Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (7)

7.

Октавиан се намираше в Рим, когато от Брундизиум дойде вестта, че Марк Антоний с два легиона се е опитал да влезе в пристанището, но бил отблъснат. Веригата била вдигната, войници заели укрепленията. Брундизиум не го е грижа какви титли има чудовището Антоний, казваше се в писмото, нито пък дали Сенатът е наредил да му бъде позволено да слезе на сушата. Тъй като единственото друго пристанище, способно да поеме двата легиона, бе Тарент в другия край на Петата, забавен, яростният Антоний трябваше да стовари хората си в много по-малките пристанища около Брундизиум и по този начин да пръсне силите си.

— Трябвало е да продължи към Анкона — каза Октавиан на Агрипа. — Там би могъл да се срещне с Полион и Вентидий и вече щеше да е поел към Рим.

— Би го направил, ако беше сигурен в Полион — отвърна Агрипа. — А той не е.

— Значи вярваш в писмото на Планк и дрънканиците за съмнения и недоволства? — попита Октавиан и размаха един лист.

— Да.

— Аз също — рече Октавиан и се ухили. — Планк е поставен натясно — би предпочел Антоний, но иска да си остави пътека и до мен, ако случайно се наложи да прескочи оградата и да мине на другата страна.

— Разполагаш с твърде много легиони около Брундизиум, за да може Антоний да събере хората си преди пристигането на Полион. А съгледвачите ми казват, че това няма да се случи поне още един нундин.

— Достатъчно време, за да стигнем до Брундизиум, Агрипа. Нашите легиони около Минуциевия път ли са разположени?

— По възможно най-добрия начин. Ако иска да избегне сражението, Полион ще трябва да се насочи към Беневентум и по Апиевия път.

Октавиан остави писеца и събра книжата си в спретнати купчинки — кореспонденция с групи и отделни хора, чернови на закони и подробни карти на Италия. Стана.

— Е, тогава да тръгваме към Брундизиум. Готови ли са Меценат и моят Нерва? Как стои въпросът с неутралния?

— Ако не се беше заровил в бумагите, щеше да знаеш — отвърна Агрипа с тон, с какъвто само той се осмеляваше да му говори. — Готови са от дни. И Меценат успя да уговори неутралния Нерва да се присъедини.

— Отлично!

— Но защо той е толкова важен, Цезаре?

— Защото когато единият брат избра Антоний, а другият мен, неутралитетът остана единственият начин за фракцията на Кокцей Нерва да продължи да съществува, ако между Антоний и мен се стигне до размяна на удари. Антониевият Нерва умря в Сирия и от неговата страна се получи празнина. Празнина, която кара Луций Нерва да плувне в пот — стиска ли му да я запълни? Накрая се отказа, макар че не избра и мен. — Октавиан се подсмихна. — Тъй като жена му размахва камшика, той си остава вързан за Рим и съответно — за неутралитета.

— Всичко това ми е известно, но тъкмо то поражда въпроса.

— Ще получиш отговор, ако замисълът ми успее.

 

 

Онова, което накара Марк Антоний да скочи от удобната си атинска кушетка, бе едно писмо от Октавиан.

Скъпи мой Антоний, за мен е голяма мъка да ти предам новината, която току-що получих от Оттатъшна Испания. Брат ти Луций умрял в Кордоба малко след като заел поста си губернатор. Според всички многобройни доклади, които прочетох по въпроса, просто паднал и умрял. Без да се мъчи, без да изпитва болка. Лекарите твърдят, че причината за нещастието била в мозъка — аутопсията показала голям кръвоизлив в основата му. Бил е кремиран в Кордоба, а прахът му ми бе изпратен заедно с множество документи, които подробно обясняват обстоятелствата около края му. Пазя всичко това за теб. Моля, приеми искрените ми съболезнования.

Писмото бе подпечатано с пръстена на Божествения Юлий.

Естествено, Антоний не повярва на нито една дума, с изключение на факта, че Луций е мъртъв. Още на следващия ден бързаше към Патра, а на север бе пратена заповед два легиона незабавно да потеглят от Аполония. Останалите осем бяха в пълна готовност да бъдат натоварени към Брундизиум при първо повикване.

Ама че наглост, Октавиан пръв да научи новината! И защо не бе чул нито дума за това преди да получи писмото? Четеше посланието като хвърлено в лицето му предизвикателство — прахът на брат ти е в Рим, ела да го вземеш, ако ти стиска! Стиска ли му! Юпитер Най-добър и Всемогъщи, и още как!

Едно уведомително писмо от Планк до Октавиан полетя от Патра, където разяреният Антоний се принуди да чака потвърждение, че двата му легиона са потеглили. Писмото замина (ако Антоний знаеше съдържанието му, щеше да си остане в Гърция) заедно с рязката заповед на Антоний към Полион да потегли с легионите си надолу по Адриатическия път. В момента те се намираха във Фанум Фортуне, откъдето Полион можеше да тръгне към Рим по Фламиниевия път или покрай Адриатическото крайбрежие към Брундизиум. Треперещ от страх, Планк умоляваше Антоний да тръгне с неговия кораб — смяташе, че шансовете му да се промъкне покрай позициите на Октавиан са по-големи на италианска земя. Вече отчаяно му се искаше да не беше пращал онова писмо — откъде можеше да е сигурен, че Октавиан няма да разкрие съдържанието му на Антоний?

Чувството за вина го превърна в докачлив и неспокоен спътник и когато насред Адриатика се появи флотът на Гней Домиций Ахенобарб, Планк напълни гащите и едва не припадна.

— Антоний, с нас е свършено! — изплака той.

— От ръцете на Ахенобарб? Как ли пък не! — отвърна Антоний и ноздрите му се разшириха. — Планк, май си се насрал!

Планк се омете, а Антоний изчака пристигането на лодката, която се бе насочила към кораба му. Знамето му продължаваше да се вее на мачтата, макар че Ахенобарб бе свалил своето.

Дундест, тъмен и плешив, Ахенобарб се покатери пъргаво по въжената стълба и тръгна към Антоний, ухилен до уши.

— Най-сетне! — сприхаво извика той и го прегърна. — Тръгнал си към онази противна дребна буболечка Октавиан, нали! Моля те, кажи, че си тръгнал!

— Тръгнал съм — отвърна Антоний. — Да се задави в собствените си лайна дано! Планк току-що се насра при вида на корабите ти, а аз го смятам за по-голям куражлия от Октавиан. Знаеш ли какво е направил онзи? Убил е Луций в Оттатъшна Испания, след което има нахалството да ми съобщи, че е горд притежател на праха му! Предизвиква ме да ида и да го взема! Да не е полудял?

— С теб съм в студ и в пек — с дрезгав глас рече Ахенобарб. — Корабите ми са твои.

— Добре — отвърна Антоний и се освободи от продължителната прегръдка. — Може да ми потрябва голям кораб със здрав бронзов клюн, който да разбие веригата на пристанището на Брундизиум.

Дори кораб с шестнадесет реда гребла и тежащ двадесет таланта бронзов клюн не би могъл да скъса веригата, опъната на входа на пристанището. Всъщност Ахенобарб нямаше съдове и наполовина на тези размери. Веригата бе опъната между два бетонни вълнолома с желязна арматура, а всяка бронзова брънка беше дебела длан и половина. Нито Антоний, нито Ахенобарб бяха виждали такава чудовищна преграда, нито пък тъй радостно население, надаващо тържествуващи викове при вида на безплодните им опити да скъсат бариерата. Докато жените и децата крещяха и дюдюкаха, мъжете подлагаха квинкверемата на Ахенобарб на убийствен дъжд от стрели и копия и в крайна сметка я принудиха да се отдалечи.

— Не мога! — викна Ахенобарб и се разрида от ярост. — Ох, само да ми паднат! Откъде се е появило това? Старата верига беше десет пъти по-слаба!

— Онзи апулийски селянин Агрипа я е подменил — успя да каже Планк, който вече бе сигурен, че гащите му не миришат. — Когато тръгнах да търся убежище при теб, жителите на града побързаха да се похвалят. Агрипа е укрепил това място по-добре от Илион. В това число и стените, които гледат към сушата.

— Чака ги бавна смърт — изръмжа Антоний. — Ще набуча магистратите на колове през задниците и ще ги вкарвам навътре по един пръст на ден.

— Ох! — възкликна Планк и трепна при мисълта за подобна разправа. — Сега какво ще правим?

— Ще чакаме легионите и ще ги стоварим където можем на север и на юг — отвърна Антоний. — Щом Полион се натутка и дойде, ще пометем това окаяно място от лицето на земята, ако ще и десет пъти по-дебели стени да е издигнал Агрипа. След обсада, предполагам. Знаят, че няма да бъда милостив с тях. И ще се съпротивляват до последно.

 

 

Така Антоний се оттегли на острова срещу входа на пристанището, за да изчака Полион и да се опита да разбере какво е станало с Вентидий, от когото нямаше ни вест, ни кост.

