Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (18)

18.

До началото на май и последните войници на Антоний се добраха до Левке Коме и се оставиха на нежните грижи на стотиците роби на Клеопатра. Без да подозират за опасните политически течения зад присъствието й редом до Антоний, войниците й бяха изключително благодарни. На повечето от жертвите на измръзвания не можеше да се помогне, но някои запазиха почернелите си пръсти, а египетската медицина беше по-добра от гръцката и римската. В крайна сметка около десет хиляди легионери вече никога нямаше да вдигнат меч или да извършат дълъг преход. За най-голяма изненада на Антоний, атинският му флот пристигна в Селевкида Пиерия в началото на месеца и разтовари четиридесет и три хиляди дъбови сандъка (три кораба бяха потънали при внезапна буря край нос Тенар) с неговия дял от съкровищата на Секст Помпей. Това се посрещна с облекчение, тъй като Клеопатра не беше донесла пари със себе си и твърдо бе заявила, че няма никакво намерение да финансира още безплодни кампании срещу партите. Сега Антоний можеше да даде на осакатените си войници големи пенсии и да ги натовари на корабите, които щяха да се върнат в Атина. Службата и на хората, и на съдовете беше приключила. Неочакваното богатство даде възможност на Антоний да започне да събира нова армия, в която включи и ветераните от първото си горчиво начинание.

— Но защо му е на Октавиан да постъпва така? — попита Клеопатра.

— Как, любов моя?

— Защо му е да ти праща твоя дял от съкровищата на Секст?

— Защото цялата му кариера се основава на подобни прояви на блестяща доброта. Това се харесва на Сената, а и за какво са му парите? Той е триумвир на Рим и хазната е на негово разположение.

— Сигурно е пълна догоре — замислено рече тя.

— Така изглежда, ако се съди по съпътстващото писмо от Октавиан.

— Което не си ми дал да прочета.

— Не си упълномощена да го четеш.

— Не съм съгласна. Кой ти помогна на това затънтено място? Аз, не Октавиан! Дай ми писмото, Антоний.

— Кажи моля.

— Не, няма! Мое право е да го прочета! Дай ми го.

Антоний напълни чашата си с вино и отпи голяма глътка.

— Започваш да се самозабравяш — рече той и се оригна. — Още малко и ще поискаш войнишки ботуши.

— Може и това да стане — каза тя и щракна с пръсти. — Длъжник си ми, Антоний, така че давай писмото.

Той намръщено й подаде единствения лист. Тя го прочете с един поглед, както би се справил и Цезар.

— Пфу! — изсумтя Клеопатра, смачка писмото и го запрати в ъгъла на шатрата. — Полуграмотен в най-добрия случай!

— Доволна ли си, че нищо не пише?

— Не съм си и помисляла, че пише, но съм равна на теб по сила, ранг и богатство. Аз съм твой пълноправен партньор в източното ни начинание. Трябва да ми бъде показвано всичко и да присъствам на всички твои съвети и събрания. Нещо, което Канидий разбира, но не и нищожества като Тиций и Ахенобарб.

— За Тиций съм съгласен, но не и за Ахенобарб. Той далеч не е нищожество. Стига, Клеопатра, престани да бъдеш така докачлива! Покажи на сътрудниците ми онази своя страна, която сякаш виждам единствено аз — милата, изпълнената с обич, разумната.

Малкият й крак, обут в позлатен сандал, тропна по отъпкания под на шатрата, а физиономията й стана още по-мрачна.

— Толкова съм уморена от Левке Коме, там е бедата — рече тя и прехапа устна. — Не можем ли да се преместим в Антиохия, където стаята ти не скърца и стене при всеки повей на вятъра?

Антоний примигна изненадано.

— Всъщност няма причина да не го направим. Да идем в Антиохия. Канидий ще поеме нещата тук, ще подготви войската. — Въздъхна. — Чак догодина ще мога да ги поведа отново към Фрааспа. Онзи мръсен предател Моназес! Ще получа главата му, кълна се!

— Ако получиш главата му, по-малко ли ще пиеш?

