Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (3)

3.

Подпряла брадичка на ръката си, Клеопатра следеше наведения над табличките Цезарион и надзираващия го Созиген. Не че синът й се нуждаеше от него — Цезарион рядко се объркваше и никога не допускаше правописни грешки. Оловната тежест на мъката се премести в гърдите й и я принуди да преглътне болезнено. Да гледа сина на Цезар бе като да гледа самия Цезар, който на тази възраст сигурно е бил двойник на момчето — висок, изящен, златокос, с дълъг гърбав нос и пълни весели устни с деликатни гънки в ъгълчетата. Цезар, Цезар! Как успявам да живея без теб? Че и онези варвари римляните са те изгорили! Когато дойде моето време, до мен в гробницата няма да има Цезар, който да ме вдигне и да ме поведе в Царството на Смъртта. Събрали пепелта ти във ваза и изградили някаква мраморна уродливост, в която да я държат. Приятелят ти Гай Маций избрал епитафа, който да бъде гравиран със злато върху полирания черен камък — VENI-VIDI-VICI. Но аз така и не видях гроба ти, нито пък искам да го видя. Остана ми единствено огромната буца мъка, която никога не се разсейва. Дори когато успявам да заспя, тя си остава в мен и ме преследва в сънищата ми. Дори когато погледна сина ни, тя е тук и се надсмива над очакванията ми. Защо никога не си мисля за щастливите времена? Нима е присъщо на загубата да се оставиш на празнотата на днешния ден? Откакто убедените в собствената си правота римляни те убиха, светът ми се превърна в пепел, която никога не ще се смеси с твоята. Мисли затова, Клеопатра. И плачи.

Мъките бяха много. Първо — и най-лошо — Нил не се разля. Три години поред животворната вода не заливаше нивите, не размекваше пръстта и семената. Народът гладуваше. После чумата бавно плъзна по дължината на реката от Праговете към Мемфис и началото на Делтата, откъдето се разклони по ръкавите и каналите, за да стигне и до Александрия.

„А аз винаги вземах неправилни решения — помисли си тя. — Досущ като цар Мидас в женски образ на златния си трон, разбрах прекалено късно, че хората не могат да ядат злато. За никакво количество злато не успях да убедя сирийците и арабите да тръгнат по Нил и да съберат делвите със зърно, очакващи на всеки пристан. Остана да стои там, докато не изгни. Освен това нямаше достатъчно хора за ръчно напояване на нивите и реколтата се провали. Замислих се за трите милиона жители на Александрия и реших, че само една трета от тях могат да бъдат нахранени, така че издадох указ, лишаващ юдеите и метеките от граждански права. Измряха гърци и македонци — хората, заради които загърбих останалите. Накрая остана предостатъчно зърно за оцелелите — юдеи и метеки, а също и гърци и македонци. Върнах им гражданството, но те вече ме мразят. Взех погрешни решения. Показах се лош владетел без напътствията на Цезар.

След по-малко от два месеца синът ми ще стане на шест години, а вече съм бездетна и безплодна. Няма си сестра, за която да се ожени, нито брат, който да заеме мястото му, ако го сполети нещо. Толкова много нощи се любихме с Цезар в Рим, а ето че не заченах. Изида ме е проклела“.

Забързано влезе Аполодор. Златната верижка, показваща сана му, подрънкваше тихо.

— Господарке, пристигна спешно писмо от Питодор Тралски.

Ръката й се отпусна надолу, брадичката се вирна.

— Питодор? — намръщи се Клеопатра. — Какво иска?

— Във всеки случай, не и злато — обади се Цезарион и се ухили над табличките си. — Той е най-богатият човек в провинция Азия.

— Гледай си смятането, момче! — сгълча го Созиген.

Клеопатра стана от стола си и отиде до откритата част в стената, където имаше повече светлина. При по-внимателно взиране в зеления восък се виждаше малък храм и думите PYTHO TRALLES по края. Да, печатът приличаше на истински. Счупи го и разви свитъка. Личеше си, че никой писар не се е запознал със съдържанието му — почеркът беше прекалено неравен.

Фараоне и царице, дъще на Амон-Ра,

Пиша като човек, който обичаше Божествения Юлий Цезар дълги години и уважаваше привързаността му към теб. Макар да знам, че имаш съгледвачи, които да те държат в течение със ставащото в Рим и римския свят, едва ли някой от тях е близък довереник на Марк Антоний. Разбира се, ще научиш, че миналия ноември Антоний отиде от Филипи в Никомедия и че се срещна там с много царе, принцове и етнарси. На практика той не стори нищо, за да промени положението в Изтока, но въпреки това заповяда незабавно да му бъдат изплатени двайсет хиляди таланта сребро. Размерът на данъка потресе всички ни.

След като посети Галатия и Кападокия, той пристигна в Тарс. Последвах го с двете хиляди сребърни таланта, събрани с общи усилия от етнарсите на провинция Азия. Антоний ни попита къде са останалите осемнадесет хиляди. Мисля, успях да го убедя, че подобна сума е изключено да се събере, но отговорът му бе същият, с който вече започвахме да свикваме — да му платим данъка за девет години напред и да си вървим по живо, по здраво. Сякаш сме скътали за черни дни данъци за десет години! Тези римски губернатори просто не могат да слушат.

Моля да ми простиш, велика царице, че те товаря с нашите несгоди, но те не са причината да пиша тайно това писмо. Искам да те предупредя, че само след няколко дни ще бъдеш посетена от някой си Квинт Делий, схватливо и коварно човече, успяло да се намърда сред фаворитите на Марк Антоний. Съветите, които шепне в ухото му, целят напълването на военната каса на военачалника, тъй като Антоний жадува да постигне онова, което Цезар не доживя да направи — да покори партите. Киликия Педия се прочиства от край до край, разбойниците са изгонени от бърлогите им, а арабите са преследвани из цял Аман. Доходно занимание, но недостатъчно. Затова Делий предложи на Антоний да те призове в Тарс и да те глоби десет хиляди златни таланта като поддръжница на Гай Касий.

С нищо не мога да ти помогна, скъпа царице, освен да те предупредя, че в този момент Делий пътува на юг. Може би това предупреждение ще ти даде време да измислиш как да се справиш с него и с господаря му.

Тя върна свитъка на Аполодор, затвори очи и прехапа устна. Квинт Делий? Името не й звучеше познато, следователно нямаше достатъчно тежест в Рим, за да привлече поне мъничко вниманието й — Клеопатра никога не забравяше имена и лица. Сигурно е поредният Ветий — издънка от низините с умения в ласкателствата и подмазването, точно от типа, който би се харесал на простак като Марк Антоний. О, него го помнеше! Грамаден и як, с мускули като на Херкулес, плещи като планини, противно лице, нос, мъчещ се да докосне щръкналата нагоре брадичка през малката уста с дебели устни. Жените припадаха по него, защото се предполагаше, че има гигантски пенис — ама че причина за припадъци! Мъжете го харесваха заради откритото му искрено държане и самоувереността му. Но Цезар, с когото бяха близки роднини, постепенно бе започнал да се разочарова от него. Тя беше сигурна, че това бе основната причина Антоний да посещава дома й рядко. Оставен да управлява Италия, беше изклал осемстотин граждани на Форума — престъпление, което Цезар така и не му прости. Тогава Марк Антоний се опита да спечели войниците му и стигна до подстрекаване за бунт, което разби сърцето на Цезар.

Естествено, агентите й я бяха уведомили, че според мнозина Антоний е участвал в заговора за убийство на Цезар, макар тя самата да не бе сигурна в това. В едно извънредно писмо до нея Антоний обясняваше, че нямал друг избор, освен да игнорира убийството и се кълнеше, че ще отмъсти на извършителите, макар и да разбира подбудите им. В същото писмо той я уверяваше, че веднага след като Рим се успокои, ще представи Цезарион на Сената като един от главните наследници на Цезар. За една съсипана от мъка жена подобни думи бяха като балсам. Тя искаше да му повярва! Не, разбира се, той не казваше, че Цезарион трябва да бъде признат според римския закон като римски наследник на Цезар! А само това, че правото му върху трона на Египет ще бъде утвърдено от Сената. Така или иначе, синът й щеше да се изправи пред същите проблеми, от които се бе измъквал баща й, и никога нямаше да бъде сигурен за трона си, защото според римляните Египет всъщност принадлежеше на Рим. Тя самата беше сигурна в това, докато Цезар не влезе в живота й. А сега него го нямаше и племенникът му Гай Октавий бе узурпирал повече власт, отколкото бе получавал който и да било осемнадесетгодишен хлапак в историята на света. Спокойно, лукаво, бързо. Отначало мислеше за младия Октавиан като за евентуален баща на още деца, но той я беше отблъснал с едно кратко писмо, което Клеопатра и до днес помнеше наизуст.

Марк Антоний, онзи с червеникавите очи и чупливата червеникава коса, приличаше на Цезар толкова, колкото Херкулес приличаше на Аполон. И ето че сега бе обърнал очите си към Египет — но не за да спечели владетелката му. Единственото му желание бе да напълни военната си каса с богатствата на страната. Е, това нямаше да се случи. Никога!

