Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (16)

16.

В същия ден, в който Клеопатра тръгна от Зеугма за Египет, пристигна Ахенобарб, безгрижен и непочтителен.

— Трябваше да си на път за Витиния — каза Антоний, който, макар да изглеждаше недоволен, бе преизпълнен с радост.

— Това беше начин да се отървеш от мен, докато смяташе, че египетската харпия ще участва в кампанията ти. Нито един римлянин не би понесъл подобно нещо, Антоний. Изненадан съм от решението ти, че ти би могъл — освен ако не си се отказал да бъдеш римлянин.

— Не, не съм! — раздразнено отвърна Антоний. — Трябва да разбереш, че тази кампания е възможна именно поради готовността й да ми отпусне такива огромни количества злато! Явно си мисли, че заемът й дава право да участва в начинанието, но когато стигнахме дотук, вече беше готова с радост да се върне у дома.

— А аз съм готов с радост да зарежа пътуването до Никомедия. Е, приятелю, осветли ме за последните събития.

„Изглежда много добре — помисли си Ахенобарб. — От Филипи не съм го виждал в такава форма. Има сила в него и тя се дължи на сбъдването на мечтата му. Колкото и да ненавиждам египетската харпия, все пак съм й благодарен за златото. Той ще й го върне само с малка част от всичко, което ще спечели в кампанията“.

— Сдобих се с източник на информация за партите — рече Антоний. — Племенник на новия цар, казва се Моназес. След като Фраат изклал цялото му семейство, Моназес успял да избяга в Сирия — извадил късмет, че по онова време не бил в двора, а в Ницефориум, където уреждал някакъв търговски спор със сиенитите. Естествено, не посмял да се върне — за главата му вече била определена цена. Изглежда цар Фраат се е оженил за момиче от някакъв по-маловажен арсакидски род и смята да създаде ново потомство наследници. Цялата фамилия на невястата минала под меча, брадвата или каквото там използват партите. На новото люпило синове ще му трябват години да порасне, а това означава години без заплаха за самия Фраат. Моназес пък е мъж и си има последователи. Доста безскрупулни са тези източни монарси.

— Надявам се да не забравяш това, когато имаш вземане-даване с Клеопатра — подметна Ахенобарб.

— Клеопатра е различна — малко високомерно отвърна Антоний.

— А ти, Антоний, си влюбен — безцеремонно изтърси другият. — Дано мнението ти за Моназес да не е погрешно.

— Безпогрешно е като бронзова статуя на Бриаксис.

Но когато Ахенобарб срещна принц Моназес, стомахът му се сви. Да се довери на този човек? Никога! Той не можеше да те погледне в очите въпреки безупречния си гръцки език и обноски.

— Не му подавай и върха на малкия си пръст! — извика Ахенобарб. — Направиш ли го, ще ти отхапе ръката до рамото! Не виждаш ли, че Фраат го държи в резерва и го е обучил на западни обноски в случай, че се наложи да ни внедри шпионин? Моназес не се е спасил от клане, а е бил оставен, за да изпълни задачата си — да ни подлъже и поведе към поражение!

В отговор Антоний се изсмя. Нито Ахенобарб, нито другите скептици можеха да променят мнението му, че Моназес е сигурен като златото на Клеопатра.

 

 

По-голямата част от армията чакаше в Карана с Публий Канидий. Антоний доведе още шест легиона със себе си, десет хиляди галски конници и общо тридесет хиляди чуждестранни войници — юдеи, сирийци, киликийци и азиатски гърци. Беше оставил един легион в Йерусалим, за да е сигурен, че Ирод ще запази трона си (Антоний беше лоялен приятел, макар и понякога лековерен), както и седем легиона за усмиряване на вечно размирната Македония.

Ефрат бе прорязал широка долина между Зеугма и горното течение при Карана, в която имаше предостатъчно трева за конете, мулетата и воловете. След като минаха Самосата, долината започна постепенно да се стеснява и с приближаването на огромното множество към Мелитена пътят ставаше все по-труден. Малко след Самосата войската подмина кервана. Антоний бе разочарован, тъй като го беше изпратил от Зеугма двадесет дни преди армията и смяташе, че и двете части ще стигнат едновременно Карана. Уверено бе преценил, че воловете са в състояние да изминават по петнадесет и повече мили на ден. Оказа се обаче, че всички камшици и ругатни на този свят не можеха да ги накарат да преодолеят повече от десет.

Обозът бе гордостта и радостта на Антоний — най-големият, съпровождал някога римска армия. Стотици катапулти, балисти и по-малки артилерийски машини се търкаляха бавно зад теглещите ги волове. Имаше също и няколко тарана, способни да се справят с обикновени градски порти, и едно дълго осемдесет стъпки чудовище, което би разбило „дори портите на древния Илион“, както шеговито обясни Антоний на Моназес. Това бяха само бойните машини. Следваха безброй коли с провизии — жито, каци солено свинско, пушен бекон, олио, леща, нахут, сол, резервни части, инструменти и оборудване за ковачите на легионите, въглища, слитъци желязо за закаляване, огромни греди и дъски, триони за рязане на дървета или меки скали като туф, въжета, платнища, допълнителни палатки, колове, сбруи и всичко, за което би могъл да се сети един praefectus fabrum, за да може армията да попълва запасите и да предприема обсада. В една колона дължината на обоза беше петнадесет мили, но той се движеше на широк фронт с дебелина три мили. Два съкратени легиона от по четири хиляди войници охраняваха непрекъснато огромния и безценен военен придатък, командван от Опий Стациан, който мърмореше пред всеки съгласен да го изслуша.

Сред слушателите бе и Антоний, докато армията изпреварваше обоза.

— Всичко е добре, докато можем да се придвижваме по този начин — нетактично рече Стациан, — но тесните планини отпред ми говорят за тесни долини, а ако се наложи да опънем каруците в колона, губим и комуникацията, и защитата.

Антоний нито искаше, нито беше готов да чуе подобно мнение.

— Станал си същинска старица, Стациане — рече той и сръга коня си. — Гледай да изминаваш повече мили на ден!

Подвижните сили изминаха тристате мили от Зеугма до Карана за петнадесет дни, а обозът закъсня с цели дванадесет, въпреки че бе тръгнал по-рано. А това означаваше, че Антоний беше в доста лошо настроение. В такива моменти не слушаше никого, нито приятели като Ахенобарб, нито военачалници като Канидий, който наскоро се бе върнал от експедиция в Кавказ и имаше много добра представа за планините.

