Метаданни
Данни
- Серия
- Господари на Рим (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Antony and Cleopatra, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- dakata1974 (2011 г.)
- Корекция
- maskara (2012 г.)
Издание:
Колийн Маккълоу. Антоний и Клеопатра
Превод: Венцислав Божилов
Редактор: Евгения Мирева
Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: Десислава Петкова
ИК „Бард“, 2008 г.
ISBN: 978-954-585-890-1
История
- — Добавяне
5.
Когато през май Антоний пристигна в Атина, губернаторът Цензорин бе зает да отблъсква варварските нашествия в Северна Македония и не можеше лично да посрещне повелителя си. Антоний не бе в добро настроение — оказа се, че приятелят му Барбаций всъщност не е никакъв приятел. Още щом бе научил, че Антоний си прекарва чудесно в Египет, Барбаций бе изоставил поста си в Ефес и бе повел легионите си към Италия. Там пък успял още повече да размъти водите, които Антоний не си бе направил труда да разчисти. Споделените пред Полион и Вентидий новини бяха накарали единия да се оттегли в блатата на Пад, а другия — да се тутка нерешително в непосредствена близост с Октавиан, Агрипа и Салвидиен.
Източник на повечето от тези изключително неприятни новини от Италия бе Луций Мунаций Планк, Антоний го свари настанен в апартамента на главния легат в атинската резиденция.
— Цялото начинание на Луций Антоний е катастрофа — рече Планк, като внимателно подбираше думите си. Трябваше някак да предаде точни сведения, без да се постави в лоша светлина, тъй като за момента не виждаше начин да премине на страната на Октавиан, което бе единствената друга възможност. — В навечерието на Нова година перузианците се опитаха да пробият обсадните стени на Агрипа, но без успех. Нито Полион, нито Вентидий се решиха да атакуват армиите на Октавиан, макар да го превъзхождаха многократно. Полион твърдеше, че… ъъъ… не бил сигурен какво точно искаш да стори, а Вентидий не желаеше да следва ничии заповеди, освен тези на Полион. След като Барбаций отвори дума за твоите… ъъъ… пиянски оргии — това са негови думи, не мои! — Полион така се отврати, че отказа да рискува живота и легионите си, за да измъкне брат ти от Перузия. Градът падна малко след Нова година.
— А къде беше ти с легионите си, Планк? — попита Антоний и в очите му заиграха застрашителни искри.
— По-близко до Перузия от Полион и Вентидий! Насочих се към Сполеций да оформя южната челюст на клещите, но стратегията така и не се осъществи. — Той въздъхна и сви рамене. — Освен това Фулвия беше в лагера ми, а тя е страшно трудна. — Вярно, обичаше я, но повече обичаше собствената си кожа. В края на краищата, Антоний нямаше да екзекутира Фулвия за предателство. — Агрипа има нахалството да открадне двата ми най-добри легиона, можеш ли да си представиш? Бях ги изпратил да помогнат на Клавдий Нерон в Кампания, когато онзи ги пресрещнал и им предложил по-добри условия. Да, Агрипа победи Нерон с моите два легиона! Нерон бе принуден да избяга при Секст Помпей в Сицилия. Изглежда в Рим някои започнали да кроят убийства на съпруги и деца, защото жената на Нерон Ливия Друзила взела невръстния си син и избягала при съпруга си.
Тук Планк се намръщи, явно несигурен как да продължи.
— Давай, Планк, давай нататък!
— Ъъъ… твоята почитаема майка Юлия избяга с Ливия Друзила при Секст Помпей.
— Ако бях спрял да мисля за нея, а не спирам, защото полагам усилия, точно такова нещо можеше да се очаква от нея. Ама че в чудесен свят живеем! — Антоний сви юмруци. — Жени и майки живеят във военни лагери и се държат така, сякаш знаят кой край на меча за какво служи… пфу! — Положи видимо усилие, за да се овладее. — Брат ми… предполагам, че е мъртъв, но все още не си намерил кураж да ми го кажеш, нали, Планк?
Най-сетне можеше да съобщи добра новина!
— Не, не, скъпи ми Марк! В никакъв случай! Когато Перузия отвори порти, един местен големец прояви прекален ентусиазъм относно големината и великолепието на погребалната си клада и целият град изгоря до основи. По-лоша катастрофа и от обсадата. Октавиан екзекутира двадесет видни граждани, но не наложи наказание на войниците на Луций. Включиха ги в легионите на Агрипа. Луций помоли за прошка и я получи. Октавиан го направи губернатор на Оттатъшна Испания[1] и той замина на часа. Мисля, че беше щастлив.
— Назначаването му беше ли утвърдено от Сената и римския народ? — попита Антоний, който почувства облекчение, но в същото време гореше от ярост. Проклетият Луций! Винаги се опитваше да надскочи големия си брат Марк и все не успяваше.
— Беше — отвърна Планк. — Някои възразиха.
— Любимата трактовка на плешивия форумен демагог?
— Ъъъ… ами, да, тази фраза беше използвана. Мога да ти съобщя и от кого. Луций обаче беше консул миналата година, а чичо ти Хибрида е цензор, тъй че повечето присъстващи решиха, че Луций заслужава прошката и назначението. Би могъл да проведе една хубава малка война с лузитаните и да триумфира, когато се прибере.
Антоний изсумтя.
— Значи се е измъкнал от кашата по-леко, отколкото заслужава. Пълна идиотия от началото до края. Макар да съм склонен да се обзаложа, че Луций просто е изпълнявал заповеди. Това беше война на Фулвия. Тя къде е?
Кафявите очи на Планк се ококориха.
— Тук, в Атина. Избягахме заедно. Отначало не смятахме, че Брундизиум ще ни позволи — както винаги, жителите му са страстни привърженици на Октавиан — но предполагам, че са получили инструкция да ни позволят да напуснем Италия, стига да не вземаме войски със себе си.