— Цезарионе, иди да подишаш малко чист въздух — каза енергично тя. — Созигене, трябваш ми. Аполодоре, намери Ха’ем и го доведи. Време е за съвещание.

Когато говореше с такъв тон, никой не си позволяваше да възразява — най-малко синът й, който веднага стана и подсвирна на кученцето си — малко животинче на име Фидон.

След като всички се събраха, Клеопатра връчи свитъка на Ха’ем.

— Прочети го — отсечено рече тя. — Всички го прочетете.

— Ако Антоний докара легионите си, ще разграби Александрия и Мемфис — каза Созиген и подаде писмото на Аполодор. Никой няма дух да се съпротивлява срещу чумата. Нито пък разполагаме с достатъчно войска. Златни статуи за претопяване — колкото искаш.

Ха’ем бе върховен жрец на бога — създател Птах и любимец на Клеопатра от десетгодишна. Жилавото му кафяво тяло бе увито от зърната на гърдите до средата на прасците в ослепително бяла ленена дреха, а на врата си носеше сложна плетеница от верижки, кръстове, медальони и нагръдник, символи на високия му пост.

— Антоний няма да претопи нищо — твърдо рече той. — Ще идеш в Тарс, Клеопатра, и там ще се срещнеш с него.

— Като слугиня? Като боязлива мижитурка? Като бито псе?

— Не, като могъща владетелка. Като царица Хатшепсут, тъй велика, че наследникът й унищожил картушите^[1] й. Въоръжена с цялата хитрина и коварство на предшествениците си. Тъй като Птолемей Сотер е бил брат на Александър Велики, във вените ти тече кръвта на много богове. Не само на Изида, Хатор и Мут, но и на Амон-Ра по две линии — от страна на фараоните и от Александър Велики, негов син, и самият той — бог.

— Разбирам накъде бие Ха’ем — замислено рече Созиген. — Този Марк Антоний не е Цезар, така че може да бъде измамен. Трябва да го впечатлиш и да го накараш да ти прости. Когато пристигне, Квинт Делий ще се опита да те сплаши. Но ти си царица на Египет и никой простосмъртен няма силата да те накара да изпиташ страх.

— Ох, станалото — станало! — нетърпеливо рече Клеопатра. Седна отново на мястото си, внезапно обхваната от тъга. — Никой не може да сплаши фараона, но… Ха’ем, кажи на Тах’а да погледне листенцата на лотоса в нейната купа. От Антоний може и да има някаква полза.

Созиген я погледна стреснато.

— Царице!

— Стига, Созигене, Египет е по-важен от всяко отделно същество! Проявих се като лоша владетелка, Озирис ме наказа неведнъж и дваж! Да не мислиш, че ме е грижа що за човек е онзи Марк Антоний? Ни най-малко! Антоний е от рода на Юлиите. Ако купата на Изида каже, че в него има достатъчно юлианска кръв, то може би ще успея да взема от него повече, отколкото той е в състояние да вземе от мен.

— Ще го сторя — рече Ха’ем и се изправи на крака.

— Аполодоре, речната баржа на Филопатър ще издържи ли плаване до Тарс по това време на годината?

Главният дворцов управител се намръщи.

— Не съм сигурен, царице.

— Тогава я извади от пристана и я пусни в морето.

— Дъще на Амон-Ра, та ти имаш много кораби!

— Но Филопатър е построил само два, а океанският изгни преди сто години. Ако искам да впечатля Антоний, трябва да пристигна в Тарс с величие, каквото не е виждал нито един римлянин. Дори и Цезар.

 

 

За Квинт Делий Александрия бе най-чудният град на света. Дните, в които Цезар едва не го разруши, бяха седем години назад в миналото и досега Клеопатра никога не бе жънала подобна слава. Всички сгради покрай Царския булевард бяха възстановени, потъналият в пищна зеленина Хълм на Пан се издигаше над проснатия в полите му град, свещеният участък на Серапис бе възстановен в коринтски стил, а изумителните храмове и обществените сгради по Канопиевия булевард, където навремето с грохот бяха пълзели обсадните кули, омаловажаваха чумата и глада. Всъщност, помисли си погрешно Делий, докато наблюдаваше града от върха на Хълма на Пан, поне в този случай великият Цезар бе преувеличил нанесените от него опустошения.

Все още не се бе видял с царицата, която била на обиколка из Делтата да нагледа работилниците за папирус, както високопарно му обясни някакъв надменен чиновник на име Аполодор. Така че го бяха отвели в отредените му покои (доста луксозни) и в общи линии го бяха оставили да се оправя сам. За Делий това не означаваше просто обикаляне и зяпане на забележителности, той неизменно вземаше със себе си писар, който водеше записки с широкия си стилус^[2] върху восъчни таблички.

При Сема Делий се засмя радостно.

— Пиши, Ластене! Гробницата на Александър Велики и на тридесет и няколко Птолемеи се намира в район, облицован с изключително качествен син мрамор с тъмнозелени шарки… Двадесет и осем златни статуи в естествен размер… Един Аполон на Праксител, оцветен мрамор… Четири оцветени мраморни творби на неназован майстор в цял ръст… Картина на Зевксис на Александър Велики при Иса… Портрет на Птолемей Сотер от Никий… Това е достатъчно. Останалите не са чак толкова добри.

При Серапеума Делий заскимтя от удоволствие.

— Пиши, Ластене! Статуя на Серапис, висока около трийсет стъпки, изработена от Бриаксис и изрисувана от Никий… Скулптурна група от слонова кост на деветте музи от Фидий… Четиридесет и две златни статуи в цял ръст… — Спря, подраска с нокът една златна Афродита и се намръщи: — Някои, ако не и всички, са позлатени, а не… ъъъ… от чисто злато… Бронзов колесничар и коне от Мирон… Достатъчно! Не, просто добави „и тъй нататък, и тъй нататък…“ Посредствените работи са прекалено много, за да се изброяват.

Спря на агората пред огромната композиция от четири коня, изправили се на задните си крака, които теглеха колесница. Колесничарят беше жена — и то каква жена само!

— Пиши, Ластене! Бронзова квадрига, според надписа водена от жена на име Билистиха… Достатъчно! Всичко останало тук е съвременно — прекрасно изработено, но не представлява интерес за ценителите. Хайде, Ластене, върви!

И продължи да обикаля из града, а следващият го по петите писар ръсеше след себе си восъчни стърготини като курешки. Прекрасно, прекрасно! Египет е невъобразимо богат, ако видяното в Александрия можеше да се смята за мерило. „Но как да убедя Марк Антоний, че ще получим повече, ако продадем всички тези неща като произведения на изкуството, вместо да ги претопим? Вземи само гробницата на Александър Велики — един-единствен кристален блок, прозрачен като изворна вода! Как само ще изглежда в храма на Диана в Рим! Ама че смешен дребосък е бил този Александър! С длани и стъпала като на дете, а на главата му — нещо като жълта вълна. Разбира се, това е восъчна кукла, а не истинско тяло — но пък нали е бог, би трябвало да го направят голям поне колкото Антоний! В Сема плочите са достатъчно, за да покрият пода на богат дом в Рим — сигурно на стойност сто таланта, ако не и повече. А композицията от слонова кост на Фидий с лекота би се продала и за хиляда таланта“.

Царският квартал представляваше такава плетеница от дворци, че Делий се отказа да ги разграничава един от друг, а градините сякаш нямаха край. Изящни малки заливчета разнообразяваха брега извън пристанището, а в далечината се виждаше белият мраморен вълнолом, свързващ остров Фарос със сушата. О, а фарът! Най-високата постройка на света, по-висока дори от Родоския колос. „А аз смятах Рим за хубав — рече си Делий. — После видях Пергам и реших, че е по-хубав, а при вида на Александрия съм потресен. Просто потресен. Антоний е идвал тук преди двайсет години, но никога не съм го чувал да говори за това място. Сигурно е бил прекалено зает да лудува, за да му обърне внимание.“

 

 

Повикаха го на аудиенция при царица Клеопатра на следващия ден, което също бе чудесно. Той вече бе приключил пресмятанията си на стойността на града и Ластен бе записал всичко на папирус, в два екземпляра.

Най-напред усети въздуха, изпълнен с опияняващи благоухания, каквито не бе срещал досега. После зрението надделя над обонянието и Делий зяпна към златните стени, златния под, златните статуи, златните столове и маси. При повторно вглеждане установи, че златото е всъщност тънко като лист покритие, но въпреки това помещението сияеше като обедно слънце. Двете стени бяха покрити със странни двуизмерни изображения на хора и растения, изпълнени в пищни цветове. Липсваше единствено тирското пурпурно. От него не се забелязваше и следа.

— Всички да поздравят двамата фараони, Повелители на Двете господарки — Горен и Долен Египет, Властелини на острицата и пчелата, Деца на Амон-Ра, Изида и Птах! — с цяло гърло извика главният дворцов управител и удари пода с тоягата си. Разнесе се глух звук, който накара Делий да преразгледа мнението си за тънкото покритие. Подът звучеше солидно.