Секстилий^[1] свърши, минаха и септемврийските нони^[2], но времето си оставаше достатъчно горещо, за да превърне престоя на острова в мъчително изпитание. Антоний крачеше напред-назад, Планк го гледаше как крачи. Антоний ръмжеше, Планк размишляваше. Мислите на Антоний нито за миг не се отделяха от брат му Луций, Планк също се спираше надълго и нашироко на една тема, макар и по-завладяваща — Марк Антоний. Защото сега виждаше у него нови черти и гледката не му харесваше. Прекрасната, великолепна Фулвия навестяваше и напускаше мислите му — тъй храбра и свирепа, тъй… тъй интересна. Как можеше Антоний да удари жена, при това собствената си съпруга? Внучката не на друг, а на самия Гай Гракх!

Прилича на малко дете с майка си, помисли си Планк, докато бършеше сълзи. Трябваше да е на изток и да воюва с партите — това беше задължението му. А вместо това е в Италия, сякаш не му стига смелост да я напусне. Октавиан ли не му дава покой? Или чувството за несигурност? Дали дълбоко в себе си Антоний вярва, че може да спечели лавровия венец? Вярно, храбър е, но командването на армии не изисква задължително храброст. Това е по-скоро интелектуално упражнение, изкуство, талант. Божественият Юлий беше гений в това отношение, а Антоний бе негов братовчед. „Но подозирам, че за него командването е по-скоро бреме, отколкото удоволствие. Подобно на Помпей Велики, той така се ужасява от провал, че не би предприел нищо, ако няма числено превъзходство. А то е налице в Италия с войските на Полион, Вентидий и собствените му легиони от другата страна на тясното море. Достатъчно, за да смажат Октавиан, въпреки че сега той притежава единадесетте легиона на Гален в Оттатъшна Галия. Доколкото знам, те все още са там под командването на Салвидиен, който пише редовно на Антоний и се опитва да мине на негова страна. Дреболия, която спестих на Октавиан.

Онова у Октавиан, което така плаши Антоний, е геният на Божествения Юлий. Не, не като военачалник! А като човек с безкраен кураж — същият онзи кураж, който Антоний започва да губи. Да, страхът му от провал расте, а в същото време Октавиан става все по-предизвикателен, рискува, залага на непредвидими резултати. Антоний е в неизгодно положение спрямо него, а щеше бъде в още по-неизгодно, ако беше останал да се занимава с партите. Дали изобщо някога ще започне онази война? Оплаква се от липса на пари, но дали това е причината за нежеланието му да се заеме с това, което би трябвало да прави? Ако не воюва, ще изгуби доверието на Рим и римляните — и той много добре знае това. Затова Октавиан е неговото извинение да остане на Запад. Премахне ли Октавиан, ще разполага с толкова легиони, че би могъл да разбие четвъртмилионна войска. А пък Божественият Юлий с шестдесет хиляди бе успял да победи повече от триста хиляди. Заради гениалността му. Антоний иска да бъде господар на света и Първенец в Рим, но не може да измисли как да стигне дотам.

И сега крачи — напред-назад, напред-назад. Несигурен е. Трябва да вземе неотложни решения, а е несигурен. Не може да намери и отдушник в прочутите си «несравними веселби» — ама че нелепа шега, да нарече приятелчетата си в Александрия Обществото на несравнимите веселяци! А сега ето го тук в положение, в което не може да се отдаде на гуляи и да забрави всичко. Дали и останалите са разбрали като мен, че запоите на Антоний са просто проява на вътрешната му слабост?

Да — реши Планк, — време е за смяна на страните. Но мога ли да го сторя сега? Съмнявам се — по същия начин, по който се съмнявам в Антоний. Подобно на Антоний, и на мен не ми стиска“.

 

 

Октавиан знаеше всичко това с много по-голяма увереност от Планк, но все пак не можеше да предвиди как ще се завърти жребият сега, когато Антоний се намираше при Брундизиум. Беше заложил всичко на легионерите. После представителите им дойдоха да му кажат, че няма да се сражават срещу войските на Антоний, били те неговите собствени, на Полион или на Вентидий. Новина, която го остави премалял от облекчение. Оставаше само да разбере дали войниците на Антоний ще се сражават за него.

Отговорът дойде два нундина по-късно. Войниците под командването на Полион и Вентидий нямаше да се изправят срещу събратята си по оръжие.

Седна да напише писмо на Антоний.

Мой скъпи Антоний, намираме се в безизходно положение. Легионерите ми отказват да участват в междуособици, твоите също. Казват, че са войници на Рим, а не на един човек, бил той и триумвир. Казват, че дните на големите премии са минало. Съгласен съм с тях. Още след Филипи разбрах, че вече не можем да уредим различията си на бойното поле. Може и да притежаваме върховна власт, но за да я упражняваме, трябва да имаме верни войници. А ги нямаме.

Ето защо предлагам, Марк Антоний, всеки от нас да избере един човек за свой представител, който да се опита да намери решение от това положение. Като неутрален участник, честен и безстрастен и според двама ни, бих посочил Луций Кокцей Нерва. Можеш спокойно да оспориш избора ми и да посочиш друг. Мой представител ще бъде Гай Меценат. Нито ти, нито аз няма да участваме в срещата. Присъствието ни там би означавало само разпалване на духовете.

— Коварен плъх! — изрева Антоний, смачка писмото и го запрати на земята.

Планк го вдигна, изглади го и го прочете.

— Марк, това е логическото решение на затрудненото ти положение — заекна той. — Моля те, помисли само за момент къде си и срещу какво си се изправил. Предложението на Октавиан може да се окаже мехлем, който да излекува наранените чувства и на двете страни. Повярвай ми, това е най-добрата алтернатива.

 

 

Същите думи повтори няколко часа по-късно и Гней Азиний Полион, който пристигна с едно бързо корабче от Бариум:

— Хората ми няма да се бият, твоите също — с равен тон рече той. — Аз не мога да променя решението им, ти също не можеш, а според всички доклади, които получавам, Октавиан е в същото положение. Легионите са взели своето решение, така че от нас зависи да намерим достоен изход от положението. Казах на хората си, че ще уредя сключване на примирие. И Вентидий е постъпил така. Хайде, Марк, съгласи се! Това не е поражение.

— Всичко, което позволява на Октавиан да се измъкне от ноктите на смъртта, е поражение — упорито рече Антоний.

— Глупости! Неговите войници са толкова непокорни, колкото и нашите.

— Той дори не е готов да се изправи срещу мен! Иска всичко да направят посредници като Меценат! Разпалване на духовете ли? Ще му дам аз едно разпалване! Изобщо не ми пука какви ги говори, ще ида на малката му среща и ще отговоря лично!

— Той няма да присъства, Антоний — рече Полион, без да откъсва поглед от Планк, който завъртя очи към небето. — Имам далеч по-добро предложение. Приеми го. Нека ида като твой представител.

— Ти ли? — не повярва на ушите си Антоний. — Ти?

— Да, аз! Антоний, консул съм от осем месеца и половина, а не съм имал възможност да ида в Рим и да си взема консулските регалии — отвърна Полион, който започна да губи търпение. — В качеството си на консул аз съм по-високопоставен от Гай Меценат и нищожния Нерва, взети заедно! Наистина ли мислиш, че ще позволя на невестулка като Меценат да ме измами? Наистина ли?

— Предполагам, че не — рече Антоний, който започна да се предава. — Добре, съгласен съм. Но при някои условия.

— Кажи ги.

— Да съм свободен да вляза в Италия през Брундизиум и да ти бъде позволено безпрепятствено да идеш в Рим и да поемеш консулските си задължения. Да запазя правото си да набирам войски в Италия. И пратените в изгнание да могат незабавно да се върнат по домовете си.

— Не ми се вярва да има проблеми — рече Полион. — А сега сядай и пиши, Антоний.

 

 

Странно, помисли си Полион, докато яздеше по Мунициевия път към Брундизиум. Винаги успявам да бъда там, където се вземат важни решения. Бях с Цезар — със самия Божествен Юлий! — когато прекоси Рубикон, после и на онова речно островче в Отсамна Галия, когато Антоний, Октавиан и Лепид се съгласиха да си поделят света. А сега ще председателствам поредното паметно събитие — Меценат не е глупак и няма да възрази аз да ръководя нещата. Какъв късмет за един съвременен историк!