— И тъй, установихме, че Фулвия е в Атина, но къде точно?
— Атик й предостави своя дом тук.
— Колко великодушно от негова страна! Такъв си е нашият Атик, винаги е харесвал да има позиции и в двата лагера. Но какво го кара да си мисли, че ще се радвам да видя Фулвия?
Планк остана безмълвен, несигурен какъв точно отговор иска да чуе Антоний.
— Какво друго се случи?
— Не смяташ ли, че това е достатъчно?
— Не, освен ако не е всичко.
— Ами, след Перузия Октавиан остана без пари за финансиране на действията си, макар че някак успява да плаща на войниците достатъчно, за да ги задържи на своя страна.
— Явно военната каса на Цезар се изпразва бързо.
— Наистина ли смяташ, че я е присвоил?
— Разбира се, че я е присвоил! Какво прави Секст Помпей?
— Блокира морските пътища и ограбва цялото зърно от Африка. Адмиралът му Менодор нападна Сардиния и изхвърли Лурий. Това означава, че Октавиан няма друг източник на зърно, освен онова, което може да купи от Секст на силно завишени цени — по двадесет и пет до тридесет сестерции на модий. — Планк тихо изсумтя от завист. — Точно там са всички пари — в ковчежетата на Секст Помпей. Какво смята да прави с тях? Да превземе Рим и Италия ли? Мечти! Легионите обичат големите награди, но няма да се бият за човек, който държи хамбарите им празни и ги обрича на гладна смърт. Поради това, смея да заявя — продължи Планк със замислен тон, — на Секст му се налага да набира избягали роби и да назначава за капитани свои либертини. Въпреки това един ден ще се наложи да му вземеш със сила парите, Антоний. Не го ли сториш ти, ще го направи Октавиан. А ти повече се нуждаеш от средства.
Антоний се изсмя презрително.
— Октавиан да спечели морска битка срещу човек с опита на Секст Помпей? Със съюзници като Мурк и Ахенобарб? Ще се разправя със Секст Помпей, когато му дойде времето, но засега няма да предприемам нищо. Той ще е провалът на Октавиан.
Фулвия очакваше с нетърпение съпруга си. Знаеше, че изглежда чудесно. Макар няколкото сиви косъма да не се забелязваха в гъстата й, лъскава кестенява коса, тя беше накарала слугинята да ги изскубне, преди да се облече по последната мода. Тъмночервената й одежда обгръщаше заоблеността на гърдите й и падаше право надолу, напълно скривайки изпъкващия корем и обезформения кръст. Да, доста добре се справям с възрастта си — помисли си Фулвия, докато се гласеше. Все още съм една от най-красивите жени в Рим.
Естествено, знаеше за веселата зимна ваканция на Антоний в Александрия, Барбаций се беше раздрънкал наляво и надясно. Но това беше мъжка работа и не я засягаше. Ако се беше заиграл с някоя високопоставена римлянка, нещата щяха да стоят по друг начин. Фулвия щеше да покаже ноктите си моментално. Но когато мъжът отсъства с месеци, а понякога и с години, нито една здравомислеща римска съпруга няма да си помисли лошо за него, ако е решил да се освободи от напрежението. А скъпият Антоний имаше слабост към царици, принцеси и всякакви чужденки с благороден произход. Спането с тях го караше да се чувства като цар дотолкова, доколкото беше допустимо за един римски републиканец. Фулвия бе срещала Клеопатра в Рим преди убийството на Цезар и разбираше, че именно титлата и властта й са привлекли Антоний. Физически египтянката дори не напомняше знойните и здрави жени, които той предпочиташе. Освен това Клеопатра беше невероятно богата, а Фулвия познаваше мъжа си — той щеше да се домогва до парите й.
Затова когато икономът на Атик се появи да й каже, че Марк Антоний е в атриума, Фулвия се тръсна, за да оправи диплите си, и забърза по дългия аскетичен коридор от покоите си към мястото, където я чакаше съпругът й.
— Антоний! Ох, сладък мой, как се радвам да те видя! — извика тя от прага.
Той изучаваше една великолепна картина с начумерения Ахил край корабите му и се обърна, когато чу гласа й.
Фулвия не разбра какво точно се случи — движенията му бяха прекалено бързи. Усети оглушителна плесница по бузата, от която се просна на пода. После той се надвеси над нея, вплел пръсти в косата й, и я затегли да се изправи. Плесниците се сипеха по лицето й, болезнени поне колкото юмручните удари на нормален мъж. Зъбите й се разклатиха, един се счупи.
— Ах ти, тъпа женска! — изрева той, без да престава да я удря. — Тъпа, тъпа женска! За кого се мислиш, за Гай Цезар ли?
Кръв се лееше от устата и носа й и Фулвия, която винаги бе посрещала с ярост и хъс всяко предизвикателство на пълния със събития живот, сега беше безпомощна и потресена. Някой пищеше, явно беше тя, защото слугите дотичаха от всички посоки, хвърлиха по един поглед и изчезнаха.
— Идиотка! Курва! Какво целиш с тази война срещу Октавиан от мое име? С прахосването на парите, които бях оставил в Рим, Бонония и Мутина? С това, че купи легиони, само за да бъдат изгубени от такива като Планк? Че живея във военен лагер? За коя се мислиш, та смяташ, че хора като Полион са длъжни да ти се подчиняват? Жена? Да тормози и баламосва брат ми от мое име? Той е малоумник! Винаги е бил малоумник! Ако се нуждаех от още доказателства за това, фактът, че го замести жена щеше да е достатъчен! Не заслужаваш дори презрение!
Изплю се яростно и я запрати грубо на земята. Без да престава да пищи, тя запълзя настрани като наранено животно. Сега сълзите й се лееха по-бързо от кръвта.