Седяха на два богато украсени трона — жената на върха на златния подиум и момчето едно стъпало по-долу. Бяха облечени в странни одеяния от фино плисиран бял лен, а на главите си носеха огромни украшения от червен емайл върху конус от бял емайл. На шиите им имаше широки огърлици с великолепни скъпоценни камъни в златен обков, гривни на ръцете, широки пояси от скъпоценни камъни около кръста, златни сандали на краката. Лицата им бяха покрити с дебел слой грим — нейният бял, на момчето — ръждивочервен, а очите им бяха така тежко очертани с черни линии и цветни фигури, че се плъзгаха като зъбати риби, нямащи нищо общо с човешкото око.

— Квинт Делий — рече царицата (Делий нямаше представа какво означава думата „фараон“), — приветстваме те с добре дошъл в Египет.

Делий бързо се окопити.

— Тук съм като официален посланик на император Марк Антоний с приветствия и поздрави към двата трона на Египет — отвърна той.

— Колко впечатляващо — каза царицата и очите й зловещо се раздвижиха.

— Това ли е всичко? — попита момчето, чиито очи проблясваха още по-ярко.

— Ъъъ… за съжаление, не, твое величество. Триумвирът Марк Антоний желае да се явиш в Тарс, за да отговориш на обвиненията срещу теб.

— Обвинения ли? — попита момчето.

— Твърди се, че Египет е помагал на Гай Касий, с което е сложил край на статута си на приятел и съюзник на римския народ.

— И това е обвинение, така ли? — попита Клеопатра.

— При това много сериозно, твое величество.

— Тогава ще идем в Тарс и ще отговорим лично. Можеш да ни оставиш, Квинт Делий. Ще бъдеш уведомен, когато сме готови да потеглим.

И това беше всичко! Никакви покани за вечеря, никакво представяне пред двора — разбира се, че би трябвало да има двор! Никой източен владетел не би могъл да оцелее без неколкостотин подлизурковци, които да му (или й) повтарят колко е великолепен (или великолепна). А ето че Аполодор твърдо го изпращаше към изхода, явно за да бъде оставен да се оправя, както знае!

— Фараонът ще плава до Тарс, така че имаш две възможности, Квинт Делий — рече главният дворцов управител. — Можеш да пратиш хората си по суша и да пътуваш с тях, или да ги пратиш по суша и да се качиш на някой от царските кораби.

„Аха! — помисли си Делий. — Явно някой ги е предупредил, че идвам. В Тарс има шпионин. Аудиенцията е била просто постановка, замислена да ме постави на място — както и самия Антоний.“

— Ще пътувам по море — надменно отвърна той.

— Мъдро решение. — Аполодор се поклони и се отдалечи, оставяйки Делий да си тръгне забързано и да успокои нервите и нараненото си самочувствие. Как смееха? Не му беше дадена никаква възможност да прецени женските прелести на царицата, нито дори да се убеди лично дали момчето е наистина син на Цезар. Бяха като две изрисувани кукли, по-странни и от дървената играчка, която дъщеря му разнасяше из къщата, сякаш бе истинско бебе.

Навън припичаше. Делий реши, че няма да е зле да се топне в очарователното заливче до двореца, в който бе настанен. Не можеше да плува (странно за римлянин), но водата му стигаше до глезените и беше безопасно. Спусна се по няколкото варовикови стъпала и се настани на един камък, за да развърже сенаторските си сандали.

— Искаш да поплуваш ли? Аз също — разнесе се бодър глас, детски и същевременно плътен. — Най-приятният начин да се отървеш от цялата тази гадост.

Стреснатият Делий се обърна и видя момчето — цар, останало само с препаска около кръста. Лицето му бе все още покрито с боя.

— Ти плувай, аз само ще пошляпам на плиткото — рече Делий.

Цезарион влезе навътре, докато водата стигна до кръста му, след което се хвърли напред и смело заплува към дълбокото. Гмурна се и когато се появи, лицето му представляваше странна смес от черно и ръждивочервено. После отново се потопи и изскочи.

— Боята се разтваря дори и в солена вода. — Сега момчето бе нагазило до хълбоците и търкаше усилено лицето си.

И ето че пред него се появи Цезар. Никой не можеше да се усъмни в бащата, след като види сина. Нима затова Антоний искаше да го представи на Сената и да настоява момчето да бъде признато за цар на Египет? Ако всеки римлянин, който беше познавал Цезар, видеше това момче, то щеше да събере клиенти по-бързо, отколкото корабният корпус — раковини. Марк Антоний искаше да извади от равновесие Октавиан, който можеше само да подражава като маймуна на Цезар с дебелите си ботуши и заучени жестове. Цезарион беше истински. А Октавиан — пародия. Ама че умно от страна на Марк Антоний! Да свали Октавиан, като покаже на Рим Цезар. Ветераните направо щяха да се разтопят при вида му, а всеки знаеше колко силни са те.

 

 

Клеопатра, която се бе освободила от владетелския грим по по-консервативен начин с купа топла вода, избухна в смях.

— Аполодоре, това е невероятно! — възкликна тя, подавайки листата на Созиген. — Как успя да се сдобиеш с това? — попита тя, докато учителят на сина й преглеждаше текста и се подсмихваше.

— Писарят му предпочита парите пред статуите, дъще на Амон-Ра. Изработи едно допълнително копие и ми го продаде.

— Чудя се дали Делий е инструктиран? Или просто се опитва да покаже на господаря си, че си заслужава хляба?

— Второто, твое величество — отвърна Созиген, като бършеше очите си. — Що за безумие! Статуя на Серапис, изрисувана от Никий? Та той е бил мъртъв много преди Бриаксис да излее бронза в калъпа. Освен това е пропуснал един Аполон на Праксител в гимназиона — „скулптура без особена артистична стойност“, представете си само! Квинт Делий, ама че си глупак!

— Хайде да не го подценяваме само защото не може да направи разлика между Фидий и неаполитанско гипсово копие — каза Клеопатра. — От списъка ми става ясно, че Антоний отчаяно се нуждае от пари. Пари, които нямам абсолютно никакво намерение да му дам.

Влезе Ха’ем, съпроводен от жена си.

— Тах’а, най-сетне! Какво казва купата за Антоний?

Прекрасното гладко лице си остана безизразно, Тах’а бе жрица на Птах и едва ли не от раждането си бе обучавана да не издава емоциите си.

— Лотосовите цветчета образуваха фигура, каквато не съм виждала досега, дъще на Ра. Колкото и пъти да ги пусках във водата, фигурата винаги си оставаше същата. Да, Изида одобрява Марк Антоний като баща на децата си, но това няма да бъде лесно и няма да се случи в Тарс. А в Египет, единствено в Египет. Семето му е разхвърляно твърде тънко, трябва да бъде хранен със соковете и плодовете, които подсилват мъжкото семе.

— Ако фигурата е тъй необичайна, майко Тах’а, защо си сигурна какво казват цветчетата?

— Защото отидох в свещения архив, фараоне. Моите тълкувания са едва последните за три хиляди години.

— Трябва ли да откажа пътуването до Тарс? — обърна се Клеопатра към Ха’ем.

— Не, фараоне. Виденията ми казват, че то е необходимо. Антоний не е Богът на Запада, но във вените му тече донякъде същата кръв. А това е достатъчно за нашите цели — да не допускаме съперник на Цезарион! Той се нуждае от сестра, за която да се ожени, и от неколцина братя, които да му бъдат верни поддръжници.

Влезе Цезарион, оставяйки след себе си мокра диря.

— Мамо, току-що разговарях с Квинт Делий — рече той и седна на една кушетка, докато неодобрително мърморещата Хармия забърза навън да намери кърпи.

— Наистина ли? Сега? Къде? — с усмивка попита Клеопатра.

Големите очи, по-зелени от Цезаровите и не така пронизващи, се присвиха весело.

— Когато отидох да поплувам. Шляпаше във водата. Представяш ли си? Шляпаше! Сподели, че не можел да плува и от признанието му разбрах, че никога не е бил contubernalis в някоя по-важна армия. Той е войник само на думи.

— Интересен разговор ли проведохте, синко?

— Баламосах го, ако това имаш предвид. Подозираше, че някой ни е предупредил за идването му, но когато го оставих, вече беше сигурен, че ни е сварил неподготвени. Започнал да се съмнява заради вестта, че отплаваме. Затова споменах, че през април изваждаме всички кораби от пристанищата, ремонтираме ги и упражняваме екипажите. Какво щастливо съвпадение само! Така му казах. По-добре да пътуваме, вместо да кърпим течащи кораби.

А още няма навършени шест години, помисли си Созиген. Това дете бе благословено от всички богове на Египет.

— Не ми харесва това „ние“ — намръщи се майката.

Грейналото лице посърна.

— Мамо! Не говориш сериозно! Ще дойда с теб… та аз трябва да дойда с теб!

