Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (20)

20.

Публий Канидий навлезе в Армения със седемте си легиона и напредваше добре. През това време Антоний остана в Сирия, уж за да следи войната срещу Секст Помпей в провинция Азия и да събере грамадна армия за следващата си кампания в Мидийска Партия. Това беше само извинение. Нужна му беше цяла година, за да се измъкне бавно и болезнено от винената бездна, в която се бе хвърлил. Докато чичо Планк управляваше Сирия, племенникът Тиций бе определен за помощник на Антоний и поведе една армия към Ефес, за да помогне на Фурний, Ахенобарб и Аминт Галатянски да победят Секст Помпей. Именно Тиций го заклещи във Фригийски Мидеум и го ескортира до Милет, след което заповяда да бъде екзекутиран — акт, който Антоний остро осъди. Той обвини чичо Планк, че е подучил Тиций да действа така, но чичо Планк твърдо настояваше, че тайната заповед е дошла от Антоний и че вината си е само негова. Не е вярно! — крещеше Антоний.

Виновникът щеше да си остане неизвестен, но Антоний определено имаше полза от тази малка кратка война. Той получи трите добри легиона от отегчени ветерани, които беше събрал Секст, както и двама чудесни римски моряци в лицето на Тецим Турулий и Касий Пармензис, последният останал жив помощник на Божествения Юлий. След като те предложиха услугите си на Антоний и той ги прие, Октавиан му написа едно истерично писмо.

За мен вече не остава никакво съмнение, че си участвал в заговора за убийството на божествения ми баща — пишеше Октавиан с дребния си педантичен почерк. — Това е най-лошото от всички позорни, предателски и отвратителни действия в твоята кариера. Макар да знаеш, че тези двамата са убийци, ти ги взимаш на служба при себе си, вместо да ги екзекутираш публично. Не заслужаваш да заемаш и най-незначителния римски пост. Ти не си мой колега, а мой враг, както си враг и на всички достойни и почтени римляни. Ще си платиш за това, Антоний, кълна се в Божествения Юлий. Ще си платиш.

— Наистина ли си участвал в заговора? — поиска да знае Клеопатра.

Антоний искрено се засегна.

— Разбира се, че не съм! Юпитер, минаха десет години от убийството на Цезар, така че ме попитай какво бих предпочел — двама мъртви заподозрени убийци или двама живи римски адмирали? Място за спор няма.

— Да, разбирам логиката ти. Но все пак…

— Все пак какво?

— Не съм сигурна, че вярвам на твърденията ти за убийството на Цезар.

— Е, мен пък изобщо не ме интересува в какво вярваш! Защо за разнообразие не си идеш в Александрия да поуправляваш лично? Така поне ще мога да работя на спокойствие.

 

 

Клеопатра направи точно това. Един нундин по-късно „Филопатър“ отплава за Александрия. Решението й да го остави показваше нейната увереност, че той най-сетне се е възстановил от опустошителното действие на виното върху тялото и най-вече върху ума му. Наистина необикновен човек! Всеки друг на тази възраст щеше да остане с физически белези от разгулния живот, но не и Марк Антоний. Беше във форма както винаги, напълно готов да започне нелепата си кампания. Този път обаче нямаше да поеме към Фрааспа, тя беше сигурна в това. Без подкрепата на Канидий й беше трудно да се справи, но тя не се отказа и месеци наред упорито работеше върху амбициите му и ги насочваше според желанията си. Разбира се, не бе намекнала и с дума, че Антоний трябва да обърне поглед на запад към Рим. Вместо това непрекъснато наблягаше на факта, че Октавиан е твърдо решен да се насочи на изток след победата над Секст Помпей. Екзекуцията на Секст беше нейна идея. Тлъст подкуп за Луций Мунаций Планк, друг за момчето на сестра му Тиций — и работата бе уредена.

След принудителното отстраняване на Лепид и смъртта на Секст Помпей никой не може да попречи на Октавиан да владее света, освен Марк Антоний, твърдеше тя. Не й бе трудно да убеди Антоний, че Октавиан иска да владее света, особено след като намери един неочакван съюзник, който да подкрепи твърденията й. Сякаш надарен със способността да надушва празнината около Антоний, Квинт Делий се бе появил в Антиохия, за да се настани на освободеното от Фонтей място. Естествено, сипеше клевети по адрес на Фонтей и се кълнеше, че той се е превърнал в роб на Октавия и е съвсем оглупял от любов. На Делий напълно му липсваше почтеността и изискаността на Фонтей, затова той не можеше да бъде негов истински заместник. Можеше обаче да бъде купен, а след като някой знатен римлянин веднъж продадеше услугите си, той си оставаше лоялен. Явно това беше въпрос на чест, макар и изкривена. Клеопатра го купи.

Тя постави Делий да работи на мястото на Фонтей. Така той отново влезе в ролята на посланик на Антоний. Историята с Вентидий и Самосата бе избледняла от паметта на Антоний и вече не изглеждаше като престъпление. Освен това на Антоний му липсваше мъжката компания на Фонтей и затова се вкопчи в Делий като негов заместник, макар и доста жалък. Ако Ахенобарб беше в Сирия, нещата щяха да се развият по друг начин, но той бе зает във Витиния. Нищо не се изпречваше на пътя на Делий. Или на Клеопатра.

В момента Делий работеше върху замислена от нея задача. Двамата заедно нямаха особени затруднения да убедят Антоний, че става въпрос за нещо наистина важно. Делий трябваше да замине като посланик на Антоний в двора на Артавазд Мидийски и да предложи съюз между Рим и Мидия срещу партските интереси в района. Самата Мидия, чиято столица бе Фрааспа, беше част от царството на партите. Артавазд управляваше Мидия Атропатена, която бе по-малка и по-неприветлива. Тъй като от всички страни граничеше с партите (без да се брои Армения), Артавазд имаше сериозен проблем. Инстинктът за самосъхранение му казваше, че не бива по никакъв начин да дразни царя на партите, а в същото време амбицията го караше да хвърля алчни и завистливи погледи към същинска Мидия. Когато Антоний започна безславната си кампания, Артавазд и арменският му съименник бяха сигурни, че никой няма да може да бие римляните, но след като легионите потеглиха на онзи ужасен поход от Артаксата, и двамата промениха мнението си.

С изпращането на Делий при Артавазд Мидийски Клеопатра се опитваше да създаде съюз, който да държи царя кротък, докато страната на арменския му съименник бъде покорена от Рим. Това беше възможно благодарение на проблемите в двора на цар Фраат — неколцина принцове от един по-маловажен арсакидски род заговорничеха срещу него. Колкото и роднини да убиеш, винаги се намира някой, който се е спотаил, помисли си Клеопатра. И не го забелязваш, докато не стане късно.