— Антоний, Антоний! Мислех, че ще ти доставя удоволствие! Маний каза, че ще останеш доволен! — пресипнало извика тя. — Продължавах борбата ти в Италия, докато ти беше зает на Изток. Маний така каза!
Фулвия изрече думите на пресекулки. Щом чу „Маний“, яростта му внезапно утихна. Неговият освободен роб грък. Същинска змия. Всъщност не знаеше колко е гневен. Докато не я видя, нямаше представа как яростта се бе трупала в него през целия път от Ефес. Може би ако беше постъпил, както възнамеряваше първоначално, и бе потеглил към Атина направо от Антиохия, нямаше да бъде толкова вбесен.
В Ефес злословеше не само Барбаций, при това не единствено за зимата с Клеопатра. Носеше се дори злостната шега, че вкъщи Антоний обличал женски дрехи, а Фулвия се разхождала в доспехи. Други пък хихикаха, че поне един от Антониите води война, пък бил той и жена. Той трябваше да се преструва, че не чува всички тези подхвърляния, но гневът му растеше. Цялата история, разказана от Планк, не помогна, мъката, която го бе разяждала, докато не научи, че Луций е добре и в безопасност — също. Брат им Гай бе убит в Македония и само екзекутирането на убиеца донякъде бе уталожило болката. Той, най-големият брат, ги обичаше.
А любовта към Фулвия си бе отишла завинаги, помисли си Антоний, докато гледаше надолу към нея. Тъпа, тъпа женска! Да носи доспехи и публично да го кастрира!
— До утре да си се махнала от тази къща — рече той, сграбчи китката й, повлече я по пода и я остави седнала под Ахил. — Атик да запази милосърдието си за заслужилите. Още днес ще му пиша. Не може да си позволи да ме обиди, без значение колко е богат. Ти си позор като съпруга и жена, Фулвия! Вече не искам да имам нищо общо с теб. Незабавно ще те уведомя за развода.
— Но… — захлипа тя, — но аз избягах без никакви пари и имущество, Марк! Трябват ми пари, за да живея!
— Обърни се към банкерите си. Ти си богата и sui iuris жена. — Извика прислугата. — Почистете я и я изритайте оттук! — заповяда на иконома, който едва не припадна от страх. После се обърна на пети и излезе.
Фулвия седя облегната на стената дълго време, като почти не си даваше сметка за ужасените момичета, които миеха лицето й и се опитваха да избършат кръвта и сълзите. Доскоро се бе присмивала на новините за различни жени е разбити сърца, сигурна беше, че ничие сърце не може да бъде разбито. А ето че нещата се бяха променили. Марк Антоний бе разбил нейното така, че нищо не можеше да го възстанови.
Новината за отношението на Антоний към съпругата му бързо обходи Атина, но малцина изпитаха особено съчувствие към Фулвия, която бе извършила непростимото — бе узурпирала мъжки прерогативи. Отново започнаха да се разправят историите за делата й на Форума, когато се бе омъжила за Публий Клодий, наред със сцените, които бе устройвала пред вратите на Сената и вероятното й съучастничество с Клодий, когато той оскверни ритуалите на Бона Деа.
Антоний не го беше грижа какво се говори в Атина. Като римлянин, той знаеше, че живеещите в града римляни няма да си помислят нищо лошо за него.
Освен това бе зает с мъчителната задача да пише писма. Първото, адресирано до Тит Помпоний Атик, беше рязко и кратко. В него се съобщаваше, че император Марк Антоний, триумвир, би бил благодарен, ако получателят не си пъха носа в делата на Марк Антоний и престане да има каквото и да било общо с Фулвия. Второто беше до Фулвия и я информираше, че бракът им е прекратен заради нейното неприсъщо за жена поведение и че й се забранява да вижда двамата си сина от него. Третото беше до Гней Азиний Полион. Антоний питаше какви са тези истории в Италия и ще бъде ли така добър да поддържа легионите си готови за поход на юг в случай, че населението на Брундизиум, което обича Октавиан, откаже на него, Марк Антоний, влизането в страната? Четвъртото писмо беше до етнарха на Атина, с което му благодареше за гостоприемството и верността на града към подходящите (подчертано) римляни, ето защо за император Марк Антоний, триумвир, е удоволствие да дари Атина с остров Егина и някои прилежащи по-малки острови. Реши, че това сигурно ще направи атиняните щастливи.
Сигурно щеше да напише още писма, ако не беше пристигнал Тиберий Клавдий Нерон, който му се представи официално веднага след като настани жена си и едва проходилия си син в една добра квартира наблизо.
— Пфу! — възкликна Нерон с яростно разширени ноздри. — Секст Помпей е същински варварин! Макар че какво друго може да се очаква от член на парвенюшки род от Пиценум? Нямаш представа какво представлява щабът му — плъхове, мишки, гниещи боклуци. Не посмях да изложа семейството си на вонята и болестите, макар че това не беше най-лошото, което можеше да предложи Помпей. Още не се бяхме настанили, а някои от така наречените му „адмирали“ започнаха да душат около жена ми — наложи се да отрежа парче от ръката на един дребосък! И представяш ли си, Помпей дори защити мръсника? Казах му какво мисля за него и качих Ливия Друзила и сина си на следващия кораб за Атина.
Антоний слушаше и разсеяно си припомни мнението на Цезар за Нерон — най-милата дума, която използваше по негов адрес, беше ineptus[2]. От премълчаното Антоний реши, че Нерон е пристигнал в леговището на Секст Помпей, надувал се е като петел, заяждал се е за щяло и нещяло и накрая е станал толкова нетърпим, че Секст просто го е изхвърлил. Трудно можеше да се намери по-непоносим сноб от Нерон, а Помпеите бяха много чувствителни относно произхода си.