— Италия е оградена на север от Алпите, но те са детска играчка в сравнение с тукашните върхове. Накъдето и да погледнеш от котловината на Карана, ще видиш стотици върхове по петнайсет хиляди стъпки. Тръгнеш ли на север или на изток, ще попаднеш на още по-високи и стръмни. Долините са като разрези, широки само колкото да поберат ревящите в тях потоци. Вече е средата на април, значи кампанията трябва да е приключила до октомври. След шест месеца ще дойде зимата. Карана е най-голямата котловина със сравнително равна земя чак до големите равнини на Араксес, която се влива в Каспийско море. Аз разполагах само с десет легиона и двехилядна кавалерия, но дори толкова голяма войска се оказа непригодна за тази страна. Все пак смятам, че знаеш какво правиш, така че нямам намерение да споря.

Подобно на Вентидий, Канидий беше типичен военен без знатен произход. Беше се издигнал единствено благодарение на командирските си умения. След смъртта на Цезар застана на страната на Марк Антоний, но харесваше повече него, отколкото военните му способности. След триумфа на Вентидий в Сирия обаче Канидий знаеше, че няма да бъде му бъде позволено да командва кампания като тази, която сега предлагаше Антоний — да влезе, образно казано, през задната врата в царството на партите. Това щеше да е мъчително начинание, изискващо гения на Цезар — а Антоний не беше Цезар. Антоний обичаше мащабността, докато Цезар се отвращаваше от големи армии. За него десет легиона и две хиляди кавалеристи бяха максималната сила, способна да бъде успешно управлявана от който и да било командващ. При по-многобройна войска заповедите се объркваха, а комуникациите се губеха в разстоянията и времето. В това отношение Канидий беше напълно съгласен с Цезар.

— Цар Артавазд дойде ли? — попита Антоний.

— Кой по-точно?

Антоний примигна.

— Царят на Армения.

— Да, тук е, очаква аудиенцията с тиара в ръка. Има също и един Артавазд от Мидия Атропатена.

— Мидия Атропатена ли?

— Точно така. И двамата се подплашиха след екскурзията ми до Кавказ и решиха, че Рим ще победи в този сблъсък с партите. Артавазд Арменски иска да си върне седемдесетте долини в Мидия Атропатена, а съименникът му — да владее царството на партите.

Антоний избухна в гръмогласен смях.

— Канидий, Канидий, какъв късмет само! Обаче как ще ги различаваме?

— Наричам единия Арменски, а другия — просто Мидийски.

— Не мога ли да разчитам на някакви физически характеристики?

— Не и при тези двамата! Приличат си като близнаци — от всички тези кръстосани бракове, предполагам. Набрани поли и жакети, изкуствени бради, много къдрици, гърбави носове, черни очи и черна коса.

— Звучи ми съвсем по партски.

— Сигурно са от една и съща порода. Говорят и собствените си езици, и партски.

— Е, добре, че разполагам с Моназес.

 

 

На Антоний обаче не му беше писано да разполага дълго време с Моназес. След като игра ролята на преводач на няколко доста странни срещи между хора, които нямаха представа какво си мислят противниците им, Моназес реши да се върне в Ницефориум — все пак, напомни той на Антоний, той беше цар на скенитските араби и трябваше да ги вдигне на бойна нога. С прочувствени благодарности и уверения, че тримата нови преводачи ще се справят по-добре от самия него, Моназес пое на юг.

— Иска ми се да можех да му имам доверие — каза Канидий на Ахенобарб.

— И на мен ми се иска, но му нямам. Но всичко вече е в ход и не може да спре, така че не ни остава нищо друго, освен да се молим на боговете да грешим.

— А ако излезем прави, да се молим Моназес да не е в състояние да осуети плановете на Антоний.

— Щях да се чувствам по-добре, ако армията ни беше по-малка. Полудял е като дете по своите арменски катафракти! А като човек с опит с катафрактите, мога да те уверя, че арменските изобщо не могат да се сравняват с партските — с въздишка рече Канидий. — Бронята им е по-тънка и слаба, конете им са горе-долу толкова големи, колкото и нашите. По-скоро бих ги нарекъл улани в броня, отколкото истински катафракти. Антоний обаче е във възторг, че са му подарили шестнайсет хиляди от тях.

— Това означава още шестнайсет хиляди коня за изхранване — отбеляза Ахенобарб.

— А можем ли да имаме повече вяра на Армения или Мидия, отколкото на Моназес? — попита Канидий.

— На Армения — може би. На Мидия — никак. Колко е разстоянието оттук до Артаксата?

— Двеста мили, може би малко по-малко.

— Трябва ли да ходим там?

— Искаш да кажеш, в търбуха на арменците. За съжаление, да. Никога не съм бил особено ентусиазиран относно този заден вход, макар и да си има предимство на местата, където теренът не е така ужасен. Ще стигнем Фрааспа, после Екбатана, след това Суза и накрая ще се озовем в Месопотамия. И той си мисли, че обозът ще може да върви с нас? Как ли пък не!

— О, това е Марк Антоний — каза Ахенобарб. — Той е от онази школа генерали, които вярват, че ако искат нещо достатъчно силно, то ще се случи. И е много добър в кампании от рода на тази при Филипи. Как обаче ще се справи с неизвестното?

— Всичко се свежда до два въпроса, приятелю. Първият е — предател ли е Моназес? Вторият — можем ли да се доверим на Армения? Ако отговорът на първия е отрицателен, а на втория — положителен, Антоний ще успее. Но само тогава.

 

 

Този път обозът пое към столицата на Армения Артаксата почти веднага след като пристигна в Карана. Това страшно раздразни Опий Стациан, лишен от почивка, баня, жена и възможност да поговори с Антоний. Искаше да му даде списък с нещата, които спокойно можеха да оставят в Карана, за да намалят размерите на обоза и да го задвижат малко по-бързо. Заповедта обаче гласеше да продължи напред с целия товар. От Артаксата той щеше да потегли веднага към Фрааспа — отново без почивка, без баня, без жена и без възможност да поговори с Антоний.

Самият Антоний бе станал сприхав и изгаряше от нетърпение да започне кампанията си — убеден, че с тактиката на задния вход си спестява дългия поход срещу партите. Естествено, някой вече ги бе предупредил, че Фрааспа ще бъде първият град, който ще понесе римския удар — с тях имаше твърде много азиатци и всякакви чужденци, за да остане това тайна. Но Антоний разчиташе на темпото и възнамеряваше то да не отстъпва по нищо на маршовете на Цезар. Римската армия щеше да се появи пред Фрааспа месеци преди очакваното.