Далеч по-трудно й беше да убеди Антоний, че не бива да разчита на тези вътрешни размирици и да прави втори опит да превземе Фрааспа, но в крайна сметка успя, като непрекъснато наблягаше върху парите. Изпратените от Октавиан четиридесет и четири хиляди таланта бяха погълнати от военните приготовления — за заплащане на едни легиони и въоръжаване на други, за купуване на провизии за войниците — предимно хляб и грах, а също така за коне, мулета, шатри и още хиляди други неща. А винаги, когато някой военачалник тръгнеше да екипира армия, цените някак се покачваха и военачалникът се принуждаваше да плаща скъпо и прескъпо за всяка стока. Клеопатра продължаваше да отказва да финансира кампании срещу партите, а Антоний не можеше да й даде още земи срещу злато и така попадна в нейния майсторски заложен капан.

— Ще трябва да се задоволиш с пълното завладяване на Армения — каза тя. — Ако Делий успее да уреди договор с мидийския Артавазд, кампанията ти ще бъде огромен успех и ще можеш да я разтръбиш пред Сената толкова силно, че покривът му да затрепери. Не можеш да си позволиш загубата на още един обоз, нито пък на войници. Значи няма да има никакви походи в непознати територии далеч от римските провинции и от помощта. Тази кампания е просто упражнение за опитните войници и за каляване на новобранците. Те ще са ти нужни срещу Октавиан, не забравяй това.

Сигурна беше, че е приел думите й присърце. Затова можеше да го остави да нахлуе в Армения, без да е нужно самата тя да остава в Сирия.

Имаше и нещо друго, което я накара да се прибере у дома — писмо от Аполодор. Макар да не казваше нищо конкретно, главният дворцов управител намекваше, че Цезарион е започнал да създава проблеми.

 

 

Ах, Александрия, Александрия! Колко прекрасен беше този град след мръсните улички и бедняшките квартали на Антиохия! Вярно, тук също имаше коптори — всъщност повече, отколкото в Антиохия, тъй като градът бе много по-голям — но всяка улица беше достатъчно широка, за да пропуска чист въздух, а той бе сладък, свеж, сух, нито твърде горещ през лятото, нито прекалено студен през зимата. Освен това бедняшките квартали бяха нови. Юлий Цезар и македонските му врагове буквално бяха сринали града преди четиринадесет години и я принудиха да го възстанови отново. Цезар бе поискал от нея да увеличи броя на фонтаните и да осигури безплатни бани за народа, но тя не го направи — а и не й трябваше. Ако излизаше в Голямото пристанище, тя тръгваше от пристана на Царския квартал, а ако се връщаше по суша, използваше Канопиевия булевард. И в двата случая не й се налагаше да пресича съборетините на Ракотис, а сърцето й не можеше да се натъжи от нещо, което очите й не виждаха. Чумата бе съкратила населението от три милиона на един, но това бе преди шест години. Неизвестно откъде се бяха появили още един милион души — повечето родени тук, по-малко преселници. На коренните египтяни не се позволяваше да живеят в Александрия, но имаше много мелези от връзките с бедни гърци. Те образуваха голяма класа от свободни хора без граждански права, въпреки че Цезар я убеждаваше да даде александрийско гражданство на всички жители.

Аполодор я чакаше на кея на Царското пристанище, но най-големия й син го нямаше, забелязаха зорките й очи. Светлината в тях помръкна, но тя все пак подаде ръка на Аполодор да я целуне, след като той се изправи на крака, и не възрази, когато я отведе настрана. По лицето му се виждаше, че още тук трябва да й предаде някаква жизненоважна информация.

— Какво има, Аполодоре?

— Цезарион — отвърна той.

— Какво е направил?

— Нищо… засега. Въпросът е какво смята да направи.

— Не можете ли да го контролирате със Созиген?

— Опитваме се, Превъплътена Изидо, но става все по-трудно и по-трудно. — Аполодор прочисти гърлото си и я погледна смутено. — Топките му се отпуснаха, твое величество, и вече се смята за мъж.

Тя рязко спря и обърна широко отворени златни очи към най-доверения си слуга.

— Но… но той още няма тринайсет.

— Ще ги навърши след три месеца, твое величество. Расте като бурен. Вече е висок почти четири лакти и половина. Гласът му мутира, тялото му е повече на мъж, отколкото на дете.

— Богове, Аполодоре! Не, не ми казвай нищо повече, моля те! Мисля, че ще е по-добре сама да си съставя мнение. — Тя отново закрачи. — Къде е сега? Защо не дойде да ме посрещне?

— Съставяше законопроект и искаше да го завърши, преди да пристигнеш.

— Съставял законопроект ли?

— Да. Той ще ти разкаже всичко, Дъще на Ра, може би преди да успееш да отвориш уста и да проговориш.

Макар и предупредена, Клеопатра остана без дъх, когато зърна сина си. За една година той се беше превърнал от дете в юноша, но без онази характерна за мъжете непохватност. Кожата му бе чиста и загоряла, гъстата златна коса бе подстригана късо, вместо да бъде дълга, както бе обичаят за юношите, а тялото му бе тяло на мъж, както каза Аполодор. Вече! Сине мой, мое прекрасно малко момче, какво се е случило с теб? Изгубих те завинаги и сърцето ми е разбито. Дори очите ти са се променили — така твърди и уверени, така… непреклонни.

Но всичко това бледнееше пред приликата с баща му. Пред нея стоеше младият Цезар, както сигурно е изглеждал, когато е носел наметалото и шлема на фламин, римския жрец на Юпитер. Трябвало е да се появи Сула и Цезар да навърши деветнадесет години, за да се освободи от омразното жречество. Сега пред нея стоеше Цезар, такъв какъвто вероятно щеше да бъде, ако Гай Марий не бе опитал да попречи на военната му кариера. Издълженото лице, носът, чувствената уста с веселите бръчки в ъгълчето на устните… Цезарионе, Цезарионе, недей! Не съм готова.

Той прекоси широкото празно пространство между бюрото и мястото, където стоеше вкаменената Клеопатра. Едната му ръка държеше дебел свитък, а другата бе протегната към нея.

— Мамо, радвам се да те видя — каза с дълбок глас.

— Оставих момче, а виждам мъж — успя да изрече тя.

Той й подаде свитъка.

— Току-що го завърших, но ти, разбира се, трябва да го прочетеш, преди да го вкарам в действие.

Свитъкът бе тежък. Клеопатра го погледна, после се обърна към сина си.

— Няма ли да получа целувка?

— Щом искаш. — Той целуна бузата й, после сякаш реши, че това не е достатъчно и целуна и другата й буза. — Готово! А сега го прочети, мамо, моля те!

Време беше да му покаже кой е главният тук.

— По-късно Цезарионе, щом намеря свободно време. Първо трябва да видя братята и сестра ти. После смятам да обядвам на твърда земя. А след това ще имам среща с теб, Аполодор и Созиген, на която може да ми разкажеш какво си написал тук.

