Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (6)

6.

Любимият му Рим изглеждаше тъй стар и уморен… От Велия Октавиан виждаше Форума и хълма Капитолий зад него. Обърнеше ли се на другата страна, погледът му щеше да се плъзне през Церолийското мочурище по Свещения път чак до Сервиевата стена.

Той обичаше Рим със страст, която бе чужда на иначе хладнокръвния му и безстрастен характер. Вярваше, че божественият град няма достоен съперник на този свят. Изпитваше ярост при мисълта, че блясъкът му бледнее пред Атина, както светлината на луната се губи в лъчите на слънцето, че в най-добрите си години Пергам е бил далеч по-красив, че в сравнение с Александрия Рим приличал на галски опидум! Нима бе вина на града, че храмовете му се рушат, че обществените сгради тънат в мръсотия, че площадите и градините са занемарени? Не, виновни бяха хората, които управляваха от негово име, защото те се интересуваха повече за собствената си репутация, отколкото за славата на града, който ги беше създал. Рим заслужаваше много повече и ако зависеше от Октавиан, щеше да го получи. Разбира се, имаше и изключения — издигнатата от Цезар величествена базилика на Юлиите, шедьовърът на неговия форум, базиликата на Емилиите, архивът на Сула. Но дори на Капитолия величествени храмове като този на Юнона Монета отчаяно се нуждаеха от ремонт. От яйцата и делфините на Големия цирк до светилищата и фонтаните на кръстовищата си, бедният Рим приличаше на западащ дрипав старец, виждал и по-добри времена.

Ако разполагахме с поне една десета от парите, които прахосахме във войни помежду си, Рим нямаше да има равен по красота, помисли си Октавиан. А къде отидоха всички тези пари? Често си задаваше този въпрос и имаше само един повече или по-малко основателен отговор — в кесиите на войниците, за да бъдат прахосани или спестени, в зависимост от човека, в кесиите на производителите и търговците, които печелеха от подстрекаване към войни, в кесиите на чужденците и в кесиите на онези, които воюваха помежду си. Но ако последното беше вярно, помисли си той, тогава защо аз нямам никаква печалба?

„Виж например Марк Антоний — продължиха в същия курс мислите му. — Беше откраднал стотици милиони, и то повече, за да поддържа хедонистичния си начин на живот, отколкото за да плаща на легионите си. А колко милиона беше дал на така наречените си приятели, за да заприлича на голяма клечка? Добре де, и аз откраднах — сложих ръка на военната каса на Цезар. Ако не го бях сторил, сега нямаше да съм жив. Но за разлика от Антоний не съм пропилял нито един ас. Всяка сума, която вадя от тайната си съкровищница, отива за нещо смислено — като за заплащането на армията ми от агенти. Не бих могъл да оцелея без тях. Трагедията е, че не мога да похарча нищо за самия Рим. По-голямата част от парите отиват за огромните допълнителни награди за легионите. Същинска бездънна яма с може би едно-единствено предимство — тя разпределя личното богатство по-равномерно в сравнение с миналите времена, когато плутократите са се брояли на пръсти, а войниците нямали достатъчно доходи, за да попаднат дори в петата класа. Това вече не е така“.

Очите му се напълниха със сълзи и форумът се замъгли. „Цезар, ах, Цезар! Какво ли още щях да науча от теб, ако беше все още жив? Антоний им даде възможност да те убият — бил е съучастник в заговора, знам го в душата си. Уверен, че ще бъде твой наследник, отчаяно нуждаещ се от огромното ти състояние, той се е поддал на ласкателствата на Требоний и Децим Брут. Другият Брут и Касий бяха никои, просто обикновени фигуранти. Както мнозина преди него, Антоний жадува да бъде Първенецът в Рим. И щеше да стане, ако ме нямаше мен. Но аз съм тук и той се страхува, че ще узурпирам титлата, както името и парите на Цезар. Прав е да се страхува. Богът Цезар — Divus Julius — е на моя страна. Ако искам Рим да благоденства, аз трябва да спечеля тази борба! А същевременно се заклех никога да не воювам срещу Антоний. И ще спазя клетвата си“.

Лекият южен ветрец на ранното лято разроши буйната му златна коса. Хората забелязаха най-напред нея, после и самоличността на притежателя й. Зяпнаха го, повечето намръщени. Като единственият останал в Рим триумвир, той обираше повечето обвинения за трудните времена — за скъпия хляб, еднообразната храна, високите наеми, празните кесии. Но на всяка намръщена физиономия той отвръщаше с цезарова усмивка — тъй въздействаща, че мръщенето също се превръщаше в усмивка.

Антоний обичаше да се разхожда с броня дори и в Рим. Октавиан пък винаги носеше своята поръбена с пурпур тога, в която изглеждаше дребен, крехък и грациозен. Дните на ботушите с високи подметки бяха отминали. Рим вече го знаеше като несъмнен наследник на Цезар и мнозина го наричаха така, както сам се наричаше — Divi Filius, или Синът на Божествения. Това си оставаше най-голямото му преимущество въпреки неговата непопулярност. Хората можеха да се мръщят и мърморят, но майките и бабите им гугукаха и изпадаха във възторг. Октавиан бе прекалено хитър политик, за да не обръща внимание на влиянието на майките и бабите.

Мина от Велия през покритите с лишеи стари колони на Порта Мугония и се спусна от Палатин в не толкова модерната му част. Навремето домът му бе принадлежал на прочутия адвокат Квинт Хортензий Хортал, постоянен противник на Цицерон в съдилищата. Антоний бе обвинил сина му за смъртта на брата си Гай и го бе включил в проскрипциите. Това не разтревожи особено Хортензий, който беше умрял в Македония, но тялото му все пак бе хвърлено пред паметника на Гай Антоний. Подобно на повечето римляни, Октавиан много добре си даваше сметка, че гибелта на отчайващо бездарния Гай Антоний бе благословия за всички.

Domus Hortensia представляваше много голяма и луксозна къща, горе-долу с размерите на двореца на Помпей Велики в Карини, на който сложи ръка Антоний. Когато научи за постъпката му, Цезар накара братовчед си да го плати. След смъртта му обаче Антоний спря да плаща. Октавиан пък не искаше толкова показна къща, че да я наричат дворец, а просто нещо достатъчно голямо, за да може да изпълнява едновременно ролята на жилище и на работно място. На търговете след проскрипциите домът на Хортензий му се падна за два милиона сестерции — малка част от реалната му стойност. Подобни неща често се случваха на такива търгове, когато едновременно се продаваха много първокласни имоти.

И докато наблъсканите къщи от модната страна на Палатин се състезаваха за изглед към Форума, Хортензий не бе проявявал интерес към градския пейзаж. Далеч по-важно му е било пространството. Като виден любител на рибите, той имаше огромни басейни със златни и сребърни рибки и дворове и градини, характерни по-скоро за вилите оттатък Сервиевата стена — като двореца, който Цезар бе построил за Клеопатра в подножието на Яникул. Неговите дворове и градини бяха легендарни.

Domus Hortensia се издигаше върху високата петдесет стъпки скала, надвиснала над Големия цирк. Там в дни на паради или на състезания с колесници над сто и петдесет хиляди римляни се блъскаха по скамейките, за да се наслаждават на зрелището и да крещят с пълно гърло. Без изобщо да погледне цирка, Октавиан влезе в дома си през градината и басейните зад нея и продължи към огромната приемна, която Хортензий така и не беше използвал — толкова немощен е бил, когато е била пристроена.

Октавиан харесваше подредбата на дома си — кухните и помещенията за слугите бяха в отделна постройка, където се намираха и отходните места с банята за робите. Тоалетната и банята за собственика, семейството му и гостите бяха в основната сграда и бяха облицовани със скъп мрамор. Подобно на повечето подобни съоръжения на Палатин, те бяха разположени над подземен поток, който се вливаше в огромната Клоака Максима. За Октавиан това бе основна причина да купи този domus. Той беше изключително потаен човек, особено що се отнася до изпразването на червата и пикочния си мехур. Никой не биваше да види, никой не биваше да чуе! Същото важеше и когато се къпеше, а това се случваше най-малко веднъж на ден. Затова военните кампании бяха мъчителни изпитания за него, поносими единствено благодарение на Агрипа, който успяваше да му осигури уединение при всеки възможен случай. Самият Октавиан не знаеше защо е толкова чувствителен на тази тема, тъй като по принцип беше добре сложен, може би защото без подходящо натъкмени дрехи всички мъже бяха уязвими.