— Може би — отвърна той и остави тежко бокала, сякаш бе пълен с лава. — Ох, не разбираш ли? — извика той и потрепери. — Изгубил съм късмета си! Ако изобщо съм имал късмет. Да, имах — при Филипи. Но само там, сега така ми се струва. Преди и след това — абсолютно никакъв. Затова трябва да продължа да се бия с партите. Моназес отмъкна късмета ми, както и два от орлите ми. Четири, ако броим и двата, които открадна Пакор. Трябва да си ги върна — и късмета си, и орлите.

„Пак се започва — помисли си тя. — Все същата стара песен за изгубения късмет и триумфа при Филипи. Пияниците винаги говорят едно и също, дъвчат един и същи въпрос, все едно в него има някаква мъдрост, способна да премахне всяко нещастие и злина на света. Два месеца стоя тук и го слушам как повтаря и повтаря, как поглъща собствената си опашка. Може би ще се оправи, ако го отведа някъде другаде. Макар той да няма название на болката, която го мъчи, аз бих я нарекла дълбока меланхолия. Потиснат е, спи прекалено дълго, сякаш не иска да се събужда и да погледне собствения си живот, дори и когато аз съм част от него. Може би си мисли, че е трябвало да се самоубие онази нощ пред заплахата от бунт? Римляните са странни хора, имат някаква чест, която ги кара да падат върху мечовете си. За тях животът не е безценен, има си точка на прекъсване, наречена dignitas и не се боят да умрат, за разлика от повечето народи, в това число и египтяните. Трябва да изкореня меланхолията на Антоний или тя ще го задуши. Трябва да му върна неговото достойнство. Нужен ми е. Нужен ми е! Цял и непокътнат, старият Антоний. Способен да победи Октавиан и да постави сина ми на трона на Рим, който е празен вече петстотин години. И очаква Цезарион. Как само ми липсва Цезарион! Стигнем ли Антиохия, ще уговоря Антоний да идем в Александрия. А озове ли се там, той със сигурност ще се оправи.“

 

 

В Антиохия обаче ги очакваха изненади и никоя от тях не беше приятна. Антоний завари куп писма от Попликола, всяко датирано от външната страна, така че да може да ги прочете поред.

Писмата описваха живописно кампанията на Октавиан срещу Секст Помпей, макар от тях да ставаше ясно, че основната мъка на автора бе, че е бил изключен от много гладката операция, както я наричаше самият Попликола. Самият Октавиан не се е крил в италиански блата дори в тежката битка след като най-сетне успял да дебаркира при Тавромениум. Пристъпите на задушаване, обяснявал радостно той на всеки срещнат, изчезнали напълно след женитбата му. „Ха! — помисли си Антоний. — Две студени риби са се надушили една друга“.

Вестта за съдбата на Лепид го разгневи. Според условията на договора той трябваше да има думата по въпроси като отстраняването на Лепид от всичките му длъжности и провинции, но Октавиан не си бе направил труда да се свърже с него, оправдавайки се, че Антоний е изолиран някъде в Мидия. Тридесет легиона! Как е успял да събере и половината в такова затънтено място като провинция Африка? И Сенатът, в това число и поддръжниците на Антоний, бе гласувал горкият Лепид да бъде прогонен от самия Рим! Принудили го да заживее във вилата си в Цирцеи.

Имаше писмо и от него, пълно с извинения и самосъжаление. Жена му, сестрата на Брут, Юния Младата (Юния Старата беше съпруга на Сервилий Вация), невинаги му е била вярна и сега тровела живота му, защото не можела да се измъкне от него. Мрън, мрън, мрън. Антоний се отегчи от вайкането на Лепид и скъса писмото му, преди да стигне и до средата. Може би Октавиан бе прав донякъде. Дребният червей определено се бе справил хитро с войниците на Лепид. Как добре само можел да действа сладкият момък!

Октавиановата версия за случката с Лепид беше малко по-различна, макар той също да имаше какво да каже за присъединяването на вражеските легиони, както бе направил Лепид с войските на Секст Помпей.

Реших, че е крайно време Сенатът и римският народ ясно да разберат, че дните на снизходително отношение към вражеските войски са отминали, снизхождението може единствено да гложди, особено когато римски легионери трябва да търпят до себе си хора, с които са се сражавали само преди нундин. И да знаят, че тези презрени нещастници ще получат земя при уволнението си, сякаш никога не са вдигали меч срещу Рим. Сложих край на това. Разплатата с войниците, моряците и гребците на Секст Помпей беше много сурова — пишеше в писмото на Октавиан. — Римляните нямат обичай да вземат пленници, но пък нямат обичай и да освобождават заловените врагове, сякаш са римляни. Секст Помпей имаше малко римляни в легионите и екипажите си. А и те бяха държавни врагове. При други обстоятелства може би щях да ги продам в робство, но вместо това реших да ги използвам за пример на другите.