Старият Цезарион щеше да възрази. Новият не го направи. Вместо това сви рамене и си взе свитъка.

— Всъщност така е по-добре. Ще поработя още малко по него, докато си заета с друго.

— Надявам се, че смяташ да присъстваш на обяда!

— Защо да карам готвачите да се мъчат над някакви странни гозби, на които бездруго не обръщам внимание? Взимам си пресен хляб и зехтин, салата, малко риба или агнешко и ям, докато работя.

— Дори и днес ли?

Сияещите сини очи проблеснаха, той се ухили.

— Трябва да се почувствам виновен, нали? Добре, ще дойда на обяд.

И се върна обратно на бюрото си, разви свитъка и наведе глава над него, докато търсеше опипом стола си.

Краката й я понесоха към детската стая, сякаш не бяха нейни. Тук поне всичко бе разумно и нормално. Ирас и Хармия изтичаха да я прегърнат, целунаха я и отстъпиха назад, за да може любимата им господарка да види трите си по-малки деца. Птолемей Александър Хелиос и Клеопатра Селена подреждаха пъзел — картина с цветя, трева и пеперуди върху тънко дърво, което някой майстор бе нарязал с резбарския си лък на мънички неправилни части. Близнакът Слънце блъскаше с чукче — играчка едно парче, което не пасваше, а сестра му, Луната, го гледаше яростно. После изтръгна чукчето от ръцете на брат си и го халоса с него по главата. Слънцето нададе вой, Луната изпищя от радост, в следващия момент двамата отново се трудеха над пъзела.

— Чукчето е направено от корк — прошепна Ирас.

Колко прекрасни бяха! Петгодишни и толкова различни — никой не би предположил, че са близнаци. Слънцето съвсем на място имаше злато в косите, очите и кожата си и бе красив по-скоро по източен, отколкото по римски начин. Виждаше се, че като порасне, ще има гърбав нос и високи скули. Луната бе с гъста къдрава черна коса и огромни очи с цвят на кехлибар под дългите черни мигли. Личеше си, че след години ще стане красавица по свой собствен начин. Никое от децата не приличаше на Антоний, нито на майка си. От съчетаването на двете тъй различни нишки се бяха появили наследници, по-привлекателни и от двамата си родители.

От друга страна, малкият Птолемей Филаделф беше копие на Марк Антоний от главата до петите — голям, едър, с червеникава коса и очи и нос, който се мъчеше да докосне брадичката над малката уста с дебели устни. Беше роден през римския октомври по-миналата година и сега бе на осемнадесет месеца.

— Типично най-малко дете — промърмори Хармия. — Не се опитва да говори, макар че върви като татко си.

— Типично? — попита Клеопатра, докато прегръщаше извиващото се телце, което явно не беше настроено за ласки.

— Най-малките не приказват, защото по-големите го правят вместо тях. Той мрънка нещо, а те го разбират.

— О! — Клеопатра бързо остави Филаделф, когато той заби млечните си зъби в ръката й и стисна болезнено. — Наистина прилича на баща си, нали? Ама че е решителен. Ирас, кажи на дворцовия бижутер да му изработи гривна с аметист. Помага против вино.

— Ще я скъса, твое величество.

— Тогава някаква огърлица или брошка — каквото и да е, стига да е с аметист.

— Антоний носи ли аметисти? — попита Ирас.

— Вече да — мрачно отвърна Клеопатра.

От детската тя отиде в банята, следвана от Хармия и Ирас. Знаеше, че в Рим се разказват невероятни истории за нейната баня — че я пълнели с магарешко мляко, че била колкото малко езерце, имала миниатюрен водопад, а топлината се проверявала, като най-напред потапяли роб. Естествено, нито един от тези слухове не бе истина, ваната, която Юлий Цезар бе открил в шатрата на Лентул Крус след Фарсала бе далеч по-помпозна. Клеопатра ползваше правоъгълна вана с нормални размери, изработена от неполиран червен гранит. Пълнеха я роби, които носеха амфори с чиста вода, гореща и студена. Всичко беше съвсем стандартно, така че температурата почти не се изменяше.

— Цезарион общува ли с малките братчета и сестра си? — попита тя, Докато Хармия масажираше гърба й и го поливаше с вода.

— Не, твое величество — отвърна прислужницата и въздъхна. — Харесва ги, но не са му интересни.

— Нищо чудно — обади се Ирас, докато приготвяше благоуханното мазило. — Разликата във възрастта е твърде голяма, за да има помежду им близост, а и с него никога не сме се държали като с дете. Такава е участта на фараона.

— Вярно е.

Това наблюдение бе подкрепено по време на обеда, на който Цезарион присъстваше с тялото, но не и с ума си, той се бе зареял някъде другаде. Ако някой му бутнеше храна под носа, той я изяждаше, като винаги избираше най-простите неща. Прислужниците явно знаеха какво да му предлагат. Склонността му да яде риба бе утешаваща, не отказваше и агнешко, но не обръщаше внимание на птиците, крокодилското месо и другите ястия. Сподели с майка си, че основната му храна е хрупкавият хляб, толкова снежнобял, колкото можеха да го приготвят пекарите, натопен в зехтин или мед на закуска.

— Баща ми се е хранил просто — отвърна той на укора на Клеопатра, която искаше да разнообрази менюто му. — И това не му е навредило по никакъв начин, нали?

— Да, така е — призна тя и се предаде.

 

 

Клеопатра провеждаше съветите в специално определена за целта стая с голяма мраморна маса. Двамата с Цезарион сядаха в единия й край, а от двете им страни можеха да седнат по четирима души. Отсрещният край беше винаги празен, оставен като почетно място за Амон-Ра, който все не успяваше да дойде. Днес Аполодор седеше срещу Созиген и Ха’ем. Царицата зае мястото си и се раздразни, когато не видя Цезарион, но преди да успее да каже нещо, той се появи, понесъл куп документи. Всички ахнаха шумно, когато Цезарион отиде до мястото на Амон-Ра и се настани на него.

— Седни си на мястото, Цезарионе — каза Клеопатра.

— Това ми е мястото.

— Това е мястото на Амон-Ра, а дори и фараонът не е Амон-Ра.

— Разбрахме се с него да го представлявам на всички съвети — невъзмутимо отвърна момъкът. — Глупаво е да седя на стол, от който не мога да видя най-важното лице, фараоне — твоето.

— Управляваме съвместно и затова трябва да стоим един до друг.

— Ако бях твой папагал, щеше да е точно така, фараоне. Но аз вече съм мъж и не смятам да те повтарям като папагал. Когато намеря за нужно, ще ти възразявам. Прекланям се пред възрастта и опита ти, но ти трябва да се преклониш пред мен като старши партньор в съвместното ни управление. Аз съм фараон — мъж и имам правото на последна дума.