Затова не се застоя в Артаксата, а потегли почти веднага и по възможно най-прекия маршрут. Разстоянието между Артаксата и Фрааспа беше петстотин мили, а на места теренът не бе нито по-неблагоприятен, нито по-висок от този, който вече бе зад гърба им. Мидийските и арменските водачи обаче твърдяха, че Антоний не е поел в правилната посока, ако иска да облекчи прехода си. Всеки хребет, всяка гънка на планината, всяка клисура минаваше в посока изток-запад и макар да бе много по-лесно да продължат на изток до огромното езеро Матиане, единственият начин да преминат през планините беше да вървят на юг по западните им склонове и да прекосят множество хребети. От южния край на езерото армията трябваше да продължи на изток, преди да обърне надолу към Фрааспа. На запад ги очакваше нов масив с върхове петнадесет хиляди стъпки, че и повече.

Шестнадесет легиона, десетхилядна галска кавалерия, петдесет хиляди чуждестранни конни и пеши войници и шестнадесет хиляди арменски катафракти — общо сто и четиридесет хиляди души — започнаха похода. Над петдесет хиляди от тях бяха на коне. Дори самият Александър Велики не е командвал такова множество, възторжено си помисли Антоний. Беше абсолютно уверен, че никоя сила на света не може да го победи. Какво приключение, какво колосално начинание! Най-сетне щеше да засенчи Цезар.

Настигнаха обоза разочароващо бързо — той още не бе прекосил планинския проход преди езерото Матиане, така че имаше да измине още близо четиристотин мили. Канидий увещаваше Антоний да намалят темпото и да останат недалеч от обоза, но той отказа. Донякъде основателно — ако забавеше ход, щеше да стигне прекалено късно до Фрааспа, за да я превземе преди зимата, дори и да не срещнеше сериозна съпротива. Пък и напредваха сравнително добре, независимо от постоянното катерене и спускане по склоновете. Антоний се задоволи да прати съобщение до Стациан, че трябва да раздели обоза на части и да се опита да ускори темпото на каруците с фураж и провизии.

Съобщението така и не пристигна до получателя си. Без да бъде усетен от съгледвачите и излезлите за фураж отряди, Артавазд Мидийски се бе съюзил с Моназес. Четиридесет хиляди катафракти и конни стрелци се промъкваха покрай римляните на разстояние, колкото да не се вижда прахта от копитата им. Когато обозът преминаваше прохода, водещ надолу към езерото Матиане, каруците се бяха разтеглили в една колона заради тесния и лош път и Стациан реши да ги остави в това положение, докато не стигнат равен терен. Десет хиляди мидийски катафракти ги нападнаха едновременно от всички страни. Връзките между отделните части на обоза бяха прекъснати, Стациан нямаше представа какво става и не знаеше къде да изпрати двата легиона. Докато се колебаеше, хората му бяха избивани, а оцелелите след нападението — преследвани и убивани, за да не може Антоний да разбере за случилото се. А каква плячка само награбиха! Ден по-късно и последната кола потегли на североизток към Мидия Атропатена, далеч от пътя на Антоний. Сега войската му разполагаше с провизии само за един месец и бе останала без артилерия и обсадна техника.

После Моназес поведе партските части — общо тридесет хиляди души — по следите на Антоний, но без да напада. Вече беше пленил двата сребърни орела на легионите на Стациан и в Екбатана те щяха да станат общо единадесет заедно със седемте от Крас.

Без да подозира нищо, Антоний стигна Фрааспа и откри, че тя няма нищо общо с кирпиченото селище, което си беше представял. Градът бе с размерите на Аталея или Трал, пазеха го огромни каменни бастиони и няколко могъщи порти. От пръв поглед Антоний разбра, че ще му се наложи да го обсади. Затова настани армията си така, че да накара жителите да стоят вътре. За негово огромно облекчение районът около Фрааспа беше пълен с готови за жътва ниви, които никой не се бе сетил да изгори, както и с тлъсти овце. Не ги застрашаваше глад.

Дните минаваха един след друг, а от обоза нямаше и следа.

— Мътните да го вземат Стациан, къде се бави толкова? — възнегодува Антоний, който много добре си даваше сметка, че от две излезли за продоволствия групи се връщаше само една.

— Ще се опитам да го намеря — отвърна Полемон, който беше решил да дойде с прашкарите. Потегли с хиляда души от леката си кавалерия, като махна дръзко на партите по стените на Фрааспа, абсолютно сигурен в Антоний и непобедимата му армия.

Дните минаваха един след друг, а Полемон така и не се върна.

Нямаше дървета за изсичане и единствено многочислеността на армията караше местните жители да стоят зад стените. Ясно беше, че градът се снабдява добре и има достатъчно водоизточници. Очертаваше се дълга и бавна обсада. Месец юли мина и замина, започна секстилий, а обоза още го нямаше. Да беше пристигнал поне дългият осемдесет стъпки таран! Щеше да направи на трески портите на Фрааспа.

— Приеми фактите, Антоний — каза Публий Канидий, след като армията прекара седемдесет дни пред стените. — Обозът не идва, защото вече не съществува. Нямаме дървен материал за обсадни кули, не разполагаме с катапулти, нито с балисти — с нищо. Дотук изгубихме двайсет и пет хиляди чуждестранни войници, пратени за провизии, а днес киликийците, юдеите, сирийците и кападокийците категорично отказаха да помръднат. Вярно, това означава двайсет и пет хиляди гърла по-малко, но не събираме достатъчно храна, за да поддържаме телата и морала на ниво. Някъде зад съгледвачите ни — или зад онези, които успеят да се върнат — има партска армия и тя прави с нас същото, което Фабий Максим е правил с Ханибал.

Напоследък коремът му сякаш бе непрекъснато пълен с олово. Това беше знак, че Антоний не може повече да игнорира истината — бяха победени. Тъмните стени на Фрааспа им се подиграваха и той беше толкова объркан и изгубен — всъщност толкова импотентен — колкото бе предчувствал, че ще стане от много и много месеци. Дори години. Всичко водеше до това — до провала. Затова ли го бе обхванала тази меланхолия? Защото е изгубил късмета си? И къде беше врагът? Защо партите не нападаха, щом бяха успели да отмъкнат продоволствията му? Обзе го още по-вцепеняваща мисъл — нямаше дори да му дадат възможност да даде сражение, да умре славно на бойното поле като Крас и да изкупи с последните си часове всички ужасни грешки на тази оплескана кампания. Единствено заради това името на Крас се изговаряше с уважение и съжаление за ослепената му глава, забита на стените на Артаксата. А името на Антоний? Кой щеше да си спомня за него, щом нямаше да има сражение?