Посрещна го прислужникът му, който излъчваше безпокойство. Октавиан мразеше и най-малките петънца по туниката или тогата си и това правеше тежък живота на човека, който бе зает непрекъснато с тебешира и оцета за почистване.

— Да, можеш да вземеш тогата — каза отсъстващо Октавиан, освободи се от нея и влезе във вътрешната градина с перистил, в която се намираше най-красивият фонтан в Рим — Амфитрион яздеше колесница във формата на раковина, теглена от изправени коне с рибешки опашки. Оцветяването му беше тъй живо, че подобните на бурени коси на водния бог проблясваха и искряха в зеленикаво, а кожата му бе като мрежа от мънички сребристи люспи. Скулптурата се намираше в средата на кръгъл басейн. Само бледозеленият мрамор от новите каменоломни в Карара беше струвал на Хортензий десет таланта.

Мина през двойната бронзова порта е барелефни сцени с лапити и кентаври и влезе в залата, която вместваше кабинета му в едната половина и трапезарията — в другата. Оттам мина в огромния атриум, чийто имплувиум под комплувиума^[1] в покрива проблясваше като огледало под лъчите на високото слънце. Накрая, след още една двойна бронзова врата, излезе на лоджията — огромната открита тераса. Хортензий беше харесал идеята за навес срещу палещите лъчи на слънцето, бе издигнал серия подпори над част от терасата и бе засадил лози, които да пълзят по тях. С годините те се бяха провесили по рамката като пъстро убежище, от което по това време на годината висяха чепки светлозелени мъниста.

Четирима мъже седяха в големи столове около една ниска маса. Кръгът се затваряше от пети стол, който бе празен. На масата имаше две кани и няколко чаши от най-проста апулийска керамика — никакви златни бокали и александрийски стъклени гарафи за Октавиан! Каната с вода беше по-голяма от другата, в която бе сипано много леко искрящо бяло вино от Алба Фуцентия. Никой познавач не би погледнал презрително на това питие — Октавиан обичаше да поднася най-доброто от всичко. Но не понасяше разточителството и вносните стоки. Твърдеше, че произведеното в Италия е превъзходно и не е нужно да се парадира снобски с вина от Хиос, килими от Милет, боядисана вълна от Хиераполис и гоблени от Кордуба.

Октавиан приближи незабелязано с котешка стъпка и спря за момент на прага, за да огледа своя „съвет на старейшините“, както го бе нарекъл Меценат. — Шегата се състоеше в това, че най-старият от групата — Квинт Салвидиен — беше едва на тридесет и една. Пред тези четирима мъже — и единствено пред тях — Октавиан изричаше гласно мислите си, всъщност не всички. Тази привилегия бе запазена за Агрипа, негов връстник и духовен брат.

Двадесет и три годишният Марк Випсаний Агрипа бе надарен с външност — мечта за всеки римски благородник. Висок колкото Цезар, много мускулест и същевременно строен, с необикновено и същевременно красиво лице, чиито вежди изпъкваха под широкото чело, и с волева брадичка, поставена решително под строгата уста. От гъстите вежди и миглите трудно можеше да се забележи, че дълбоко поставените му очи имат цвят на лешник. Но произходът на Агрипа беше тъй невзрачен, че един Тиберий Клавдий Нерон би се изсмял презрително — кой изобщо е чувал за фамилия Випсаний? Най-вероятно беше самнитска, ако не апулийска или калабрийска. Във всеки случай — италийски боклук. Единствено Октавиан напълно оценяваше дълбочината и широтата на ума му, който се справяше с какво ли не — командване на армии, строеж на мостове и акведукти, измисляне на всякакви приспособления и инструменти, които правеха живота по-лек. Тази година Агрипа беше градски претор, отговаряше за всички граждански съдебни процеси и възлагаше криминалните дела на различните съдилища. Тежка работа, но не достатъчно, за да го удовлетвори — той пое също така част от задълженията и на едилите. От въпросните персони се очакваше да се грижат за сградите и различните услуги в града. След като ги нарече тайфа жалки мързеливци, Агрипа лично се зае с въпросите на водоснабдяването и канализацията за голям ужас на концесионерите, с които градът обикновено сключваше сделки. Говореше сериозно за мерките, които трябва да се вземат, за да не се допусне каналите да прелеят при прииждането на Тибър, но се боеше, че няма да успее да се погрижи за това тази година — за целите на това начинание трябваше да се направи подробна карта на много мили канали и тръби. Той все пак успя да свърши известна работа по Аква Марция, най-добрия от съществуващите акведукти в Рим, и в момента издигаше нов — Аква Юлия. Рим можеше да се похвали с най-добрата вода в света, но населението на града се увеличаваше и времето ги притискаше.

Агрипа бе предан до смърт на Октавиан, но не сляпо, а напълно съзнателно. Познаваше слабите и силните му страни и страдаше за него, както самият Октавиан не бе страдал себе си. Не ставаше въпрос за амбиция. За разлика от почти всички „нови римляни“ Агрипа наистина разбираше с цялото си същество, че именно Октавиан по правото на произхода си трябва да остане на преден план. Негова бе ролята на fides Achates^[2] и той винаги щеше да бъде на разположение на Октавиан, който можеше да го издигне далеч отвъд истинския му социален статус. — А каква по-добра съдба от тази да бъде вторият в Рим? За Агрипа това беше повече, отколкото заслужаваше който и да било „нов римлянин“.

Тридесетгодишният Гай Цилний Меценат беше етруск, който можеше да проследи родословието си до дълбока древност. Предците му били господари на Арециум — оживено речно пристанище на завоя на Арн, където се срещат Аниевият, Касиевият и Клодиевият път, свързващи Рим с Отсамна Галия. Поради известни само на него причини той се бе отказал от фамилното си име Цилний и се наричаше просто Гай Меценат. Любовта му към изтънчения живот личеше в леко закръглената му фигура, но при нужда той бе в състояние да предприеме изтощителни пътувания заради Октавиан. Лицето му приличаше малко на жабешко, тъй като светлосините му очи бяха леко изпъкнали — екзофталмия, както го наричаха гърците.

Той беше прочут с остроумието и уменията си на разказвач. Умът му беше задълбочен като на Агрипа, но устроен по различен начин — Меценат обичаше литературата, изкуството, философията, риториката и колекционираше не стари грънци, а нови поети. Както шеговито бе отбелязал Агрипа, той не би могъл да ръководи и бой с възглавници в бордей, но пък знаеше как да го прекрати. Досега никой не бе намерил по-сладкодумен и убедителен говорител, нито по-способен да интригантства и заговорничи в сенките зад курулното кресло от Меценат. Той също се беше примирил с първенството на Октавиан, макар мотивите му да не бяха тъй чисти като тези на Агрипа. Меценат беше сив кардинал, дипломат, търговец на човешки съдби. Можеше да забележи и най-мъничката цепнатина, безболезнено да пъхне на слабото място сладки думи и да предизвика рани, по-тежки от раните на всеки кинжал. Опасен човек беше Меценат.

Квинт Салвидиен, най-възрастният от всички, беше от Пиценум — онова гнездо на демагози и политически нищожества, създало светила като Помпей Велики и Тит Лабиен. Той обаче не беше спечелил лаврите си на Форума, а на бойното поле, където се представяше по-добре от всички. Беше безупречен в лице и тяло, а главата му бе увенчана с рошава яркочервена коса, спечелила му прякора Руфус, и проницателни сини очи. Таеше в себе си големи амбиции и бе привързал кариерата си към опашката на Октавиановата комета като най-бърз начин да достигне върха. От време на време родната жилка се размърдваше в него и го караше да се чуди дали да не премине на другата страна, ако подобен ход му изглеждаше благоразумен. Салвидиен нямаше намерение накрая да се окаже сред изгубилите и понякога се питаше дали Октавиан наистина има необходимите качества за победа в наближаващия сблъсък. Благодарността му бе малка, а лоялността — никаква, но беше успял да прикрие това тъй умело, че Октавиан, а и не само той, нямаше ни най-малка представа за истинските му мотиви. Пазеше се добре, но понякога се чудеше дали Агрипа не го подозира. Затова в негово присъствие винаги много внимаваше какво говори и как постъпва. Що се отнасяше до Меценат, кой можеше да знае какво усеща този мазен аристократ?