Тази реч произнесена с равен глас бе последвана от тишина. Ха’ем, Созиген и Аполодор седяха със забити в масата погледи, а Клеопатра се взираше в бунтовния си син. Тя самата беше направила това. Тя го беше поставила на трона, тя го помаза и обяви за фараон на Египет и цар на Александрия. Сега не знаеше как е най-добре да постъпи и се съмняваше, че има достатъчно влияние върху този непознат младеж, за да се наложи като старши партньор. О, дано само това да не означава война между двама управляващи Птолемеи! Дано да не се получи Птолемей Големият Тумбак срещу Клеопатра Майката! „Аз обаче не виждам поквара у него, нито алчност или жестокост. Той е Цезар, не Птолемей! А това означава, че няма да ми се подчини и че се смята за по-мъдър от мен въпреки «възрастта и опита» ми. Трябва да му сторя път, трябва да отстъпя“.

— Бележката ти е приета, фараоне — отвърна тя без капка гняв. — Аз ще седя в единия край, а ти — в другия. — Клеопатра несъзнателно разтърка основата на шията си, където имаше подутина, както откри в банята. — Имаш ли да кажеш нещо за управлението на страната, докато ме нямаше?

— Не, всичко мина гладко. Раздавах правосъдие, без да е нужно да се консултирам с предишни дела, и никой не възрази на решенията ми. Египетската хазна е пълна и описана, както и хазната на Александрия. Оставих на Писаря и другите чиновници на Александрия да се погрижат за всички необходими ремонти на градските постройки и разреших ремонти и на различни храмове и светилища по бреговете на Нил, както бях помолен. — Лицето му се промени, стана по-живо. — Ако нямаш въпроси и не си чула оплаквания относно управлението ми, мога ли да те помоля да изслушаш плановете ми за бъдещето на Египет и Александрия?

— Досега не съм чула никакви оплаквания — предпазливо рече Клеопатра. — Можеш да продължиш, Птолемей Цезар.

Той беше оставил купищата свитъци на масата и заговори, без да се консултира с тях. Помещението бе сумрачно, тъй като денят наближаваше към края си, но отделни слънчеви лъчи проникваха за миг през листата на палмите и осветяваха прашинките във въздуха. Един по-широк лъч осветяваше диска на Амон-Ра на стената зад главата на Цезарион. Ха’ем го погледна с особен поглед, промърмори гърлено нещо неразбираемо и отпусна треперещи пръсти на масата. Може би кожата му изглеждаше сива заради отслабващата светлина, Клеопатра не беше сигурна. Знаеше обаче, че каквото и видение да го бе споходило, то не беше споделено с нея. А това означаваше, че е било нещо злокобно.

— Първо ще говоря за Александрия — енергично започна Цезарион. — Трябва да има промени — незабавни промени. В бъдеще ще следваме римската практика да осигуряваме безплатна дажба зърно за бедните. Разбира се, според имотния ценз. Освен това, цената на зърното няма да се променя, ако го внасяме отвън, когато Нил не се разлива. Допълнителните разходи ще бъдат поети от хазната на Александрия. Тези правила обаче ще бъдат в сила само за количеството зърно, консумирано от едно малко семейство в течение на един месец — за една медимна. Всеки александриец, който купува повече от една медимна месечно, ще трябва да доплаща по пазарната цена.

Замълча с вдигната брадичка и предизвикателен поглед, но никой не се обади.

— Жителите на Александрия, които в момента не са граждани, ще бъдат направени такива. Това се отнася за всички мъже, в това число и за освободените роби. Така ще бъде съставен списък на гражданите и ще се разработи апарат за раздаване на зърнени купони както за свободно продаваното зърно, така и за субсидираната месечна медимна. Всички градски магистрати от Тълкувателя надолу ще бъдат определяни по най-честния начин — чрез свободни избори — и ще заемат поста си само за една година. Всеки гражданин, бил той македонец, грък, юдей, метек или със смесен произход, ще има право да заема тези длъжности. Ще въведа и закон, който ще наказва купуването на избори и корупцията по време на служба.

Нова пауза, посрещната с пълно мълчание. Цезарион прие това като знак, че когато се появи, опозицията ще бъде твърда и непреклонна.

— И накрая — обяви той, — на всяко по-голямо кръстовище ще построя мраморен фонтан. Той ще има няколко чучура за наливане на вода и голям басейн за пране на дрехи. За миенето на хора ще построя обществени бани във всеки градски район, с изключение на Бета, тъй като Царският квартал вече разполага със съответните съоръжения.

Време беше отново да се превърне от мъж в момче. С блеснали очи Цезарион погледна едно след друго сериозните лица около масата.

— Това е! — извика той и се засмя. — Не е ли великолепно?

— Наистина е великолепно, но очевидно невъзможно — отвърна Клеопатра.

— Защо?

— Защото Александрия не може да си позволи твоята програма.

— Откога демократичната форма на управление струва повече от доживотните постове на шайка македонци, заети да вият собствените си гнезда с парите на града, които следва да бъдат похарчени именно за него? Защо обществените доходи трябва да осигуряват техния разкош? И откога младежите трябва да бъдат кастрирани, за да станат старши служители на царя и царицата? Не могат ли девствените принцеси да бъдат охранявани от жени? Евнуси в нашия век? Та това е отвратително!

— Трудно може да се отговори на този въпрос — каза Ха’ем и устните му помръднаха при вида на ужасеното изражение на Аполодор, който той беше евнух.

— И откога всеобщото право на глас струва повече от ограниченото? — продължаваше Цезарион. — Вярно, организирането на изборен апарат ще струва пари. Свободната дажба зърно — също. Както и субсидираното количество. Същото се отнася за фонтаните и баните. Но ако онези с гнездата бъдат смъкнати от високите си клони и всеки гражданин плаща всичките си данъци, вместо да пропуска някои с намигване, ще намерим пари.

— Стига си се държал като дете, Цезарионе! — уморено рече Клеопатра. — Това, че разполагаш с огромна сума за джобни, не означава, че разбираш от финансова политика! Ще намери пари, как ли не! Ти си дете с детински представи за това как е устроен светът.

Цялата радост изчезна, на лицето на Цезарион се изписа обида и високомерие.

— Не съм дете! — процеди през зъби той с глас, леден като въздуха на Рим през зимата. — Знаеш ли за какво харча огромната си сума джобни пари, фараоне? Плащам надниците на дузина счетоводители и чиновници! Преди девет месеца им поръчах да проучат приходите и разходите на Александрия. Нашите македонски магистрати, от Тълкувателя до цялата им бюрокрация от племенници и братовчеди, са корумпирани! Направо гнили! — Ръката му, на която проблесна пръстен с ален рубин, докосна свитъците. — Всичко е тук, всичко до най-малкото присвояване, злоупотреба, измама, дребна кражба! Когато се запознах с всичко това, се засрамих, че се наричам цар на Александрия!