— Нямат намерение да ни нападнат, докато стоим тук, нали? — обърна се той към Канидий.

— Поне аз така разбирам нещата, Марк — отвърна Канидий, като прикриваше състраданието си, много добре знаеше какво си мисли Антоний.

— И аз така ги разбирам — намръщено се обади Ахенобарб. — Няма да ни предложат сражение, искат да умрем бавно и от по-прозаични неща, отколкото са раните от мечове. Освен това имахме предател сред нас, който им издаде всичко — Моназес.

— Ох, не искам да свършим по този начин! — извика Антоний, подминавайки споменаването на Моназес. — Трябва ми повече време! Фрааспа не може да се изхранва пълноценно, никой град няма толкова запаси зад стените си, дори и Илион! Ако издържим още известно време, Фрааспа ще се предаде, казвам ви.

— Можем да щурмуваме — рече Марк Тиций.

Никой не си направи труда да му отговори. Тиций бе квестор, млад и глупав, не разбираше от нищо.

Антоний седна в курулното си кресло и се загледа унесено в далечината. Накрая излезе от медитацията и се обърна към Канидий.

— Колко още можем да издържим тук, Публий?

— Вече е началото на септември. В най-добрия случай още месец, но и това е много. Ако не се справим със стените на Фрааспа преди зимата, ще трябва да се оттегляме към Артаксата по същия път, по който дойдохме. Петстотин мили. Легионерите ще вземат разстоянието за трийсет дни, ако им дадем зор, но повечето от останалите помощни войски са пехотинци и няма да издържат на темпото. Това означава да разделим армията, за да запазим легионите. Оцелелите галски конници ще се справят — би трябвало да е останала още трева. Освен ако хиляди катафракти не са я направили на кал. Както много добре знаеш, Антоний, без съгледвачи ще има да се препъваме като слепци насред базилика.

— Точно такива сме — криво се усмихна Антоний. — Казват, че Помпей Велики обърнал три дни преди да достигне Каспийско море, защото не можел да издържа на паяците, но аз с радост бих посрещнал и милион от най-големите и космати гадини, само и само да получа достоверни сведения за това какво ни чака, ако наистина решим да се оттеглим.

— Аз ще отида — веднага се обади Тиций.

Останалите го зяпнаха.

— Щом арменските съгледвачи не се върнаха, защо смяташ, че ти ще успееш? — попита Антоний. Харесваше Тиций, който бе племенник на Планк, и се опитваше да го разубеди по най-деликатния начин. — Не, благодаря ти за предложението, но ще трябва да продължим да пращаме арменци. Никой друг не би се справил.

— Точно там е работата! — разпалено рече Тиций. — Те са врагът, Марк Антоний, независимо за какви се представят. Всички знаем, че арменците са предатели като мидийците. Нека ида! Обещавам, че ще се пазя.

— Колко души искаш да вземеш?

— Николко, Публий Канидий. Ще тръгна сам с едно местно конче, което да се слива с цвета на полето. Ще обуя гащи от козя кожа и боядисано палто. Може да взема още дузина понита, така че да приличам на коняр или нещо подобно.

Антоний се разсмя и тупна Тиций по гърба.

— Защо не? Добре, Тиций, върви! Само… само се върни. — Успя да се ухили широко. — Трябва да се върнеш! Единственият познат ми квестор, чийто сметки бяха по-криви от твоите, се казва Марк Антоний, но пък той служеше на по-взискателен господар — на Цезар.

 

 

Никой от командирската шатра не излезе да види как Марк Тиций тръгва на мисия, защото всички искаха да запомнят закачливото му луничаво лице само като лицето на квестора — напаст, натоварен да отговаря за финансите на цяла армия, но напълно неспособен да оправи своите собствени.

Той беше отсъствал вече повече от нундин, когато вятърът смени посоката си и задуха от север. С него дойдоха дъждовете и кишата. В същия този ден жителите на града въртяха чевермета върху стените и миризмата на печено се спускаше върху огромния лагер в равнината. Това беше начин да покажат на нашествениците, че Фрааспа има достатъчно храна за зимата и че няма да се предаде.

Антоний свика военен съвет — не среща на най-близките си сподвижници, а събрание с всички легати и трибуни, с командирите на кохортите и легионите — общо шестдесет души. Идеална бройка за обсъждане — той можеше да бъде чут от всички, без да е нужно глашатаи да повтарят думите му на намиращите се по-далеч. Повиканите се спогледаха многозначително — сред тях нямаше никакви чужденци. Срещата беше по-скоро на легионите, отколкото на цялата армия.

— Не можем да превземем Фрааспа без обсадна техника — започна Антоний, — а днешната малка демонстрация показва, че местните все още се хранят добре. Седим тук вече сто дни и сме опоскали целия район, но на висока цена — изгубихме две трети от конните помощни войски.

Пое си дълбоко дъх и се опита да изглежда решителен, напълно владеещ и себе си, и ситуацията.

— Време е да си вървим, момчета — рече той. — От времето днес се вижда, че в последния ден на септември от лято ще минем направо в зимата. Утре, на октомврийските календи, поемаме обратно към Артаксата. Това, за което местните няма да бъдат подготвени, е скоростта на легионите. Когато станат утре сутринта, от това място ще са останали само лагерните огньове. Заповядайте на хората си да носят едномесечен запас от зърно — мулетата на центуриите ще се използват за превозване на храна и дърва, а теглещите каруци ще станат товарни животни. Трябва да оставим всичко, което не можем да отнесем на гърбовете си. Вземаме храна и дърва, другото остава тук.

Повечето очакваха това обръщение, но на никого не му хареса да го чуе. В едно нещо обаче Антоний можеше да е сигурен — тези мъже бяха римляни и нямаше да оплакват участта на помощните войски. Тях ги търпяха, но не ги ценяха.

— Центуриони, до утре по зазоряване всеки легионер трябва да знае какво е положението и да разбере какво трябва да направи, за да оцелее при марша. Заради пресечения терен ще ни трябва около месец да стигнем Артаксата, особено ако дъждовете и кишата продължат. Това означава кална земя и студ. Всеки да изрови чорапите си от раниците — а има ли кожа от заек или пор, още по-добре. Най-голямата битка ще бъде да се пазим сухи, защото ни се очертава само такава, момчета. Партите използват тактиката на Фабий — ще нападат тези, които се отделят, но няма да атакуват основната сила. Най-лошото е, че няма да има достатъчно дърва по пътя до Артаксата, а това означава, че ще караме без огньове. Всеки, който изгори кол, части от преносимите укрепления или дръжката на копието си, ще бъде бичуван и обезглавен — всичко това може да ни потрябва, за да отблъскваме партските нападения. Не можем да имаме доверие на чужденците, в това число и на арменците. Единствените войски, които Рим очаква да запазим, са неговите легиони.