Самият Секст Помпей успя да се измъкне заедно с Либон и двама от убийците на божествения ми баща — Децим Турулий и Касий Пармензис. Избягаха на изток, с което се превръщат в твой проблем, а не в мой. Говори се, че са потърсили убежище в Митилена.

Естествено, това далеч не бе всичко, което имаше да каже Октавиан. Продължаваше праволинейно нататък, с уверени и твърди думи. Това беше един нов Октавиан, победител, дарен с невероятен късмет и много добре осъзнаващ това. Писмото определено не бе от онези, които Антоний би могъл да заплюе и скъса.

Вече би трябвало да си получил своя дял от съкровището на Секст Помпей заедно с писмото ми, така че мога да ти съобщя, че тази огромна сума, изплатена в монети на републиката, отменя задължението ми да ти изпратя двадесет хиляди войници. Разбира се, можеш винаги да дойдеш в Италия и да ги набереш лично, но аз нямам нито времето, нито намерението да ти върша мръсната работа. Избрал съм две хиляди от най-добрите, всички желаещи да служат с теб на Изток, и в най-скоро време ще ги изпратя в Атина. Тъй като лично видях, че седемдесет от бойните ти кораби са с прогнили и покрити с раковини греди, ще ти подаря седемдесет чисто нови пентери от собствения ми флот, както и превъзходна артилерия и обсадна техника, за да има с какво да замениш онази, която си изгубил в Мидия. Няма гласувани триумфи за кампанията срещу Секст Помпей, който трябва да се смята за римлянин. Аз обаче поздравявам от все сърце Марк Агрипа, който се прояви толкова блестящо на море, колкото и на суша. Луций Корнифиций, младши консул за тази година, прояви ум и храброст като командир, наред със Сабин, Статилий Таурус и Месала Корвин. Сицилия е умиротворена, а Марк Агрипа е определен за неин постоянен управител. Той е единственият на острова, притежаващ латифундия. Таурус замина да управлява провинция Африка. Отплавах с него до Утика, за да наглеждам началото на мандата му и мога да те уверя, че няма да го пресрочи. Всъщност вече никой няма да пресрочва мандата си, бил той консул, претор, губернатор или младши магистрат. Също така съобщих на римските легиони, че вече няма да им бъдат изплащани големи премии. В бъдеще те ще се сражават за Рим, а не за един или друг пълководец.

И тъй нататък, и други подобни. Антоний дочете дългия свитък и го метна на Клеопатра.

— Ето, прочети това! — озъби се той. — Кутрето се перчи като вълк, че даже и като водач на глутницата.

Тя прочете писмото десет пъти по-бързо от него, остави го с леко треперещи пръсти и се вгледа в лицето на Антоний. Лошо, лошо! Докато Антоний търпеше провали на изток, Октавиан жънеше успехи на запад. При това не половинчати, пълна и зашеметяваща победа, която бе изсипала огромни богатства в хазната. А това означаваше, че Октавиан разполага със средства да екипира и обучава нови легиони при нужда, както и да поддържа мощен флот.

— Търпелив е — бе нейният коментар. — Много търпелив. Чакал е шест години удобния момент и когато е направил хода си, не е пропуснал нищо. Този Марк Агрипа трябва да е необикновен човек.

— Октавиан е като залепен за него — изръмжа Антоний.

— Говори се, че са любовници.

— Не бих се учудил. — Антоний сви рамене и взе друго писмо, този път доста по-късо. — Това е от Фурний, от провинция Азия.

Лоши новини и от провинция Азия. Фурний пишеше, че Секст Помпей, Либон, Децим Турулий и Касий Пармензис са пристигнали в Митилена на остров Лесбос в края на миналия ноември и не са останали със скръстени ръце. Престоят им бил кратък. През януари били вече в Ефес и набирали доброволци сред ветераните, които през годините бяха получили земя в провинция Азия. През март разполагали с три пълни легиона и били готови да се опитат да завладеят Анатолия. Уплашен, царят на Галатия Аминт обединил сили с Фурний. Губернаторът очакваше всеки момент да избухне война.