Тишината беше направо оглушителна. Една част от Клеопатра приветстваше с ликуване преждевременната зрелост на сина й, но друга беше толкова ядосана, че я сърбеше ръката да зашлеви малкото чудовище през лицето. Как се осмелява! И колко прекрасно е, че се осмелява! Какво трябва да му отговори? Как да излезе от положението с ненакърнено достойнство и гордост?

Созиген отложи ужасния момент.

— Искам да знам кой ти даде всички тези идеи, фараоне? Определено не си ги получил от мен и отказвам да повярвам, че са се появили просто така в главата ти. И тъй, откъде са?

Докато питаше, Созиген усещаше свиването в гърдите, болката и чистата мъка за изгубеното детство на Цезарион. Беше страхотно да гледам развитието на това чудо, помисли си той. Защото наистина беше чудо, също като баща си.

Но нямаше детство. Още като бебе говореше с цели изречения. Всички виждаха какъв могъщ ум се крие в невръстния Цезарион. Въпреки че баща му нито веднъж не спомена за него и сякаш дори не го забелязваше, може би споменът за собственото му детство е замъглявал очите му. Какво е представлявал Юлий Цезар, когато е бил дванадесетгодишен? Как се е отнасяла с него майка му? Не така, както Клеопатра се отнася със своя син, реши Созиген в секундите преди Цезарион да отговори на въпроса му. Клеопатра смяташе сина си за бог и дълбочината на интелекта му само спомагаше за подсилването на нейното заблуждение. Де да беше Цезарион малко по… обикновен!

Много добре си спомняше как бе убеждавал Клеопатра да позволи на петгодишното момче да си поиграе с някои от децата на високопоставени македонци като Писаря и Счетоводителя. Момчетата бягаха от Цезарион от страх, или пък го бутаха, ритаха и му се подиграваха жестоко. Той стоически беше понесъл всичко, твърдо решен да се справи с тях, както днес искаше да се справи с несгодите на Александрия. Но като научи за поведението им, Клеопатра забрани всякакъв контакт на деца със сина й, независимо дали бяха момичета или момчета. Отсега нататък, бе наредила тя, Цезарион трябва да се задоволи със своята собствена компания. Тогава Созиген намери кученцето. Ужасената Клеопатра искаше да удави бедното същество, но точно в този момент Цезарион влезе, видя го и се превърна в петгодишно момче. Ухили се до ушите, ръцете му се протегнаха да гушнат скимтящата животинка. Така Фидон влезе в живота му. В същото време момчето знаеше, че Фидон дразни майка му и бе принудено да крие колко важно е кучето за него. Това отново не беше нормално. Това отново принуждаваше Цезарион да се държи като възрастен. Вътре в него живееше измъчен старец, а момчето, което никога не успя да бъде, чезнеше, с изключение на тайните моменти далеч от майката и трона, на който седеше като равен на нея. Равен? Не, никога не е бил такъв! Цезарион превъзхождаше майка си във всяко едно отношение и именно в това беше трагедията.

Момъкът отговори на въпроса и внезапно отново се превърна в малко момче с грейнала физиономия.

— Двамата с Фидон бяхме на лов за плъхове на тавана в двореца — страхотни плъхове има там, Созигене! Някои са почти колкото Фидон, кълна се! Явно обичат папирус, защото са изяли купища стари документи — някои чак от времето на втория Птолемей! Както и да е, преди няколко месеца намерихме една кутия, която не бяха успели да изгризат — малахит, инкрустиран с лазулит. Красота! Когато я отворих, намерих всички документи на баща ми, които е написал по време на престоя си в Египет, Все неща за теб, мамо! Съвети, не любовни писма. Никога ли не си ги чела?

С пламнало лице Клеопатра си спомни как Цезар я беше замъкнал на една обиколка с магарета из руините на Александрия и я бе принудил да види какво трябва да се направи и в какъв ред. Най-напред жилища за обикновените хора и едва после храмове и обществени сгради. О, онези сякаш безкрайни лекции! Как я дразнеха, докато тя жадуваше единствено за любовта му! Безмилостни инструкции кое как да се направи, от граждански права за всички до безплатни дажби зърно за бедните. Беше игнорирала всичко, с изключение на това, че даде гражданство на юдеите и метеките за помощта, която бяха оказали на Цезар, за да задържи града до пристигането на легионите му. Тя имаше намерение някой ден да продължи с всичко останало. Но боговете се намесиха и той беше убит. След смъртта му Клеопатра реши, че реформите са безсмислени. Той самият бе опитал да реформира Рим и съгражданите му го бяха убили заради високомерието му. Затова Клеопатра прибра всички списъци и заповеди в онова ковчеже от малахит и лазулит и го даде на дворцовия иконом да го прибере по-далеч от очите и ума й.

Изобщо не беше предвидила, че момчето и кучето ще тръгнат на лов за плъхове. Какви поразии създаде тяхното откритие! Цезарион вече бе заразен с болестта на баща си, искаше да промени установени от векове порядки, срещу което биха възроптали и онези, които можеха да получат изгода от новото. Защо не бе изгорила тези предписания? Тогава синът й нямаше да намери горе нищо друго, освен плъхове.

— Да, чела съм ги — каза тя.

— Тогава защо не си ги изпълнила?

— Защото Александрия открай време си има свои собствени правила, Цезарионе. Свои обичаи и традиции. Владетелите на едно място, било то град или държава, не са длъжни да се грижат за бедните, които са бедствие, излечимо единствено от гладната смърт. Римляните наричат своите бедни пролетарии, което означава, че нямат какво друго да дадат на държавата, освен децата си^[1] — нито данъци, нито богатства. Но римляните имат и традиция на филантропията, изхранват бедните за сметка на държавата. Александрия няма такава традиция, същото се отнася и за другите градове. Да, съгласна съм, че чиновниците ни са корумпирани, но македонците са първите заселници тук и се чувстват в правото си да заемат тези длъжности. Опитай се да ги лишиш от тях и ще бъдеш разкъсан на агората — при това не от македонците, а от бедните. Гражданството в Александрия е скъпоценно и не бива да се дава на недостойните. Колкото до изборите, те са един фарс.

— Де да можеше да се чуеш. Това са хипопотамски лайна.

— Не се дръж като простак, фараоне.

Емоциите преминаха през лицето му като тръпки по гърба на кон, отначало детски — гняв, безсилие, съпротива, но постепенно станаха мъжки — непоколебимост, ледена решимост.