Тит Статилий Таурус, на двадесет и седем, беше най-маловажният от всички и съответно знаеше най-малко за идеите и плановете на Октавиан. Също военен, той и изглеждаше точно такъв — висок, здрав и с доста белези по лицето — подуто ляво ухо, следа от острие по лявата вежда и бузата, счупен нос. Въпреки това си оставаше красив мъж с коса като пшеница, сиви очи и непринудена усмивка, която силно контрастираше с репутацията му на педантичен по отношение на дисциплината командир на легиони. Той изпитваше ужас от хомосексуализма и не би общувал с никого с подобни наклонности, независимо колко благороден е произходът му. Като войник отстъпваше на Агрипа и Салвидиен, но не много. Липсваше му техният гений и способност за импровизиране. Относно лоялността му място за съмнение нямаше, преди всичко, защото Октавиан го омайваше. Безспорните таланти и блестящите качества на Агрипа, Салвидиен и Меценат бяха нищо в сравнение с необикновения ум на наследника на Цезар.

— Здравейте — рече Октавиан и тръгна към празния стол.

Агрипа се усмихна.

— Къде беше? Да гледаш влюбено Рим ли? Към Форума или на Авентин?

— Към Форума. — Октавиан си сипа вода, пи жадно и въздъхна. — Мислех си какво ще правя, когато имам парите да дам на Рим онова, което заслужава.

— Гледай да не си останеш само с мисленето — иронично подхвърли Меценат.

— Така е. Все пак, Гай, не размишлявам напразно. Това, което намисля сега, няма да е нужно да измислям по-нататък. Знаем ли с какво се е захванал нашият консул Полион? А Вентидий?

— Спотайват се в източната част на Отсамна Галия — отвърна Меценат. — Говори се, че скоро ще тръгнат на юг по Адриатическото крайбрежие, за да помогнат на Антоний да стовари легионите си, които сега са се разположили около Аполония. Полион има седем, Вентидий още толкова, а Антоний — десет. Здрав пердах ни очаква.

— Аз няма да воювам срещу Антоний! — извика Октавиан.

— Не ще се наложи — ухили се Агрипа. — Техните войници няма да се бият срещу нашите, залагам живота си.

— Съгласен съм — обади се Салвидиен. — Дошло им е до гуша от войни, които не разбират. Каква е разликата за тях между племенника на Цезар и братовчеда на Цезар? Навремето са били войници на Цезар — това помнят. Благодарение на навика му да премества войниците както му падне, за да закърпи една или друга част, сега те се идентифицират с Цезар, а не с легиона си.

— Те се бунтуваха — с твърд тон рече Меценат.

— Само за Девети може да се каже, че се разбунтува директно срещу Цезар, и то благодарение на десетина корумпирани центуриони на заплата при приятелчетата на Помпей Велики. За останалите вината е на Антоний. Той ги подбуди към това, не друг! Той държеше центурионите пияни и купуваше говорителите им. Той ги обработваше! — с презрение каза Агрипа. — Антоний е пакостник, а не политически гений. У него няма и помен от изтънченост. Как иначе би му дошло на ум да стовари войските си в Италия? Та това е просто безсмислено! Да си му обявявал война? Или Лепид да го е сторил? Прави го, защото се бои от теб.

— Антоний не е по-голям пакостник от Секст Помпей Велики Благочестиви, да го наречем с цялото му име — отвърна Меценат и се разсмя. — Чух, че изпратил татко Либон в Атина да моли Антоний да се съюзят и да те смажат.

— Откъде научи това? — рязко попита Октавиан и се изправи на мястото си.

— Подобно на Одисей, имам шпиони навсякъде.

— Аз също, но това е нещо ново за мен. Какво е отговорил Антоний?

— Нещо като не. Няма официален съюз, но няма да пречи на действията на Секст, стига да са насочени против теб.

— Колко мило от негова страна. — Необичайно красивото лице се намръщи, погледът му стана напрегнат. — Както е от моя да дам на Лепид шест легиона и да го пратя да управлява Африка. Антоний знае ли вече за това? Моите агенти твърдят, че не е научил.

— Моите също — рече Меценат. — Но няма да се зарадва на новината, Цезаре, това е сигурно. След убийството на Фангон Антоний си мисли, че Африка му е в кърпа вързана. В края на краищата, кой брои Лепид? А ето че след смъртта на новия губернатор Лепид се появява на сцената. С четирите легиона в провинцията и шестте, които взе със себе си, той изведнъж става силен участник в играта.

— Знам това! — рязко отвърна хванатия натясно Октавиан. — Лепид обаче мрази Антоний много повече, отколкото мен. Тази есен ще прати жито в Италия.

— След загубата на Сардиния ще имаме нужда от него — обади се Таурус.

Октавиан погледна към Агрипа.

— Нямаме кораби, така че трябва да си построим. Агрипа, искам да оставиш задълженията си в града и да тръгнеш на обиколка из полуострова, от Тергесте до Лигурия. Поръчай хубави и здрави бойни галери. Ще ни трябва флот, за да победим Секст.

— С какво ще им платим, Цезаре? — попита Агрипа.

— С последните талпи.

Таен отговор, който не означаваше нищо за останалите трима, но бе кристално ясен за Агрипа. Той кимна. „Талпа“ бе кодовата дума, която двамата използваха, когато имаха предвид военната каса на Цезар.

— Либон се върна с празни ръце и Секст се… ъъъ… засегна. Не достатъчно, за да нападне Антоний, но все пак е обиден — рече Меценат. — Либон не хареса Антоний в Атина повече, отколкото би го харесал където и да било другаде, така че сега той е врагът, който сипва отрова за Антоний в ушите на Секст.

— И какво толкова го е обидило? — полюбопитства Октавиан.

— Мисля, че след отстраняването на Фулвия се е надявал да намери трети съпруг за сестра си. Какъв по-хитър начин за спояване на един съюз от брака? Горкият Либон! Шпионите ми казват, че е налапал въдицата със страшна сила и премислял какви ли не варианти. Но до тази тема така и не се стигнало и той потеглил обратно към Агригентум силно разочарован.

— Хммм — Златните вежди се сключиха, дългите мигли се спуснаха над забележителните очи на Октавиан. Внезапно той плесна с длани коленете си и погледна решително. — Меценате, приготвяй се! Заминаваме за Агригентум на среща със Секст и Либон.

— С каква цел? — поинтересува се Меценат, на когото мисията никак не му се хареса.

— Твоята цел е да сключиш примирие със Секст, което да осигури на Италия зърно през есента, при това на разумна цена. Ще направиш всичко необходимо, за да успееш. Ясно ли е?

— Дори ако се опре до брак?

— Дори и това.

— Тя е прехвърлила трийсетте, Цезаре. Дъщеря й Корнелия е почти на възраст за омъжване.

— Хич не ме интересува колко стара е сестрата на Либон! Всички жени са устроени по един и същи начин, така че какво значение има възрастта? Поне, за разлика от Фулвия няма да има клеймото на проститутка.

Никой не коментира факта, че след две години дъщерята на Фулвия й бе върната като девственица. Октавиан се беше оженил за момичето, за да успокои Антоний, но така и не бе спал с него. Това обаче не можеше да се случи със сестрата на Либон. Щеше да му се наложи да спи с нея, желателно с резултат. По отношение на всичко, свързано с плътта, Октавиан бе благочестив като Катон Цензора, така че му оставаше само да се моли Скрибония да не е грозна или разпусната. Всички впериха погледи в мозаечните плочки на пода, преструвайки се на глухи, неми и слепи.

— Ами ако Антоний опита да се прехвърли в Брундизиум? — попита Салвидиен, колкото да смени темата.