— И сега какво смяташ да правиш, Нероне? — попита той.
— Да живея с наличните ми средства, които не са безгранични — сурово отвърна онзи и мрачното му сатурново изражение като че ли се изпълни с още повече гордост.
— А жена ти? — лукаво подпита Антоний.
— Ливия Друзила е добра съпруга. Прави каквото й се каже, а това е повече, отколкото можеш да кажеш за твоята жена!
Типично Нероново изпълнение. Сякаш беше напълно лишен от вътрешния наставник, който да го предупреждава, че е по-добре да остави някои неща неизказани. „Трябваше да я прелъстя! — яростно си помисли Антоний. — Какъв ли живот живее, омъжена за този малоумник!“
— Доведи я на вечеря, Нероне — радостно рече той. — Приеми това като икономия — ще пратиш готвача си на пазара чак утре.
— Благодаря ти — отвърна Нерон и изправи дългото си върлинесто тяло. Отдалечи се, придържайки тогата си с лявата си ръка, като остави Антоний да се подсмихва тихо.
Появи се Планк. На лицето му беше изписан ужас.
— Ох, мътните го взели! Какво прави Нерон тук?
— Освен да обижда всеки срещнат ли? Подозирам, че е станал нежелан в щаба на Секст Помпей и му е било казано да се махне. Можеш да дойдеш на вечеря и да споделиш с мен радостта от компанията му. Ще доведе жена си, която явно е ужасно отегчителна, щом го търпи. Коя всъщност е тя?
— Негова братовчедка… всъщност доста близка роднина. Баща й е Клавдий Нерон, осиновен от прочутия народен трибун Ливий Друз, откъдето е и името й. Нерон е син на брата на Друз, Тиберий Нерон. Разбира се, тя е наследница — фамилията на Ливий Друз има доста пари. Навремето Цицерон се надяваше, че Нерон ще се ожени за неговата Тулия, но тя предпочете Долабела. Лош съпруг в много отношения, но поне беше весел тип. Ти не се ли движеше в същите кръгове, когато Клодий бе жив?
— Да. Прав си, Долабела беше много добра компания. Но не Нерон е причината за това твое изражение, Планк. Какво има?
— Пратка от Ефес. Аз също получих, но твоята е от братовчед ти Каниний, така че сигурно казва повече — рече Планк, седна на клиентския стол и го загледа със светнали очи.
Антоний счупи печата, разви писмото на братовчед си и дълго чете, като се мръщеше и ругаеше под нос.
— Иска ми се повече хора да се бяха вслушали в предложението на Цезар и да слагат точка над началото на нова дума — оплака се той. — Аз вече го правя, Полион, Вентидий и дори Октавиан също, колкото и да не ми се иска да го призная. Така непрекъснатите драсканици се превръщат в нещо, което може да се разчете почти от пръв поглед.
Продължи нататък с четенето, накрая въздъхна и остави свитъка.
— Има ли начин да бъда едновременно на две места? — попита той Планк. — По принцип би трябвало да съм в провинция Азия и да се готвя да отвърна на атаката на Лабиен, а вместо това съм принуден да стоя в близост до Италия и да държа легионите си на бойна нога. Пакор е нахлул в Сирия и всички дребни владетелчета са заложили на партите, дори и Амблих. Каниний казва, че легионите на Сакса преминали на страната на Пакор и Сакса бил принуден да избяга в Апамея, а оттам продължил с кораб към Киликия. Оттогава никой не е чувал за него, но се носят слухове, че брат му бил убит в Сирия. Лабиен пък е зает да опустошава Киликия Педия и Източна Кападокия.
— И, естествено, не разполагаме с легиони на изток от Ефес.
— Боя се, че няма да има легиони и в Ефес. Провинция Азия ще трябва сама да се погрижи за себе си, докато не успея да оправя бъркотиите в Италия. Вече пратих заръка на Каниний да прехвърли легионите в Македония — мрачно рече Антоний.
— Това ли е единственият ти начин на действие? — попита внезапно пребледнелият Планк.
— Определено. Решил съм до края на годината да се справя с Рим, Италия и Октавиан, така че легионите ще се разположат на лагер около Аполония. Появят ли се в Адриатика, това ще бъде знак за Октавиан, че смятам да го смажа като буболечка.
— Марк — изплака Планк, — на всички им е дошло до гуша от граждански войни, а ти започваш нова! Легионите няма да се сражават!
— Моите легиони ще се сражават за мен — отвърна Антоний.
Ливия Друзила влезе в губернаторската резиденция с обичайното си спокойствие, свела кадифени клепачи над очите си — знаеше, че те са най-красивата й черта. Крий ги тогава! Естествено, вървеше малко зад Нерон, както подобава на една добра съпруга — а Ливия Друзила се бе зарекла да бъде такава. След като чу какво е сторил Антоний на Фулвия, реши никога да не допуска да попадне в подобно положение. За да надене доспехи и да размахва меч, една жена трябваше да бъде Хортензия, а тя го бе сторила само за да покаже на управниците в държавата, че римските жени, от най-видните до най-незначителните, никога няма да се съгласят да плащат данъци, щом нямат право да гласуват. Хортензия спечели сблъсъка — безкръвна победа, за най-голямо смущение на триумвирите Антоний, Октавиан и Лепид.
Това не означаваше, че Ливия Друзила смята да си мълчи плахо. Тя просто се преструваше на дребна, смирена и свенлива. В нея гореше огромна амбиция, която обаче си оставаше неразвита — тя нямаше представа как да я овладее и да я превърне в оръжие. Естествено, бе възпитана по типично римски тертип, което означаваше никакви неприсъщи за жените волности, никакво самоизтъкване и никакви явни манипулации. Нямаше желанието да бъде като майката на Гракхите Корнелия, почитана от някои жени като истинска римска богиня, защото бе страдала, беше родила и отгледала децата си, бе преживяла смъртта им и при това не беше се оплаквала много. Не, Ливия Друзила усещаше, че трябва да има и друг път към върха.