— Ще стане моето — каза той. — Рано или късно ще стане моето. Засега успяваш да ме спираш, защото можеш да призовеш достатъчно александрийски граждани срещу мен. Не съм глупак, фараоне. Знам каква съпротива ще има срещу моите промени. Но те ще настъпят! И тогава няма да се ограничат единствено с Александрия. Ние сме фараон на страна, дълга хиляда мили и широка едва десет на повечето места, с изключение на Та’ше. Страна, в която няма никакви свободни граждани. Жителите й ни принадлежат, както ни принадлежи земята, която обработват, и реколтата, която събират. А парите! Имаме толкова много под земята край Мемфис, че никога не бихме могли да ги похарчим. С тях ще подобря положението на египетския народ.

— Не очаквай да ти благодарят — отвърна тя.

— Защо да ми благодарят? По право парите са техни, не наши.

— Ние — каза тя, наблягайки на всяка дума — сме Нил. Ние сме син и дъщеря на Амон-Ра, преродени Изида и Хор, Повелители на Двете господарки Горен и Долен Египет, Острицата и Пчелата. Нашата задача е да сме плодовити и да осигуряваме благоденствие на бедни и богати. Фараонът е бог на земята, който никога не ще умре. Баща ти трябваше да умре, за да стане божество, докато ти си бог още от зачеването си. Длъжен си да го вярваш!

Той събра свитъците си и стана.

— Благодаря, че ме изслуша, фараоне.

— Дай ми свитъците! Искам да ги прочета.

Това предизвика смях.

— Не мисля така — рече той и излезе.

— Е, поне знаем къде се намираме — каза Клеопатра на останалите. — На ръба на пропастта.

— Ще се промени, докато възмъжава — успокои я Созиген.

— Да, ще се промени — обади се Аполодор.

Ха’ем не каза нищо.

— Съгласен ли си, Ха’ем? — попита тя. — Или видението ти каза, че няма да се промени?

— Видението ми беше безсмислено — прошепна Ха’ем. — Беше смътно, объркано… наистина, фараоне, не значеше нищо.

— Определено значеше нещо за теб, но няма да ми кажеш, нали?

— Повтарям, няма нищо за казване.

Но докато бавно се отдалечаваше, годините му личаха. А щом се оказа на достатъчно разстояние, за да не бъде видян, започна да плаче.

 

 

Клеопатра вечеря в покоите си, но не повика никоя от двете си прислужници. Денят беше дълъг и Хармия и Ирас сигурно бяха уморени. Едно по-малко момиче — македонка, разбира се — я обслужваше, докато поглъщаше без апетит храната, след което й помогна да свали робата си и да се приготви за сън. Богатите, които имаха много слуги, нямаха обичай да спят облечени. Онези, които си лягаха с дрехите, бяха или прекалено превзети като Теренция, съпругата на покойния Цицерон, или нямаха достатъчно слуги, които да перат редовно облеклото им. Това, че изобщо си мислеше за подобни неща, бе по вина на Антоний. Той презираше жените, които се преобличаха за през нощта и й каза защо, че дори и кой го прави. Октавия, която бе по-скоро скромна, отколкото превзета, нямала нищо против да се люби съблечена, но веднага след това обличала нощница. Извинението й — или поне той го смяташе за такова — било, че през нощта можела спешно да потрябва на някое от децата, а не можела да допусне прислужниците да виждат голото й тяло. Макар че то било хубаво, ако се вярва на Антоний.

След като изчерпа темата, Клеопатра се зае с други, по-странни аспекти от отношенията между Антоний и Октавия — с каквото и да е, само и само да не мисли за днешния ден!

Беше отказал да се разведе с Октавия и се запъна като магаре, щом Клеопатра се опита да го убеди, че разводът е най-добрата алтернатива. Сега той беше неин съпруг, римският брак беше безсмислен. В хода на увещанията обаче стана ясно, че Антоний все още е привързан към Октавия, при това не само защото е майка на две от римските му деца. И двете бяха момичета и следователно нямаха никакво значение — поне за Клеопатра. Явно за Антоний нещата не стояха така. Той вече планираше браковете им, макар че Антония бе най-много на пет, а Тонила още нямаше две. Синът на Ахенобарб Луций щеше да се ожени за Антония, но съпругът на Тонила все още не беше избран. Сякаш това имаше някакво значение! По какъв начин можеше да го откъсне от римските му връзки? Какво значение имаха те за един съпруг и втори баща на фараон? Какво значение имаше чуждестранната му жена, пък била тя и сестра на Октавиан?

За Клеопатра привързаността на Антоний към Октавия бе знак, че той все още се надява да уреди отношенията си с Октавиан, за да може всеки от тях да получи своя дял от империята. Сякаш границата по река Дрина, която разделяше Изтока и Запада, бе някаква постоянна ограда и от двете й страни кучето Антоний и кучето Октавиан можеха да се зъбят и да си ръмжат, без да е нужно да стигат до бой. Защо Антоний не можеше да разбере, че този компромис не може да продължи дълго? Тя го знаеше, Октавиан също го знаеше. Агентите й в Рим непрекъснато й съобщаваха за кроежите на Октавиан да я дискредитира в очите на италийците. Наричал я Царица на зверовете, измислил приказките за банята и за личния й живот и твърдял, че покварявала Антоний с отвари и вино. Превръщала го в свой роб. Агентите твърдяха, че засега опитите на Октавиан да омърси Антоний попадали на камениста почва. Никой не му вярвал… засега. Седемстотинте сенатори му оставали верни и симпатиите им към Антоний само се засилвали от омразата на Октавиан. Мъничка цепнатина се появила във верността им, след като станала известна истинската история за кампанията срещу партите, но само неколцина го напуснали. Повечето решили, че катастрофата не била по вина на Антоний. Да признаят обратното би означавало да признаят, че Октавиан е прав — нещо, което определено не биха направили.

Антоний… В момента започваше кампанията си срещу Артавазд Арменски. Трябваше да покори тази страна. Но преди да е решил да продължи към Артавазд Мидийски, Квинт Делий трябваше да е уредил сключването на договор, който никой римски генерал — дори и самият Антоний — не би могъл да отхвърли. Някои от аспектите на този договор щяха да си останат неписани и дори нямаше да бъдат съобщени на Антоний.

Това бяха договорки между Египет и Мидия, според които след като Рим бъде покорен и включен в новата Египетска империя, Артавазд Мидийски можеше да удари царя на партите с цялата мощ на четиридесет или петдесет римски легиона и да заеме така жадувания трон. Цената на Клеопатра бе мир — мир, който трябваше да продължи, докато Цезарион възмъжееше достатъчно, за да бъде наречен достоен продължител на баща си.