— Трябваше да видиш сметката на Секст Помпей още преди години — каза Клеопатра, отваряйки стара рана.

— Как бих могъл, като създаваше грижи на Октавиан и не му позволяваше да се занимава с мен? — сърдито отвърна Антоний и посегна към гарафата вино.

— Недей! — сряза го тя. — Още не си прочел последното писмо от Попликола. Ако трябва да пиеш, прави го след като си свършиш работата.

Той се подчини като дете, което я накара да се почувства по-добре — имаше нужда от доброто й мнение повече, отколкото от вино. Но какво щеше да прави, когато започнеше да се нуждае от виното повече, отколкото от нея? Хрумна й мисъл — аметист! Аметистът има магическа сила над виното и не позволява да се привиква към него. Трябва да поръча на царския бижутер в Александрия да му изработи най-великолепния пръстен с аметист на света. Започне ли да го носи, ще преодолее необходимостта от вино.

Разбира се, Попликола знаеше от самото начало, че кампанията срещу партите се е провалила. Именно той беше пуснал из Рим лъжата за великите победи на Антоний, верен на принципа, че който излезе най-напред с някаква версия, той ще излезе победител. Преди това с ликуване бе съобщил на Антоний, че Рим и Сенатът са повярвали на историята му и се подсмихваше на факта, че не друг, а самият Октавиан бе предложил да бъде гласувана благодарност за „победата“. Последното писмо беше много различно. В основната си част то представляваше дословно предаване на речта на Октавиан в Сената, която описваше кампанията на Антоний като истинска катастрофа. Ясно беше, че изпратените от Октавиан агенти бяха научили и най-малките подробности.

Сълзите вече се стичаха по лицето на Антоний, докато сричаше писмото. Клеопатра го забеляза, грабна свитъка със свито сърце и прочете хапливата, наситена политическа филипика. Как смееше Октавиан да описва собствената й роля в събитията като толкова зловредна! Царица на зверовете! „Искам при мама!“ Блестящо оклеветяване. Как сега ще възстанови Антоний?

Проклет да си, Октавиане, проклет да си! Дано Собек и Таварет те изсмучат в ноздрите си и те удавят, а после да те сдъвчат и стъпчат!

После видя начина и се зачуди как не се беше сетила преди това. Антоний трябваше да бъде откъснат от Рим, да бъде накаран да разбере, че съдбата и късметът му са в Египет, а не в Рим. Тя ще му създаде гнездо в Александрия — тъй удобно и ласкателно, така пълно с развлечения, че той никога няма да поиска да бъде някъде другаде. Ще трябва да се ожени за нея. Какво щастие, че моногамен народ като римляните не обръща внимание на браковете с чужденци и не ги смята за законни! Дори засега на Антоний да му се налага да остане женен за Октавия, това няма значение. В действителност египетският му брак ще означава много повече за онези, за които личните връзки имаха значение — царете клиенти и по-маловажни принцове.

Седеше с главата на Антоний в скута си, заковала поглед върху бюста на Цезар — идеалния партньор, който й беше отнет. Бюстът бе от Афродизиас, чиито скулптори и художници нямаха равни на себе си. Всяка черта беше правдива, от нюанса на светлата златиста коса до пронизващите очи — най-бледо синьо, заобиколено с тъмни като мастило пръстени. Вълна от мъка премина през нея, но тя решително я потисна.

„Справяй се с каквото разполагаш, Клеопатра. Не копней за онова, което не би могло да стане.

Ще има война. Трябва да има война. Единственият въпрос е кога. Октавиан лъже през зъби, че вече няма да има граждански войни — ще му се наложи да се бие с Антоний или да изгуби онова, което има. Но все още не, ако може да се съди по тази реч. Смята първо да приведе легионите си във върхово състояние, като покори племената на Илирик, а в речта си споменаваше, че кампанията може да продължи до три години. Това означава, че имаме три години за подготовка, след което нападаме Запада, нападаме Италия. Ще трябва да оставя Антоний да приключи с партите в ума си по такъв начин, че да кали легионите, си без да ги изгуби. Защото той не е пълководец от класата на Цезар. Винаги съм го знаела, но смятах, че след смъртта на Цезар никой не би могъл да съперничи на Антоний. Но сега го познавам по-добре и знам, че недостатъците му като човек засягат и способността му да командва войската. Вентидий беше по-добър от него, може би същото се отнася и за Канидий. Нека Канидий свърши истинската работа, докато Антоний се радва на славата и заслепява света с илюзорни трикове.