Настъпи кратка тишина, нарушена от Канидий.

— В маршова формация ли ще се движим, Антоний?

— В agmen quadratum, където теренът позволява. А където не позволява, повече или по-малко в карета. Не ме интересува колко тясна може да се окаже пътеката, в никакъв случай не трябва да се движим в редица или в колона, ясно ли е?

От всички страни замърмориха.

Ахенобарб бе отворил уста за нов въпрос, когато в края на групата настъпи раздвижване. Неколцина отстъпиха настрани, за да сторят път на Марк Тиций. Устните на всички се разтеглиха в широки усмивки, някои тупаха младия квестор по гърба.

— Тиций, куче такова! — радостно извика Антоний. — Откри ли партите? Какво е положението?

— Да, Марк Антоний, открих ги — мрачно отвърна Тиций. — Четиридесет хиляди, командвани от приятеля ни Моназес. Ясно го видях няколко пъти, яздеше в златна ризница и носеше диадема върху шлема си. Партски принц от величината поне на Пакор, както го описа Вентидий.

Новината за Моназес вече не изненада никого, дори и Антоний, който си бе останал негов най-твърд поддръжник. Цар Фраат ги беше измамил, бе внедрил предател сред тях.

— На какво разстояние се намират? — попита Фонтей.

— На около тридесет мили, точно между нас и Артаксата.

— Катафракти? Конни стрелци? — попита Канидий.

— И от едните, и от другите, но конните стрелци са повече. — Тиций се ухили за момент. — Предполагам, че катафрактите са им в дефицит след кампанията на Вентидий — около пет хиляди са, не повече. Стрелците обаче са цели орди. Армията е изцяло конна и идеално са разринали земята — при този дъжд войниците ни ще има здравата да газят в калта. — Млъкна и погледна въпросително към Антоний. — Предполагам, че най-сетне смятаме да се оттеглим?

— Именно. Връщаш се точно навреме, Тиций. Ако беше закъснял с един ден, нямаше да ни завариш.

— Имаш ли друго за докладване? — попита Канидий.

— Само това, че те не се държат като воини пред битка. По-скоро са твърдо решени да защитават позицията си. Ще ни нападат, разбира се, но освен ако Моназес е по-добър военачалник и може да прави друго, освен да се перчи наоколо и да се прави на важен, би трябвало да се справим с всичко, което хвърли срещу нас. Стига да сме предупредени.

— Не ни трябва предупреждение, Тиций — каза Ахенобарб. — Тръгваме в agmen quadratum, а ако не можем — в карета.

Срещата продължи с обсъждане на логистиката — кой от четиринадесетте легиона да тръгне пръв, кой последен, колко често да се сменят войниците от външната страна на каретата, колко големи да бъдат самите карета, колко товарни животни могат да се поберат във всяко от тях, когато е с най-малки размери — хиляда и едно решения трябваше да се вземат, преди първия обут в caliga крак да потегли на път.

Накрая Фонтей попита това, което се подминаваше от всички останали.

— Антоний, помощните войски. Тридесет хиляди пехотинци. Какво ще стане с тях?

— Ако могат да поддържат темпото, да оформят ариергарда — в каре. Но те няма да издържат, Фонтее, всички го знаем. — Очите на Антоний се навлажниха. — Много ми е мъчно, а и като триумвир на Изтока съм отговорен за тях, но легионите трябва да бъдат запазени на всяка цена. Странно, продължавам да си мисля, че са шестнайсет, макар и да не са толкова, разбира се. Двата на Стациан отдавна ги няма.

— А също и тиловаците, общо осемдесет и четири хиляди души. Достатъчно, за да образуват силен фронт, ако изобщо са в състояние да се движат в каре. Имаме четири хиляди галски конници и още толкова галатяни за защита на фланговете, но ако тревата е недостатъчна, ще загазят преди да сме минали и половината от разстоянието — обади се Канидий.

— Прати ги напред, Антоний — каза Фонтей.

— За да разринат земята още повече ли? Не, ще пътуват с нас, по фланговете. Ако не бъдат в състояние да се справят със стрелците и катафрактите на Моназес, поне ще могат да влязат вътре в каретата. Държа особено много на галските си конници, Фонтее. Те доброволно се включиха в тази кампания на половин свят разстояние от дома — каза Антоний и вдигна ръце. — Добре, свободни сте. Тръгваме призори. Искам всички да са в движение, когато изгрее слънцето.

— На войниците няма да им хареса, че се оттеглят — рече Тиций.

— Много добре разбирам това! — остро отвърна Антоний. — Поради което смятам да постъпя като Цезар. Ще обиколя всяка колона и ще говоря лично с тях, дори да ми отнеме цял нундин.

 

 

Agmen quadratum представляваше такова подреждане на многобройна войска в колони с широк фронт, че да бъде готова моментално да се завърти във всички посоки и да заеме бойно положение. Освен това то позволяваше много бързото оформяне на карета. Сега беше времето, когато и най-тъпият войник разбра ползата от дните, месеците и дори годините на безмилостна строева подготовка, движенията му трябваше да са автоматична реакция без каквато и да било мисъл.

С помощната пехота зад широкия една миля фронт легионери оттеглянето започна в добър ред, макар и под хапещия северен вятър, от който калта замръзваше и се превръщаше в назъбено поле с остри като нож ръбове — хлъзгаво, изтощаващо, мъчително.

В най-добрия случай легионите можеха да изминават по двадесет мили на ден, но дори това бе твърде много за помощните войски. На третия ден, докато Антоний все още обикаляше войниците, разправяше смешки и предсказваше победа на следващата година, след като вече знаеха с какво си имат работа, Моназес и партите атакуваха ариергарда. Стрелците им поваляха десетки мъже само с един залп. Малцина загинаха, но тези, които бяха твърде тежко ранени, за да продължат, трябваше да бъдат изоставени. Когато отпред се показаха необятните простори на голямото като море езеро Матиане, от помощните войски бяха останали съвсем малко хора. Никой не знаеше дали останалите са намерили смъртта си от ръцете на партите, или ги очакваше живот в робство.

