след като флотът се установи в Хероонполис, Малх Набатейски се нахвърли отгоре му и изгори всички кораби до ватерлинията. Клеопатра пренесе друг флот до Арабския залив, но този път прати корабите до Береника, където Малх не можеше да ги достигне. Заедно с флота заминаха и петдесет от най-верните й слуги със заповед да чакат пристигането на фараон Цезар, след което да отплават за Индия.

 

 

Тъй като бе невъзможно да съживи Обществото на несравнимите веселяци, Клеопатра се спря на идеята да основе Общество на приятелите в смъртта. Целта бе в общи линии същата — да се гуляе, да се яде и пие, но и да се забрави за няколко часа участта, която стремително се спускаше към тях. Все пак Приятелите в смъртта отговаряха на името си и така и не станаха бурни и безотговорни наследници на Несравнимите веселяци. Техните забавления бяха кухи, изкуствени, френетични.

Антоний беше винаги трезвен, въпреки че пиеше вино — но без да прекалява, тъй като предпочиташе да прекарва повече време с легионите си и да ги тренира, докато не постигнаха върхова форма. Цезарион, Курион и Антил бяха винаги с него в тези му занимания, но не изгаряха особено от желание да бъдат Приятели в смъртта. На тяхната възраст те отказваха да повярват, че тя е възможна, всеки друг можеше да умре, но не и те.

В началото на май от Сирия пристигна новина, която съсипа Антоний. На път за Атина той беше спрял на Самос и бе попаднал на сто истински римски гладиатори, които беше наел да се бият на игрите в чест на победата му над Октавиан. Беше им дал пари и два кораба, но Акциум провали всичките му планове. Когато научили за поражението на Антоний, гладиаторите решили да заминат за Египет и да се сражават за него там, този път като истински войници. Стигнали до Антиохия, където новият губернатор на Октавиан Тит Дидий ги задържал. После пристигнал Месала Корвин с първите Октавианови легиони и заповядал всички да бъдат разпънати на кръст — жестока и бавна смърт, запазена единствено за роби и пирати. Това беше начинът на Корвин да покаже, че всички гладиатори, които се бият за Марк Антоний, са роби — макар че тези бяха свободни мъже.

Поради някаква абсолютно неразбираема за Клеопатра причина тази тъжна история подейства на Антоний така, както не бе успял нито Акциум, нито Паретоний. Няколко дни той плака неутешимо, а след като и последният пристъп на мъка отмина, сякаш изгуби цялата си енергия и дух. Дойде меланхолията, скрита под маската на огромен ентусиазъм и интерес към Обществото приятелите в смъртта — вече трескаво се включваше в гуляите им и се напиваше до безсъзнание. Легионите бяха занемарени, египетската армия — напълно забравена, а когато Цезарион му напомняше, че трябва да се вземе в ръце и да стегне войската, Антоний не му обръщаше внимание.

Точно в този момент жреците и номарсите на Нил от Елефантина до Мемфис — разделени от цели хиляда мили — дойдоха при фараон Клеопатра и й предложиха да се бият до смъртта и на последния египтянин. Нека цял Египет се вдигне в защита на фараона! — извикаха те, паднали на колене и притиснали лица върху златния под на залата за аудиенции.

Тя остана непреклонна и твърдо отказваше, докато не потеглиха обратно към областите си, обхванати от отчаяние и напълно убедени, че римското господство ще означава край за Египет. Преди това обаче видяха сълзите й. Не! — изплака тя, няма да позволи Египет да се превърне в кървава баня заради двама фараони, в чиито вени дори не тече египетска кръв.

— Това е безсмислена жертва, която не мога да приема — каза тя, хлипайки.

— Мамо, нямаше право да им отказваш без мен — каза й Цезарион, щом научи. — И аз щях да отговоря същото, но като не поиска мнението ми, ти ме лиши от титлите ми. Защо си мислиш, че така ми спестяваш болката? Не е вярно. Как да управлявам, както се полага, щом ти непрекъснато ме защитаваш? Моите рамене са по-широки от твоите.

 

 

Освен че се опитваше да развесели Антоний, да го измъкне от мрачното му настроение и да държи под око тримата младежи, Клеопатра бе много заета със завършването на гробницата й, чийто строеж започна с възкачването й на престола на седемнадесетгодишна възраст, както повеляваше традицията. Гробницата се намираше в Сема, голям участък в Царския квартал, където бяха погребани всички Птолемеи и където лежеше самият Александър Велики в своя прозрачен кристален саркофаг. Един от двамата й братя — съпрузи лежеше тук (беше го убила, за да сложи Цезарион на трона). Другият се беше удавил и остана под водите на Пелузийски Нил. Всеки Птолемей имаше своя собствена гробница, също като различните Береники, Арсинои и Клеопатри, които бяха управлявали страната. Нито една от тях не беше гигантска постройка, макар че формата й подобаваше на фараон — централна зала за саркофага, канопите и статуите — пазители и три други помещения, пълни с храна, напитки, мебели и изящна тръстикова лодка за плаване по Реката на нощта.

Гробницата на Клеопатра трябваше да приюти и Антоний, поради което беше два пъти по-голяма от останалите. Нейната част бе построена. Майсторите работеха трескаво, за да завършат неговата половина. Изработена от тъмночервен нубийски гранит, тя беше полирана като огледало и имаше правоъгълна форма. Външните й стени не бяха украсени, като се изключат картушите. Две масивни бронзови порти, покрити със свещени символи, затваряха гробните камери и ги отделяха от преддверието, от което се стигаше до две странични врати. Една тръба за говорене минаваше през дебелата пет стъпки мазилка до лявото крило на външните врати.