Макар сабинският му род да бе неизвестен преди неговото издигане, Полион имаше достатъчно голям интелект, за да стане един от любимците на Цезар. Добър войник и още по-добър командир, той се бе издигнал покрай Цезар, когато той стана диктатор, и до убийството му неговата лоялност никога не бе поставяна под въпрос. Твърде прагматичен и лишен от романтика, за да застане на страната на наследника на Цезар, на него му остана един-единствен човек — Марк Антоний. Подобно на мнозина като него, той беше сметнал осемнадесетгодишния Гай Октавий за пълно недоразумение и изобщо не можеше да разбере какво толкова би могъл да види човек като Цезар в такова хубавичко момче. Освен това бе сигурен, че Цезар не беше очаквал да умре толкова скоро — беше здрав като войнишки ботуш — и че Октавиан бе посочен само временно за наследник, просто като средство да отстрани Антоний, докато реши окончателно дали да остави всичко на него. И да види какво ще излезе от едно мамино синче, което отричаше съществуването на майка си. А ето че Съдбата и Фортуна произнесоха тежката си присъда върху Цезар и позволиха на групичка огорчени, завистливи и късогледи мъже да го убият. Сега Полион скърбеше за това въпреки способността му да записва настоящите събития безпристрастно и обективно. Проблемът бе, че по онова време Полион нямаше идея какво ще направи Цезар Октавиан с неочакваното си издигане. Че кой би могъл да предвиди стоманения характер и дързостта на неопитния младеж? Полион отдавна си беше дал сметка, че Цезар е бил единственият, който бе видял от какво тесто е замесен Гай Октавий. Но дори когато започна да разбира какво се крие у Октавиан, за Полион, като човек на честта, бе твърде късно да застане на негова страна. Антоний не беше по-добър, а просто алтернативата, която гордостта допускаше. Въпреки недостатъците му — а те не бяха малко — Антоний поне беше мъж.

Знаеше съвсем малко за Октавиан, а същото се отнасяше и за главния му представител Гай Меценат. Във всяко едно физическо отношение Полион бе среден човек — на ръст, телосложение, цвят на кожата, привлекателност. Подобно на повечето такива хора, особено когато външността върви редом със силен интелект, той не се доверяваше на онези, които определено не бяха средни в един или друг аспект. Ако не беше толкова суетен (ботуши с високи подметки, представете си само!) и хубав, Октавиан щеше да се радва на далеч по-добри позиции в очите на Полион непосредствено след убийството на Цезар. Същото се отнасяше и за Меценат — закръглен, с безлично лице и изпъкнали очи, богат и разглезен. Усмихваше се превзето, преплиташе пръсти, цупеше устни, изглеждаше развеселен, когато нямаше нищо смешно. Позьор. Все дразнещи, отвращаващи качества. А ето че сам бе предложил да преговаря с този позьор, защото знаеше, че след като се успокои, Антоний щеше да избере за свой представител Квинт Делий. А това не биваше да се случва. Делий бе прекалено продажен и алчен за подобни деликатни преговори. Възможно бе Меценат да е също тъй продажен и алчен, но доколкото можеше да се разбере, Октавиан не беше допуснал много грешки при подбора на приближените си. Салвидиен беше грешка, но дните му бяха преброени. Алчността винаги е била противна на Антоний и той без абсолютно никакви угризения щеше да се отърве от него, след като престане да му бъде от полза. Меценат обаче не беше направил никакви предложения, а и притежаваше едно качество, на което Полион се възхищаваше — обичаше литературата и бе енергичен патрон на неколцина обещаващи поети, сред които Хораций и Вергилий — най-добрите стихоплетци от Катул насам. Единствено това подхранваше у Полион надеждата, че може да се стигне до приемливо и за двете страни споразумение. Но как един прост войник като него можеше да издържи на храната и питиетата, които щеше да му предложи познавач като Меценат?

— Предполагам, нямаш нищо против проста храна и силно разредено вино? — попита Меценат в мига, когато Полион пристигна в изненадващо скромната къща в покрайнините на Брундизиум.

— Благодаря, тъкмо това предпочитам — отвърна той.

— Не, аз ти благодаря, Полионе. Мога ли преди да пристъпим към работа да споделя, че се възхищавам на прозата ти? Казвам го не за да те лаская — не ми се вярва да си податлив на изкуството на блюдолизците, — а защото е самата истина.

Смутен, Полион тактично, но леко пропусна комплимента и се обърна да поздрави третия от групата, Луций Кокцей Нерва. Неутрален ли? Че как е възможно човек като него да бъде нещо друго, освен неутрален? Нищо чудно, че жена му го биеше.

Докато вечеряха яйца, салата, пиле и прясно опечен хрускав хляб, Полион откри, че харесва Меценат, който като че ли бе изчел всичко от Омир до латински светила като Цезар и Фабий Пиктор. Хрумна му, че ако имаше нещо, което да липсва във всеки военен лагер, това бяха задълбочените разговори на литературни теми.

— Разбира се, стилът на Вергилий е елинистически, но пък същото важи и за Катул — ах, какъв поет само! — с въздишка рече Меценат. — Знаеш ли, имам си една теория.

— И каква е тя?

— Че най-лиричните представители на поезията и прозата имат галска кръв. Или те, или предците им са от Отсамна Галия. Келтите са лирични хора. А също и музикални.

— Съгласен съм — рече Полион, радостен, че в менюто няма сладкиши. — Като не броим Iter — забележителна поема! — у Цезар по принцип не може да се намери поезия. Изящен латински, но в същото време прост и пестелив. Авъл Хирций беше достатъчно дълго с него, за да направи чудесни имитации на стила му в коментариите, които Цезар така и не доживя да напише, но пък му липсва сръчността на истинския майстор. У Хирций обаче има неща, които не могат да се намерят у Цезар. Като например какво накара Тит Лабиен да премине на страната на Помпей Велики след Рубикон.

— Е, не може да се нарече отегчителен автор — рече Меценат и се разсмя. — Богове, а що за напаст е Катон Цензора! Сякаш съм принуден да слушам приказките на някоя девица за многообещаващ млад политик на трибуната.

Разсмяха се непринудено, докато Нерва Неутралния, както го кръсти Меценат, тихо подремваше.

 

 

На сутринта се заеха за работа в една гола стая, обзаведена само с голяма маса, два дървени стола с облегалки за гърба, но не и за ръцете, и курулно кресло от слонова кост. При вида му Полион примигна.

— Твое е — рече Меценат, настани се на един от дървените столове и направи знак на Нерва да седне на другия срещу него. — Знам, че все още не си го заел официално, но ти си младши консул тази година и това означава, че трябва да водиш срещата и да седиш на почетното място.

Хубав и много дипломатичен ход, помисли си Полион, докато се настаняваше начело на масата.

— Ако искаш секретар, който да води бележки, разполагам с човек — продължи Меценат.

— Не, не, ще го направим сами — рече Полион. — Нерва ще бъде секретар и ще води бележки. Владееш ли бързопис, Нерва?

— Да, благодарение на Цицерон. — Доволен, че има какво да прави, Нерва взе лист фанийски папирус, избра си писец и установи, че някой вече се бе погрижил да приготви мастило.

— Ще започна с обобщаване на положението — стегнато започна Полион. — На първо място, Марк Антоний не е доволен от начина, по който Цезар Октавиан изпълнява задълженията си на триумвир. Първо, не се е погрижил за изхранването на народа на Италия. Второ, не е сложил край на пиратските действия на Секст Помпей. Трето, не е оземлил голяма част от ветераните, както им се полага. Четвърто, за италийските търговци са настъпили тежки времена. Пето, италийските земевладелци са разгневени от драконовските мерки, към които е прибягнал, за да осигури земя на ветераните. Шесто, повече от дузина градове из цяла Италия са лишени незаконно от общинските им земи, отново за да се оземлят ветераните. Седмо, вдигнал е данъците до непоносими нива. И Осмо, напълнил е Сената със свои доверени лица.

На второ място, Марк Антоний не е доволен от начина, по който Цезар Октавиан узурпира властта и легионите на една от неговите провинции — Оттатъшна Галия. И управлението, и войските там са прерогатив на Марк Антоний, който трябваше да бъде уведомен за смъртта на Квинт Фуфий Гален и да назначи нов губернатор, а също така да разполага с единадесетте легиона както намери за добре.

На трето място, Марк Антоний не е съгласен да се води гражданска война на територията на Италия. Защо, пита той, Цезар Октавиан не изясни различията си с покойния Луций Антоний по мирен начин?

На четвърто място, Марк Антоний не е доволен, че му бе отказан достъп до Италия през Брундизиум, главното адриатическо пристанище, и се съмнява, че градът не се подчинява и на намиращия се в Италия триумвир — Цезар Октавиан. Марк Антоний смята, че Цезар Октавиан е наредил градът да не го приеме, въпреки че не само има право да влиза в Италия, но и да води легиони със себе си. От къде на къде Цезар Октавиан смята, че тези легиони са тук, за да се води война? Може Антоний да ги води на полуострова, за да ги разпусне.

На пето място, Марк Антоний не е доволен, че Цезар Октавиан не желае да му позволи да набира нови войски в Италия и Отсамна Галия, както му се полага по закон.

Това е всичко — завърши Полион. Бе произнесъл всичко това, без нито веднъж да направи справка с бележките си.

Меценат бе слушал невъзмутимо, докато Нерва драскаше — явно се справяше добре, тъй като нито веднъж не помоли Полион да повтори казаното.