— Брундизиум е здраво укрепен и той няма да успее да прекара и един кораб през веригата на пристанището — рече Агрипа. — Лично огледах укрепленията на града, Салвидиене. Знаеш го много добре.

— Но може да акостира някъде другаде.

— Което несъмнено ще стори, но дали с всичките си войски? — Октавиан изглеждаше напълно спокоен. — Все пак, Меценате, искам да се върнеш от Агригентум със скоростта на мълнията.

— Ветровете са насрещни — рече Меценат с мрачен глас. Кой би поискал да прекара част от лятото в помийна яма като онова сицилианско леговище на Секст Помпей?

— Още по-добре, ще се върнеш по-бързо. Колкото до отиването дотам — гребете! Вземи кола до Путеоли и наеми най-бързия кораб и най-добрите гребци, които успееш да намериш. Плати им двойно. Тръгвай, Меценате, тръгвай!

И така групата се раздели. Остана само Агрипа.

— Според последните ти проверки колко легиона можем да изправим срещу Антоний?

— Десет, Цезаре. Макар че нямаше да има значение, дори да бяха три или четири. Нито една от страните няма да се бие. Непрекъснато го повтарям, но всички са глухи, с изключение на теб и Салвидиен.

— Аз те чух, защото в това се съдържа спасението ни. Отказвам да повярвам, че съм победен. — Октавиан въздъхна и се усмихна печално. — Ох, Агрипа, дано онази сестра на Либон да е поносима! Досега не съм имал особен късмет със съпругите.

— Защото са били подбрани от друг и са представлявали просто политически ход. Един ден, Цезаре, ще си избереш сам съпруга и тя няма да бъде Сервилия Вация или Клодия. Или пък Скрибония, ако сделката със Секст излезе успешна. — Агрипа прочисти гърлото си и го погледна неспокойно. — Меценат знаеше, но ме остави аз да ти кажа новините от Атина.

— Новини ли? Какви новини?

— Фулвия си е прерязала вените.

Дълго време Октавиан не каза нищо и остана неподвижно, забил поглед в Големия цирк, докато Агрипа не си помисли, че се е пренесъл на някакво място отвъд този свят. Цезар беше същински възел от противоречия. Дори вътрешно Агрипа никога не мислеше за него като за Октавиан, макар че бе първият, който започна да го нарича с новоприетото му име. Никой не можеше да бъде по-студен, по-твърд или по-безжалостен от него, а ето че сега бе повече от очевидно, че тъгува за Фулвия — жената, която ненавиждаше.

— Тя беше част от римската история и заслужаваше по-добър край — рече най-сетне Октавиан. — Прахта й пристигнала ли е вече? Има ли гробница?

— Доколкото знам, и двата отговора са не.

Октавиан стана.

— Ще говоря с Атик. Между нас да си остане, но той никога не би я погребал както подобава на положението й. Децата й от Антоний не са ли съвсем малки?

— Антил е на пет, а Юл — на две.

— Значи ще помоля сестра си да ги наглежда. Трите й собствени не са достатъчни за Октавия, тя винаги се е грижела и за нечии чужди.

„В това число и за децата на собствената ти полусестра Марция — мрачно си помисли Агрипа. — Никога няма да забравя онзи ден на височините на Петра, когато се канехме да се срещнем с Брут и Касий — Цезар седи и по лицето му се стичат сълзи, оплаква смъртта на майка си. А тя не е мъртва! Тя е съпруга на доведения му брат Луций Марций Филип. Още едно от неговите противоречия — може да тъгува за Фулвия и в същото време да се преструва, че майка му не съществува. О, знам защо. Тя остана в траур само един месец, преди да започне връзка с доведения си син. Нещата можеха и да се потулят, ако не беше забременяла. През онзи ден в Петра Октавиан бе получил писмо от сестра си, която го умоляваше да разбере годежа на майка им. Но той не можа. За него Атия беше курва, неморална жена, която не заслужаваше да бъде майка на добрия си син. Затова принуди нея и съпруга й да се оттеглят във вилата на Филип в Мизенум и им забрани да стъпват в Рим — заповед, която така и не отмени, макар че сега Атия е болна, а момиченцето й е постоянно под грижите на Октавия. Един ден всичко това ще го преследва, макар сега да не го вижда, както не поглежда и полусестра си. Прекрасно дете, красиво като всеки Юлий, въпреки че баща й е толкова тъмен“.

После от Оттатъшна Галия дойде писмо, което прогони всички мисли за Антоний и мъртвата му жена от главата на Октавиан и отложи датата на сватбата, която Меценат му уреждаше в Агригентум.

Почитаеми Цезаре, пиша, за да те уведомя, че моят обичан баща Квинт Фуфий Гален умря в Нарбон. Зная, беше на петдесет й девет години, но се намираше в добро здраве. Изведнъж падна мъртъв. Всичко стана за миг. Като главен легат, сега командвам единадесетте легиона, разположени в Оттатъшна Галия — четири в Агендикум, четири в Нарбон и три в Гланум. В момента Галия е спокойна, след като миналата година баща ми потуши един бунт на аквитаните, но не ми се мисли какво може да се случи, ако галите надушат колко съм неопитен в командването. Сметнах за по-правилно да съобщя на теб вместо на Марк Антоний, макар че двете Галии са негови. Той е прекалено далеч. Моля те да изпратиш нов губернатор с нужния военен опит, който да поддържа мира тук. Колкото по-бързо, толкова по-добре, тъй като бих желал лично да върна праха на баща си в Рим.

Октавиан четеше и препрочиташе простото съобщение, а сърцето му трептеше в гърдите му. Поне този път трепетът беше радостен. Най-после съдбата да погледне благосклонно на него! Кой можеше да си помисли, че Гален ще умре?

Изпрати да повикат Агрипа, който се бе заел да приключи задълженията си на градски претор, за да може да пътува за по-дълго време. Градският претор нямаше право да отсъства от Рим за повече от десет дни.

— Забрави дреболиите! — викна Октавиан и му подаде писмото. — Чети и се радвай!

— Единадесет легиона ветерани! — ахна Агрипа, който моментално разбра важността на новината. — Трябва да стигнеш Нарбон преди Полион и Вентидий да са те изпреварили. Те са по-близко, така че се моли новината да не стигне бързо до тях. Младият Гален далеч не е от соя на баща си. — Агрипа размаха писмото. — Само си представи! Оттатъшна Галия е на път да падне в скута ти, без да е вдигнато и едно копие!

— Вземаме Салвидиен с нас — каза Октавиан.

— Мъдро ли е това?

Сивите очи го изгледаха изненадано.

— Какво те кара да подлагаш на съмнение мъдростта ми в това решение?

— Нищо конкретно, с изключение на това, че губернатор на Оттатъшна Галия е много силна позиция. На Салвидиен може да му се завърти главата. Предполагам, че смяташ да му дадеш командването?

— Да не го предпочиташ ти? Твое е, ако искаш.

— Не, Цезаре, не го искам. Твърде далеч е от Италия и от теб. — Агрипа въздъхна и сви обезкуражено рамене. — Не мога да измисля нищо друго. Таурус е прекалено млад, а на останалите не можеш да се довериш, че ще се справят с беловаките и свебите.

— Салвидиен ще се справи — уверено каза Октавиан и потупа най-добрия си приятел по ръката. — Тръгваме утре по зазоряване и ще пътуваме, както е пътувал божественият ми баща — с двуколка с четири мулета и непрекъснато в галоп. Това означава, че ще се движим по Емилиевия и Домициевия път. За да сме сигурни, че няма да имаме проблем с честата смяна на мулетата, ще вземем и ескадрон германски конници.

— Трябва да си вземеш постоянни телохранители, Цезаре.

— Не сега, зает съм. А освен това нямам и достатъчно пари.