Докато двамата с Антоний не бъдеха балсамирани напълно вътре, високо в предната стена щеше да остане отвор, до който щеше да се стига по върбово скеле. Хората и предметите щяха да влизат вътре с помощта на лебедка и голяма кошница. Самото балсамиране продължаваше деветдесет дни, така че между смъртта и запечатването на гробницата имаше пълни три месеца. Жреците балсаматори щяха да влизат и излизат със своите инструменти и острите парливи соли, добивани от езеро Тритонида на границата с римската провинция Африка. Самите жреци се настаняваха в специална малка сграда заедно с инструментите си.

Погребалната зала на Антоний беше свързана с нейната с врата. И двете зали бяха прекрасни, украсени със стенописи, злато, скъпоценни камъни и всичко, което би потрябвало на фараона и съпруга й в Царството на мъртвите. Имаха книги за четене, изображения на сцени от живота им, на които да се усмихват, присъстваха всички египетски богове, както и чудесен стенопис на Нил. Храната, мебелите, напитките и лодката вече бяха по местата си. Клеопатра знаеше, че не остава много време.

В помещенията на Антоний се намираха бюрото му и курулното му кресло от слонова кост, най-добрите му доспехи, различни тоги и туники, масички от цитрусово дърво върху крака от слонова кост, инкрустирани със злато. Тук бяха миниатюрните храмове с восъчни изображения на всичките му предшественици, стигнали до длъжността претор, както и един от любимите му бюстове на самия него, поставен върху херма. Гръцкият скулптор го бе изобразил с шлем от глава на лъв, чиито предни лапи бяха завързани на гърдите му, а двете червени очи свирепо горяха над челото му. Липсваха единствено изкусно изработените доспехи и обшитата с пурпур тога — всичко, от което се нуждаеше преди края.

Естествено, Цезарион виждаше какво става и несъмнено знаеше много добре, че Клеопатра и Антоний скоро ще умрат. Но не казваше нищо, и не се опитваше да я разубеди. Само най-глупавият фараон не би взел предвид смъртта. Приготовленията не означаваха, че майка му и вторият му баща замислят самоубийство, а само че са готови да се преселят в Царството на мъртвите както подобава, независимо дали смъртта им ще бъде причинена от нападението на Октавиан, или ще настъпи след четиридесет години. Собствената му гробница се строеше в момента, както и трябваше. Майка му бе поръчала да я издигнат до гробницата на Александър Велики, но той я беше преместил в един затънтен ъгъл.

Част от него тръпнеше в очакване на битки, докато друга се тормозеше за съдбата на хората, които можеха да останат без фараон. Достатъчно голям, за да си спомня глада и чумата в годините между смъртта на баща му и раждането на близнаците, той имаше силно развито чувство за отговорност и знаеше, че трябва да продължи да живее, независимо от това какво ще се случи с майка му и съпруга й. Сигурен беше, че животът му ще бъде пощаден, ако проведе умело преговорите, и бе готов да даде на Октавиан каквото и съкровище да пожелае. Живият фараон бе далеч по-важен за Египет от задръстените с разни ценности тунели. Идеите и мнението му за Октавиан си бяха лично негови и никога не ги беше споделял с Клеопатра, която нямаше да ги приеме и щеше да го погледне с лошо око. Защото Цезарион разбираше дилемата на Октавиан и не можеше да го обвинява за действията му. Мамо, мамо! Толкова много високомерие, толкова много амбиции! Тя бе предизвикала мощта на Рим и сега Рим пристигаше. За Египет щеше да настъпи нова ера — ера, която той трябваше да контролира. Нищо в поведението на Октавиан не го показваше като тиранин. Цезарион предчувстваше, че той бе човек с мисия, който ще спаси Рим от враговете му и ще осигури на хората сигурност и просперитет. За постигането на тези свои цели той щеше да направи каквото трябва, но не повече. Октавиан беше разумен човек, с когото можеше да се разговаря. Той можеше и да бъде накаран да види смисъл в един стабилен Египет със стабилен владетел, който никога няма да представлява опасност. Египет, приятел и съюзник на римския народ, неговото най-вярно клиентско царство.

 

 

На двадесет и третия ден на юни Цезарион навърши седемнадесет. Клеопатра искаше да организира голямо празненство по този случай, но той не искаше и да чуе.

— Нещо съвсем скромно, мамо. Семейството, Аполодор, Ха’ем, Созиген — твърдо каза той. — Никакви Приятели в смъртта, ако обичаш! Опитай да разубедиш и Антоний.

Въпреки очакванията й задачата не се оказа от трудните. Марк Антоний западаше все повече и повече.

— Щом момчето иска такова празненство, тъй да бъде. — Червеникавокафявите му очи проблеснаха — нещо рядко в последно време. — Честно казано, скъпа ми съпруго, напоследък съм повече Смърт, отколкото Приятел. — Въздъхна. — Октавиан скоро ще стигне Пелузиум. След месец, може би мъничко повече.

— Армията ми не устоя — през зъби рече тя.

— Стига, Клеопатра, би ли могло да бъде иначе? Селяни без земя и неколцина престарели римски центуриони от времето на Авъл Габиний — и аз бих искал те да пожертват живота си толкова, колкото и Октавиан. Честно казано, радвам се, че не са се сражавали. — Той я погледна накриво. — И още повече се радвам, че Октавиан просто ги е пуснал да си вървят. Държи се по-скоро като турист, отколкото като завоевател.

— Какво може да го спре? — горчиво попита тя.

— Нищо, и това е неоспорим факт. Мисля, че трябва незабавно да пратим посланик при него и да помолим за мир.

Само до вчера тя би му се нахвърлила, но вече беше късно. На рождения ден на сина си Клеопатра разбра, че Цезарион не желае земята му да се просмуче с кръвта на неговите поданици. Той би се задоволил с един последен отпор на римските легиони в лагера при хиподрума, но само защото войниците жадуваха за битка. В Акциум тя им беше отказана и затова я искаха тук. Без значение дали ще победят или ще изгубят — важна бе възможността да се бият.