Първо сватбата. Ще я направим веднага щом мога да повикам Ха’ем. Ще пратя Канидий на първия етап от тази глупава кампания, ще се погрижа Армения да бъде смазана, а Мидия — твърде сплашена, за да предприеме каквото и да било. Ще държа Антоний на разстояние от същинското царство на партите. Ще го убедя, че със завладяването на Армения и Мидия Атропатена е победил партите. Ще го напивам, ще движа сама нещата. Какво ми пречи да водя кампания не по-зле от мъж? Ох, Антоний, защо не можеш да си като Цезар? Колко лесно би било тогава!

Един ден след десетина години Цезарион трябва да стане цар на Рим, защото царят на Рим е и цар на света. Ще го накарам да разруши храмовете на Капитолий и да построи там двореца си със златна зала, в която ще раздава правосъдие. А египетските «богове — зверове» ще станат богове на Рим. Юпитер ще се просне по очи пред Амон-Ра. Изпълних дълга си към Египет — трима сина и една дъщеря. Нил ще продължи да се разлива. Ще имам време да насоча вниманието си към завладяването на Рим и Антоний ще бъде мой партньор в начинанието“.

Сълзите му бяха спрели. Клеопатра вдигна главата му, усмихна се нежно и избърса лицето му с мека ленена кърпичка.

— Олекна ли ти, любов моя? — попита тя и го целуна по челото.

— Да — виновно отвърна той.

— Изпий чаша вино, ще ти дойде добре. Имаш работа за вършене. Войски за събиране. Не обръщай внимание на Октавиан! Какво знае той за армиите? Залагам хиляда таланта срещу кирпичена тухла, че ще се провали в Илирик.

Антоний загълта жадно, докато не пресуши бокала.

— Пийни още — подкани го Клеопатра.

 

 

В края на юни се ожениха според египетския ритуал. Антоний получи титлата съпруг на фараона, което като че ли му достави удоволствие. След като изостави идеята за един трезвен Антоний, споделящ трона й, макар и само като съпруг, тя се успокои мъничко. Едва сега осъзна колко трудно й е било да държи Антоний настрана от виното след връщането му от Карана. Напразни усилия.

Насочи вниманието си към Канидий и накара Антоний да го извика на съвет, в който участваха само тримата. Погрижи се обаче Антоний да бъде трезвен. В плановете й не влизаше да показва слабостта му пред командирите, макар че един ден това неизбежно трябваше да се случи. Единственият, който би възразил срещу тази малка среща — Ахенобарб, се бе върнал във Витиния и в момента беше погълнат от войната на Фурний срещу Секст Помпей, който бе решил, че Витиния му се харесва и кроеше планове да я завладее, след като убие неподатливия Ахенобарб. Самият Ахенобарб обаче нямаше намерение да се примирява с подобна участ.

Добре инструктираният предварително Антоний започна с очертаване на плановете си за предстоящата кампания по начин, който не издаваше влиянието на Клеопатра.

— Разполагам с двайсет и пет легиона, но онези в Сирия далеч не са в пълен състав, както много добре знаеш — каза той на Публий Канидий с отлично овладян глас. — Колко точно хора не достигат, Канидий?

— Общо, само три хиляди души. Пет кохорти, макар при някои да са осем, при други — две. Водя ги легиони, общо тринайсет.

— От които онзи в Йерусалим е в пълен състав. Има още седем в Македония, всички в пълен състав, два във Витиния, също цели, както и трите пълни легиона на Секст Помпей. — Антоний се ухили и отново заприлича на себе си. — Много мило, че е набрал хора от мое име, нали? Ще бъде мъртъв до края на годината, поради което добавям неговите и легионите на Ахенобарб към общата сметка. Мисля обаче, че ми трябват трийсет легиона. Не е задължително всички да са изцяло попълнени или да имат опит. Предлагам да пратим най-малобройния от сирийските легиони в Македония и да докараме македонските войски тук за кампанията.

Канидий го погледна колебливо.