— Цезар Октавиан беше изправен пред невъобразими трудности в Италия — каза Меценат с тих и приятен тон. — Прости ми, ако не ги подреждам по номера в твоя стегнат стил, Гней Полион. Не притежавам подобна безмилостна логика — моят стил ме кара да бъда повече разказвач.

Когато Цезар Октавиан стана триумвир на Италия, на островите и на двете Испании, той откри една празна хазна. Беше принуден да конфискува или да купи със собствени средства достатъчно земя, на която да засели над сто хиляди ветерани. Два милиона югера! Именно затова той конфискува земите на осемнадесетте муниципии^[3], които подкрепиха убийците на Божествения Юлий — едно добро и справедливо решение. А когато събра достатъчно пари, той купи земя от собствениците на латифундии под предлог, че се държат експлоататорски, като оставят за пасища огромни площи, които навремето са се обработвали с рало. Не бе засегнат нито един отглеждащ зърно земеделец, тъй като Цезар Октавиан се надяваше да види голям подем в местното производство след разделянето на латифундиите на парцели за ветераните.

Непрекъснатите набези на Секст Помпей лишиха Италия от зърното, отглеждано в Африка, Сицилия и Сардиния. Сенатът и римският народ са започнали да нехаят за производството на зърно, тъй като смятат, че винаги ще могат да си го набавят от задморските владения. Но Секст Помпей показа, че една зависеща от вноса на зърно страна е уязвима и може да бъде изнудвана. Цезар Октавиан няма пари и кораби да се справи със Секст Помпей, нито пък да нападне Сицилия, неговата база. Затова той сключи договор с него и дори се принуди да се ожени за сестрата на Либон. Ако е вдигнал данъците, това е, защото нямаше друга възможност. Тази година Секст Помпей продаваше зърното за тридесет сестерции на модий — зърно, което вече бе купено и платено от Рим! Цезар Октавиан трябваше да намери отнякъде по четиридесет милиона сестерции на месец, представи си само! Почти петстотин милиона на година! За да плаща на Секст Помпей, един обикновен пират! — извика така разпалено Меценат, че на лицето му се изписа страст — нещо наистина рядко за него.

— Повече от осемнадесет хиляди таланта — замислено рече Полион. — Естествено, сега ще кажеш, че сребърните мини в Испания тъкмо са започнали да работят, когато цар Бокх е нахлул с войските си, така че мините са били отново затворени и хазната е стигнала до просешка тояга.

— Именно — каза Меценат.

— Да приемем, че сме прочели това. Как върви историята ти нататък?

— От времето на Тиберий Гракх Рим разделя земи, на които настанява първо бедните, а след това ветераните.

— Винаги съм смятал — прекъсна го Полион, — че най-голямата грешка на Сената и народните събрания беше отказът да се изплащат на ветераните пенсии към онова, което са спестили от заплатите си. Когато консули като Катул и Скавър отказали на Гай Марий пенсии за безимотните войници, той ги дарил със земя от свое име. Това е станало преди шейсет години и оттогава ветераните винаги очакват награда от командирите си, а не от самия Рим. Ужасна грешка. Именно тя осигури на генералите сила, която никога не би трябвало да им се дава.

Меценат се усмихна.

— Ти разказваш историята ми вместо мен, Полионе.

— Моля за извинение, Меценате. Моля, продължи.

— Цезар Октавиан не може да освободи Италия от Секст без помощ. Многократно се обръщаше с молби към Марк Антоний, но той явно е или глух, или неграмотен, тъй като не отговори на нито едно негово писмо. После дойде ред на междуособиците — война, която не е провокирана по никакъв начин от Цезар Октавиан! Той смята, че истинският подбудител на бунта на Луций Антоний — защото на нас в Рим това ни прилича именно на бунт — е някой си освободен роб на име Маний, от клиентите на Фулвия. Маний успял да убеди Фулвия, че Цезар Октавиан е… ъъъ… откраднал онова, което по право принадлежи на Марк Антоний. Много странно обвинение, на което тя повярвала и на свой ред убедила Луций Антоний да вдигне легионите, които бе събрал от името на Марк Антоний, и да поеме с тях към Рим. Мисля, че няма нужда да казвам нещо повече по тази тема, освен да уверя Марк Антоний, че брат му не е бил преследван, а му бе позволено да приеме проконсулските си правомощия и да стане губернатор на Оттатъшна Испания.

Меценат се зарови из свитъците пред себе си, намери един и го размаха.

— Това е писмото, написано от сина на Квинт Фуфий Гален и адресирано не до Марк Антоний, както би трябвало, а до Цезар Октавиан. — Подаде го на Полион, който го прочете с лекотата на високообразован човек. — Цезар Октавиан го сметна за тревожно, тъй като то издаваше слабостта и нерешителността на Гален Младши. Полионе, ти си ветеран от Оттатъшна Галия и съм сигурен, че не е нужно да ти казвам колко опасни могат да бъдат дългокосите гали и колко бързо могат да надушат един неуверен губернатор. Именно затова и единствено затова Цезар Октавиан реши да действа бързо. Просто се налагаше да постъпи така. Знаейки, че Марк Антоний е отдалечен на хиляда мили, той сам се нагърби незабавно да замине за Нарбон и да назначи за временен губернатор Квинт Салвидиен. Единадесетте легиона на Гален са точно там, където бяха и преди — четири в Нарбон, четири в Агендикум и три в Гланум. Какво лошо има в тези действия на Цезар Октавиан? Той постъпи като приятел, като колега триумвир, като човек на място.

Меценат въздъхна и погледна опечалено.

— Смея да твърдя, че най-правдивото обвинение, което може да се отправи към Цезар Октавиан, е че се оказа неспособен да контролира Брундизиум. На града бе наредено да допусне Марк Антоний да слезе на брега с колкото легиона пожелае, било то за една приятна отпуска или за кратко разпускане. Брундизиум просто отказа да се подчини на Сената и римския народ. Цезар Октавиан се надява, че ще успее да убеди жителите му да прекратят с непокорството си. И това е всичко — завърши със сладка усмивка Меценат.

Сега дойде ред на споровете, но без страсти и враждебност. И двамата знаеха истината за всеки повдигнат въпрос, но също така бяха наясно, че трябва да бъдат верни на господарите си, поради което решиха, че е най-добре да спорят колкото се може по-убедително. Октавиан определено щеше да прочете внимателно бележките на Нерва, а ако Марк Антоний не го стореше, можеше най-малкото да разпита подробно Нерва за срещата.

Накрая, точно преди октомврийските нони, Полион реши, че им стига толкова.

— Виж какво — рече той, — ясно е, че начинът, по който се уредиха нещата след Филипи, е неефективен. Марк Антоний се изпълни с огромно самомнение и започна да презира Октавиан заради поведението му на бойното поле. — Обърна се към Нерва, който тъкмо започваше да пише. — Нерва, да не си посмял да записваш това! Време е да бъдем честни, а тъй като великите мъже не обичат честността, най-добре е да не научават това. Не трябва да позволиш на Антоний да те изнуди, ясно ли е? Изпортиш ли и една дума, с теб е свършено. Лично ще ти видя сметката. Разбра ли ме?

— Да! — изписука Нерва и бързо остави писеца.

— Страхотно! — рече Меценат и се ухили. — Продължавай, Полионе.

— В сегашния си вид триумвиратът е нелеп. Как Антоний изобщо може да допусне, че е в състояние да бъде на няколко места едновременно? А точно това се случи след Филипи. Той искаше лъвския пай от всичко, като започнеш от провинциите и стигнеш до легионите. И какво се получи? Октавиан наследи доставянето на зърно и Секст Помпей, но без да разполага с флот, за да усмири Секст, а още по-малко да прехвърли войски, способни да овладеят Сицилия. Ако беше военен — а той не е, нито пък се опитва да бъде, — Октавиан щеше да знае, че освободеният му роб Хелен — явно доста убедителен тип — не би могъл да завоюва Сардиния. И то най-вече защото не разполага с достатъчно транспортни кораби. Всъщност не разполага с никакви кораби. Провинциите бяха разделени по възможно най-безумния начин. Октавиан получи Италия, Сицилия, Сардиния, Корсика, Оттатъшна и Отсамна Испания. Антоний получи целия Изток, но това не му е достатъчно. Затова сложи ръка и на двете Галии, а също и на Илирик. Защо? Защото в Галиите има много легиони на бойна нога, които нямат желание да се разпуснат. Познавам много добре Марк Антоний, добър другар е, храбър и щедър. Когато е във върховата си форма, никой не може да се мери с него по способности и ум. Но в същото време е лакомник, неспособен да усмири апетита си, каквито и екзотични неща да поглъща. Партите и Квинт Лабиен си развяват конете из цяла Азия и из голяма част от Анатолия, а ние седим тук, в покрайнините на Брундизиум.

Полион се протегна, после отпусна рамене.