Да, всичко се свеждаше до желанието на Цезарион, а то беше мир на всяка цена. Тъй да бъде. Мир на всяка цена.

— Кого да пратим при Октавиан? — попита тя.

— Мислех си за Антил — отвърна Антоний.

— Антил? Та той е дете!

— Именно. Освен това Октавиан го познава добре. Не мога да се сетя за по-добър пратеник.

— Аз също — след кратък размисъл призна тя. — Това обаче означава, че трябва да напишеш писмо. Антил не е достатъчно умен, за да води преговори.

— Знам. Да, ще напиша писмото. — Той протегна крака и прокара ръка през косата си, вече повече бяла, отколкото сива. — Скъпо мое момиче, толкова съм уморен! Просто искам всичко да свърши.

Бучката се надигна в гърлото й и тя преглътна.

— И аз, любов моя, живот мой. Толкова съжалявам, че те измъчих така, но не разбирах… не, не, трябва да престана да се извинявам! Трябва да поема вината си открито, без да се дърпам, без да се извинявам. Ако си бях останала в Египет, нещата може би щяха да се развият по съвсем друг начин. — Тя притисна чело в неговото. Бяха прекалено близо, за да види очите му. — Не те обичах достатъчно и затова сега страдам — ужасно страдам! Обичам те, Марк Антоний. Обичам те повече от живота, няма да мога да живея без теб. Искам само да бродя завинаги с теб в Царството на мъртвите. Заедно ще бъдем в смъртта, както не бяхме в живота, защото там има мир, доволство и чуден покой. — Тя вдигна глава. — Вярваш ли в това?

— Вярвам. — Малките му бели зъби проблеснаха. — Затова е по-добре да си египтянин, отколкото римлянин. Римляните не вярват в живота след смъртта и затова не се страхуват да умрат. Смъртта е просто вечен сън, така гледаше Цезар на нея. А също и Катон, Помпей Велики и останалите. Е, докато те спят, аз ще вървя в Царството на мъртвите с теб. Завинаги.

Октавиане,

Убеден съм, че не желаеш смъртта на още римляни, а съдейки по начина, по който се отнесе с войската на съпругата ми, явно не желаеш смъртта и на враговете.

Предполагам, че когато най-големият ми син пристигне при теб, вече ще си в Мемфис. Пращам сина си, защото знам, че по този начин писмото ще пристигне на твоето бюро, а не на бюрото на някой легат. Момчето желае да изпълни тази задача и аз с радост му я възлагам.

Октавиане, нека престанем с този фарс. Признавам с готовност, че аз съм агресор във войната помежду ни, ако това изобщо може да се нарече война. В нея Марк Антоний не блесна особено ярко, това поне е сигурно, и сега иска всичко да свърши.

Ако позволиш на Клеопатра да управлява страната си като фараон и царица, аз ще падна върху меча си. Добър край за една патетична борба. Прати отговора си по момчето ми. Ще чакам три нундина. Ако дотогава не го получа, ще приема, че ми отказваш.

Трите нундина минаха, но отговор нямаше. Антоний се тревожеше, че Антил не се връща, но реши, че Октавиан е решил да го задържи до окончателната си победа, а след това… как се постъпваше със синовете на обявените извън закона? Обичайната практика бе прогонване от Рим, но Антил бе живял при Октавия години наред. Брат й не би прогонил някого от нейната детска. Нито пък щеше да му откаже достатъчно голям доход, за да живее като всеки Антоний.

— Наистина ли си мислеше, че Октавиан ще приеме онова, което си му предложил? — попита Клеопатра. Тя не беше видяла писмото, нито бе настоявала да го прочете. Новата Клеопатра разбираше, че мъжките работи са само за мъже.

— Предполагам, че не — сви рамене Антоний. — Иска ми се Антил да се беше свързал с мен.

„Как да му кажа, че момчето е мъртво?“ — попита се тя. Октавиан не би се съгласил на никакви условия, той се нуждаеше от съкровището на Птолемеите. Дали знаеше къде да го търси? Не, разбира се, че не. Което нямаше да го спре да изкопае в пясъците на Египет повече дупки, отколкото бяха звездите в небето. А Антил? Неудобство, ако остане жив. Шестнайсетгодишните младежи са като живак и са надарени с коварство. Октавиан не би рискувал да го остави жив, за да избяга и да съобщи на баща си разположението на врага. Да, Антил беше мъртъв. Имаше ли значение дали щеше да каже на баща му, или щеше да го запази за себе си. Не. Тогава защо да стоварва още един товар мъка на раменете му, вече тъй огънати, тъй… чупливи? Не можеше да се сети за подходящо определение.

Вместо това заговори за един друг младеж — Цезарион.

— Антоний, разполагаме може би с три нундина, преди Октавиан да стигне Александрия. Предполагам, че в някой момент ще дадеш сражение край града, нали?

Той сви рамене.

— Войниците го желаят, значи ще има сражение.

— Цезарион не бива да участва.

— За да не бъде убит ли?

— Да. Октавиан няма да ми позволи да управлявам Египет, а още по-малко на Цезарион. Трябва да го изпратя в Индия или Тапробан, преди Октавиан да е тръгнал по петите му. В Береника имам петдесетима доверени души и малък бърз флот. Ха’ем даде на слугите ми достатъчно злато, за да осигури на Цезарион добър живот в края на пътуването му. Когато порасне, ще може да се върне.

Той я изгледа внимателно, сключил вежди. Цезарион, винаги Цезарион! Все пак тя беше права. Ако останеше тук, Октавиан щеше да го преследва и ще го убие. Просто щеше да му се наложи. Не можеше да пощади живота на противник, който приличаше толкова много на Цезар.