 

 

Агрипа си тръгна и Октавиан прекоси Палатин до уличката Кливус Виктория и дома на Гай Клавдий Марцел Млади, който му беше девер. Доста неадекватен и нерешителен консул в годината, в която Цезар прекоси Рубикон, Марцел беше брат и първи братовчед на двама мъже, чиято омраза към Цезар не се поддаваше на разумно обяснение. Беше се спотайвал в Италия, докато Цезар воюваше с Помпей Велики, и бе награден с ръката на Октавия, след като Цезар излезе победител. За Марцел съюзът бе смесица от любов и целесъобразност, брак с фамилията на Цезар означаваше закрила за самия него и за значителното богатство на Клавдий Марцел, което сега беше изцяло негово. И той наистина обичаше жена си като безценно бижу. Октавия му беше родила момиче — Марцела Старша, момче, което всички наричаха Марцел, и второ момиче — Марцела Младша, известна също и като Селина.

Къщата бе неестествено смълчана. Марцел беше много болен — толкова, че иначе любезната му съпруга бе издала железни заповеди относно реда и тишината в къщата.

— Как е той? — попита Октавиан и целуна сестра си по бузата.

— Лекарите казват, че е въпрос на дни. Ракът е много голям и буквално изяжда вътрешностите му.

Големите изумрудени очи се напълниха със сълзи, които по-късно щяха да напоят възглавницата й. Наистина обичаше мъжа, който й бе избрал вторият й баща с пълното одобрение на брат й. Родът му не бе патрициански, а от много стар и почтен плебейски произход, което правеше Марцел Млади подходящ съпруг за жена от Юлиите. Цезар бе онзи, който не го харесваше и не одобряваше двойката.

Станала е още по-красива, помисли си брат й и му се прииска да можеше да сподели мъката й. Макар да бе дал съгласието си за този брак, той никога не бе приел истински мъжа, който притежаваше любимата му Октавия. Освен това си имаше планове, а смъртта на Марцел Млади можеше да ги подпомогне. Октавия щеше да превъзмогне загубата. Четири години по-възрастна от него, тя бе типичен представител на Юлиите — златна коса, очи със сини оттенъци в тях, високи скули, красива уста и изражение на сияйно спокойствие, което привличаше хората. А най-важното беше, че бе щедро одарена с дар, присъщ за повечето жени от рода — правеше мъжете си щастливи.

Селина беше новородена и Октавия се грижеше сама за нея — радост, която не можеше да остави на някоя дойка. Това обаче означаваше, че почти нямаше възможност да излиза и често се налагаше да остави посетителите. Подобно на брат си, Октавия беше скромна едва ли не до крайност и не би допуснала да оголи гръдта си и да накърми детето си пред друг мъж, освен съпруга си. Още една причина, поради която Октавиан я обичаше. За него тя бе въплъщение на богинята Рим и той си бе дал дума, когато стане безспорен господар на града, да издигне нейни статуи на обществени места — чест, която по принцип не се полагаше на жени.

— Мога ли да видя Марцел? — попита Октавиан.

— Каза — никакви посетители, в това число и ти. — Лицето й се изкриви. — От гордостта е, Цезаре. Гордостта на изрядния човек. Стаята му мирише, независимо колко я чистят слугите и колко благовония изгарям. Лекарите я наричат миризма на смърт и казват, че не може да се премахне.

Той я прегърна и целуна косата й.

— Мила моя сестро, какво мога да направя за теб?

— Нищо, Цезаре. Ти утешаваш мен, но нищо не може да утеши него.

Нямаше резултат, налагаше се да бъде брутален.

— Трябва да замина надалеч най-малко за един месец — рече той.

— А! — възкликна тя. — Наложително ли е? Той няма да издържи и половин месец!

— Да, наложително е.

— Кой ще уреди погребението? Кой ще намери гробар? Кой ще намери подходящ човек за прощална реч? Родът ни е вече толкова малък! Войни, убийства… Може би Меценат?

— Той е в Агригентум.

— Тогава кой е останал тук? Домиций Калвин? Сервилий Вация?

Октавиан повдигна брадичката й и я погледна право в очите. Устата му беше стисната, на лицето му се четеше прикрита болка.

— Мисля, че трябва да бъде Луций Марций Филип — отмерено рече той. — Не ми е любимец, но е единственият, който няма да накара хората да говорят. Тъй като никой не вярва, че майка ни е мъртва, какво значение може да има? Ще му пиша, че може да се върне в Рим и да се настани в дома на баща си.

— Ще се изкуши да завре заповедта в гърлото ти.

— Ха! Не и той! Ще си затрае. Та той прелъсти майката на триумвира Цезар, Сина на Божествения! Благодарение на нея спаси кожата си. Как само ми се иска да му скалъпя обвинение в предателство и да го използвам като заплаха за епикурейския му дворец! Дори моето търпение си има граници и той много добре го знае. Ще си затрае — повтори Октавиан.

— Искаш ли да видиш малката Марция? — попита Октавия с треперещ глас. — Толкова е сладка, наистина!

— Не, не искам! — рязко отвърна Октавиан.

— Но тя ни е сестра! Кръвта ни свързва, Цезаре, дори от страната на Марциите. Бабата на Божествения Юлий бе Марция.

— Не ме интересува, ако ще да е била и самата Юнона! — грубо отвърна Октавиан и излезе.

 

 

Горката, горката! Беше си тръгнал, преди да му каже, че двете момчета на Фулвия от Антоний засега са приети в домакинството й. Когато отиде да ги види, беше открила с ужас, че двамата дребосъци са оставени без никакъв надзор и че десетгодишният Курион съвсем е подивял. Е, тя нямаше властта да го вземе под крилото си и да го укроти, но пък можеше да вземе Антил и Юл като проста проява на доброта. Горката Фулвия! Дух на форумен демагог, затворен в женска обвивка. Приятелката на Октавия Филия твърдеше, че Антоний е пребил жена си в Атина и дори я е ритал, но Октавия просто не можеше да повярва. В края на краищата, познаваше добре Антоний и го харесваше много. Симпатиите й донякъде се дължаха на факта, че той много се различаваше от останалите мъже в живота й, да имаш вземане-даване само с блестящи, ловки и коварни мъже можеше да бъде изтощително. Животът с Антоний несъмнено е истинско приключение, но пък да бие жена си! Не, никога не би направил това! Никога.

Върна се в детската стая, за да поплаче тихичко, като се погрижи Марцела, Марцел и Антил, които бяха достатъчно големи, да не забележат сълзите й. Все пак, помисли си тя и донякъде се развесели, ще бъде чудесно мама отново да се върне в живота й! Тя страдаше от някаква болест на костите и бе принудена да прати малката Марция в Рим при Октавия, но скоро щеше да е съвсем наблизо и ще може да види дъщерите й. Кога ли брат й Цезар ще я разбере? И ще я разбере ли изобщо? Някак не й се вярваше. В неговите очи мама бе сторила непростимото.

Мислите й се насочиха отново към Марцел и тя незабавно отиде в стаята му. На четиридесет и пет, когато се бе оженил за Октавия, той беше мъж в разцвета на силите си, строен, добре поддържан, много образован и хубав по цезарски начин. Безсърдечието на Юлиите му беше напълно чуждо, но притежаваше известно коварство, благодарение на което бе успял да избегне залавянето, когато Италия полудя по Божествения Юлий, и си бе осигурил прекрасен брак, който го приобщи чист и неопетнен към лагера на Цезар. За това трябваше да благодари на Антоний — нещо, което не забрави нито за миг. Затова и Октавия го познаваше добре — Антоний бе чест гост в дома им.

А сега прекрасната двадесет и седем годишна съпруга виждаше един болен мъж, разяждан от нещо, което го дъвчеше и унищожаваше отвътре. Любимият му роб Адмет седеше край леглото му и държеше приличната на кука ръка на Марцел, но при влизането на Октавия стана бързо и й отстъпи мястото.

— Как е той? — прошепна тя.

— Заспа от маковия сироп, господарке. Нищо друго не помага за болката, за съжаление. А сиропът страшно замъглява ума му.

— Знам — рече Октавия, докато се настаняваше. — Хайде, иди да се нахраниш и да поспиш. Няма да усетиш как отново ще настъпи твоята смяна. Иска ми се да позволяваше и други да се редуват, но е непреклонен.

— Ако аз умирах така бавно и болезнено, господарке, бих искал да видя подходящо лице, когато отворя очите си.