— Меценате, наш дълг е да оправим нещата. Но как? Като теглим черта между Запада и Изтока и поставим Октавиан от едната страна, а Антоний — от другата. Лепид може да си задържи Африка, това няма смисъл да се коментира. Разполага с десет легиона там и е в пълна безопасност. Не отричам, че за Октавиан остава далеч по-тежката задача, защото му остава Италия — обедняла, обезсилена и гладна. Нито моят господар има пари, нито твоят. Рим е на крачка от разорението, а Изтокът е толкова изтощен, че не може да плаща достатъчно данъци. Антоний обаче не вижда нещата по този начин, значи трябва да бъде убеден. Предлагам Октавиан да получи по-добри доходи, като му се даде властта над целия Запад — Оттатъшна и Отсамна Испания, цяла Оттатъшна Галия, Отсамна Галия и Илирик. Река Дрина е естествена граница между Македония и Илирик, така че може да стане и граница между Запада и Изтока. Ясно е, че Антоний ще си запази правото да набира войски в Италия и Отсамна Галия наравно с Октавиан. Във връзка с това Отсамна Галия трябва да стане неразделна част от Италия във всяко едно отношение.

— Браво на теб, Полионе! — възкликна Меценат, като се усмихваше широко. — Не бих могъл да го кажа по-добре от теб. — Той шеговито потръпна. — Най-малкото защото не бих посмял да говоря по такъв начин за Антоний. Да, приятелю, наистина много добре казано! Сега ни остава единствено да убедим Антоний да се съгласи. Не предвиждам никакви възражения от страна на Цезар Октавиан. Той преживя ужасни дни напоследък, а и пътуването извън Рим отново влоши астмата му.

— Астма ли? — объркано го погледна Полион.

— Да. Едва преживява пристъпите. Именно затова се кри в блатата при Филипи. Заради прахта и пушека във въздуха!

— Разбирам — бавно рече Полион. — Разбирам.

— Това е неговата тайна, Полионе.

— Антоний знае ли?

— Разбира се. Нали са братовчеди, винаги е знаел.

— Какво ще каже Октавиан за позволението изгнаниците да се върнат по домовете си?

— Няма да възрази. — Меценат като че ли се замисли за нещо, после продължи: — Трябва да знаеш, че Октавиан никога не ще тръгне срещу Антоний, макар да не съм сигурен дали ще успееш да убедиш Антоний в това. Край на гражданските войни. Той ще се съобрази с това, Полионе. Нали точно затова сме тук. Каквито и да са провокациите, Октавиан няма да вдигне ръка срещу друг римлянин. Неговият път е пътят на дипломацията, на масата за срещи, на преговорите.

— Не съм предполагал, че гледа по такъв начин на нещата.

— Точно по такъв начин гледа, Полионе. Точно по такъв.

 

 

Убеждаването на Антоний да приеме условията, които Полион бе очертал пред Меценат, отне цял нундин. През цялото време имаше гневни тиради, блъскане по стената, сълзи и викове. После той започна да се успокоява. Яростните му пристъпи бяха тъй опустошителни, че дори човек със силата на Антоний не можеше да издържи на подобно темпо повече от нундин. След яростта той изпадна в депресия, а накрая и в отчаяние. И точно когато достигна дъното, Полион нанесе удара си — или сега, или никога. Някой от типа на Меценат не би могъл да се справи с Антоний, но войник като Полион — човек, когото Антоний уважаваше и обичаше — знаеше точно какво да прави. Освен това се ползваше и с доверието на някои твърди привърженици в Рим, които при нужда щяха да застанат решително на негова страна.

— Добре, добре! — извика обезсърченият Антоний, без да престава да скубе косите си. — Ще го сторя! Сигурен ли си за изгнаниците?

— Абсолютно.

— Настоявам за някои неща, които не си споменал.

— Кажи ги сега.

— Искам да ми бъдат пратени пет от единадесетте легиона на Гален.

— Мисля, че няма да има проблем.

— И няма да се съглася да обединя силите си с Октавиан за прочистване на морето от Секст Помпей.

— Това не е много мъдро, Антоний.

— Ще ме попиташ ли дали ме е грижа? Ни най-малко! — грубо отвърна Антоний. — Трябваше да назнача Ахенобарб за губернатор на Витиния. Бесен е заради условията на съглашението, а това означава, че нямам достатъчно кораби, за да се справя без Секст. Така че той остава в случай, че ми потрябва. Искам това да е ясно.

— Октавиан ще се съгласи, но няма да е особено радостен.

— Всяко нещо, което го прави нещастен, е добре дошло за мен!

— Защо не споменаваше за астмата на Октавиан!

— Пфу! — плю Антоний. — Той е момиче! Само момичетата се разболяват, без значение от какво. Астмата му не е извинение.

— Неотстъпчивостта ти по отношение на Секст Помпей може и да ти струва нещо.

— Какво да ми струва?

— Не знам — намръщи се Полион. — Просто ще ти струва.

 

 

Октавиановата реакция на условията беше коренно различна. „Интересно колко много се промени лицето му през последните дванадесет месеца — помисли си Меценат. — Надраснал е предишната си детска хубост, макар че си остава красив. Немирната му коса е по-къса, стърчащите уши вече не го вълнуват особено. Най-голяма обаче е промяната в очите му, най-чудните очи, които съм виждал някога — толкова огромни, блестящи, сребристосиви. Винаги са били абсолютно непроницаеми, никога не са издавали мислите или чувствата му, а ето че зад съвършенството им вече може да се види и твърдостта на камък. И устата, която мечтая да целуна, макар да знам, че никога не ще ми бъде позволено, е станала по-твърда, по-напрегната. Вероятно това означава, че е пораснал. Пораснал? Та той никога не е бил момче! Девет дни преди октомврийските календи^[4] навърши двадесет и три. А Марк Антоний е на четиридесет и четири. Наистина чудо.“

— Щом Антоний отказва да ми помогне срещу Секст Помпей, ще трябва да си плати — рече Октавиан.

— Но как? Няма начин да го принудиш.

— Напротив, има. И тъкмо Секст Помпей ми го осигури.

— По-точно?

— Брак — рече Октавиан с напълно спокойно лице.

— Октавия! — ахна Меценат. — Октавия…

— Да, сестра ми. Вдовица е, така че няма пречки.

— Но десетте месеца траур още не са минали.

— Шест вече минаха и цял Рим знае, че не е бременна — смъртта на Марцел беше дълга и мъчителна. Няма да е трудно да получи опрощение от жреческите колегии и седемнайсетте племена, които гласуват в религиозните комиции. — Октавиан се усмихна самодоволно. — Всички те са готови на какво ли не, само и само да предотвратят една война между Антоний и мен. Всъщност май в аналите на Рим няма да се намери брак, който да се радва на по-голяма популярност.

— Той няма да се съгласи.

— Антоний ли? Та той би си легнал и с крава.

— Чуваш ли се какво говориш, Цезаре? Знам колко много обичаш сестра си, а в същото време си готов да й натресеш Антоний? Та той е пияница и бие съпругите си! Октавия е най-милата, най-сладката, най-добрата жена в Рим. Дори народът я обожава, както обожаваше дъщерята на Божествения Юлий.

— Оставам с впечатлението, че ти искаш да се ожениш за нея, Меценате — лукаво рече Октавиан.

Меценат се наежи.

— Как можеш да се шегуваш с нещо толкова… толкова сериозно? Харесвам жените, но в същото време ги съжалявам. Водят толкова еднообразен живот, единствената им стойност е в брака — най-доброто, което можеш да кажеш за римското правосъдие, е, че позволява на повечето от тях да контролират собствените си средства. Изхвърлянето им в периферията на обществения живот може да тежи на Хортензии и Фулвии, но не и на Октавия. Ако й тежеше, сега нямаше да седиш така самодоволен и сигурен в послушанието й. Не е ли време да бъде оставена да се омъжи за онзи, за когото наистина желае?

— Няма да я принуждавам, ако това намекваш — отвърна непреклонно Октавиан. — Не съм глупак, нали разбираш, и след Фарсала съм присъствал на достатъчно семейни вечери, за да знам, че Октавия е повече от наполовина влюбена в Антоний. Така че ще приеме участта си с готовност. Всъщност дори с радост.

— Не мога да повярвам!

— Така е. Изобщо не мога да разбера какво толкова виждат жените в мъжете, но в това отношение повярвай на думата ми — Октавия си пада по Антоний. Това и собственият ми брак със Скрибония ми подсказаха тази идея. Не се съмнявам и в Антоний, щом стане дума за вино и биене на жени. Може наистина да е нападнал Фулвия, но явно провокацията е била наистина голяма. Въпреки цялата си напереност той е доста сантиментален към жените. Октавия ще му хареса. Направо ще започне да я обожава, също като простолюдието.

— Не забравяй египетската царица. Няма да е верен съпруг.

— Че кой мъж в далечни земи е верен? Октавия няма да го обвинява заради това, тя също не е вчерашна.