Бедата беше, че трите години брак й показаха повече от ясно, че този път изключва Тиберий Клавдий Нерон. Подобно на повечето момичета с високо положение, тя не познаваше много добре бъдещия си съпруг, знаеше само, че е неин близък роднина. При няколкото им срещи нищо в него не бе предизвикало у нея каквито и да било емоции, като се изключи презрението заради глупостта му и инстинктивното отвращение от него. Самата тя беше мургава и се възхищаваше на мъже със златиста коса и светли очи. Беше интелигентна и се възхищаваше на мъже с голям ум. Нерон не можеше да се похвали нито с едното, нито с другото. Ливия бе на петнадесет, когато баща й Друз я омъжи за първия й братовчед Нерон, а в дома, в който израсна, нямаше приапски стенописи или оформени като фалос лампи, от които едно момиче да научи това-онова за плътската любов. Затова бракът й с Нерон я разтърси. Той също предпочиташе златокоси и светлооки любовници. Онова, което го привличаше у жена му, бе благородният й произход и богатството.
Как обаче да се отърве от Тиберий Клавдий Нерон, когато бе твърдо решена да бъде добра съпруга? Изглеждаше невъзможно, освен ако някоя друга не му предложеше по-изгоден брак, а това беше много малко вероятно. Будният ум й показа още в самото начало на брака им, че хората не обичат Нерон, търпят го единствено заради патрицианския произход и вървящото с него право да заема всички постове, които Рим можеше да предложи на благородниците си. А как само я отегчаваше! Бе слушала много истории за най-големия враг на Цезар Катон Утикенски и неговата безтактност и бъбривост, но той й се струваше възвишено божество в сравнение с Нерон. Така и не заобича и сина, който му бе родила на десетия месец след сватбата. Малкият Тиберий бе смугъл, кльощав, висок, сериозен и лицемерно морален още на двегодишна възраст. Беше си създал навика да критикува майка си, защото бе чул баща си да прави същото, и за разлика от повечето деца, бе прекарал живота си в компанията на баща си. Ливия Друзила подозираше, че Нерон предпочита да държи нея и малкия Тиберий близо до себе си в случай, че някой красавец с цезаров чар реши да постави на изпитание добродетелността на съпругата му. Ама че досада! Нима глупакът не проумяваше, че тя никога няма да се унизи по подобен начин?
Ограниченият в рамките на дома живот, който бе водила, докато Нерон не се захвана с катастрофалната кампанийска афера на страната на Луций Антоний, едва й позволяваше да зърне някой от прочутите мъже, за които говореше цял Рим. Не беше виждала с очите си Марк Антоний, Лепид, Сервилий Вация, Гней Домиций Калвин, Октавиан и дори Цезар, който умря, когато тя бе на петнадесет. Затова днешният ден бе вълнуващ за нея, макар да не го издаваше по никакъв начин. Щеше да вечеря със самия Марк Антоний, най-силния човек в целия свят!
Това удоволствие едва не я подмина, когато Нерон откри, че Антоний е един от онези безобразни типове, които позволяват на жените да се излягат на мъжките кушетки.
— Ако на жена ми не бъде даден стол, ще си тръгна! — с обичайната си тактичност заяви Нерон.
Ако Антоний вече не бе намерил дребното овално лице на Нероновата съпруга за омагьосващо, това изказване щеше да предизвика мощен рев и изригване. Антоний обаче само се ухили и заповяда да донесат стол за Ливия Друзила. Когато го донесоха, той нареди да го поставят срещу неговото място на кушетката. Тъй като вечерящите мъже бяха само трима, Нерон нямаше как да възрази — все пак не беше скрита някъде зад ъгъла. Мнението му за просташката природа на Антоний обаче се затвърди от факта, че го бе забутал в края на кушетката, а бе поставил един надут никаквец като Планк по средата.
Свалянето на наметалото разкри, че Ливия Друзила носи светлобежова рокля с дълги ръкави и висока яка, но нищо не можеше да скрие прелестите на фигурата й или безупречната й, подобна на слонова кост кожа. Дълга и черна като нощта, със същия индигов нюанс в блясъка си, косата й бе вчесана скромно, прибрана назад, за да прикрие ушите, и завързана на тила. А лицето й бе възхитително! Малка, сочна червена уста, огромни очи с дълги черни мигли като ветрила, розови бузи, малък, но орлов нос — и всичко това съчетано в едно истинско съвършенство. Тъкмо когато Антоний започна да се дразни, че не може да различи какъв цвят са очите й, тя премести стола си и върху тях падна тънък лъч светлина от следобедното слънце. Изумително! Бяха много тъмносини, но по един вълшебен начин набраздени с тънки белезникави нишки. Никога преди не бе виждал такива прекрасни — и малко плашещи — очи. Ливия Друзила, направо ще те изям! — рече си той и се зае да я накара да се влюби в него.
Непосилна задача. Тя не беше свенлива, отговаряше на всичките му въпроси открито и същевременно въздържано, не се боеше да пуска лек коментар, когато такъв се налагаше. Обаче така и не повдигна сама тема за разговор и не каза или стори нищо, което да даде на подозрителния Нерон повод да я обвини в своеволие. Не че това щеше да има някакво значение за Антоний, стига да видеше в очите й поне мъничка искрица интерес към него. Но искрица нямаше. Ако беше по-схватлив, щеше да разбере, че едва забележимата сянка, пробягваща от време на време през лицето й, бе израз на отвращение.