— Разбирам доводите ти, Марк Антоний, но определено те съветвам да оставиш един от македонските легиони на мястото му. Да дойдат шест, но недей да пращаш от сирийските си войници там. Изчакай, докато събереш още пет легиона и прати тях. Съгласен съм, че неопитните новобранци ще се оправят в Македония — дарданите и бесите още не са се оправили от ударите на Полион и Цензорин. Ще имаш своите трийсет легиона.

— Добре! — Антоний от месеци не се бе чувствал в такова приповдигнато настроение. — Ще ми трябват десет хиляди конници, галатяни и траки. Вече не мога да набирам гали — Октавиан контролира териториите и не е склонен да сътрудничи. Дребното лайно дори ми отказва четирите легиона, които ми дължи!

— Колко легиона ще поведеш на изток?

— Двайсет и три, всички в пълен състав и от опитни бойци. Сто трийсет и осем хиляди души заедно с тиловаците. Без никакви помощни войски този път, само пречат. Поне конницата няма да изостава от легионите. И този път ще се движим в каре през цялото време, а обозът ще е в средата. Където теренът позволява, минаваме в agmen quadratum.

— Съгласен.

— Мисля обаче, че трябва да направим нещо тази година, макар че лично аз трябва да остана тук и да видя как вървят нещата със Секст Помпей. Ти ще трябва да водиш тази война, Канидий. Колко легиона можеш да събереш и да тръгнеш веднага?

— Седем в пълен състав, ако събера кохортите.

— Достатъчно е. Кампанията няма да бъде дълга — каквото и да се случва, не позволявай да бъдеш хванат от зимата, освен ако не си се разположил на зимен лагер. Аминт може незабавно да даде две хиляди конника — ако се съди по писмото му, всеки момент ще пристигнат. Подозирам, че би искал да ги задържи срещу Секст.

— Прав си, Секст няма да изкара дълго — уверено рече Канидий.

— Тръгваш от Карана направо към Армения. Важно е тази година да дадем хубав урок на Артавазд Арменски. Така догодина ще е съвсем омекнал.

— Както желаеш, Антоний.

Клеопатра прочисти гърлото си. Двамата мъже я погледнаха изненадано — съвсем бяха забравили за нея. Заради Канидий тя се опита да изглежда… ако не смирена, то поне хрисима и практична.

— Предлагам да започнем да строим флот — рече тя.

Канидий не успя да скрие изумлението си.

— Защо? — попита той. — Не планираме никакви морски експедиции.

— Сега не, така е — каза тя, без да показва раздразнението си. — Корабите обаче може да ни потрябват в бъдеще. За построяването им е нужно доста време, особено ако са толкова много, колкото ще ни потрябват. Или по-добре да кажа, може да ни потрябват.

— За какво да ни потрябват? — попита озадаченият Антоний.

— Публий Канидий не е запознат с речта на Октавиан в Сената, така че му е простено да не разбира. Но ти я чете, Антоний, и бих казала, че посланието й е ясно — един ден той ще отплава на изток, за да те смаже.

За момент и двамата не казаха нито дума. Канидий усети как стомахът му се свива. Какво е намислила тази жена?

— Прочетох речта, твое величество — рече той. — Изпрати ми я Полион, с когото си кореспондирам, когато мога. Аз обаче не виждам в нея никаква заплаха към Марк Антоний, освен критиките, които Октавиан няма основания да отправя. Всъщност той повтаря, че няма да тръгне на война срещу друг римлянин. И аз му вярвам.

Физиономията й бе станала каменна. Когато заговори, в гласа й се усещаше лед:

— Позволи ми да посоча, Канидий, че съм по-опитна в политиката от теб. Думите на Октавиан са едно. Делата му — съвсем друго. Уверявам те, че има намерението да смаже Марк Антоний. Затова трябва да се приготвим, при това още сега, а не догодина или по-нататък. Докато разхождате хората си в онази партска одисея, аз смятам да свърша малко полезна работа по бреговете на Вашето море и да построя най-големите бойни кораби, които са възможни.

— Задоволи се с пент… ъъъ, с квинквереми… госпожо! — рече Канидий. — Всичко по-голямо е твърде бавно и тромаво.

— Именно квинквереми имах предвид — високомерно отвърна тя.

Канидий въздъхна и плесна бедрата си.

— Е, бих казал, че това няма как да ни навреди.

— Кой ще плати за корабите? — подозрително попита Антоний.