Меценат вдигна ръце и се оттегли да размишлява върху неприятната участ на дипломата. Нима Октавиан наистина очакваше, че той, Меценат, ще проведе тези преговори? Е, нямаше да го направи! Да хвърли бисер като Октавия на свиня като Антоний? Никога! Никога, никога, никога!

 

 

Октавиан нямаше намерение да се лишава точно от тези преговори, щеше да им се наслаждава. Антоний вече трябваше да е забравил сцената в шатрата му след Филипи, когато Октавиан бе настоявал за главата на Брут — и я беше получил. Омразата на Антоний порасна толкова много, че замъгли отделните събития. Беше достатъчна сама по себе си. Октавиан също така не очакваше, че бракът с Октавия ще заличи тази омраза. Може би някой поетично настроен човек като Меценат би приел, че мотивът на Октавиан е именно такъв, но той самият бе прекалено здравомислещ, за да се надява на чудеса. След като Октавия станеше жена на Антоний, тя щеше да прави точно онова, което щеше да иска той. Промяната на отношението на съпруга й към Октавиан щеше да бъде последното нещо, с което би се заела. Не, Октавиан се надяваше с този съюз да засили надеждите на обикновените римляни (а също и на легионерите), че опасността от война е отминала. И щом настъпеше денят, когато зажаднелият за нещо ново Антоний зарежеше съпругата си, той щеше да падне в очите на милиони римски граждани. Тъй като се бе заклел никога да не започва гражданска война, Октавиан трябваше да унищожи не auctoritas — официалното обществено положение — на Антоний, а неговата dignitas — репутацията, която имаше благодарение на личните си постъпки и постижения. Когато богът Цезар пресече Рубикон, той го бе сторил, за да защити своята dignitas, която ценеше повече и от живота си. Изтриването му от официалната история и анали на Републиката и изпращането в доживотно изгнание беше по-лошо и от гражданска война. Е, Октавиан не беше замесен от такова тесто, за него гражданската война бе по-голямо зло от позора и изгнанието. Естествено, не беше и военен гений, който със сигурност да победи. Подходът на Октавиан бе да разяжда репутацията на Марк Антоний, докато не се стигне до положение, в което той вече да не представлява заплаха. И тогава звездата на Октавиан щеше да продължи да се издига, докато именно той, а не Антоний, стане Първенец на Рим. Това нямаше да се случи за една нощ, може би щяха да минат много години. Но Октавиан можеше да си позволи да чака, той беше с двадесет и една години по-млад от Антоний. А какво го очакваше само — дълги години в опити да изхрани Италия и да намира земя за непрекъснатия поток ветерани!

Той знаеше слабостите на Антоний. Богът Цезар вече щеше да чука на портата на двореца на цар Ород в Селевкида на Тигър. А къде беше Антоний? Обсаждаше Брундизиум, който все още се намираше в собствената му страна. Колкото и да разправя, че го прави, за да защити авторитета си на триумвир, той всъщност беше тук, защото не смееше да остане в Сирия и да се бие с партите. Колкото и да говореше, че едва ли не самичък е спечелил битката при Филипи, Антоний много добре си даваше сметка, че не би могъл да победи без легионите на Октавиан. А те бяха съставени от хора, на чиято вярност можеше да разчита не той, а Октавиан.

„Готов съм да дам почти всичко — помисли си Октавиан, след като бе написал писмото до Антоний и го бе пратил по куриера. — Готов съм да дам почти всичко, само Фортуна да ми даде нещо, с което да пратя Антоний към собствената му гибел. Октавия не е това нещо, нито пък евентуалният му отказ да се ожени за нея, стига да реши да я отхвърли, след като е опитал от добротата й. Знам, че Фортуна ми се усмихва — неведнъж ми се е случвало да се отървавам на косъм. И всеки път именно късметът ме е измъквал от бездната. Като жаждата на Либон да намери знатен съпруг за сестра си. Като смъртта на Гален в Нарбон и малоумния му син, който се обърна към мен вместо към Антоний. Като смъртта на Марцел. Като шанса да имам Агрипа, който да командва армиите вместо мен. Като разминаването ми със смъртта всеки път, щом пристъпите на астмата ме оставят без дъх. Като военната каса на Божествения Юлий, благодарение на която не съм разорен. Като жителите на Брундизиум, отказващи да пуснат Антоний, дано Татко Либер^[5], Слънцето и Земята ги дарят с мир и благодат в бъдеще. Не съм заповядвал на града да прави каквото и да било, а още по-малко пък съм провокирал Фулвия да започне война срещу мен. Горката Фулвия!

Всеки ден принасям жертва на дузина богове и най-вече на Фортуна да ми дадат оръжие, с което да победя Антоний по-бързо, отколкото ще го стори възрастта му. И това оръжие съществува. Знам го със сигурност, както знам, че аз съм избраникът, който ще постави Рим твърдо на крака и ще постигне дълъг мир по границите на държавата. Аз съм Избраникът, за когото пише поддържаният от Меценат Вергилий и за когото всички предсказатели твърдят, че ще въведе града в златния век. Божественият Юлий ме направи свой син и аз ще оправдая доверието му и ще завърша започнатото от него. Не мога да създам онзи свят, който би изградил той, но със сигурност ще му доставя радост и удоволствие. Фортуна, дай ми още от прочутия късмет на Цезар! Дай ми оръжието и отвори очите ми, за да го разпозная, когато го видя!“

 

 

Отговорът на Антоний пристигна по същия куриер. Да, бил готов да се срещне с Цезар Октавиан под флага на примирието. „Но ние не сме във война! — помисли си Октавиан, внезапно останал без дъх, но не заради нов пристъп на астма. Как работи умът му, щом е решил, че сме врагове?“

На следващия ден Октавиан потегли на гърба на дарения от народа Юлиев кон — дребен, но много хубав, с кремав косъм и тъмна грива и опашка. Заради ездата той не можеше да носи тога, а тъй като не искаше да изглежда войнствен, реши да облече бяла туника с широката пурпурна сенаторска ивица през дясното рамо.

Естествено, Антоний бе в неизменните си доспехи със сребърен обков. Отпред на бронята му бе изобразен Херкулес, побеждаващ Немейския лъв. Беше с пурпурна туника и пурпурен командирски плащ, макар че по право наметалото му трябваше да е алено. Както винаги, изглеждаше добре и във форма.

— Къде са ти високите ботуши, Октавиане? — попита той и се ухили.

Макар Антоний да не бе помръднал, Октавиан протегна дясната си ръка тъй демонстративно, че той нямаше друг избор, освен да се здрависа. Стисна толкова силно, че едва не счупи крехките му кости. Октавиан изтърпя болката, без да трепне.

— Влез — покани го Антоний и повдигна завесата пред входа на шатрата си. Фактът, че беше избрал да остане в шатра, вместо да се настани в по-трайна постройка, показваше увереността му, че обсадата на Брундизиум няма да се проточи.

Централното помещение на шатрата беше просторно, но много тъмно след спускането на завесата. За Октавиан това бе индикация за предпазливостта на Антоний. Опасяваше се, че лицето му ще издаде неговите емоции. Това не безпокоеше Октавиан. Той се вълнуваше не от лицата, а от мислите, тъй като именно с тях трябваше да има вземане-даване.

— Много съм поласкан, че стигнахме до етапа да очертаем някакво съглашение — рече той, погълнат от един стол, който беше прекалено грамаден за дребната му фигура. — Смятах, че най-добре е двамата лично да разрешим въпросите, по които не сме съвсем единни.

— Изтънчено казано — отвърна Антоний и отпи голяма глътка от бокала вино, което демонстративно бе разредил преди това.

— Прекрасен предмет — отбеляза Октавиан, докато въртеше собствената си чаша в ръка. — Къде е произведена? Обзалагам се, че не е в Путеоли.

— В някоя александрийска стъкларница. Обичам да пия от стъкло, то не задържа аромата на предишните вина, за разлика и от най-добрата керамика. — Антоний се намръщи. — А металът има вкус на… метал.

Октавиан примигна.

— Богове! Не съм предполагал, че си такъв ценител на нещо, което просто задържа вино.

— Сарказмът няма да те доведе до никъде — отвърна Антоний, без изобщо да се обиди. — Царица Клеопатра ми каза всичко това.

— А, да, това обяснява нещата. Александрийски патриот.

Лицето на Антоний грейна.

— И с пълно право! Александрия е най-прекрасният град на света, оставя Пергам, че дори и Атина да тръпнат в сянката му.

Едва отпил, Октавиан остави чашата си като опарен. Още един глупак! Защо превъзнася красотата на някакво място, когато собственият му град е заприличал на нищо поради немарливост и липса на загриженост?

— Можеш да вземеш колкото искаш от легионите на Гален, това е ясно — излъга той. — Всъщност, нямам нищо против което и да било от условията ти, с изключение на отказа ти да ми помогнеш да прочистя морето от Секст Помпей.