— Какво искаш от мен?

— Подкрепата ти, за да го убедя. Той няма да иска да замине.

— Няма да иска, но трябва да го направи. Да, ще те подкрепя.

 

 

Останаха силно изненадани, когато Цезарион се съгласи веднага.

— Разбирам ви напълно — каза им той. — Един от нас трябва да живее, но нито един няма да бъде оставен жив. Ако се спотайвам в Индия десет години, Октавиан ще остави Египет намира. Като провинция, а не като клиентско царство. Но ако народът на Нил знае, че фараонът му е жив, ще ме посрещне с радост, когато се върна. — Очите му се напълниха със сълзи. — Мамо, мамо, никога повече няма да те видя! Трябва да замина, а не мога. Ти ще вървиш в триумфа на Октавиан, а после ще умреш от ръцете на удушвача. Трябва да те оставя, а не мога!

— Можеш, Цезарионе — твърдо рече Антоний и го потупа по ръката. — Не се съмнявам, че обичаш майка си, но не се съмнявам и в обичта ти към народа. Замини в Индия и стой там, докато не дойде време да се върнеш. Моля те!

— Да, ще ида. Това е разумното решение. — Цезарион им се усмихна с усмивката на Цезар и излезе.

— Не мога да повярвам — рече Клеопатра, като докосваше подутината. — Наистина ли каза, че ще замине?

— Да, наистина.

— Това трябва да стане още утре.

 

 

Така и стана — на следващия ден Цезарион потегли, предрешен като някакъв банкер или чиновник средна ръка, съпровождан от двама слуги. И тримата яздеха добри камили.

Клеопатра стоеше на бойниците на Царския квартал и гледаше, размахваше червен шал и се усмихваше лъчезарно, докато синът й изчезна по пътя към Мемфис. Антоний остана в двореца с обяснението, че го мъчи главоболие.

Канидий го откри там и спря на прага. Марк Антоний се беше опънал в цял ръст по дължината на кушетката и бе закрил с ръка очите си.

— Антоний?

Антоний свали крака на земята и седна, като примигваше.

— Зле ли ти е? — попита Канидий.

— Боли ме главата, но не е от вино. Животът ми тежи.

— Октавиан няма да преговаря.

— Знаем това, откакто царицата му изпрати скиптъра и короната си в Пелузиум. Как ми се иска градчето да беше си останало бездейно като армията! Толкова добри египтяни умряха… как изобщо са си помислили да се съпротивляват на римска обсада?

— Октавиан не би могъл да си позволи обсада и затова е атакувал. — Канидий погледна озадачено Антоний. — Не помниш ли? Не ти е добре!

— Да, да, спомням си! — Антоний се разсмя дрезгаво. — Просто прекалено много неща са ми в главата, това е. Сега той е в Мемфис, нали?

— Беше в Мемфис. Сега напредва по Канопиевия ръкав.

— Какво казва синът ми за него?

— Синът ти ли?

— Антил!

— Антоний, от един месец не сме чували нищо за Антил.

— Не сме ли? Странно! Октавиан сигурно го е задържал.

— Да, предполагам, че точно това е станало — внимателно рече Канидий.

— Октавиан е изпратил писма по слуга, нали?

— Да — обади се Клеопатра от прага. Влезе и седна срещу Антоний, като енергично даваше знаци с очи на Канидий.

— Как се казва пратеникът.

— Тирс, скъпи.

— Опресни паметта ми, Клеопатра — каза Антоний, явно много объркан. — Какво пише в писмата на Октавиан?

Канидий се свлече в един стол и зяпна невярващо.

— С публичното ми заповядва да сложа оръжие и да се предам, а в личното обяснява, че щял да намери приемливо за всички страни решение — каза с равен глас Клеопатра.

— О, да! Разбира се, точно така беше… А… не трябваше ли да направя нещо за теб? Нещо във връзка с командира на гарнизона в Пелузиум?

— Той изпрати семейството си на сигурно място в Александрия и аз заповядах да ги арестуват. Защо неговото семейство да не сподели страданията на Пелузиум? Но тогава Цезарион — тя млъкна и закърши ръце, — Цезарион каза, че съм твърде гневна, за да раздавам правосъдие, и ги предаде на теб.

— О! О. И аз раздадох ли правосъдие?

— Освободи ги. Нямаше правосъдие.

Канидий слушаше разговора им и се чувстваше така, сякаш са го ударили с алебарда. Всичко това беше отдавна минало! Богове, Антоний е… наполовина луд! Паметта му я няма. Как сега Канидий щеше да обсъжда бойните планове с един безпаметен старец? Той беше напълно съсипан! Разбит на хиляди парченца. Негоден за командир.

— Какво искаш, Канидий? — попита го Антоний.

— Октавиан е почти тук, Антоний. На хиподрума имам седем легиона, жадуващи за бой. Ще се бием ли?

Антоний скочи и за миг се превърна от оглупял старец в генерал — енергичен, буден, нащрек.

— Да! Разбира се, че ще се бием — каза той и нададе рев. — Карти! Трябват ми карти! Къде са Цина, Турулий и Касий?

— Чакат, Антоний. Чакат с нетърпение да се бият.

Клеопатра изпрати посетителя до вратата.

— Откога е така? — попита Канидий.

— Откакто се върна от Фрааспа преди… колко, четири години ли станаха?

— Богове! Как не съм забелязал?

— Защото се случва на пристъпи, обикновено когато е отпуснат или го мъчи главоболие. Цезарион замина днес и денят е лош за Антоний. Но ти недей да се безпокоиш, Канидий. Вече започва да му минава. Утре ще е същият, какъвто е бил при Филипи.