Ето. Името му най-накрая се появи, не можеше да се избегне. Ако случилото се в този първи ден от пристигането й в Александрия се вземеше като доказателство за забележителния характер на Цезарион, то от него щеше да излезе същия военен гений, какъвто беше баща му. Желанията на баща му го вдъхновяваха, а Цезар бе убит три дни преди да потегли на петгодишна кампания срещу партите. Цезарион щеше да поиска да завладее земите източно от Ефрат и след като успееше, щеше да владее всичко от Атлантическия океан до океана отвъд Индия. Царство, далеч по-голямо от това на Александър Велики. Армията му нямаше да откаже да продължава на изток, сатрапиите му нямаше да бъдат застрашени от непокорни пълководци, решили да разкъсат империята му и да я поделят помежду си. Защото тези пълководци щяха да са негови братя и братовчеди от брака на Антоний с Фулвия. Споени с кръвна вярност. Обединени, а не разделени.

Всичко това й се виждаше напълно възможно. Нужна бе единствено желязна решимост от нейна страна, а такава не липсваше. Ако съветниците й не я познаваха така добре, някой от тях би могъл да попита какво ще стане с цялата тази ефирна постройка, ако се окаже, че синът й не е чак такъв военен гений като баща си. Въпрос, който така или иначе щеше да подмине с презрение. Момчето бе преждевременно развито като баща си, също тъй надарено и негов абсолютен двойник. Той беше Юлий, половината от кръвта му бе кръвта на Цезар. А ето какво бе постигнал Октавиан на осемнайсет, деветнайсет, двайсет — при това Юлиевата кръв у него бе далеч по-малко. Стана наследник, на два пъти тръгна на поход срещу Рим, принуди Сената да го направи старши консул. Някакъв си младеж. А пред Цезарион Октавиан изглеждаше дребен и незначителен.

Само че как можеше да откъсне Цезарион от онзи идеализъм, който прагматизмът на Цезар така и не беше успял да укроти? Плановете на Цезар за Александрия и Египет бяха експериментални, неща, които смяташе да наложи на страната чрез влиянието си върху нейната владетелка. Смяташе да посочи успеха на тези програми, когато опита същите реформи в Рим, преди да им е дошло времето. Самотата бе станала причина за неуспеха му. Не беше успял да намери сътрудници, които да повярват в идеите му. Цезарион също нямаше да намери. И затова трябваше да бъде убеден да не опитва да осъществява тази програма.

Клеопатра стана от леглото и влезе в богато обзаведената стаичка до покоите й, където стояха статуите на Птах, Хор, Изида, Озирис, Сехмет, Хатор, Собек, Анубис, Монту, Таварет, Тот и още дузина богове. Вярно, някои бяха с глави на зверове, но само някои. Всички те бяха аспекти на живота покрай реката, не по-различни от римските numina и основните стихии. Всъщност приличаха по-скоро на тях, отколкото на гръцките богове, които си бяха хора в гигантски мащаби. А нима с течение на времето римляните не бяха започнали да дават образи на боговете си?

Покритата със злато стая бе пълна със статуи, изрисувани в живи цветове, които блестяха дори на слабата светлина на нощната лампа. В центъра бе постлан килим от Персеполис. Клеопатра коленичи на него с протегнати напред ръце.

— Татко мой Амон-Ра, мои божествени братя и сестри, смирено ви моля да дадете просветление на своя син и брат Птолемей Цезар, който е фараон. Смирено ви моля да дадете на мен, неговата земна майка, десетте години, които са ми нужни, за да го извися в пълната слава, която сте му определили. Предлагам ви живота си като залог за това и ви умолявам да ми помогнете в трудната задача.

След като приключи молитвата, тя остана коленичила, докато не заспа. Събуди се чак на сутринта, когато слънчевият диск се показваше на хоризонта — схваната, замаяна, вцепенена.

Забързано тръгна към леглото си, преди да са влезли слугите, но спря пред огромното огледало от полирано сребро и се загледа стреснато в отразената в него жена. Слаба както винаги, дребна, некрасива. Нямаше никакви косми по тялото, изскубваше ги до последния. Приличаше повече на дете, отколкото на жена. С изключение на лицето. Формата му се бе променила, то беше станало по-издължено и по-твърдо, макар да нямаше нито една бръчка. Лице на тридесет и четири годишна жена, чиито големи златни очи бяха помрачени от тъга. Светлината се засилваше, Клеопатра продължаваше да се оглежда. Не, тялото й не беше тяло на дете! Трите бременности, едната от които с близнаци, бяха превърнали кожата на корема й в намокрен пергамент — увиснал, сбръчкан, кафеникав.

„Защо Антоний ме обича? — попита тя отражението си, напълно шокирана. — И защо аз не мога да го обикна?“

 

 

По-късно сутринта тя откри Цезарион, твърдо решена да се разбере с него. Както му беше навик, той бе слязъл да поплува в заливчето зад двореца и сега седеше на една скала като идеален модел за Фидий или Праксител. Носеше единствено препаска през кръста, все още достатъчно мокра, за да покаже на майка му, че наистина е мъж. Това откритие я ужаси, но Клеопатра нямаше навика да издава чувствата си. Седна на една съседна скала, откъдето можеше да вижда лицето му. А то все повече и повече се превръщаше в лицето на Цезар.

— Не съм дошла да ти се карам или да те критикувам — рече тя.

Лъчезарната му усмивка показа равни бели зъби.

— Не съм и очаквал подобно нещо, мамо. Какво има?

— Молба, бих казала.

— Да я чуя тогава.

— Дай ми време, Цезарионе — каза тя с най-сладкия си глас. — Трябва ми време, но аз разполагам с по-малко от теб. Дължиш ми малко време.

— Време за какво? — предпазливо попита той.

— Да подготвя народа на Александрия и Египет за промяна.

Той се намръщи недоволно, но не каза нищо. Тя продължи забързано.

— Няма да ти казвам, че още си прекалено млад, за да имаш достатъчно опит в отношенията си с хората, били те твои поданици или сътрудници — ще отхвърлиш думите ми. Само че трябва да имаш предвид възрастта и опита ми като нещо, в което си заслужава да се вслушаш! Хората трябва да бъдат научени да приемат промяната, сине. Не можеш да издаваш закони, които моментално ще хвърлят народа в смут, без да очакваш съпротива. Възхищавам се на задълбочените ти проучвания и признавам, че много от това, което ти каза, е истина. Но онова, което аз и ти познаваме като истина, не е така очевидно за другите. Обикновените хора и дори македонските аристократи са устроени по свой начин. Те се съпротивляват на промените също както мулето се инати, когато го водят на въже. Светът на хората е много ограничен в сравнение с нашия — малцина от тях пътуват, а онези, които го правят, рядко отиват по-надалеч от Делтата или Тива, ако разполагат с достатъчно пари. Писарят никога не е ходил по-далеч от Пелузиум — как мислиш, че възприема света? Смяташ ли, че го е грижа за Мемфис, а какво остава за Рим? И ако това е вярно за него, как смяташ, че мислят по-простите хора?

Физиономията му стана упорита, но в погледа му се четеше несигурност.