Да, той може да набие здравата една сгрешила жена, реши Ливия Друзила, но не както би го сторил Нерон — хладнокръвно и напълно пресметливо. Антоний щеше да го направи с голяма ярост, а после, дори и когато гневът му е преминал, нямаше да съжалява, защото простъпката е била наистина непростима. Повечето мъже биха го харесали, повечето жени биха го пожелали. Животът през онези няколко дни в леговището на Секст Помпей в Агригентум бе срещнал Ливия Друзила с пропаднали жени и тя бе научила много за любовта, мъжете и секса. Изглежда жените предпочитаха мъже с големи пениси, защото с тях можеха по-лесно да достигнат върха, каквото и да означаваше това (така и не беше разбрала — боеше се да попита, защото рискуваше да й се присмеят). Беше наясно обаче, че Марк Антоний е прочут с огромните размери на детеродния си комплект. Е, може пък и така да беше, но тя не можеше да открие у него нищо, което да й хареса или за което да му се възхищава. Особено след като си даде сметка, че той се опитва с всички сили да предизвика отклик от нейна страна. Доставяше й огромно удоволствие да му отказва това получи малък урок как една жена може да се сдобие с власт. Без интриги с някой Антоний, чиито страсти бяха мимолетни и всъщност не така важни.
— Какво мислиш за големеца? — попита я Нерон, докато се прибираха у дома под огненото зарево на залеза.
Ливия Друзила примигна, обикновено съпругът й не я питаше какво мисли за когото и каквото и да било.
— Благороден произход, плебейски характер — отвърна тя. — Вулгарен нерез.
— Доста категорично изказване — отвърна той със задоволство в гласа.
За първи път от началото на връзката им тя се осмели да му зададе политически въпрос:
— Съпруже, защо си се захванал с вулгарен нерез като Марк Антоний? Защо не избра Цезар Октавиан, който според всички описания не е нито нерез, нито вулгарен?
За момент той замръзна, после се обърна и я изгледа повече с изненада, отколкото с раздразнение.
— Произходът е по-важен и от едното, и от другото. Антоний е от по-добър род. Рим принадлежи на мъже с достойни предци. Те и само те трябва да имат право да заемат високите длъжности, да управляват провинции и да водят войни.
— Но Октавиан е племенник на Цезар! Нима произходът на Цезар е съмнителен?
— А, Цезар имаше всичко — произход, блестящ ум, красота. Най-възвишеният от възвишените патриции. Дори плебейската му кръв бе най-добрата — майка от Аврелиите, баба от Марциите, прабаба от Попилиите. А Октавиан е самозванец! Има капка кръв на Юлиите, но всичко останало е боклук. Кои са Октавиите или Велитриите? Абсолютно никои! Някои Октавии може и да будят уважение, но не и Велитриите. Един от прадедите на Октавиан е бил майстор на въжета, а друг — пекар. Дядо му пък бил лихвар. Ниско, ниско! Баща му изкара късмет с втория си брак за племенницата на Цезар. Макар че тя бе опетнена — баща й беше богат никой, който си купи сестрата на Цезар. По онова време Юлиите нямали пари и трябвало да продават дъщерите си.
— Един племенник не е ли една четвърт Юлий? — дръзко попита тя.
— Дребният позьор е праплеменник! Една осма Юлий. Останалото е бълвоч! — излая Нерон, който вече започваше да се сгорещява. — Така и не мога да разбера какво е обсебило великия Цезар, за да избере за свой наследник момче без потекло. Но можеш да бъдеш сигурна в едно, Ливия Друзила — аз самият никога не ще се свържа с такива като Октавиан!
„Виж ти — помисли си Ливия Друзила, без да се обажда повече. — Затова значи толкова много римски аристократи ненавиждат Октавиан! Като патрицианка с най-чиста кръв, аз също би трябвало да се отвращавам от него, а ето че той ме интригува. Издигнал се е много високо. Възхищавам му се за това, защото го разбирам. Може би от време на време Рим трябва да създава нови благородници. Възможно е дори великият Цезар да е осъзнавал същото, когато е подготвял завещанието си“.
Заключенията й за причините Нерон да подкрепя Марк Антоний бяха доста опростени — но пък такива бяха разсъжденията и на самия Нерон. Ограниченият му интелект не се развиваше изобщо. Натрупаните години не му помогнаха да стане нещо повече от онова, което е бил като младеж, служил под командването на Цезар. Всъщност Нерон беше толкова отчайващо тъп, че си нямаше никаква представа защо Цезар не го харесваше. Голяма работа, от едното влиза, от другото излиза, както казваха галите. Когато си от най-добра порода, какви недостатъци биха могли да ти намерят другите благородници?
Марк Антоний имаше чувството, че първият му месец в Атина е изпълнен с жени, нито една от които не бе достойна за безценното му време. Но беше ли времето му наистина толкова скъпо, щом не носеше плодове? Единствената добра новина дойде от Аполония по Квинт Делий, който му съобщи, че легионите са пристигнали на западното крайбрежие на Македония и са радостни, че са се разположили в по-поносим климат.
Веднага след Делий пристигна Луций Скрибоний Либон и доведе една жена, която със сигурност бе в състояние да съсипе настроението на Антоний — майка му.
Тя се втурна в кабинета му, ръсейки фиби, семена за птицата, която слугинята й носеше в кафез след нея, и нишки от дългите пискюли, пришити от някаква полудяла шивачка към ръбовете на дългия й шал. Сивите кичури на косата й вече бяха повече от златистите, а очите й — абсолютно същите, каквито ги помнеше открай време — непрекъснато пълни със сълзи.