 

 

Клеопатра не говореше просто така. Антоний атакува, когато конният авангард на Октавиан стигна предградията на Каноп, където се намираше хиподрумът. Това беше старият Антоний, пълен с енергия и плам, неспособен на грешки. Кавалерията беше разгромена. Седемте легиона се хвърлиха в боя, пеейки военните химни в чест на Херкулес Непобедимия, бога покровител на Антониите и на войната.

Антоний се върна в Александрия по здрач, все още облечен в доспехите си и Клеопатра го посрещна възторжено.

— Антоний, Антоний, думите са слаби, за да те опишат! — извика тя и го обсипа с целувки. — Цезарион! Как ми се иска Цезарион да можеше да те види сега!

Горката госпожа, още не беше научила. Когато Канидий, Цина, Децим Турулий и останалите се завърнаха, потънали в пот и кръв също като Антоний, тя изтича към тях с такава широка усмивка, че Цина намери поведението й за отвратително.

— Не беше голямо сражение — опита се да й каже Антоний, когато тя се втурна в поредния пристъп на радост. — Запази си енергията за голямата битка, която тепърва предстои.

Но тя не искаше да го чуе. Целият град ликуваше, сякаш беше спечелена голяма победа, и Клеопатра бе изцяло погълната от идеята за всеобщо пиршество на следващия ден в гимназиона — армията щеше да бъде там, тя щеше да награди най-храбрите войници, легатите щяха да бъдат настанени в златен павилион върху неимоверно дебели възглавници, центурионите — на по-малки, плюшени…

— И двамата са луди — каза Цина на Канидий. — Луди!

Антоний се опита да я укроти, но тя бе убедена, че с тази мъничка победа войната е спечелена и приключила, че царството й е в безопасност, че Октавиан вече не ги застрашава. Всички легати бяха професионални воини и гледаха с ужас как Антоний, безсилен, се предава на безумната радост на Клеопатра и пропилява остатъка от енергията си в опити да я убеди, че седем легиона никога не биха могли да се поберат в гимназиона.

Тя ограничи пиршеството само за наградените войници, макар че присъстваха и повече от четиристотин центуриони, военните трибуни, младшите легати и всички александрийци, които успяха да си намерят място. Трябваше да се настанят и пленниците — Клеопатра настоя те да бъдат оковани във вериги на място, където жителите на града да могат да ги осмиват и да ги замерят с гнили зеленчуци. Това отврати легионите от нея. Неримска, варварска постъпка. Кръвна обида за всеки един римлянин.

Тя не послуша и съветите за наградите, които настояваше да раздаде. Вместо с простия венец за храброст от дъбови клонки един мъж, който беше спасил живота на свои другари и бе удържал позицията си до края на битката, бе награден със златен шлем и броня. Връчи му ги една дребна жена с леко изпъкнали очи и безлична външност, която го целуна!

— Къде ми е дъбовият венец! Дай си ми дъбовия венец! — настояваше страшно обиденият войник.

— Дъбов венец ли? — Тя звънко се засмя. — Мило момче, нима предпочиташ някакъв глупав дъбов венец пред златен шлем? Бъди по-разумен!

Мъжът захвърли златните доспехи към тълпата и незабавно отиде при армията на Октавиан. Той бе толкова вбесен, че щеше да я убие, ако беше останал. Армията на Антоний не беше римска, а някаква сбирщина от танцьорки и евнуси.

 

 

— Клеопатра, Клеопатра, кога ще се научиш? — с болка попита Антоний вечерта, след като нелепата церемония бе завършила и доволните александрийци се разотидоха по домовете си.

— Какво искаш да кажеш?

— Посрами ме пред хората ми!

— Посрамих те? — Тя се надигна и се приготви за битка. — Как така съм те посрамила?

— Не е твоя работа да водиш военно празненство, да се бъркаш в отколешни римски традиции и да награждаваш войниците със злато вместо с дъбови клонки. Нито да оковаваш римски войници в окови. Знаеш ли какво ми казаха пленниците, когато ги поканих да постъпят в легионите ми? Казаха, че предпочитат да умрат. Да умрат!

— О, щом това е желанието им, ще го изпълня!

— Нищо няма да правиш. За последен път ти казвам, госпожо, не си пъхай носа в мъжките работи! — изрева разтреперан Антоний. — Превърна ме в сводник, търсещ клиенти пред храма на Венера Еруцина!

Яростта й изчезна за миг. С увиснала челюст и насълзени очи тя се взря в него, искрено втрещена.

— Аз… помислих, че ще ти хареса — прошепна тя. — Помислих, че ще засиля позициите ти пред войниците, пред центурионите и трибуните, щом видят какви големи награди ще получат, като спечелим войната. А не сме ли я спечелили? Нали това беше победа?

— Да, но съвсем малка. В името на Юпитер, жено, запази си златните шлемове и брони за египетските войници! Римските биха предпочели венци от трева.

И двамата се разделиха, за да се наплачат, но по различни причини.

На сутринта се целунаха и сдобриха. Нямаха време да се сърдят един на друг.

— Ако се закълна в баща си Амон-Ра, че няма да се намесвам във военните ти работи, Марк, ще се съгласиш ли да се биеш в онова решително сражение? — попита тя с хлътнали от недоспиване очи.

Той успя някак да се усмихне, привлече я към себе си и вдъхна уханието на кожата й — онзи лек цветен аромат на йерихонски балсам.

— Да, любов моя, ще изляза на последната си битка.

Тя се стегна и се отдръпна назад, за да го погледне.

— Последна битка ли?