— Някой трябва да управлява докато ме няма, Цезарионе.

— Не и аз! Прекалено съм малък!

— Достатъчно си голям. Точка. Никакъв Тарс за теб.

Решителната присъда жестоко нарани петгодишното момче. Неутешима мъка заля Цезарион с болка, каквато може да изпитва единствено дете, лишено от някакво ново и жадувано приключение. Избухна в сълзи, а когато майка му понечи да го успокои, се изтръгна от ръцете й толкова яростно, че тя залитна. После момчето излезе тичешком от стаята.

— Ще му мине — уверено рече Клеопатра. — Колко е силен само, нали?

Дали наистина ще му мине? — питаше се Тах’а, която бе видяла един различен Цезарион — подгонен, раздвоен, болезнено самотен. Той е Цезар, а не Клеопатра, и тя не го разбира. Не шансът да се перчи като дете-цар го бе накарал да желае така страстно пътуването до Тарс, а възможността да види нови места, да се освободи от напрежението, натрупано в малкия свят, в който живееше.

 

 

Два дни по-късно царският флот се събра в Голямото пристанище. Гигантският съд на Филопатър бе завързан на кея в малкото прилежащо заливче, наричано Царското пристанище.

— Богове! — зяпна към него Делий. — Нима всичко в Египет е най-голямото в целия свят?

— Харесва ни да си мислим така — отвърна Цезарион, който поради известни само на него причини вече си бе развил навик да следва неотстъпно римлянина.

— Но това е баржа! Ще се преобърне и ще потъне!

— Не е баржа, а кораб — каза Цезарион. — Корабите имат килове, а баржите нямат — продължи той като училищен наставник. — А килът на „Филопатър“ е изработен от огромен кедър, отсечен в Ливан — по онова време Сирия е била наша. „Филопатър“ е построен по всички правила, с килсон^[3] и плоскодънен корпус. Под палубата има помещения. А виждаш ли там? И двата реда гребла са изнесени на външни рамки. Не е от най-тежките кораби, дори с рамките. Мачтата му е висока сто стъпки, а капитан Агатокъл реши да остави триъгълното платно на борда в случай, че се вдигне наистина добър вятър. Виждаш ли главата на носа? Това е самият Филопатър, който се движи пред нас.

— Много неща знаеш — промълви Делий, който не разбираше кой знае колко от кораби. Лекцията не промени особено положението.

— Корабите ни стигат чак до Индия и Тапробан. Мама ми обеща, че като порасна, ще ме заведе до Арабския залив да гледаме как отплават. Как ми се иска да замина с тях! — Внезапно момчето се напрегна и се приготви за бягство. — Бавачката ми! Пълна гадост е да имаш бавачка!

И побягна, твърдо решено да се изплъзне на нещастното създание, което нямаше никакъв шанс да го стигне.

 

 

Малко след това при Делий дойде един слуга. Време беше и той да се качи на кораб, но не на „Филопатър“. Делий не знаеше дали да се радва, или да съжалява, корабът на царицата несъмнено щеше да изостане далеч зад другите, независимо от луксозната обстановка.

Делий не знаеше, но корабостроителите на Клеопатра бяха направили промени в съда, който се държа изненадващо добре в морето. От носа до кърмата бе дълъг повече от триста и петдесет стъпки, а най-голямата му ширина беше четиридесет стъпки. Преместването на двете редици гребци във външните рамки бе увеличило пространството под палубата, но фараонът не можеше да се намира в съседство с работниците. Ето защо в помещенията бяха настанени над сто и петдесетте души, които плаваха с „Филопатър“. Повечето от тях бяха обезумели от ужас само при мисълта за морско пътешествие.

Старата каюта на кърмата беше превърната в пълновластно владение на фараона, помещението бе достатъчно голямо за една просторна спалня, втора за Хармия и Ирас и трапезария с двадесет и една кушетки. Аркадата от колони с капители във формата на лотос си остана на място и свършваше пред мачтата на издигнат подиум, покрит с фаянсови плочки и поддържан от по една нова колона във всеки ъгъл. Пред него беше приемната, сега по-малка, за да се освободи място за покоите на Созиген и Ха’ем. А пред всичко това, хитроумно скрит в предната част на кораба, се намираше откритият готварски район. При плаванията по реката храната се приготвяше в повечето случаи на брега, огънят винаги представляваше риск за дървен кораб. Но в морето подобни удобства не съществуваха.

Клеопатра бе взела със себе си Хармия и Ирас — две светлокоси жени с несъмнено македонско потекло, нейни спътнички още от детството. Тяхно задължение бе да подберат трийсетте момичета, които да съпроводят царицата до Тарс. Те трябваше да бъдат с красиви лица и съблазнителни тела, но не биваше да са блудници. Заплащането им бе десет златни драхми — малко състояние, но не парите ги убедиха да се изправят пред неизвестното, а дрехите, които трябваше да облекат в Тарс — ефирни златни и сребърни тъкани, брокат с проблясващи в него метални нишки, прозрачен лен във всички цветове на дъгата и толкова фина вълна, че залепваше за краката, сякаш беше мокра. От робските пазари в Пелузиум^[4] бяха закупени дузина фини и красиви момчета и петнадесет много високи варвари с божествени тела. Всеки мъж бе облечен във фустанела с бродерии, приличащи на опашката на паун. Клеопатра беше решила, че паунът ще бъде основната тема на „Филопатър“ и похарченото за паунски пера злато бе повече от достатъчно да разплаче Антоний.

 

 

Флотът отплава в първия ден на май и щом вдигнаха платна, „Филопатър“ надменно показа високата си кърма на останалите. Северозападният вятър, който бе характерен за тази част на морето и би могъл да попречи на пътуването им на север, не духаше по това време на годината. Свеж югоизточен бриз издуваше платната и неимоверно облекчаваше труда на гребците. Нито една буря не ги принуди да потърсят убежище в някое пристанище и лоцманът на борда на „Филопатър“ разпозна без колебание сирийския бряг. Щом стигнаха нос Хераклея срещу върха на опашката на Кипър, той се яви пред Клеопатра.

— Твое величество, имаме два избора — рече лоцманът, застанал на колене.

— И какви са те, Паламеде?

— Да продължим покрай сирийския бряг до нос Розик и оттам да пресечем Исикския залив^[5] до устията на големите реки на Киликия Педия. Това означава пясъчни наноси, плитчини и забавяне.

— А каква е алтернативата?

— Да продължим оттук през открито море почти на северозапад, евентуално с попътен вятър, докато не стигнем брега на Киликия някъде при устието на река Киднус.

— Колко време ще прекараме в открито море, Паламеде?

— Трудно е да се каже, твое величество, но вероятно около десетина дни. Реките на Киликия Педия са се разлели, което ще бъде допълнителна пречка, ако се придържаме към брега. Но трябва да кажа, че вторият избор е рискован. Една буря или промяна на вятъра може да ни запрати навсякъде от Либия до Гърция.

— Ще рискуваме и ще продължим през открито море.

 

 

И неочаквани от татко Нептун в широките простори на неговото царство, речните богове на Египет се оказаха достатъчно силни, за да отведат безпогрешно флота до устието на Киднус. А може пък татко Нептун, който бе римски бог, да бе сключил някаква сделка с египетските си събратя. Каквато и да беше причината, на десетия ден на май флотът се събра при наносната ивица на реката. Времето не бе подходящо да продължат, тъй като течението на придошлата река се беше засилило. Сега дойде време гребците да заслужат надниците си! Проходът беше отбелязан ясно с оцветени колове, между които неуморно работеха баржи и разчистваха пясъка и тинята. Никой от корабите не газеше прекалено дълбоко, най-вече дундестият „Филопатър“, който бе проектиран за речно плаване. Въпреки това Клеопатра заповяда другите да минат пред нея. Искаше Делий да има време да предупреди Антоний за пристигането й.

Делий намери Антоний отегчен и нетърпелив, но все още трезвен.

— Е? — настоятелно попита той и го изгледа настойчиво. Едрата му ръка посочи затрупаното със свитъци и листа писалище. — Виж това там! Само сметки и лоши новини! Успя ли? Клеопатра идва ли?

— Клеопатра е тук, Антоний. Пристигнах с флота й, който в момента акостира надолу по реката. Двайсет триреми, всички военни — боя се, че няма да се стигне до търговия.

Столът изскърца по пода, Антоний стана и отиде до прозореца. Движенията му накараха Делий за пореден път да си даде сметка колко грациозен може да бъде едрият мъж.

— Къде е? Надявам се да си казал на началника на пристанището да й осигури най-добрия кей.

— Да, но ще отнеме известно време. Корабът й е дълъг колкото три гръцки бойни галери от миналото, така че не може да се намести между два вече акостирали кораба. Началникът на пристанището трябва да премести седем съда. Не подскача от радост, но ще го стори. Наредих му от твое име.

— Кораб като за титан, така значи? Кога ще го видя? — намръщено попита Антоний.

— Утре сутринта, около един час след изгрев — Делий въздъхна доволно. — Тя дойде, без да роптае, и с огромна свита. Мисля, че иска да те впечатли.