— Ако бедните получават безплатно зърно, мамо, не виждам защо ще се бунтуват.

— Съгласна съм и затова ти предлагам да започнем именно с това. Но не много прибързано, моля те! Посвети следващата година на онова, което баща ти би нарекъл логистика, запиши всичко и ела да го обсъдим. Ще го направиш ли?

Явно безплатната дажба зърно бе на първо място в списъка му, беше познала.

— Няма да ми е нужно толкова много време — каза той, — а само месец-два.

— Дори великият Цезар е изработвал законопроектите си за няколко години — възрази тя. — Не можеш да вървиш напряко, Цезарионе. Подхождай към всяка програма съвестно, прилежно, по най-добрия начин. Вземи за пример братовчед си Октавиан — той е истински професионалист. Не съм толкова предубедена, че да не го призная! Имаш много време пред себе си, сине. Прави нещата постепенно, моля те. Изчаквай, преди да действаш — хората трябва да бъдат внимателно подготвени за промяната, за да не останат с впечатлението, че тя им се стоварва без предупреждение. Обещаваш ли?

Лицето му се отпусна, вече се усмихваше.

— Добре, мамо, ще те послушам.

— Честна дума?

— Честна дума. — Той се разсмя ясно и заразително. — Поне не ме накара да се закълна в боговете.

— Вярваш ли в боговете ни дотолкова, че да смяташ дадената в тяхно име клетва за свещена и обвързваща до смърт?

— О, да.

— Е, виждам, че си мъж, който държи на думата си, така че не е нужно да се обвързваш с клетви.

Той скочи от скалата и се впусна към нея, за да я прегърне и целуне.

— Благодаря ти, мамо, благодаря ти! Ще сторя каквото ми каза.

Това е начинът да се справям с него, помисли си тя, като го гледаше как скача от скала на скала с грацията на танцьор. Да му предлагам частица от онова, което иска, и да го убеждавам, че това е достатъчно. Най-сетне постъпвам правилно и виждам ясно пътя си.

 

 

Месец по-късно Клеопатра осъзна, че непрекъснато докосва шията си и проверява онази подутина. Не изглеждаше и не се усещаше като бучка, но когато обърна внимание на новия й навик и разгледа отблизо подутината, Ирас настоя господарката й да се посъветва с лекар.

— Но не с някоя мазна гръцка жаба! Повикай Хапд’ефан’е — каза тя. — Говоря съвсем сериозно, Клеопатра! Ако не го направиш, аз самата ще го повикам.

Годините бяха пощадили Хапд’ефан’е, той изглеждаше точно така, както по времето, когато съпровождаше Цезар от Египет до Мала Азия, Африка, Испания и Рим, като следеше внимателно неговата „епилепсия“. Той беше открил, че Цезар получава припадъци само ако забравя да яде дълго време — нещо, което придирчивият му пациент често правеше. След смъртта на Цезар се бе върнал в родината си с кораба на Цезарион, а след една година като царски лекар в Александрия получи разрешение да се оттегли в светилището на Птах в Мемфис. Орденът на лекарите беше под покровителството на съпругата на Птах Сехмет. Членовете му бръснеха главите си, носеха бяла ленена дреха, която започваше под зърната на гърдите и стигаше до под коленете, и трябваше да живеят целомъдрено. Пътешествията бяха разширили кръгозора му като човек и лекар. Всички го смятаха за най-добрия диагностик в Египет.

Най-напред той прегледа обстойно Клеопатра, провери пулса, подуши дъха, опипа костите й, дръпна долните клепачи на очите й, накара я да протегне ръце напред, наблюдава я как ходи по права линия. Едва след това се концентрира върху проблема, като опипа под челюстта й и надолу по гръкляна и шията.

— Да, фараоне, това е подуване, а не бучка — рече той. — Причината не е капсулирана като киста — краищата на подутината просто преминават в околната тъкан. Виждал съм подобно заболяване сред живеещите в Египет покрай реката, но рядко в Александрия, Делтата и Пелузиум. Нарича се гуша.

— Злокачествено ли е? — попита тя с пресъхнала уста.

— Не, твое величество. Което не означава, че няма да стане по-голямо. В повечето случаи гушата става по-голяма, но много бавно, след години. Твоята е нова, така че може да порасне бързо. Ако стане така, очите ти ще изпъкнат като на жаба. Не, не, не се плаши! Не вярвам при теб да се стигне дотам, но ако лекарят не предупреди пациента си за всички възможни усложнения, той не упражнява добре изкуството си. Ти обаче имаш и други симптоми, твое величество. Забелязах слабо треперене в ръцете ти, а сърцето ти бие мъничко по-бързо от нормалното. Искам Ирас да мери пулса ти всяка сутрин преди да станеш от леглото. Ирас, защото Хармия твърде драматизира нещата. — Той се усмихна мило на двете македонки. — След месец тя ще знае колко бързо бие сърцето ти и ще може да го наблюдава. Сърцето ти се намира в гръдния кош и е свързано с кръвоносните съдове, поради което можеш да го провериш, като напипаш пулса на китката. Ако тези съдове не съществуваха, сърцата щяха да се движат насам-натам подобно на матката, ако се вярва на гърците.

— Има ли някакво лекарство, което да взимам? Или бог, на когото да принеса жертва?

— Не, фараоне. — Той замълча и се изкашля деликатно. — Настроението ти, твое величество. Случайно да си по-нервна от обичайното? По-лесно ли се дразниш от дреболии?

— Да, Хапд’ефан’е, но само защото животът ми беше доста тежък през последните две години.

— Може би — рече той и се просна по очи, след което изпълзя на четири крака от стаята.

— Слава на боговете, че не е злокачествено — обърна се Клеопатра към Ирас и Хармия.

— Така е, но ако продължи да расте, ще те обезобрази — отвърна Ирас.

— Мери си приказките! — извика Хармия и я изгледа свирепо.

— Не го казвам просто така, стара мома такава! Все се притесняваш да не погрознееш и да не можеш да си намериш съпруг и не разбираш, че царицата трябва да е готова за всичко, което може да се случи. Ето какво представляваш!

Хармия заекна, не можа да намери какво да отговори, а Клеопатра се разсмя, искрено развеселена за пръв път, откакто се бе прибрала.

— Стига, стига! — рече тя, щом успя да си поеме дъх. — И двете сте на по трийсет и четири, а не на четиринайсет. Освен това и двете сте стари моми. — Усмивката й изчезна и тя се намръщи. — Отнех ви младостта и шанса да се омъжите, много добре си давам сметка за това. С кого можете да се срещате тук, освен с евнусите и старците?

Хармия забрави обидата и се разкиска.

— Чувам, че Цезарион е изказал мнението си за евнусите.

— Как си разбрала?

— По-скоро, как бих могла да не разбера. Аполодор е потресен.

— Ах, това ужасно момче!