— Аз, разбира се — каза Клеопатра. — Трябва да разполагаме най-малко с петстотин бойни и поне още толкова транспортни кораба.

— Транспортни! — ахна Канидий. — Това пък защо?

— Мислех си, че от името става ясно.

Канидий отвори уста да отговори, но премълча, кимна и излезе.

— Смути го — каза Антоний.

— Виждам, макар че не разбирам защо.

— Защото не те познава, мила — малко уморено отвърна Антоний.

— Ти против ли си? — попита тя със стиснати зъби.

Малките червеникави очи се разшириха.

— Аз! Богове, не! Парите са си твои, Клеопатра. Харчи ги, както ти хрумне.

— Я си пий виното! — озъби се тя, но бързо се овладя и му се усмихна с най-обаятелната си усмивка. — Всъщност този път ще ти правя компания. Икономът твърди, че виното на стария Асандър било особено добро. Знаеш ли, че Асандър е опростен вариант на Александър?

— Доста куц начин за смяна на темата, но ще отстъпя. — Той се ухили. — Макар че ако смяташ да поркаш, ще се наложи да го правиш сама.

— Моля?

— Оправих се. Приключих с виното.

Долната й челюст увисна.

— Какво?

— Чу ме, Клеопатра. Лудо влюбен съм в теб, но нима наистина си мислеше, че не съм усетил плана ти да ме държиш пиян? — Той въздъхна и се наведе настойчиво напред. — Може да си мислиш, че знаеш през какво мина войската ми в Мидия, но всъщност нямаш представа. Както нямаш представа и аз през какво минах. За да знаеш, трябва да си била там, а ти не беше. Аз, командирът, не опазих хората си, защото се втурнах в земите на врага като нападащ глиган. Повярвах на лъжите на един партски агент, а подминах думите на собствените си легати. Юлий Цезар винаги ме кореше за привързаността ми и беше прав. Провалът на мидийската кампания се дължи единствено на мен и аз много добре осъзнавам това. Не съм малоумен глупак, нито безнадеждно пристрастен към виното. Само ме мислиш за такъв! Трябваше да залича вината си за Мидия, като се напия до безсъзнание! Така съм устроен! А сега… е, всичко отмина. Отново ти казвам, обичам те повече от живота си. Никога не ще престана да те обичам. Но ти не ме обичаш и колкото и да възразяваш, умът ти е зает единствено с планове и машинации, които да осигурят за Цезарион… кой знае какво? Целият Изток ли? А също и Западът? Той ли ще става цар на Рим? Непрекъснато мечтаеш за това, нали? Стоварваш собствените си амбиции върху раменете на горкото момче…

— Обичам те! — прекъсна го тя. — Антоний, не си и помисляй, че не те обичам! А Цезарион… Цезарион… — Тя се запъна, твърде объркана от новия Антоний, за да измисли някакви аргументи.

Той хвана ръцете й и ги погали.

— Всичко е наред, Клеопатра. Разбирам те — каза нежно и се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи, устните му потръпнаха. — И аз, бедният глупак, ще сторя каквото поискаш. Такава е участта на всеки мъж, влюбен във властна жена. Просто ми дай правото да го правя с бистър ум. — Сълзите изчезнаха и той се разсмя. — Което означава, че повече няма да посегна към виното! Не мога да обуздая склонността си към удоволствия, но пия само на пиршества. Мога да карам и без вино, което означава, че когато съм нужен, ще бъда на линия — за теб, за Ахенобарб или за Попликола… както и за Октавия.

Тя примигна и поклати глава.

— Изненада ме. Какво друго си забелязал?

— Тайна. Назначих Планк за губернатор на Сирия — смени темата той. — Сосий иска да се върне в Рим. А Тиций ще поведе сирийския ми флот към Милет с проконсулски правомощия. Той ще се справи със Секст Помпей. — Антоний се разсмя. — Виждаш ли, любов моя? Права си, както винаги. Ето че вече се нуждая от флот!

— Какви са заповедите на Тиций? — подозрително попита тя.

— Да ми доведе Секст в Антиохия.

— За церемониална екзекуция ли?

— Ах вие, източни монарси! Как само обичате екзекуциите! И без това ще строиш кораби, така че може да ми потрябва като адмирал — лукаво рече Антоний. — Едва ли ще се намери по-добър от него.