Духът бе изненадващо висок, докато теренът не стана толкова стръмен, че се наложи да изоставят колоните и да се наредят в карета. Антоний се мъчеше да ги поддържа големи колкото кохорта — шест центурии, маршируващи в колона по четирима в квадрат, като щитовете на най-външните войници се припокриваха и образуваха костенурка. В празното пространство в средата бяха тиловаците, мулетата и онази нищожна част от артилерията, която винаги пътуваше с центуриите — скорпиони, изстрелващи дървени стрели, както и съвсем малки катапулти. При нападение карето се обръщаше с четирите си страни към атакуващите, задните редици насочваха дълги обсадни копия към коремите на конете, които по един или друг начин биваха принудени да се хвърлят напред — нещо, за което Моназес явно не беше готов. Катафрактите в земите на партите бяха намалели благодарение на стария Вентидий, а за развъждането и отглеждането на големите коне отиваше още повече време.

Дните минаваха в мрачни преходи от по седемнадесет — деветнадесет мили нагоре и надолу по планинските склонове. Всички вече ясно си даваха сметка за следващите ги по петите парти. Между галатянската и галската кавалерия и катафрактите избухваха отделни сблъсъци, но армията продължаваше напред в добър ред и със сравнително висок дух.

Но когато преминаваха най-тежкия проход с височина единадесет хиляди стъпки, попаднаха във виелица, каквато никой в Италия не бе виждал. Заслепяващ сняг като еднообразна бяла скала, виещи ветрове, земя, която пропадаше под краката и оставяше войниците затънали до бедрата в снежни кристали.

Колкото по-свирепи ставаха условията, толкова по-приповдигнато бе настроението на Антоний и легатите, които обикаляха непрекъснато войската, ободряваха хората, казваха им колко са храбри, корави и търпеливи. От кохорти каретата се бяха разделили на манипули^[1] с дълбочина само трима души. На прохода се наложи да се разделят на центурии, но нито Антоний, нито който и да било друг смяташе, че ще бъдат нападнати тук — просто нямаше достатъчно място.

Най-лошото беше, че макар всеки легионер да носеше в раницата си топли гащи, чорапи, чудесен непромокаем плащ и шал, той все пак замръзваше, тъй като не можеше да се стопли на огън. Когато изминаха две трети от разстоянието, привършиха най-ценния си товар — въглищата. Никой вече не можеше да пече хляб и да приготви каша, трябваше да дъвчат сурови зърна. Гладът, студът и болестите започнаха да ги мъчат до такава степен, че дори Антоний не можеше да повдигне духовете и на най-жизнените войници, които вече мърмореха как ще умрат в снега или никога повече няма да видят цивилизация.

— Само ни прекарай през прохода! — извика Антоний на арменския си водач Кир. — Ти ни води вярно два нундина — не ме разочаровай сега Кир, умолявам те!

— Няма да те разочаровам, Марк Антоний — отвърна мъжът на ужасен гръцки. — Утре първите карета ще започнат да пресичат прохода, а после знам къде да намерим въглища. — Тъмното му лице потъмня още повече. — Трябва обаче да те предупредя да нямаш доверие на арменския цар. Той непрекъснато поддържа връзка с брат си в Мидия, и двамата са хора на цар Фраат. Боя се, че обозът ти беше прекалено голямо изкушение за тях.

Този път Антоний се вслуша в съвета. До Артаксата обаче оставаха още сто мили, а настроението на легионите постоянно се влошаваше и нещата вървяха към размирици.

— Дори към бунт — каза Антоний на Фонтей, когато половината от войската се намираше от едната страна на хребета, а другата половина все още го пресичаше или чакаше реда си. — Не смея да им се покажа.

— За всички е ясно — безрадостно отвърна Фонтей. — Карат на сурово зърно вече седем дни, пръстите на краката им почерняват и окапват, носовете им също. Ужас! И обвиняват теб, Марк — теб и само теб. Най-недоволните казват, че нито за миг не е трябвало да губиш обоза от поглед.

— Вината всъщност не е моя — мрачно рече Антоний. — А на кошмарната безплодна кампания, която не им даде възможност да се проявят в сражение. От тяхна гледна точка излиза, че просто са чакали сто дни пред града, а от стените им показват medicus — „заврете си го отзад, римляни! Мислите се за велики ли? Е, не сте“. Напълно ги разбирам… — Антоний млъкна, когато видя уплашения Тиций да бърза към тях.

— Марк Антоний, нещата отиват към бунт!

— Кажи ми нещо, което да не знам, Тиций.

— Но това е сериозно! През нощта, утре, или и двете. Най-малко шест легиона са замесени.

— Благодаря ти, Тиций. А сега иди да прегледаш сметките, виж колко дължим на войниците, намери си някакво занимание!

И Тиций се омете, неспособен да намери решение.

— Ще стане през нощта — каза Антоний.

— Да, и аз мисля така — отвърна Фонтей.

— Ще ми помогнеш ли да падна върху меча си, Гай? Едно от най-дразнещите неща с този тежък гръден кош и едри мускули на ръцете е, че ме ограничават. Не мога да хвана достатъчно здраво дръжката и да забия меча дълбоко и сигурно.

Фонтей не възрази.

— Добре — каза той.

Цяла нощ двамата се гушеха в малката кожена палатка в очакване на бунта. За вече съсипания Антоний това бе подобаващ край на най-лошата кампания, провеждана от римски генерал от времето, когато Карбон бе разпердушинен от германците цимбри, когато армията на Цепион загина при Араузион или — най-ужасната катастрофа от всички — когато Павел и Варон бяха унищожени от Ханибал при Кана. Нищо не можеше да освети бездната на пълното поражение! Но армиите на Карбон, Цепион, Павел и Варон поне бяха загинали в бой! А на тази огромна войска не й бе дадена и най-малката възможност да покаже куража си — никакви битки, само безсилие.

„Не мога да виня войниците си, че се бунтуват — помисли си Антоний, докато седеше с изваден меч в скута, готов да сложи край на живота си. — Безсилие. Това чувстват те, също като самия мен. Как ще разказват на внуците си за експедицията на Марк Антоний в Мидийска Партия, без да плюят на спомена? Противен, жалък, напълно лишен от гордост и достойнство. Miles gloriosus, това е Антоний. Славолюбивият воин. Идеалният кандидат за фарс. Надут, наперен, вирнал нос до небето. А успехът му е толкова кух, колкото самият той. Карикатура като мъж, подигравка като войник, провал като военачалник. Антоний Велики. Как ли пък не“.