— Да, последна. Утре призори. — Пое дъх и я погледна твърдо. — Няма да се върна, Клеопатра. Каквото и да се случи, няма да се върна. Може и да победим, но това ще бъде само сражение. Октавиан вече спечели войната. Смятам да умра на бойното поле колкото се може по-достойно. Така римският му враг ще изчезне и ти ще можеш да преговаряш с Октавиан, без да се съобразяваш с мен. Аз съм проблемът му, не ти — ти си чуждестранен враг, с когото той може да се справи просто, както би направил всеки римлянин. Може да изиска да вървиш на триумфа му, но няма да те екзекутира, нито ще убие децата ти от мен. Не вярвам да те остави да управляваш Египет, но след триумфа ще те остави да живееш в някоя италианска крепост като Норба или Презенте. С всички удобства. И там ще можеш да дочакаш завръщането на Цезарион.

Цветът изчезна от лицето й и се концентрира само в огромните й златни очи.

— Антоний, не! — прошепна тя.

— Антоний, да. Това искам, Клеопатра. Можеш да вземеш тялото ми, той ще ти го даде. Не е отмъстителен човек — всичко, което върши, е експедитивно, рационално и внимателно премислено. Не ме лишавай от възможността да умра достойно, любов моя, моля те!

Сълзите бяха горещи и пареха бузите й, докато се стичаха към ъгълчетата на устните.

— Няма да те лиша от достойна смърт, любими. Само една последна нощ в живите ти ръце, нищо повече не желая.

Той я целуна и отиде на хиподрума при войската си.

Без цел, сякаш мъртва отвътре, тя прекоси двореца и излезе в засадените с палми градини на Сема, следвана както винаги от Хармия и Ирас. Тя не я попитаха нищо, нямаше смисъл да го правят, след като видяха лицето й. Антоний щеше да умре в битката, Цезарион замина за Индия, а фараонът бързо наближаваше онзи смътен хоризонт, който разделяше живия Нил от Царството на мъртвите.

При гробницата си Клеопатра извика работниците, които все още довършваха половината на Антоний, и им заповяда всичко да бъде готово до утре по залез. После постоя в малкото преддверие зад бронзовите врати, като дълго се взира в тях, и се обърна да огледа най-външната от собствените й камери, в която имаше прекрасно легло и баня, ъгъл за личните й телесни нужди, маса с два стола, бюро с най-фини листа папирус, тръстикови писци, мастилница и стол. Всичко, което можеше да потрябва на един фараон в отвъдния свят. Но да се използва и в този, помисли си тя.

Това я измъчваше — безсилието й пред смъртта на Антоний и решението на Октавиан за нея и за децата й. Трябваше да се скрие! Да се крие, докато не разбере решението на Октавиан. Ако той я откриеше и заловеше, щеше да я затвори и децата й вероятно ще бъдат незабавно убити. Антоний настояваше, че Октавиан е милостив, но за Клеопатра той бе василискът, смъртоносният гущер. Несъмнено тя му трябваше жива за неговия триумф, следователно една мъртва Царица на зверовете никак нямаше да му хареса. Но ако отнемеше живота си сега, децата й несъмнено щяха да страдат. Не, не би могла да умре, докато не се погрижи за безопасността на децата си. Цезарион все още не бе стигнал пристанището на Арабския залив, щеше да мине още нундин, преди да отплава. Колкото до децата на Антоний — тя беше тяхна майка, свързваше ги неразривната, вечна връзка между една жена и децата й.

Идеята й хрумна, щом погледът й спря на леглото. Защо да не се скрие в гробницата си? Наистина, вътре можеше да се влезе през отвора, но преди Октавиан да даде тази заповед на хората си, Клеопатра щеше да закрещи в тръбата, че ако някой опита да се вмъкне вътре, тя ще се отрови. А това щеше да бъде смърт, която Октавиан никога не би й простил. Всичките му врагове щяха да кажат, че не друг, а той я е отровил. Трябваше по някакъв начин да остане жива и свободна да действа, докато не получи клетвата му, че децата й ще живеят добре и независими от Рим. Ако Господарят на Рим й откажеше, тя щеше да се отрови толкова демонстративно и шокиращо, че завинаги щеше да унищожи политическия му авторитет.

— Ще остана тук — рече тя на Хармия и Ирас. — Оставете един кинжал на онази маса и втори край тръбата за говорене, после незабавно идете при Хапд’ефан’е. Кажете му, че искам фиала чист аконит. Октавиан никога не ще вземе в плен Клеопатра жива.

Хармия и Ирас изтълкуваха заповедта погрешно — те помислиха, че господарката им иска да умре — какъв ужас само! — едва ли не на мига. Така изтълкува намеренията й и шокираният Аполодор, когато двете плачещи жени влязоха в двореца.

— Къде е царицата?

— В гробницата си — изхлипа Ирас и забърза да намери Хапд’ефан’е.

— Иска да умре преди Октавиан да стигне Александрия! — успя да каже Хармия през пороите сълзи.

— Но… Антоний! — възкликна съсипаният Аполодор.

— Антоний възнамерява да умре в утрешното сражение.

— Дъщерята на Ра мъртва ли ще бъде тогава?

— Не знам! Може би, сигурно… не знам! — И Хармия забърза да намери прясна храна за господарката си.

Час по-късно, когато целият дворец знаеше, че фараонът скоро ще умре, появата й в трапезарията изуми Ха’ем, Аполодор и Созиген.

— Твое величество, чухме… — започна Созиген.

— Нямам намерение да умирам днес — отвърна развеселената Клеопатра.

— Моля те, твое величество, помисли отново! — примоли се Ха’ем.

— Какво, нямаш ли видения за смъртта ми, сине на Птах? Бъди спокоен! Не бива да се боим от смъртта. Никой не знае това по-добре от теб.

— А господарят Антоний? Ще му кажеш ли?

— Не, господа, няма да му кажа. Той е все още римлянин и не разбира. Искам последната ни нощ заедно да бъде съвършена.