— Значи ще се постарая да не успее. Самонадеяна свиня!

 

 

Именно затова на следващия ден, докато слънцето се подаваше плахо над дърветата на Тарс, Антоний препусна на един кафяв кон към отсрещния бряг на Киднус, загърнат в кафяво наметало и без нито един спътник. Винаги е преимущество пръв да видиш врага, на това го бяха научили дългите войнишки години редом с Цезар. Как сладко ухаеше въздухът! „Какво правя в този съсипан град, когато има походи за предприемане и битки за печелене? — запита се Антоний, макар че много добре знаеше отговора. — Тук съм, за да видя дали царицата на Египет ще отговори на призива ми. И дали другата самонадеяна свиня, Глафира, ще започне да ми досажда по начина, доведен до съвършенство от източните жени — сладникаво, сълзливо, обилно подправено с въздишки и хленч. Ех, какво ли не бих дал за Фулвия! Когато тя досажда, човек знае, че му се досажда — с ръмжене, със зъбене, с крясъци! Тя няма нищо против да получи и шамар през ухото — стига мъжът да няма нищо против да получи драскотини от ноктите й за отмъщение“.

А, ето едно добро място! Обърна се настрани, скочи от коня и тръгна към плоската скала, която се издигаше на няколко стъпки над брега. Седнал на нея, щеше да вижда идеално как корабът на Клеопатра акостира на кея. Намираше се на по-малко от петдесет крачки от речното корито. Беше толкова близо до ръба, че можеше да различи гнездото на някаква малка пъстра птичка под стряхата на един склад край пристанището.

„Филопатър“ изпълзя нагоре по реката със скоростта на бързо крачещ пешеходец и накара Антоний да зяпне много преди да се изравни с него. Той успя да види фигурата на носа сред мъглив златен ореол — тъмнокож мъж с бяла пола, нагръдник и пояс от злато и скъпоценни камъни и огромно украшение на главата в червено и бяло. Босите му крака пореха вълните, а с дясната си ръка размахваше златно копие. Изображенията на човешки фигури на носа на кораб не бяха рядкост, но Антоний никога не беше виждал толкова масивни и така неразривно свързани с корпуса. Този мъж — може би някакъв цар от миналото? — сякаш беше самият кораб и го теглеше след себе си като развяващо се наметало.

Всичко изглеждаше златно. Корабът беше позлатен от ватерлинията до самия връх на мачтата, а всичко, което не беше в злато, бе боядисано в сини и зелени тонове и посипано със златен прах като паунски пера. Покривите на кабините бяха покрити с фаянсови плочки в ярки сини и зелени цветове и цяла аркада от колони с капители във вид на лотос се простираше по палубата. Дори греблата бяха златни! И навсякъде блестяха скъпоценни камъни! Само корабът струваше най-малко десет хиляди златни таланта!

Лъхнаха благовония, зазвучаха лири и флейти, запя невидим хор, прелестни момичета в прозрачни одежди хвърляха цветя от златни кошници, красиви момчета в поли от паунски пера увиснаха със смях на белоснежни завеси. Издутото платно, което помагаше на гребците в борбата с течението, бе по-бяло от бялото, а върху него бяха избродирани две преплетени глави — на кобра и лешояд — и странно око, от което капеше издължена черна сълза.

Навсякъде се виждаха паунски пера, но най-пищните бяха около високия златен подиум пред мачтата. Там на трон седеше жена облечена в паунски пера, а на главата й се мъдреше същата червено-бяла корона като на мъжката статуя на носа. От скъпоценните камъни на широката огърлица раменете й проблясваха, също толкова широк златен пояс обхващаше и кръста й. На гърдите си държеше кръстосана овчарска гега и боздуган от злато и син лазулит. Лицето й беше покрито с толкова тежък грим, че бе напълно невъзможно да се различат чертите му, които впрочем бяха абсолютно безизразни.

Корабът мина достатъчно близо покрай Антоний, за да забележи колко широк беше той и колко майсторски изработен. Палубата беше покрита със зелени и сини фаянсови плочки в тон с тези на покривите. Кораб — паун и царица — паун. Е, помисли си внезапно обхванат от гняв Антоний, ще видим кой ще се дуе повече в Тарс!

Препусна в галоп към моста, скочи от коня пред вратата на губернаторския дворец и влезе енергично вътре, крещейки на слугите си.

— Тога и ликтори, веднага!

 

 

И когато царицата изпрати управителя на покоите си да съобщи на римския военачалник за пристигането й, на евнуха Филон бе отговорено, че Марк Антоний се занимава с държавни дела на агората и ще може да види Нейно величество едва на следващия ден.

Всъщност Антоний бе взел това решение преди дни. Трибуналът на агората бе оповестен официално, така че когато зае мястото си, той видя точно онова, което очакваше — стотина тъжители, най-малко още толкова адвокати, неколкостотин зрители и няколко десетки продавачи на напитки, закуски, лакомства, слънчобрани и ветрила. Дори през май в Тарс беше горещо. Това бе причината съдът да бъде разположен под ален навес с надписи SPQR на всеки няколко стъпки по украсените с пискюли краища. Самият Антоний седеше на курулното си кресло от слонова кост на върха на каменния трибунал, с дванадесет облечени в алено ликтори от двете му страни и Луцилий пред една затрупана със свитъци маса. Най-необичайният актьор в представлението беше един посивял центурион, който стоеше в единия ъгъл на трибунала. Той носеше ризница от златни люспи, златни наколенници, ковчеже с phalerae, armillae и торкви, а главата му бе увенчана със златен шлем, чийто ален гребен от конски косъм се развяваше настрани като ветрило. Вниманието на публиката обаче бе привлечено не от пълното с награди за достойни постъпки сандъче, а от дългия галски меч, който центурионът държеше между краката си с опрян в земята връх. Оръжието напомняше на гражданите на Тарс, че Марк Антоний има imperium maius и може да екзекутира всекиго по всякакъв повод. Хрумнеше ли му да издаде заповед за екзекутиране, центурионът щеше да я изпълни на място. И, разбира се, Антоний не възнамеряваше да екзекутира мухи или паяци — азиатците бяха свикнали да ги управляват хора, колещи и бесещи най-редовно според прищевките си, така че имаше ли смисъл да ги разочарова?

Някои от делата бяха интересни, а други дори и забавни. Антоний ги разглеждаше с онази ефективност и безпристрастност, които сякаш бяха присъщи на всички римляни, независимо дали са от простолюдието или от аристокрацията. Те бяха хора, които разбират закона, метода, рутината и дисциплината, макар Антоний да не бе чак толкова надарен с тези изконни римски качества. Въпреки това той се заемаше със задачата с жар, а понякога и със злост. Внезапно вълнение сред публиката разсея тъжителя точно когато се канеше да прехвърли случая на скъпо платения си адвокат. Марк Антоний завъртя глава и се намръщи.

Тълпата се бе разделила с благоговейни въздишки, за да стори път на малка процесия, водена от кафяв като орех мъж с бръсната глава, бяла дреха и цяло състояние от златни верижки на шията. Зад него вървеше Филон в сини и зелени одежди и деликатно гримирано лице, тялото му проблясваше от скъпоценни накити. Двамата обаче бледнееха пред следващото зад тях — просторна златна носилка с покрив от фаянсови плочки и паунски пера върху четирите стълба в ъглите, в ръцете на осем огромни здравеняци, черни като грозде и с пурпурен грим. Те носеха поли в цветовете на паунски пера, златни огърлици и гривни, и ослепителни златни немеси^[6] на главите.

Царица Клеопатра изчака да поставят внимателно носилката на земята и без чужда помощ пъргаво се измъкна навън и приближи стъпалата на римския трибунал.

— Марк Антоний, извика ме в Тарс и ето ме тук — изрече тя с ясен висок глас.

— Името ти не фигурира в списъка на делата за днес, госпожо! Ще трябва да се обърнеш към секретаря ми, но бъди сигурна, че ще се погрижа да си на първо място утре сутринта — отвърна Антоний с дължимата на един монарх любезност, но без капка уважение.

Вътрешно Клеопатра кипеше. Как смее някакъв си римски селянин да я третира като всеки друг! Беше дошла на агората да му покаже какъв простак е, да демонстрира огромното си влияние и авторитет на жителите на Тарс, които щяха да оценят положението й и нямаше да погледнат с много добро око на Антоний, задето на практика се беше изплюл върху нея. Не се намираше на Форума, а стоящите пред него не бяха римски търговци (всички те бяха напуснали района като безперспективен). Тези хора се родееха с александрийците, бяха чувствителни към прерогативите и правата на монарсите. Да имат нещо против да бъдат разблъсквани, за да сторят път на царицата на Египет? Та те щяха да се гордеят с тази чест! Всички се бяха изсипали на кея да се възхитят на „Филопатър“ и дойдоха на агората, очаквайки делата им да бъдат отложени. Несъмнено Антоний си мисли, че те ще оценят по достойнство демократичните му принципи и намерението му първо да се заеме с тях, но начинът на мислене на Изток бе доста по-различен. Хората бяха шокирани, объркани и не погледнаха с добро око на военачалника. Като стоеше така смирено в подножието на трибунала му, Клеопатра ясно показа на жителите на Тарс колко арогантни са римляните.