— Точно така, Адмет. Хайде, върви, моля те. Яж и поспи. Каза ми, че те освобождава в завещанието си. Ще бъдеш Гай Клавдий Адмет, но се надявам да останеш при мен.

Твърде развълнуван, за да може да отговори, младият грък само целуна ръката на Октавия.

Минаха часове. Тишината бе нарушена само когато бавачката донесе Селина, за да бъде накърмена. За щастие тя беше кротко бебе и не плачеше много силно дори когато бе гладна. Марцел продължаваше да спи в забвение.

После се размърда и отвори тъмните си замаяни очи. Погледът му се изясни, когато видя жена си.

— Октавия, любов моя! — изграчи той.

— Марцел, любов моя — отвърна тя със сияйна усмивка и стана, за да вземе чаша сладко разредено вино. Той отпи малко от тръстиковата сламка. После Октавия донесе купа вода и кърпа. Свали лененото покритие от кожата и костите му, махна изцапаната пелена и започна да го мие с лека като перце ръка, като му говореше нежно. Където и да се намираше в стаята, очите му я следваха неотлъчно, светнали от любов.

— Не бива старци да се женят за млади момичета — каза той.

— Не съм съгласна. Ако младите момичета се омъжват за млади мъже, те никога няма да пораснат и да поумнеят, защото и двамата са еднакво зелени — отвърна тя и взе купата. — Готово! По-добре ли се чувстваш?

— Да — излъга той и в следващия момент се загърчи от болка. — Юпитер, Юпитер! Боли, как боли само! Сиропът, къде ми е сиропът?

Тя му даде сироп от мак, седна и го загледа как спи, докато Адмет не дойде да я смени.

 

 

Меценат установи, че задачата му е твърде лесна, тъй като Секст Помпей бе страшно обиден от реакцията на Марк Антоний на предложението му. „Пират“, и още как! Склонен на мимолетен заговор против Октавиан, но не и публично да обяви съюз, самият Секст Помпей никога не се бе възприемал и нямаше да се възприема като „пират“. След като откри, че му харесва да е в морето и да командва триста-четиристотин бойни кораба, той започна да гледа на себе си като на един морски Цезар, който просто не можеше да изгуби сражение. Да, непобедим на вода и голям претендент за титлата Първенец на Рим. В това отношение се страхуваше и от Антоний, и от Октавиан, които бяха още по-силни претенденти. Затова се нуждаеше от съюз с един от тях срещу другия, за да намали броя на съперниците. От трима да ги направи двама. Всъщност той никога не бе срещал Антоний. Не бе успял да се смеси дори с тълпата пред вратите на Сената, когато Антоний мяташе гръм и мълнии срещу републиканците в качеството си на верен на Цезар народен трибун. Шестнайсетгодишните имат по-интересни занимания, а пък и Секст нямаше политически интереси нито тогава, нито сега. А когато се срещна с Октавиан в едно малко пристанище в извивката на Италианския ботуш, откри, че могъщият му противник е всъщност двадесетгодишно хлапе с миловидна физиономия, докато той самият бе на двадесет и пет. Първото, което му хрумна за Октавиан, беше, че вижда роден престъпник, който винаги ще избягва ситуации, в които биха могли да го поставят извън закона. Бяха се споразумели за това-онова, после Октавиан бе продължил по суша към Брундизиум, а Секст бе отплавал. Оттогава съюзите се бяха променили, Брут и Касий бяха победени и мъртви, а светът принадлежеше на триумвирите.

Не можеше да се възхищава на късогледството на Антоний в решението му да се установи на изток. Всеки с поне мъничко ум щеше да види, че Изтокът е капан, че златото е стръвта, закачена на ужасната му кука. Господството над света щеше да попадне у този, който контролира Италия и Запада, а това беше Октавиан. Разбира се, това бе най-тежката и най-непопулярна задача. Именно затова Лепид бе взел шестте легиона на Луций Антоний и се бе скатал в Африка, откъдето можеше да следи развоя на събитията и да събира още войски. Поредният глупак. Да, Октавиан беше най-опасният от всички, защото не се бе уплашил да поеме най-тежкия товар върху себе си.

Ако се бе съгласил на официален съюз, Антоний щеше да улесни Секст в борбата му за Първенец на Рим. Но не, той бе отказал да се свърже с някакъв си пират!

— Тъй да бъде — рече Секст на Либон и го погледна с каменните си тъмносини очи. — Просто ще ни отнеме повече време да изтощим Октавиан.

 

 

— Скъпи ми Секст, никога няма да успееш да изтощиш Октавиан — каза Меценат няколко дни по-късно, когато пристигна в Агригентум. — Той няма слаби места, към които да се насочиш.

— Как ли пък не! — озъби се Секст. — Като начало, той няма кораби и адмирали, които да си заслужават това име. Страшна работа — да праща беззъби гръцки роби като Хелен да ми отнемат Сардиния! Между другото, той е при мен. В безопасност и непокътнат. Кораби и адмирали — две слабости. Няма пари — станаха три. Врагове на всяка крачка — четири. Да продължавам ли?

— Това не са слабости, а недостатъци — отвърна Меценат и лапна лъжица мънички скариди. — Ах, превъзходни са! Защо са много по-вкусни от онези, които ям в Рим?

— По-мътни води, повече храна.

— Знаеш много неща за морето.

— Достатъчно, за да ми е ясно, че Октавиан не може да ме победи в него, дори и да намери кораби. Организирането на морска битка само по себе си е изкуство, а по една случайност аз съм най-добрият в тази област в цялата римска история. Брат ми Гней беше изключителен, но не можеше да се мери с моята класа. — Секст се облегна назад и го погледна самодоволно.

„Какво е особеното на това поколение младежи? — запита се очарованият Меценат. — В училище учим, че никога няма да има друг Сципион Африкански, друг Сципион Емилиан, но двамата бяха отделени с поколения един от друг, всеки уникален за своето време. А днес не е така. На младежите им се дава възможност да покажат на какво са способни, толкова много мъже на по четиридесет-петдесет години загинаха или отидоха в доживотно изгнание. Та този тип тук няма и тридесет“.

Секст излезе от самодоволното си съзерцание.

— Трябва да кажа, Меценате, че съм разочарован, задето господарят ти не дойде лично да се види с мен. За прекалено важен ли се мисли?

— Не, бъди сигурен — отвърна Меценат с най-мазния си тон. — Праща ти искрените си извинения, но в Оттатъшна Галия стана нещо, заради което присъствието му там е задължително.

— Да, чух. Сигурно съм научил преди него. Оттатъшна Галия! Какъв рог на изобилието ще стане негов! Най-добрите легиони от ветерани, зърно, шунка, солено свинско, захарно цвекло… Без да броим сухоземния път до двете Испании, макар че той все още не държи Отсамна Галия. Но ще я получи със сигурност, когато Полион реши да поеме консулските си регалии, макар да се носи слух, че това няма да стане скоро. Говори се, че Полион е повел седемте си легиона надолу по Адриатическото крайбрежие, за да помогне на Антоний при дебаркирането му в Брундизиум.

Меценат го погледна изненадан.

— Че защо му е на Антоний военна помощ, за да се прехвърли в Италия? Като старши триумвир, той има правото да идва и да си тръгва когато си пожелае.

— Не и ако Брундизиум е замесен. Защо жителите на града мразят толкова много Антоний? Биха плюли върху гроба му, ако можеха.

— Той беше много суров с тях, когато Божественият Юлий го остави да преведе останалите легиони през Адриатика в годината преди Фарсала — отвърна Меценат, без да обръща внимание на помръкналото лице на Секст при споменаването на битката, в която баща му бе смазан, а светът — променен завинаги. — Антоний е неразумен, а най-неразумен беше именно по онова време, когато Божественият Юлий му дишаше във врата. Освен това дисциплината му не беше особено стегната. Беше оставил легионерите да правят каквото си искат — и те изнасилваха и грабеха. А когато Божественият Юлий го направи началник на конницата, той изля голяма част от злобата си към Брундизиум върху Брундизиум.

— Това обяснява нещата — рече Секст и се ухили. — Все пак ми прилича малко на нападение, когато един триумвир пристига заедно с цялата си армия.