 

 

Последната си нощ Антоний и Клеопатра прекараха прегърнати, спокойни, преизпълнени с любов, а боговете напускаха Александрия. Те известиха заминаването си с лек трепет, с въздишка, с невъобразим стон, който заглъхна подобно на гръм някъде безкрайно далеч.

— Серапис и александрийските богове се оттеглят с нас, мили ми Антоний — прошепна тя в шията му.

— Това е просто земетресение — отвърна полусънено той.

— Не, боговете отказват да останат в една римска Александрия.

Той заспа, но Клеопатра не можа. Стаята беше слабо осветена от лампите и тя се повдигна на лакът и дълго го гледа. Изпълни се цялата с образа на любимото му лице, на почти сребристите му къдри, прекрасно контрастиращи на възчервената му кожа, костите му бяха изпъкнали, защото беше отслабнал. „Антоний, какво ли не ти причиних. И нищо от това не беше нито добро, нито мило, нито съчувствено! Тази нощ беше тъй мирна, че съм изцяло погълната от твоята милост — ти никога не ми отвърна със същото. Преди се питах защо е тъй, но сега знам, че любовта ти към мен е била достатъчно голяма, за да ми простиш каквото и да било, всичко. А в отговор аз мога единствено да направя вечността на смъртта нещо недостижимо за човешките възприятия, златна идилия в царството на Амон-Ра“.

След това явно беше задрямала, защото го видя чак когато той стана — смътен черен силует на фона на просветляващото небе. Клеопатра гледаше как слугата му помага да сложи доспехите си — подплатена с вата туника върху алената препаска през слабините, алената кожена дреха върху туниката, изчистените линии на бронята, полата и ръкавите от червени кожени ивици, здраво завързаните възкъси ботуши с метални лъвове на езиците. Той се ухили широко, сложи металния шлем под мишница и отметна аления си плащ назад, за да падне свободно от раменете му.

— Хайде, съпруго — рече той. — Махни ми за сбогом.

Тя извади най-фината си кърпичка, напои я с парфюма си, пъхна я в бронята му и излезе с него на чистия прохладен въздух, кънтящ от песни на птици.

Канидий, Цина, Децим Турулий и Касий Пармензис вече го чакаха. Антоний стъпи на столчето, за да достигне седлото, смушка в ребрата пъстросивия си държавен кон и се впусна в галоп към намиращия се на пет мили оттук хиподрум. Беше последният ден на юли.

Веднага щом той изчезна от поглед, Клеопатра влезе в гробницата си, следвана от Хармия и Ирас. Трите действаха в унисон и свалиха тежките резета на двойната бронзова врата, които само прочутият таран на Антоний можеше да разбие. Тя откри, че прясната храна е в изобилие, имаше пълни кошници смокини, маслини, фурми и малки хлебчета, опечени по специална рецепта, която позволяваше да останат меки дни наред. Не че очакваше да остане вътре толкова дълго.

Най-лошото щеше да бъде довечера, щом пристигнеше тялото на Антоний. Той щеше да бъде отнесен направо в неговата гробна камера, за да изтърпи безмълвно ужасяващите манипулации на балсаматорите. Но първо тя трябваше да види мъртвото му лице — Амон-Ра и всички други богове, нека да изглежда спокойно, не изкривено от болка! Нека животът го напусне бързо!

— Радвам се, че отворът пропуска достатъчно въздух — обади се трепереща Хармия. — Колко е мрачно!

— Запали още лампи, глупачке — отвърна практичната Ирас.

 

 

Антоний и генералите му препускаха към Каноп и се усмихваха, предвкусвайки предстоящата битка. Районът бе заселен от много години, по традиция от богати чуждестранни търговци. Домовете им не бяха пръснати между гробниците като тези в западната част на града, където се намираше некрополът. Тук имаше градини, насаждения, каменни жилища с басейни и фонтани, горички от черен дъб и палми. В по-нежелания от богатите район оттатък хиподрума, в посока към ниските дюни край морето, се простираше римският лагер — две мили подредени в прави редици палатки, оградени с ров, вал и палисада.

Добре! — помисли си Антоний, щом приближиха, войниците вече бяха излезли и чакаха построени навън. Между предните им редици и редиците на Октавиан имаше половин миля разстояние. Орлите проблясваха, развяваха се пъстроцветните знамена на кохортите, алено знаме се издигаше до държавния кон на Октавиан, той чакаше, заобиколен от военачалниците си. „Как обичам този момент! — помисли си Антоний, докато минаваше пред войниците и кавалерията с обичайното й суетене и тропот по фланговете. — Обичам леко зловещата атмосфера, лицата на войниците, потенциала на натрупаната мощ“.

Само за миг всичко това свърши. Знаменосецът му вдигна пръта със знамето, наклони го и тръгна към армията на Октавиан. Носачите на орлите и знаменосците на кохортите направиха същото. Войниците ги последваха, като молеха за пощада, обърнали мечовете си с дръжките напред и завързали бели кърпи на копията.

Антоний нямаше представа колко време беше останал върху нервния си танцуващ кон. Когато съзнанието му се проясни и той погледна настрани към пълководците си, тях ги нямаше. Бяха изчезнали някъде. С резки, вдървени движения на марионетка Антоний обърна коня си и препусна в галоп към Александрия. Сълзи течаха по бузите му и отлитаха под напора на вятъра.

 

 

— Клеопатра, Клеопатра! — извика той в мига, в който влезе в двореца. Захвърленият му шлем издрънча по стълбите. — Клеопатра!

Дойде Аполодор, после Ха’ем и накрая Созиген. Клеопатра обаче не се виждаше никаква.

— Къде е тя? Къде е жена ми?

— Какво стана? — пискливо попита Аполодор.