— Благодаря ти, Марк Антоний — рече тя. — Ако нямаш планове за вечеря, може би ще ми направиш компания на кораба? Да кажем, по здрач? По-приятно е да се вечеря, след като отмине жегата.

Той впери поглед надолу към нея, в очите му проблясваха гневни искри. Тя някак си бе успяла да го злепостави — той виждаше това в лицата на хората от тълпата, които се кланяха уважително и стояха на разстояние от царската особа. В Рим щяха да се струпат около нея, а тук? Такова нещо явно беше немислимо. Проклета жена!

— Нямам планове за вечеря — рязко отвърна той. — Можеш да ме очакваш по залез.

— Ще пратя носилката си, император Антоний. Ако желаеш, вземи със себе си Квинт Делий, Луций Попликола, братята Сакса, Марк Барбаций и още петдесет и пет от приятелите си.

Клеопатра скочи пъргаво на носилката, носачите вдигнаха прътите и я обърнаха — тя не беше просто кушетка, а имаше пиедестал и балдахин, за да може намиращият се в нея да се вижда.

— Продължавай, Меланте — каза Антоний на тъжителя, когото пристигането на царицата бе сварило насред изречението.

Обърканият Мелант се обърна безпомощно към скъпо платения си адвокат и разпери объркано ръце. Онзи показа високия си професионализъм, като продължи със случая, сякаш не бе имало никакво прекъсване.

 

 

На слугите им трябваше известно време да намерят достатъчно чиста туника за вечеря, тогите бяха прекалено тежки и трябваше да се свалят. Ботушите — любимите му обувки — също не бяха подходящи заради многото връзки. О, и венецът за храброст! Цезар беше носил дъбовите си листа при всички публични събития, но единствено изключителната доблест по време на битка на младини му бе спечелила тази привилегия. Подобно на Помпей Велики, Антоний никога не беше носил венец, колкото и храброст да беше показал.

Носилката го очакваше. Като се преструваше, че всичко е една голяма забава, Антоний се качи в нея и нареди на свитата си от смеещи се и шегуващи се приятели да го съпровожда. Носилката беше обект на възхищение, но не колкото носачите, които бяха истинска рядкост, дори и най-големите и разнообразни робски пазари не предлагаха чернокожи мъже. В Италия те бяха толкова малко, че скулпторите буквално се нахвърляха върху тях, пък и бяха главно жени и деца, не така чистокръвни като носачите на Клеопатра. Красотата на кожата им, прекрасните лица и изпълнената им с достойнство осанка бяха завладяващи. Каква сензация щяха да бъдат в Рим! Макар че, помисли си Антоний, тя несъмнено ги беше взела със себе си, докато живееше там. Просто не съм ги виждал.

Забеляза, че подвижният мост е златен, с изключение на перилата от най-рядко цитрусово дърво, а фаянсовата палуба бе обсипана с розови листенца, от които се разнасяше едва доловимо ухание. Всеки пиедестал, върху който се мъдреше пълна с паунски пера златна ваза или безценно произведение на изкуството, бе от хризоелефантин — изящно обработена слонова кост, инкрустирана със злато. Прекрасни момичета, чиито гъвкави крака се виждаха през прозрачните роби, ги поведоха по палубата между колоните към голяма златна порта, украсена с барелеф от изкусен майстор. Зад нея имаше огромно помещение с широко отворени прозорци, за да уловят всеки полъх на вятъра. Стените му бяха от цитрусово дърво с невероятно сложна и великолепна инкрустирана украса, а подът бе целият покрит с розови листенца.

„Подиграва ми се! — помисли си Антоний. — Подиграва се на мен!“

Клеопатра го очакваше, облечена в ефирни одежди, чиито цветове варираха от тъмнокехлибарено отдолу до бледожълто отгоре. Стилът не беше гръцки, нито пък римски или азиатски, а нещо нейно — дрехите й бяха пристегнати в кръста и се разширяваха надолу, а горната част прилепваше към тялото й и подчертаваше малките й гърди. Тънките й ръце се губеха под пищните ръкави, стигащи до лактите, за да се виждат многобройните й гривни. Около шията й имаше златна верижка с окачена клетка от фина златна нишка, в която се виждаше една-единствена перла с големината и цвета на ягода. Погледът на Антоний моментално се закова върху нея, той ахна и изумените му очи се вдигнаха нагоре към лицето й.

— Познавам тази дрънкулка — рече той.

— Да, със сигурност я познаваш. Преди години Цезар я даде на Сервилия, за да я подкупи, когато развали годежа на Брут с дъщеря си. Но Юлия умря, а след нея и Брут, а Сервилия остана без пари по време на гражданската война. Старият Фаберий Маргарита я оцени на шест милиона сестерции, но когато отиде да я продава, тя поиска десет милиона. Глупава жена! Трябваше да платя двадесет милиона, за да стане моя. Но както разбрах, десетте милиона не са й стигнали, за да погаси дълговете си. Брут и Касий изгубиха войната и това я лиши от част от състоянието й, а Вация и Лепид измъкнали останалото. — Гласът на Клеопатра звучеше леко развеселено.

— Вярно е, че в момента тя е затворничка на Атик.

— Чух също, че жената на Цезар се е самоубила.

— Калпурния ли? Баща й Пизон искаше да я омъжи за някакво парвеню, склонно да плати цяло състояние за привилегията да чука вдовицата на Цезар, но тя не би го допуснала. Пизон и новата му жена направиха живота й кошмарен, а и на нея не й се искаше да се изнесе от Domus Publica^[7]. Преряза вените си.

— Горката жена. Винаги съм я харесвала. Всъщност харесвах и Сервилия. Не можех да понасям съпругите на парвенютата.

— Теренция на Цицерон, Валерия Месала на Педий и Фабия на Хирций. Напълно те разбирам — ухили се Антоний.

Докато разговаряха, момичетата настаняваха сащисаните му спътници на отредените им кушетки, а самата Клеопатра хвана Антоний за ръка, отведе го до централната кушетка и го настани на locus consularis.

— Имаш ли нещо против да се лишим от третия сътрапезник? — попита тя.

— Ни най-малко.

Веднага след като заеха местата си, пристигнаха първите ястия — такъв набор от лакомства, че някои видни чревоугодници в свитата му изръкопляскаха от удоволствие. Малки птички, които се ядяха заедно с костите, яйца, пълнени с невероятни пастети, скариди на скара, скариди на пара, скариди на шиш с гигантски мариновани гъби, стриди и миди, събрани набързо по брега, и стотина други също толкова възхитителни блюда, приготвени да се ядат с пръсти. После дойде ред на основното ястие — цели агнета на шиш, петли, фазани, месо от крокодилчета (великолепно е, ентусиазирано обясняваха чревоугодниците), яхнии и задушени меса с непознати подправки и цели печени пауни, наредени в златни подноси с всичките им пера, поставени точно по местата им, и с разперени опашки.

— Първият печен паун в Рим бе сервиран от Хортензий на един пир — отбеляза Антоний и се разсмя. — Цезар каза, че имал вкус на стар войнишки ботуш, само дето ботушът не бил така жилав.

Клеопатра се засмя.

— Не се съмнявам! Дай на Цезар грах, леблебия или леща, сготвена с буца солено свинско, и ще го направиш щастлив. Определено не беше добър познавач!

— Веднъж натопи хляба си в гранясало масло и въобще не забеляза.

— Но ти, Марк Антоний, оценяваш добрата храна.

— Да, понякога.

— Виното е от Хиос. Не бива да се пие разредено.

— Смятам да остана трезвен, госпожо.

— Това пък защо?

— Защото човек трябва да е с ума си, когато си има вземане-даване с теб.

— Приемам това като комплимент.

— Възрастта не те е разхубавила — каза той, докато пристигаха десертите. Явно изобщо не го вълнуваше как една жена ще приеме подобна забележка.

— Моят чар никога не е бил във външния ми вид — невъзмутимо отвърна тя. — За Цезар най-привлекателни бяха гласът ми, умът и царствената ми особа. Особено харесваше това, че схващах чуждите езици със същата лекота като него. Той ме научи на латински, а аз него — на разговорен и класически египетски.

— Латинският ти е безупречен.

— На Цезар също. Затова и моят е такъв.

— Не водиш сина му.

— Цезарион е фараон. Оставих го да управлява.

— Петгодишно дете?

— Почти на шест, запътил се е към шейсетте. Чудесно момче. Предполагам, че смяташ да спазиш обещанието си и да го представиш на Сената като наследник на Цезар в Египет? Трябва да има безусловно право върху трона. Това означава, че на Октавиан трябва да бъде показано ясно, че той не представлява заплаха, а е просто добър цар клиент с наполовина римска кръв, която не може да му послужи особено в Рим. Бъдещето на Цезарион е в Египет и Октавиан трябва да бъде накаран да осъзнае това.