Намръщен, Антоний стана и дръпна завесата на входа — явно беше решил, че в крайна сметка трябва да вижда по-добре лицето на противника си.

— Италия е твоя провинция, Октавиане. Аз да съм те молил да ми помагаш да управлявам своите?

— Не, не си, но пък и не си давал на римската хазна полагащия се дял от данъците. Сигурен съм, че не е нужно да напомням на един триумвир, че хазната би трябвало да се пълни от данъци и да плаща на провинциалните губернатори суми, с които да издържат легионите и да финансират обществените предприятия — невъзмутимо рече Октавиан. — Естествено, много добре разбирам, че никой губернатор, още по-малко пък триумвир, просто събира онова, което изисква хазната — той винаги иска повече и задържа излишъка за себе си. Достойна и древна традиция, против която не мога да кажа нищо лошо. Аз също съм триумвир. Ти обаче не си пратил нищо в Рим за двете години управление. Ако го беше сторил, вече да съм купил корабите, които ми трябват, за да се справя със Секст. Може да ти харесва да използваш пиратски кораби за свой флот, тъй като след Филипи всички подкрепили Брут и Касий адмирали избраха да станат пирати. Аз самият също бих ги използвал, стига да не бяха направили гуши за моя сметка! И в този момент те много успешно демонстрират на Рим и Италия, източник на най-добрите ни легионери, че един милион войници не са в състояние да помогнат на двама триумвири без кораби. Ти можеше да имаш зърно от източните си провинции, с което да напълниш търбусите на войниците си! Не аз съм виновен, че си позволил на партите да пометат всичко, с изключение на Витиния и провинция Азия! Реално те спасява Секст Помпей. Докато ти изнася да поддържаш добри отношения с него, той ще ти продава зърното на Италия на прилична цена — при това зърно, смея да ти напомня, което е купено и платено от римската хазна! Да, Италия е моя провинция, но единственият ми източник на пари са данъците, които трябва да изстискам от всички римски граждани, живеещи на полуострова. А те не стигат за кораби и за купуване на откраднатото жито от Секст Помпей — продава го за тридесет сестерции за модий! И тъй, ще попитам отново — къде са данъците от Изтока?

Антоний го слушаше и яростта в гърдите му растеше.

— Изтокът е разорен! — изкрещя той. — Няма нищо за даване!

— Не е вярно и това го знае и най-простият римлянин в цяла Италия — възрази Октавиан. — Например Питодор Тралски ти донесе две хиляди таланта сребро в Тарс. Тир и Сидон ти платиха още по хиляда. Плячкосването на Киликия Педия пък ти донесе още четири хиляди. Общо сто седемдесет и пет милиона сестерции! Това са факти, Антоний! Добре известни факти!

„Защо изобщо се съгласих да се видя с този окаян, дребен никаквец? — запита се Антоний, като се въртеше неспокойно. — Постигна надмощие само с напомнянето, че каквото и да направя на Изток, то по един или друг начин се научава от всеки римски гражданин в Италия. Без да го изрича, направо ми каза, че репутацията ми страда. Че все още търпя критики, че Сенатът и римският народ могат да ме лишат от всичките ми длъжности. Да, мога да тръгна към Рим, да екзекутирам Октавиан и да се обявя за диктатор. Но нали именно аз бях онзи, който вдигна толкова шум при разобличаването на диктатурата! Брундизиум показа, че легионерите ми няма да се бият срещу войниците на Октавиан. Само това е достатъчно, за да може дребната пепелянка да седи тук и да ме предизвиква, без изобщо да крие враждебността си“.

— Значи не съм особено популярен в Рим — мрачно рече той.

— Честно казано, Антоний, изобщо не си популярен. Особено след като започна обсадата на Брундизиум. Позволи си да ме обвиняваш, че аз съм подучил жителите на града да не те пуснат, но много добре знаеш, че не е така. Защо да го правя? Нямам никаква полза от това! В крайна сметка успя да посееш лудостта на страха в Рим и сега градът очаква, че ще тръгнеш към него. Но ти не можеш да го направиш! Собствените ти легиони няма да ти позволят. Ако наистина искаш да спасиш репутацията си, трябва да се докажеш пред Рим, не пред мен.

— Няма да се съюзя с теб срещу Секст Помпей, ако натам биеш. Разполагам само със сто бойни кораба в Атина — излъга Антоний. — Не са достатъчно за целта, тъй като ти нямаш нито един. Нещата стоят така, че Секст Помпей предпочита мен пред теб и аз няма да го провокирам по какъвто и да било начин. Засега той не ми пречи.

— Не очаквах, че ще ми помогнеш — спокойно отвърна Октавиан. — Не, по-скоро си мислех за нещо, което ще видят всички римляни, от върха до дъното.

— И какво е то?

— Да се ожениш за сестра ми Октавия.

Антоний зяпна невярващо мъчителя си.

— Богове!

— Какво толкова необичайно има? — тихо попита Октавиан и се усмихна. — Аз самият неотдавна сключих подобен брачен съюз. Сигурен съм, че го знаеш. Скрибония е много приятна — добра жена, хубава, плодовита… Надявам се бракът ми с нея да държи Секст мирен, поне за известно време. Но тя не може да се сравнява с Октавия, не мислиш ли? Предлагам ти праплеменницата на Божествения Юлий, позната и обичана от всички слоеве в Рим, както бе обичана и Юлия, прекрасна на външен вид, невероятно мила и внимателна, грижовна съпруга и майка на три деца, сред които едно момче. Ожени се за нея и Рим ще приеме, че не му мислиш нищо лошо.

— Защо мислиш, че ще го направи?

— Защото да бъдеш жесток към съкровище като Октавия означава да бъдеш чудовище в очите на всеки римлянин. И най-безмозъчните от тях не биха простили лошо отношение към Октавия.

— Разбирам. Да, разбирам — бавно рече Антоний.

— Е, значи се споразумяхме?

— Споразумяхме се.

Този път Антоний стисна ръката на Октавиан по-нежно.

 

 

Договорът от Брундизиум бе подписан на дванадесетия ден на октомври на градския площад в присъствието на ликуващите граждани, които хвърляха цветя в краката на Октавиан и се контролираха достатъчно, за да не плюят по Антоний. Вероломствата му не бяха нито забравени, нито простени, но този ден бележеше победа за Октавиан и за Рим. Нямаше да има нова гражданска война. А това радваше разположените около града легиони повече и от гражданите на Брундизиум.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се Полион към Меценат, докато пътуваха по Апиевия път в теглена от четири мулета двуколка.

— Ще кажа, че Цезар Октавиан е майстор интригант и далеч по-добър дипломат от мен.

— На теб ли ти хрумна да предложиш на Антоний най-любимата му сестра?

— Не, не! Идеята беше негова. Явно съм смятал, че вероятността да се съгласи на подобно нещо е толкова малка, та подобно нещо изобщо не ми е минавало през ума. А когато ми го каза в деня, преди да потегли към Брундизиум, си помислих, че ще прати мен да направя предложението. Бррр! Тръпки ме побиха! А ето че тръгна самият той. Сам, без спътници.

— Не би могъл да те прати, защото е трябвало да го направи лично. Само той би могъл да изрече подобно нещо. Доколкото разбирам, е посочил на Антоний, че е изгубил обичта и уважението на повечето римляни. И то по такъв начин, че Антоний му е повярвал. А после ловкият дребен хуй — извинявай! — ловкият дребен… ъъъ… пор му предложил възможност да си възстанови репутацията, като се ожени за Октавия. Блестящо!

— Напълно съгласен — отвърна Меценат, опита се да си представи Октавиан като хуй или пор и се усмихна.

— Веднъж пътувах с Октавиан в една двуколка от Отсамна Галия до Рим след обявяването на триумвирата — замислено рече Полион. — Той беше едва на двадесет, но говореше като достопочтен консул. За доставките на зърно и за това как заради Апенините за Рим било по-лесно да се снабдява със зърно от Африка и Сицилия, отколкото от Отсамна Галия. Цитираше числа и статистики като някакъв опитен градски чиновник. При това не се опитваше да се измъкне, а обмисляше и пресмяташе какво трябва да се направи. Да, това беше наистина паметно пътуване. Когато Цезар го направи свой наследник, си помислих, че няма да оцелее и няколко месеца. А пътуването ми показа, че съм грешил. Никой няма да го убие.

 

 

Атия съобщи новината на Октавия и избухна в сълзи.

— Мило мое момиче! — изплака тя и увисна на врата й. — Неблагодарният ми син те е предал! Теб! Единствената на света, която смятах недостижима за машинациите му, за безсърдечието му!

— Мамо, по-конкретно, моля! — отвърна Октавия, като й помагаше да седне. — Какво ми е сторил Малкият Гай?

— Сгодил те е за Марк Антоний! Животното, което риташе жена си! Чудовище!