— Демонстрация на сила, знак за император Цезар…

— За кого?

— За император Цезар. Не го наричаме Октавиан. И Рим не го нарича така. — Меценат го погледна сдържано. — Може би затова Полион не дойде в Рим, дори след като бе избран за младши консул.

— А ето и една още по-неприятна новина за император Цезар, отколкото Оттатъшна Галия — сприхаво рече Секст. — Полион е спечелил Ахенобарб на страната на Антоний. Как ли ще му се хареса това!

— Ах, на една страна, на друга страна — възкликна Меценат, но без да влага много чувства. — Единствената страна е страната на Рим. Ахенобарб е луда глава, Секст, и ти много добре го знаеш. Той не е на ничия страна, освен на своята. Дай му да вилнее нагоре-надолу из мъничкото си моренце и да се прави на Татко Нептун. Това несъмнено означава, че ще имаш повече вземане-даване с него в бъдеще, нали?

— Не знам — отвърна Секст с непроницаема физиономия.

— По-конкретно, онзи многоок и многоуст лешояд Слухът твърди, че в последно време не сте в много любовни отношения с Луций Стаций Мурк — рече Меценат, насочвайки своята ерудиция към една неспособна да го оцени по достойнство публика.

— Мурк иска да командва наравно с мен — изтърси Секст, преди да успее да задържи езика си зад зъбите. Това бе проблемът с Меценат — примамваше слушателите си с приказки и по някакъв неясен начин се превръщаше от Октавианов човек в най-доверен приятел. Раздразнен от себе си, Секст се опита да излезе от положението със свиване на рамене. — Естествено, няма да стане, нямам му вяра. Аз успявам, защото винаги сам вземам всички решения. Мурк е козар от Апулия, който си въобразява, че е римски благородник.

„И кой само го казва — помисли си Меценат. — Значи сбогом, Мурк, така ли? Догодина по това време ще е мъртъв, обвинен в едно или друго прегрешение. Този надменен млад негодник не търпи равни. Затова и предпочита да назначава за адмирали освободени роби. Романът му с Ахенобарб няма да продължи много време след като онзи го нарече парвеню“.

Все полезна информация, но не заради нея беше дошъл тук. Меценат заряза скаридите, и лова на новини и се захвана с истинската си задача — да обясни недвусмислено на Секст Помпей, че трябва да даде на Октавиан и Италия шанс да оцелеят. За Италия това означаваше пълни стомаси, за Октавиан — да се задоволи с онова, с което разполага.

 

 

— Секст Помпей, не е моя работа да съдя теб, пък и когото и да било другиго — най-искрено рече Меценат два дни по-късно. — Не можеш да отречеш обаче, че в Сицилия и плъховете се хранят по-добре от хората в родната ти Италия, от Пиценум, Умбрия и Етрурия до Брутиум и Калабрия. За шестте години след Мунда си натрупал милиарди сестерции от препродажба на зърно, така че не парите са ти целта. Но ако искаш, както сам твърдиш, да накараш Сената и римския народ да възстановят гражданството ти и всички свързани с него права, то определено ще ти трябват силни съюзници вътре в Рим. Всъщност само двама души имат необходимото влияние, за да ти помогнат — Марк Антоний и император Цезар. Защо така твърдо си заложил на Антоний, който е по-неразумен и, ако смея да кажа, по-ненадежден от император Цезар? Антоний те нарече пират и не изслуша предложенията на Луций Либон. А ето че сега император Цезар ти отправя предложение. Нима това не показва неговата откритост към теб, желанието му да ти помогне? Никога няма да чуеш от устата на император Цезар определения като пират и други подобни! Заложи на него! Антоний не се интересува, от теб, тук спор няма. Ако трябва да избираш между две страни, по-добре избери правилната.

— Добре — раздразнено отвърна Секст. — Ще заложа на Октавиан. Искам обаче конкретни гаранции, че ще действа в моя полза в Сената и пред събранията.

— Император Цезар ще го направи. Какво доказателство за добрата му воля би те задоволило?

— Какво ще каже за сродяване с моето семейство?

— Ще го приеме с огромна радост.

— Да разбирам ли, че няма съпруга?

— Няма. Нито един от браковете му не бе консумиран. Беше на мнение, че дъщерите на проститутките сами ще станат такива.

— Надявам се, че ще приеме тази, която му предлагам. Тъстът ми Луций Либон има сестра, многоуважаема вдовица. Можеш да я вземеш с правото да се върне обратно.

Изпъкналите очи се разшириха още повече, сякаш новината за дамата го бе заинтригувала до дъното на душата.

— Секст Помпей, за император Цезар това ще бъде огромна чест! Чувал съм за нея — тя е във висша степен подходяща.

— Ако бракът се състои, ще оставя свободен пътя на африканските кораби. И ще продавам моето зърно на всички кандидати от Октавиан до най-дребния търговец за тринадесет сестерции на модий.

— Нещастно число.

Секст се ухили.

— За Октавиан — може би, но не и за мен.

— Никога не можеш да си сигурен — тихо рече Меценат.

 

 

Когато видя Скрибония, Октавиан тайно остана доволен, но никой от малцината присъстващи на сватбата не го забеляза — лицето му беше сериозно, а зорките очи с нищо не издаваха чувствата му. Да, наистина беше доволен. Скрибония не изглеждаше на тридесет и три, а колкото него — на следващия си рожден ден той щеше да стане на двадесет и три. Косата и очите й бяха тъмнокафяви, гладката й кожа — чиста и бяла като мляко, лицето — красиво, фигурата — безупречна. Не носеше огненото и шафраненото на девствената невяста, а бе избрала полупрозрачни розови материи върху вишневочервена фуста. Малкото думи, които размениха по време на церемонията, показаха, че не е стеснителна, но не е и от приказливите, а от по-нататъшния им разговор стана ясно, че е образована, доста начетена и че владее гръцки далеч по-добре от него. Може би единственото качество, което будеше опасения у него, беше чувството й за хумор. Самият Октавиан не можеше да се похвали с такова и се боеше от онези, които го имат, особено ако бяха жени — откъде можеше да е сигурен, че не му се надсмиват? Все пак Скрибония едва ли щеше да сметне съпруга си — син на бог и с такова високо положение — за особено забавен и смешен.

— Съжалявам, че те отделям от баща ти — рече той.

Очите й затанцуваха.

— Аз пък не, Цезаре, Той е един стар досадник.

— Така ли? — стреснато попита той. — Винаги съм смятал, че отделянето от бащата е тежък удар за една жена.

— Този удар ме е улучвал два пъти преди теб, Цезаре. И всеки следващ път е по-поносим от предишния. Вече е по-скоро потупване, отколкото плесница. Освен това никога не съм си представяла, че третият ми съпруг ще бъде прекрасен млад мъж като теб. — Тя захихика. — Мислех си, че в най-добрия случай мога да се надявам на някой осемдесетгодишен момък.

— О! — едва успя да произнесе той, напълно объркан.

Тя реши да се смили над него и да продължи разговора.

— Чух, че деверът ти Гай Марцел Млади е умрял. Кога ще мога да изразя съболезнованията си на сестра ти?

— Да, Октавия съжалява, че не може да присъства на сватбата, но е погълната от скръбта. Честно казано, и аз не знам защо точно. Мисля, че емоционалните крайности са непристойни.

— О, не са непристойни — меко каза тя. Наученото за него я смая. Беше си представяла Цезар донякъде като Секст Помпей — нагъл, самонадеян, незрял, типичен мъжкар, смрадлив. Вместо това бе открила хладнокръвието на достопочтен консул с красива външност, която много й се хареса. Блестящите му сребристи очи го правеха още по-поразителен, но я гледаха без никаква страст. За него това също беше трети брак и ако фактът, че бе пратил предишните си съпруги недокоснати обратно на майките им имаше някакво значение, то явно политическите му невести бяха приети по необходимост и оставени в склада, за да бъдат върнати в същия вид, в който ги беше получил. Баща й не й беше казал, че се е обзаложил със Секст Помпей — Секст смяташе, че Октавиан няма да консумира брака, докато Либон вярваше, че ще го направи заради народа на Италия. Така че ако съюзът дадеше резултат, Либон щеше да спечели огромна сума. Новината за облога я накара да избухне в смях, но вече познаваше достатъчно Октавиан и не посмя да му разкаже. Ама че странен тип. Чичо му, Божественият Юлий, би споделил веселбата, ако научеше. А у племенника му нямаше и искрица от нея.