— Съгласен съм, но моментът не е подходящ Цезарион да бъде воден в Рим за ратифицирането на договорите ни с Египет. В Италия има размирици и не мога да се меся на Октавиан в потушаването им. Той наследи Италия като част от споразумението ни при Филипи. Единственото, което искам от полуострова, са войските.

— Като римлянин, не се ли чувстваш донякъде отговорен за това, което се случва там? — леко се намръщи тя. — Нима е благоразумно и политически обосновано да се остави Италия да страда толкова много от глада и икономическите разногласия между търговци, земевладелци и ветерани? Нима не трябваше ти, Октавиан и Лепид да останете в Италия и да решите проблемите й на първо място? Октавиан е просто момче и няма мъдростта и опита, за да се справи успешно. Защо не му помогнете, вместо да го спъвате? — Клеопатра се разсмя рязко и тупна възглавничката си. — Всъщност това не ме интересува, но продължавам да мисля за хаоса, в който Цезар остави Александрия, та трябваше да накарам всички жители да работят заедно, вместо да враждуват помежду си. Не успях, защото не разбирах колко опустошителни са вътрешните борби. Цезар ме предупреждаваше, но аз не бях достатъчно умна, за да послушам съвета му. Но ако подобно нещо се случи отново, вече ще знам как да действам. Сега виждам, че това което става в Италия е подобно на събитията в моята страна. Забрави разликите си с Октавиан и Лепид, действайте заедно!

— По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да си мръдна пръста, за да помогна на момчето! — отвърна през зъби Антоний.

— Народът е по-важен от някакво си надуто хлапе.

— Не, не е! Надявам се Италия да гладува и ще направя всичко по силите си, за да допринеса за това. Именно затова толерирам Секст Помпей и адмиралите му. Благодарение на тях Октавиан не може да нахрани Италия, а колкото по-малко данъци плащат търговците, толкова по-малко пари има Октавиан, за да купува земи за ветераните. Щом земевладелците въртят нещата, Октавиан да му мисли.

— Но Рим изгради империя благодарение на народа на Италия от река Пад на север чак до върха на Брутиум. Нима не си даваш сметка, че като настояваш да събираш войници от Италия, всъщност признаваш, че никъде другаде не могат да се намерят по-добри от тях? А ако страната гладува, те също ще гладуват.

— Не, няма — моментално отвърна Антоний. — Гладът само ще ги накара отново да постъпят в армията. Той ще им помогне.

— Но не и на жените, които раждат момчета и бъдещи отлични войници.

— Плаща им се, а те пращат парите у дома. Гладуват безполезните — освободените гръцки роби и стариците.

Изтощена, Клеопатра се отметна назад и затвори очи. Познаваше много добре емоциите, които можеха да доведат човек до убийство. Баща й беше удушил собствената си голяма дъщеря, за да се закрепи на трона, а щеше да убие и нея, ако Ха’ем и Тах’а не я бяха скрили в Мемфис, докато порасне. Но самата идея преднамерено да стовариш глад и болести на народа си й беше абсолютно чужда. Тези страстни враждуващи мъже притежаваха безпощадност, която сякаш не знаеше граници — нищо чудно, че Цезар бе умрял от техните ръце. Личният им престиж и престижът на фамилиите им означаваше за тях повече от цели народи. В това отношение те бяха по-близки с Митридат Велики, отколкото биха искали да си признаят. Бяха готови да нагазят в море от кръв, ако това означаваше гибел за врага на фамилията. Все още упражняваха политиката на миниатюрен град държава и явно нямаха представа, че някогашният полис се е превърнал в най-могъщата военна и търговска машина в историята. Александър Велики бе завладял повече земи, но след смъртта му неговата държава изчезна като дим в небето. Римляните покоряваха мъничко тук и мъничко там, но отдаваха придобитото на Рим за още по-голяма слава на идеята за Рим. И в същото време не разбираха, че Италия е по-важна от личните им вражди. През цялото време Цезар й беше повтарял едно и също — че Италия и Рим са едно цяло. Марк Антоний явно не би се съгласил с подобно твърдение.

Все пак тя вече разбираше малко по-добре що за човек е военачалникът до нея. Но беше прекалено уморена, за да продължи вечерта! Щеше да има още вечери и ако на готвачите им е писано да полудеят от опити да измислят нови ястия, тъй да бъде.

— Моля да ме извиниш, Антоний. Ще си лягам. Остани колкото пожелаеш. Филон ще се погрижи за теб.

Миг по-късно беше изчезнала. Намръщен, Антоний се зачуди дали да не остане, но накрая реши да си тръгне. Утре вечерта той щеше да даде банкет в нейна чест. Странен дребосък! Също като онези момичета, които се докарваха до кожа и кости точно на възрастта, когато трябва да ядат. Но докато онези бяха анемични и слаби създания, Клеопатра беше много силна. Как ли се справя Октавиан с дъщерята на Фулвия от Клодий? — запита се той, внезапно развеселен. Това се казва кльощаво момиче! Сигурно и по един комар имаше повече месо, отколкото по нея.

 

 

Поканата на Клеопатра за втората вечеря дойде на следващия ден. Антоний тъкмо тръгваше към агората, уверен, че царицата този път няма да се представи пред съда. Приятелите му бяха преяли с чудесата на снощното пиршество и след кратка закуска от хляб и мед, той пристигна на площада по-рано, изненадвайки тъжителите. Част от него все още протестираше яростно срещу посоката, в която тя бе повела сериозния им разговор, а още не бяха стигнали до въпроса защо бе взела страната на Касий. Предполагаше, че нещата ще останат така още ден-два, но фактът, че Клеопатра явно не беше уплашена, не вещаеше нищо добро.

Когато се върна в губернаторския дворец да се изкъпе и обръсне за вечерното пиршество на борда на „Филопатър“, Антоний завари полегнала на една кушетка Глафира, която го очакваше.

— Не бях ли поканена снощи? — поинтересува се тя с тъничък глас.

— Не беше.

— А тази вечер?

— И тази.

— Може би трябва да пратя на царицата кратка вест и да й съобщя, че имам царска кръв и съм твоя гостенка в Тарс? Ако го сторя, поканата й със сигурност ще се отнася и за мен.

— Би могла, Глафира, но и така няма да стигнеш доникъде — отвърна внезапно развеселеният Антоний. — Събирай си багажа. Утре по изгрев-слънце те пращам обратно в Комана.

Сълзите й рукнаха като безмълвен дъжд.

— Ох, стига си циврила, жено! — Извика Антоний. — Ще получиш каквото искаш, но не сега. А ако продължиш да подмокряш кушетката, ще останеш с празни ръце.

 

 

Едва на третата вечер и третата вечеря на борда на „Филопатър“ Антоний спомена Касий. Така и не можеше да си обясни как готвачите й успяваха да представят все нови и нови ястия, но приятелите му бяха изпаднали в такъв екстаз от вкуснотиите, че не им оставаше много време да следят какво прави двойката на lectus medius^[8]. Помежду им определено не прехвърчаха любовни искри и при липсата на този дразнител прекрасните момичета бяха далеч по-вълнуващи — макар някои от гостите да се захласваха повече по момченцата.

— Няма да е зле утре ти да дойдеш в двореца за вечеря — рече Антоний, който се бе нахранил добре и трите пъти, но не се беше показал като ненаситник. — Готвачите ти заслужават почивка.

— Щом искаш — безразлично отвърна тя, огледа придирчиво ястията и си избра порция врабчета.

— Но преди да почетеш квартирата ми с царското си присъствие, твое величество, най-добре ще е да изясним въпроса с помощта, която си оказала на Гай Касий.

— Помощ ли? Каква помощ?

— Нима не смяташ четирите римски легиона за помощ?

— Скъпи мой Марк Антоний — провлечено и уморено рече тя, — тези четири легиона заминаха на север под командата на Аул Алиен, за когото ми казаха, че е легат на Публий Долабела, по онова време законен губернатор на Сирия. Александрия се намираше под заплахата на глада и чумата, така че с радост предадох оставените от Цезар легиони на Алиен. Ако той е решил да премине на другата страна, след като е прекосил границата със Сирия, вината за това не може да бъде стоварена върху мен. Флотът, който пратих на теб и Октавиан, претърпя крушение при буря. Няма да откриеш никакви записи, че съм оказала такава помощ и на Гай Касий, нито, че е получил пари, зърно или други войски от мен. Признавам, че наместникът ми в Кипър Серапион е пратил помощ на Брут и Касий, но ще се радвам да го видя екзекутиран. Действал е на своя глава и това го прави предател. Ако не го екзекутираш ти, ще го направя аз на път към дома.

— Хм — намръщено изсумтя Антоний. Знаеше, че всичко, казано от нея, е истина, но това не беше негов проблем. Проблемът му бе как да извърти думите й така, че да приличат на лъжи. — Мога да намеря роби, които с готовност ще свидетелстват, че Серапион е действал по твоя заповед.