 

 

И тогава бунтът се разсея в разредения въздух на високия планински проход, сякаш легионерите никога не бяха отваряли дума за подобно нещо. На сутринта мъжете продължаваха да вървят и следобед проходът беше зад тях. Антоний успя да намери сили да се появи сред войниците и да се преструва, че изобщо не е чул за размирици.

Двадесет и седем дни след вдигането на лагера при Фрааспа четиринадесетте легиона и остатъкът от кавалерията стигнаха Артаксата. Стомасите им бяха пълни с мъничко хляб и колкото конско месо бяха успели да погълнат. Водачът Кир беше показал на Антоний откъде да отмъкнат достатъчно въглища, за да си готвят.

Първото, което Антоний направи в Артаксата, бе да даде на Кир торба монети и два добри коня и да го прати с пълна скорост по най-късия път на юг. Мисията му бе спешна — и пазена в тайна, особено от Артавазд. Крайната му цел бе Египет, където трябваше да потърси аудиенция при Клеопатра. Монетите, отсечени миналата година в Антиохия, бяха неговият пропуск до царицата. Беше му заръчано да я примоли да дойде до Левке Коме с помощ за войниците на Антоний. Левке Коме бе малко пристанище край Берит в Сирия, не толкова оживено, колкото големите Берит, Сидон и Иопа. Благодарният Кир препусна в галоп. Да остане в Армения след заминаването на римляните означаваше смъртна присъда, тъй като бе водил легионите добре — а това определено не беше по вкуса на Артавазд Арменски. Римляните трябваше да се заблудят и изгубят без храна и гориво, докато не измрат до крак.

При наличието на четиринадесет легиона в покрайнините на Артаксата обаче Артавазд нямаше друг избор, освен да любезничи и да покани Антоний да презимува в града. Без да се доверява на нито една дума, Антоний отказа да се задържа тук. Принуди царя да отвори хамбарите си, екипира войската и потегли към Карана, следван от бури и снегове. Легионерите бяха вече калени и преодоляха последните двеста мили с много по-висок дух, тъй като палеха огньове през нощта. В Армения дърветата също се срещаха рядко, но жителите на Артаксата не посмяха да възразят, когато войниците конфискуваха запасите им от дърва. Мисълта за измиращите от студ арменци не трогна ни най-малко римляните. Те не бяха марширували до изнемога и не бяха дъвкали сурово зърно заради източното предателство!

 

 

В средата на ноември Антоний стигна Карана, откъдето експедицията бе потеглила през майските календи. Всички легати бяха видели лошото настроение и объркването му, но само Фонтей знаеше колко близко се бе намирал Антоний до самоубийството. Тъй като нямаше никакво желание да сподели преживяното с Канидий, Фонтей се нагърби лично да убеди Антоний да продължи на юг към Левке Коме. Оттам при нужда можеше да изпрати ново съобщение на Клеопатра.

Първо обаче Антоний трябваше да научи най-лошото от нетактичния Канидий. Взаимоотношенията им невинаги бяха приятелски, тъй като Канидий бе предвидил изхода на кампанията още в началото й и настояваше за незабавно оттегляне.

Освен това той не бе одобрил организацията и придвижването на обоза. Всичко това обаче бе минало и сега той трябваше да се примири със себе си и със собствените си амбиции. Бъдещето му беше с Марк Антоний, каквото и да му носеше това.

— Преброяването завърши, Антоний — кисело рече той. — От помощните войски, около тридесет хиляди души, не оцеля никой. От десетте хиляди галски конници са останали шест хиляди, но без конете. Галатяните от десет са се стопили на четири хиляди, също без коне. Всички животни бяха заклани за храна през последните сто мили. От шестнайсетте легиона двата на Стациан са изчезнали и съдбата им е неизвестна. Останалите четиринайсет са претърпели тежки, но не фатални щети, предимно от измръзвания. Войниците, останали без пръсти на краката, ще трябва да бъдат уволнени и върнати с каруци. Не могат да се движат пеша. Плащовете обаче са спасили пръстите на ръцете на повечето. Всеки легион, като изключим двата на Стациан, беше напълно боеспособен — с почти пет хиляди войници и над хиляда тиловаци. Сега всеки от тях се е стопил до по-малко от четири хиляди бойци и около петстотин тиловаци. — Канидий пое дъх и извърна поглед. — Ето я и бройката. Помощна пехота — трийсет хиляди. Помощна кавалерия — десет хиляди души, но двайсет хиляди коне. Четиринайсет хиляди легионери няма да се сражават никога вече, плюс още осем хиляди на Стациан. Девет хиляди тиловаци. Общо седемдесет хиляди души и двайсет хиляди коне. Двайсет и две хиляди от тях са легионери. Половината армия, макар и не по-добрата половина. В никакъв случай не са мъртви до последния човек, но все едно, че са умрели.

— Ще изглежда по-добре, ако кажем — една трета загинали, една пета инвалиди — рече с треперещи устни Антоний. — Канидий, това е ужасно! Да изгубя толкова много хора без нито една битка! Не мога да го изкарам дори като поражението при Кана.

— Поне никой не е бил победен, Антоний. Това не е безчестие, а просто катастрофа поради лошото време.

— Фонтей казва, че трябва да продължа към Левке Коме и да чакам царицата. Да пратя второ съобщение, ако е необходимо.

— Добра идея. Върви, Антоний.

— Погрижи се за армията колкото може по-добре, Канидий. Вълнени или кожени чорапи за всички, а попаднеш ли в буря, изчакай в добър лагер. Предполагам, че покрай Ефрат ще бъде малко по-топло. Просто не им давай да спират и им обещай Елисейски полета, щом стигнат Левке Коме — топло слънце, много храна и всяка курва, която успея да намеря в Сирия.

Клеменция бе последвала съдбата на всички коне, когато се появиха въглищата между планинския проход и Артаксата. Провесил крака почти до земята, Антоний потегли от Карана на едно местно конче, съпровождан от Фонтей, Марк Тиций и Ахенобарб.

Месец по-късно той пристигна в Левке Коме и свари малкото пристанище неподготвено. Клеопатра не беше дошла, нито пък имаше някакви вести от Египет. Антоний прати Тиций в Александрия, но без много надежда. Клеопатра се бе обявила категорично против кампанията, а тя не беше от онези, които прощават. Нямаше да има помощ, нямаше да има пари да се закърпи останалото от легионите. И макар за Антоний това че е измъкнал войската си децимирана, но не и унищожена, да бе поне някакво постижение, тя сигурно щеше да скърби повече за изгубените помощни войски.