— Можеш да видиш Октавия по всяко време — каза й той, — но бъди готова за много сълзи и много деца.

Това бе всичко, което успяха да си кажат, преди новите й прислужници да я сложат в леглото.

 

 

Къщата беше много голяма, облицована бе със скъп разноцветен мрамор, но новият й собственик не си бе направил труда да я обзаведе подобаващо и да окачи картини на местата, които очевидно бяха предназначени за целта. Леглото беше твърде малко за такава огромна спалня. Тя нямаше представа, че Хортензий бе ненавиждал мъничките кабинки, в които спяха римляните, поради което собствената му спалня беше с размерите на работен кабинет.

— Утре слугите ще те настанят в личните ти покои — каза той, докато лягаше до нея в пълна тъмнина. Беше угасил свещта на прага.

Това бе първият признак за присъщата му скромност, която щеше да се окаже тъй трудна за преодоляване. Скрибония вече на два пъти бе споделяла брачното ложе и очакваше опипване, побутване и пощипване — напъни, които имаха за цел да я възбудят, но така и не успяваха.

Това обаче не важеше за Цезар (трябва, трябва, трябва да запомни да го нарича Цезар!). Леглото беше прекалено тясно, за да не усети голото му тяло до нейното, но въпреки това той не направи никакъв опит да я докосне по друг начин. После най-неочаквано се покатери върху нея, разтвори краката й с помощта на коленете си и пъхна пениса си в съвсем сухото й влагалище, което бе абсолютно неподготвено за ставащото. Това обаче не го отказа. Той продължи, докато не достигна тихомълком до края. После се махна от нея и от леглото, промърмори, че трябва да се измие, и напусна стаята. Дълго време не се върна и тя остана да лежи объркана, след което извика на прислугата да донесе светлина.

Намери го в кабинета му, седнал зад очукано старо бюро, затрупано със свитъци и отделни листа под дясната му ръка, която държеше просто тръстиково перо. Писецът на баща й Либон беше със златно покритие и перла на върха. А ето че Октавиан… Цезар… явно не се интересуваше от подобни показни дреболии.

— Съпруже, добре ли си? — попита тя.

Той бе вдигнал поглед към приближаващата светлина. Сега я дари с най-милата усмивка, която бе виждала някога.

— Да — отвърна.

— Отвратих ли те?

— В никакъв случай. Беше много мила.

— Често ли правиш това?

— Кое?

— Ами… ъъъ… често ли работиш, вместо да спиш?

— Непрекъснато. Обичам спокойствието и тишината.

— А аз те обезпокоих. Съжалявам. Повече няма да се повтори.

Той отсъстващо наведе глава.

— Лека нощ, Скрибония.

Едва часове по-късно вдигна отново глава и си спомни кратката среща. И с огромно облекчение си помисли, че харесва новата си съпруга. Тя разбираше границите и ако заченеше от него, съюзът със Секст Помпей щеше да се задържи.

 

 

Октавия далеч не бе онова, което бе очаквала — това установи Скрибония, когато отиде да изрази съболезнованията си. За своя изненада откри снаха си радостна и без никакви сълзи. Учудването й явно се бе изписало в очите, защото Октавия се разсмя и я настани в един удобен стол.

— Малкият Гай ти е казал, че съм смазана от мъката.

— Малкият Гай?

— Цезар. Все не мога да се отърва от навика да го наричам Малкия Гай, защото така го виждам — като скъпо малко момченце, което все се тътри по петите ми и не спира да ми досажда.

— Много го обичаш.

— До полуда. Но в последно време е станал толкова велик и важен, че големите сестри и техните галени обръщения някак не са на мястото си. Ти обаче имаш вид на разумна жена, така че се надявам да не издаваш какво говоря за него.

— Няма и сляпа съм. Че и глуха.

— Жалкото е, че той така и нямаше истинско детство. Астмата го мъчеше толкова ужасно, че не можеше да дружи с другите момчета или да участва във военните упражнения на Марсово поле.

Скрибония я погледна объркано.

— Астма ли? Какво е това?

— Задушава се, докато лицето му не почернее. Едва не умира. Ах, ужасна гледка е! — Погледът на Октавия сякаш се бе вперил в някакъв стар и познат ужас. — Най-зле е, когато въздухът е прашен или конете вдигат пушилка. Затова Марк Антоний може да каже, че Малкият Гай се е крил в блатата при Филипи и не е допринесъл с нищо за победата. Истината е, че е била страхотна суша. Бойното поле се губело в облак прах и суха трева — същинска смърт. Единственото място, където Малкият Гай можел да намери облекчение, били мочурищата в равнината и морето. Той преживява твърденията, че е избягал от битката, по-тежко, отколкото аз — загубата на Марцел. Повярвай ми, никак не ми е леко да го кажа.

— Но хората биха го разбрали, ако знаеха! — възкликна Скрибония. — Аз също съм чувала тази измислица и просто приех, че е истина. Защо не е издал брошура или нещо подобно?

— Гордостта не му позволява. Благоразумието също. Хората не искат висши магистрати, които могат да умрат рано. Освен това Антоний атакува пръв. — Октавия погледна отчаяно. — Не е лош човек, но самият той е толкова здрав, че не може да търпи онези, които са болнави или по-крехки. За Антоний астмата е постановка, удобно извинение за страхливостта. Всички сме роднини, но сме различни, а Малкият Гай е най-различният. Напрегнат е до краен предел. Астмата е симптом за това, така твърди египетският лекар, който се грижеше за Божествения Юлий.

Скрибония потрепери.

— Какво да правя, ако започне да се задушава?

— Сигурно никога няма да го видиш — отвърна Октавия, която съвсем ясно забелязваше, че снаха й се влюбва в Малкия Гай. Не можеше да го избегне, макар да бе ясно, че в крайна сметка ще й причини мъка. Скрибония беше мила жена, но неспособна да омае нито Малкия Гай, нито император Цезар. — В Рим дишането му обикновено е нормално, освен ако няма суша. Тази година беше спокойна. Не се тревожа за него, когато е тук. Ти също не бива да се тревожиш. Той знае какво да прави при пристъп, а освен това Агрипа е винаги до него.

— Строгият млад мъж, който стоеше до него на сватбата.

— Да. Не приличат на близнаци — рече Октавия с тона на човек, който е успял да разгадае някаква главоблъсканица. — Помежду им няма никакво съперничество. По-скоро Агрипа сякаш се побира в Малкия Гай. Понякога, когато децата са особено немирни, ми се иска да можех да се разделя на две. Е, Малкият Гай е успял в това отношение. Марк Агрипа е другата му половина.

Преди да напусне дома на Октавия, Скрибония видя децата й — цяло племе, към което Октавия се отнасяше, сякаш всички бяха родени от собствената й утроба. Научи също, че следващия път, когато дойде, ще види и Атия — свекърва си. Освен това задълба по-дълбоко в тайните на необикновената фамилия. Как беше възможно Цезар да се преструва, че майка му е мъртва? Колко голяма бе гордостта и надменността му, че не можеше да извини разбираемата грешка на една иначе безупречна жена? Според Октавия майката на император Цезар, Син на Божествения, беше самото съвършенство. Постъпката му говореше много за това какво очаква той от една съпруга. Горките Сервилия Вация и Клодия — и двете девственици, но недостойни заради морално недостойните си майки.

И все пак, докато се връщаше към дома, съпровождана от двама гигантски и свирепи на вид германски телохранители, тя се отдаде на размисли. Можеше ли да го накара да я заобича? Ох, дано да успее! „Утре — твърдо реши тя — ще принеса жертва на Юнона Спасителката за бременност, на Венера Еруцина, за да му доставям удоволствие в леглото, на Добрата богиня за здрав плод и за всеки случай на Вейовис^[3], ако случайно се случи нещо. А също и на Спес, или на Надеждата“.