— По собствена воля или след изтезания? — хладнокръвно попита тя.

— По собствена воля.

— Срещу една мъничка част от златото, за което ламтиш повече и от Мидас. Стига, Антоний, да говорим открито! Аз съм тук, защото твоят приказен Изток е разорен благодарение на римска гражданска война и изведнъж Египет ти е заприличал на огромна гъска, способна да снася още по-огромни златни яйца. Е, отвори си очите най-сетне! — озъби му се тя. — Египетското злато принадлежи на Египет, който се радва на статута на приятел и съюзник на римския народ и винаги е оправдавал оказаното му доверие. Ако искаш златото на Египет, ще трябва да го изтръгнеш от мен със сила, начело на войската си. И дори тогава ще останеш разочарован. Жалкото списъче на Делий на съкровищата в Александрия е само едно златно яйце от цялата купчина. Но тя е толкова добре скрита, че никога не ще я намериш. Нито пък ще успееш да изтръгнеш тайната с мъчения от мен или от жреците, които единствени знаят къде се намира.

Това определено не бяха думи на човек, който може да бъде сплашен!

Антоний се вслушваше и за най-малък трепет в гласа на Клеопатра, следеше за напрежение в ръцете й, но не откри и следа от нервност. И по-лошо — от няколкото споменавания на Цезар знаеше, че съкровището на Птолемеите наистина е скрито така хитроумно, че никой не би могъл да го открие, освен ако не знае къде точно да търси. Несъмнено нещата от списъка на Делий можеха да докарат десетина хиляди таланта, но на него му беше нужно много повече. А само походът по суша или море до Александрия щеше да струва няколко хиляди таланта. Проклета жена! Не мога дори да я напердаша, за да я накарам да се огъне. Значи трябва да намеря друг начин. Клеопатра не е Глафира.

 

 

Рано на следващата сутрин на „Филопатър“ бе изпратена вест, че празненството, което дава Антоний вечерта, ще бъде карнавал. „Ще ти подскажа — пишеше в бележката. — Ако дойдеш като Афродита, ще те посрещна като новия Дионис, твоят естествен партньор в празнуването на живота“.

Така че Клеопатра се облече по гръцка мода — свободно падаща одежда в розово и кармин. Тъмнокафявата й коса бе прибрана по обичайния начин — разделена на множество плитки от челото до тила, събрани отзад на малък кок. Хората се шегуваха, че прилича на кората на пъпеш — което не бе много далеч от истината. Жена като Глафира би могла да каже на Антоний (стига да е виждала Клеопатра във фараонските й регалии), че тази семпла прическа й позволява да носи с лекота двойната червено-бяла корона на Египет. Тази вечер обаче царицата бе облечена в лъскав къс воал от сплетени цветя и беше избрала да украси с цветя шията, тялото и кръста си. В едната си ръка държеше златна ябълка. Костюмът й не беше особено привлекателен, но това не притесняваше Марк Антоний — той не се славеше като ценител на женското облекло. Всъщност основната цел на дадения от него „карнавал“ бе да покаже себе си от най-добрата си страна.

В ролята си на новия Дионис Антоний беше гол от кръста нагоре и от средата на бедрата надолу. Слабините му бяха скрити под неубедително парче тънка пурпурна тъкан, под която внимателно ушита превръзка подчертаваше огромната кесия, побрала прочутите му гениталии. На четиридесет и три той все още беше в разцвета на силите си и херкулесовата му фигура си оставаше непокътната от ексцесиите, които не си позволяваха дори и мъже на два пъти по-малко години. Прасците и бедрата му бяха масивни, но глезените оставаха тънки, а гърдите му изпъкваха над плоския мускулест корем. Само главата му изглеждаше странно, защото вратът му бе дебел като на бик и я правеше да изглежда съвсем малка. Момичетата, които царицата беше взела със себе си, го погледнаха, ахнаха и едва не припаднаха от желание.

— Виж ти, гардеробът ти не е от най-богатите — отбеляза равнодушно Клеопатра.

— Дионис не се е нуждаел от много. Заповядай, вземи си грозде — отвърна той и й подаде чепка.

— А ти си вземи ябълка — рече тя и протегна своята ръка.

— Аз съм Дионис, а не Парис. „Парис, хубавецо, съблазнителю на женски сърца“ — изрецитира той. — Виждаш ли? Чел съм Омир.

— Направо съм без думи от възхищение — Клеопатра се настани на кушетката, той й бе предложил locus consularis — жест, който не се хареса особено на педантите в свитата му. Жените са си жени.

Беше се пробвал, но разголеното му тяло изобщо не бе впечатлило Клеопатра. Каквото и да ценеше тя, явно не беше плътската страна на любовта, това поне бе ясно. Всъщност царицата прекара по-голямата част от вечерта в игра със златната си ябълка. Сложи я в бокал с розово вино и се наслаждаваше как синьото стъкло придаваше на златото неуловим пурпурен оттенък, особено когато разбъркваше съдържанието с лакирания си пръст.

Накрая отчаяният Антоний реши да заложи всичко — та нали тя беше Венера!

— Влюбвам се в теб — рече той и погали ръката й.

Клеопатра се отдръпна, сякаш за да прогони досадно насекомо.

— Gerrae^[9] — изръмжа тя.

— Не са глупости! — обидено възрази той и се изправи. — Ти си ме омагьосала, Клеопатра.

— Богатството ми те е омагьосало.

— Не, не! Нямаше да ме е грижа, дори да беше просякиня!

— Gerrae! Щеше да ме прегазиш, сякаш не съществувам.

— Ще ти докажа любовта си! Заръчай ми нещо!

Отговорът й дойде моментално.

— Сестра ми Арсиное потърси убежище в храма на Артемида в Ефес. В Александрия официално й е произнесена смъртна присъда. Екзекутирай я, Антоний. Мъртва ли е, ще спя по-спокойно и ще те харесвам повече.

— Имам по-добро предложение — отвърна той и усети как по челото му избива пот. — Позволи ми да те любя — тук и сега!

Главата й се наклони и разлюля воала от цъфнали цветя. На внимателно наблюдаващия от мястото си Делий тя заприлича на подпийнала цветарка, твърдо решила да продаде стоката си. Едното й златисто око се затвори, докато другото продължаваше да гледа изпитателно Антоний.

— Не в Тарс — отвърна накрая тя. — И не докато сестра ми е жива. Ела в Египет с главата на Арсиное и ще си помисля.

— Не мога! — възкликна той. — Затрупан съм със задачи! Защо мислиш, че стоя трезвен? В Италия назрява война, проклетото момче се справя по-добре, отколкото можеше да се очаква… Не мога! Пък и как е възможно да искаш главата на собствената си сестра?

— С удоволствие. Тя самата от години се домогва до моята. Ако плановете й успеят, ще се омъжи за сина ми, след което тутакси ще ми я отсече. Кръвта й е чиста Птолемеева и е достатъчно млада, за да роди деца, щом Цезарион порасне достатъчно. Аз пък съм внучка на Митридат Велики — мелез. А синът ми е още по-голям мелез. За мнозина в Александрия Арсиное означава завръщане на истинската владетелска кръв. Ако искам аз да остана жива, тя трябва да умре.

Клеопатра се плъзна от кушетката, захвърли воала и изскубна венците с туберози от кръста си.

— Благодаря за прекрасното празненство и за посещенията ти на борда. „Филопатър“ не е бил свидетел на подобни забавления през последните сто години. Утре двамата с него ще отплаваме обратно към Египет. Ела да ме видиш там. Иди да видиш и сестра ми в Ефес. Голяма веселба ще бъде. Ако харесваш харпии и горгони, направо ще се влюбиш в нея.

 

 

— Може би си я уплашил, Антоний — рече Делий, който бе посветен в част от разговора на следващия ден, след като „Филопатър“ спусна златните си гребла във водата и потегли към дома.

— Да съм уплашил нея? Тази студенокръвна пепелянка? Как ли пък не!

— Тя тежи най-много един талант, а ти — най-малко четири^[10]. Може пък да си е помислила, че ще я смажеш — Делий захихика. — Или пък че ще я чукаш до смърт! А и нищо чудно да има основания.

— Мътните да го вземат! И през ум не ми мина!

— Ухажвай я с писма, Антоний, и изпълнявай задълженията си като триумвир на изток от Италия.

— Да не би да се опитваш да ме притискаш, Делий?

— Не, разбира се, че не! — побърза да отговори той. — Просто ти напомням, че царицата на Египет вече не е на хоризонта ти, докато други хора и събития са.

Антоний помете свитъците от масата с рязко движение и Луцилий моментално се спусна на четири крака и започна да ги събира.

— До гуша ми дойде от този живот, Делий! Нека Изтокът да си гние. Време е за вино и жени.

Делий погледна надолу, Луцилий погледна нагоре и говорещите им погледи се срещнаха.

— Имам по-добра идея — рече Делий. — Защо през лятото не отхвърлиш всичката си работа и не прекараш зимата в двора на царица Клеопатра в Александрия?