Депресията го погълна и се превърна в толкова мрачно отчаяние, че Антоний се вкопчи в гарафата вино, неспособен да понесе мислите за окапващите пръсти, за бунта в онази ужасна нощ, за дългите редици изкривени от омраза лица, за ненавиждащите го конници, лишени от любимите им коне, за собствените си жалки решения, винаги погрешни и винаги катастрофални. Той и единствено той бе виновен за смъртта на толкова много хора, за цялото това човешко нещастие. Ох, направо непоносимо! Затова се напи до забрава и продължи да пие.

Час по час се подаваше от шатрата с пълна чаша в ръка, изминаваше със залитане краткото разстояние до брега и се взираше към пустия вход на пристанището.

— Иде ли? — питаше намиращите се наблизо. — Иде ли? Иде ли?

Останалите го вземаха за луд и побягваха веднага щом го видеха да се показва навън. Кой да идва?

Връщаше се да си сипе още вино, после отново излизаше:

— Иде ли? Иде ли?

Януари се смени с февруари, после и той наближи към края си, а тя така и не дойде, нито прати съобщение. Нямаше никаква вест и от Кир или Тиций.

Накрая Антоний вече не можеше да се държи на краката си, въргаляше се с гарафата вино в шатрата и се опитваше да каже „Иде ли?“ на всеки, който влизаше вътре.

 

 

— Иде ли? — запита той движещото се петно на входа в началото на март, абсолютно безсмислен брътвеж за онези, които не знаеха от дългия си опит какво се опитва да каже.

— Тук е, Антоний — отвърна тих глас. — Тук е.

Омацан и вонящ, Антоний някак успя да се изправи на крака. После падна на колене, тя коленичи до него и притисна главата му в гърдите си, а той плачеше и плачеше.

 

 

Клеопатра беше ужасена, но това не беше просто дума. Тя не можеше дори да започне описанието на чувствата, които връхлетяха ума и съсипаха тялото й през следващите дни, докато разговаряше с Фонтей и Ахенобарб. След като Антоний се наплака и заспа, а после можеше да бъде изкъпан и сложен в по-удобно легло от военната койка, болезненият процес на изтрезняване и въздържание накара Клеопатра да използва цялата си изобретателност. Той беше лош пациент, като се има предвид нагласата на ума му — отказваше да говори, изпадаше в ярост, когато не му даваха вино, и сякаш съжаляваше, че бе пожелал Клеопатра да дойде тук.

Така й се наложи да разговаря с Фонтей и Ахенобарб. Първият много искаше да помогне по някакъв начин, но вторият дори не се опитваше да скрие неприязънта и презрението си към нея. Затова Клеопатра се опита да раздели ужасите, за които бе научила, на категории с надеждата, че ако подходи към тях логично и последователно, вероятно ще разбере по-добре как да излекува Марк Антоний. Ако искаше тя самата да оцелее, той трябваше да бъде излекуван!

От Фонтей получи пълно описание на обречената кампания, включително и нощта, когато самоубийството изглеждаше единствен изход за Антоний. Тя нямаше представа от виелици, лед и дълбоки до кръста преспи, тъй като беше виждала сняг само през двете зими в Рим, а и те не бяха много тежки, както я уверяваха тогава. Тибър не беше замръзнал, а редките снеговалежи бяха като магия, покриваща в бяло смълчания свят. Явно това нямаше и далечна прилика с оттеглянето от Фрааспа.

Ахенобарб й рисуваше по-живописни картини на окапващи от измръзване пръсти и носове, за мъже, дъвчещи сурово зърно, за Антоний, полудял от предателството на всички, от съюзниците до водачите.

— Ти плати за този погром, без дори да помислиш за оборудване, което не беше предвидено, а трябваше да го има — като по-топли дрехи за легионерите например — каза Ахенобарб.

Какво можеше да му отговори? Че това не беше нейна грижа, а работа на Антоний и неговия praefectus fabrum ли? Тогава Ахенобарб щеше да я обвини, че се измъква за сметка на Антоний. Ясно беше, че той няма да приеме критики срещу Антоний и предпочита да стовари вината върху нея само защото нейните пари бяха финансирали експедицията.

— Всичко вече беше замислено, когато се появиха парите ми — рече тя. — Как Антоний щеше да проведе кампанията си без тях?

— Нямаше да има кампания, царице! Антоний щеше да си остане в Сирия, затънал в огромни дългове към доставчиците на всичко, от ризници до артилерия.

— И ти би предпочел това, вместо да получи парите и да може да им плати?

— Да! — озъби се Ахенобарб.

— Това означава, че не го смяташ за способен военачалник.

— Мисли каквото си искаш, царице. Няма да кажа нищо повече — отвърна Ахенобарб и си тръгна ядосан, излъчващ омраза.

Изненадан и обезсърчен, Фонтей наруга мислено раздразнителния тон на генерала.

— Не, твое величество, той не е прав, но и не казва онова, което ти си помисли. Ако не бе съпровождала армията до Зеугма с намерение да продължиш и по-нататък и ако не се беше обаждала на събранията, мъжете като Ахенобарб нямаше да те критикуват по такъв начин. Той искаше да каже, че ти обърка начинанието с настояването си то да се проведе по определен начин… че без теб Антоний щеше да бъде друг човек и нямаше да претърпи поражение, без да води нито една битка.

— Но това не е честно! — ахна тя. — По никакъв начин не съм командвала Антоний! По абсолютно никакъв!

— Вярвам ти, госпожо. Но Ахенобарб никога не ще ти повярва.

Когато армията се дотътри до Левке Коме три нундина след пристигането на египетската царица, малкото пристанище беше задръстено от кораби, а около градчето бяха разпънати множество лагери. Клеопатра бе довела лекари, лекарства, цял легион хлебари и готвачи, които хранеха войниците по-добре, отколкото го правеха тиловаците, удобни легла, чисто и меко бельо. Дори заповяда на робите си да разчистят всички морски таралежи от плитчините на големия плаж, така че всеки да може да се къпе, без да се безпокои от най-лошата напаст в тази част на Нашето море. И макар Левке Коме да не бе точно Елисейските полета, на обикновените легионери им се струваше точно такова. Духът се повдигна — особено у онези, които не бяха изгубили пръстите си.

— Много съм благодарен — каза й Публий Канидий. — Момчетата ми се нуждаят от истинска почивка и ти им я осигури. Щом се оправят, ще забравят и за най-свирепите си изпитания.

— С изключение на окапалите пръсти и носове — горчиво отвърна Клеопатра.