— Марк, Марк! — изкрещя тя и се хвърли насреща му. — Ах, скъпо мое момче, мислех си, че никога вече не ще те видя! Какъв ужасен период преживях! Мизерна стаичка във вила, в която денем и нощем ехтяха звуците от невъобразими постъпки, хлъзгави от храчки и съдържание на нощни гърнета улици, пълно с буболечки легло, без нормална баня…
С много увещания и успокояващо шъткане Антоний успя да я настани на един стол и да я усмири — доколкото изобщо някой бе в състояние да усмири Юлия Антония. Едва когато потокът сълзи намаля горе-долу до обичайния си дебит, той успя да види кой е влязъл в помещението след майка му. А! Най-мазният от всички мазници, Луций Скрибоний Либон. Не прилепнал за Секст Помпей — беше закрепен за него, за да накара киселата лоза да ражда сладко грозде.
Дребен и мършав, Либон имаше лице, което подчертаваше неадекватния му ръст и издаваше природата на звяра в него — алчен, страхлив, амбициозен, неуверен, егоистичен. Мигът му настъпи, когато големият син на Помпей Велики се влюби в дъщеря му, разведе се с Клавдия Пулхра, за да се ожени за нея и принуди Помпей Велики да го издигне на подходящ пост, както подхожда на тъст на сина му. След като Гней Помпей последва баща си в смъртта, по-малкият син, Секст, се ожени за вдовицата. В резултат на това Либон командваше флоти, а сега играеше ролята на неофициален пратеник на господаря си Секст. Жените от фамилията на Скрибониите се справяха доста добре. Сестрата на Либон се бе омъжвала за двама богати и влиятелни мъже, единият от тях бе патрицият Корнелий, от когото имаше дъщеря. Макар сега да встъпваше в трийсетте и да се ползваше с лоша слава (два пъти вдовица не беше шега работа), Либон не се отчайваше и продължаваше да й търси трети съпруг. С миловидната си външност, доказана плодовитост и зестра от двеста таланта сестра му Скрибония като нищо можеше да се омъжи отново.
Антоний обаче не се интересуваше от жените на Либон, неговите собствени не му даваха мира.
— Защо ми я домъкна? — попита той.
Либон ококори светлобежовите си очи и разпери ръце.
— Скъпи ми Антоний, че къде да я дяна?
— Можеше да я пратиш в собствения й дом в Рим.
— Отказа и изпадна в такава истерия, че бях принуден да избутам Секст Помпей от стаята — иначе щеше да я убие. Повярвай ми, отказа да тръгне за Рим и все врещеше, че Октавиан ще я екзекутира за предателство.
— Да екзекутира братовчедка на Цезар? — не повярва на ушите си Антоний.
— Че защо не? — най-невинно запита Либон. — Та той обяви извън закона цезаровия братовчед Луций, брата на майка ти.
— С Октавиан заедно обявихме Луций извън закона! — озъби се Антоний. — Обаче не го екзекутирахме! Трябваха ни парите му, това беше всичко. Майка ми няма нищичко, така че не е в опасност.
— Тогава ти й го кажи! — изръмжа в отговор Либон. В края на краищата, именно на него се бе наложило да търпи Юлия Антония през продължителното плаване.
Ако някой от двамата беше погледнал към нея — а те не го сториха, — щеше да види, че в пресъхналите сини очи се таи коварство и че украсените с пищни обеци уши се напрягат, за да не пропуснат нито дума. Макар да беше пословично глупава, Юлия Антония много добре знаеше как да се грижи за себе си и бе убедена, че ще бъде много по-добре при големия си син, отколкото затворена в Рим без никакви средства.
Междувременно бяха пристигнали икономът и прислужницата, на лицата им бе изписано известно безпокойство. Без ни най-малко да се трогне от страха им, че ще ги натоварят с поредния проблем, Антоний с благодарност им предаде майка си, като през цялото време я уверяваше, че няма намерение да я праща в Рим. Накрая всичко приключи и в кабинета отново се възцари мир. Антоний се отпусна в стола си и въздъхна с облекчение.
— Вино! Имам нужда от вино! — викна той и рязко скочи на крака. — Червено или бяло, Либоне?
— Добро и силно червено, благодаря. Без вода. Нагледах се на достатъчно вода през последните три нундина. Мисля, че ще ми стигне за половин живот.
Антоний се ухили.
— Напълно те разбирам. Придружаването на майка ми трудно може да се нарече излет. — Напълни един голям бокал почти до ръба. — Ето, това би трябвало да притъпи болката. Десетгодишно хиоско.
Известно време цареше тишина, докато двамата заровиха муцуни в чашите си и премлясваха доволно.
— Е, Либоне, какво те води в Атина? — наруши мълчанието Антоний. — Само не казвай, че е майка ми.
— Прав си. Майка ти беше удобно извинение.
— Не и за мен — изръмжа Антоний.
— Иска ми се да знам как го правиш — с приповдигнат тон рече Либон. — Гласът ти е лек и висок, а само за миг може да се превърне в дълбоко гърлено ръмжене и бучене.
— Че и по-лошо. Забравяш рева. Не ме питай как го правя. Не знам. Просто се получава. Ако искаш да чуеш рева ми, продължавай да шикалкавиш и да избягваш въпроса.
— Ъъъ, не, не е нужно. Макар че ако позволиш да продължа още малко по темата за майка ти, съветвам те да й дадеш достатъчно пари и да я пуснеш на обиколка из най-добрите магазини в града. Направиш ли го, нито ще я видиш, нито ще чуеш за нея. — Либон се усмихна към мехурчетата по ръба на чашата. — Откакто научи, че брат ти Луций е получил прошка и е пратен в Испания с проконсулски правомощия, стана по-лесна за издържане.
— Защо си тук? — отново попита Антоний.
— Секст Помпей реши, че няма да е зле да се видим.
— Така ли? И с каква точно цел?
— Сключване на съюз срещу Октавиан. Обедините ли се, можете да го смажете на кайма.
Малката пълна уста се нацупи, Антоний извърна поглед.