Поразена, Октавия се свлече на стола и зяпна майка си. Антоний? Ще става жена на Марк Антоний? Шокът бе последван от бавно пълзяща топлина, която изпълни цялото й тяло. Клепачите й моментално се спуснаха, за да скрият очите й от Атия, която бе приключила с плача и започваше да се разгорещява.

— Антоний! — изпищя майка й достатъчно силно, за да накара слугите да пристигнат тичешком в стаята, само за да бъдат отпратени нетърпеливо. — Антоний! Шопар, долен боклук, ъъъ… ъъъ… ох, направо нямам думи да го опиша!

А в същото време Октавия си мислеше — нима най-сетне ми се е усмихнало щастието и ще се омъжа за онзи, когото желая? Благодаря ти, благодаря ти, Малки Гай!

— Антоний! — ревеше Атия и в ъгълчетата на устните й изби пяна. — Мило мое момиче, трябва да събереш смелост и да кажеш не! Не на него и не на ужасния ми син!

„А аз мечтаех за него толкова дълго, тъй безнадеждно, така тъжно — мислеше си Октавия. — Навремето, когато беше в Италия и идваше на гости на Марцел, винаги намирах предлог да присъствам и аз“.

— Антоний! — виеше Атия и блъскаше с юмруци по облегалката на стола си — бум, бум, бум! — Направил е повече копелета, отколкото всеки друг мъж в историята на Рим! И една вярна кост няма в него!

„Седях, без да свалям очи от него и се молех на Спес да го видя отново в близките дни. И в същото време внимавах да не се издам. А сега това?“

— Антоний! — изскимтя Атия и очите й отново се напълниха със сълзи, когато безсилието надделя. — Бих могла да го умолявам до идното лято, но предателският ми син няма да ме изслуша!

„Ще му бъда добра съпруга, ще бъда такава, каквато поиска да бъда, няма да се цупя на любовниците му, нито ще го умолявам да замина с него на изток. Там има толкова много жени, всички далеч по-опитни от мен! Ще му омръзна, чувствам го до дъното на душата си. Но нищо не ще отнеме спомените ми за времето, което съм прекарала с него. Любовта разбира и прощава. Бях добра съпруга на Марцел и скърбях за него, както скърби добрата вдовица. Но сега се моля на всички богини на Рим да остана с Марк Антоний до края на живота си. Защото той е моята истинска любов. След него няма да има никой друг. Никой…“

— Тихо, мамо — рече на глас Октавия и отвори блесналите си очи. — Ще направя каквото казва брат ми и ще се омъжа за Марк Антоний.

— Но ти не си собственост на Гай, ти си sui iuris! — Едва сега Атия разгада изражението на прекрасните изумрудени очи и ахна. — Богове! Та ти си влюбена в него!

— Ако любов означава да копнея за докосването и доброто му име, значи трябва да съм влюбена — рече Октавия. — Знаеш ли кога ще се сключи бракът?

— Според Филип Антоний и безсърдечният ти брат са се споразумели в Брундизиум, че няма да има гражданска война. Цялата страна е полудяла от радост, така че двамата решиха да превърнат пътуването си до Рим в спектакъл. Тръгнали са по Апиевия път към Теанум, а оттам ще продължат по Латинския път. Явно няма да пристигнат до края на октомври. Сватбата ще се състои малко след това. — Лицето на майка й се изкриви. — Моля те, скъпа дъще, откажи! Ти си самостоятелна, съдбата ти е в собствените ти ръце!

— Ще приема с радост, мамо, независимо какво казваш и как ме молиш. Знам що за човек е Антоний и това не променя ни най-малко нещата. Той винаги ще има любовници, но пък и никога не е имал добра съпруга. Виж ги само — продължи Октавия, опитвайки се да убеди майка си, — първо Фадия, необразована дъщеря на търговец на всичко, от роби до зърно. Разбира се, никога не съм я виждала, но явно е била толкова грозна, колкото и тъпа. Антоний обаче не се развел с нея, а просто се прибирал рядко в дома си. Родила му син и дъщеря, блестящи малчугани според мнението на всички. Фадия и децата й умрели от летен паралич, за който Антоний не може да бъде обвинен. После дошъл ред на Антония Хибрида, дъщеря на човек, който измъчвал робите си. Казват, че тя също измъчвала своите, но Антоний „избил това от главата й“. Можеш ли да го упрекваш заради това, че е излекувал жена си от такъв отвратителен навик? Помня я смътно, а също и детето. Горкото момиченце, беше толкова дебело и невзрачно… и донякъде слабоумно, което бе далеч по-лошо.

— Така се получава, когато се жениш за близки роднини. Сега Антония Младата е на шестнадесет, но никога няма да си намери съпруг, дори и без потекло — мрачно рече Атия и изсумтя. — Жените са глупачки! Антония Хибрида изпадна в депресия, след като Антоний се разведе с нея. Направи го с най-жестоки думи, а тя въпреки това го обичаше. Такава ли съдба искаш? А?

— Независимо дали го е обичала или не, факт е, че Антония Хибрида не е била интересна съпруга, мамо. Докато Фулвия беше, въпреки всичките й недостатъци. Но това го приписвам на прекалено многото й пари, на онзи самостоятелен статут, за който все ми повтаряш, и на първия й съпруг, Публий Клодий. Той я насърчаваше да се изявява на Форума и да се държи не както подобава на една благородна жена. Но и тя не беше много лоша до Филипи, когато се оказа, че Антоний ще остане години наред на изток и не смята да се връща в Рим. Освободеният й роб Маний я оплете в мрежите си и започна да я обработва. Нея и Луций Антоний. Но накрая тя плати цената, а не Луций.

— Твърдо си решила да му намираш оправдания — въздъхна Атия.

— Не са оправдания, мамо. Просто искам да кажа, че никоя от жените на Антоний не е била добра съпруга. А аз смятам да бъда идеалната съпруга, каквато би одобрил дори и онзи ужасен стар фанатик Катон Цензора. Мъжете използват проститутките и любовниците, за да задоволят плътските си потребности и да получат облекчението, което не могат да получат от съпругите си, защото съпругите не би трябвало да знаят как да задоволят плътски един мъж. Ако знаят, стават обект на подозрения. Като добродетелна съпруга, аз ще живея по същия начин, по който и всяка друга добродетелна жена. Но ще се погрижа всеки път, когато видя Антоний, да се покажа интелигентна, интересна събеседница и човек, с когото да му е приятно да прекара времето си. В края на краищата съм израснала в дом на политици, слушала съм мъже като Божествения Юлий и Цицерон и съм много добре образована. Освен това ще бъда чудесна майка на децата му.

— Ти вече си чудесна майка на децата му! — язвително рече Атия, напълно отчаяна от думите на дъщеря си. — Обзалагам се, че още щом се ожените, ще поискаш да се заемеш с онова ужасно момче Гай Курион! Тогава ще видиш какво те чака!

— Още не се е родило детето, което да не мога да укротя — рече Октавия.

Атия стана, като кършеше ревматичните си ръце.

— Ето какво ще ти кажа, Октавия. Не си толкова защитена от изкушенията, колкото си мислех. Май в теб има повече от Фулвия, отколкото подозираш.

— Не, аз съм напълно различна, макар да знам какво се опитваш да ми кажеш — с усмивка отвърна Октавия. — Забравяш, мамо, че съм кръвна сестра на Малкия Гай, а това означава, че съм една от най-умните жени, раждани някога в Рим. Умът ми даде самочувствие, което досега не съм демонстрирала пред никого, дори пред Марцел и пред теб. Но Малкият Гай много добре знае какво се крие в мен. Нима си мислиш, че не знае за чувствата ми към Марк Антоний? Малкият Гай не пропуска абсолютно нищо! И няма нищо, което не би използвал, за да придвижи напред собствената си кариера. Той ме обича, мамо. Това би трябвало да ти каже всичко. Малкият Гай да ме принуди да сключа брак, който не желая? Не, мамо. Никога.

Атия въздъхна.

— Е, така и така съм тук, нека поне видя съдържанието на детската ти стая, преди да се е увеличило още повече. Как е малката Марция?

— Започва да показва истинския си нрав. Много е своеволна. Определено никой не би я принудил да се омъжи против волята си!

— Чух слухове, че Скрибония е бременна.

— Аз също. Направо чудесно! Нейната Корнелия е добро момиче, така че и това дете сигурно ще бъде такова.

— Е, още е прекалено рано да се каже дали ще бъде момче или момиче — отсече Атия, докато вървеше към стаята, от която се чуваше бебешки плач, детски кикот и разправии. — Макар да се надявам да е момиче, за доброто на Малкия Гай. Има такова високо самомнение, че няма да погледне добре на син и наследник от такава майка. Ще се разведе с нея при първа възможност.

Слава на боговете, че детската беше наблизо! „На път сме да нагазим в опасни води — помисли си Октавия. — Горката мама, винаги в периферията на живота на Малкия Гай, все подминавана, винаги игнорирана“.