— Войската ми дезертира, флотът сигурно е направил същото — отсечено рече той. — Къде е царицата?

— В гробницата си — отвърна Аполодор. Ето! Казаха го.

Лицето му посивя и той се олюля.

— Мъртва?

— Да. Изглежда не мислеше, че ще те види отново жив.

— И нямаше да ме види, ако армията се беше сражавала. — Той сви рамене, развърза връзките на наметалото си и го остави да се свлече на яркочервена купчина върху пода. — Е, няма значение. — Разкопча ремъците на бронята и върху мрамора се чу дрънчене на метал. Мечът му бе изваден от ножницата — меч на благородник с дръжка от слонова кост с глава на орел на края. — Помогни ми да сваля кожената дреха — нареди той на Аполодор. — Хайде, човече, не искам да ме наръгаш! Просто ми помогни да остана по туника.

Ха’ем пристъпи вместо него напред, развърза ремъците и свали дрехата.

Тримата старци стояха вцепенени и гледаха как Антоний опира върха на гладиуса в диафрагмата си и опипва с пръсти къде свършва гръдният му кош. Доволен, той пое шумно въздух и натисна с цялата си сила. Едва тогава тримата се втурнаха към него, а той се свлече на пода, като охкаше, примигваше и се мръщеше не от болка, а от гняв.

— Мътните го взели! — Устните му бяха опънати назад и оголваха зъбите му. — Не улучих сърцето. Трябваше да е там…

— Можем ли да направим нещо? — попита плачещият Созиген.

— Като за начало престанете да дрънкате. Мечът е в черния или в белия дроб. Ще мине време, докато умра. — Той изстена. — Богове, как боли! Хак ми е… Царицата… отнесете ме при нея.

— Остани тук, докато умреш, Марк Антоний — замоли го Ха’ем.

— Не, искам да я гледам, докато умра. Отнесете ме при нея.

Първо се качиха двама балсаматори заедно с инструментите си, но останаха от другата страна. Двама други положиха Антоний в застланата с червени одеяла кошница. Жреците долу издигнаха кошницата и когато тя стигна отвора, я издърпаха по специално приготвените греди. После я спуснаха от другата страна с помощта на първите двама балсаматори.

Клеопатра очакваше да види Антоний безжизнен, отлично подготвен за смъртта и без видими рани.

— Клеопатра! — ахна той. — Казаха ми, че си мъртва!

— Любов моя, любов моя! Още си жив!

— Не е ли подигравка? — Опита се да се засмее, но от гърлото му се разнесе клокочене. — Мамка му! Гърдите ми са пълни с кръв.

— Поставете го на леглото ми — нареди тя на жреците и се засуети около тях, докато не го положиха, както подобава. Алената туника не издаваше кръвта като белите одеяла, върху които лежеше, но през своите тридесет и девет години тя бе виждала премного кръв и не се ужасяваше от нея. Докато жреците хирурзи не смъкнаха туниката с намерението да превържат по-стегнато раната, за да спрат кръвотечението. Щом видя прекрасното му тяло, разкъсано от дългата тънка рана под ребрата, Клеопатра стисна зъби, за да потисне вика на протест, първия бодеж на мъката. Той щеше да умре… е, тя го очакваше. Но не беше подготвена за това тук. Болката в очите му, внезапната агония, която го накара да се опъне като лък, докато жреците се мъчеха да го превържат. Ръката му смазваше пръстите й, почти трошеше костите, но тя знаеше, че докосването му дава сили, и търпеше.

След като го настаниха колкото бе възможно по-удобно, тя придърпа един стол до леглото, седна и му заговори тихо и нежно. Изпълненият му с наслада поглед нито за миг не се откъсна от лицето й. Минута след минута, час след час, тя му помагаше да пресече Реката, както се изрази той, дълбоко в себе си все още римлянин.

— Наистина ли ще вървиш с мен в Царството на мъртвите?

— Много скоро, любов моя.

— Как ще те намеря?

— Аз ще те намеря. Просто седни на някое прекрасно място и чакай.

— По-добра участ от вечния сън.

— Да. Ще бъдем заедно.

— Цезар също е бог. Ще трябва ли да те споделям с него?

— Не, Цезар е от римските богове. Той няма да бъде там.

Мина много време, преди Антоний да събере смелост да й разкаже за случилото се на хиподрума.

— Войниците ми дезертираха, Клеопатра. До последния човек.

— Значи не е имало битка.

— Не. Паднах на меча си.

— По-добре твоя, отколкото този на Октавиан.

— И аз така си помислих. Но е тъй отегчително! Бавно, тъй бавно.

— Скоро всичко ще свърши, любов моя. Казах ли ти, че те обичам? Казах ли ти колко много те обичам?

— Да, и най-сетне ти вярвам.

Преходът от живот към смърт бе тъй неуловим, че тя не осъзна какво се е случило, докато не се наведе да погледне отблизо очите му и не видя, че зениците му са огромни и покрити с тънка златна патина. Марк Антоний го нямаше. Тя държеше в ръцете си просто обвивка, онази част, която той бе изоставил.

Писък изпълни гробницата. Нейният писък. Виеше като животно, скубеше кичури от косата си, разкъса дрехата си, докато не оголи гърдите си и ги раздра с нокти, плачеше и се удряше, напълно обезумяла.

Когато решиха, че може сериозно да се нарани, Хармия и Ирас извикаха балсаматорите и насила наляха в гърлото на Клеопатра сироп от мак. Едва след като бе упоена и се вцепени, жреците успяха да пренесат тялото на Марк Антоний в гробната му камера и да започнат балсамирането.

Беше тъмно. На Антоний му трябваха единайсет часа, за да умре, но когато това стана, той отново беше старият Антоний, великият Антоний. В смъртта най-сетне бе намерил себе си.