— Съюз срещу Октавиан… Имай милост, Либоне, кажи ми защо аз, един от тримата, натоварени от Сената и римския народ с възстановяването на републиката, трябва да се съюзявам с човек, който с нищо не е по-добър от пират?
Либон трепна.
— Секст Помпей е губернатор на Сицилия в пълно съгласие с mos maiorum! За него триумвиратът не е нито законен, нито подобаващ, той осъжда проскрипциите, които го поставиха извън закона, да не говорим за лишаването му от собственост и наследство! С действията си в морето цели единствено да убеди Сената и римския народ, че е заклеймен несправедливо. Анулирай обявяването му за hostis, отмени всички възбрани, наказателни мерки и запрещения, и Секст Помпей ще престане да бъде… ъъъ… пират.
— И си мисли, че ако ми помогне да отърва Рим от Октавиан, ще ходатайствам пред Сената да свали всички наложени му присъди и забрани?
— Точно така.
— Да смятам ли, че предлага да започнем открита война? Ако може, още утре?
— Хайде, стига, Марк Антоний, цял свят вижда, че рано или късно между теб и Октавиан ще се стигне до размяна на удари! И тъй като от двама ви (изключвам Лепид) ти имаш imperium maius над девет десети от римския свят и контролираш легионите и приходите му, какво друго може да се получи от сблъсъка ви, освен открита война? Вече повече от петдесет години историята на републиката е история на непрекъснати граждански войни. Нима наистина вярваш, че Филипи сложи край на всичко това? — Гласът на Либон беше мек, изражението му — спокойно. — Секст Помпей се умори да бъде извън закона. Иска онова, което му се полага — възстановяване на гражданските му права, позволение да наследи имуществото на баща си, възстановяването на въпросното имущество, консулска длъжност и доживотни проконсулски правомощия в Сицилия. — Либон сви рамене. — Има и още, но мисля, че това ще бъде достатъчно.
— А какво предлага в замяна на всичко това?
— Ще контролира и прочисти морето като твой съюзник. А опростиш ли Мурк, ще разполагаш и с неговите кораби. Ахенобарб казва, че е независим, макар и да се надува като… пират. Секст Помпей ще ти гарантира също и зърно за легионите ти.
— Това си е направо искане на подкуп.
— Това да или не означава?
— Няма да се занимавам с пирати — рече Антоний с обичайния си лек тон. — Можеш обаче да кажеш на господаря си, че ако двамата с него се срещнем на вода, очаквам да ме остави да продължа, накъдето съм се запътил. Стори ли го, ще видим.
— По-скоро да, отколкото не.
— По-скоро нищо — засега. Не се нуждая от Секст Помпей, за да смажа Октавиан, Либоне. Ако Секст си мисли друго, определено греши.
— Но ако решиш да прехвърлиш войските си от Македония в Италия през Адриатика, няма да ти хареса да ти се пречкат чужди кораби.
— Адриатика е територия на Ахенобарб, а той няма да ми пречи. Не съм впечатлен.
— Значи Секст Помпей не може да се нарече твой съюзник? И не се наемаш да се застъпиш за него в Сената?
— Категорично не, Либоне. В най-добрия случай може да очаква от мен да не го преследвам. А заема ли се, той ще бъде направеният на кайма. Кажи му, че може да си задържи зърното, но че очаквам да ми го продава на обичайната цена на едро — пет сестерции на модий и нито ас повече.
— Доста тежко предложение.
— Мога да си го позволя. В изгодна позиция съм. За разлика от Секст Помпей.
„Доколко тази коравосърдечност се дължеше на увисналата на врата му майка? — запита се Либон. — Казах на Секст, че идеята не е добра. Но той не искаше и да чуе.“
В кабинета влезе Квинт Делий, хванал подръка друг мазник — Сенций Сатурнин.
— Виж кой пристигна току-що от Агригентум с Либон — радостно изчурулика Делий. — Антоний, да ти е останало още от хиоското?
— Пфу! — отвърна Антоний и изруга. — Къде е Планк?
— Тук съм, Антоний! — рече Планк и тръгна да прегърне Либон и Сенций Сатурнин. — Не е ли чудесно?
И още как, кисело си помисли Антоний. Четирима сладникави бърборковци.
Прехвърлянето на армията на адриатическото крайбрежие на Македония бе започнало просто като ход, целящ да сплаши Октавиан. Антоний бе зарязал всякакви идеи за война с партите преди стабилизирането на доходите от провинциите. Отначало смяташе да остави легионите си в Ефес, но посещението му там го накара да промени решението си. Каниний бе прекалено слаб, за да контролира толкова много старши легати в отсъствието на братовчеда Антоний. Освен това идеята да подплаши Октавиан беше прекалено примамлива, за да й устои. Обаче изведнъж всички решиха, че войната, която се очакваше да избухне между двамата триумвири, най-сетне започва. Антоний неочаквано се озова пред сериозна дилема. Не беше ли по-добре да смаже Октавиан още сега? В сравнение с обичайните кампании тази щеше да бъде доста евтина. А и той разполагаше с достатъчно транспортни кораби, за да прехвърли легионите си през тясното море до дома, където можеше да привлече на своя страна и войските на Октавиан и да освободи Полион и Вентидий — а само от тях щеше да получи още четиринадесет легиона. И още десет след разгрома на Октавиан. А онова, което бе останало от хазната, щеше да влезе във военната му каса.
Въпреки това не беше сигурен… Когато съветът на Либон за майка му се оказа верен и Антоний така и не я видя повече, той се отпусна малко. Атинската му кушетка беше удобна, войската бе доволна в Аполония, така че времето щеше да му подскаже как да постъпи. Изобщо не му мина през ума, че е отлагането на решението си показваше на света, че не знае как да действа оттук нататък.